Краят на епохата е естествен. На 28 октомври, на изборите във федералната провинция Хесен, управляващият Германски християндемократически съюз (ХДС) загуби над 10% от подкрепата си в сравнение с предходния вот. Ден по-късно лидерът на християндемократите, федералният канцлер Ангела Меркел, обяви, че няма да се бори за поста ръководител на ХДС на следващия конгрес на партията през декември.

Само преди две седмици това решение изглеждаше малко вероятно, въпреки че за края на ерата „Меркел“ се говори от миналата есен. Тогава двете партии от „голямата коалиция“ под ръководството на Меркел претърпяха сериозни щети, а самият ХДС изгуби почти 9% от подкрепата. Бундестагът стана пъстър и  доста фрагментиран. Процесът на формиране на нов кабинет беше дълъг и болезнен. Той завърши след цели 4 месеца, при втория опит. Първата коалиция със „зелените“ и свободните демократи се срина безславно, без да се стигне до създаването й, а във втората – отново „голяма“, със социалдемократите – партньорите бяха подкарани едва ли не с пръчка, плашени с неизбежното в случай на повтарящи се избори надигане на популистите.

Грешката на Ангела – така бяха интерпретирани резултатите от изборите от септември 2017 г. от повечето коментатори. И върху Меркел се изля ведрото на отложеното разочарование. Отложено, защото дотогава известните със склонността си да морализаторстват германски медии и стараещите се да се държат в рамките на политкоректността политически партии (с изключение на самите популисти), пощадиха канцлера. В крайна сметка тя трябваше да разбере последиците от решението си, взето през лятото на 2015 г. – да отвори вратите за бежанци от юг. Да се ​​критикува това решение, предизвикало много противоречиви емоции сред германците, се смяташе за недопустимо. И това създаваше усещане за мълчание.

Авторът на тези редове прекара няколко месеца в Берлин преди изборите и беше трудно да не се почувства странността на възцаряващата се тогава атмосфера. Желанието на канцлера да се кандидатира за четвърти мандат вдъхновяваше малко хора, но в същото време имаше усещане, че алтернатива все още не съществува. Всички положителни качества на Меркел – солидарност, последователност в действията, политически опит, воля и твърд ангажимент към определени ценности – изглеждаха особено внушително на фона на буфонадата по атлантическото направление – САЩ и Великобритания. Не случайно през лятото на 2017 г., когато Доналд Тръмп напусна Парижкото споразумение за климата и постави под въпрос бъдещето на НАТО, за пръв път по отношение на германския канцлер прозвуча определението „лидер на свободния свят“. Освен това, от гледна точка на имиджа, контрастът беше просто въпиещ: докато Меркел великодушно разтваряше портите за страдащи от Близкия изток, Тръмп гръмогласно обещаваше да изгради стена срещу мигрантите „насилници“.

Резултатите от септемврийските избори сякаш вдигнаха язовирните шлюзове. Натрупаната умора от Меркел, безусловно доминираща в германската политика от 2005 г. насам, се изливаше като лавина от статии и оценки: канцлерът пропусна момента да си тръгне, четвъртият мандат се оказа излишен, отдавна трябваше да си тръгне… При това почти никой не постави под въпрос целия по-горе изброен набор от положителни качества – продължаваха да уважават Меркел като лидер, но все повече отхвърляха водения от нея курс.

Продължителният мандат като федерален канцлер за Федерална република Германия е по-скоро норма, отколкото изключение. Конрад Аденауер заемаше поста 14 години, Хелмут Кол – 16, Вили Бранд също можеше да стане политическа дълголетник, ако не беше скандалът с внедрените в близкото му обкръжение агенти на ЩАЗИ. Ако Меркел остане до 2021 г., както все още възнамерява, тя ще настигне Кол. Наистина, не всички вярват в това, че ще изкара докрай мандата си. Така например, според бившия й заместник в правителството и бивш лидер на социалдемократите Зигмар Габриел, г-жа канцлерът ще излезе в оставка в края на пролетта – началото на лятото на 2019 г., след майските избори за Европарламент, които се очакват с трепет в Европа. Рискът в основния символ на европейската интеграция да се настани мощно ядро ​​от разнообразни националисти евроскептици е много голям. А това ще наклони още повече политическата атмосфера в Стария свят към отхвърляне на порядъчния центризъм.

Ангела Меркел оглави опорния стълб на Европейския съюз през 2005 г., в пика на неговите успехи. Единната валута – еврото, вече беше в ход, състоя се мащабно разширяване, кризите по европейската периферия, като Балканите, бяха овладени, Русия оставаше труден, но многообещаващ партньор, а Съединените щати след ексцесиите, свързани с войната в Ирак, сами поискаха да оближат трансатлантическите си рани. В допълнение, предшественикът на Меркел – Герхард Шрьодер, извърши непопулярни, но необходими реформи в социалната система – и Меркел се възползва от предимствата на структурното обновление.

Миграционният въпрос раздели германското общество. На снимката: митинг на „Алтернатива за Германия“ и контра-демонстрацията, организирана от противниците на тази партия. Photo: DPA⁄Vostock Photo

Средата на 2000-те беше граница, която тогава малко хора забелязаха. През 2005 г. дойде първият голям неуспех – на референдума във Франция и Холандия се провали проектът за конституция на Европа, която трябваше да бъде стъпка към една наистина единна европейска супердържава. Конституцията беше силно „разредена“ до състоянието Лисабонски договор, но скоро след приемането му в края на 2009 г. избухна първата фаза на гръцката дългова криза. Ако на Шрьодер се паднаха разходите за растеж и развитие на ЕС, Меркел вече се сблъска с проявите на нарастващите вътрешни проблеми, носещи неговия упадък.

През годините на канцлерството на Меркел ролята на Германия в Европейския съюз се промени качествено. Преди нея ФРГ беше най-мощната икономика на обединена Европа, което, разбира се, определяше политическата й тежест, но по отношение на вземането на решения Берлин предпочете да остане в сянка, следвайки традицията на следвоенните десетилетия. Днес Берлин е безспорната политическа столица на Европа  (за разлика от административната столица Брюксел), която избута на втори план предишния политически лидер – Париж. Френско-германският тандем, който десетилетия служеше като мотор на европейската интеграция, беше силно деформиран от германска страна.

Това отчасти се дължи на слабостта на френските президенти – късният Жак Ширак, Никола Саркози и особено Франсоа Оланд изпуснаха от ръцете си политическата инициатива, а на свръхамбициозния Емануел Макрон все още не му се отдава да си върне реалното лидерство в европейските процеси, ограничавайки се до голямо количество гръмки слова. Но има и по-малко субективна причина. Световната финансова криза, която започна през 2008 г., подреди страните според тяхната икономическа устойчивост и способността им не само да се поддържат, а и да привлекат към себе си общата стабилност. ФРГ, със своята ефективна икономика и голям резерв от сигурност, веднага се оказа в привилегировано положение, което развърза волята й за политически действия. Започвайки с гръцкото дългово фиаско, при чието уреждане Меркел и тогавашният й финансов министър Волфганг Шойбле проявиха наистина захапка на булдог, в Европа за Германия и нейния лидер се заговори като за естествени кандидати за ролята на локомотив в обновяването и преустройството на ЕС.

На „сметката“ на Меркел са много важни политически изявления и решения, но в историята тя ще влезе, съдейки по всичко, с една фраза: „Ще се справим“. Тя прозвуча на 31 август 2015 г., когато канцлерът посети бежанския лагер край Дрезден. Европа беше наводнена от вълната мигранти. Над 800 хиляди души пристигнаха само в Германия през тази година, а през целия период на миграционната криза от 2015-2017 г. притокът достигна повече от един милион души. Непосредствената причина за наплива от мигранти беше гражданската война в Сирия. Но потокът се формира не само от бежанци от тази страна – заедно с тях хора от целия огромен пояс от Северна Африка до Афганистан се втурнаха към богатата Западна Европа. Страните, които ги срещнаха на юг и югоизток от континента, просто се сринаха – Гърция, Балканите, Унгария, Италия, на силен натиск беше подложена и Австрия. И именно богатата Германия, известна със своите социални гаранции, беше обект на всеобщите въжделения. В тези условия Меркел реши да приеме хората. „С какво ли не сме се справяли преди – ще се справим и сега“.

След три години и половина това решение изглежда като най-голямата й грешка, но дори и  критиците й признават, че Меркел е била изправена пред много неприятен избор. Затварянето на границите в условия, когато многочислените преселници вече са в Европа, би означавало почти неизбежна експлозия в периферните слаби страни – от Гърция, където едва бяха успели да потушат поредния финансов пожар, до и без това нестабилната Македония. Берлин все пак реши да поеме отговорността в случай на междуособици по периметъра. Новият статут на Германия, възприемана като лидер на ЕС, не й позволяваше да се държи както преди – да отстъпи встрани, позволявайки на други да се справят с кризата. Меркел стана заложник на собствената си репутация като незаменим и надежден началник на Европейския съюз. А и самата тя не искаше да се отказва – дъщерята на протестантски пастор винаги е приемала сериозно това, което смята за морален дълг, особено към германците.

Миграционната криза стана за Европа нейният собствен 11 септември, писа неотдавна Иван Кръстев, един от проницателните анализатори на европейската политика. Тази политика вече няма да бъде същата. Събитията от 2015 г., разбира се, са катализатор, а не причина. Системните проблеми на европейското устройство се натрупваха дълго време. Сред тях е отсъствието на ясно разбиране какво да се прави с непрекъснато растящия дял на не-коренното население в Европа. Именно Ангела Меркел беше тази, която през 2010 г. обяви провала на политиката на мултикултурализма. Миграционната криза показа, че Старият свят не е готов за реалностите на един безпорядъчен свят. И всичко, което трябваше да се превърне в решение за Европа – интеграция чрез сливане на потенциали и суверенитети – се оказа едва ли не основният проблем. Невъзможността да се постигне единно мнение по жизненоважни въпроси, какъвто несъмнено е отношението към масовата миграция, се превърна във фактор на менталната дезинтеграция. Горчивият парадокс е, че и европейските държави няма къде да избягат – нито една от тях, включително и могъщата Германия, не са в състояние да играят важна роля на глобалната арена. Подсъзнателният страх се превърна в постоянен елемент на европейската политика – от опасенията на гражданите (невинаги оправдани), че мигрантите заплашват физическата им сигурност, до кошмара на управляващите, сковани от мисълта, че просто ще изгубят контрола над социално-политическите процеси.

Изключително неприятен инцидент в кариерата на Меркел. През 2015 г. канцлерът каза на палестинско момиче, чието семейство трябваше да бъде депортирано, че Германия не може да приеме всички бежанци. За това Меркел беше грубо критикува в социалните мрежи. Photo: DPA/Vostock Photo

Ангела Меркел е образцов представител на германския политически темперамент и характер. Този характер е много подходящ за епохи, когато е нужно неотклонно и последователно да се огъва твърдата, обоснована и привидно безспорно рационална линия. Германците са гении на политическата механика, те отлично умеят да преодоляват текущите затруднения в рамките на един добре смазан модел. Но сега настъпи друго време. Европейският модел се нуждае от реконструкция, елементите на машината вече не се въртят така, както е било замислено, нужни са революционни решения и завои, за да се излезе от обичайните маршрути. Това трудно ще се отдаде на Германия и точно такива движения със сигурност не са стихията на Меркел. През последните години канцлерът се занимаваше с регулирането на редица кризи на европейско и национално ниво. Това й се отдаде с различен успех, но най-важното е, че от Берлин вече не очакват да предложи програма за промени в Европа и да поеме водеща роля в трансформацията на ЕС. През лятото на 2015 г., след решителното урегулиране на гръцката дългова криза и до началото на миграционната криза, всички очакваха от Германия и Меркел именно това. Освен това, общото мнение можеше да бъде изразено чрез фразата „Кой друг, ако не тя?“.

Напълно вероятно е Ангела Меркел да се окаже последният канцлер, успял да контролира тази политическата система, която малко се е променила от създаването на Федерална република Германия преди почти 70 години. Партийният терен се променя бързо. Предишните грандове губят позиции, бившите маргинали се стремят към властта. В резултат – политическият пейзаж става все по-разпокъсан и пъстър. Това е нормално за много европейски държави, но в обичащата реда Германия предизвиква много неприятни усещания. На наследника на Меркел като лидер на партията и вероятен канцлер ще бъде много по-трудно да формира дееспособни коалиции.

Засилва се разслоението и в самата партия, което отразява друг основен процес – центризмът вече не е на мода. Както показват резултатите от изборите през последните години в цяла Европа, на избирателите им омръзнаха мимикриращите партии и политици, имитиращи цвета, от който се нуждаят в момента. Хората искат повече определеност и идеологическа маркираност. Вътре в ХДС мнозина упрекваха Меркел за това, че се е отдалечила от каноните на класическия консерватизъм, силно измествайки партията в ляволиберална посока. При социалдемократите процесът е огледален – одесняване и заличаване на различията с консерваторите или либералите. Същевременно относителен успех на федералните и местните избори постигат онези, които категорично определят своята позиция – Зелените, твърдо противостоящи на антиимигрантската дяснорадикална тенденция, и Алтернатива за Германия, твърдо заемаща национал-протекционистични позиции, без уклончивост и извъртане. Поляризацията е един от кошмарите на Германия, така че следващото поколение политически лидери трябва да търси нови средства за обновяване на политическото пространство.

Германия, поради своята икономическа мощ, традициите в политическата философия, историческия опит и липсата на склонност към експерименти, дълго оставаше защитен от сътресения остров във все по-бурното европейско море. Този период приключи. И на наследниците на Меркел ще им се наложи не просто да управляват голяма и важна държава в период на нестабилност. Те трябва отново да формулират отношението си към болшинството ключови проблеми. Каква трябва да бъде Европа? Какво е сега Америка за Германия и Европа? Каква е ролята на Русия и, въобще, възможна ли е нова версия на политиката за Изтока? И най-важното – кое служи за основа на социалната стабилност през 21-ви век, когато обществата стават изключително разнообразни във всяко отношение? Как да гарантираме единството и стабилността на държавата?

Ще се справим ли?

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: profile.ru

На 10 и 11 декември, по време на Междуправителствената конференция в Маракеш, Мароко, трябва да бъде приета окончателната версия на документа, наречен “Световен пакт на ООН за безопасна, уредена и законна миграция”. Идеята, която внушава този текст, е, че миграцията неизбежно ще се ускори и трябва да направим така, че тя да се случва възможно най-добре, изоставяйки какъвто и да било отбранителен подход.

Документът определя 23 цели, организирани около две основни оси: да се гарантира по-голяма сигурност за мигрантите; там, където се установят, да бъдат приемани по “по-приобщаващ” начин. Това не е договор, въпреки заблуждаващия термин “пакт”. Той няма да бъде юридически обвързващ държавите. Препоръките му обаче ще бъдат средство за натиск върху правителствените политики в сферата на имиграцията. И той формира основата за по-нататъшно развитие на задължителни норми, твърди проф. Жан-Луи Аруел.

На пръв поглед “пактът” на ООН създава впечатление за интелектуална честност. Той иска споровете за имиграцията да напуснат сферата на емоциите и общественият дебат да се основава изключително на фактите и числата. “Пактът” заявява своята привързаност към свободата на изразяване, отворен и свободен дебат. Но странно, този дебат трябва неизбежно “да накара публиката да разгледа внимателно положителните ефекти от безопасната, уредена и законна миграция”. Което означава, че “пактът” е носител на официална истина: миграциите по дефиниция са благоприятни за всички заинтересовани страни.

Така че дебатът не е свободен, подчертава френският професор.

Освен това “пактът” препоръчва на държавите да спрат субсидиите за медии, които разпространяват ксенофобско или нетолерантно слово. Така неминуемо ще бъдат санкционирани вестници, които публикуват данни и факти, противоречащи на неизбежно благоприятния характер на миграцията.

“Пактът” иска да затвори устата на всяка критика на миграцията.

Така че може да се твърди, както някога в СССР, че думите променят смисъла си: “отвореният и свободен дебат” всъщност означава борба в полза на миграцията.

“Пактът” на ООН за миграцията изглежда се основава на принципа, че всеки в света трябва да може да отиде и да се засели навсякъде. Именно поради огромния демографски растеж в Африка, през следващите десетилетия ще има десетки и дори стотици милиони хора, които ще искат да отидат в западните страни. Приемът в Европа на огромни маси, търсещи Елдорадо, ще бъде самоубийствен за европейците, без дори да бъде изгоден за мигрантските тълпи.

Една наводнена Европа неизбежно ще бъде разрушена Европа,

предупреждава историкът и цитира Виктор Юго: “Денят, в който мизерията на всички сграбчи богатството на някои, ще настъпи нощ, вече няма да има нищо”.

Това е регресивният ефект на егалитаризма в неговата комунистическа версия. Защото, парадоксално, в идеологията за свободната миграция има едно комунистическо измерение. Тя почива на идеята, че светът е нещо общо, което принадлежи на всички, че всеки може законно да отиде там, където е изгодно, без значение къде. Да вземеш това, което принадлежи на другите, е в съответствие с философията на комунизма. Идеологията на свободната миграция разрушава собствеността на западните народи. Суверенитетът на един народ се основава на собствеността на този народ над самия себе си, над неговата съдба, идентичност, земя, материално и духовно наследство, припомня френският професор.

В родината си човек трябва да може да се чувства, както се казва, “у дома си”. И този израз се отнася именно до идеята за собственост: колективна собственост, която поражда материална, морална и “културна” сигурност, необходими за съвместния живот.

Идеологията на свободната миграция обаче разрушава тази собственост,

разрушава идеята за наследство на една човешка група, принуждава я да бъде отворена за всички, да я сподели с всички, без да има право на избор, нито условия за уважение. Така че не е прекалено да заключим, че това е именно форма на комунизъм в световен мащаб.

Темата за свободната миграция се превърна в една от големите оси на човешките права, такива, каквито се разбират днес, т.е. превърнати в светска религия, за която първи историкът Франсоа Фюре отбеляза, че е заменила комунизма, като утопия за възцаруването на доброто.

От 80-те г. много активисти, осиротели при разпадането на Съветския съюз и потъването на комунистическата светска религия,

масово се покръстиха в светската религия на човешките права,

което им позволи да продължат да градят комунизъм по не толкова видим начин, атакувайки една друга форма на собственост: собствеността на народите над самите себе си. “Световният пакт на ООН за безопасна, уредена и законна миграция” е израз на тази философия. Нищо чудно, че САЩ, Австрия, Полша, Унгария се оттеглиха и несъмнено скоро и Швейцария. А кога е ред на Франция, завършва статията си във “Фигаро”пита професорът по история на правото Жан-Луи Аруел.

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: Гласове

Министър-председателят на Канада Джъстин Трюдо с чорапи на патенца на Световния икономически форум в Давос ‘2018 / Photo: Laurent Gillieron

Така наречената от мейнстрийма популистка вълна обхваща не само Европа и САЩ, но и ултралибералната Канада: на изборите в четири провинции през лятото и есента – Британска Колумбия, Онтарио, Ню Брънзуик и в началото на октомври в Квебек – министър-председателят Джъстин Трюдо изгуби ключови съюзници. Разломът се случва именно по регионалните граници, а консенсусът по въпросите на медицината, климата, енергетиката и миграцията все повече се разпада. Загубите на либералите по места вече се превърнаха в тенденция – само три години, след като Трюдо дойде на власт. От него се отказват дори и съпартийци, които преминават от либералната в консервативна партия.

Всичко това рисува мрачни перспективи за Джъстин Трюдо за федералните парламентарни избори през 2019 г. в Канада. Въпреки това, в момента е почти невъзможно резултатите да бъдат предсказани. Изглежда, на сина на известния бивш премиер Пиер Елиът Трюдо, който през 2017 г. прекъсна 9-годишното управление на консерваторите, ще са му нужни много повече политически аргументи, отколкото естествен чар и ексцентрични чорапи, за да спечели отново симпатиите на канадските избиратели.

Джъстин Трюдо на Световния икономически форум в Давос ‘2018 / EPA

На парламентарните избори в най-голямата канадска провинция, които се  проведоха на 7 юни т.г., консерваторите получиха правото да формират правителство със 76 мандата , а новите демократи станаха официалната опозиция с 40 мандата. Либералите получиха 7 места,  Зелената партия – 1 мандат. За да се обясни по-добре ситуацията със загубата на властта от либералите, трябва да се отбележи, че те взеха по-малко от 8 места. Така те загубиха статута си на официална партия, т.е. нямат право да задават въпроси в „часа на опозицията“ по време на сесиите на законодателното събрание и не получават пари за политически изследвания и др. Недоволството на избирателите струва скъпо на политиците в Канада.

15 години управление на либералите

Канадците бях в шок, когато през юни 2017-та  в Онтарио беше приет закон, позволяващ противниците на ЛГБТ да бъдат лишавани от родителски права. Законът Bill 89 дава на държавата правото да отнеме децата от семейството, ако родителите им открито критикуват идеологията на общността на ЛГБТ или забраняват на децата си „джендър-себеизразяване“. Това означава, че ако детето е родено момче и се чувства като момиче, бащата и майката са длъжни да платят операцията за смяна на пола му.

Скандалният закон беше въведен от Кайтлин Уин, първата жена, която оглави правителството на Онтарио през лятото на 2014 г. Тя е и първият канадски политик, който открито обяви нестандартната си сексуална ориентация.

Премиерът на канадската провинция Онтарио Катлийн Уин (в синята рокля) със своята интимна партньорка и симпатизанти по време на гей парад. / Photo: КП

Bill 89 само потвърди убеждението на г-жа Уин, че децата принадлежат на държавата, а не на родителите си. По време на мандата си тя направи всичко по силите си, за да отдели децата от естественото им семейство. Преди това Уин принуди децата да се подчинят на „личните си сексуални ценности“, като въведе задължителна програма за сексуално образование за всички деца в провинцията. Така например, уроците по сексуално образование в местните училища започват на шест години. А на 8-9 годишна възраст децата вече трябва да знаят всичко за еднополовите взаимоотношения.

В знак на протест срещу новата програма за сексуално възпитание 35 хиляди деца не отидоха на училище в Торонто, където се проведе най-голямата седмична стачка на родители в историята на Канада. Това обаче не трогна откритата лесбийка Уин и новата програма в крайна сметка беше обнародвана.

Въпреки близките отношения на Катлийн Уин с Трюдо, който беше почетен гост на пищните гей-паради в Онтарио и я подкрепи на провинциалните избори през 2014 г., канадският премиер не участва в предизборната й кампания тази година. Според анализатори, либералите на федерално ниво са предвиждали загубата на изборите в Онтарио, а премиерът не е искал персоната му да бъде свързвана с провала.

Така се стигна до редовните избори в Онтарио през юни 2017 г., когато след 15 години на власт либералната партия претърпя съкрушителен удар. Победа отпразнува Партията на прогресивните консерватори с лидер Дъг Форд, често сравняван с американския президент Доналд Тръмп.

Дъг Форд, или ефектът „Тръмп“ по онтарийски

Избирането на политик като Тръмп за президент напомни на много хора, че свободата на мнение и изразяване е много по-важна от мултикултурализма или толерантността. Според анализатори в бъдеще това ще стимулира елитите да номинират по-внимателно своите кандидати, като се съсредоточават не върху техния пол, вярвания и сексуална ориентация, а преди всичко върху тяхната професионална пригодност.

Лидерът на Партията на прогресивните консерватори Дъг Форд. Photo: Twitter

Изборите в Онтарио могат да бъдат наречени триумф на изразяването на собствените политически убеждения. В Онтарио, както и в цяла Канада, има три големи партии – прогресивни консерватори (десни центристи), либерали (леви центристи) и нови демократи (леви центристи / социалисти). Прогресивните консерватори, които спечелиха парламентарните избори в провинцията, сега заемат по-дясна позиция към центъра. Новите демократи излязоха на изборите с по-лява социална и икономическа платформа. Либералите пък се опитаха да заложат на стари карти, до известна степен напълно игнорирайки социалните промени.

