Отговор от адвокат Владимир Шейтанов на едно любезно писмо от Съвета на Европа

Из писмото на Нилс Мужниекс (Nils Muiznieks), Комисар по правата на човека на Съвета на Европа до Председателя на Народното събрание Цвета Караянчева от 19.01.2018 г.:

„Приветствам решението на българския Министерски съвет от началото на тази година да предложи на Народното събрание законопроект за нейната ратификация (бел.а. – Истанбулската конвенция).

Ето защо, аз съм изключително разтревожен от редица недоразумения, които са били изнесени в публичния дебат около Конвенцията в България. Някои дори са предлагали Парламентът да не ратифицира Конвенцията. По този повод, бих желал да опровергая някои от митовете около Конвенцията и да допринеса за публичния дебат като разкрия плюсовете от скорошно ратифициране на този основополагащ международен инструмент по правата на човека.“

Ето и моя непотърсен български отговор на любезното писмо:

ДРАГИ ГОСПОДИН КОМИСАР ПО ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА,

Като юрист-международник се занимавам професионално със защита правата на българските граждани от десетки години. По приумица на съдбата – повечето от тях бяха жени. По продължителност, моята дейност в тази област надхвърля вашата почти с десетилетие. Световната мрежа ИНТЕРНЕТ съдържа необходимите доказателства. От такава професионална перспектива, за мен не представлява особен проблем да изразя становище по недопустимото ви поведение към моята страна.

Като правно основание, ще си позволя да се позова и на чл.1 от Всеобщата декларация на правата на човека:

„Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и са длъжни да се отнасят помежду си в дух на братство“.

Господин НИЛС МУЖНИЕКС (Nils Muiznieks),

Вашият натиск за ратифициране на Истанбулската конвенция е класически опит за въздействие върху законодателния орган на България от позицията на Комисар по човешките права на Съвета на Европа. Императивна норма в правото на България и Латвия (Нилс Мужниекс е с латвийски произход – бел.ред.), а така и в правото на международните договори е, че „договорна норма, приета под натиск, насилие или опит за насилие е нищожна“. Не очаквам да Ви съобщавам нещо ново. Това се изучава във всички правни факултети по света, в т.ч. и в американските университети – Калифорнийския университет и Принстънския университет, от където са вашите образователни степени.

Не прилича на Комисар по човешките права на Съвета на Европа и доктор по политически науки да нарушава правата на българските граждани на свободен избор на образователни програми за техните деца в училище. Това е нарушение на чл.14, т.3 от Хартата за основните права на гражданите в Европейския съюз, което е първично право на ЕС.

Дали да защищават своите деца от психическите проблеми на транс-джендърите от квартал Кастро в Сан-Франциско, Булонския лес в Париж и квартал Сохо в Лондон – е фундаментално право на българските родители. Всяка майка и баща в България имат право, признато в международните договори, да оградят своите деца от менталните проблеми на субектите на правата по Истанбулската конвенция, изчерпващо изброени в чл.53 на Обяснителния доклад към нея.

В тази посока на мислене, вярвам, че можете да отделите 5 минути, за да се запознаете със становището на проф.д-р Макхю, (Dr.McHugh), дългогодишния Главен психиатър на Болницата Джон Хопкинс, Балтимор, САЩ, за това, че транс-джендаризмът представлява ментално разстройство. Подобни становища се подкрепят от водещи психиатри в Световна здравна организация, както и от Канада, Швейцария, Австралия, Великобритания и др. Тези световно известни експерти добре познават с класификацията на транс-джендъризма в Международния кодекс на заболяванията на Световната здравна организация ICD-10.

Ако все пак в бъдеще считате за уместно да оказвате натиск върху нечий парламент да променя своето законодателство чрез инкорпориране на международни норми, предлагам да използвате за целта Конгреса на САЩ или Парламента на Латвия…

Като хетеро-сексуален мъж, роден и възпитан през втората година на ХХ в. в Европа, в най-старата европейска държава, запазила елементите на държавност повече от 1300 години, споделям всяка идея за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие. Дори една жена да бъде жертва на подобно насилие, заслужава си да обединим усилия в нейна защита. Доказал съм своята позиция емпирически и недвусмислено. Защищавал съм жени както в своята страна, така и в чужбина от форми на насилие, които не са кодифицирани в Истанбулската конвенция. За референция, може да използвате международните неправителствени организации Human Rights Watch и UN Watch, в Лондон и Женева. Вашият предшественик на този пост Томас Хамарберг (Thomas Hammarberg), също може да Ви предостави полезна информация.

Идеята за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие е великолепна, истинско постижение на международната общност. Но нейната реализация не е намерила подходяща реализация в Истанбулската конвенция. Този правен инструмент не ми помогна в моята работа по защита на жени от насилие нито в Швеция, нито в Турция, нито в Малта, нито пред ЕСПЧ в Страсбург.

От позицията на десетилетния си професионален опит, мога без притеснение да заявя, че това е един от най-слабите международни инструменти в областта на правата на човека. Тя изобилства с неяснота и двусмисленост, десетки терминологични проблеми, липса на дефиниции за голяма част от ключови понятия, липса на кодифициране на новите състави на престъпления. Тя не отговаря на стандартите за качествено изработен международноправен инструмент по правата на човека, каквито са Международния пакт за гражданските и политическите права, Международния пакт за социалните икономическите и културните права, Международната декларация по правата на човека на ООН. Конвенцията сякаш е писана от международни експерти без достатъчна правна подготовка. Тя предизвиква основателна съпротива поради двойствения си предмет и цели, които се разминават с обхвата.

Заявленията, че тази Конвенция представлявала пълна кодификация на правната материя в тази област, са не повече от незащитими претенции. Освен това, тази Конвенция влиза в колизия със съществуващи инструменти за защита правата на човека. В отделни свои разпоредби, тя директно противоречи на Европейската харта за правата на гражданите.

И не на последно място, тя нарушава правния суверенитет на страните, като ги задължава да променят своите конституции, при това „без забавяне“. Не знам дали във Ваше лице не говоря на един от авторите на текста на Конвенцията, но comitas gentium не препятства изразяването на становища в областта на международните отношения.

Без всякакво съмнение, закрилата на жените от насилие и домашно насилие е легитимна цел на международната общност, но тя заслужава качествена правна регулация. Истанбулската конвенция не предоставя такава.

Като специалист по международно право, с 37-годишен опит в областта на защита правата на човека, си позволявам да Ви помоля най-учтиво да положите усилия да опазвате интегритета на Вашата висока международна позиция и занапред да не нарушавате принципа на ненамеса във вътрешните работи на държавите и да не ги призовавате индиректно да променят своите конституции (справка – чл.4, т.2 от Конвенцията).  Докторската Ви степен от Калифорнийския университет е сигурна гаранция, че сте наясно, че в Международното публично право, България и Съвета на Европа са равнопоставени субекти.

И в заключение, за Ваше сведение – според последното проучване на общественото мнение в България по въпроса за евентуалното присъединяване към Истанбулската конвенция, имам основание да считам, че моето мнение се споделя от 86% от българското общество,като се отчита възможността от статистическа грешка: плюс/минус 2%. Такава е позицията на Президента на България.

София, 10.02.2018г.

ВЛАДИМИР ШЕЙТАНОВ, дипломат от кариерата на Българската дипломатическа служба, специализирал в Харвардския институт по международно развитие, Вашингтонския институт по международно право, Световната търговска организация – Женева, работил с УНКТАД, ИКАО, Комитета за космоса на ООН; единствения чуждестранен адвокат пред Народния съд на полк. Муамар Кадафи, допуснат до защита на 5-те български медицински сестри в Либия по СПИН процеса в Либия през 2000-2002.

*Писмото е публикувано в pogled.info

Официална позиция на Американската педиатрична колегия
Септември 2017 г.

Американската педиатрична колегия приканва здравните експерти, преподавателите и законодателите да отхвърлят всички политики, които насърчават децата да приемат за нормален живота с химическо и хирургическо превъплъщаване в противоположния пол. Фактите – а не идеологията – определят реалността.

1.Човешката сексуалност е обективна, биологична, бинарна отличителна характеристика: XY и XX хромозомите са генетичните маркери на мъжете и жените, съответно – те не са генетични маркери на отклоненията. Стандартът в човешкото устройство (design) е заложен като мъжки или женски. Човешката сексуалност е двоична в своята същност с очевидната цел – да бъде възможно възпроизвеждането и развитието на нашия вид. Този принцип е очевиден. Изключително редките нарушения в сексуалното развитие (DSDs), включително (но не само) тестикуларната феминизация и вродената хиперплазия на надбъбречните жлези, са идентифицираните медицински отклонения от сексуалната двоична норма и с основание са признати за нарушения в човешкото устройство. Индивидите с DSDs (наричани също „интерсексуални“) не представляват трети пол.(1)

2. Никой не се ражда със социален пол (джендър). Всеки се ражда с биологичен пол. Джендър (осъзнаването и усещането за самия себе си като мъж или жена) е социална и психологическа концепция; тя не е обективно-биологична. Никой не се ражда осъзнато като мъж или жена; това осъзнаване се развива с течение на времето и както всички останали процеси на развитие, може да бъде разстроено от субективни възприятия, взаимоотношения и неблагоприятни преживявания на детето в ранна детска възраст. Хората, които се идентифицират като „чувстващи се от противоположния пол“ или „някъде между тях“, не са трети пол. Те остават биологични мъже или биологични жени.(2, 3, 4)

3. Убеждението на човек, че той или тя е нещо, което не е, в най-добрия случай е знак за сбъркано мислене. Когато едно здраво биологично момче вярва, че е момиче, а друго здраво биологично момиче вярва, че е момче, съществува обективен психологически проблем, който се крие в ума, а не в тялото, и трябва да се третира като такъв. Тези деца страдат от Дисфория на пола (GD). Дисфорията, която още в миналото е определена като Нарушение на половата идентичност (GID), е призната за психично разстройство в най-новото издание на Диагностичен и статистически наръчник на Американската психиатрична асоциация (DSM-5). (5) Психодинамичните и социалните научни теории за джендър дисфорията и нарушенията в половата идентичност (GD/GID) никога не са били опровергани. (2, 4, 5)

Семейство Мат и Лори Дърон подкрепят и насърчават своя син CJ да се чувства момиче. OC Pride, 16 юли 2017. Photo: Instagram

4. Пубертетът не е болест и затова хормоните (които се дават на деца, бел. прев.), блокиращи пубертета, могат да бъдат опасни. С обратими или необртими последици, хормоните, блокиращи пубертета, предизвикват състояние на болест – отсъствие на пубертет – и възпрепятстват растежа и плодовитостта при дете, което до този момент е било биологично здраво.(6)

5. Според DSM-5, 98% от момчета и 88% от момичета с джендър смущения в крайна сметка приемат биологичния си пол след естественото преминаване през пубертета. (5)

6. На деца в пред-пубертетна възраст, диагностицирани с дисфория, е позволено (в САЩ, Велокобритания и други страни – бел. прев.) да бъдат давани хормонални блокери, когато децата са едва на 11 години, а по-късно, по време на юношеството и в младежката си възраст, продължават с прием на хормони от противоположния пол, за да продължат да се трансформират в другия пол. Тези деца никога няма да могат да заченат генетично свързани със себе си деца, дори чрез изкуствена репродуктивна методология. В допълнение, приемът на хормони от противоположния пол (тестостерон и естроген) води до опасни здравни рискове, включително (но не само) сърдечни заболявания, високо кръвно налягане, образуване на кръвни съсиреци, инсулт, диабет и рак. (7, 8, 9, 10, 11)

Д-р Норман Спак е американски педиатър-ендокринолог в Детската болница в Бостън, където през февруари 2007 г. основава първата клиника в САЩ за транс джендър деца – Gender Management Service (GeMS). Норман Спак е радетел на хормоналната терапия за малолетни, стопиране на пубертета с хормонални блокери и прием на хормони от срещуположния пол. Неговото мото е „Ние не променяме пола на хората, а просто установяваме какъв е и го поправяме.“

7. Процентът на самоубийствата е почти двадесет пъти по-висок сред възрастните, които използват хормони на противоположния пол и се подлагат на операция за смяна на пола – дори в Швеция, която е сред страните, утвърждаващи най-активно ЛГБТ (LGBTQ). (12) Как е възможно състрадателно и разумно лице да обрича малките деца на тази съдба, знаейки, че след пубертета 88% от момичетата и 98% от момчетата в крайна сметка ще приемат реалността и ще постигнат състояние на психическо и физическо здраве?

8. Поощряването на децата да вярват, че химическите и хирургическите методи за преминаване в противоположния пол са нормални и здравословни, е злоупотреба с децата. Представянето на джендър несъответствията като нормални чрез образованието и легитимни политики ще обърка още повече децата и родителите, което на свой ред ще заведе още повече деца в клиниките за смяна на пола, а там ще им бъдат давани лекарства, блокиращи пубертета. Това, на свой ред, практически гарантира, че те ще „избират“ живот с канцерогенни и токсични за тях хормони от противоположния пол, а вероятно след това ще поискат и ненужното хирургично осакатяване на здравите органи от своето тяло.