Парадоксално, но избирателите както на победителите, така и на партията, която стана официална опозиция (НПД), гласуваха по икономически, а не по хуманитарни или социални въпроси. „Онтарийският Тръмп“ не може да се нарече „обаятелен“, но партията му спечели не заради скандалното му поведение, външния му вид или „прогресивните обещания да направи света по-добър“, а защото партията му обеща да премахне така наречения „въглероден данък“, целящ намаляване на прекомерните емисии на въглероден диоксид. В допълнение, Форд обеща да намали данъците за средната класа с 20% и да намали минималния данък за бизнеса до 10,5%.

Що се отнася до „моралната сфера“, консерваторите обещаха да анулират граничещата с идиотизъм кампания за разширяване на съкращението ЛГТБ (LGBT), в което броят на новите букви расте по-бързо, отколкото обществеността има време да научи какво означават. Истината е, че канадците са много толерантни към сексуалните малцинства, но е нужно и чувство за мярка. Както се казва, живей и остави и другите да си живеят живота, но без да налагаш на им „правилното мнение“.  Особено в училищата и особено на децата.

Много скоро, след като Форд пое премиерския пост в Онтарио, още преди началото на новата учебна година, правителството публикува временна учебна програма за половото образование, която учителите да ползват от септември. То обяви началото на “безпрецедентен” процес на консултации за образователната реформа на провинциално ниво и за правата на родителите. Така Форд изпълни обещанието си да премахне модернизираната сексуална програма, въведена от бившето либерално правителство. „Няма да толерираме никой, който използва децата като пешки в политическите си игри“ – така Форд обоснова решението си временно да бъде използвана учебната програма за здравето и физическото възпитание, която беше в сила до 2014 г.

На изборите във френскоговорящия Квебек, които се проведоха на 1 октомври т.г., антилибералните и антиимиграционните сили спечелиха в лицето на партията Коалиция за бъдещето на Квебек (Coalition Avenir Québec – CAQ), водена от Франсоа Лего. Десните сили получиха мнозинство в Националното събрание – 74 места.

Франсоа Лего. Photo: Facebook

Победата беше честна, мощна, с голям превес над либералите (които успяха да постигнат само 32 места), над Квебекската партия (9 места) и над левите сили от Солидарен Квебек (10 места). За първи път от доста време либералите (които разчитаха на избиратели-имигранти и на англоезичното малцинство на Квебек в Монреал) не формират правителство.

Коалиция за бъдещето на Квебек и Квебекската партия се ориентираха главно към френскоговорящите от предградията и селските райони. Най-силни позиции спечелилата Коалиция за бъдещето на Квебек има в предградията на Монреал и Квебек Сити. Силна поддръжка получи и в централната и западната част на провинцията –  само тези региони дадоха на Коалицията 67 места. Най-слабата подкрепа Коалицията за бъдещето на Квебек имаше на изток и в Монреал.

Факторът „Лего“

Франсоа Лего е 61-годишен политик с опит в изпълнителната власт, в партийната работа и в бизнеса (съосновател на Air Transat). Той има значителен принос за създаването на Коалицията за бъдещето на Квебек през 2011 г., на базата на старата консервативна популистка партия Демократично действие на Квебек, и бързо привлече нови съюзници.

Сред предизборните обещания на Лего бяха подобряването на ситуацията в медицинската сфера, намаляването на състава на местното правителство и, най-важното – затягането на миграционното законодателство.

В бъдеще Лего планира да намали броя на имигрантите, пребиваващи в провинцията, от 50 на 40 хиляди души. Лего предлага да бъдат изгонени онези имигранти, които не са научили френски език в рамките на три години след пристигането си в региона. Технически това е осъществимо, ако се задължат пристигащите да минават тест за знанията им по френски език и за местните ценности. Лего предупреди, че ако тенденцията с притока на чужденци продължи, „нашите внуци може и да не говорят френски“.

„Не искаме да държим твърде много хора, които не разбират езика ни и нашите ценности и в същото време окупират трудовите ни ресурси“, заяви Лего. „Ако хората не искат да научат френски, те никога няма да бъдат граждани. Те остават хора без статут и вече федералното правителство ще решава какво да прави с тях“.

Така Лего автоматично влезе в конфликт с либералите и левицата (всячески поддържащи имиграцията) и собствениците на големи квебекски компании. Местните бизнесмени се оплакват от недостиг на работна ръка и се позовават на данните на Организацията за регионално развитие, която съобщава за нуждата от заварчици, машинисти, товарачи и програмисти. Но вместо да направят свободните места привлекателни за гражданите на Квебек, либералите оправдават нуждата от внос на евтина работна ръка в Канада.

Франсоа Лего по време на предизборен митинг. Photo: Facebook

Войната срещу бурките и хиджабите

Коалиция за бъдещето на Квебек е известна и като борец ​​срещу носенето на мюсюлманско облекло в канадската провинция. Както коментира представителят на партията Натали Рой, „въпреки че няма да ги забраним, ние не се страхуваме да кажем, че сме против хиджаба, чадора и бурката“.

Засега членовете на партията предлагат като минимум да се забрани носенето на подобни дрехи за определени категории работници –  учители, полицейски служители и всяка друга професия, свързана с работа в държавни органи. Лего не изключи да се възползва от „notwithstanding clause“ – клауза в канадското законодателство, която позволява на властите да поставят закон над Хартата за правата на човека. Наскоро от нея се възползва правителството на Дъг Форд, което прие закон за съкращаване на числеността на градския съвет на Торонто.

Удар по Трюдо

Загубата на още един провинциален съюзник – Квебек, беше поредният удар за либералното федерално правителство и лично за премиера Джъстин Трюдо след резултатите в Онтарио, където Форд спечели смазваща победа над опонентите си. Както много други премиер-министри на Канада, членовете на политическата династия Трюдо живеят в Квебек. Настоящият премиер е избиран три пъти за депутат в  управлявания от либералите избирателен район Папино в централен Монреал – вторият по големина град в Канада и най-големият в провинцията. Именно жителите на Квебек са най-големите противници на легализирането на марихуаната, което влезе в сила на 17 октомври т.г.  Въпреки че в Монреал канабисът вече може да се използва навсякъде и за него се прилагат същите правила като за цигарите, близо 90 процента от населението не смята да употребява този наркотик. Радикалната промяна беше едно от обещанията на Джъстин Трюдо.

„Резултатите от парламентарните избори в най-големите провинции на Канада предвещават ужас за премиера Трюдо, който се сблъска със сериозен спад на рейтинга  след поредица от злоупотреби и скандали, включително изразходването на милиарди долари на данъкоплатците за разширяване на тръбопровода Trans Mountain, като този проект в крайна сметка през август беше преустановен“, коментира Breitbart.

Трюдо има защо да се  страхува от растящата популистка вълна. Той вече призна, че в случая  „Лего“ ще има „много дискусии и разногласия“, но се надява на „конструктивен диалог“.

Основен противник на Трюдо в борбата за премиерското кресло на 21 октомври догодина ще бъде лидерът на Консервативната партия на Канада Андрю Шир. Той критикува Трюдо за допускането на огромния бюджетен дефицит и за меката му позиция по отношение на ислямисткия терор. Общата реторика на консерваторите в Канада е популиста, по-специално по въпросите на миграцията. Консерваторите се борят за прекъсването на т.нар. „родилен туризъм“ (когато бременни чужденци идват да раждат в Канада, за да осигурят гражданство за детето).

38-годишният Анрдрю Шир оглави Консервативната партия на Канада на 28 май 2017 г. Photo: AFP

Сред десните кандидати за премиер през 2019 г. е и Максим Берние, който през септември 2018 г. създаде новата Народна партия на Канада. Идеологията на партията е заявена като консервативна, дясно-либертариантска, популистка. Заради несъгласия с политиката на Шир той напусна Консервативната партия на Канада, заявявайки, че партията е „интелектуално и морално твърде корумпирана, за да бъде реформирана „. Берние иска да повдигне широк дебат по въпросите на имиграцията и да се обмислят евентуални промени в системата за имиграционна реформа (включително по въпроса за събирането на семействата на мигранти).

Малко вероятно е Берние да спечели (основното внимание ще се съсредоточи върху борбата между Трюдо и Шир), но може има роля в баланса на гласовете. Въпреки че реториката на Берние е вярна, злите езици го наричат „подарък за Трюдо“ – в смисъл, че след разцеплението с консерваторите Народната партия на Канада може да открадне от гласовете им. Умишлено или не, преминаването на част от електората от Шир към Берние ще бъде печеливша „ръка“ за Трюдо.

Въпреки това, фактът на надигащата се вълна от консерватизъм не може да бъде отменен. Самият Трюдо каза, че канадските федерални избори ще бъдат „най-мръсните“ и добави, че светът не се нуждае от политика на национализъм и популизъм, която според него само „плаши“ хората. Но засега, съдейки по всичко, най-изплашен е самият Трюдо.

И ако парламентарните избори в Канада наистина се окажат „мръсни“, постепенното и неотклонно укрепване на позициите на популистите в различните провинции може да доведе във властта съвсем различен човек, при който Канада ще престане да бъде американски сателит и ще води независима политика в многополюсния свят.

Коментар и обобщение от световния печат: Memoria de futuro

Украинският президент Петро Порошенко ръководи заседанието на Съвета за национална сигурност и отбрана в Киев, 25 ноември 2018 г. / Photo: EPA

В понеделник следобед президентът на Украйна Петро Порошенко подписа указ на Съвета за национална сигурност и отбрана за  въвеждането на военно положение в страната. Според украинското законодателство то ще е валидно за 60 дни – от 26 ноември 2018 г. до 25 януари 2019 г. Решението обаче трябва да бъде одобрено от Върховната Рада.(По-късно стана ясно, че се обсъжда военно положение за 30 дни, бел.ред.)

Какво ще кажат украинските парламентаристи?

Първо, за одобрението на документа трябва да се привлече подкрепата на 226 депутати от 450 и не е сигурно, че повечето от тях ще са готови да пожертват своите „права и свободи“ (военният закон в Украйна предполага редица изключително строги ограничения). На второ място, възможно е някои от украинските парламентаристи да се опитат да организират политическо шоу по време на гласуването с евентуално блокиране на трибуната на Радата, сбивания и други „атрибути“, станали толкова привични за украинския парламент. Лидерът на влиятелната фракция Баткившчина Юлия Тимошенко вече заяви, че „Украйна може да поиска от международните си партньори помощ, включително военна“. При това заседанието на Върховната Рада ще бъде закрито.

Украински депутати спорят ожесточено по време на извънредната сесия в парламента в Киев, 26 ноември 2018 г. Photo: EPA

Какво печели Западът?

Организирайки провокационния режисиран спектакъл в Керченския проток, украинският президент преследва няколко цели – външни и вътрешни.

Първо, да се отчете пред своите западни куратори с „поредните агресивни действия на Москва“, давайки по този начин повод за въвеждането на нов набор от ограничителни мерки срещу Русия. На второ място, да оправдае възможното пристигане на силите на „западните партньори“ в украинската акватория на Азовско море, за да защитят „малката държава“ от „страната-агресор“. В този смисъл Порошенко удовлетворява основното искане на своите „приятели-куратори“ от Запад: да съдейства за създаването на постоянен натиск в непосредствена близост до руските граници и поредната „гореща точка“ в постсъветското пространство. В този случай внимание трябва да привлече следният факт: Западът смята, че украинските кораби нищо не са нарушавали, международната общност е убедена, че „Русия е в чужди води“.

Украински военен кораб и влекач в пристанището на Кримския град Керч, след като бяха заловени от руската Гранична охрана и придружени до там, 26 ноември 2018 г. Три украински военни кораба се опитаха да нарушат руската морска граница и бяха обстрелвани. Трима украински моряци бяха ранени при инцидента и получиха медицинска помощ, всички останали са задържани. Photo: EPA

Следвайки горещите следи на инцидента, безусловна подкрепа за Киев изрази Канада, където живее многомилионна украинска диаспора. „Канада няма да се поколебае в своята подкрепата за суверенитета на Украйна“, заяви канадският министърът на външните работи Кристия Фрийланд. Да си припомним, че почти четвърт век Отава доставя на Украйна учебници и съответната литература с русофобско съдържание, насочена към разделяне на два братски народа – руският и украинският.

В допълнение, провокативните действия на Киев отново останаха без задължителната оценка на европейския комисар Федерика Могерини. Именно върховният представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и сигурността по статут би трябвало да следи за спазването на законността в европейското пространство. Този случай още веднъж показва, че Европа вече не е пълноправен субект на световната политика.

Федерика Могерини на пресконференция в Брюксел, Белгия, 26 ноември 2018 г. ЕС призова Русия да „възстанови свободата на преминаване в Керченския пролив“. / Photo: EPA

Какви ограничения налага военното положение?

Чрез въвеждането на военно положение, което не посмя да направи за четири години гражданска война в Донбас, Порошенко за една нощ ще получи широки и неограничени правомощия в Украйна.

По информация на „Страна.ua“ той възнамерява да обяви набор  резервисти от първата вълна – тези военнослужещи, които са минали през „бойни тестове“. Порошенко обяви това още на заседанието на Съвета за национална сигурност и отбрана, което се проведе в неделя вечер.

Украински националисти на митинг на площада на Независимостта в Киев, Украйна, на 26 ноември 2018 г. Photo: EPA

Да опишем накратко основния набор от „ограничителни мерки“, нарушаващи основните свободи и права, които неизбежно ще доведе със себе си военното положение. Властите ще получат правото да затварят държавните граници за влизане и излизане както на украински граждани, така и на чужденци. Допуска се конфискация на имущество, както и „отчуждаване“ на техника и превозни средства в полза на държавата. Като се вземат предвид сегашните украински реалности, това може да доведе не само до обичайното „отделяне от собствеността“, но и до почти пълна икономическа парализа в страната, където и без това не са останали пълноценно функциониращи предприятия. Всички те могат да бъдат заставени да работят „за нуждите на армията“. Нищо добро не обещава военното положение и за украинските средства за масово осведомяване. Държавата получава възможност да закрива неудобни медии, ако сметне, че те „застрашават националната сигурност“. Въпросът отново е доста „хлъзгав“, с оглед на настоящите украински реалности. Списъкът от мерки включва и забрана на митинги и публични акции, въвеждането на „трудова повинност“ и т.н.

Украински деца, живеещи в дом за сираци, подсилват окопите, за да помогнат на украинската армия на азовското крайбрежие, близо до град Мариупол, Украйна, 26 ноември 2018 г. Photo: EPA

Възможно ли е да бъдат отменени изборите в Украйна?

Една от ключовите разпоредби, заради които Порошенко толкова се нуждае от военно положение, е забраната за провеждане на избори и предизборна кампания (за президентски избори), която трябва да започне в Украйна след броени седмици. Разбираемо е, че с рейтинга си на доверие, който вече няколко месеца не надхвърля 10 процента, Порошенко няма шанс да бъде избран за втори път за държавен глава. Въвеждането на военно положение за 60 дни му дава възможност не само да спечели време, за да „обсади“ конкуренти си и да поеме контрола над медиите, но и да повдигне въпроса за отлагане на президентските избори за есента на следващата година, тъй като да се проведат на 31 март 2019 г. ще бъде вече невъзможно. А дотогава, кой знае, и от чужбина може да помогнат…

Украински националисти на митинг пред сградата на Парламента в Киев, 26 ноември 2018 г. Те настояват за прекратяване на дипломатическите отношения с Русия и национализация на руски имоти в Украйна. / Photo: EPA

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: Российская газета

James Fryer / TheIspot.com

Световният преврат.
Есе за новия американски империализъм, изд. 2005 г.

Заключение

За да обобщим изводите от основните теми в тази книга: Истинският отговор на Новия Американски Империализъм (НАИ) от страна на европейците не трябва да бъде моралното проповядване, а възстановяването на силата им. Американските лидери не действат под влиянието на настроения: моралът им, демократическото им месианство, е само разкъсан чадър, който не скрива желанието за икономическо господство над целия свят. В историята това не е нещо ново. Въпреки халюцинациите на маниакалните и истерични антиамериканци, САЩ не са внесли нищо ново в сагата на империализма от времето на фараоните.

Най-добрата услуга, която може да се направи на Америка, е тя да бъде демонизирана, което е равносилно на обожествяване. Съвременният антиамериканизъм устрои на Америка митично възнесение, превръщайки я в изключение в световната история. Новият американски империализъм е обречен предварително, защото изхожда от принципа, че господството на Америка по същество е почти вечно –  а всяка хегемония има ефимерен характер. По същия начин образът на американското общество като царство на ужаса, низостта, потисничеството, нищетата, липсата на култура и упадък не съответства на очевидната действителност и се отнася до този тип идеологически преувеличения, заради които тромавата комунистическа пропаганда изгуби.

***

На практика нито един наблюдател или коментатор на авантюризма НАИ не отбелязва, че всичко това в крайна сметка се разиграва на определен етнически и демографски фон. Историческото могъщество на страната зависи от конкретните биологични и културни сили и и от формите на нейното население. Всичко, от геополитиката до икономиката, се определя основно от този фактор.

Затова и американската заплаха за Европа, макар и да съществува, е несравнимо по-малко опасна, отколкото драматичният ни демографски упадък и бързото наводняване на държавите ни от имигрантски маси от Юга и от ислямския свят, за което сме си виновни ние самите и каквото и да прави американският империализъм, не би могъл да ни причини това. Този империализъм не е причина, а следствие от нашия вътрешен упадък, за който сме отговорни само ние. НАИ запълва вакуума на сила и, преди всичко, на воля.

Арабско-мюсюлманският свят, например, не рискува нищо в името на борбата с Новия Американски Империализъм или с политиката на партията Ликуд, дори когато американската армия си прави военни разходки до Месопотамия, като в абсурден „римейк“ на колониализма от XIX век. Защо? Защото зад него са демографската сила, натискът на празните стомаси, неговата култура и религия. Единствената дългосрочна победа на народите в историята е победата на техните корени и тяхната воля, две органично свързани реалии, едната от които е материална, а другата – духовна.

За какво са ни научните разсъждения за геостратегията, съотношението на силите между Европа и САЩ, за Германия, Русия и Франция, ако се забравя главното, най-важното нещо: как да избегнем депопулацията и разрушаването на етнобиологичния субстрат на тези народи – процеси, които вече са започнали? Европа, намираща се в здраво демографско състояние и защитена от драматичната етническа колонизация, която виждаме днес, не би изгубила нищо, отказвайки се от империализма, и би се справила с икономическата криза. Но е изключително трудно да накараме елитите да се вслушат в тези разумни мисли, особено в епоха, когато доминиращата идеология забранява да се повдигат етнически и демографски въпроси, т.е. главните проблеми.

***

Културната американизация и стратегическото и икономическо подчинение на САЩ е мимолетно зло, а в дългосрочен план дори и нещо добро. От това лечението е бързо, защото причината за тези явления не е зад океана, а в нашите „еврориканци“. Вътрешното нашествие, упадъкът и спадът в раждаемостта са смъртоносни болести, ако лечението не започне бързо. И не ми разказвайте как всички тези софисти, като в американски заговор – са причина за обезлюдяването на нашите страни, разпадането на семействата и изграждането на джамии, или че „младежите“ от крайните квартали са агенти, жертви или продукт на културния американизъм, докато в същото време тяхната етнорелигиозна ислямизация напредва с бързи темпове, а тяхната американизация регресира.

***

Така че Европа трябва да се сражава на два фронта, които са повече или по-малко свързани един с друг, но не съвсем. По-специално – срещу конкретни вътрешни нашественици и техните съучастници, любителите на имигрантите и ислямофилите (включително гореспоменатите псевдоборци за самобитност), и второ – срещу американския империализъм. Най-важното нещо е да се определи йерархията на заплахите. Мисля, че отговорих на този въпрос по-различно, отколкото кликата на фанатиците, идиотите и слепците.

Тези, които се опитват да се опират на Третия свят и Исляма в борбата против американския империализъм, се спускат по наклонена плоскост към самоубийство, а атлантиците, които си представят, че американската „мощ“ ще защити митичния „Запад“ от джихада, изпадат в сходна грешка. Що се отнася до политиците, които уверяват, че интересите на Вашингтон и на европейците са единни, и ние образуваме някаква свръхдържава, състояща се от две части, (в случая на Блеър, Мадлин, Аснар и др.), то те лъжат като всеки васал, като всеки придворен.

За съжаление, моето напътствие за агресивния Трети свят, Исляма и Партията на европейските колаборационисти като основен враг, а за НАИ като за основен конкурент, предполага отказ от този предразсъдък, който не позволява да се разбере, че може да се води война на два фронта по два различни начина.

Графит на британския уличен художник Банкси в Париж

Тази патология на нищите духом, както видяхме с примерите за атлантици-американопоклонници и истерични антиамериканци, принуждава човек да се отдръпне от другия, за да се самоопредели. Никой не е преди всичко проевропеец, а е най-вече антиамериканец, антиционист, и затова непременно пропалестинец, ислямист, поддръжник на Третия свят и т.н. Всички тези термини могат да бъдат обърнати симетрично: проамериканец и т.н. Европейската цивилизация и нейните народи изобщо не се интересуват от тези господа, независимо към кой лагер принадлежат. Маниакалните антиамериканци, например, никога не се интересуват от икономическата война, която САЩ водят срещу нас (те не говорят за това, което не знаят), но в мрежата са загрижени за съдбата на „нещастния иракски народ“, който, въпреки цялото ми уважение към него, ме интересува не повече от съдбата на изчезналите индиански племена.

***

Имайте предвид, че най-пламенните американофили, като най-злобните антиамериканци, имат една обща черта: те не познават САЩ. Защото какво са САЩ? Ефимерна империя, която няма съставките за дълго историческо съществуване, за да бъде „дълговечен народ“ (по Раймон Рюйе). САЩ се ръководят изключително от търгашеската логика на силата, затова и не са дълговечни. Месианските оправдания – опростеното протестантство – не променят нищо. Тази нация, или по-скоро „нация-фирма“, напомня на ефимерната Испанска империя, също основана на златото, но тя поне имаше корени.

***

Кои са силните и слабите страни на САЩ?

Силните са добре известни на всички: това са икономическата динамика, трудолюбието, прагматизмът, предприемаческият дух, стабилността на институциите, социалният и морален консерватизъм, който позволява декадентските вируси да бъдат изнасяни към Европа и обединява обществото с култа към „закона и реда“. Да споменем и интереса към ефективността и моралния резултат, в ущърб на безполезните идеи и догматичните спекулации; вярата в науката и технологиите, огромните инвестиции, неокейсианската и полупротекционистична икономическа система, която тясно обвързва плановете на държавата и предприятията – американският „либерализъм“ е преди всичко продукция за експорт, за конкурентите, които трябва да бъдат обезоръжени. И още: големи инвестиции в научни изследвания и развойна дейност, изключително високо качество на преподаване в университетите, където се обучават елитите на Европа и Азия, оптимизъм, елитарност, добросъвестност, завоевателен дух и стремеж към господство, патриотизъм, издигнат в най-висшата добродетел и т.н. Всички тези характеристики плашат европейските интелектуалци, както и левите от Източното крайбрежие или от Холивуд, които обаче склоняват пред желязната логика на този тип общество. Всички тези силни страни се концентрират в примитивния дух на самодоволството и етноцентризма – висша ценност на Америка, където „покаянието“, мазохизмът и самокритиката винаги се оказват победени, за разлика от това, което се случва в Европа.

Американската мечта / Samurai Punk

Америка обаче има повече слабости, отколкото силни страни. Това е нестабилността на спекулативната казино-икономика с голям външен дефицит и финансиране за сметка на непостоянни международни депозити; бърза и дълбока промяна в етническия състав в полза на латиноамериканците, които са лишени от фаустовско-прометеевската култура на северноевропейския произход; активизирането на антиамериканизма, причинено от НАИ; нестабилността на общественото мнение, което пада духом и при най-малкия провал и не желае да принася никакви жертви; авантюристичен и скъп външен империализъм; милитаризъм без воински качества, безумен стремеж към световно господство и липсата на необходимите средства за това и т.н. Накратко, американците подписаха договор, който не може да бъде изпълнен.