В крайна сметка става въпрос за следното: Нашите опоненти се застъпват за нов, научно безпочвен стандарт за обгрижване на деца в психическо състояние на джендър дисфория – проблем, който иначе би се решил след пубертета при по-голямата част от засегнатите пациенти. По-конкретно нашите опоненти съветват: потвърждаване на детските мисли, които противоречат на физическата реалност; химическа кастрация на тези деца преди пубертета с агонисти на GnRH (блокери на пубертета, които причиняват безплодие, забавен растеж, ниска костна плътност и непознато въздействие върху развитието на мозъка) и накрая – поетапна стерилизация на тези деца преди навършване на 18-годишна възраст чрез прием на хормони от противоположния пол.

Налице е очевидна практика, която насърчава децата с джендър дисфория да изживяват себе си като противоположния пол и след това да потиснат пубертета си. Ако едно момче (което трябва да се превърне в мъж), се пита дали е момче и се третира като момиче, а естественото му пубертетно развитие се потиска, не пускаме ли в действие един неизбежен резултат? Всички негови връстници от същия пол растат като млади мъже, другата половина от приятелите му растат като млади жени, а той си остава едно момче в пред-пубертета. Той ще бъде психосоциално изолиран и сам. Той ще остане с психическото усещане, че нещо не е наред. Той ще бъде по-малко способен да се идентифицира със своите връстници и да бъде мъж; и по този начин е по-вероятно да се самоопредели като „не-мъж“, т.е. като жена.

Нещо повече, неврологията разкрива, че пред-фронталната кора на мозъка (pre-frontal cortex of the brain), която е отговорна за преценката и оценката на риска, не е зряла до средата на двадесетте години. Никога не е било по-ясно от научна гледна точка, че децата и юношите не са в състояние да взимат информирани решения относно постоянни, необратими и променящи живота im медицински интервенции. Поради тази причина Колегията твърди, че е злоумишлено да се популяризира тази идеология, преди всичко в името на благополучието на самите деца с джендър дисфория, и второ, заради всички техни връстници без джендър дисфория, много от които впоследствие също ще поставят под въпрос собствената си полова идентичност и по този начин се нарушава правото им на лична неприкосновеност и безопасност.

Michelle A. Cretella, M.D.
Председател на Американската педиатрична колегия

Quentin Van Meter, M.D.
Вицепрезидент на Американската педиатрична колегия, детски ендокринолог

Paul McHugh, M.D.
Професор по психиатрия и бивш главен психиатър в болницата Джон Хопкинс

Превод: Memoria de futuro

Източник: American College of Pediatricians

„Решихме да инвестираме парите и вярата си на математическа основа,
свободна от политиката и от човешките грешки“.
Тайлър Уинкълвос, съосновател на социалната мрежа ConnectU,
най-големият инвеститор в Bitcoin

Днес в света има над 3 милиарда души, регистрирани в различни социални мрежи. Това означава, че почти половината от населението на земното кълбо прекарва част от времето си, обновявайки статуса си в мрежата или получавайки информация от там. А това на свой ред говори, че днес „Силициевата долина“, географски отдавна излязла отвъд границите на град Пало Алто, в действителност създава сама за потребителите и реалността, и „истината“, която те получават. И макар дигиталната революция и взривният ръст на обема данни Big Data да повишават продуктивността, откривайки нови възможности за икономическо развитие, основен проблем на човечеството в момента не е недостигът на информация, а на първо място – сложността при идентифициране на нейната надеждност и на второ – уместността на последващото й приложение.

Разбира се, социалните мрежи в перспектива могат да направят обществата по-отворени и по-демократизирани, давайки на всички необходимата платформа, и по този начин – правейки правителствата по-прозрачни и отговорни. Но в същото време социалните мрежи могат да създават и илюзии: за обществата, разнообразието, властта, свободата… И също така – да дават импулс за разпространението на радикални идеи.

Правителствата на различни държави вече почувстваха повсеместното (но не винаги позитивно) влияние на социалните мрежи. Ето защо в страни като Франция, Германия, САЩ, Великобритания сега се приемат закони, насочени към ограничаване на монополните гиганти от Силициевата долина. Въпреки това и за съжаление, много често бюрократични системи от 19 век, дори и въоръжени с технологии от 20-ти, безуспешно се опитват да решат проблеми, поставени от 21 век. Вече за никого не е тайна, че демокрацията (във вида, в който е съществувала досега) не се справя с предизвикателствата на времето. Ръстът на популизма и национализма в традиционно демократични страни опровергава теорията, че демократично-транзитните процеси се движат само в положителна посока и че развитите демокрации не могат да направят обратен завой.

В новата си книга „Homo Deus: Кратка история на бъдещето“ Ювал Ной Харари, професор в Историческия факултет на Еврейския университет в Йерусалим, посочва, че най-големият грях на нашата съвременност е блокирането на потока от данни, а най-голямото благо – свободата на информацията. По негово мнение именно затова СССР е изгубил Студената война, а американците са станали по-богати и по-щастливи. По думите му всичко се заключава в свободата на информацията и капитализмът е удържал победа само защото е по-ефективен при обработката на информация, докато комунистите просто не са можели да се справят с технологичния прогрес на 20-ти век.

Въпреки това, вече в двора на 21 век, с увеличаване на обема и скоростта на обмен на информация, такива демократични институции като изборите, политическите партии и парламентите могат да станат просто ненужни, включително и заради липсата на ефективност при обработка на данни. В края на краищата скоростта на технологичното развитие отдавна надхвърли скоростта на политическите процеси.

За по-детайлен анализ на ситуацията нека разгледаме кратко обобщение на основните тенденции в света, свързани с глобализацията:

1. Световната икономическа трансформация стана толкова всеобхватна, че успя да създаде нова световна политика. Държавите вече не са затворени и не могат да контролират самостоятелно своята икономика. Световната икономика, с разширяването на търговията и финансите, направи икономиките на отделните държавите по-взаимозависими от всякога.

2. Комуникациите фундаментално революционизираха пътищата и средствата, чрез които общуваме с останалия свят. Днес, живеейки в една част на планетата, можем да видим в реално време събитията, които се случват в другата й част. Електронните комуникации коренно промениха възприятието ни и за социалните групи, в които работим и живеем.

3. Сега, повече от когато и да било, културата навлиза в някаква глобална унификация, и то толкова много, че районите в повечето градове по света заприличаха един на друг. Голяма част от градския свят споделя обща култура, най-често формирана от Холивуд.

4. Светът става все по-еднороден (хомогенен). Различията между хората постепенно се заличават.

5. Времето и пространството (в класическия им смисъл) започнаха да се рушат. Старите ни представи за географското пространство и хронологичното време са подкопавани от скоростта на съвременните комуникации и медиите.

6. Възниква глобална политическа култура, съпровождана от транснационални социални и политически движения. И най-често приоритет е подчинението на транснационални и международни организации, а не на държавни.

7. Развива се космополитна култура. Хората започнаха да „мислят глобално и да действат тук и сега“.

8. Възниква култура на риска, когато хората осъзнават, че основните опасности, пред които са изправени, имат глобален характер и че държавите не са способни да се борят с тях.

Анализирайки казаното по-горе, съвременната поява на блокчейн технологията и криптовалутата изглежда не е просто съвпадение, а логично развитие, основано на широкия достъп до информация. В своята първа статия, публикувана още през 2008 г., анонимният създател на тази технология, действащ под псевдонима Satoshi Nakamoto, отбеляза, че нейното изобретяване е насочено към решаване на фундаменталния проблем с доверието. Авторите на прочутата книга „Blue Ocean Strategy“ – Ким Чанг и Рене Моборн от европейското топ бизнес училище INSEAD, още през 2006 г. в изследването си стигнаха до заключението, че хората са по-склонни да се доверяват и да си сътрудничат свободно със „системи“, независимо от това дали ще спечелят или загубят от „системата“, ако процесът е справедлив.

Вече има примери за това. В страни като Судан, Кения и Южна Африка миналата година се наблюдава експлозия в използването на биткойн.

В развиващите се и в граничните пазари криптовалутата се разглежда като убежище от политически и икономически сътресения. Биткойнът се превърна и в средство за преодоляване на финансови препятствия, като например липсата на традиционни банкови услуги, ограничения достъп до чуждестранна валута или като действие за заобикаляне на санкции.

Централните банки на развитите страни и водещите експерти предупреждават инвеститорите да стоят далече от тези валути и да не им се доверяват, твърдейки, че това е просто още един „балон“. Въпреки това, в граничните пазари хората, напротив, се обръщат към биткойна именно защото не се доверяват на местните банкери или на самата държава.

Това е технология, благодарение на която станаха възможни биткойнът и другите виртуални валути. Тя представлява разпределен регистър, в който се въвежда информация за всички сделки. Това е надеждно и удобно хранилище на данни за транзакциите и освен това може да се програмира така, че процедурата за транзакция да се стартира автоматично. С една дума, това е платформа, която позволява на хората да стигнат до споразумение за почти всичко и без посредници. А това осигурява основа за социални договори, основани на принципа на консенсуса.

Според професорите по бизнес администрация в Harvard Business School  Марко Янсити и Карим Лахани, с появата на блокчейна светът ще се промени: информацията за договорите в цифров вид ще се съхранява в разпределената база данни, а самите записи ще бъдат защитени от изтриване и промяна. Всички договори, задания, извършената работа и плащанията ще бъдат кодирани и снабдени с цифров подпис и уникален идентификатор. Информацията може да бъде проверена и предадена на когото е нужно. Посредниците – адвокати, брокери, банкери – вероятно вече няма да са нужни. Хората, организациите, машините и алгоритмите лесно и безпроблемно ще взаимодействат помежду си и ще сключват сделки. С една дума, потенциалът на блокчейна просто не може да се опише.

В статията си в сп. Forbes, Александър Болдачев, анализатор на eGaaS (Electronic Governmentas as a Service) и Олег Стреленко, главен изпълнителен директор на eGaaS, пишат, че появата и развитието на блокчейн технологията ни кара да се замислим за радикално нови възможности за прилагане на електронното правителство (e-Government). Според резултатите от доклада „Укрепване на доверието в правителството“ (от януари 2017 г.), изготвен от IBM Institute for Business Value (IBV), „девет от десет лидери на отделните страни планират през 2018 г. да инвестират в блокчейн-решения в областта на финансовите операции, управлението на активи, управлението на договори и спазването на регулаторните изисквания“. И ако преди електронното правителство предполагаше единствено набор от отделни инструменти, за да предоставя услуги на гражданите и бизнеса през социални интернет-портали, то внедряването на блокчейн технологията може да изведе идеята за електронно правителство на ново ниво. Според Болдачев и Стреленко вече става дума не просто за една удобна услуга, а за принципно преформатиране на самата дейност на държавата, за нейното пълно потапяне в цифровата екосистема на блокчейна.

Днес технологията блокчейн вече се използва навсякъде, а правителствата на някои държави решиха да проучат внимателно приложението й в публичната администрация.

Швеция, например, вече работи над създаването на резервна база данни за сделките с недвижими имоти на базата на блокчейна. Китай, Грузия, Украйна и Гана също започнаха да разработват система за регистрация на правата на собственост над земята чрез създаването на регистри на базата на блокчейна Биткойн.

Дубай пък планира да стане първото в света правителство на базата на технологията блокчейн, като по този начин намали значително разходите за бюрократичен апарат.

Естония, от своя страна, обяви пускането на пилотна версия на App Store за електронно правителство, базирано на блокчейн. Освен това тя създаде програмата е-Residency, която позволява на всеки човек да стане „електронен“ гражданин на Естония и да се ползва с всички права на реалните граждани. Сега всеки желаещ може да открие банкова сметка, като използва националната банкова електронна система или като регистрира компания. Така естонското правителство позволява на граждани от цял свят да участват в програмата, получавайки допълнителен източник за попълване на бюджета.

В Русия беше създадена работна група за използване на технологията блокчейн в държавната администрация. Правителствените служители са длъжни да преминат курс на обучение, основано на блокчейн, под названието „Въведение в технологията за разпределение на регистри“.

Едно от главните и перспективни направления в тази област, като се има предвид високото ниво на сигурност и прозрачност, е използването на блокчейн в процеса на гласуване, което навярно ще вдигне нивото на прозрачност в демократичните избори и ще се превърне в нов еталон за либерализма.

И така, анализирайки всичко по-горе и съпоставяйки го със съвременните пътища за развитие на демокрацията, спокойно можем да твърдим, че днес адекватното решение на съществуващите проблеми се основава не на насилственото налагане на демокрация или на изкуствената подмяна на западните ценности, а на развитието на скоростта и методите за предаване на информация чрез развитието на интернет. Революцията на интернет и на мобилната телефония, както и повсеместното им разпространение, ще доведат до обща еволюция в общественото съзнание, а внедряването на технологията блокчейн ще облекчи натовареността на правителствата, филтрирайки информацията не чрез засилване на контрола, а чрез децентрализация на достъпа до нея. И може би тогава човечеството най-накрая ще встъпи в нова ера, когато всеки глас действително ще бъде чуван и значим. В края на краищата, тогава той ще бъде отчитан от изкуствен интелект, функциониращ въз основа на рационални алгоритми, свободни и от политиката, и от човешките грешки.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източнк:geopolitica.ru

Странно е защо привикнахме като народ да бъдем най-истински, когато тъгуваме.

Странно е, че сме избрали да запомним деня на неговата смърт, а не деня на неговото раждане. Дали заради мистерията на Възкресението, която може да съживи изгубеното? Или заради вината?

Като народ ние така и не можахме да преживеем смъртта на Апостола. Не успяхме да си простим предателството – вече 145 години. Същото изпитваме и в деня на Ботевата смърт, когато сирените завият страховито, сякаш изпод земята, за да ни напомнят за тези, чиято жертва не заслужихме.

Непреодоляното минало е впило поглед в нас от дълбините на времето, а вината тегне над душите ни – едновременно като бреме и като най-скъпоценен товар, който нямаме сили да носим, но и нямаме съвест да изоставим.

А всъщност Левски е знаел. Още когато е тръгвал от манастирската килия и когато е стъпвал на тъмния друм, той го е знаел.

Помните ли думите на Исус – „Илли! Илли! Лама савахтани?“ – „Господи, господи, защо си ме оставил?“

Стъпващият на този Път винаги знае, че поема към срещата със смъртта. Смъртта на героя не е героична – такава я прави историята. Смъртта на героя е неговата най-голямата самота. Като четниците на връх Вола – тяхната смърт е не по-малко самотна от гибелта на Апостола, увиснал сам и с цялата си красота на грозното бесило. Всеки, тръгнал по този Път, знае, че ще дойде мигът, в който ще попита: „Господи, защо си ме оставил?“ Особено, ако е дякон. Дяконът със сигурност го е знаел.

Знаел е и за Пилат, който ще си измие ръцете, оставайки без вина; знаел е и за дългия път към бесилото-кръст, и за „Осанна!“, и за „Разпни го!“, и за Юда е знаел, и за тълпата – същата, която винаги избира разбойника и не спасява своя единствен Син.

„В младините си бях йеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която… дано!“

Казват, че това били последните му думи. После очите му се насълзили. И помолил свещеника-изповедник да го споменава в молитвите си като дякон Игнатий. И да споменава българския народ. Същия, когото се беше изкушил да попита: „Народе????“

Това е.

Няма повече от това.

Другото е между него и Него. Не е между него и нас.

В продължение на твърде дълго историческо време вината за смъртта на Апостола пронизва дълбоко нашата памет, но изкуплението й не идва. Тази национална вина така и не беше преодоляна. Въпреки Шипка. Въпреки Сливница. Въпреки Дойран. Сякаш е жигосала во веки представата ни за самите нас.

Сякаш проклятието на Вазов от неговата „Епопея на забравените“ се сбъдва и до днес и ни достига. Век и половина ние не можем да се избавим от него.

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича историята, века,
нека е трагично името ни; нека.“

Не.

Дълго носената вина смазва копнежа за свобода. Тя е дълбока, коварна и измамна. С нея в сърцето влизат страх, обреченост и безнадеждност. Тъга по миналото и невъзможност за бъдещето. Вината сковава духа. Тя сломява мъжеството и вцепенява смелостта. И дълбае мрачни лабиринти в гънките на паметта.

А е време за надежда. Само с нея идват мъжеството и смелостта. И прозрението, което освобождава. Няма грях и вина за смъртта на Апостола. Както няма грях и вина за смъртта на Сина Человечески. Дори Пилат го е проумял, изричайки: „Невинен съм за кръвта на този праведник.“ Има смърт, която се дава – като единствен изход и най-висока цена. Богът я предизвиква, а после я допуска. Тя е смърт, разпалена от волята за живот.

Другаде е вината.

Лесна е за виждане.

Потърсете я в разбойниците.

Същите, които днес беснеят така, както и турчинът не е беснял над бащиното ни огнище. Същите, които избираме отново и отново, когато Пилат ни попита кого да помилва – тях или Сина.

Същите, които днес отиват без срам и без свян – Там – да поднесат цветята си с празни сърца, да сричат написаните им думи с празни души, да гледат тъпо и с празни очи. Да кажат думи, в които не вярват; да замълчат в мълчание, което не разбират.

Тази е нашата вина.

Тя е тук и сега.

За нея помислете днес.

И си върнете надеждата. Едва след нея идват волята и смелостта.

Слово на президента Румен Радев на поклонението пред паметника на Васил Левски, по повод 145-годишнината от обесването на Апостола.

Преди 145 години тук – на това място – увисва на бесилото Ваил Левски. Гробът му е неизвестен, но заравяйки Левски, поробителят зарови зърното на Свободата, което покълна и роди днешната България. От Апостола пазим едно тефтерче, кичур коси и кратки писма. Но те струват повече от доктрина, учат ни, че дела трябват, а не думи. Дават ни вяра, че времето нас обръща, но и ние него обръщаме.

Днес сме република, но чиста ли, свята ли? Циниците приемат тези въпроси с презрение, както други в онези години вземат Апостола за луда глава и мечтател. Тях обаче времето ги отнесе, а пред бесилото на Дякона се покланяме всяка година. Идеалът на Левски за чиста и свята република е дългосрочна програма, много време трябваше, за да стане България република. А колко още ще трябва, за да стане тя чиста и свята? Това зависи от нас. Това зависи от нашата гражданска отговорност, от нашата гражданска позиция. Битката за законност и справедливост е задача на всяко поколение, нашето още не я е постигнало.

Републиката на Апостола принадлежи на всички граждани, а не на шепа хора. В нея Отечеството не се бърка с бащиния, а законът е един за всички.  В чистата и святата република лъжата е позор, а човек тежи според делата си. В нея думите са свят ангажимент, каквито са думите в тефтерчето на Апостола. „Нашите българи желаят свободата , но я приемат ако някои им я поднесе в къщите на тепсия“, пише Левски и още – „не си народен, ако знаеш народното зло и не го казваш“. Тези прости думи описват цялата българска драма. Робството ни е приучило да се съобразяваме със злото и силата. Но, за да бъдем свободни, трябва да победим унинието и примирението вътре в нас.

Преди век и половина един монах от Карлово заложи живота си, за да изкупи свбодата си, нашата свобода. Левски предизвика цяла империя и спечели облога си. Той пожертва живота си, но спечели за цял народ. Неговият блян не остарява с годините. Ние, днешните българи, сме призвани с нашите дружни усилия да сбъднем идеала на Левски.

Заради него, заради себе си и заради нашите деца.

Поклон пред паметта на Апостола на свободата!

Трябва ли англосаксонската „икономическа собственост“ да вземе под глобален контрол базата данни?

Понятието „икономическа собственост“ дълго време оставаше извън полето на внимание на френското право и въобще на класическото континентално право. „Икономическа собственост“ е термин на англосаксонците. В основата на тяхната правна система лежи следната идея: общественият живот трябва да се разглежда изключително като отношения от комерсиален (търговски) вид.

Англосаксонското право променя естественото съотношение между  „политиката“ и „икономиката“, заменяйки първото с второто. Класическото континентално право винаги е разглеждало политическите въпроси като приоритетни по отношение на икономическите.

Ако се върнем към въпроса какво е „политика“, можем само да констатираме, че политиката трябва, преди всичко, да организира живота на Града, което не може да бъде сведено само до комерсията. Комерсията е част от живота на Града, но тя не се ограничава само до търговията.

Връщайки се към понятието „икономическа собственост“: последната се определя от това, че определено „лице“ (във физически или номинален смисъл) има правото на собственост върху нещо – независимо дали това е човек, който финансово инвестира в стока, или е човекът, който я използва. Според тази концепция номиналният собственик отстъпва материалните си прерогативи върху стоката, ако не я финансира със собствени средства или не я използва лично. Обобщавайки, можем да заключим, че онези, които осъществяват usus и fructus по отношение на стоката, de facto притежават и abusus [1].  Usus е способността да се установи правото на използване, fructus е способността да се извличат плодове, а abusus е способността за разпореждане с предмета материално и юридически (лат. usus – употреба, lat. fructus – доход).

За разлика от това, в класическото континентално право usus, fructus и abusus са прерогативи, които принадлежат на номиналния собственик на стоката – без значение дали я е финансирал чрез заем и дали я използва за лична употреба или не. Пропастта между класическата концепция за собственост (в континенталния закон) и англосаксонската концепция за правото е изключително голяма.

Според принципа на „икономическата собственост“ правата в действителност принадлежат изключително на тези физически лица или организации, които финансират съответната стока – на първо място банките и други финансови институции, а когато отделни лица или организации използват стоката, последната се дематериализира.

Организациите, които могат да се възползват от „икономическата собственост“, владеят данни, която разпространяват, но не винаги отговарят за конкретните данни.

Сред организациите, които управляват и/или прехвърлят безналични (дематериализирани) данни, са Google, Facebook, Twitter и останалите. Следователно, именно те на първо място са заинтересовани от „икономическата собственост“ на данните, които предават. В замяна на това тези организации не са юридически отговорни (с редки изключения) за съдържанието на тези данни.

По този начин организации като Swift, които не искат да поемат върху себе си юридическата отговорност за данните за финансови операции,  чието предаване обезпечават в гарантирано безопасна среда, в същото време са „икономически собственици“ на данните, предавани чрез техните канали.

По същия начин банките-получатели на лични данни и по принцип всички организации, които събират или през които преминават лични  данни, са „икономически собственици“ на тези данни (мета-данните като класически лични данни).

Всички тези събирачи и ползватели на данни, в съответствие с принципа на „икономическата собственост“, са собственици на данни – но не винаги са отговорни за тях. Тук виждаме появата на правно разминаване между властта и отговорността, когато властта над нещо не означава задължителна правна отговорност за това нещо. Лозунгът е: „Всички са собственици, но никой не отговаря за съдържанието!“.

От методологическа гледна точка можем само да констатираме, че тази асиметрия между власт и отговорност се среща и в банките, особено в системно значимите банки, по отношение на техните потребители. В резултат – тази асиметрия (независимо дали става дума за информация или отговорност) е ключът към голямото състояние. Без информационната асиметрия конкуренцията е невъзможна, а следователно, липсват и капиталистическите лостове. Да си припомним историята, когато именно информационната асиметрия донесе състоянието на Ротшилд по време на битката при Ватерло – той натрупа богатство чрез разпространение на дезинформация в момент, в който единствен знаеше истината и тайно заложи на нея. Именно на базата на информационната асиметрия, заедно с чисто технически високоскоростни възможности, са направени алгоритмите, използвани от High Frequency Trading. Информационната асиметрия и недобросъвестността вървят ръка за ръка – и всичко това с цел възползване от богатството, оставайки извън подозрение.

Резултатът от икономическата собственост: концентрация на власт и разработването на програми за изкуствен интелект.

Първият и основен ефект от използването на „икономическа собственост“ е прехвърлянето на „права“ от обикновените частни лица или компании, от една страна, на крупните капиталисти, доставчици на огромни кредити, а от друга – на транснационални организации, предприятия и други (фондове, асоциации, неправителствени организации) които са в състояние да управляват и използват огромни количества частни данни.

Излишно е да казвам, всички тези дематериализирани данни, които съдържат огромно количество информация за начина на живот на хората във всяка държава и всеки регион на света, след това ще бъдат предавани на организации, заинтересовани от използването им – тоест, организациите, занимаващи се с изкуствения интелект.

Понятието „икономическа собственост“, което възхвалява организацията на общество, основано единствено на търговията, радикално се противопоставя на понятието Цивилизация, което не може да бъде представено по друг начин, освен като съвместно, колективно развитие.

Тук ние очевидно се борим за връщане към традиционното континентално право. То поставя на първо място принципа на здравия разум, според който търговията се подчинява на правилата на правото, представляващо и защитаващо общите интереси (с изключение на индивидуалните интереси на транснационалните корпорации).

Разумно ли е държавите да приемат систематично (под лъжливия довод за стандартизация) прилагането на принципите на англосаксонското право по въпроси, касаещи юридическата организация?

Назряла е необходимостта да изискаме премахването на принципа ва „икономическата собственост“, да се борим за връщането на юридическата независимост на държавите по отношение на англосаксонските предписания, претендиращи за унивелсалност.

Недопустимо е суверенни държави да не могат да продчинят компании (дори и да са транснационални) на местните юридически закони, действащи на тяхна територия, и това при положение, че тези държави имат право да управляват и организират. Недопустимо е, че принципът на „собствеността“ изцяло изгуби смисъла си, започна да означава изчезване на собствеността и се трансформира в хватка на правно основание. Очевидно, това е покушение над суверенитета на държавите като политически субекти.

Посегателствота над суверенитета се проявява и в областта на финансите, доколкото транснационалните корпорации (особено в държавите, в които те оперират) изискват да се придържат към правилата, предписани от Съвета по международни счетоводни стандарти (IASB) –  дори и когато това се поддържа от частни предприятия, и дори когато доходите, защитени от този вид регламенти, не могат да бъдат считани за гарантирани, а вместо това се зачитат частните интереси, които ги генерират. IASB, чиято централа (не изненадващо) се намира в Лондон, е под защитата на Международните стандарти за финансово отчитане (IFRS) – организация, създадена през 2011 г. в щата Делауеър, САЩ. Това е най-големият финансов рай на планетата – организация с нестопанска цел, която работи „за общото благо“ на своите членове, най-вече крупни притежатели на световния капитал. IFRS се състои от администратори, попечители, които контролират IASB и свързаните с нея звена.

Реформата от януари 2009 г., която се състоеше в интегриране на надзорен съвет, съставен от държавни органи, не трябва да бъде илюзия – отчитайки, че днес по-голямата част от различните видове власт е в пряка зависимост от „икономическите явления“ и по принцип не представлява ралните обществени интереси, наричани „обществено благо“. Самото понятие „държава“ днес девалвира, унищожено от могъществото на големите собственици на капитала, който те тихо и ефективно вградиха във всички структури на властта.