Нека обърнем внимание и на други източници на слабост, може би още по-важни, защото се намират вътре: липсата на истинска, дълбока национална култура, заменена от неопределените „начин на живот“ и „култура на предприемачеството“ (опитвайки се да американизира света, Америка губи своята самобитност); бавният разпад на предишното единство на северноамериканската цивилизация, което нито доларът като световна валута, нито патриотизмът на звездно-раирания флаг могат да задържат за дълго време.

Всичко това означава, че американската световна „империя“ има една опора – самите Съединени щати, чиято вътрешна хомогенност вече се пропуква. Няма гаранции, че през 2030 г. южните щати, по това време вече латински, няма да повдигнат въпроса за отделяне. Аз предвиждам, че ще го направят.

За разлика от Европа, изложена на нахлуването на Третия свят и Исляма, американците нямат хилядолетни териториални корени, автентичен лост за яростна съпротива. „Когато са вкъщи, те не са у дома“. Това означава, че навярно няма да им стигне духовната сила за повторно завръщане, когато се окажат на ръба на бездната. В същността си, структурната слабост на Америка е мелодраматичността на нейния патриотизъм. Той има търгашеска, емоционално-спекулативна природа, но няма дълга историческа памет. Американците нямат биологични родини. Тази липса на корени за кратко време може да бъде сила, но в далечна перспектива се превръща в препятствие, защото е трудно да защитаваш материалната родина, каквато е САЩ, и да умираш за нея.

***

САЩ са полезни идиоти в този смисъл, че те обострят международното напрежение, стремейки се към умиротворение, стават жертви на кризата, опитвайки се да я избегнат, провокират сблъсък на цивилизациите, опитвайки се да организират в своя полза края на историята, разпалват огъня на исляма, опитвайки се да го потушат. С каубойската си дипломация те се държат като слон в магазин за порцелан, отчасти може би защото главните сегашни вашингтонски лидери не са минали подбора на истинските елити.

Доналд Тръмп на Световния икономически форум в Давос, 26 януари 2018. Photo: Laurent Gillieron/Keystone via AP

Пред лицето на американския империализъм и създаваното от него впечатление за непобедимост, европейците със синдром на Маниакалния и истеричен антиамериканизъм (МИАА), потресени от своята слабост, виждат само в ислямския тероризъм единствен отговор на слабия към силния, средство да ранят Великана. Те имат психологически и патологичен пренос на надежди към исляма като единственото, в очите им, средство за подкопаване на империалистическото всемогъщество на САЩ.

В умовете им царуват идеологически схеми, прости рефлекси, готови отговори, които служат като балсам за завистливата им злоба и отчаяние: „Съединените щати са материална и технологична гига-държава, която ни експлоатира и унижава; нека се обърнем към духовния Ислям и неговия контрапроект за „антимодерна цивилизация“ и към простото му оръжие, каквото е справедливият тероризъм, оръжие за отмъщение за бедните и експлоатираните“. Такъв е начинът на мислене на хората със синдром на МИАА.

Такива утешителни разсъждения на базата на марксистката логика на злобната завистливост обединяват в едно поривите на традиционалистите, троцкистите, новите десни и т.н. Получава се непредвидена конвергенция на импотентните, реакция на отчаяните. Нека призовем исляма на помощ срещу Робокоп и МакДоналдс! Да се ​​отдадем на покровителството на Пророка! Мечът на Аллах е по-силен от бомбите!

Такъв избор е следствие от мазохистичния процес на отричане от самия себе си и тревожна смес от слепота и невежество: да вярваш, че е по-добре да имаш по земите си бързорастящи  ислямизирани маси, отколкото американци (какво е това: глупост или предателство?), скрито или открито да желаеш ислямизацията на Европа, можеш колкото си искаш. Но така няма да накараш да отстъпят и на инч американците, завладяващи нашия континент. Това само ще добави ново завладяване, нашествие на колонизатори от Третия свят, с което Вашингтон може само да се поздрави.

***

Съединените щати, несъмнено, са ефимерна конструкция, но грандиозна, изключително оригинална, каквато историята все още не е виждала, затова е по-добре да не се отнасяме към нея с пренебрежение. Тя е един вид продължение на раздялата с Европа. За бъдещите историци Северна Америка ще остане един вид биополитическо чудовище.

Не става дума за народа, нито за нацията, не и за империята, а за своего рода химера, присвоила си атрибутите на имперска република на територия, завзета от първоначалните й обитатели. Както виждаме, нищо общо с Китай, Европа, Индия и т.н. В САЩ, като в никоя друга велика държава, търгашеската функция е придобила успешно властова и военна функция. Това е единствената страна в света, в която политическите лидери са едновременно въвлечени във военната индустрия, в деловите сделки и в предизборните маневри, а изборът им зависи изцяло от индустриалните спонсори. САЩ са държава с една функция – плутокрация в чист вид (без обидното значение на тази дума).

21-ви век ще бъде век на сблъсъци на цивилизациите, по-точно на етноцивилизациите, които могат да надхвърлят строго континенталната и геостратегическа логика. Заедно с тази Евросибирия, която виждам в мечтите си, имайки предвид обединението на Европа и Русия, питам се възможно ли е да си представим през следващия век гигантско световно прегрупиране на народите от европейски произход? Дали в зараждащия се свят етнографията ще заеме мястото на геополитиката? В това есе аз нарекох това понятие Концепция за Севера.

Ислямът, може би, вече ни указва пътя. Обявявайки се за “универсална“, тази религия, която се явява и цивилизация, обективно смята сама себе си, дискретно, но и осезаемо, за знаме на цветнокожите народи от Юга срещу белите народи на Севера, даже и сред чернокожите американци. Аз схематизирам, окарикатурявам, опростявам, да, да… Но дали тази идея е напълно погрешна?

И така, предсказвам, че в 21-ви век Великият разкол ще противопостави не САЩ на останалия свят, а по-скоро Севера на цялата планета в условията на сблъсък на големи етнически и цивилизационни блокове-империи, водещи ожесточена икономическа, културна и военна конкуренция.

Превод: Memoria de futuro

Гравюра на Нюрнберг в „Нюрнбергска хроника“, 1493 г.

Ако бяхте родени преди 1600 години някъде в Южна Европа, щяхте да бъдете убедени, че Римската империя ще съществува вечно. Все пак по това време Рим вече има 1000-годишна история. Но въпреки това империята се разпада след период на икономически и военен упадък. През 476 г. вече я няма. За хората, живели в рамките на могъщата империя, тези събития вероятно са били немислими. Същото важи и за тези, надживели управлението на фараоните, римокатолическия папоцезаризъм и Стария режим.

И ние се заблуждаваме, че моделът ни на живеене в държави е неизбежен и вечен. Има диктатури, има демокрации, но светът неизменно е съставен от национални държави – състоящи се от нация (хора с общи характерни черти и белези) и държава (организирана политическа система със суверенитет над определена територия и граници, признати от други национални държави). Опитайте се да си представите свят без държави – не можете. Понятието ни за нас самите, за принадлежността ни, за правата и задълженията ни е вплетено в тях.

Това е донякъде странно, тъй като те не са чак толкова стари. До средата на 19 в. по-голямата част от света е миш-маш от империи, неутрални територии, градове-държави и княжества, които пътешествениците преминават без проверки и паспорти. С индустриализацията възникват големи централизирани бюрокрации, които да управляват все по-сложните общества. Административните области, които най-успешно обединяват териториите си, съхраняват архиви и съгласуват действията си (особено военните) стават по-силни от съседните им. Революциите – особено Американската (1776 г.) и Френската (1789 г.) – допринасят за създаването на идеята за споделен „национален интерес“, а междувременно напредъкът в комуникациите обединява език, култура и идентичност. Империалистичните завоевания разпространяват модела на националната държава в световен мащаб, а до средата на 20 в. той вече няма алтернатива. Към днешна дата има 193 национални държави, които управляват света.

„Колумб пред кралицата“, худ. Emanuel Gottlieb Leutze, 1843

Националната държава, обаче – със своите граници, централизирана форма на управление, общ народ и суверенна власт – е все по-малко в крак със съвременния свят. Както отбелязва още Карл Маркс, когато се промени основният производствен метод, движещ едно общество, се променят и обществената, и политическата структура.

Критиките на националната държава не са новост. Преди двадесет години мнозина предричаха нейния предстоящ упадък. Глобализацията, твърдяха футуристите, постепенно отнема от националната държава способността й да налага промяна. Бизнесът, финансите, а и хората могат да си съберат парцалите и да напуснат. Вълнуващият нов интернет сякаш известяваше едно свободно бъдеще, лишено от граници и идентичност. Неща като изменението на климата, управлението на интернет и международната престъпност изглеждаха отвъд способностите на националната държава, а тя от своя страна изглеждаше твърде малка, за да се справи с международните проблеми и твърде претоварена, за да се занимава с проблемите на местно ниво. Избирателите бързо забелязаха това и допълнително влошиха нещата, като престанаха да гласуват. През 1995 г. две книги, носещи същото заглавие, Краят на националната държава – едната написана от бившия френски дипломат Жан-Мари Геено, а другата от японския теоретик Кеничи Омае – предрекоха, че властта ще се издигне на мултинационално ниво (например ООН и ЕС) или ще се фрагментира на регионално и градско ниво.

Докладите за края на националните държави бяха крайно преувеличени, а теорията зад тях  отшумя на прага на новото хилядолетие. Днес обаче тя се завръща и този път може би има повече основания.

Когато националната държава бе обявена за изчерпан модел през 1995 г., интернет се използваше едва от няколко десетки милиона души. През 2015 г. този брой вече е приблизително три милиарда, а до 2020 г. ще достигне четири. Дигиталните технологии не вървят съвсем ръка за ръка с националните държави. Джон Пери Барлоу обобщава темата добре в своята „Декларация за независимост на киберпространството“ през 1996 г.: интернет е технология, изградена на либертариански принципи. Без цензура, децентрализирана и без граници. А сега и повсеместна.

Това създава цял куп затруднения за националната държава. Днес е възможно Националната здравна служба на Великобритания да стане обект на виртуална атака през сървъри в Северна Корея, а мерките, които могат да бъдат взети, за да се предотвратят подобни действия или да се накажат извършителите, далеч не са много. Приложения като Uber и Deliveroo допринасят за резкия възход в гиг икономиката, която според някои изчисления до 2020-21 г. ще коства на британското правителството по 3.5 милиарда лири годишно. Вече милиони хора ползват биткойн и блокчейн технологии, създадени именно, за да ограничат контрола на централните банки и правителствата над паричната маса – и този брой само ще нараства. Всичко това води и до развиването на нови ценности, които невинаги имат национален характер: днес все повече хора се възприемат като „глобални“ граждани.

Но това не е най-големият проблем. На 17-ти септември 2016 г. Доналд Тръмп, тогава все още кандидат-президент, написа в Туитър: „Една нация без граници не е никаква нация. Ще направим Америка отново едно безопасно място!“ Ожесточените коментари, които този пост предизвика, засенчиха факта, че Тръмп бе прав (или поне наполовина). Границите определят кой е вътре и кой е вън, кой е гражданин и кой не, кой дава за общото гърне и кой взима от него. Ако една нация е неспособна да защити границите си, тя престава да съществува по някакъв смислен начин.

Постът на Тръмп бе насочен към канцлера на Германия Ангела Меркел, която година по-рано предложи убежище на сирийските бежанци. Последвалото движение на хора през Европа – само през 2015 г. страните-членки на ЕС получават 1.2 милиона нови молби за бежански статут – предизвика политическа и хуманитарна криза, чиито последици все още се разясняват. Това със сигурност допринесе за решението на Великобритания да напусне ЕС. Но 1.2 милиона е нищо в сравнение с това, което предстои. Разбира се, точният брой не може да бъде предвиден, но според някои изчисления до средата на века до 200 милиона души могат да станат бежанци в резултат от изменението на климата. Ако ЕС не може да контролира границите си при движението на 1.2 милиона души, какво ще стане ако 200 милиона души решат да емигрират? Историята показва, че хората се придвижват и веднъж започнал, този процес трудно може да бъде спрян.

Мигранти на сръбско-унгарската граница / Photo: CNN

Това е съществото на проблема: националните държави разчитат на контрол. Ако не могат да контролират информацията, престъпността, бизнеса, границите или паричната маса, те престават да предоставят на гражданите това, което се изисква от тях. В крайна сметка националните държави са един общоприет мит: отказваме се от някои свободи, за да си осигурим други. Но ако това уравнение бъде нарушено и хората се отрекат от сегашния модел, той престава да има власт над тях.

Та каква е алтернативата?

Все повече изглежда, че основният претендент са градовете-държави. Това са градове със същата суверенна власт като държави – например Монако и Сингапур. Нещата, които създават проблеми за националните държави, помагат на градовете-държави. В един изключително свързан, като че ли безграничен свят, градовете са центрове на търговията, растежа, иновацията, технологията и финансите. Демографията също е на тяхна страна: през 2014 г. за пръв път в човешката история повече от половината хора в глобален мащаб живеят в градове.

В исторически план властта дълго се помещава в градовете; в продължение на хилядолетия градските селища със своите стени и самоуправление осигуряват защита и услуги срещу десятък и други данъци, както и набор от правила, спрямо които всички живеят и търгуват. Добър пример са градовете от Ханзейската лига (съюз на търговски гилдии от Северна Европа в периода между 12-ти и 17 век, бел. прев.): макар всеки от тях да има свои собствени армии и закони, те обединяват икономическата си тежест, за да подобрят своята конкурентоспособност и се превръщат във водещ търговски фактор в региона на Балтийско море. Тези градове – сред тях Хамбург и Бремен – осъзнават, че имат много общо помежду си и заедно могат да преследват по-успешно съвместните си интереси.

Градовете от Ханзейската лига не представляват изключение или прецедент. Венеция е най-известният от редица независими градове-държави (в това число Флоренция, Болоня и Торино), които се разпростират на територията на днешна Италия между 10 в. и 16 в. Дори и те са сравнително скорошни примери на фона на древната история на градовете-държави, която се простира назад през Йерусалим, Атина, Вавилон и чак до Ур.

Днес съществуват едва няколко официално признати градове-държави. Монако, Сингапур и Ватикана са напълно суверенни, а други (като Хонконг) функционират като такива, но нямат пълен суверенитет. Фактът, че понастоящем едва малцина от нас живеят в градове-държави, донякъде е историческа аномалия.

Хонконг

Разбира се, световният модел на национални държави няма да се промени лесно. Отделянето на една нова форма на суверенна власт от вече съществуващата е изключително трудно и като цяло ООН гледа неодобрително на подобни инициативи. За това има и по-прозаична причина. През 2014 г. бе проведен необвързващ референдум за независимост на Венето, на който 2.1 милиона души, или 89% от използвалите правото си на глас, гласуваха „за“. Жителите на административния регион – и в частност, тези на Венеция – бяха провокирани от факта, че плащат 20 милиарда долара повече под формата на данъци, отколкото получават обратно. Италия, обаче, със сигурност няма да се откаже от Венеция лесно.

Поради подобни причини, някои от по-амбициозните начинания целят създаването на съвсем нови градове. Това също не е лесна задача, тъй като необходима предпоставка е наемането на земя от някоя държава, а и в този случай  градът дори не би имал пълна автономия. Съществуват и варианти, обаче, при които това не е необходимо.

Горня Сига се намира на блатистата хърватско-сръбска граница и заема площ от 7 км². Макар и понастоящем под хърватски контрол, това малко парче земя на практика е неутрално, тъй като и Хърватия, и Сърбия твърдят, че принадлежи на другата държава. Поради необичайния статут на тази ничия земя, Вит Йедличка, 32-годишен либертарианец от Чехия, се опитва да създаде там Либерланд – място с размерите на град, където свободата, търговията и просперитетът са основни идеали.

Либерланд е необитаем, но има над 100,000 виртуални граждани, които твърдят, че биха се преместили там, ако Хърватия снеме блокадата си. Либерланд вече разполага с атрибути на град-държава – валута, конституция, президент и дори футболен отбор. Всичко е замислено да максимизира индивидуалните свободи.

Проблемът в този случай е, че хърватската полиция може да се намеси когато си пожелае – точно и това се случи, когато се опитах да отида на въпросното място. Поради тази причина, американският либертариански активист Патри Фридман наскоро ми сподели, че следващите новосъздадени градове изобщо няма да бъдат построени на земя. През 2008 г. Патри създаде института Сийстединг с помощта на половин милион долара, дарени му от Питър Тийл – милиардерът, съосновал PayPal – с идеята да построи островни градове като част от един нов социален експеримент. Ако гугълнете “Seastead”, ще видите фантастични проекти на огромни плаващи градове. За момента това е просто един блян. Дори скромната цел на института да достигне 150 „сийстедъри“ до 2015 г. не бе осъществена.

Пилотен проект на плаващ град във Френска Полинезия в лагуна до остров Таити

Въпреки това, през 2017 г. Патри и директорът по комуникации на института Джо Куирк подписаха меморандум с Френска Полинезия относно създаването на първата полуавтономна морска зона в плитки води, където да бъде построен първият прототип на град в морето. Патри ми каза, че изграждането ще започне скоро и в рамките на няколко години се очаква стотици хора да живеят в плаващ град недалеч от бреговете на Таити. На въпроса дали този сценарий е реалистичен, той отговори, че вече има списък с „хиляди“ чакащи, а и проектът има предостатъчно поддръжници – предимно технологични предприемачи – които го възприемат като инвестиционна възможност.

Малко вероятно е националните държави да рухнат скоро. Няма варвари пред портите. И Рим не е паднал за един ден. Но националните държави се развиват във време на индустриализация, централизиран и бюрократизиран тип управление и национална преданост. А съвременните технологии водят в обратната посока: те са разпръснати, децентрализирани и неконтролируеми. Ако политическото ни устройство е огледало на производствените методи и общоприетите вярвания на времето, то бъдещето изглежда тъмно за националните държави и значително по-светло за модерните, свързани и подвижни градове.

Превод със съкращения: Момчил Вачев / Memoria de futuro

Източник: Aeon

Вавилонската кула. Художник: Lucas van Valckenborch, 1595 г.

През последните няколко седмици Offnews организира епистоларен дуел между политолозите Тончо Краевски и Евгений Дайнов „за“ и „против“ либерализма и консерватизма. Един епистоларен дуел може да протече по два начина: съревнование по красноречие и реторика или сблъсък на идеи. Струва ми се, че в конкретния случай става въпрос за първия вариант. Вместо аргументи – вавилонско говорене. Очаквах да прочета определения за либерализъм и консерватизъм, за предлаганите ценности и с какво единият е по-добър от другия, но не биде. Това провокира желанието ми да изложа моето мнение само като наблюдател. В едно изречение то гласи „господа, не спорете – и либерализмът, и консерватизмът са изживели времето си идеологии”.

Спорът за либерализма и консерватизма ми напомня на спор между католици и протестанти от времето на Реформацията за това кои от тях служат на бога правилно. Разликата е тази, че в нашия случай става въпрос за политически идеологии, а в горния пример – за религиозни; общото е, че и двете са идеологии. Идеологиите са спекулативни концепции за устройството и управлението на обществото, в които истината и заблуждението са смесени по твърде причудлив начин. Проблемът не е в самата смесица, а в това, че е невъзможно да се отдели истината от заблуждението по логически път. Тези спорове визират и легендата за Вавилонската кула. Хората са я започнали не защото са искали да станат богове, а защото искат да разберат как е устроен и работи светът, в който живеем. Това е едно продължение на библейската история за Адам и Ева, ябълката от дървото на познанието и изгонването от Рая. Две легенди за цената и механизма на познанието. Не че хората говорят на различни национални езици, а че говорят с обтекаеми понятия и смесица от истина и заблуждения, или говорят от различни идеологически позиции, без възможност за логическо решение на спора. Самите решения идват само от социалната практика и срещу определена цена, заплащана от обществото.

Малко предистория. Обществото преминава през три етапа на развитие: политеизъм, монотеизъм и светско (или  гражданско) общество. И в трите случая хората, живели през съответните епохи, правят една фундаментална грешка – в първите два случая заблуждението е, че съдбата им се определя изцяло от много богове или от един всемогъщ бог, а при гражданското общество – че човешкият разум  може да управлява обществото без да познава и да се съобразява с обективните закони на социалната еволюция. Боговете са персонализация на обективния фактор, а човешкият разум, или субективният фактор, в зависимост от степента на развитието си създава религиозни и политически идеологии, за да обясни света и протичащите в него процеси и промени.

Двадесети век ще остане в историята с възхода и отмирането на три идеологии – комунизъм (по-точно болшевизъм), националсоциализъм (фашизъм) и финансизъм, който се самоопределя като „либерален капитализъм”. (Впрочем болшевизмът също се е самоопределил като комунизъм, но не доживя да го види). Идеологията  на  комунизма се свеждаше до вярата, че  национализирането на  средствата за производство ще доведе до един по-справедлив свят. Идеологията на нацизма се основава на вярата в расовото превъзходство и в един митичен свръхчовек. Разликата между двете идеологии е, че в първия случай се абсолютизира ролята на колектива, а във втория – ролята на индивида. Тези идеологии проблеснаха  като метеорити и минаха в небитието, заплатени с висока  цена от човечеството. Днес остава актуална само идеологията на финансизма. Според тази идеология светът може да се управлява посредством манипулация на парите. Тази система беше изобретена и приложена в САЩ, а по-късно разпростряна в целия  свят. Тя се осъществи от една подмолна, пълзяща и безименна революция на финансовия елит, като подмени реалния капитал с фиктивен капитал. Различните автори определят днешната политико-икономическа  система  по различен начин: „финансов капитализъм”, „спекулативен капитализъм”, „Уолтстрийт капитализъм”, „либерален капитализъм”, „казино капитализъм” и т.н. Нито едно от тези определения не е точно. Изразът „финансов капитализъм” е тавтология, а другите определения са описателни или метафори и не разкриват същността на системата.

Според Reuters, Ню Йорк отново измести Лондон като най-привлекателният финансов център в света / Photo: Reuters

А същността на системата е в премахването на златния стандарт на парите и замяната им с книжни пари (декретни, fiat currency). Това са пари, признати от държавата като платежно средство, но без собствена стойност. Подменяйки реалния капитал с фиктивен капитал, върху които се изграждат обществените отношения, се формира една нова, принципно различна система. При тази система парите се превръщат от икономически фактор като посредник в размяната на стоки, в политически фактор, или лост за управление на обществото. В първия случай говорим за промишлен капитализъм, плод на еволюционното развитие на обществото, а във втория – за изкуствено създадена система. Капитализмът е самоорганизираща се система, а финансизмът е система, управлявана от финансовия и корпоративен елит. По тази причина като основаваща се на фиктивния капитал, точното название  на тази системата би следвало да бъде „фиктивен капитализъм”. Доколкото понятието „фиктивен” означава мним, недействителен, то фиктивният капитализъм е по-скоро отрицание на промишления капитализъм, колкото и парадоксално да звучи това. По тази причина тук приемаме понятието финансизъм, който като продукт на субективния фактор е съпоставим и много по-близък с другите две рожби на човешкия  разум – комунизма и фашизма, отколкото с еволюционно появилия се като плод  на няколко последователни индустриални  революции промишлен капитализъм.

Най-същественият момент в тази подмолна революция е, че тя подмени същността на системата, но запази фасадата на капитализма. Това доведе до едно шизофренично раздвоение в обществото, съпроводено с вавилонско говорене. Фундаментални категории, валидни за промишления капитализъм, като „демокрация”, „лява и дясна” политика, „свободен пазар”, „конкуренция” и много други, свързани със саморегулацията, се използват от финансизма, без да се отчитат промените в тяхното съдържание, а в случая те са валидни само в 50%.  За каква демокрация става въпрос в система, която по определение се управлява чрез манипулация на финансовата система от малка група хора, определящи се като финансов и корпоративен елит? По данни на Световната банка, корупцията в света възлиза на един трилион долара годишно. Корупцията представлява купуване на управленчески решения. От друга страна, лобизмът, който е узаконена форма на корупция, допълнително деформира демокрацията и обезсмисля прословутата мантра „върховенство на закона”. Какъв смисъл има упорито пропагандираната репрезентативна демокрация, изборите и самите политически партии, когато управленческите решения се продават? Какъв е смисъла от „лява” и „дясна” политика, когато след финансовите пазари, генерираното богатство се преразпределя в ръцете на 1% олигарси, а не в средната класа, която би следвало да бъде коректив на управляващите? При финансизма няма „ляво и дясно”, има „горе и долу”. Това е очевидно за България, но важи и за „големите демокрации”, макар че там стандартът е по-висок, а демагогията – по-перфидна. За какъв свободен пазар може да се говори при наличието на финансов пазар, базиран на фиктивния капитал? В условията на финансизма ляво, дясно, свободен пазар и много  други понятия са само фразеология от вавилонското говорене, използвано от неразбиране или с политически цели. При  финансиама те не работят, защото те са понятия от механизма за саморегулация на капитализма, а финансиамът е система, управлявана от елита. За да бъдем коректни,  всяко заимствано от реалния капитализъм понятие, при финансизма следва да се използва с представка „псевдо”.

Хората, които не правят разлика между саморегулираща се и управлявана система, говорят на вавилонски наречия. Либерализмът и консерватизмът са само незначителен щрих от изкривената от финансизма действителност. Най-коварното на финансизма е, че за да работи системата, в нея трябва изкуствено да се подържа недостиг на пари (scarcity). Целта е да се маргинализира средната класа, която при нормална демокрация е коректив на управляващата класа. По тази причина някои автори определят системата за управление при финансизма като „дебтокрация” (debtocracy) от debt – дълг. Много западни автори говорят за фасадна демокрация (façade democracy), нещо като демокрация по форма и плуторация по съдържание, а политическият философ Шелдон Волин (Sheldon Wolin) въведе понятието „обърнат тоталитаризъм” (inverted totalitarianism), за да опише упадъка на демокрацията в САЩ. Наистина, каква е разликата между  „политически тоталитаризъм” и „финансов тоталитаризъм”?

Технологичният бум през последните десетилетия създаде илюзията, че „либералният капитализъм” има огромен потенциал. Един американски професор го определи като края на историята, нещо като черешката на тортата – в смисъл, че човечеството е достигнало апогея в развитието си и след него няма нищо друго. Политически лидери като Р. Рейгън и М. Тачър обявиха, че няма друга алтернатива и всички в хор запяха хвалебствени химни за либерализма. Много скоро обаче страничните ефекти от „либералния капитализъм” се проявиха по ужасяващ начин. Възникнаха дузина глобални проблеми (половината от които са в състояние да унищожат човечеството самостоятелно), финансови кризи, несигурност, миграция, локални и хибридни войни, тотален хаос. Това е и хаосът, който се визира в легендата – хората говорят, но не се разбират. Според мен най-страшното поражение, причинено от „либералния капитализъм”, е упадъкът на морала. Гражданското общество се появи на историческата сцена с вдъхновяващия идеал за свобода, равенство и братство. „Либералният капитализъм” подмени този идеал с алчност, корупция и демагогия, а гражданското общество, превзело някога Бастилията, изпадна в пълна прострация и се превърна в обезличена аморфна и пасивна  маса. Свидетели сме и на спонтанни протестни действия, като бунта на „жълтите жилетки“ днес във Франция.

При тези условия, крачка назад към добрия стар и нов консерватизъм е обикновен рефлекс за самозащита. Консерватизмът обаче с нищо не е по-добър от „либералния капитализъм”. Това е опит за връщане към промишления капитализъм, което е невъзможно без отделянето на книжните пари от политиката.  Консерватизмът ми напомня на Горбачовата перестройка като опит да се придаде човешко лице на комунизма. Това е илюзия.  Нито комунизмът, нито финансизмът могат да придобият човешки образ по козметичен път. Те просто си отиват.  Историята показа, че моделите за социална  организация, създадени от човешкия разум, се сриват поради безумието на управляващите елити, а цената за истината е много висока и се заплаща от обществото като цяло. 

Протестът на жълтите жилетки в Париж, декември 2018 / Photo: РИА Новости

Идеологиите са плод от погрешна интерпретация на философски идеи. Ленин е „доразвивил” икономическите и философските идеи на Маркс в смисъл, че комунизъм може да се построи по насилствен път в една полуфеодална страна. Ницше няма вина, че един овластен ефрейтор от Първата световна война е профанизирал философската му концепция за свръхчовека (Übermensch). Нито Попър има вина за това, че Сорос и задкулисието „развиват” идеята му за Отвореното общество в закрити срещи на Билдербергския клуб, опитвайки се да го превърнат в прословутия Нов световен ред. Философите обикновено не са разбирани от съвременниците си, но това е друга тема. Днес корифеите на геополитическите стратегии Збигнев Бжежински,  Франсис Фукуяма,  Джозеф Най, Джийн Шарп, Стивън Ман, предложиха няколко концепции за управление на обществото в условията на хаоса. В тях има всичко: силов подход, ненасилие, мека власт, хибридна война, теория за хаоса и т.н. Чиста  апологетика и без да се отчита ролята на обективния фактор. Като цяло те отразяват идеологическата безпътица на Запада в момента и липсата на визия за устройството на бъдещото общество. Тези най-нови геополитически концепции съм разгледал накратко в кн. 6 на сп. Геополитика, затова тук няма  да се спирам на логореята, стичаща се от върха на Кулата и заливаща по-долните й етажи.

Проблемът с хаоса е в това, че той излиза извън границите на управляваните и обхваща управляващия елит. За Европейския съюз например Брекзит е първият симптом. За България и света ситуацията е по-трагична. Необходими са реформи на всички нива, но управляващите нямат идея за тях, защото промените се налагат от социалната еволюция и засягат техните интереси. Това е цената на хаоса.

Решението? Когато е намерено, то е много просто за разбиране, но остава трудно за реализация. Интелектуалният елит следва да осъзнае безплодието на идеологическото мислене и да се ориентира към системния подход. Според този подход обществото следва да се разглежда като „жива” и „разумна” система. Това означава, че то се развива под действието на два фактора  –  обективните закони и човешкия разум, образуващи нещо като „двойна спирала”. Кардинален въпрос е как тези два фактора си „разделят труда” по развитието. Анализът на преходните периоди в историята показва, че човешкият разум генерира информация и твори историята, а обективният фактор периодично променя структурата на обществото, привеждайки я в съответствие с постигнатото ниво на развитие. С други  думи, човешкият разум прави историята, но не може да промени структурата на обществото,  защото това е прерогатив на социалната еволюция. От тази гледна точка болшевишката Световна революция, нацисткият Хилядолетен райх и пропагандирания Нов световен ред са изначално обречени, защото противоречат на социалната еволюция. За първите два проекта това беше потвърдено от историята срещу висока цена, а за последния –  крахът предстои да се случи по същите причини – безумието на финансовия и управляващия елит. Човекът е унищожил 50% от живата природа, за да разбере, че не може да върви срещу нея. Е, нужно ли е да се унищожи половината от човечеството, за да се проумее, че е глупаво и невъзможно да се върви срещу законите на социалната еволюция?

Системният подход  показва и каква структура се очертава за новото общество. Като комплексна система, то предстои да се преструктурира от йерархия в мрежа, по простата причина, че в природата и обществото всички комплексни системи (например човешкият мозък, интернет) са организирани в мрежова структура. От друга страна, мрежовото общество ще се нуждае от качествено различен механизъм за управление. Преходът към нов тип обществена структура и форма на управление е самата същност на очакваните промени. Това, разбира се, е голямо предизвикателство пред обществото, но то може да бъде постигнато след края на  идеологиите и в частност след края на либерализма и консерватизма. Днес криптовлутите правят  централните банки и книжните пари излишни, а блокчейн технологиите могат да децентрализират и реорганизират всички сфери на човешката дейност на базата на доверието. При тази тенденция, налагана от социалната еволюция, няма място за финансовия елит. Как той ще реагира в своето безумие предстои да видим.

Разликата между нас е, че вие вярвате, че човешкият разум, представен в случая от финансовия и корпоративния елит, може да управлява света, използвайки целия арсенал от налични средства: манипулация на финансовата система, атомно оръжие, мека власт, локални и хибридни войни и всичко друго, което може да измисли елитът. Казвам „в случая”, защото имаше и други два елити с подобни амбиции. Аз твърдя, че като рожба на еволюцията, човекът може да генерира информация и да развива обществото, но не може да променя хода на самата еволюция. Не казвам, че не може да оспорите изложеното мнение. Казвам,  че не можем да се разберем, защото говорим на различни вавилонски наречия, а истината ще изплува, след  като платим цената за нея. Тя ще се определи от разрешаването на противоречието между обективния и субективния фактор. Първият изисква мрежова организация  на обществото, а финансовият елит налага йерархичен Нов световен ред. Външното проявление на това противоречие е между разума на гражданското общество и алчността и егоизма на финансовия елит. Ако победи разумът, цената ще бъде поносима; ако победи арогантността на финансовия елит, цената вероятно ще бъде по-висока от цената, заплатена за комунизма и фашизма, взети заедно. Не е изключено също така Кулата да бъде  взривена, а под отломките й да остане обезличеното гражданско общество, както и  финансовият елит с цялото си соросоидно войнство.

Достигането до границите на абсурда в осмислянето на социалното живеене е привилегия за малцина. Натрупването на знание за взаимодействията между видимата и невидимата реалност първо носи сладка радост, но след това – и горчива печал. Знанието, търсенето на смисъла и изборът за съзнателно живеене са дело самотно. Без този процес, вид тайнство, не е възможно вливането на индивидуалния поток в общото движение, както и не е възможно оформянето на колективно тяло. Общността е изразът на натрупаното знание и мъдрост от всеки един от нас и на тяхното интегриране. Ако няма натрупване, няма общност. Ако не го е имало субективното и смислотворящо живеене на индивида, не е възможно да има смислотворящо колективно живеене. Не е възможно да има общност под каквато и да е форма – социална, национална, глобална.

Като цяло, не само днес, мисленето е привилегия на малцина.

И въпреки това, рано или късно, всеки един малък ручей търси голямата река, в която да се влее. Всяко едно натрупано знание или проумяна истина търсят пътя, по който да бъдат споделени. Нищо на този свят не може да остане само. Смисълът на проумяването е в неговата споделимост. Обратното е обреченост. Именно там, в дълбините и висините на колективната несъзнаваност и на нейните спорадични осъзнати изригвания, завършва пътят на всеки смислено изживян живот. Това е един от най-ценните уроци на големия Юнг. Първо е процесът на оттласкване от нормите на общността и тяхното преодоляване, за да бъде потърсен нов хоризонт в индивидуална свобода и в автономия на Аз-а. После е завръщането, за да бъде споделено знанието. Второто, разбира се, е по-трудно от първото. Защото общността рядко е готова да вижда извън нормата. Нейната онтологичност е несъзнавана, тя е бавно движение в сложен еволюционен процес. Когато е налице натрупване на критична маса от мислещи и съзнаващи хора, еволюцията се трансформира в революционен скок и в ново ниво на общественото развитие.

Преди този процес да е налице, колективната трансформация е невъзможна. Търсещите смисъла се сблъскват с непреодолимата стена на общественото неразбиране – и то е не само висока и масивна стена, но и дълбока бездна, която се преодолява трудно. Резултатът е разочарование и обратно затваряне в себе си или хладно захвърляне на всеки сантимент и продължаване напред с ясен поглед в бездната и блъскане в стената. Или и двете в редуване. Според това дали в индивида доминират силите за действие навън или взима превес нуждата от завръщане в личната алхимична колба, където непрестанно се ражда и умира Смисълът.

И после идва моментът да избереш отново. Отново и отново. Никога еднократно и никога завинаги.

Синьото или червеното хапче?

Струва ли си саможертвата да се блъскаш в стената и да скачаш в бездната, когато всички спят и само неколцина будуват?

Струва ли си жертвата, когато смисълът умира и не се ражда нов?

Струва ли си, когато общността излъчва в първите си редици най-ниското, най-пошлото, най-примитивното, най-поквареното и му възлага да „твори“ бъдещето – като в притчата за слепеца, водещ слепци?

Струва ли си да будиш слепци, когато те не искат да виждат и знаят?

Струва ли си, когато утайката на обществото, с активното или безхаберно съучастие на същото това общество, е овластена да се разпорежда безконтролно с живота на всички и с твоя собствен?

Ако не сте си задавали никога тези въпроси, вие сте истински щастливци. Както беше казала Краси Станкова наскоро „Щото щастливи са или много мъдрите, или много тъпите. А аз, Коврич, без да съм гений на психологията, се познавам достатъчно добре, за да ти кажа само едно – нито съм бил, нито нявгаш ще бъда кое да е от двете.“

Синьото или червеното хапче?

Рано или късно обаче всеки достига мига в дъното на пещерата, когато внезапно разбира, че всъщност е сам. Че тук няма ръка на свой в мрака, че е съвсем сам срещу очите на Медуза. Страхът мами, а тягата му е могъща. Тегли те да извърнеш очи от онази светла точица в самия теб и да кръстосаш поглед с горгоната извън огледалния щит на ума си, а зениците й да те приковат и да те вкаменят завинаги в ужаса на тази среща.

„Знаеш, че надеждата е грешка. Ако не можеш да поправиш счупеното, ще полудееш“, каза Лудият Макс*.

Струва ли си да попаднеш в Лудостта, когато осъзнаеш невъзможността да се поправи счупеното?! Струва ли си да посегнеш към червеното хапче, за да видиш докрай бруталността на истината? Да видиш колко е трудно да бъде износена и ословестена? Малцина са тези, които знаят колко голяма е цената и колко драматично трудни са усилията.

Морфей е пред теб и ако избереш червеното хапче, ти обещава: „… И аз ще ти покажа колко дълбока е заешката дупка“.

И това е единствената награда.

Синьото или червеното хапче?

Матрицата, притежаваща силата и властта, е доказала колко е невидима, хлъзгава, неназовима, нечетима. Повечето от нас чувстват, че нещо много съществено не е наред, но не могат да видят ясно образа на това, което се случва. Различават само отделните недвусмислени проявления, но не и Цялото, което владее живота им. И остават упоени в общия социален сън, обхванати от привидно доволство, от артистично позьорство, от безсмислено жонглиране с елементите на Смисъла, от отчаяние, от апатия или от нихилизъм – което всъщност е главната й цел.

Съпротивителните сили предвидливо са маргинализирани. Те са извън лоното на добре скроената Матрица, извън познатите словесни клишета и налаганите норми за колективно живеене. Те могат да бъдат потвърдени единствено когато процесите в  Матрицата излязат извън контрол и по този начин докажат настъпващата й несъстоятелност. За жалост – за сметка на безброй човешки съдби.

Синьото или червеното хапче?

Проумяването на избора е мъчителен и сложен процес.

Много въпроси остават без отговор за тези, които са избрали да вярват, че могат да направят пробив в нещо почти непробиваемо. Трепкаща нежно надежда, която често е задушена в зародиш.

Но дори когато е задушена, искрица от нея е попаднала в някой друг. Този друг ще има силите да я износи, преди да я предаде нататък. Малките ручеи търсят голямата река. И някой ден се вливат в нея. Някой ден общността се изпълва с натрупаната енергия и спонтанно се трансформира. Извършва своя революционен скок след дългата летаргия и дълбинното еволюционно зреене.

Затова и процесът не бива да спира, дори да не се вижда прагът на случването.

Затова и някои от нас избират да останат в точката на проумяването. Да поемат червеното, а не синьото хапче. Нищо, че така е трудно. Струва си заради невидимия хоризонт във времето и пространството, който вярваме, че ще достигнем някога в самите нас, дори и другите да не са готови за това  – онази вътрешна Свобода, която никоя Система не може да доближи и задуши.

Защото самото съществуване на идеята за Свобода означава, че тя има своята реалност – ако не Тук, то със сигурност някъде Там, където крайността на формата ще се взриви в безкрайността на Вселената.

Снимка: pixabay.com

1.

Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си и нямаме чувство за историческата съдбовност на света; не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил; не само, че злобата задушава всеки нов и животворен порив, но главно поради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел. Онова, що определя облика на всеки национален организъм, не е нищо друго освен историческото съзнание за силите и възможностите на тоя организъм, който трябва да се развива по някакъв определен път. Народ, който не вижда пред себе си път, който продължава да съществува потиснат от собственото си бедствие, от собствената си анархия, от собственото си безличие, няма никакво световно оправдание и е обречен на гибел. Ние преживяваме съдбоносни времена – най-страшните в историята на новия свят, – когато вихри са раздрусали до дъно всички досегашни мирогледи на социално-политическото и асоциалното съзнание; когато отново и с някакъв тържествен жест се поставя въпросът за смисъла и същината на човека, за големия град, за обнищения масов безработник, за хипнотизирания от разсъдъчни фикции морален изрод, за филистерството на досегашния учен, на досегашния възпитател, за великата заръчба на вожда, за пробуждането на националния и героичен човек; когато най-сетне времето и пространството са се променили, а заедно с това и законите на обществения, на съзерцателния и физически свят; когато се извършва тая паника на предела между две епохи, ние, потомците на безстрашни отци, стоим обезпътени.

Никога нашият народ не се е намирал в такава безпътица, дори когато е падал под чуждо иго. Това не е случайно, то не иде от вчера, то е подготвено отдавна; целият ни културен и политически живот се е стремял с главоломна бързина към това обезпътяване, към тая криза на българското национално самосъзнание. Главната причина на всичко това не е днешната стопанска и духовна безпомощност, а липсата на историческо съзнание у ония, които мислят, че водят неговите съдбини. Целият ни трагизъм иде тъкмо от тази безисторичност на всички наши действия. И ако има политика, която да се е развивала случайно, без оглед на принципи, на творчески традиции, без всякакво чувство за истинската и прародна структура на народа, тя е именно българската политика. Липсата на водачество в нашия политически живот се обяснява тъкмо с тая безисторичност. Защото водачеството се корени преди всичко в чувството за историческите перспективи на нацията и нейния месиански подвиг.

С една дума, благодарение на фаталната безисторичност и безпрограмност в нашето развитие след Освобождението, днес ние сме стигнали дотам, че да се чувстваме ненужни в процеса на съвременния световен живот. Колкото и високо да бъде патриотичното чувство, то остава без всякакво значение, ако е само случаен изблик, а не извира от вярата в националния мит и неговото пребъдване в света. И ако искаме най-сетне да разберем себе си и да се избавим от сомнамбулното състояние, в което изпада всеки народ, когато започва да прилича на сбирщина, на маса – трябва да погледнем пред очите си и да видим по кой път да тръгнем. С това самосъзнание трябва да започне нашият исторически ефект. С него ще започне съществуването ни като национален организъм, ще започне нашето възраждане.

2.

По кой път? За първи път ние поставяме този въпрос с тая решителност, с която никога не е бил поставян досега. Защото сме нямали до днес никаква философия на българската история и защото на тоя въпрос се е гледало най-често от „книжовно“-педагогично и моралистично-реакционно гледище. Трябва да се има предвид, че нашата душа днес е разтревожена и ако не искаме да бъдем само един упадък от ракетите на днешния революционен човек, трябва да бъдем смели като никога и да поставим проблемата за българската участ неотвратимо и ясно. Това не е само един въпрос на политиката, а на цялото ни културно и национално битие. Важното е да се знае преди всичко, че не сме народ, който може да се отъждестви с който и да е друг народ, че ние представяме нещо съвсем самостойно, особно, първично. Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в истинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ. Нямаме нищо общо с източната екстатика, нищо с механичния формализъм на западната цивилизация. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата проблема се движи между Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието; не е нито божествен, нито човешки, нито само духовен или само материален момент. Ние стоим между началото на небето и началото на земята, без да бъдем само пустинници или само пленници на живота.

Несъмнено и в нас живеят славянски сили. Но колкото и значителни да са, те нямат първично действие и не могат да съдействат за нашето бъдещо развитие, защото не са органически, не са сраснали с нашата първосъщинска особност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да очакваме днес от славянството? Къде е славянското царство? Това, що наричаме славянство, не е освен една абстракция, една категория на историософското мислене, което имаше живот и действителност само в миналото. Днес душата на изтока е престанала да се чувства славянска. Стихиите, които изразяваха могъществото на славянството и които често са заплашвали западното царство на човека със своята тайнственост и фантастика, всички тия сили на апокалипсиса и метафизичната химника, на религиозната глъбина, на националния романтизъм и живото богоносно слово – отдавна са превърнати в сили, които движат гигантски мотори и са превърнали цялата славянска епопея в американски техницизъм. Ненапразно има днес в Русия цели американски селища; нищо друго не се строи там освен чудовищни заводи и фабрики за динамит, за трактори и автомобили. Че и там, подобно в Ню Йорк, времето е пари, че индустриализираните маси живеят в разрив с капитализма, че гнетът на техническото робство е надминал робството в капиталистичните страни, че социализирането на живота е довело проституция на еротиката, на личността – това е краят на славянството и заместването му с американския бандит и американската блудница.

Ето защо напразно бихме очаквали спасение от славянския тракторизиран изток. Ако някога Москва е била прицелна точка за нашето развитие, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че руската общественост и образованост, колкото назадничави и закъснели да са били в сравнение с напредъка на германския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията. Безспорно и тогава тоя път е бил погрешен, и тогава би трябвало да се отклони развитието ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае, че тоя път не беше друго, освен подражаване на външната и административна форма на руския живот. Може би никой българин не е могъл да се срасне с душата на славянина и да разбере пустинното й мълчание както нейната нелогична и противоречива същност. И не само българинът, но който и да е друг представител на западните народи едва ли би могъл да погледне в дълбините на тая душа, която живееше заключена в своето царство, недостъпна и необяснима за никой човешки разсъдък. Може би тъкмо тая душа на неизвестното и безбрежното са имали предвид Хердер или Шпенглер, Кайзерлинг или Мьолер ван ден Брук, когато са писали, че на Русия предстои голямо бъдеще. Но тая душа днес е преобразена и цинично усмихната към целия свят; от нейната страхотност и безмълвност, която изкуси дори Наполеона и го привлече в широкото си царство, не е останало нищо.

3.

А Запад? Тук засягаме най-сложната страна на проблема за нашето самосъзнание, защото още от началото на политическото освобождение в нашия живот започнаха да действат формите на европейската цивилизация. Създадоха се традиции в политиката и културата, институти и мирогледи, програми на образованието, заети от запад – също тъй по най-смешен и безотговорен начин. Едва ли някога ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, особено от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и романтична епоха; и трябва да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши учебни заведения, като и символичното саморазрешение на личността в изкуството, критиката на художественото съзнание – дойдоха от запад. Не можем да не бъдем признателни на западната култура. Но колкото и голяма да бъде нашата благодарност, трябва да се подчертае, че – подобно първото влияние на русизма – и западното влияние е една от причините, задето и до днес българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя истински и самоотговорен път. Не само руското, но и западното влияние е твърде много допринесло за засилване на безисторичния хаотизъм на нашето съзнание, особено когато се има предвид, че в много по-голяма степен запад е влиял у нас със своите технически ефекти, отколкото с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне тъкмо на тая страна на чуждите влияния и ще посочи, че ползата е била еднаква с вредата. Безспорно всеки нов народ започва с влияния и заимствания, но това става по един начин, съвършено различен от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по големите западни градове и се върнаха в отечеството си по-груби и по-смешни, отколкото са били, преди да се запознаят с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на подражаване и заимстване е съвсем друг, тъй като той се извършва в името на националното самосъзнаване и облагородяване, а не само в усвояване и пригаждане на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат само прикачени и пришити, но не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното битие.

Особено днес не можем да очакваме никакво разрешение на националната ни участ чрез подражаване на западната цивилизация. Европа, която днес е объркана, прилича по-скоро на някаква грозна и прегърбена богиня, в чиито очи не играе никакъв пламък и която още продължава да скимти из своите запустели чертози, без да подозира, че само една мълния от небето ще я срази завинаги. Тоя континент, по който са префучали досега всички бури на историята, днес няма никаква опора, никаква догма, никаква религия. Какво можем да очакваме от един свят, който си отива? Там всички лирически сили са прогонени, нихилизмът е нахлул по всички посоки, свободата отдавна е станала насилие, животът – алгебра. От тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника – от тая Европа не можем да очакваме нищо; можем да бъдем само свидетели на нейния трагизъм и да вземем поука от нея, че само расовият и вдъхновен човек е божествен, останалото е израждане на личността и пигмейство.