Този политически държавен преврат беше извършен под прикритието на няколко принципа: анонимизация на капитала, йерархично устройство на обществото, контрол върху парите и централизирано управление, световна организация на свободното движение на капитали и принципът на „икономическата собственост“.

Превод: Memoria de futuro

Le Saker Francophone

Всъщност, „гинка“ не е просто отделно взето колосално безобразие, нека не се лъжем. Това е начало на качествено нов етап на деградацията на нашата държавност. Първият управленски акт на реално притежаващата държавата ни партия – гинки за егоистично разграбване на България…

Държавата ни е похитена от една безскрупулна прослойка. Тя осъществява практически пълен контрол върху четирите власти – законодателна, изпълнителна, съдебна и медийна; може да принуждава с мека или груба сила депутатите, така че винаги да има тематични мнозинства, като държи в запас за политически рекет партия-идиотка; налага в опозиционната партия архаични теми за дневен ред, които я правят абсолютно неадекватна и тотално декоративна; и владее нужните манипулиращи и демагогски ресурси да си поръчва желаните изборни резултати.

С други думи, ние имаме власт на една безскрупулна проолигархична прослойка, която използва формалните демократични процедури, за да увековечава чрез избори безпределната си власт. Докато може да прави това чрез избори, тя ще го прави, после ще обърне дебелия край и ще премине към репресии.

Защо казвам, че е начало на нов етап?

Защото доскоро тази прослойка отнемаше от бизнесмени отделни успешни бизнес начинания и предприятия (хлебопекарна, рибовъдно стопанство, шивашки цех, консервна фабрика, шофьорска школа и др., върхът бе опитът да се заграби Дунарит.. ). Но сега вече въпросната алчна и хищна проолигархична прослойка премина към свръхконцентрация на собствеността у нас, като си „купува“ стратегически бизнеси с ключово значение за националната сигурност и икономиката на държавата.

В новия етап се играе на много едро, играе се суперрешетелно и с мегавълчи апетит. При това на държавата, сиреч на властта, се отделя ролята на средство, на инструмент за осъществяване на тази цел – посочва й се какво тя трябва да направи и й се виква Дръж!!!! Държавата у нас е дотолкова похитена и превърната в маша, в пипало, в наемен корпус за бърза употреба, че за участващите в нея има само четири опции:

1. Да се стремят с пълни сили да станат част от проолигархичната прослойка, където са милионите левове, че даже и милиардите…

2. Да изпълняват волята на прослойката, като успоредно с това на своето си ниво създават свои корупционно-грабителски кръгове – суджук-далавери, кум-гейтове, сват-шайки, свински черва и др…

3. Да служат за подставени лица, мюрета, куци патета, червеи-примамки, за да се осъществят конкретни сделки – срещу крупни възнаграждения, които компенсират отпадането им след това от хранителната верига…

4. Да откажат да бъдат използвани, да излетят завинаги от властта и да подсмърчат около нея, събирайки на изборите резултат, близък до статистическата грешка.

Ето в такава България ние ВЕЧЕ живеем и първата гинка е ударът на камбаната, която оповестява нейното раждане.

Но ние сме умиращо общество и не разбираме за кого бие камбаната. Ето защо като примирено и оглупяло стадо вървим към собственото си заколение. Довчера ни стрижеха безпощадно, до кръв.

От днес вече ни отреждат друга участ.

Източник: Николай Слатински, Фейсбук

На 17 февруари 2018 г. в Косово отбелязаха десетата годишнина от обявяването на независимостта. През изминалия период независимостта на Косово признаха повече от половината от държавите-членки на ООН (112). Последен беше Барбадос на 15 февруари 2018 г. Въпреки това, независимостта на Косово все още не е призната от Русия, Китай, Индия, Бразилия, Южна Африка, Израел, Индонезия, Иран, Мексико, Кения, Ватикана, и дори от няколко страни-членки на ЕС – Испания, Словакия, Румъния, Гърция и Кипър.

Сърбия не контролира Косово от 1999 г. насам и все още смята региона за своя територия. Белград все пак се съгласи да започне преговори с Прищина за уреждане на отношенията. ЕС се опитва да стимулира този процес. Десет дни преди празнуването в Прищина на деня на независимостта, Европейският съюз обяви значителни промени в политиката си за съседство с региона на Западните Балкани. Западните Балкани включват бившите територии на  Югославия – Сърбия, Черна гора, Македония, Босна и Херцеговина и Косово, както и Албания. Беше обявено, че Европейската комисия би искала да ускори присъединяването на тези страни към ЕС. Но за това, разбира се, са необходими „някои реформи“. Сега ЕК постави и приоритетите в реформите: първо – върховенството на закона и съдебната реформа, а след това – всичко останало.

Ако преди Брюксел говореше за перспективите за членство на страните от Западните Балкани в ЕС в неопределено време, то сега – през февруари 2018 г., перспективата за това, на първо място, беше потвърдена, и на второ – беше назована конкретна дата за първото възможно присъединяване – 2025 г. Европейската комисия разработи в четири страници подробен план за действие за страните от региона, озаглавен „Достойна перспектива за разширение и активизация на взаимодействието между ЕС и Западните Балкани“, който, освен всичко друго, може да се прочете следното: „При наличие на силна политическа воля, осъществяване на реформите и урегулиране на споровете със съседите, Черна гора и Сърбия трябва да бъдат готови за членство до 2025 г. Историческа възможност за страните от Западните Балкани“ (в първоначалния текст е записано „исторически прозорец на възможностите“) окончателно и без отлагане да свържат бъдещето си с Европейския съюз“. Разбира се, по отношение на Сърбия Европейската комисия призова за „цялостно, правно обвързващо споразумение за нормализиране на отношенията между Сърбия и Косово.“ За да стане член на Европейския съюз, Сърбия трябва да признае независимостта на Косово, потвърди още веднъж германският външен министър Зигмар Габриел при посещението си в региона.

Сърбия заплаши, че може да използва армията си след като косовските власти спряха провокативен влак с надписите „Косово е Сърбия“, пътуващ от Белград към Косовска Митровица (15 януари 2017)

Да си припомним, че през 2014 г., при встъпването си в длъжност, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер обяви, че разширяване на Европейския съюз в близко бъдеще няма да има. Въпреки това, след три години председателство, същият Юнкер заяви, че разширяване все пак ще има и то е възможно още през 2025 г.

По този начин Европейският съюз е готов да възобнови териториалната си експанзия. От 2019 г., след новите избори за Европейски парламент, в ЕС започва нов политически цикъл. Следователно, сега Европейската комисия определя общите задачи за този период по отношение на Западните Балкани. Ако поставените цели бъдат постигнати, то след края на следващия цикъл и в началото на новия Европейският съюз може да бъде попълнен с нови членове – конкретно Сърбия и Черна гора. Реалистичното постигане на членство от тези държави дава стимул и на другите държави от Западните Балкани да засилят своите европейски стремежи, доколкото членството в ЕС е реално. Възможното приемане на Сърбия и Черна гора през 2025 г. ще бъде първото разширяване на ЕС от 2013 г. насам, когато беше присъединена друга „западнобалканска държава“ – Хърватия. Словения е член на ЕС от 2004 г. като цяло, опитът с тези две държави-наследнички на Югославия се разглежда от ЕС като  положителен. В същото време други две „източнобалкански членки“ в ЕС – Румъния и България, обикновено се използват като негативни примери. Очевидно, разликата се определя от културното различие. Междувременно ЕС сега твърди, че е готов да увеличи културно- историческото разнообразие в своите редици и да включи в състава си държави с базова ислямска религиозна идентичност – Косово и Албания.

Преговорите с Черна гора за присъединяване към ЕС продължават от 2012 г. насам, със Сърбия – от 2014 г. Македония и Албания също са официални кандидати за ЕС, но конкретни преговори с тях не се водят. Сега Европейската комисия изрази своята готовност да изготви препоръки за начало на преговорния процес с последните две. Косово и Босна и Херцеговина имат статут на „потенциални кандидати“. С тях нещата са най-зле. Но лидерите на процеса – Сърбия и Черна гора, все още са далеч от изпълнението на критериите за присъединяване към Европейския съюз. Главният проблем за членството на Сърбия остава признаването на Косово,  блокирано от масовите протестни настроения на сърбите. В случая с Черна гора обект на критиката остават състоянието на властта и корупцията. По отношение на Албания в ЕС констатираха, че съдебните реформи са били умишлено провалени. На Босна и Херцеговина, както и Косово, при всички случаи ще им е нужно най-много време за подготовка за присъединяване към ЕС.

По този начин, да се съревновават за членство в ЕС беше предложено на Черна гора и Сърбия. За останалите „западни балканци“ остава да търсят начало на преговорния процес с ЕС. Тук трябва да се подчертае, че 2025 г. е датата на евентуално присъединяване на Сърбия и Черна гора, ако те изпълнят всички условия. 2025 г. не означава гарантирано членство за тези страни. Председателят Юнкер обеща никога повече да не приема в ЕС страни с нерешени гранични проблеми. Така че Сърбия още веднъж трябва да потвърди отказа си за обединение с Република Сръбска, която е в границите на Босна и Херцеговина.

Конференцията в Париж „Западните Балкани“, май 2016

В ситуацията с границите Юнкер посочи прецедента със спора между ЕС-членките Хърватия и Словения за морската граница в залива Пиран. Международният арбитражен съд в Хага през юни 2017 г. се произнесе в полза на Словения, но Хърватия, която по-рано притежаваше тези пространства, отказа да се съобрази с него, въпреки натиска от страна на Брюксел.

За да изпълнят изискванията за членство в ЕС, западнобалканските държави трябва да спазват т.нар. „копенхагенски критерии“, което означава гарантиране на върховенството на закона, икономическата стабилност и способността на държавата да прилага необходимите закони. Тази политика на „обусловеност“ е свързана със значителни възнаграждения от ЕС под формата на финансиране, възможности за инвестиции и в крайна сметка възнаграждение от самото членство в ЕС. Сега в документа на ЕК се заявява, че „ЕС ще увеличи значително подкрепата за процеса на трансформация в Западните Балкани“. Следователно, актуализираната стратегия ще изисква от ЕС адекватно финансиране. Новата стратегия на Европейската комисия в Западните Балкани определя ясен график. И за това трябва да се плати в буквалния смисъл на думата. „За да се гарантира плавен преход към членство, е необходимо да се осигури адекватно финансиране.“ В тази връзка Европейската комисия предлага да се увеличи до 2020 г., т.е. през настоящия седемгодишен финансов период, помощта за присъединяване към Европейския съюз. Досега, за последните четири години от финансовия период, за периода 2018-2020 г. бяха разпределени 1,7 млрд. евро за всички страни от Западните Балкани. В документа за стратегията се споменава, че през 2018 г.  ще им бъдат прехвърлени 1,07 млрд. евро, а за 2019 г. и 2020 г. остава сумата от 600 млн. евро. Има намерения тази сума да се увеличи допълнително.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Трябва да се отбележи, че през периода 2007-2013 г. страните от Западните Балкани получиха от ЕС около 4,1 милиарда евро за европейска интеграция. За периода 2014-2020 г. бяха отпуснати още 3,9 милиарда евро. В рамките на други транснационални програми в периода от 2007 г. до 2017 г. Западните Балкани са получили още почти 9 милиарда евро.

Европейска „реал политика“ показва, че Западните Балкани досега са получили много повече средства за европейска интеграция от съседна Турция. Това е така, защото в плановете за разширяване Западните Балкани имат приоритетно значение. Анкара получи 4,8 млрд. евро през първия финансов период (2007-2013 г.), а за втория (2014-2020 г.) са планирани 4,5 милиарда евро. В относително изражение Турция ще получи много по-малко пари от Западните Балкани. За сравнение, Турция има четири и половина пъти по-голямо население, а икономиката й е осем и половина пъти по-голяма от тази на Западните Балкани.

Ако продължим със сравненията, най-големият бенефициент на европейска помощ за нуждите на европейската интеграция е Сърбия – страната-кандидатка номер едно. През първия период тя получи около 1,4 милиарда евро, а през втория ще получи около 1,5 милиарда евро – средно 207 милиона евро годишно. Това съответства на 0,2% от брутния вътрешен продукт или 29 евро на един жител. Турция получава годишно по 661 милиона евро – само 0,03% от БВП или 8 евро на един жител. Разбира се, след прекратяването на преговорите с Турция за членство европейското й финансиране е прекратено.  По отношение на Западните Балкани то ще бъде разширено за сметка на неизползваните турски фондове.

Голяма част от парите на ЕС отиват в Западните Балкани за укрепване на администрацията, тържество на върховенството на закона, устойчива икономическа дейност, конкурентоспособност, демокрация и независимост на съдилищата. Трябва да се отбележи, че това са всички области, в които Европейската комисия, както и преди, вижда най-голям дефицит. „Регионът трябва да приеме тези фундаментални ценности на ЕС много по-решително и надеждно“, се казва в документа на ЕК. – „Пренебрегването им ограничава инвеститорите и забавя търговията“.  Западнобалканските икономики се характеризират с липса на конкурентоспособност поради прекомерната политическа намеса и недостатъчното развитие на частния сектор, което забавя растежа и намалява перспективите за заетост на младите хора.