4.

И тъй, застанали между два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на уморените западни народи. Остава само един-единствен път – пътят към самите нас: пътят към изкупление на варварството, към собствения подвиг и собствената жертва. Тоя път може да има обаче значение само с оглед истинските перспективи на племето ни – ако, с други думи, тоя път бъде ясно и решително начертан и следван като една неотменна програма на българския дух. Само като исторически план тоя път може да ни изведе към нови и прояснени дни. Винаги когато един народ реши да встъпи в процеса на своето възраждане, започва с акта на историческо самоопределяне, и тъкмо в тоя акт трябва да се търси израз на нашата национална воля. Всъщност това не е никаква измислена теория, никакво политическо убеждение, а по-скоро една политика на културното и чисто българско расово съзнание, обусловена от вътрешната особеност на племето, от неговата космическа прамайчиност, която няма нищо общо с мистицизма на славянството, нито с интелектуалистичния механизъм на западния човек. По своята същност българският дух е езически и в тоя смисъл той представлява синтеза на западното и славянското начало, на закона и анархията, на знанието и предчувствието. Затова той не може да се привежда към която и да е категория на историко-философското мислене – нито към германската или северно-готична култура, нито към тая на романското и класическо съзнание. Той е повече от едното и другото, защото ги съдържа в зародиш, който рано или късно ще се развие и ще даде плод. В тоя велик синтез са скрити всички сили на нашето възраждане.

С идеята за това западнославянско строение на духа ни съвсем не се изчерпва проблемата, която поставяме. Трябва, преди всичко, тая проблема да бъде поставена; разрешението й може да впрегне усилията на цялата интелигенция за творческа работа. С нея може да се открие новата епоха на нашия народ, да започне новото му определяне като духовна и политическа сила. Предстоят ни исторически задачи. Ние сме най-първичният и девствено-стихиен народ, който още не е казал своята дума. Тепърва ще почне нашата героическа епопея.

На пръв поглед изглежда, че умните хора нямат проблеми и са наистина щастливи. Оказва се обаче, че щастието е рядкост сред тях.

Изданието Bright Side прави проучване защо интелигентните хора често се чувстват самотни, нещастни и изгубени. И обобщава нещата така:

Те са склонни да анализират прекалено много нещата

Хората с висок коефициент на интелигентност имат склонност непрекъснато да анализират събитията от живота си. С течение на времето това ги изчерпва, защото техните констатации често са изпълнени със страх и разочарование, а в главите им възникват истински дилеми.

Твърде взискателни са към себе си и другите

Интелигентните хора ясно знаят какво искат. Често разглеждат света по идеалистичен начин и е трудно да се откажат от очакванията си. Това им пречи да получат удовлетворение от живота и да се чувстват щастливи, а реалността на света около тях често носи просто разочарование.

Липсва им топла и приятелска връзка

Всеки иска да има тясна връзка с някого. Но за интелигентните хора е много трудно да разговарят открито с някой, защото често са неразбрани. Те искат да говорят за важни и смислени събития и рядко са разбирани от другите.

Според учените социализацията за хора с висок коефициент на интелигентност е преживяване, което често е по-болезнено от самотата.

Те страдат от психологически проблеми

Много научни трудове потвърждават, че интелектуалците често страдат от психични разстройства. Учените не можаха да намерят пряка зависимост, но е факт, че ги има. Навикът да правят постоянен анализ се отразява върху живота им и води до депресия.

Стремят се да отговорят на очакванията на другите

Академичните успехи на такива хора водят до още по-големи бъдещи очаквания от другите. Такова натоварване често се оказва непоносима тежест, особено за талантливи деца, които са лишени от детството рано.

Те рядко взимат рационални решения.

Както показва проучването, в ежедневието си интелектуалците правят толкова грешки, колкото всички останали. „Хората с по-високи средни коефициенти на интелигентност правят ирационални действия и са по-склонни към илюзии и разчитат на интуицията си“, твърдят авторите на изследването.

Те изпитват повече стрес

Канадски учени стигнаха до заключението, че хората с висок коефициент на интелигентност възприемат простите ежедневни проблеми много по-различно. Те имат навика да мислят многократно за това, което се случва, включително негативните неща, което води до хроничен стрес.

Те са по-склонни да имат здравословни проблеми

Колкото по-интелигентни са хората, толкова по-късно лягат – това е заключението, до което стигат учените. Подобен режим е известно, че води до сърдечни заболявания. Освен това се оказа, че хората със силно развита интелигентност са склонни към алкохолизъм и пушене поради повишена тревожност.

Те се чувстват по-комфортно сами

Интелигентните хора изпитват дискомфорт по време на чести контакти с приятели. Те са прекалено съсредоточени в постигането на своите цели и поради това лесно могат да се откажат от възможността да прекарват времето си във всяка компания.

Те не винаги са успешни

Проучванията показват, че 85% от финансовото благосъстояние зависи от такива неща, като индивидуалност и способност за общуване и преговори. Носителят на Нобелова награда и психолог Даниел Канеман установи, че хората са по-склонни да правят бизнес с някого, когото харесват и на когото вярват, дори ако предлагат по-скъп продукт.

Според учените емоционалният, моралният и физическият интелект играят много по-голяма роля за постигането на финансов успех.

Разпознахте ли се? ;)

Източник: profit.bg

БНТ, „Стани богат“ – участието на Николай Михайлов, 21 и 25 март 2019

Преди малко гледах невероятното участие на студента Ники Михайлов в „Стани богат“. За пореден път се сблъсквам с трудната за приемане истина – реалният елит на нацията е някъде в зоната на здрача, в сенките на Мордор. А горе, в кулата Барад-дур, е утайката – най-примитивните, най-неграмотните, най-необразованите, най-грозните, мутиралите и отпадналите от човешкото естество – самозабравили се кифли, парвенюта, лелки и чичковци – тези, чийто хоризонт се простира само до заветния апартамент. Подобно на поданиците им, които са ги поставили и ги крепят на върха, за да получат и те своите апартаменти. Простичко казано – каквито са поданиците, такива са и господарите им. С еднакъв манталитет, еднакво функциониращи в своята примитивност. Едни нагли типове обезкостиха цялата държава за някакви си 30 години, но всички скочиха възмутено заради най-кокошкарската част – апартамените. А те ограбиха от нас и децата ни милиарди! Милиарди!

Но така е в шизофренно раздвоените държави (по Хънтигтън) – престъпленията се изживяват невротично и неадекватно като жълта сензация. Днес цялата държава се тресе в очакване какво ще стане с Цветан Цветанов, сякаш отстраняването на един везир ще реши крещящите от десетилетия проблеми на нашето комплексирано и затъпяло общество, неспособно да потърси правата си и да измете цялата бандитска шайка, обсебила и задушила държавата на всички нива.

Но във вечерта на Благовец трябва да се каже и Добра дума.

Винаги, рано или късно, Задругата се събира, а Кулата с Всевиждащото око се сгромолясва, защото е неспособна да издържи собствената си несъстоятелност. Бъдещето, което все някога ще се излюпи, принадлежи на същества като Ники. И тях ги има – образовани, свестни, светли и чисти млади българи. Мечтаещи да станат богати – но не с апартаменти! Богати с копнеж за смислен и достоен живот, с познания и вяра в самите себе си, с воля за доброто общо бъдеще.

Тази убеденост ни провокира да създадем точно преди година, на Благовещение, платформата Визия за България – с вяра в младите хора, които развиват успешно рефлекс срещу пошлостта и посредствеността, обсебили страната ни. Няма значение, че БСП взеха името ни без да ни питат. Ние вярваме, че всяка добра идея един ден добива плътност и очертания – щом времето за това се изпълни в критична маса от хора, готови да променят мрачното бъдеще, което ни подготвят днес овластените политически самозванци.

Може би тук е уместно да споделя и друго. Нерядко, и до днес получаваме запитвания кога ще възобновим активната дейност на Мемория.

Отговорът е прост. Това няма как да стане без вашата подкрепа. Не е възможно смислотворящият елемент в едно общество да функционира безкрайно и единствено от позицията на саможертва, когато отсреща почти липсва реален отговор на усилията. Правихме го няколко години, имаме желание да го правим и в бъдеще, но за това са нужни общи усилия под формата на подкрепа.

А дотогава – ще даваме от себе си колкото, когато и както можем. Всички имаме нужда от свободното слово във времето на медийния слугинаж и на безобразната медийна манипулация, осакатяваща човешките възприятия и съзнание.

С надежда за Благата вест, която сами да си сътворим!

Херкулес и Хидрата, худ. Antonio del Pollaiolo, 1475 г.

По време на вече затихващия апартаментгейт, слуховете за смъртта на партия ГЕРБ очаквано се оказаха силно преувеличени. Общественото мнение беше успешно манипулирано да насочи цялото си възмущение и желание за възмездие към оставката на Цветан Цветанов от парламентарните му длъжности. Съответно това се случи и всички са доволни. Още няколко глави паднаха на тепиха, за да има достатъчно хляб и зрелища за тълпите и сеназационен материал за „медиите“. И толкова. Пито-платено.

Както и досега, през изминалите 30 позорни години на българския преход, реално възмездие под формата на съд и присъди няма да има. Ама това корупция, търговия с влияние, незаконно забогатяване – остават си кухи фрази, изпразнени от реално съдържание и до болка втръснали на отегчената публика. Ще си гушнат апартментчетата и всичко останало, което са придобили, и хич не им дреме дали са в парламента и в някое министерство, или видимо ще се оттеглят от играта, за да действат на сянка. Пък и нали затова са отишли във властта – да се оядат и после – дим да ги няма. Придобитите незаконно благини си остават без никакви последствия. Държавата непрестанно беше ограбвана с милиарди и милиарди за изминалите три десетилетия, кой ще се занимава с някакви си апартаменти, като всички са в кюпа?! Цветанов ще продължава да прави избори и да контролира местната феодална власт и партийните структури, което е главната му функция, а на негово място в парламента задачите и повелите на партията ще се изпълняват от новата миловидна „Цветанка“. Нищо фатално и необратимо. Пък и крехките женски физиономии се котират по-добре сред публиката – блестящ пример за което е кметицата на София, която след толкова сътворени гафове и скандално реализирани проекти в столицата, продължава да мига невинно и да се усмихва пленително, без никакви последствия за некадърното си управление.

Случайно или не, точно в разгара на апартаментгейт, столичната управа сътвори поредния си безумен гаф с поставянето на черен надгробен паметник на изтерзания от некадърните проектанти и изпълнители площад Гарибалди. Тоя гроб беше върхът на всичко. Че и камъчета му турили в очертаното с черен гранит гробно място. Този абсурден и дебилен проект беше циничната черешка на тортата и публиката, която вече не издържаше да бъде само критично-сериозна, просто избухна в смях и подигравки. Социалните мрежи и неприятелските на ГЕРБ медии изобилстваха от колажи на надгробното съоръжение, като някои го оприличаваха на надгробния паметник на ГЕРБ, други – на погребаните ни надежди за красива европейска столица, трети – на поредното фиаско на столичната община в опита й да обезобрази София. Както хубаво обобщи мой приятел, „Подсъзнанието си ражда продукцията. Явно фантазията им е мъртва и манифестира трупа си по този начин“.

Но тази мисъл е твърде сложна както за кметицата, така и за всички знайни и незнайни общински марионетки, които са дали поредния транш от парите на данъкоплатците на някой неизвестен архитектурен гений, за да бъдат похарчени поредните пари за поредното некадърно творение. След като в социалните мрежи се появи и групата „Масово поставяне на цветя на Паметника на Незнайния Архитект“ с подобаващ колаж с надгробен венец и множество цветя, Фандъкова и сие се усетиха, че това нещо верно прилича на гроб и е на път да се превърне във Вазовата „Грамада“, само че в грамада от гербери. Пък и всички знаят как народът нарича помежду си партията – ГРОБ. Скоропостижно кметицата обяви, че премахва надгробния паметник и така възможността една матафора да се превърне в реалност беше веднагически задушена.

Колаж – Фейсбук

Ама това колко пари са похарчени за тая лудост и кой ще понесе отговорността за поредното безобразно харчене на средства – туй, видиш ли, според Фандъкова било „процедурен въпрос“. Гражданите все пак въздъхнаха облекчено, медиите вече нямат сензация и всичко си продължава по старому.

Гробът на ГЕРБ и този път не се състоя, а слуховете за смъртта на партията-майка, както казах по-горе, се оказаха за пореден път силно преувеличени.

Не е лесно да бъде преборена Хидрата. Херкулес едвам успява, какво остава за нас, които не сме герои от неговия ранг и нямаме божествена закрила. Пък и героичният модел, който следваме – този на Христос, ни учи да прощаваме, а като ни ударят шамар, да обърнем и другата си страна. Този модел днес следва цяла Европа в залеза на своето величие. Но това е друга тема.

Така или иначе няма спор, че Системата е трудна за побеждаване. Мозъците и съзнанията на много от нас са хакнати почти невъзвратимо. Част от нас поддържат Системата, за да получат от нея благинки, някой апартамент, туй-онуй, каквото може. Те са разбрали, че живеем в джунгла и следват правилата за оцеляване в джунглата. Друга част от нас са омерзени до дъно от безкрайния порочен цикъл да възпроизвеждаме една абсурдна действителност и това да не свършва. Трети вече са напълно безразлични, четвърти – толкова отчаяни, че нямат сили за съпротива. Други просто се забавляват с поредното малоумие на овластените идиоти и гледат цирка отстрани. И всички те имат право. Всеки е там, докъдето е стигнал неговият вътрешен хоризонт. Докъдето е издържал.

Но, все някои от нас помнят притчата за железните обуща. И знаят, че много железни обуща трябва да се изтъркат, докато повече хора изберат да бъдат последователни в своята непримиримост, за да стигнат до спасителния хоризонт.

И когато подминат гроба на враговете си, който те сами ще са си изкопали, ще бъдат готови да продължат с помнещите, знаещите и можещите.

До хоризонта

и отвъд хоризонта.

от Любослава Русева за Редута

В градчето N започва митинг на „Солидарност”. Валенса, тогава лидер на профсъюза, се качва на трибуната. Публиката въодушевено скандира името му. Валенса започва да говори, но изведнъж звукът от високоговорителите прекъсва. Гданският електротехник обаче не губи самообладание. Той моли да му намерят отвертка, за секунди отстранява „повредата” и продължава речта си с репликата: „Всичко аз трябва да правя в тази държава!”. Шегичката действа безотказно – хората се засмиват и го аплодират още по-бурно…

Коронният номер на бившия полски президент е описан в книгата „Имало едно време избори” на известния експерт по политически маркетинг Жак Сегела. Кариерата на самия Сегела започва с успешната кампания на Франсоа Митеран в президентските избори във Франция през 1981 и 1988 г., след което консултира политици от цял свят. Включително и в България, където негов екип съветва СДС за първите демократични избори, а сетне и Желю Желев в кампанията му за президенстския пост. По време на парламентарните избори през 2001 г. името му се свързва с консултации по предизборните послания на „Коалиция за България“, което не пречи по-късно Сегела да напътства и премиера Симеон Сакскобургготки.

Дали тогавашният главен секретар на МВР е усвоил някои PR техники от французина, не е известно, но при всяко положение номерът с отвертката му пасна идеално. През последните десет години (с кратки прекъсвания) той се появяваше на сцената в образа на човека, комуто се налага да прави всичко в тази държава, а публиката му се радваше и ръкопляскаше дори когато започна да се повтаря.

В резултат, навигирайки според социологическите проучвания и шума на най-близките протестиращи (по колегата Владимир Шопов), още в началото на неговото премиерстване той сам създаваше проблеми, които отстраняваше, създавайки нови. И от един момент нататък управленските решения започнаха да подлежат на описване единствено като в сводката за нивото на река Дунав. При Видин здравните осигуровки, да речем, се покачваха с 2%, но при Лом предложението падаше. Около Козлодуй тъкмо начеваше да потъне плоският данък, само че на Оряхово той отново изплуваше. ДДС намаляваше с 0.5% край Никопол, но на Турну Мъгуреле тръгваше да се повишава с 2%. А докато при Русе нивото му пак сериозно се разколебаваше, на Силистра темата вече се давеше като власите в края на Дунава.

Въоръжен с въображаемата си отвертка, сутрин Борисов казваше „не“, по пладне казваше „да“, следобед – „може би“, а вечер – „надали“. Точно както Карлсон, който живее на покрива, викаше на Дребосъчето: „Ще дойда към 5, но не по-рано от 6, най-вероятно след 7, така че в никакъв случай не ме чакай преди 8“, и той кръжеше с перката без коефициент полезно действие. Само дето проблемите се трупаха и съвсем не бяха фалшиви като измислената повреда на високоговорителите от митингите на „Солидарност“. Министър-председателят единствено ги задълбочаваше, отказвайки се от нещо, за да се върне към него след три дни или още в същата вечер, след което да му хрумне коренно противоположното.

Е, не може да се отрече поне последователността в продуцирането на скандали и при трите упражнения, извинете!, управления на Бойко Борисов. Последният от тях, т.нар. „Апартаментгейт“, далеч не е най-сериозният, но пък се появи тогава, когато на публиката взе да й писва от имитации. Пълното самозабравяне на гербаджийската номенклатура, която не успя да проведе нито една смислена реформа, бидейки заета с операции по собственото си обогатяване, просто беше окончателно освидетелствано. И още нещо: не остана тайна за никого, че лидерът-премиер е зависим от „дясната си ръка“ до степен тя да го държи в мъртва хватка, понеже отвертката отдавна е у нея. Вездесъщият Цветанов я е стиснал здраво и няма никакво намерение да я пуска, като пътьом си позволява и публично да му се подиграва. Нахалства, че решението за излизане от парламента „е лично волеизявление“, което първо е съобщил на жена си; след самото напускане се плези с изявления като „Не се чувствам наказан, защото няма кой да ме накаже“. Изкарва се и жертва, даже малко герой: „При заблуждение и поднасяне на невярна информация се създава напрежение, което рефлектира върху политически партии и управлението – в случая жертвата бях аз“. И в прав се оприличава на връх: „Болно ми е от всичко, което се изля към мен и партията ни. Но ветровете брулят високите върхове“.

Парадоксално, но факт – Цветанов, който не изпитва ни най-малко неудобство от случилото се, се гордее с „моралния акт“ да се махне от парламента, където, разбира се, ще продължи да дирижира дистанционно работата на ПГ на ГЕРБ. Оставайки зам.-председател на партията и шеф на предизборния й щаб, той ще продължи и да обикаля страната с новите си маратонки – подарък от верните депутати, които сам е подбирал, най-вече по критерия „зависимост“. И най-важното: излиза още по-силен от скандала с мирис на лъжи, корупция, конфликт на интереси и търговия с влияние, докато овладените медии пишат панегирици за него, наричайки го „Великият комуникатор, който остава на земята заради семейството си“. Още малко и ще го нарекат Великият кормчия, по аналогия с Мао, и въобще няма да са далеч от истината – Борисов, вижда се, може да си тананика колко си ще старата градска песен „Аз искам да те забравя“, чийто припев гласи:

За мен ти си морска сирена,
морякът удавник съм аз…

„По-тежки санкции от тези не мога да си представя какво да направим. Мисля, че в историята няма такива тежки наказания в една партия“, приказва си иначе лидерът-премиер, когато много добре знае, че тези санкции приличат на майчина милувка. И че ако се приложат „по-тежки“, Цветанов няма да чете Псалм 61, изписан на глаголица по кооперация „Летера“, ами разкривения надпис „Тук лежа Пешо“ по едни други стени. Борисов обаче няма друг вариант, освен да прибегне до трагикомичен кризисен PR, нищо че преди седмица се ежеше как ще събере колегите „и ще преценим, ако има такова нещо, ще си понесат последствията“. Егати последствията, щом наглецът продължава да наглее, а Менда Стоянова направо се гаври с публиката, че „в хода на предизборната кампания от минус този казус може да се превърне в плюс“.

Но може, да, понеже Цветанов е дори още по-настървен отпреди и на всяка цена ще се опита да вземе изборите, за да се докаже като незаменим фактор в ГЕРБ. Съвсем буквално „вземане“, впрочем, тъй като такъв човек не е в състояние да се спре пред нищо. Не знам защо, но все пак с неговия казус може да има някаква връзка, щом във Фейсбук масово се цитира следното определение: „Социопатът никога не изпитва вина, тревога или разкаяние, тези чувства са му непознати, той се държи така, като че ли няма съвест, защото неговите понятия за критическо възприемане на поведението и за добро, и зло са силно изкривени“…

Между другото, вече е време Бойко Борисов да си припомни какво разказваше в началото на 2008 г. По онова време той беше кмет на София и все още неформален лидер на ГЕРБ, а Цветанов – формален, та обикаляха страната в тандем. Посрещането им в Тутракан беше особено тържествено, а по-късно в „Труд“ излезе и нещо като поучителен преразказ:

„Пристигнахме късно вечерта в Тутракан. Паркът беше хем тъмен, хем пълен с народ. Хората тичат, пипнат ме, бегат и се радват и викат – пипнах го!“, разказа Борисов. На връщане в колата той казал на председателя на ГЕРБ Цветан Цветанов: „Цецо, на другите им се размина, но ако ние излъжем тези хора, нас ще ни бият с камъни!“

През следващите десет години никой не хвърли камък срещу разпасалата се команда, което е и една от причините за нейното самозабравяне. Нещо повече, улицата я издигна на власт и с присъщата си безкритичност позволи на Борисов да изкатери върховете на обожанието, замъгли представите му кой е и какво се очаква от него. Позволи и на алчната му котерия да се обогатява за нейна сметка, при това все по-неприкрито. А сега – ако не бурни аплаузи, защото все пак наблюдава как всичко това се спихва като спукан плондир, – оставя номерът отново да мине. Да я лъжат в лицето, докато Цветанов се перчи с изявления, които го изкарват победител от скандала; и да я ограбват, докато Борисов се опитва да удържи властта си, вкарвайки държавата в режим на институционално и морално разложение.

Та: къде е гневът при това положение? А много ми се ще да си го представя:

В градчето N започва предизборен митинг. Цветанов, шеф на щаба, се качва на трибуната. Публиката въодушевено скандира „Уууу“, но Цецо не губи самообладание. Започва да приказва, че е жертва, изкарва се герой. Но понеже тия лакърдии вече не хващат никаква вяра, хората тропат възмутено с крака. Най-сетне полита и първият камък, след малко още един, следват трети, четвърти, пети…

Жестоко ли ви се струва? Ами! Друг начин да им отнемем отвертката, с която разглобиха държавата, просто не остана. И самият Борисов в крайна сметка го каза.

Източник: Редута

Прокарва ли се подмолно поредният инженерен социален експеримент за хомосексуалното родителство в България?

Термините Родител А и Родител Б са заменили „баща“ и „майка“ в електронния формуляр за записване на децата в първи клас на територията на община Бургас. Това алармира читателят на „Гласове“ Иван Младенов от Павликени в писмо до редакцията. Според него става дума за „джендър идеологията в действие“. В сайта на Община Бургас се посочва, че “Настоящата регистрационна форма е демонстративна и е предназначена само за предварително тестване на регистрационния процес”.

Уважаема редакция, 

“Моята дъщеря, преди един ден влизайки, в „Електронната система за записване в първи клас“ в гр. Бургас, за да разбере как ще става записването на сина й в първи клас, с голяма изненада разбира, че трябва да се регистрира като родител А или Б.  www.uburgas.org/index.php?controller=FrontAccounts&action=register

Тази форма в момента е само примерна, за да могат родителите да се запознаят с нея, но в началото на май ще стане активна. Тогава родителите ще трябва да я попълнят, защото рискуват детето им да не може да бъде записано в училище.

Моля повдигнете въпроса в медиите! За мен е ясно, че налагането на тази човеконенавистна идеология върви подмолно и подло”, пише нашият читател Иван Цвятков Младенов от Павликени.

Припомняме, че Националното събрание на Франция гласува през февруари замяна на думите “баща” и “майка” от “родител 1” и “родител 2” в училищните формуляри, което предизвика бурни реакции и коментари.

• След публикуването на сигналите по темата, в по-късните часове на деня Родител А и Б в електронните формуляри бяха поправени на „майка“ и „баща“. (бел. ред.)

Източник: Гласове

Години наред периодично в публичното пространство се задава дебатът за създаването на общи европейски въоръжени сили. Ако трябва да бъдем конкретни, още след края на Студената война Европа предприема някои плахи стъпки към изграждането на общи европейски въоръжени сили, но правителството на Буш Старши реагира отрицателно. След това има и други подобни опити, които също са приети с негативизъм от американска страна. За да разберем в какво се състои проблемът, е нужно да разгледаме в дълбочина американското и европейското разбиране за системата на международните отношения.

Връщайки се назад към миналото, можем ясно да забележим, че войните и военната сила са били основни детерминанти в международните отношения. Пасионарните народи, тези с по-силни армии, са воювали, превземали и подчинявали по-слабите народи, като често са ги обричали на небитие в историята. Войната като ключов регулиращ фактор в международните отношения се разглежда още в „История на Пелопонеската война“ на Тукидид. Възходът на Александър Македонски е свързан с големите му завоевания и продължителните му военни походи, които стигат до  Персия,  Средна Азия и Индия. Без мощния военен импулс те биха били невъзможни. Римската империя също основава мощта си на военната сила. Друг подобен пример е Монголската империя (1206-1368), която чрез нашествия се превръща в най-голямата държава в историята на света, разбира се, ако можем да говорим за държава в днешния смисъл на думата. Целта на анализа, обаче, не е да разгледа възхода и падението на Великите сили, а да се фокусира върху Европа, която дълго  време е била центърът на историята. Въпреки че е вторият най-малък континент, след Австралия, тя е детерминирала световната история, като постоянно е завземала нови и нови територии и е глобализирала света. Всяка от водещите европейски държави е опитвала да подчини континента. Първи опит правят испанците, а след това французите, англичаните и германците. Европейските нации са водили безкрайни войни, за да попречат на определена страна да натрупа сила, с която да доминира над останалите. Тези стремежи показват, че въпреки глобалните си проекции, Европа не успява да се обедини, а напротив – различните сили на континента непръснато си съперничат в жестоки сблъсъци. Нито една европейска държава не е успявала да акумулира такава мощ, с която да има възможност да подчини останалите на собствената си воля. През 1914 г. се случва нещо съкрушително за европейските глобални амбиции – разпалва се Първата световна война. Кисинджър с точност пише, че „След катастрофата на ПСВ Европа никога не си възвръща изцяло световното лидерство“.[1] Исторически е донякъде правдоподобна тезата, че от 1914 г. до 1945 г. Европа е във война, с една почивка от 20 г., докато укрепнат силите на участниците, за да се стартират отново с пълна сила военните действия. Това продължава до 1945 г., когато Европа е разделена и подчинена от двете свръхсили – САЩ и СССР.

Желязната завеса след края на Втората световна война

Обобщено можем да кажем, че европейското глобално господство започва с Великите географски открития и приключва напълно с края на ВСВ през 1945 г. Това е и годината, в която Европа губи суверенитета си. Източната част на Европа е окупирана от Съветския съюз, а западната – от САЩ. Двата гиганта си поделят Стария континент, като го използват в своята борба за надмощие. Въпреки че двете свръхсили действат по различен начин, не можем да говорим за наличие на суверенитет в Европа. Тя вече няма влияние върху ключовите решения за войната и мира, които определят наличието на суверенитет. Подобен тип въпроси се решават в столиците на съперничещите си сили в двуполюсния свят. Идва епохата на свръхсилите, които изместват от глобалната игра уморените европейски Велики сили. (Точно в този период за пръв път е използван и терминът „суперсила“ от Уилям Фокс през 1944 г., за да обозначи новата категория на власт и сила в глобален план.[2]). По време на двублоковото противопоставяне, за цели 45 г. Европа е лишена от геополитическа субектност, тя е превърната в обект на международните отношения.  

След края на Студената война, разпада на СССР и разпускането на Варшавския договор това би трябвало да се промени, но НАТО продължи да се разраства, а заедно с алианса – и американското влияние. През този важен период САЩ взимат историческото решение да останат в Европа като гарант на сигурността на континента. Освен това, те разширяват своето глобално влияние с изграждането на редица военни бази по целия свят. В световен мащаб има над 800 американски военни бази извън територията на САЩ, като по този начин няма точка в света, която да не е покрита от военностратегическото влияние на световния хегемон. Базите осигуряват военната доминация на Америка в света. Тези действия оказват ключово влияние върху бъдещата международна система и разпределението на силите в нея, както и на глобалната позиция на Европа и останалите стратегически играчи.

След договора от Маастрихт (1992 г.) Европа дава някои индикации, че е готова да потърси своето изгубено величие и да се превърне в суперсила в оформящия се нов световен ред. Тя има културно влияние, исторически традиции, мощна икономика и демографски капацитет. Остава й само да изгради самостоятелни военни сили, за да се превърне в истинска сила с глобални проекции. По този начин би могла да разрешава сама своите конфликти и постепенно да се утвърди като сериозен глобален играч. През 90-те години се наблюдава едно убеждение, че обединена Европа ще възстанови загубената многополюсност в международната система, заедно с други държави като Япония, Китай, Индия, Русия и т.н. Очакванията към Стария континент са, че ще оказва значително влияние върху глобалната политика и сигурност. В своята статия „Самотната суперсила“, известният американски социолог и политолог Самюъл Хънтигтън счита, че 21 век ще е век на многополюсността и то благодарение на Европа. В „Дипломацията“ Хенри Кисинджър я счита за един от бъдещите центрове на сила във формиращата се международна система.

Известният американски международен коментатор, неоконсерваторът Робърт Кейган извежда като причина за слабостта на Европа военната й несъстоятелност. Той пише: „Ако краят на Студената война ни беше въвел в епоха, в която икономическата мощ означава повече от военната сила, както очакваха много хора в Европа и в Съединените щати, тогава Европейският съюз щеше да бъде наистина призван да формира световния ред равностойно на Съединените щати. Само че краят на Студената война не намали значимостта на военната сила, а европейците трябваше да проумеят, че икономическата мощ не се преобразува непосредствено в стратегическо и геополитическо могъщество. Съединените щати, останали едновременно икономически и военен гигант, изпревариха многократно Европа като тотална сила, която може да се налага на международната сцена. В действителност през 90те години бяхме свидетели не на възхода на Европа като свръхсила, а на по-нататъшното й военно отслабване в сравнение със САЩ. Конфликтът на Балканите в началото на последното десетилетие на ХХ в. демонстрира военната несъстоятелност и политическа обърканост на Европа. [3]“

Има и още нещо, което е дълбоко закодирано в генезиса на ЕС. Той е създаден и замислен вследствие на войните и негова основна цел е никога да не допусне повече война на континента. На базата на това Европа възприема едно различно гледище за международните отношения и ролята на военната сила в тях, като категорично я отхвърлят. На нейно място идват икономически просперитет, дипломация, преговори, търпение, политическо ангажиране, компромис вместо конфронтация, многостранното взимане на решения, позоваване на международното право и др. За определен период от време тези мерки имат ефект и създават една твърде преувеличена представа за европейското глобално влияние. В този ред на мисли Юбер Ведрин казва, че: „Европа се мислеше за морална суперсила, но тя е виртуален колос с глинени крака.“[4]

Това е своеобразен отказ от европейското минало, което е създало концепцията за баланс на силите, реалполитиката и Raison d’Etat. Европа обръща гръб на силата и се отказва от реализма, възприемайки една идеалистична визия за международните отношения, в която силата има третостепенна роля. В една своя реч германският външен министър Йошка Фишер очертава визията си за европейското бъдеще, като отбелязва: „Сърцевината на понятието за Европа след 1945 г. винаги е била и продължава да бъде отхвърлянето на европейския принцип за баланс на силите и на хегемонистките амбиции на отделните държави, възникнали след Вестфалския мир от 1648 г.”

Статуята на Карл Велики пред Кметството в Аахен, Германия

Английският висш дипломат Робърт Купър заявява: „В постмодерния свят Raison d’Etat и аморалността на макиавелистките теории за държавническо изкуство са заменени от морално съзнание в международните дела.“[5]. Опитът за европейски пацифизъм, свързан със заеманите позиции на водещите европейски държави, е нещо съвършено ново. Говорим за континента, в който са се разразявали най-кървавите и жестоки конфликти в историята на човечеството. Европейският ред се кове и променя в продължение на години, но повечето качествени изменения в него идват вследствие на сериозни военни конфликти.

Експертът по европейска външна политика Стивън Евъртс счита, че: „Същността на Европейския съюз се състои преди всичко в това междудържавните отношения да бъдат подчинени на принципа на правото.“[6]. На базата на подобен тип вярвания за дълъг период от време Европа считаше, че светът може да се управлява подобно на ЕС и да се предаде историческият опит в глобален план. Постмодерният европейски опит е свързан с изместване на грубата сила и идването на правото и търговията на нейно място. В част от влиятелните политически кръгове в Европа се счита, че тази политика може да има глобални проекции и да реши редица конфликти. В действителност силовата политика загуби влияние, но само в рамките на Западната част на континента, докато в глобален мащаб остава приложима.

Европа направи опит да напусне анархичния и жесток хобсов свят и да встъпи в кантианското разбиране за Вечен мир. Дълго време европейците считат, че са надмогнали „старата“ международна система, основана на баланс на силите и силова политика, и са открили нова система на международните отношения, която да гарантира мира. Европа отхвърля военната сила и нейната полезност като инструмент в геополитиката. По този начин Старият континент отрича реализма и се впуска в идеалистични представи за глобалната политика. Европа следва своя исторически опит. Нейното обединение не става на базата на силата и преследването на собствени егоистични национални интереси, а точно обратното – на надмогване на силата. Обединена Европа се случи вследствие на отхвърляне на политиките на сдържане и използване на военна сила. Това е ценен исторически опит, който обаче не бива да се абсолютизира. Подобен тип политика дори не е общоприложим в рамките на целия континент. Доказателство за това са Югославските войни, както и кризата в Украйна. В тези два конфликта Европа демонстрира геополитическа несъстоятелност. Не трябва да забравяме, че през 21 век никой не е отменил вечните закони в международните отношения. Отказът от развитието на военна сила е в полето на геополитическите фантазии. Затова и през 2002 г. тогавашният генерален секретар на НАТО Джордж Робъртсън коректно заявява: „Истината е, че Европа си остава „военен пигмей“. 17 години по-късно цитатът продължава да бъде релевантен.

Най-опасно за една сила е да бъде богата и слаба. Крахът на европейския идеализъм пряко се отрази на жизнеспособността на европейския проект. В днешния глобален безпорядък Европа е в пасивно-отбранителна позиция. Бившият лидер на Германската социалдемократическа партия (ГСДП) Зигмар Габриел има невероятно точна и поразителна формулировка за европейската политика, под която се подписва и бившият френски външен министър Юбер Вердин: „В свят на геополитически хищници европейците са последните вегетарианци. Без Великобритания ще станем вегани. После плячка.“[7].

26-тият президент на САЩ Теодор Рузвелт, който според мнозина се счита за един от най–великите американски президенти, казва: „Би било едновременно глупаво и погрешно за една велика и свободна нация да се лиши от силата да защитава своите собствени права… Нищо няма да насърчи повече неправдата… от това свободните и просветени народи… съзнателно да се лишат от силата си…“[8] В едно свое писмо до Хуго Мюнстерберг Рузвелт споделя отношението си относно силата и отказа от нея, като заявява: „Наивната праведност, неподкрепена от сила, е точно толкова вредна, а дори и по-пакостна, отколкото силата, лишена от праведност.“[9]

Няма нищо лошо в чистата европейска идея за отказ от силата и тръгване по пътя на Кант. Дори напротив, подобни призиви имат морален и етичен характер. Реалността обаче е различна. Кант пише философски проект като идея, ориентирана към бъдещето, едно идеалистично бъдеще, в което силата наистина няма да има място. Но той не слага времеви рамки в своя проект и въпреки че от тогава са минали над 200 г., светът не е узрял за проекти от подобен тип, а и не се знае дали някога ще узрее. След ПСВ американският президент Удроу Уилсън също изготвя проект за глобален мир, основан на правото, отказа от тайната дипломация, свободната търговия и моралните ценности, но и той се проваля по чутовен начин с избухването на ВСВ. Краят на Студената война събуди отново подобни идеалистични нагласи, като се стигна до там Франсис Фукуяма да обяви „края на историята“ и мнозина да му повярват, но и до днес виждаме, че светът продължава да е в дълбокия трап на реалността на геополитиката. Студено място, в което са нужни сила и воля за да оцелееш.

Днес наблюдаваме опит за ренесанс на идеята за общоевропейска армия, която, както се изрази френският министър на финансите Брюно льо Мер, ще превърне Европа в „империя, подобна на САЩ и Китай”[10]. Според него „Европа повече не трябва да се плаши от това да използва своята власт”[11]. На свой ред канцлерът на Германия Ангела Меркел обяви, че „единната европейска армия би доказала на света, че война в Европа е невъзможна”[12]. В последно време подобни изказвания на европейски политици не са рядкост и често влизат в глобалните медии. Възможно ли е наистина да се тръгне в подобна посока или това е просто риторика? В следващата част ще разгледаме реакцията на различните глобални играчи относно подобен тип политики.

Русия, водена от чисто прагматична логика, подкрепи официално създаването на общи европейски въоръжени сили. По време на честването на 100-годишнината от примирието в Първата световна война в Париж, руският лидер Владимир Путин заяви: „Европа е мощен икономически съюз. Напълно естествено е европейците да искат да бъдат независими, самодостатъчни и да имат суверенитет в сферата на отбраната и сигурността. Мисля, че това като цяло е един положителен процес за засилването на многополюсния свят. По тази причина нашата позиция съвпада с тази на Франция“. Добавяйки, че за тази идея му е говорил още бившият френски президент Жак Ширак.

Русия, която многократно е била нападана от европейски армии в своята история, има известни ползи от създаването на подобна структура в Европа. Интересът е чисто ситуационен и обоснован от геополитическа логика. На този етап Русия се бори и счита като своя основна външнополитическа мисия оспорването на еднополюсния свят и създаването на една справедлива и равноправна многополюсна международна система, идея, която твърдо се отстоява и подкрепя от Китай. Двата евразийски гиганта са обзети от мисълта за промяна на световния ред, в който начело са САЩ. Русия винаги е била готова да се противопоставя на всеки признак на западна хегемония. Изграждането на общоевропейски въоръжени сили ще освободи континента от мощното американско влияние и ще съдейства за „едно евентуално разделение вътре в НАТО“, което не може да не бъде приветствано от Русия. Това, от своя страна, ще създаде нов полюс на сила и ще способства и ускори развитието на многополюсен свят, което е в интерес на Русия. Поради подобни геополитически съображения РФ има краткосрочен и средносрочен интерес от общи европейски въоръжени сили. Но в дългосрочен план това означава нов силен съперник близо до руските граници.

Тези геополитически реалности са най-добре разбирани във Вашингтон, който възприема Европа като стратегически приоритет. Американският елит добре осъзнава, че всички призиви за създаването на обща европейска армия са насочени срещу американските интереси. САЩ нямат полза от мощен и независим във военно отношение ЕС, който да се явява като конкурент на американските интереси. Белият дом винаги се е отнасял враждебно към идеята за създаване на независими европейски въоръжени сили. Въпреки че най-ясно това си проличава при президентството на Тръмп, то датира още от Буш Старши. Администрацията на президента Доналд Тръмп внесе нов подход в отношенията с Европа, тя действа билатерално. Днешният американски президент счита, подобно на други американци, че Европа е консуматор, който е защитен от американския ядрен чадър и НАТО, и на базата на това не отделя значителни суми за отбрана и сигурност. САЩ изразходва огромни суми за разходи за отбрана, докато Европа ги насочва по-скоро към социални и други програми. Американският военен бюджет е над 610 милиарда долара, докато този на страните от Европейския съюз е около 220 милиарда долара. И докато САЩ изразходва за военен бюджет между 3-4% от БВП, то повечето страни от ЕС не достигат до 2% от БВП. Дисбалансът в цифрите е причина за остри дебати и напрежение в трансатлантическите отношения.

Проблематични са отношенията и в НАТО. Организацията е структура от Студената война, в която всички важни решения се взимат от САЩ. В стратегическото командване на НАТО никога не е имало друга националност, освен американска. Показателен е фактът, че върховният съюзен главнокомандващ за Европа е американски офицер с чин генерал или адмирал. Той е висшият военнокомандващ на Стратегическото командване на НАТО в Европа и отговаря за състоянието на нейната отбрана. В тази връзка е трудно да говорим за някакво равноправие в алианса.

Важно е също така да се отбележи, че с риториката си Тръмп изпраща противоречиви сигнали относно позициите си за НАТО и трансатлантическите отношения. В един момент поставя под съмнение бъдещето на НАТО, а в друг – гарантира 100%-та си подкрепа към Алианса и предлага в организацията да бъде приета и Бразилия. Позицията на Тръмп е непредсказуема. Председателят на Комисията по външните работи в американския конгрес Елиът Енджъл коректно констатира, че „САЩ (в лицето на Тръмп, б.а.) изпращат объркващи сигнали за този съюз (НАТО, б.а.).“ Тръмп превърна в своя мантра настояването, че страните от НАТО трябва да отделят по-голям бюджет за отбрана, който естествено да се насочва към покупка на американско въоръжение. Тези факти създават трудност да се разбере кога Тръмп изразява собствените си позиции, както и тези на консервативна Америка, и кога – позициите на военно-промишления комплекс, който с годините се е утвърдил като един от най-сериозните фактори в политиката на САЩ. В този ред на мисли е добре да се припомни, че на 23 януари 2019 г. Камарата на представителите на Конгреса на САЩ одобри закон в подкрепа на НАТО, с който забранява на президента Доналд Тръмп да извади страната от пакта.

Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг и американският президент Доналд Тръмп на съвместна пресконференция във Вашингтон, 13 април 2017 / Photo: Reuters

Но да се върнем на Стария континент.

Цялостно Европа няма капацитета и възможността да изпрати боеспособни въоръжени сили на потенциално вражеска територия. За сметка на това може да попълва състави на миротворчески мисии, в които САЩ вече са приключили основната фаза на военния конфликт. Такива примери са Ирак, Афганистан и Югославия. След Студената война САЩ като единствена свръхсила са способни да водят военни действия едновременно на няколко различни глобални точки, които засягат техните национални интереси, докато Европа не е способна да упражнява сила дори в рамките на своя континент. В повечето свои действия Щатите се опитват да действат на базата на мултилатерализъм, но той е по-характерен за европейската външна политиката. Вашингтон в риториката си залага на него, но в повечето свои реални външнополитически ходове действа на принципа на унилатерализма. САЩ е единствената сила, която може да действа едностранно и без последствия, и също така си го позволява. Така американците излязоха самостоятелно от редица глобални споразумения и договори. Това е вследствие на няколко различни фактора: функционирането на еднополюсна структура на международната система и месианското усещане за предопределена съдба и изключителност, според които Америка е безгрешна и „…придава автоматично аурата на моралност дори и на онези действия, които изглеждат най-себични“.[13] Доц. Валентин Вацев коректно констатира: „Философите, дори когато са американски, изразяват духа на епохата. И затова големият (по американски мерки) философ Ричард Рорти е прав: Америка не може да греши, дори и да поиска. Едно нещо може да бъде неправилно, ако е извършено от някой друг. Но след момента, когато САЩ са го извършили, то става правилно ipso facto, просто защото е извършено от САЩ.“[14]

Робърт Кейган пише: „Геополитическата логика диктува, че американците, за разлика от европейците, нямат изключителен интерес да поддържат мултилатерилизма като универсален принцип за управление на поведението на нациите“[15]. Ако в един хипотетичен свят всички страни приемат мултилатерализма и отхвърлят унилатерализма, то в международен план най-губещата страна би била тази, която е хегемон и може да действа едностранно, а именно САЩ. Има и друга максима, която също трябва да се отбележи – следвайки логиката, тези държави, които не могат да действат едностранно, биха се опитали да наложат някакъв контрол или спирачки на силата, която го може. Пример за това е опитът на лидерите Жак Ширак, Герхард Шрьодер и Владимир Путин да стопират американските действия в Ирак през 2003 г.[16]

Остра критика за инвазията отправя и бившият френски външен министър Юбер Ведрин, започнал да използва термина „хипермощ“, с който описва статута на САЩ след края Студената война. Според него Щатите са станали прекалено могъщи и готови за едностранни действия, използвайки непровокирана силова акция срещу Ирак:[17] „Американско-британските въздушни удари по Ирак бяха грешка, те не доведоха до нищо, а само отслабиха авторитета на Съвета за сигурност“[18]. В този момент Франция се опитва да балансира мощта на САЩ, като гласува в Съвета за сигурност към ООН заедно с Русия и Китай. Преди това през 1998 г. САЩ, при президентството на Клинтън, бомбардира Ирак без резолюция на Съвета за сигурност. Този момент е пряко свързан с вътрешнополитическата ситуация в САЩ, тъй като Клинтън дава заповед за ударите точно когато е заплашен от импийчмънт във връзка със скандала с Моника Люински. Единственият партньор, който успява да привлече, е традиционният американски съюзник – Великобритания. Това е един от  ярките периоди след Студената война, в които европейците недоволстват от американското господство и от своята зависимост. Иракската криза демонстрира трансатлантическите проблеми, в които европейските и американските разногласия се оказаха особено остри.

Следващото поколение европейски елит се примири и приспособи към американската хегемония и станахме свидетели на период с все по-малко напрежение в трансатлантическите отношения. Различията станаха лесно управляеми от страна на американците и дори чутовни скандали, като подслушването на редица европейски лидери от американските служби, не могат да навредят на отношенията между двете страни. По този начин беше забавено, но не и избегнато напълно отчуждението между САЩ и Европа. То започна ярко да настъпва след избора на Доналд Тръмп за президент. Американският лидер демонстрира по категоричен начин, че не е склонен да търпи каквито и да е забележки от страна на Европа, реагирайки им особено остро. Тръмп не зачита мнението на европейците. В известна степен подобен е и подходът на Франко Делано Рузвелт към Европа, като следва да се отчитат историческите условия. Разликата при Тръмп е, че е непредвидим и склонен да презира мнението на останалия свят, с изключение на силните. Друга негова особеност е, че той, за разлика от предшественика си Обама, предпочита да води диалог отделно с всяка страна, а не с ЕС като цяло. Бившият френски премиер Жан-Пиер Рафарен счита, че: „Трансатлантическите отношения се отслабват“[19] вследствие на политиката на Тръмп. Според него „бъдещето на Европа е свързано със създаването на силен европейски полюс“[20]. Неговият призив към Европа е да ревизира изцяло външната си политика и на базата на това да се утвърди като значим геополитически играч.

Ангела Меркел и Доналд Тръмп на срещата на върха на Г-20 в Хамбург, 7 юли 2017 / Photo: AP

САЩ, още от края на ВСВ, използват Европа като инструмент в международните отношения и като политическо оръжие първо срещу големия противник СССР, а след това срещу Русия. Ако САЩ не оказват постоянен натиск и контрол върху Европа, то Старият континент в определен времеви срок ще натрупа мощ, водейки многостранна външна политика с всички глобални играчи с оглед на интересите на съюза. Случаите с мистралите и Северен поток 2 ще останат в небитието, а европейската армия ще бъде въпрос на време. Тези действия ще се обърнат срещу САЩ и ще създадат нов център на сила, който вече ще бъде трудно контролируем.