Широкомащабното военно насилие, което направи региона проблемен през 90-те години, вече не е актуален проблем за балканската политика. Разбира се, това е напредък. Но липсата на военно насилие не означава отсъствие на проблем. Хроничната икономическа слабост, растящото обществено разочарование, постоянното етническо напрежение – това са основните местни дразнители за евроинтеграцията. За преодоляване на настоящите тенденции решаването на икономическите проблеми е очевидно средство за постигане на конкретни политически резултати. Въпреки това, дори след умиротворяването, районът все още не е интересен за „международните инвеститори“.

Затова краят на войната доведе само умерен растеж и относително намаляване на бедността в Западните Балкани. Безработицата сред младите хора е в интервала от 39% (в Черна гора) до 54% ​​(в Босна и Херцеговина) и остава хронична. 71% от гражданите в региона не вярват в ефективността и безпристрастността на съдебната власт. 43% от гражданите на Западните Балкани смятат емиграцията за приемлив вариант.

И в шестте държави от Западните Балкани има етническо напрежение, със своите особености във всяка от тях.

Така например, министър-председателят на Албания Еди Рама отново съживи призрака на „Велика Албания“, предизвиквайки съмнения за албански сепаратизъм в съседна Македония. А в самата Македония лидерите се опитват да използват етническия фактор във вътрешната политическа криза.

Премиерът на Албания Еди Рама и сръбският му колега Александър Вучич в Тирана  (27 май 2015)

След 22 години мир Босна и Херцеговина, както и преди, изпитва стагнация и е в политическа безизходица. Офертата на ЕС за създаване на мултиетническа държава се провали. Бариерите между етническите групи за този период само се увеличиха. Малко от държавните институции функционират както трябва –  Централната банка на Босна и Херцеговина, например, е с трима управители. В случай на вътрешна криза армията на страната вероятно ще се раздели по етнически признак. Съединените щати и ЕС изразяват особено недоволство от лидера на сръбската автономия в Босна и Херцеговина Милорад Додик. През септември 2016 г. той проведе референдум за честването на 9 януари в Република Сръбска като национален празник „Ден на Радован Караджич“. САЩ наложиха санкции на Додик за подкопаване на следвоенния ред, установен от Дейтънското мирно споразумение през 1995 г. Додик, от своя страна, призова всички сръбски политици, работещи в босненските държавните институции, да се върнат в столицата на автономията Баня Лука и обяви тези, които откажат, за предатели. Той засили държавния контрол над медиите и икономиката. Додик се готви за конфликт. С всеобща въоръженост той закупи още 2,5 хиляди единици автоматични пушки за регионалната полиция.

Косово се опитва да изгради държавно управление, но в същото време засилва напрежението в отношенията си със Сърбия. Косовските националисти заявиха претенциите си за притежание на приблизително една трета от и така орязаната без Косово територия на Сърбия. Прищина успя да възобнови напрежението и в отношенията си с Черна гора по повод демаркацията на  границата. Премиерът на Косово Рамос Харадинай стана нежелана персона за Запада. Демонстративно му беше отказана виза за Обединеното кралство, а неотдавна получи отказ и за американска виза.

Черна гора. Нейното общество, поради споровете за идентичността, е разделено наполовина. Самата страна се нуждае от стабилизиране на публичните финанси.

Сърбия, както и преди, продължава да проецира регионално напрежение.

В допълнение към тези предизвикателства, документът на Европейската комисия назовава и други: „Организираната престъпност на Балканите все още е силна, независимо дали става дума за трафик на хора, оръжия или наркотици. Съществува риск от проникване на престъпници в политическата и икономическата система.“

Така, след десетилетие на политика за съседство с ЕС, ориентацията на Западните Балкани към Евросъюза остава повърхностна и без реална практика за укрепване на върховенството на закона и представителните структури. Липсата на политическа и партийна конкуренция на местна почва доведе до еднопартийни и личностни режими, основани на политика на клиентелата. Изглежда, че в брюкселското ръководството на ЕС искат да излязат извън рамките на предишната „стабилократия“ и да се противопоставят на националистическите клептократи в балканските страни, но не знаят как да го направят. Европейските лидери ясно осъзнават, че ЕС не трябва позволява на такива лидери като Груевски (Македония), Еди Рама (Албания), Хашим Тачи и Рамуш Харадинай (Косово), Милорад Додик (Босна и Херцеговина) да останат на власт. Но как да ги отстранят от властта и с кого да ги заменят – остава голям проблем за ЕС. Демокрацията не може да гарантира правилната политическа конкуренция на Балканите, защото тя просто не съществува. Освен това, ако ЕС ускори преговорите за членство, това потенциално ще подкопае бавния вътрешен демократичен транзит.

Министър-преседателят на Косово Рамуш Харадинай

Основен въпрос за подновената стратегия на ЕС за Западните Балкани остава: сериозна ли е тя? Дали изявлението за намерения в региона не е просто пропаганден трик? Може да се подозира, че ЕС иска да демонстрира своята способност да действа, въпреки настоящите си проблеми. ЕС иска да покаже на света, че е по-скоро жив, отколкото мъртъв. Балканите са част от Европа и затова те ще станат част от ЕС – не утре или вдругиден, но със сигурност в недалечно бъдеще и в определения от Брюксел срок. ЕС иска да покаже, че е в състояние да действа стратегически във външната си политика. И че дори Брекзит не може да парализира европейския потенциал за разширяване.

Плановете на Брюксел се обясняват със стратегическите интереси на Европа. В ЕС се опасяват, че страните от Западните Балкани могат да попаднат под още по-силно влияние на Русия, Китай и Турция и да се отдалечат от Европа. По този начин, новата стратегия на Европейската комисия за присъединяването на балканските държави е отговор на опитите за установяване от Русия на политическо влияние в региона, както и на нарастващата тук  икономическа активност на Китай и културна – на Турция. Брюксел се опасява и от възобновяването на регионалните конфликти в региона. Европейският съюз е заинтересован от „износ на стабилност“ в Западните Балкани, за да не внася от там „нестабилност“. Освен това, Европа преживя голям приток на мигранти, преминаващи транзитно през Западните Балкани през 2015 г. и 2016 г., и занапред възнамерява пряко да контролира този коридор.

И все пак, на 15-ти февруари 2018 г., по време на заседание в София на поредния Съвет на министрите на външните работи, ЕС не се съгласи за интеграция на Западните Балкани. Срещата обсъди актуализираната стратегия на ЕС за региона, предложена от Европейската комисия. По време на дискусията на Европейският съвет се раздели на „оптимисти“ и „скептици“ по отношение на европерспективата за Западните Балкани. „Оптимистът“ – унгарският външен министър Петър Сиарто заяви, че 2025 г. е твърде късна дата. Според унгарците Сърбия и Черна гора трябва да бъдат приети до 2022 г. Австрийският външен министър също изрази подкрепата си за ускорената интеграция на региона.

От друга страна, „песимистът“ – словенският външен министър Карл Ерявец се изказа в този смисъл, че дори и 2025-та година „е нереалистична“ за присъединяване. Тоест, от гледна точка на песимистите, заради несигурното състояние на нещата няма смисъл да се определят конкретни дати.

Ясно е, че да се торпилира новата стратегия за Западните Балкани на ЕС е възможно както от позицията на „оптимистите“, така и на  „песимистите“. Просто в единия случай трябва да се каже, че клиентът е готов да бъде обслужен много по-рано и затова предложеното от Брюксел меню не е подходящо. В другия – че клиентът ще бъде готов да седне на масата много по-късно и изобщо не е известно кога точно.

Външните министри на ЕС в София, 15 февруари 2018

Доскоро в Европейския съюз царуваше „умора от разширяването“. Разширяването намали нивото на хомогенност и изискваше дразнещи общественото мнение разходи. Както е известно, за приема в Европейския съюз се изисква единодушната подкрепа на всички настоящи страни-членки. Схемата за „закриване“ на Европейския съюз за начинаещи може да изглежда така: европейските неправителствени организации се обявяват против разширяването на ЕС и го съобщават на своите правителства. Процесът изисква най-малко едно непокорно НПО и едно податливо на неговите аргументи правителството, за да се преобърне цялата структура на присъединяването на страните от Западните Балкани. В Европейската комисия прекрасно разбират възможните препятствия пред разширяването и отсега предлагат конкретна реформа в рамките на Съюза. През есента на 2018 г. Европейската комисия възнамерява да представи препоръките си за приемане в ЕС с квалифицирано мнозинство. По този начин се предлага принципът на „ветото“ при приемането на нови членове да бъде премахнат. Но за приемането на такава кардинална реформа отново действа принципът на единодушието. Така кръгът на ниво подготовка за приемане на реформата на ЕС може да бъде затворен, блокирайки процеса на разширяване в най-отдалечените подстъпи.

Може да се каже, че засега заявената актуализирана стратегия на ЕС за Западните Балкани не стига по-далеч от това да се стимулира общественото мнение в Сърбия по въпроса за отказа от Косово. Остава да се види доколко Европейската комисия ще е в състояние да популяризира своите предложения за присъединяването на страните от Западните Балкани, започвайки от 2025 г.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: ЕADaily

„По закон ЧЕЗ е част от националната европейска критична инфраструктура с пряко отношение към въпросите на националната сигурност. Затова всякакъв въпрос, че това е една банална сделка на едно търговско дружество е нещо, с което ни заблуждават.“ Това заяви днес президентът Румен Радев пред журналисти в отговор на въпрос дали сделката по придобиването на електроразпределителното дружество ЧЕЗ крие рискове за националната сигурност.

„Светкавичната оставка на министъра на енергетиката не приключва случая, напротив – генерира още повече въпроси. Явно става въпрос за схема за скрито придобиване на дружеството„, категоричен беше Румен Радев.

„Тук въпросът е кой и защо крие своите намерения. Как така една фирма без история, без опит, без капацитет и без ресурси получава огромна банкова гаранция и защо досега имената на банките – най-прозрачните публични финансови институции, се крият?„, коментира президентът и отправи въпроса дали фирмата има политическа гаранция.

Румен Радев беше категоричен, че правителството дължи отговори на всички потребители, които плащат сметки за ток, а това са всички български граждани. „Всички чакаме отговори“, добави президентът.

Попитан какви са правомощията му, които може да упражни, за да има повече яснота по тези въпроси, Румен Радев заяви, че се среща с отговорните институции, имащи отношение по въпроса, въпреки че по закон те имат отношение постфактум. Днес президентът ще разговаря и с председателя на Комисията за финансов надзор, а както уведоми, вече е имал среща и с представители на Държавната агенция за национална сигурност.

„В момента събирам информация и ще преценя“, отговори държавният глава на въпрос смята ли да свика Консултативния съвет за национална сигурност, след като темата я засяга пряко. Румен Радев добави, че всички тези операции пряко или косвено засягат националната сигурност. Говорим за електропреносна система и действия по нея, посочи държавният глава.

На въпрос има ли механизъм държавата да спре сделката, щом тя буди толкова въпроси, президентът коментира, че за съжаление държавата се е отказала съзнателно от този механизъм през 2012 г., когато е решила да се освободи от участието си в електроразпределителните дружества.

Попитан кой може да се намеси при такава сделка, президентът Радев отговори, че въпросът трябва да се отнесе към правителството и добави, че всички тези агенции и служби са към него. „Очаквам оттам отговори на въпроси и адекватни действия, които да защитят публичния интерес и националната сигурност. Все още не е ясен механизмът на финансиране, той ще даде отговор на въпроси – дали са само банки или има и други финансови институции“, коментира държавният глава.

„ДАНС работи по въпроса, но им е необходимо време. Големият проблем е защо такива проверки не се извършват предварително, когато от месеци се знаят потенциалните участници, потенциалните бъдещи собственици“, коментира държавният глава. Според Румен Радев, проверката постфактум вече няма голямо отражение върху сключването на сделката, която на практика е сключена. „Има институции, които по закон отговарят за националната сигурност, визирам и Министерството на енергетиката, и ДАНС. Въпросът е защо досега такива проверки не са извършени, дали е въпрос на липса на компетенция, на липса на професионализъм или просто ненамеса по други причини“, запита Румен Радев.

Президентът Румен Радев отново разкритикува управляващите с изключително остри слова по сделката за продажбата на бизнеса на ЧЕЗ на Гинка от Пазарджик, за която има прекалено много съмнения, че е подставено лице. Хаотичните действия на правителството противоречат на собствените му декларации. Това заяви държавният глава в отговор на въпрос за заявеното намерение държавата да придобие дял в ЧЕЗ.

Той директно обвини службите в държавата, че не работят в интерес на държавата, а обслужват властта на Бойко Борисов. „За мен тревожното е, че службите не сработиха по този казус и вече витае въпросът дали те обслужват държавата или комфорта на управляващите, посочи той. Тревожно е, че демократичните механизми за контрол също се оказват безсилни, допълни държавният глава. Очаквам рационални решения в интерес на България, но това не отменя въпросите защо се стигна дотук“, каза Радев.

По-рано днес Гинка Върбакова отиде в Министерски съвет и след срещата обясни, че там се е запознала с премиера Борисов. Тя приела и да отиде в Чехия където да преговаря с ЧЕЗ за участие на държавата в сделката. Жената от Пазарджик бе разтреперана в компанията на вицепремиера Томислав Дончев и финансовия министър Владислав Горанов докато говореше пред медиите.