Според голяма част от американските анализатори след края на Студената война, Европа ще направи опит да натрупа мощ, с която да балансира САЩ. Ако следваме студената геополитическа логика през този период, то подобни действия биха били напълно закономерни. Европа обаче предпочете да не разваля социалния си комфорт като инвестира сериозни суми в отбранителни разходи, с които да създаде военни сили и които да й позволят да действа самостоятелно. Косовската война показа несъстоятелността на Европа за водене на военни действия дори на собствения си континент. Въпреки че е под егидата на НАТО, основните военни действия са проведени от САЩ. Европа показва безсилие, за разлика от Щатите, които са безкомпромисни. Войната се води съобразно американската военна доктрина. Американският генерал, главнокомандващ на силите на НАТО в Европа (1997-2000), Уесли Кларк, счита, че „Срещу Милошевич и неговия режим трябва да бъде нанесен възможно най-жесток удар“[21]. Основните мотиви на конфликти са: първо да бъде нанесен удар върху руските интереси на Балканите и по-конкретно на най-близкия й съюзник в региона – Сърбия. Второ, да бъде мобилизирано, укрепено и сплотено НАТО, тъй като много политици след Студената война си задават въпроса за бъдещето на Алианса и дали той не си е изживял времето. Генерал Уесли Кларк казва „Никоя цел или група от цели не беше по-важна от единството на НАТО“[22]. Трето, има силен морален интерес пред световната общност да бъде прекратен геноцида и етническото пречистване. Като тук има и силен пропаганден ефект.

Европейската сигурност се гарантира от външна сила в лицето на САЩ, което позволява на Стария континент да заделя повече средства за социални придобивки, икономически просперитет и т.н. Закрилата и вътрешният комфорт на континента не идват обаче безплатно, САЩ дълги години осигуряваха протекция на Европа, като от своя страна изискваха геополитическа подчиненост. Тук известният американски стратег от  полски произход Збигнев Бжежински най-добре формулира американската визия, като заявява „да се държат васалите в зависимост по отношение на сигурността; сателитите да бъдат покорни и да се чувстват защитени.“ Така той вижда осъществяването на американската геостратегия. Под геостратегия следва да разбираме управлението на геополитическите интереси, а под „васали“ Бжежински има предвид държавите съюзници от НАТО, на които САЩ осигурява закрила от митичната руска заплаха. Проблематично е, че в Европа рухването на СССР доведе не само до елиминиране на големия противник, но и до отказ от необходимостта от геополитика. Водещите европейски държави разбраха края на Студената война като прекратяване на нуждата от геостратегически занимания.

Зависимостта на Европа от САЩ се осъзнава добре и от българските граждани. 92% от българите са на мнение, че Европейският съюз трябва да води по-независима политика от САЩ. Изследването е на „Галъп интернешънъл“ от 22 февруари 2019 г. и показва ясно нагласите на българите относно отношенията между САЩ и Европа.

Въпреки острите думи и действия на Доналд Тръмп, идеята за колективен Запад остава на преден план, но подчинена преди всичко на интересите на САЩ, които могат да отговорят на редица глобални предизвикателства, без да очакват особена помощ от Европа. Те няма как да разчитат на каквато и да е помощ, за да се справят с големия си стратегически противник в лицето на Китай, който търси постоянни пътища към европейските пазари.

Робърт Кейгън дава точна дефиниция на един болезнен за Европа казус: „При цялата огромна европейска икономическа мощ и при всички успехи в изграждането на политическото обединение, военната слабост на Европа води до дипломатическа слабост и рязко намалява нейното политическо влияние в сравнение с това на Съединените щати дори в ситуация на криза в Европа.“[23].

На 6 ноември 2018 г. френският президент Еманюел Макрон направи любопитното изказване, че „трябва да се защитим по отношение на Китай, Русия, и дори Съединените американски щати“. Той счита, че европейски въоръжени сили ще намалят зависимостта на ЕС от американската военна мощ. В същото интервю, което е дадено пред радио „Европа 1“, Макрон заявява, че се „нуждаем от Европа, която защитава по-добре себе си сама, без да зависи само от Съединените щати“. Призивът идва от Париж, тъй като след BREXIT Франция е военният доминант в Европа и единствената страна от Съюза с ядрено оръжие и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН, което й позволява да влияе върху някои глобални процеси.

Американският президент Доналд Тръмп мигновено реагира на призивите, публикувайки пост в Туитър: „Френският президент Макрон току-що предложи Европа да създаде собствени въоръжени сили, за да се защитава от САЩ, Китай и Русия. Това е много обидно, но може би Европа първо трябва справедливо да плати своя дял от НАТО, който САЩ субсидират щедро.“ В следващ туит Тръмп се подигра на идеята на Макрон, заявявайки, че по време на Първата и  Втората световна война на французите се е наложило „да започнат да учат немски в Париж, докато САЩ не им се притекоха на помощ“. В друга серия от туитове американският лидер осмя Макрон и неговите политики. Френският президент не отговори на американския си колега, но осъзна колко сериозно американците приемат темата за общи европейски въоръжени сили. Макрон прави безуспешни опити да използва голистка риторика, но ботушите на великия генерал са твърде големи за него.

Президентските двойки на САЩ и Франция по време на посещението на Еманюел Макрон в САЩ през април 2018 г. / Photo: Getty Images

Великобритания също реагира отрицателно към предложението на френския президент Еманюел Макрон за създаване на единни европейски въоръжени сили. Шефът на генералния щаб на британските сухопътни сили генерал Марк Карлтън-Смит, изрази скептичност към всяка инициатива, която по думите му би отслабила ефективността на НАТО. „Опора на европейската сигурност е именно Северноатлантическият алианс“, счита той.[24] Великобритания никога в своята история не е имала интерес от силен континентален съюз между европейските държави. Лондон разчита на специалните си отношения с Вашингтон и често следва неговата политическа линия. Великобритания е родствената англосаксонска страна на САЩ и те имат общи интереси. От години военно-икономическите връзки между Вашингтон и Лондон са изключително добри. Между двете страни съществуват, както пише Кисинджър „… неосезаеми, несилови фактори, като културно родство и исторически опит“[25], като често тези дълбоки културни връзки определят отношенията между двете страни. Дьо Гол добре осъзнава тези реалности и на базата на това разглежда британците като инструмент на САЩ за влияние в Европа. Следвайки тези принципи, през 60-те години, той на два пъти налага вето за влизането на Великобритания в ЕИО.

Случайно или не, бунтът на жълтите жилетки, за който имаше съмнения, че може да прерасне в революция, започна десетина дни (17 ноември 2018) след дръзките изявления на Макрон за европейска армия. (Аналогични събития, но през 60-те години на миналия век, са опитите на Шарл дьо Гол да не се признава следвоенната финансова доминация на САЩ и на долара, а светът да се върне към златото в международните разчети. Освен това той иска САЩ реално да му заменят милиарди долари със злато. Генералът води политика на национална независимост на Франция и издига в приоритет френския суверенитет. Щатите приемат тези ходове на Дьо Гол като, меко казано, неприятелски, с всички произтичащи от това последствия. След тези действия на френския президент започват студентските протести и бунтове в Париж през 1968-ма, като в крайна сметка те водят до неговата оставка.) Днес в интернет пространството дежурно се завъртя и тезата, че Русия стои зад протестите на жълтите жилетки, като дори се стигна до там говорителят на Кремъл Дмитрий Песков официално да отрича подобни твърдения.

Протести на Жълтите жилетки в Париж, декември 2018

Хронологията на събитията и чистата геополитическа логика сочат друга картина. В момента на протестите по-голям интерес към дестабилизация на Париж имат във Вашингтон. В свои туит Тръмп индиректно подкрепи жълтите жилетки и нападна Макрон, заявявайки: „Доволен съм, че моят приятел Еманюел Макрон и протестиращите в Париж се съгласиха със заключението, до което достигнах преди две години (говорейки за Парижкото споразумение б.а.)“. Тръмп има политически  интерес от подмяна на европейския елит, който беше „дълбоко“ свързан с Демократичната партия в САЩ, и по-специално със семействата Клинтън и Обама. След това подкрепа към „жълтите жилетки“ изрази и Стив Банън, който дълго време беше един от най-близките хора до Доналд Тръмп и негов идеолог. Той заяви, че „Париж гори“ и че „жълтите жилетки на Франция са точно същия вид хора, които избраха Доналд Тръмп… и които гласуваха за Брекзита“.[26]

Банън също така основа НПО в Брюксел, което да подкрепя различни политически сили и движения. На базата на това, някои виждат и негово задкулисно участие в протестите, като ясният мотив е създаването пред Макрон на вътрешен хаос, с който да се отклони вниманието от темата, свързана с европейската армия. Интересно е изказването на френския външен министър, Жан-Ив Льо Дриан, който заяви: „Казвам на Доналд Тръмп, а президентът Еманюел Макрон също му е казал: не участваме в американските дебати, оставете ни да живеем живота си като нация“. Съмнителна е бързата организация на протестите и сливането им. Разбира се, в никакъв случай не може да се твърди, че движението е инспирирано единствено от външни сили. За да възникне подобен масов и продължителен протест, първо трябва да са налице обективни и реални факти, които да го предизвикат. Появата на такива процеси, ангажиращи солидни маси от хора с най-разнообразни политически възгледи, безспорно е израз на криза в политическата система и недоверие в нейните елити, както и зараждане на нови „леви“ и „десни“ движения в Европа (които на този етап биват характеризирани като популистки). Но тук иде реч за друго – за възползването от страна на външни сили от реалната обществено-политическа криза във Франция.

Що се отнася до класификациите за популизъм, те показват опит да се опростят сложни процеси, като последните се етикират с думи, носещи негативен смисъл, тъй като тези процеси могат да доведат до сериозни политически промени на Стария континент и най-вероятно ще вкарат във властта нови политически елити. Властта върху смисъла на думите е техника за манипулиране на тълпите, която вкарва гражданите в определена мисловна матрица. В своя генезис популизмът има реакционен характер и е свързан с бунта срещу статуквото и политическата класа. Все по-очевидно Европа има нужда от освежаване на елитите, болни от „ишиас“.

Според Хосе Ортега и Гасет сегашното положение на Европа, което той дефинира още преди ВСВ, е вследствие на бунта на масите, които по дефиниция не могат да носят политическа отговорност. Разсъждавайки върху въпроса, той пише: „Всяко нарастване на конкретните възможности, което животът е постигнал, крие опасност да се самоунищожи, когато се сблъска с най-ужасния проблем, възникнал в европейската съдба и който отново формулирам: социалното управление е в ръцете на такъв човешки тип, който не се интересува от принципите на цивилизацията. Не става въпрос за принципите на тази или онази цивилизация, а – доколкото днес можем да съдим – изобщо на никоя. Очевидно интересуват го упойващите средства, автомобилите и още някои неща. Това потвърждава коренната му незаинтересованост по отношение на цивилизацията… Днес Европа изживява тежките последствия от духовното си поведение.“ Цитатът е особено релевантен за днешните политически реалности, но вече се наблюдават белези, че не е далеч времето, в което в Европа ще се появи достатъчно прозорлив политически елит с историческа интуиция и знаещ какво и как трябва да се направи.

Съществуват драматични различия в историческия опит на САЩ и Европа. Американският и европейският опит почиват на коренно различни уникални условия, които детерминират подхода им към външната политика. Исторически те разменят ролите си. Докато Европа (до 1945 г.) е бисмаркова (тоест изповядваща принципите на реалполитик), то САЩ следват уилсънови  (тоест имат по-скоро идеалистична нагласа) принципи. След това обаче ролите се разменят. Известният френски геополитик Паскал Бонифас също забелязва реалността, която е описана от много анализатори, включително и от Робърт Кейгън, а именно – че след 1945 г. САЩ поемат по пътя на Бисмарк, докато Европа започва да следва проекциите на Уилсън. В този период Щатите практически се освобождават от моралните изисквания, които сами са си налагали. Те остават, но само в полето на риториката и интересното е, че именно европейските конфликти вкарват САЩ в глобалната игра и я превръщат в империя. Днес реалностите са коренно различни и е нужно да се търсят нови, или да се преоткриват стари подходи към външната политика. Да се ревизира старата латинска сентенция Si vis pacem, para bellum (от латински: Ако искаш мир, готви се за война). Една велика сила трябва да е в състояние да се защитава сама.

Европа може да се превърне в център на сила, ако пренебрегне предразсъдъците си относно ролята на силата и я приеме като жизнена необходимост. Никой друг геостратегически център не е проявявал подобно лекомислие и инфантилност относно ролята на силата. По подобен начин Европа смята неизбежното за несъществуващо. И всичко това се дължи на европейската история. Европа трябва да се примири с реалността на международните отношения. Робърт Кейгън пише: „Нереалистично е да се очаква, че европейските държави ще си възвърнат позициите на международни Велики сили, каквито имаха преди Втората световна война, докато европейските народи не проявят готовност да прехвърлят значителни ресурси от социалните към военните си програми и да преструктурират и модернизират армиите си, заменяйки предназначените за пасивна териториална отбрана войски с такива, които да могат да бъдат изпращани и поддържани далеч от страните им.“[27]

Собиески при Виена, худ. Юлиуш Косак, 1882

Въпреки, че ЕС изразходва солидни средства в различни конфликти като този в Украйна и Близкия Изток, то страните, част от конфликта, търсят други трети сили, като САЩ, Китай и Русия, за тяхното окончателно разрешаване, а мнението на европейците рядко се взима под внимание. Това нагледно демонстрира, че европейската икономическа мощ не може да се трансформира в значително геополитическо влияние. Като цяло Европа показва малка ангажираност към конфликти, които са далеч от нейните граници. В настоящата деликатна ситуация, свързана с преговорите със Северна Корея, ЕС отсъства от масата за разговори. В основата е диалогът между Китай и САЩ, като мнението на Русия също е важно, докато ЕС тотално липсва. Това е тема, която е на първа страница на дневния глобален ред и ЕС не може да обясни отсъствието си с географията.

Коректно е да твърдим, че европейският проект е в криза, която се изразява не толкова в икономически план, колкото в духовен, морален и геополитически смисъл. В този смисъл кризата на единството е естествен процес и днес Европа е разделена по редица ключови и фундаментални въпроси, касаещи нейното бъдеще. Колкото и банално да звучи, е нужна реконструкция и „ново европейско начало“, на което може да се даде старт след изборите през май 2019. Това ново начало е способно да трансформира съюза и да го превърне в глобален играч. В Европа винаги са се противопоставяли две антагонистични парадигми: от едната страна е отстояването на националната държава и нейните интереси, на суверенитета и традицията, а от другата страна са идеите на федерализма, на Европа на регионите, бюрокрацията, отказа от гаранции за националния суверенитет. Двете течения за Европа са в постоянен сблъсък, като на моменти противопоставянето е особено остро, но от края на Студената война втората парадигма взима връх.

Старият континент трябва да погледне към себе си и да бъде воден изключително от своята геополитическа субектност, както и от идеята за суверенитет. Европа не може да се откаже от концепциите, които сама е изградила, като националната държава, суверенитета и баланса на силите.  Казано по друг начин, в известна степен Европа трябва отново да се обърне към идеите на великия френски генерал Шарл дьо Гол, който казва: „Докато западните страни от Стария свят са подчинени на Новия свят, Европа не може да стане европейска…” На думи и на теория това не изглежда толкова трудно, но реалността е коренно различна. Подобни действия ще означават промяна на европейската парадигма, смяна на европейския елит, невероятна политическа воля, общи усилия и още редица трудно изпълними мерки. Ако се осъществи подобна промяна, Европа ще може да реагира адекватно на глобалните предизвикателства и да преследва своя собствена външнополитическа линия. Това е от особена важност, тъй като днес се формира и кове новата международна система и ако Европа не иска да остане просто наблюдател, ще трябва да предприеме все по-активни действия.

Европа дълги години не предприе стъпки, за да се освободи от зависимостта си от американската военна сила и да преоткрие себе си. Тръгване по подобен път означаваше още след разпада на Съветския съюз една независима във военно отношение Европа, която да бъде център на сила в развиващия се многополюсен свят. Общата европейска армия е трудна, но не и непостижима задача за Европа. Континентът трябва да покаже, че не е загубил своята пасионарност, която го е водила напред. В противен случай Бжежински ще се окаже прав, че днес „Европа е дом за престарели хора“. Европа трябва да докаже на себе си и на света, че все още има историческа енергия, която да генерира глобални процеси.

ЕС е водеща икономическа сила, която изпреварва САЩ по БВП. За 2017 г. БВП на ЕС е над 15 трилиона долара. Само за справка, БВП на Русия е около 1.5 трилиона или 15 пъти по-малко от това на ЕС, но Руската федерация разполага със значително по-мощни въоръжени сили от обединена Европа. Също така Съюзът в болшинството си е съставен от високо развити технологично страни.  Друг фактор е, че ЕС е и с по-голяма численост на населението от САЩ – над 500 милиона души, като голяма част от тях са високообразовани и способни да произвеждат. Също така Европа има глобална културна и историческа привлекателност. Предвид изброените фактори, ако Европа има политическата воля да се превърне във геополитически фактор, то другите изисквания са налице, с изключение на военната сила, която може да бъде създадена. Следователно, ако има достатъчно решимост, могат да бъдат увеличени разходите за отбрана и да се насочат към създаването на собствени войски. По този начин Европа ще се превърне в еманципирана глобална сила, която ще може да се включи в голямата игра.

Джулиан Асанж (Image: gnuckx, Flickr)

Джордж Оруел написа: „Революционно действие е да казваш истината във времена на всеобща измама.“

Това са мрачни времена, в които пропагандата на измамата засяга живота на всички нас. Сякаш политическата реалност е приватизирана, а илюзията узаконена. Информационната ера е ера на медиите. Налице са медийна политика, медийна цензура, медийна война, медийно надмощие, медийно отвличане на вниманието – една сюрреалистична производствена лента на клишета и грешни предположения.

Удивителната технология се превърна едновременно в наш приятел и враг. Всеки път, когато включим компютъра или повдигнем дигиталното устройство – нашите светски залъгалки – ние сме подвластни на контрол, изразяващ се в надзор на ежедневието и навиците ни, както и на лъжи и манипулации.

Джулиан Асанж в Еквадорското посолство в Лондон

Едуард Бернайс, който изобрети термина „връзки с обществеността“ като евфемизъм на „пропаганда“, предрече това преди повече от осемдесет години. Той го нарече „невидимото правителство“.

Бернайс каза: „Тези, които манипулират този невидим елемент на модерната демокрация, съставляват невидимо правителство, което държи същинската власт в нашата държава… Ние сме управлявани, нашите съзнания и вкусове са моделирани, идеите ни са внушени главно от хора, за които никога не сме чували…“

Целта на това невидимо правителство е да бъдем завладени: да бъдат завладени политическото ни съзнание, начина, по който чувстваме света, способността ни да мислим независимо и да отличаваме истината от лъжата.

Това е вид фашизъм – дума, която с право използваме предпазливо, предпочитайки да я оставим в сумрака на миналото. Но днес опасността от скрит модерен фашизъм става все по-голяма. Както и през тридесетте години на миналия век, днес се произнасят големи лъжи с точността на метроном. Мюсюлманите са лоши. Фанатиците от Саудитска Арабия са добри. Фанатиците от Ислямска Държава са лоши. Русия винаги е лоша. Китай става лош. Бомбардирането на Сирия е добро. Корумпираните банки са добри. Изопачените дългове за добри. Бедността е добра. Войната е нормална.

Тези, които оспорват екстремизма и казионните „истини“, са считани за хора, нуждаещи се от лоботомия, докато не бъдат поставени в положение на „поддържащи официалните постулати“. BBC осигурява тази услуга безплатно. Да не се поддадеш означава да бъдеш маркиран като „радикал“ – каквото и да означава това.

Истинското несъгласие стана екзотично; и въпреки това тези, които не се съгласяват, днес са по-значими от всякога. Книгата, която представям тази нощ, „Досиетата Уикилийкс“, е антидот срещу фашизма, който никога не произнася своето име. Това е революционна книга, тъй като самият Уикилийкс е революционен – точно каквото е имал предвид Оруел в цитата, който използвах в началото. Защото тя казва, че не сме длъжни да приемаме ежедневните лъжи. Не сме длъжни да пазим мълчание. Или както Боб Марли някога изпя: „Освободи се от умственото робство.“

В увода си Джулиан Асанж разяснява, че не е достатъчно да публикуваш тайните съобщения на една велика сила, а че осмислянето им, както и поставянето им в днешния контекст и в контекста на историческата памет, е от съществено значение.

Това е удивителното постижение на книгата, която връща паметта ни. Тя свързва престъпленията, които причиниха толкова много смут от Виетнам и Централна Америка до Близкия Изток и Източна Европа, чрез матрицата на ненаситната власт, Съединените Щати.

В момента Америка и Европа се опитват да унищожат правителството в Сирия. Министър-председателят на Великобритания Дейвид Камерън е особено страстен привърженик на тази идея. Това е същият Дейвид Камерън, когото аз помня като подмазващ се пиар, назначен от човек от британска независима частна телевизия, занимаващ се с източване на активи.

Камерън, Обама и винаги раболепният Франсоа Оланд искат да унищожат последната останала мултикултурна власт в Сирия – действие, което със сигурност ще проправи път на фанатиците от Ислямска Държава.

Това, разбира се, е лудост; голямата лъжа, оправдаваща тази лудост, е че тя е в подкрепа на сирийците, които са се изправили срещу Башар ал-Асад в Арабската Пролет. Както „Досиетата Уикилийкс“ разкрива, унищожението на Сирия от много време насам е един циничен империалистически проект, който предшества бунта срещу Асад по време на Арабската Пролет.

За властелините на света във Вашингтон и Европа истинското престъпление на Сирия не е потисническото ѝ правителство, а независимостта ѝ от американската и израелската власт – точно както истинското престъпление на Иран е неговата независимост, истинското престъпление на Китай е неговата независимост и истинското престъпление на Русия е нейната независимост. В свят, притежаван от Съединените Щати, независимостта не може да бъде толерирана.

Книгата разкрива тези истини една след друга. Истината за войната срещу тероризма, която винаги е била война на терора; истината за Гуантанамо, истината за Ирак, Афганистан, Латинска Америка.

Джулиан Асанж в еквадорското посолство в Лондон. Photo: Frank Augstein/AP

Назоваването на истината никога не е било толкова необходимо и спешно, колкото е сега. С почетни изключения, работещите в медиите, на които привидно се плаща да изясняват нещата, сега са погълнати от една пропагандна система, която вече не е журналистика, а анти-журналистика. Това е толкова вярно за либералните и „уважаваните“, колкото и за самия Мърдок. Освен ако не сте подготвени да следите и подлагате на деконструкция всяко едно благовидно твърдение, така наречените новини са станали негледаеми и неразбираеми.

Четейки „Досиетата Уикилийкс“, си спомних думите на късния Хауърд Зин, който често привличаше вниманието към „силата, която правителствата не могат да потиснат“. Уикилийкс описва точно това чрез всички истински разобличители, които имат куража да го направят.

Лондон, 29 септември 2015 г. Премиера на книгата „Досиетата Уикилийкс“

От известно време познавам хората от Уикилийкс. Това, което те са постигнали при обстоятелства, които  не са избирали сами, за мен е източник на непрестанно възхищение. Идва ми на ум и спасяването на Едуард Сноудън. Подобно на него, те са храбри и смели: и нищо по-малко от това.

Главата на Сара Харисън – „Индексирането на Империята“ –  описва как тя и нейните съмишленици създават цяла обществена библиотека на американската дипломация. Има повече от два милиона документа, които сега са на разположение на всички. „Нашата работа – казва тя – е посветена на това да се уверим, че историята принадлежи на всички.“ Вълнуващо е да четеш тези думи, които са израз на голяма смелост.

От усамотението в стаята на Еквадорското Посолство в Лондон, смелостта на Джулиан Асанж е красноречив отговор на страхливците, които го опетниха, и на озлобената власт, която търси отмъщение и води война срещу демокрацията.

Нищо от всички тези действия не възпря дори и за миг Джулиан и неговия екип в Уикилийкс. И не е ли именно това най-важното?

Превод: Момчил Вачев /Memoria de futuro

Източник: johnpilger.com

„Кажи с какво ще изкарате парите? Остави природата, природните ресурси, образованието, социалните проблеми, геополитическите глупости и други твои любими теми… Кажи как вие, като нация, като народ, с какво ще изкарате едни пари за да живеете един достоен живот?”  Това е въпросът.

Сутринта се разхождам с един холандски журналист през блатата на нашия резерват и му обяснявам за моите каузи. Явно човекът беше добре запознат с българската действителност и успя за секунди да ме свали на земята с този типичен холандски въпрос – малко нагъл, но поне искрен и директен. Такива сме холандците. Това ни е добро качество.

Казах му, че зная как.