Източник: OFFNewss

Един непланиран разговор на Христина Христова с Василия (10 г.) на 3 март.

– Какво знаеш за 3 март?

– Тогава сме се освободили.

– От кого?

– От османците, които са ни поробили.

– Кои са османците? Знаеш ли кои са съвременните османци?

– Не.

– Това са турците, в държавата Турция. Какво трябва да е отношението ни към тях днес?

– Трябва да си помагаме и да не враждуваме повече. Народите трябва да живеят заедно и да си помагат.

– А кой ни е освободил?

– Освободили са ни всички народни будители и всички национални герои. Като Васил Левски. Той е организирал комитетите и е убеждавал българите да поискат да са свободни. И също така са ни помогнали.

– Кой ни е помогнал ?

– Русия.

– Ти учиш английски и руски език. Какво ще кажеш за двата езика?

– И двата много ми харесват. Само че моят роден език е българският и аз най-често ще използвам него.

– Какво е за теб свободата на България?

– Да сме независими и да имаме църкви.

– А сега България независима ли е?

– Не точно.

– Защо?

– Има много несправедливи хора, които ни управляват.

– Какви хора трябва да управляват България?

– Умни и справедливи.

– А защо ни управляват несправедливи хора?

– Защото ние ги избираме и не очакваме да са такива, докато не видим как управляват.

– Това може ли да се поправи?

– Може. Умните и справедливите хора трябва първо да поискат да управляват. Те могат да изместят несправедливите.

– Спомена и църквите. Какво са за теб църквите?

– Мястото, в което хората се отдават на вярата си в своите богове и в своя бог.

– Само в църква ли става това?

– Не само, но в църквата хората са заедно и не са сами.

– Харесва ли ти в училище?

– Почти всичко, освен че децата говорят и обиждат с много неприлични думи.

– Коя трябва да е най-голямата грижа на възрастните за вас, децата?

– Ние имаме най-много нужда от внимание.

– А ти свободна ли се чувстваш?

– Да.

– А какво си мислиш днес за България? Кое е най-важното за нея?

– Мисля си, че тя е силна.

– Така ли? В кое е силата й?

– В това, че винаги, когато е имала много трудни проблеми и изпитания, е успявала да премине през тях.

– Ако можеш, какво ще промениш в България?

– Ще направя така, че въздухът да е чист, защото сега е много замърсен. И ще направя така, че да има много природни паркове.

– Била си в Гърция и Италия. По-хубави ли са от България?

– Не. Там, където живееш, е най-хубавото място на света. Това е твоята Родина.

– Можем ли да я направим по-хубава?

– Да, можем.

– Как?

– С усилия и търпение. Това са най-важните неща.

– А какво ще кажеш на тези, които напускат България?

– Че напускат нещо, което ще стане много силно след време.

– Вярваш ли наистина в това?! Как ще стане?

– Винаги има хора, които обичат България. Те ще поискат да си помогнат един на друг, за да се спасят. И така ще я направят силна.

– Какво искаш да пожелаеш на българите на националния ни празник?

– Да са силни и никога да не се отказват от мечтите си.

Интервю с д-р Клоян Методиев на Ливия Нинова, Радио Фокус – Пирин

– Д-р Методиев, вече изминаха три месеца от началото на годината. Как бихте ги определили от политическа гледна точка?
– От политическа гледна точка това са напрегнати, скандални, динамични, отрезвяващи дни, които промениха ситуацията в държавата.

– „Войната“ ГЕРБ – БСП и Радев, като че ли се разгорещи силно в края на февруари. Защо според Вас?
– Тя е така от президентските избори през есента на 2016 година. Ту ескалира, ту стихва, но предвид огромните скандали около опита на ГЕРБ за прокарване на Истанбулската конвенция и около продажбата на ЧЕЗ, позициите се изчистиха и настроенията се изостриха. Управляващите не направиха смислен анализ на президентският вот и до ден днешен не могат да го осмислят като изводи, обществени настроения, оценки и тенденции, отвъд Радев, сам по себе си, и БСП.

– А редно ли е президентът да влиза в тона на опозицията? Не трябва ли той да е обединител на нацията, а не разделящ фактор?
– Рейтингът му показва, че тонът му по отношение на правителството се харесва на огромното мнозинство от българите – одобрението му е между 60 и 70%. Къде е Бойко Борисов в тази скала? Много се промениха нещата. Той вече почти не може да излиза публично заради риска да бъде освиркван. Този сблъсък е обществена необходимост. В момента, в който президентът тръгне да се договаря с премиера, вероятно ще свърши като Плевнелиев.

– След „Кумгейт“, скандалите за оградата по българо-турската граница и взаимните обвинения между ГЕРБ и БСП за „приятелски назначения“ и корупция, на дневен ред изпъкна нов случай – ЧЕЗ. Какво всъщност стана, д-р Методиев, и защо тази „честна сделка“ толкова нажежи страстите в страната?
– Казано накратко, сделката е съмнителна, всеки ден около нея изкачат все нови и нови скандални разкрития. Обществото не вярва, че Гинка е съдържание, а не просто опаковка. Поведението, действията и говоренето на Борисов създадоха хаос, който се разля не само у нас, но и в Чехия. Милиони хора ще зависят от капацитета за управление на тази жена, а в някакъв смисъл и проблемите на следващите правителства. Не виждам тя да се ползва с такова доверие. Случаят показа, че България е страната на неограничените възможности, където реалните и сериозни инвеститори нямат комфорт, но за сметка на това криминални, задкулисни офшорки и структури са като у дома си. От всичко дотук излиза, че няма проблем и „Ислямска държава“ да си купи националната сигурност на България. В момента стоим като държава под въпрос, като че ли за остатъчна продан. Между другото, показателно е, че почти всички политически субекти, колкото и разнородни да са, скочиха персонално срещу Борисов за сделката.

– Редно ли е наистина държавата да участва в сделката и въобще има ли почва искането на БСП – България да закупи дружеството?
– Вижте, в момента сме в нищото над пропастта. Не можем да оставим Гинка, или ако има някой отзад, да се разпорежда с 3 милиона български граждани. Не може и правителството само да „примига“ отстрани, защото в такъв случай няма смисъл от него. Не можем да изкупим цялото дружество, защото тръгнаха обвинения в национализация, които влудяват чуждите инвеститори, а точно в момента не сме в ситуация сами да си управляваме икономиката. Няма и пари, защото правителството ги раздава за щяло и нещяло, както например безумието безплатно саниране. Тоест, единственото ясно е, че държавните институции трябва да имат някаква роля в държавата, отвъд, например, уреждането на кредити за Западните Балкани или оправяне на лични проблеми.

– На 20 февруари 2013 г. първото правителство на Борисов подаде оставка, в резултат на антимонополните протести, започнали на 5 февруари същата година в страната. В случилото се сега управляващите съзряха, че отново някой готви същия сценарий. Премиерът обаче категорично каза, че този път няма да има оставка на кабинета. Мислите ли, че наистина ще удържи на натиска и възможни ли са отново протести като тези от преди 5 години?
– Всичко е възможно. „Къщата“ на управлението е с напукани основи, стени, покривът й тече. Коалиционните партньори се обиждат по цял ден. При такава ситуация и най-малкото нещо може да бутне конструкцията. Въпросът вече е кога ще падне. Вече всичко може да стане дразнител, да изкара хора на улицата. Избухването на протестите в Пловдив го показва по много добър начин – за часове станаха от местен в общонационален въпрос. Аз не мисля, че има сценарий – по-скоро има нулеви резултати, скандали, безнаказана престъпност, демография на смъртта, лош международен имидж, блокирани Шенген и Еврозона, липсва на големи проекти, ниски доходи, неадекватно-некомпетентни политици и т.н. Ако има сценарий, той е от планетарен характер. Колкото до оставката, за която ме питате, когато премиерът трябва да си тръгва от властта, е вероятно това да не е от компетенцията на неговите желания.

– А как Ви се струва – ще изкара ли 44-то НС до края на своя мандат или не?
– Не, не мисля, че остана някой, който да има илюзия, че това нефункционално, „ретро-историческо“, дори оперетно, както го наричат дори самите депутати, Народно събрание, ще изкара мандата си.

– Стабилна ли е коалицията ГЕРБ – Обединени патриоти и може ли да очакваме някакви изненади с оглед на непрестанните скандали, които се заформят?
– Тя трябваше да се разпадне още през късната есен, ако почиваше на някакви принципи, обществен интерес или чувство за самосъхранение у Обединените патриоти. Властта ги обединява. Парадоксът на парадоксите е, че патриотите са част и крепят най-антипатриотичното, анти-консервативно и интернационалистическо правителство от 40-те години на ХХ век насам. То е срещу семейството и в директна конфронтация с Православната църква относно Истанбулската конвенция, безпрецедентното и странно сближаване с Ердоган, никаква роля на държавата – видя се при ЧЕЗ, фалит на институциите и несигурност в обществото – случая в Пловдив, убийството на данъчния, на търновския бизнесмен, избитите край София; конфликти с президента и армията, безредие и местен феодализъм и т.н. Не може да имаш най-затъналата в проблеми държава в Европейския съюз и като управление да си сложиш за антинационален приоритет оправянето на друг регион – в случая Западните Балкани.

– Има ли в момента реална алтернатива на сегашното управление и при евентуални избори според Вас ще има ли разместване в позициите?
– Не много. Със сигурност ще има размествания. След обществените трусове около Истанбулската конвенция, ЧЕЗ и другите скандали, винаги следва някакво преподреждане. Нови проекти не са изключени, дори бих казал, вече са необходими. Огромни терени са почти празни в социално-консервативното, патриотичното, центъра. С нетърпение чакам изследванията за политическите нагласи в началото на март на Галъп, Алфа, Маркет линкс, които ги няма от месеци. Надявам се те да ни дадат данни за по-дълбок анализ.

– Готова ли е всъщност България за нови избори и по-скоро самите партии?
– Нямаме друг избор с тия три анти-рекорда – най-бедните и най-корумпираните в ЕС и най-изчезващия народ на планетата. Ако това не са условия за тотална промяна, няма какво друго и трябва да се спасяваме поединично. Не изключвам серия от избори. Дефицитът на лидерство е колосален.

– Особено с оглед на това, че предстоят избори за европарламент, а след това и за местна власт?
– Да, догодина има два редовни вота. Но като гледам с каква скорост се движи политическия часовник в момента, всичко е възможно.

– Кои според Вас бяха най-големите грешки на политиците през първите месеци от 2018 година и какви ще бъдат последиците от тях?
– Задавате ми много сложен и много прост въпрос, едновременно. Всеки има своите грешки и правилни ходове. Правителството стои демодирано, подпухнало, не излъчва стабилност и спокойствие, не виждам и особен капацитет да управлява. Опозицията трябваше да е удвоила резултата си при тази ситуация на агонизиращо управление, но не може да мръдне от тавана. И тя има проблеми, трябва да убеди света, отвъд самата себе си, че не идва, за да изпълни формулата „стани да седна“, да повторя модела, да се занимава с историята си. Просто влизаме в цикъл от избори и който ще се опитва да лъже избирателите или прави грешки – ще губи. Задачите пред България са ясни, проблемите са ясни, решения по света има – трябва воля и хора отдадени на каузата.

– В последните дни страната ни бе разтърсена от убийството на мъж, наричан Жоро Плъха от уважаваният лекар д-р Иван Димитров. На много места започнаха протести в подкрепа на доктора. Как ще коментирате случилото се?
– Огромно напрежение има в обществото. Има обезверяване, недоверие, липсваща институционалност. Ситуацията в държавата напомня на Готъм сити, чийто прототип е Ню Йорк от началото на 80-те години на ХХ век – беззаконие, епидемия от безредие и престъпност, несигурност. Мрачно като 1995-96. Човекът е защитил семейството си срещу един доказан престъпник. Няма как да не подкрепя подобно поведение. Хора с Н на брой присъди се разхождат необезпокоявано и тормозят обществото. Остана ли някой необран в тази държава? Правителството е статист, а правоохранителните органи често са съучастник. Животът ни мина да се занимаваме с крадци, убийци, разкапани институции…

– А подкрепяте ли искането на протестиращите за прецизиране на закона за самозащита?
– Разбира се. Това, което вече открито се говори през последните дни е, че управлението не може да защити собствеността и семействата, а не им дава, заедно с либералните правозащитни лобита, да се защитават сами. Излиза, че при този съд и тази прокуратура е по-рентабилно да се занимаваш с престъпна дейност, отколкото да си честен човек. Ако на някой му звучи пресилено, да види социологическите данни за доверие в тези институции, да разгледа медиите или да чуе протестиращите в Пловдив.

Уважаеми читатели и приятели на Мемория,

Ще продължаваме да ви предоставяме месечни отчети за постъпващите дарения, за да сте наясно как се оползотворяват те. Все пак вие сте единствените работодатели на проекта Мемория :) Вие преценявате доколко дейността ни е полезна за вас; доколко е комерсиална или е плод на нашите убеждения за създаване на обществено самосъзнание; доколко постигаме достоверно отразяване на събитията, дистанцирайки се от пропагандата и от гледната точка на мейнстрийма за бъдещето на България и на света :)

Всички средства се реализират за основното предназначение на сайта – алтернативни авторски анализи, преводи, информация и коментари за съществените процеси и събития в нашия свят. Всеки месец ще ви предоставяме отчет за постъпващите средства, за да можете да преценявате сами съотношението между вашите дарения и дейността на сайта през съответния едномесечен период.