Мисля, че има причина България да е 30 години в „stand-by” – в режим на изчакване. Добре, че не сме следвали пътя на всички други източноевропейски държави, като станем по-евтино копие на Германия. Вярно е, че от 30 години нашите управленци проучват този път, но някак не им се получава. Имаме ангел пазител, очевидно.

Преди няколко месеца излезе потресаващ документален филм за най-сериозния гаф на западния свят от няколко века насам. Излиза, че през изминалите 20 години стара Европа и Щатите включително, са позволили техните фармацевтичните компании да преместят над 80% от производството на активните вещества в нашите лекарства в Китай. В момента ги внасяме с 1000-килограмови чували от там, а тук само ги пресоваме в цветни хапчета и ги продаваме под всякакви интересни имена. За да ви дам пример: цялото количество парацетамол, което се пие на този свят, се произвежда само в 2 завода в Китай. Същото важи за повечето съставки на химиотерапии. Всички идват от шепа фабрики в страната на Червения дракон. А да не говорим за лекарствата за високо кръвно, висок холестерол и антибиотиците…  Всичко идва от Китай.

Така. Докъде води целият този разказ? В момента въобще не е проблем дали Китай има атомна бомба или няколко трилиона долара да сринат паричните пазари, ако искат. Достатъчно е Китай да спре износа на лекарствата и целия свят започва за умира.

Връщаме се на въпроса с какво България ще се храни идните десетилетия.

От няколко месеца Брюксел е в стрес – КЪДЕ в Европейския Съюз да построи заводи за производството на животоспасяващите лекарства за собствения си народ? То е ясно къде, само трябва някой да им го каже.

В България имаме дългогодишна традиция във фармацията. И не само това. България се намира на трето място в света по наличие на лечебни билки, след Индия и Мексико. Имайте предвид, че лечебните билки не са само основата на хомеопатията, но често са част от съставките на традиционната медицина. В момента няколко фирми ангажират всяка година няколко хиляди сезонни работници да окосят буренясалите ливади и баири, балират билките и ги изнасят горе-долу на цената на сламата към фирми в Швейцария, Франция и Австрия, които извличат от „българската слама“ лечебните вещества, а това като технологии не е толкова по-различно, отколкото да извличаш маслото от розите или лавандулата. Естествено, надценката е няколко хиляди процента.

Рових малко в интернет. Да ви дам представа за размера на бизнеса с лечебните билки в световен план. През 2019 г. той беше към 200 милиарда евро. Около 4 пъти БВП на България и всяка година се увеличава. Говоря само и единствено за продажбите на концентрати на лечебни билки, които при нас растат навсякъде, дори и по тротоарите, а ние правим всичко възможно да ги изтребим с раундъп.

Световният пазар за конвенционалните лекарства през 2018 г . е бил около 1.4 трилион евро. За ваша информация, това са 1400 милиарда евро, а ние, с всичките си природни ресурси и преимущества дремуцаме.  Според последни данни, водещата индустрия в България в момента е производството на авточасти. Амортисьори, тапицерии и гумени уплътнения. До кога ще се занимаваме с глупости?

Друга идея.

След 20 години на тази планета ще има глад. Няма как да изхраним 10 милиарда все по-претенциозни човеци с качествена храна. Няма как да стане. Мнозинството ще яде зеленчуци и протеини от някоя лаборатория (макар и в много лъскава опаковка), но бъдете сигурни че качествената храна ще се плаща едва ли не с диаманти. Ние сме 6 милиона останали на най-благословената земя на Европа. Никъде няма такава комбинация от почва, слънце и вода. Даже климатичните промени засега ни подминават, като гледам времето тази година. Позволете ми пак да направя връзката с Холандия, където на 3 пъти по-малка площ от България се произвежда толкова много земеделски продукти, че успяват да изнасят за 100 милиарда евро. Износ на земеделски продукти и продукти, пряко свързани с него за 100 милиарда! Това е 2 пъти БВП на България! На площ 3 пъти по-малко от България, на една територия, където има толкова много градове, индустриални зони, ЖП линии и магистрали, че за картофите и други култури почти няма никакво място. Как така?

Интересно е също, че най-доходните предприятия в Холандия, изобщо не са големи като площ. Много от фермерите милионери в Холандия са изкарали тяхното състояние само на 30-40 декара, което дава надежда и на малкия български земеделски производител. Има много да се прави, но както е на запад, трябва да има специализирани банки и институти, които да насърчават този по-интелигентен подход към производството на храната ни. Кооперативи също, но осъзнавам, че това е трудна дума в България. Но както и да е, Холандците сега гледат по 80 кг домати на квадратен метър на година без слънце и без почва и ги продават тук в България – в Lidl, Kaufland, Billa и Фантастико. Може би този модел не е правилен, но е факт, че ако ние намерим компромис между нашите земеделски традиции и иновативните технологии от Холандия, България може да увеличи своя БВП, или приходите на държавата, НЯКОЛКО ПЪТИ и това САМО от едно по-съвременно земеделие.

Вече не знам дали въобще има някой, който може да разбере измеренията на това, което разказвам. Миналата седмица писах нещо за sea-farming – земеделие в морето. Милиарди пари са и там. Пак излиза, че всички природни дадености са в нашата полза.

България трябва само да заеме позицията си като градината и аптеката на Европа и целият свят ще говори за нас с уважение.

Общо взето това разказах на репортера от Холандия.

Видях, че му стана досте тежко. Жега голяма, комари навсякъде и очевидно не беше предвидил 5-километрова разходка през блатото. Модерните бели кецове отидоха на кино, но очевидно темите му бяха интересни. Писа, писа и зададе един последен, леко нахален, но съществен въпрос: „А тези, които не искат да работят в земеделието или да бъркат в големите казани на фармацевтичната индустрия?“

„Ами, българите са благословени да раждат поколение след поколение умни деца“.

„Обясни“, помоли моят нов приятел, вече потънал до колена в калта.

Отборът на Софийската математическа гимназия “Паисий Хилендарски” се завърна от Хонконг, където стана шампион в групата на 22-рото Световно математическо състезание за ученици на възраст до 13,5 години. 20.07.2019 / Снимка – БГНЕС.

Българските деца определено имат математически умения, които са генетично заложени. Не са два пъти по-умни от останалите, но разликата я има. Нека продължим по пътя на високите технологии – всяко трето дете в големия град вече намира препитание в някоя софтуерна компания. Там се правят големи приходи без значителни първоначални инвестиции. Засега всички подържат сървъри или правят уеб сайтове за английски и американски фирми, но ще дойде време, когато от България могат да излязат иновативни софтуерни решения по наш модел. Още малко време ще ни трябва да попием предприемаческия дух от запада, малко повече самоувереност и самочувствие, и най-вече помощта от държавата с един уникален, грандиозен, амбициозен софтуерен университет, за който цяла Европа да говори. Тук в София. Нещо като Харвард за компютърните технологии. Със студенти и професори от целия свят. Софийското поле като Европейската силиконова долина… Дали съм полудял? Не съм. Въпрос на воля и визия и едва ли първоначалната инвестиция ще бъде повече от останалите 40 километъра на магистрала „Струма“, които в момента се строят.

Преди 3 години нашия министър-председател ходил в Катар и намерил голям пазар за шилета от Родопите. Сега да видим какво ще продаде на новия председател на Европейската комисия.

Branded for organisation specialists, real money casinos for blackberry items have actually remained in usage due to the fact that completion of 20th century. Having said that, their customers must await an odds to dip into mobile phone casinos optimized for real money casinos for blackberry smart devices till 2009. Along with a challenging competitors in a congested market, on-line pc gaming drivers certainly not merely must conform their video gaming places to the individuals of different units yet likewise to draw all of them along with appealing invited package deals featuring no down payment perk deals. If you are actually a proprietor of a real money casinos for blackberry phone, currently you can easily take pleasure in a wide variety of mobile phone online casino ready complimentary, without jeopardizing your money as well as try all the attributes discovering just how to play all of them.
All the enjoyable as well as enthusiasm of betting using real money casinos for blackberry units you may currently experience at the most ideal casinos our experts confine hereby giving no down payment benefits you can easily utilize for various forms of activities. They supply African gamers along with the possibility of betting in ZAR therefore conserving money and time as there is actually no demand of transforming South African Rands right into various other money.

real money casinos for blackberry MOBILE CASINO GAMES

NO DEPOSIT real money casinos for blackberry CASINO BONUSES

If you locate a mobile phone online casino appropriate along with your Blackberry unit, take a look at if you require to install a totally free treatment or even you may only enter it coming from your internet browser. To profess your no down payment incentive you must accomplish the sign-up procedure during the course of which you must provide your individual as well as call relevant information. When the enrollment procedure is actually accomplished as well as you visit the gambling establishment you must find that totally free money is actually included in your profile. If that is actually certainly not the instance and also your equilibrium is actually still no, that may indicate that you need to go to the cashier as well as go into an exclusive voucher code commonly accessible in the promo part of the casino site. No down payment incentive could be additionally ensured on the web page of the gambling enterprise, therefore you may effortlessly comply with the web link as well as reclaim it.
Blackberry casinos typically supply to their brand new gamers an odds to obtain numbers of or even free of cost turns or even R50 as much as R300 no down payment benefit cash money which virtually suggests that you perform certainly not must transfer your money as well as you are actually enabled to participate in. It is actually certainly not the like totally free play setting created for non listed individuals that intend to perform, yet you are actually awarded along with real money casinos for blackberry you can easily make use of for all the activities provided through a Blackberry online casino. What is actually additional, you can easily make money through utilizing the totally free money if you are actually privileged sufficient and also squander your earnings. Having said that, you need to certainly not possess impressions that you can easily mislead the casino site as well as wager for good on the home as there are actually particular stipulations established through games drivers. They are actually specified in the terms segment of the casino site as well as you must review all of them carefully as you may discover what are you anticipated to accomplish if you want to transform the perk and also payouts gotten by utilizing it in to real money casinos for blackberry which you can easily later on take out coming from your profile. The payouts gotten by utilizing complimentary money are actually commonly confined to a specific total and also you need to bet it 30 around 60 opportunities just before your funds could be released

ONLINE CASINO GUIDE

Since Blackberry tools are actually frequently utilized through folks that function a whole lot, mobile phone gambling enterprise activities are actually the excellent suitable for all of them. You can easily access the very same series of activities at Blackberry casinos as at on-line casinos. Coming from video clip texas hold’em, baccarat, blackjack as well as live roulette headlines to all sort of coin machine, all these video games are actually accessible to participate in coming from Blackberry mobile phones. The handling of sound and also aesthetic components is actually prompt as well as the activities function effortlessly supplying you along with a pleasurable gaming expertise. All you need to have is actually a dependable web hookup and also you may play your preferred ready cost-free making use of no down payment incentive no matter where you are actually. If you are actually a manager of a Blackberry tablet computer you can easily delight in stimulating graphics and also high-def computer animations a lot more.
Depending upon the gambling enterprise drivers as well as the video games supplied, often certainly not all the names readily available in an internet casino site work along with Blackberry units, yet typically you may decide on in between many differences of live roulette as well as blackjack in addition to various other type of desk video games and also lots of coin machine coming from timeless ones to online video ports outfitted along with a variety of benefit components. An exclusive destination of the mobile phone casinos are actually dynamic ports supplying lifestyle modifying pots. What you need to consider when it involves the drawback of free of cost money you obtain from the no down payment bonus offer is actually that certainly not all the video games add similarly to the recommended playthrough criteria. Betting on vending machine provide 100%, while if you are actually a supporter of various other mobile phone gambling enterprise video games at that point you need to understand that their payment to the demands enforced through a casino site may be irrelevant.

Who is actually qualified for a no down payment perk?

All brand new individuals that enroll a brand new make up the very first time are actually qualified for a no down payment perk. Youwill certainly not be actually made it possible for to make use of a no down payment perk if you have actually presently made use of the very same promo at casinos concerning the exact same team of video gaming drivers.

How perform I state my no down payment benefit utilizing my Blackberry tool?

Choose an online casino offering activities to your tastes, put in the app or even merely enter into the model of web site optimized for Blackberry gadgets and also sign up while complying with quick and easy actions. No down payment bonus offer money must be actually incorporated instantaneously to your profile or even you might be actually inquired to arise to the cashier as well as send the promo code supplied due to the casino site.

How can I switch no down payment benefit in to here the list ?

In the terms segment of the Blackberry online casino you may discover all the relevant information on the betting needs you need to satisfy so as to switch free of charge money in to real money casinos for blackberry cash money as well as remove it coming from your profile.

Can I participate in all the video games making use of no down payment perk?

Blackberry casinos typically deliver all type of video games accessible at on the internet casinos plus all of all of them may be participated in betting no down payment perks without limitations.

Is it worth dipping into mobile phone casinos?

Playing along with no down payment bonus offer money might certainly not be actually quite successful as the payouts restrictions are actually prepared due to the gambling establishment. Typically, you may gain as if you dip into any kind of on the web casino site and also still appreciate a hassle-free gameplay on your Blackberry tool.

Get R100 totally free no down payment perk to begin @ Desert Nights Casino Mobile

Достигането до границите на абсурда в осмислянето на социалното живеене е привилегия за малцина. Натрупването на знание за взаимодействията между видимата и невидимата реалност първо носи сладка радост, но след това – и горчива печал. Знанието, търсенето на смисъла и изборът за съзнателно живеене са дело самотно. Без този процес, вид тайнство, не е възможно вливането на индивидуалния поток в общото движение, както и не е възможно оформянето на колективно тяло. Общността е изразът на натрупаното знание и мъдрост от всеки един от нас и на тяхното интегриране. Ако няма натрупване, няма общност. Ако не го е имало субективното и смислотворящо живеене на индивида, не е възможно да има смислотворящо колективно живеене. Не е възможно да има общност под каквато и да е форма – социална, национална, глобална.

Като цяло, не само днес, мисленето е привилегия на малцина.

И въпреки това, рано или късно, всеки един малък ручей търси голямата река, в която да се влее. Всяко едно натрупано знание или проумяна истина търсят пътя, по който да бъдат споделени. Нищо на този свят не може да остане само. Смисълът на проумяването е в неговата споделимост. Обратното е обреченост. Именно там, в дълбините и висините на колективната несъзнаваност и на нейните спорадични осъзнати изригвания, завършва пътят на всеки смислено изживян живот. Това е един от най-ценните уроци на големия Юнг. Първо е процесът на оттласкване от нормите на общността и тяхното преодоляване, за да бъде потърсен нов хоризонт в индивидуалната свобода и в автономията на Аз-а. После е завръщането, за да бъде споделено знанието. Второто, разбира се, е по-трудно от първото. Защото общността рядко е готова да вижда извън нормата. Нейната онтологичност е несъзнавана, тя е бавно движение в сложен еволюционен процес. Когато е налице натрупване на критична маса от мислещи и съзнаващи хора, еволюцията се трансформира в революционен скок и в ново ниво на общественото развитие.

Преди този процес да е налице, колективната трансформация е невъзможна. Търсещите смисъла се сблъскват с непреодолимата стена на общественото неразбиране – и то е не само висока и масивна стена, но и дълбока бездна, която се преодолява трудно. Резултатът е разочарование и обратно затваряне в себе си или хладно захвърляне на всеки сантимент и продължаване напред с ясен поглед в бездната и блъскане в стената. Или и двете в редуване. Според това дали в индивида доминират силите за действие навън или взима превес нуждата от завръщане в личната алхимична колба, където непрестанно се ражда и умира Смисълът.

И после идва моментът да избереш отново. Отново и отново. Никога еднократно и никога завинаги.

Синьото или червеното хапче?

Струва ли си саможертвата да се блъскаш в стената и да скачаш в бездната, когато всички спят и само неколцина будуват?

Струва ли си жертвата, когато смисълът умира и не се ражда нов?

Струва ли си, когато общността излъчва в първите си редици най-ниското, най-пошлото, най-примитивното, най-поквареното и му възлага да „твори“ бъдещето – като в притчата за слепеца, водещ слепци?

Струва ли си да будиш слепци, когато те не искат да виждат и знаят?

Струва ли си, когато утайката на обществото, с активното или безхаберно съучастие на същото това общество, е овластена да се разпорежда безконтролно с живота на всички и с твоя собствен?

Ако не сте си задавали никога тези въпроси, вие сте истински щастливци. Както беше казала Краси Станкова наскоро „Щото щастливи са или много мъдрите, или много тъпите. А аз, Коврич, без да съм гений на психологията, се познавам достатъчно добре, за да ти кажа само едно – нито съм бил, нито нявгаш ще бъда кое да е от двете.“

Синьото или червеното хапче?

Рано или късно обаче всеки достига мига в дъното на пещерата, когато внезапно разбира, че всъщност е сам. Че тук няма ръка на свой в мрака, че е съвсем сам срещу очите на Медуза. Страхът мами, а тягата му е могъща. Тегли те да извърнеш очи от онази светла точица в самия теб и да кръстосаш поглед с горгоната извън огледалния щит на ума си, а зениците й да те приковат и да те вкаменят завинаги в ужаса на тази среща.

„Знаеш, че надеждата е грешка. Ако не можеш да поправиш счупеното, ще полудееш“, каза Лудият Макс*.

Струва ли си да попаднеш в Лудостта, когато осъзнаеш невъзможността да се поправи счупеното?! Струва ли си да посегнеш към червеното хапче, за да видиш докрай бруталността на истината? Да видиш колко е трудно да бъде износена и ословестена? Малцина са тези, които знаят колко голяма е цената и колко драматично трудни са усилията.

Морфей е пред теб и ако избереш червеното хапче, ти обещава: „… И аз ще ти покажа колко дълбока е заешката дупка“.

И това е единствената награда.

Синьото или червеното хапче?

Матрицата, притежаваща силата и властта, е доказала колко е невидима, хлъзгава, неназовима, нечетима. Повечето от нас чувстват, че нещо много съществено не е наред, но не могат да видят ясно образа на това, което се случва. Различават само отделните недвусмислени проявления, но не и Цялото, което владее живота им. И остават упоени в общия социален сън, обхванати от привидно доволство, от артистично позьорство, от безсмислено жонглиране с елементите на Смисъла, от отчаяние, от апатия или от нихилизъм – което всъщност е главната й цел.

Съпротивителните сили предвидливо са маргинализирани. Те са извън лоното на добре скроената Матрица, извън познатите словесни клишета и налаганите норми за колективно живеене. Те могат да бъдат потвърдени единствено когато процесите в  Матрицата излязат извън контрол и по този начин докажат настъпващата й несъстоятелност. За жалост – за сметка на безброй човешки съдби.

Синьото или червеното хапче?

Проумяването на избора е мъчителен и сложен процес.

Много въпроси остават без отговор за тези, които са избрали да вярват, че могат да направят пробив в нещо почти непробиваемо. Трепкаща нежно надежда, която често е задушена в зародиш.

Но дори когато е задушена, искрица от нея е попаднала в някой друг. Този друг ще има силите да я износи, преди да я предаде нататък. Малките ручеи търсят голямата река. И някой ден се вливат в нея. Някой ден общността се изпълва с натрупаната енергия и спонтанно се трансформира. Извършва своя революционен скок след дългата летаргия и дълбинното еволюционно зреене.

Затова и процесът не бива да спира, дори да не се вижда прагът на случването.

Затова и някои от нас избират да останат в точката на проумяването. Да поемат червеното, а не синьото хапче. Нищо, че така е трудно. Струва си заради невидимия хоризонт във времето и пространството, който вярваме, че ще достигнем някога в самите нас, дори и другите да не са готови за това  – онази вътрешна Свобода, която никоя Система не може да доближи и задуши.

Защото самото съществуване на идеята за Свобода означава, че тя има своята реалност – ако не Тук, то със сигурност някъде Там, където крайността на формата ще се взриви в безкрайността на Вселената.

31 януари 2020, Лондон /Photo: Jeff J Mitchell/Getty

“Това е. Всичко свърши. Край! Ние си тръгнахме!”

С тези думи един от главните „виновници“ за Брекзит – Найджъл Фараж, завърши прощалната си реч в Европейския парламент на 29 януари т.г. Този миг беше неговият личен и обществен триумф в самото навечерие на заветния Брекзит.

Великобритания, с цената на огромна мобилизация на целия си политически и национален ресурс, възвърна своя държавен суверенитет, водена от стария си имперски нюх, с който надуши навреме, че Европейският съюз се превърна в дълбоко и опасно тресавище. С аристократично презрение Кралството се оттегли от унижаващия го геополитически формат, пое съдбата си отново в свои ръце и това е началото на една история с предопределен край за останалите страни членки. Въпреки че в Европа вече се формират нови идеологически и политически центрове на властта, те ще бъдат временни. Режимът на изкуствено дишане за ЕС ще бъде с краткотраен ефект, защото нищо не може да спаси от разпад една рухваща и морално деградирала икономическа и идеологическа система. Никаква „перестройка“ не може да я укрепи за дълго. Това ние, източноевропейците, го знаем най-добре от историческия си опит.

Европейският съюз стартира като икономически проект. За няколко десетилетия обаче той се превърна във васално на глобалистките сили бюрократично чудовище, което не се задоволи с поглъщането на държавния и икономическия суверенитет на своите членки, но си позволи да посегне на недосегаемото от хилядолетия – на културните и цивилизационните устои на европейските народи.

Така или иначе, ЕС няма да го бъде за дълго. И не трябва да го бъде. Той е съвременният символ на демагогията, диктата и лицемерието. Тоталитарната му същност достигна висините от „най-добрите“ времена на Съветския съюз. Ние сме управлявани от самоназначаващи се хора, които никога не сме избирали. Подчиняваме се на спускани от Брюксел политики и решения, за които никой никога не ни е питал. И дори когато не сме съгласни с тях, никой не ни чува.

ЕС обеща просперитет и благополучие на европейските народи, но драстичното социално разделение, безработицата и бедността обхващат все повече европейски държави. ЕС с неадекватната си и дори малоумна бежанска политика изложи европейците на тероризъм и нестихващи мигрантски потоци, затваряйки очите си за радикалния ислям, който привлича, отглежда и де факто поддържа на своя територия. ЕС се превърна в скрития вътрешен враг на собствените си народи.

Само тези два провала са напълно достатъчни, за да рухне от самосебе си политическият Франкещайн, създаден в тъмните лаборатории на Дълбоката световна държава.

Но освен всичко това, на хоризонта се появи и новоизлюпеното Зеленото чудовище. Евродепутатите одобриха с бурни аплодисменти един трилион евро за официализиране на екологичния тероризъм чрез Зеления пакт за страните от ЕС. Това обаче не им стигна и заявиха, че искат още и още, с което доказаха безапелационно, че Зелената чума е превзела политическия „елит“ на Европа. Следват поредица от национални катастрофи за по-бедните държави (начело с клета България!), размирици и граждански бунтове в останалите. Ритуално самоубийство на Европа във всяко едно отношение. Съзнаващото и виждащо малцинство знае, че единственият спасителен изход е деконструкцията на това проядено от корупция образувание, наречено Европейски съюз, който без страх от последиците откри пътя на зеления фашизъм.

Да, Кралството се спаси и празнува, но както очаквано се оказа, за нас, оставащите в тресавището на ЕС, още е рано за зазоряване. Най-вероятно Европа ще стигне до дъното на своята историческа нощ и за да се намери отново, първо ще се изгуби напълно. И дано това се случи скоро. Защото културното и цивилизационното обезличаване, повсеместното оглупяване и загубата на смисъла в съществуването на общността, обезчовечаването на човека и изтриването на историческата му памет не могат да засегнат едно определено ядро от мислещ, проникновен и образован елит, който рано или късно ще намери силите за своето естествено и категорично обединение, а масите ще го последват инстинктивно. За съжаление, това ще се случи след поредица от тежки изпитания, задълбочаващо се социално неравенство и драматични лични загуби за обикновените хора. И най-вероятно – нови прояви на тероризъм. Едва тогава, когато няма да имат какво да губят, европейците може и да пораснат и да захвърлят плюшените си мечета, защото ще разберат, че с тях не могат да излязат срещу своите вътрешни врагове.

Едва тогава, ако не е твърде късно, европейските народи биха могли да избегнат гражданските войни и да поемат по пътя на своя нов Ренесанс.