Месец февруари 2018

Общо постъпили дарения – 128 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 96 лв
Авторски материали и преводи, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 32 лв

Месец януари 2018

Общо постъпили дарения – 510 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 113 лв
Авторски материали и преводи, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 397 лв

Месец декември 2017

Общо постъпили дарения – 366 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 94 лв
Авторски материали и преводи, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 272 лв

Месец ноември 2017

Общо постъпили дарения – 274 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 85 лв
Авторски материали и преводи, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 189 лв

Месец октомври 2017

Общо постъпили дарения – 586 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 122 лв
Авторски материали и преводи, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 464 лв

Месец септември 2017

Общо постъпили дарения – 118 лв
Хостинг и поддръжка на сайта – 55 лв
Авторски материали, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 63 лв

Месец август 2017

Общо постъпили дарения – 139 лв
Хостинг и поддръжка на сайта – 55 лв
За бъдеща дейност – 84 лв

Месец юли 2017

Общо постъпили дарения – 181 лв
Хостинг и поддръжка на сайта – 55 лв
За бъдеща дейност – 126 лв

Месец юни 2017

Общо постъпили дарения – 710 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 140 лв
Авторски материали, преведени от нас материали, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 570 лв.

Месец май 2017

Общо постъпили дарения – 320 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 150 лв
Авторски материали, преведени от нас материали, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 170 лв.

Подкрепяйте ни, за да можем да си позволим тази активност, която и вие, и ние искаме и можем!

Повече за нашия проект – можете да си припомните Тук, Тук, и Тук ;)

Христина Христова

Стотици милиони хора вече се  движат не само в географското, но и в социалното пространство

Според последните оценки, публикувани от ООН, броят на международните мигранти в света през 2017 г. е бил 258 милиона души – със 100 милиона повече от 1990 г. Днес за миграцията говорят всички и много хора смятат, че светът е изправен пред нещо ново, невиждано досега. Всъщност, миграциите са толкова стари, колкото и самото човечество. Както правилно отбелязва френският демограф Жан-Клод Шене, историята на миграцията е резюме на световната история.

Впрочем, при съвременните миграции има и новости, с техните характерни черти, които не са били присъщи на миграциите от предишните епохи.

От незапомнени времена хората са бродили по определени територии или са се местили в нови, непрекъснато са разширявали обитаемата земя, напускали са Африка, достигнали са до Австралия и Южна Америка. Древните финикийци и гърци са създали безчислени колонии, разселени по периметъра на Средиземно и Черно море. Степните номади нахлували в Китай и се претопявали в неговата популация. Вълните на Голямото преселение на народите една след друга покривали територията на Европа. И всички те са били миграции, но колективни миграции. Хората винаги са се движели като част от едно семейство, племе, общност, орда, „народ“. Сега всичко е различно.

Доскоро преобладаващото мнозинство от населението на всички страни беше селско. Това е население с ограничена мобилност, в този смисъл, че практически почти не познава индивидуалната миграция, дори когато няма официално закрепване на селяните към земята или лична зависимост от феодала. Ако е съществувала индивидуална селска миграция в предмодерните общества, то тя е била само в ембрионална, рудиментарна форма, като брачна миграция между съседни села или сезонна трудова миграция на малки разстояния, в границите на ограничен селски район. Разбира се, имало е и изключения – например, бягство на крепостни селяни в Русия, които в случай на успех са можели да станат свободни казаци. Но такава миграция никога не е била масово разпространена и дори и когато беглецът е ставал казак на новото място, той никога не е преставал да бъде селянин, трайно привързан към земята.

Ситуацията започва да се променя сравнително скоро, някъде в XVII век, или може би малко по-рано, в началото само в Западна Европа. Значението на промените, обединени от понятието миграционен преход, се състои в появата на неизвестни дотогава масови индивидуални доброволни миграции. Този процес в началото на 70-те години на миналия век привлича вниманието на американския географ Уилбър Зелински, който пише за по-широкия „преход към мобилност“ (mobility transition).

Постепенно се повишава готовността и способността на хората не само към териториални движения в географския район, който има пряко отношение с миграцията, но и към движения в социалното пространство, към промяна на  професионалното, социалното и гражданското им състояние. По своите последствия тези промени е възможно дори да са по-важни от „миграционния преход“, но те не биха били възможни без появата на масови миграции от съвършено нов тип. Решенията за такива миграции всеки човек взима сам и доброволно, ръководейки се от собствените си индивидуални цели, чието постигане той свързва с териториалните движения, които предприема.

Зелински правилно подчертава тясната връзка между прехода към мобилност и демографския преход, който често се свежда само до промени в смъртността и раждаемостта. В същото време тази връзка е толкова очевидна, че преходът към мобилност трябва да се разглежда като органична част от целия демографски преход.

Очерталото се намаляване на смъртността в Европа през втората половина на второто хилядолетие води до трайно повишаване на естествения прираст на населението, а по този начин и до нарушаване на необходимото равновесие между численост на населението и достъпност до земеделски ресурси в условията на аграрна икономика. Едно от първите последствия от това нарушение е оттеглянето на излишното селското население от обичайните селскостопански дейности, а оттам и индивидуална миграция в търсене на други възможности за труд и прехрана.

Този вид миграции набира сила постепенно, преминавайки през различни етапи. Малко по малко се увеличава разстоянието, на което мигрантите се преместват, и времето за пътуване до родните им места. Миграциите можели да бъдат временни, със задължително завръщане у дома, но все повече се превръщали в постоянни и безвъзвратни.

Приблизително през XVII век този нов вид масова миграция става забележима в европейските страни, а от средата на XVIII век вече може да се говори със сигурност за появата на нов миграционен модел в Европа. Неговото утвърждаване направи възможна масовата миграция към градовете и тяхната урбанизация и превръщането на европейското общество в градско.

Притокът към градовете нараства постепенно и отнема няколко столетия. До края на XIX век населението на всички европейски страни, с изключение на Англия, е предимно селско. Но вече към средата на 20-ти век повече от половината европейско население живее в градовете (сега там живеят приблизително три четвърти). Днешното европейско общество е градско. Миграциите в европейските държави, разбира се, продължават, но сега те са рутинна част от начина на живот на съвременното високомобилно градско население и това не води до никакви исторически промени.

Европейският миграционен преход обаче не спира само до тук и не остава само вътрешноевропейско събитие. Въпреки че първоначално негова арена на действие е предимно движението на хора вътре в техните страни, с течение на времето той постепенно прераства в международна миграция, която и сега се основава на същите осъзнати в процеса на миграциония преход стимули и на същите нови социални качества на човека, както и при индивидуалната вътрешна миграция.

Новата мобилност на европееца, в съчетание с развитието на средствата за транспорт, направиха възможна индивидуалната доброволна миграция на дълги разстояния, включително междуконтиненталната, а европейският демографски взрив на ХIХ век я направи неизбежна. Както и вътрешната миграция, това безпрецедентно междуконтинентално движение на хора може да се тълкува в рамките на концепцията за миграциония преход – разбира се, като част от демографския преход. Преди повече от половин век американският демограф Кингсли Дейвис пише за „многофазовия отговор” (multiphasic response) на необичайния ръст на населението. Презокеанската миграция на европейците се превърна в един от елементите на този отговор, един от начините да се възстанови демографския баланс, нарушен от европейския демографски взрив.

Източник: World Migration Report 2018. International Organization for Migration, 2017, с. 45

Броят на европейците, които са напуснали Европа, се оценява на около 60 милиона души. Те формират потоци, които определят дългосрочните тенденции в международната миграция в продължение на няколко столетия, водят до създаването на новите отвъдморски държави и променят световната икономическа и политическа география. Но към средата на 20-ти век тези потоци пресъхнаха. Цял един етап от световната миграционна история приключи и светът навлезе в нов, който изживяваме сега. Донякъде той е подобен на предишния етап, но в някои отношения драстично се различава от него.

През втората половина на миналия век демографският преход придоби глобален характер и се разпространи в по-слабо развити региони на света. Там се оформи демографска ситуация, подобна на ситуацията в Европа от XVII-XIX век, но в много по-голям мащаб и с една значителна разлика – тогава това се случваше в богатите страни, а сега обхавна и по-бедните.

До началото на 20-и век на Земята са живеели 1,7 милиарда души, а за един век нараснаха с 4,5 милиарда. Сега населението в света е 7,6 милиарда души, от които според Световната банка само 1,2 милиарда живеят в богатите страни , в които годишният БВП на глава от населението надвишава 12 000 щатски долара. Броят на населението в тези страни на практика се стабилизира, докато във всички останали страни продължава да расте. В резултат до края на века населението на света може да надхвърли 11 милиарда души, сред които жителите на днешните богати страни ще представляват незначително малцинство.

Според доклад на ООН през 2024г. Индия ще премине границата от 1.44 млрд. души и ще стане най-населената държава в света, изпреварвайки Китай

Населението на по-бедните държави образува огромен и непрекъснато нарастващ „балдахин“ над богатите страни и това не може да не оказва постоянен и нарастващ натиск върху тях.  Миграционният преход отново е част от „многофазовия отговор“ на демографския взрив, но този път обхваща по-голямата част от населението на света. Ролята на миграционния отговор е толкова по-голяма, колкото по-малко ефективни са другите компоненти на тази реакция, особено намаляването на раждаемостта. Нарастването на населението в по-слабо развитите страни до средата на 20-ти век с над 4 милиарда души показва, че те наистина не са били достатъчно ефективни.

Глобалният демографски взрив ще роди нов глобален миграционен взрив, на фона на който Великото преселение на народите от първото хилядолетие на нашата ера навярно ще изглежда като незначителен епизод. Населението на Европа тогава е било 50-60 милиона души, а населението в света 200-250 милиона – по-малко от броя на днешните международни мигранти.

Източник: UN Population Division. World Population Prospects: The 2017 Revision, DVD Edition

Всъщност, този нов миграционен взрив е започнал отдавна, но отначало, както беше в Европа, енергията му беше насочена към придвижването на хора в страни с бързо растящо население, които стремително се урбанизират.

От 1950 до 2015 г. градското население в развиващите се страни се увеличи 10 пъти – с 2,7 милиарда души. През 2008 г. градското население на Земята за пръв път в историята превиши нейното селско население. Ръстът на селското население спря, а целият демографски растеж отиде в градовете.

Невероятната по скоростта и мащабите си урбанизация на бедните и до неотдавна изцяло селски държави доведе до появата на многомилионни маргинализирани градски прослойки. Те все още са само отчасти градски, още не са прекъснали пъпната връв, свързваща ги с традиционната селска култура, която все още преобладава в повечето страни с преждевременна урбанизация.

Но и те вече не са ниско мобилни селяни, които не могат да си представят да напуснат завинаги родното си село и да потърсят нова съдба в свят, който им изглежда като света на неограничените възможности. Миграцията на селските жители в градовете е училище по мобилност и в същото време – прогнозен параметър за стремително нарастващата международната миграция.

Посоката на придвижване е очевидна – хората преминават от по-бедните към по-богатите страни. Между 1950 и 2015 г. 126 милиона души са се преселили в страни с високи доходи, а до края на века, според усреднената прогнозата на ООН (според мен доста консервативна) ще се преселят още 184 млн. и общият им брой ще достигне 310 млн. души. През 2000 г. населението на богатите страни е било 1,1 млрд. души и почти не е нараствало, а ако се е увеличавало с малко, то е било именно за сметка на имигрантите.

Източник: UN Population Division. World Urbanization Prospects: The 2014 Revision, CD-ROM Edition

Модернизирайки се, бедните развиващи се страни започват да стават по-богати и това, на пръв поглед би трябвало да доведе до намаляване на изтичането на население от тях. Но това може да се случи след достигане на определена граница на доходите, а дотогава растежът на доходите ще води не до съкращаване, а до увеличаване на емиграцията от развиващите се страни. То може да продължи дълго, тъй като доходите в бедните страни се покачват твърде бавно.

Сега особено бързо нараства населението на Африка. За четвърт век, от 1990 до 2015 г., населението на Европа почти не се е увеличило, населението в Азия е нараснало с 37%, в Латинска Америка с 42%, а в Африка с 88%. При това Африка е и най-бедният континент. Вътрешната мобилност на населението в Африка е висока и през последните 25 години, за четвърт век, тя не е нараснала твърде много. Но броят на африканските мигранти извън Африка се е удвоил в сравнение с броя на вътрешноафриканските мигранти, надхвърлил е 16 милиона души и вероятно ще продължи да расте.

Хиляди посещават църковна служба в покрайнините на Лагос, Нигерия – най-гъсто населеният град в най-гъсто населената държава в Африка. През следващия век в Субсахарска Африка ще живее по-голямата част от световното население. Снимка: National Geographic

Не е изненадващо, че в богатите страни нараства тревогата от все по-големия приток на мигранти. Тя е видима не само в реакциите на общественото мнение, което става все по-антимигрантско, но и в работата на професионалните демографи. Като пример може да послужи концепцията за „трети демографски преход“ на британския демограф Дейвид Коулман. Тя се основава на опасенията, че притокът от мигранти променя етническия и културния състав на населението на приемащите ги държави и може да засегне техните политически и правни системи.

Друг пример за такава загриженост е позицията на полския демограф Марек Околски, който вярва, че „бързият демографски ръст на страните от Юга и демографският срив на Запада (Севера) създава основа за фундаментални промени в демографския баланс между западната и останалите цивилизации, както и за значителна маргинализация на  първата.“

Смятам, че тревогата на Коулман и Околски, както, впрочем, и на многото изследователи, политици, журналисти, в т.ч. и широкото обществено мнение в страните, които приемат голям брой мигранти, са напълно обосновани. Рисковете, свързани с масовата имиграция, не са измислени, те са съвсем реални. Боя се, че тези рискове са сериозно подценени, което се изразява преди всичко в предписването на рецепти, което радват със своята простота, но не са ефективни. Това наподобява плацебо ефект – успокоява, но не лекува. Между другото, думата плацебо, преведена от латински, означава „трябва да угодя“. Тази формула особено се нрави на политиците, които винаги са сигурни, че са в услуга на народа и правят всичко, за да бъдат още по-сговорчиви, включително и когато трябва да откликнат на общественото безпокойство, свързано с миграцията.

Най-простата рецепта е да се издигне стена по цялата граница. Това е било изпробвано преди 3000 години от древните шумери, които са искали да защитят държавата си – много мощна по онова време, от нахлуването на аморейските номади. Те построили стена с дължина 200 км от Тигър до Ефрат, но всичко било напразно, тъй като аморейците все пак нахлуват. Великата китайска стена също е построена с цел защита срещу номадите и е била 100 пъти по-дълга от шумерската. Но, както по-късно пише един китайски поет, „Дългата стена растеше нагоре, а империята се спускаше надолу. Хората и днес й се присмиват…Веднага щом се обявеше, че стената ще се строи на изток, задължително се съобщаваше, че ордите на варварите са нападнали от запад”.

Идеята за защитна стена срещу мигрантите, както знаем, е жива и днес, макар че не винаги става дума за материална стена – по-често акцентът е върху непробиваемостта на държавните граници, без те да имат физическо измерение.

„Всяка държава самостоятелно решава до каква степен границите й могат да останат отворени за жителите на други държави, избира какви методи за ограничаване ще използва и по този начин контролира притока на хора от други цивилизации“, пише Марек Околски. Така мислят и много други демографи, да не говорим за журналисти и политици. И те, разбира се, са прави, но само до степен, в която имат основание да говорят за надеждността на достъпния за „всяка държава“ контрол.

В края на април 2017 г. Унгария завърши втората гранична стена, издигната по границата със Сърбия. Тя е висока 4 метра и дълга 175 километра

Междувременно не бива да си затваряме очите, че нарастващите миграционни потоци от бедните страни на глобалния Юг излизат извън контрол все повече и повече, както излезе извън контрол и ръстът на населението в тези страни. Възможностите на политиците да въздействат върху тези потоци – не само в държавите, към които са се насочили мигрантите, но и в тези, които те напускат, далеч не са безгранични. И не бива да се срамуваме от въпроса дали „безкръвната интервенция на имигрантите“, която тревожи експертите по миграцията, ще остане безкръвна.

Рисковете, свързани с масовото преселване от глобалния Юг към глобалния Север, често се интерпретират в духа на известната концепция за сблъсъка на цивилизациите на Хънтингтън, изхождаща от наличието на „непреодолими различия“ между носителите на различните цивилизации. Не споделям тази концепция и с оглед на рисковете, свързани с тази миграция, имам предвид съвсем друго нещо.

Настоящите демографските процеси по някакъв начин напомнят движението на геоложките пластове, управлявано от универсалните физични закони, а не от държавните мъже. Основните рискове, свързани с миграцията, също произтичат от универсалните социални процеси, довели до тектонични демографски промени – без да са подвластни на цивилизационните различия, както и на президенти и правителства, дори и на най-мощните държави.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

За да разберем днешната, а още повече утрешната миграция, трябва да се вслушаме не в охкането на европейския,  американскиия или руския гражданин, а в грохота, който се носи от далечните краища, от по-бедните, ако не и най-бедни страни на глобалния Юг, в които днес живеят 8 от всеки 10 жители на Земята.

Демографският преход предопредели още една изключително важна характеристика на населението в по-бедните страни – неговата извънредна младост. Половината от хората в богатите страни са на възраст под 40 години, половината от населението в страните със средни доходи е на възраст под 29 години, а в най-бедните страни половина от населението са деца и юноши на възраст под 18 години. Средната възраст на населението на Нигерия – най-голямата африканска страна, която по брой жители надминава всяка европейска страна, включително Русия, е 17,9 години.

Момиче с туба вода в Конго, Photo: UNICEF / Olivier Asselin

В бедните държави все по-често се усеща остротата на социалните проблеми, които имат много корени, но са силно усложнени от бързото нарастване на населението. Именно в тези страни, в резултат на демографския преход, се разрастват многолюдни маргинални градски слоеве, състоящи се от новоизлюпени градски жители, като по-голямата част от тях са млади хора и тийнейджъри, „заредени“ с нова мобилност. Те не са достатъчно образовани, не са удовлетворени от икономическия си и социален статус и са изключително податливи на популистка пропаганда, основана на опростени идеологически конструкции, които лесно печелят множество фанатични поддръжници. В основата на тези конструкции в еднаква степен могат да лежат и опростения ислям, и опростения марксизъм, и каквато и да е нова религия, която може да възникне в нажеженатата обстановка на съвременния свят.

В страните от глобалния Юг растат планини от сух прах, които могат да експлодират по всяко време и с това са свързани най-сериозните рискове. Демографският напор на Юга към Севера може да приеме най-различни форми – от терористични атаки до военно-политически натиск, способен да доведе до едромащабно прекрояване на политическата карта на света и да запокити съвременната цивилизация, с всичките й постижения, далеч в миналото.  На фона на тази заплаха любезната антиимигрантска реторика на руски, европейски или американски политици или пък такива стъпки като оттеглянето на Великобритания от Европейския съюз, изглеждат като детско забавление.

Със сигурност ще се намерят хора, които да смятат, че преувеличавам, и много бих искал не аз, а те да се окажат правите. Но има случаи,в които е по-добре опасността да се преувеличава, отколкото да се омаловажава. Понякога е полезно да си припомним фразата на персонажа на Горки: „Скептицизмът учи, а оптимизмът отглежда глупаци”.

Нямам намерение да обсъждам изцяло проблема за „дамоклевия меч на имиграцията“, той е твърде сложен и многостранен. Оставайки в рамките на своите компетенции, бих искал само още веднъж да се върна към демографския преход. Смятам, че той не само ще доведе до много проблеми и заплахи, но като всеки исторически процес ще създаде и нови възможности. Противно на широко разпространените представи за неизменните „матрици“ на различните цивилизации, демографският преход разрушава целостта на тази матрица и с необратима сила вербува поддръжници на Модерна в сърцето на традиционалистките общества. Дали става дума за Китай, Иран или за арабските страни от Магреб, там, където раждаемостта намалява и получава културна санкция за свобода на прокреативния избор, вече няма път назад нито към обществото, което не признава индивидуалния избор, нито към предишното положение на жените, нито към предишния еднопосочен жизнен цикъл. Цялата традиционна система от ценности се пука по шевовете.

Разпростанението на исляма в съвременния свят

Политиците и обикновените граждани в Русия, Европа и Америка са загрижени, че Юга разширява своите позиции в рамките на Севера и носи със себе си архаични ценности, от които Европа се е освобождавала толкова дълго време и с толкова много труд. Но и това има своето място. Не бива да пропускаме факта, че Северът също е пуснал своите корени в Юга и по този начин е възможно да премерят сили.

И в Азия, и в Африка, и в Латинска Америка расте броят на тези, които не искат да живеят според законите на своята „матрица“, още повече пък да я разпространяват в целия свят. Ако това не беше така, нямаше да има „Ислямска държава“, нито африканския й побратим Боко Харам, чието име в превод означава „Западното образование е греховно“. Главната цел на ислямския радикализъм е да спре ерозията на традициите от западните ценности, но това нямаше да е нужно, ако поддръжниците на тези ценности не ставаха все повече и повече. А най-много от тях има сред тези, които мигрират към Европа или Америка, да не говорим за техните деца, родени и израснали тук.

Разбира се, и сред тях има фанатични противници на Запада. Въобще, цялата картина, образувана от многомилионните миграционни потоци в съвременния свят, се отличава със своята сложност и пъстрота. Но нейното опростяване до изискването за изграждане на стена срещу мигрантите, до блокирането на границите около замъка, по никакъв начин не показва готовността и способността на Севера да отговори на предизвикателствата на глобалниия миграционен взрив.

Във всеки случай такъв отговор е възможен само при увеличаване на броя на съюзниците на Севера вътре в самия Юг, а не с умножаването на броя на противниците му там. Но същото се отнася и за представителите на Юга вътре в Севера. Нямам съмнения, че сред имигрантите, живеещи в западните страни, има непримирими противници на модерните ценности, но също така съм убеден, че потенциалните поддръжници на тези ценности са много повече, иначе имиграцията не би имала никакъв смисъл. Затова и трябва да мислим, изграждайки разумна и далновидна миграционна политика.

Превод: Павел Марков/ Memoria de futuro

Източник:  Независимая газета

Владимир Путин, 1 март 2018

За причините и следствията от речта на Путин на 1-ви март 2018

Как можем да оценим федералното послание на руския президент? Като предизборно? Да, в почти двучасовата реч на Путин това несъмнено присъстваше, но точно в такава степен, която е нужна за постигането на съвършено различна цел – да продължи инициираната от него и единомишлениците му в края на 90-те години работа за извеждането на страната ни от историческия лабиринт или дори от задънената улица, в която тя се оказа в резултат от „перестройката“ на  Горбачов и „пазарните реформи“ на Елцин. И думите на Чърчил, че политикът мисли за следващите избори, а държавникът – за следващото поколение, тук попадат в целта почти на сто процента.

Можеше ли Путин да пропусне 40-минутния разказ за новата система на националните въоръжения и да не свали картите на масата, рискувайки с това да предизвика върху себе си огън от страна на „колективния Запад“? Очевидно, ако можеше – щеше да го пропусне, както успешно правеше това през почти двайсетгодишния си престой в голямата политика. Прекрасно разбирайки, че „думата не е врабче – излита и не можеш да я хванеш“. Така че, имаше причини – и то съвсем основателни – за да обяви присъствието в наши ръце на тези „военни козове“ и да предупреди за „удар на възмездие“ в случай на ядрена атака срещу Русия, или – което е не по-малко важно – срещу нейните съюзници. Както е известно, съюзници, в пълния смисъл на тази дума, Русия няма много, освен членовете на Организацията на Договора за колективна сигурност, плюс (от 2015 г.) Сирия. Северна Корея, върху която Тръмп заплашва да нанесе „разрушителен удар“ (може би – ядрен) официално не е включена в това число. И ние, навярно, никога няма да разберем колко близо е бил светът до атомния армагедон в навечерието на пролетта на 2018 г. Но нещо такова със сигурност е не просто вероятно, а почти неизбежно. И сега, след речта на Путин на 1 март, броят на държавите, които желаят да станат съюзници на Русия, може значително да се увеличи.

Разбира се, такава перспектива, заедно с чувството за загуба на военно-технологично превъзходство, не може да остави САЩ и нейните съюзници безразлични. Още повече, че Путин вкара в обръщение такъв огромен обем смислова информация, че всеки елемент от изявлението му изисква отделно разглеждане. Но дори и да приемем коментарите на отявлени противници на Русия, които изляха черни краски и се опитаха да сведат същността на речта на руския президент до „агресивно и безотговорно дрънкане на „анимационни“ оръжия, които не съществуват в действителност“, тя все пак получи  огромна политическа и историческа тежест, която сериозно повлия на динамиката на световните събития. Нека се опитаме да определим дори и само най-очевидните и безспорни последици от посланието, което чухме.

На първо място, американският и като цяло глобалисткият западен истаблишмънт по целия свят вече трябва или да се примири, че възможностите за „проекция на сила“ върху Русия (плюс нейните съюзници) клонят към нулата, или да се опита да „пробие“ тази тенденция. Всеки експерт, запознат с принципите на функциониране на „цивилизования свят“ няма никакво съмнение, че първият вариант е почти невъзможен, а вторият – почти неизбежен. И ако някои от „силните на деня“ досега имаха съмнения от кого трябва да се страхуват повече: от Китай или от Русия? – то сега съмнение не може да има, следователно, консолидирането на политическите елити на САЩ и Запада в обща антируска платформа вече може да се смята за свършен факт в глобалната разстановка на силите.

Ето защо трябва съществено да се отслаби конфликтния потенциал между Америка и Китай, Америка и Иран, Америка и други „развиващи се“ страни, тъй като тя получи „приоритетна цел“ в лицето на Русия и не може да се разпилява усилията равномерно по цялата планета, съсредоточавайки ги „по посока на основния удар“. А това от своя страна означава не само военно-технологична мобилизация на мощния военно-технологичен потенциал на САЩ, но и аналогични действия от страна на нейните съюзници в НАТО и другите блокове. В края на краищата, на карта е заложено не само глобалното лидерство на самите Съединени щати (което е безспорно след унищожаването на Съветския съюз, тоeст, в продължение на вече четвърт век), но и глобалното лидерство на „колективния Запад“, който е вече най-малко на половин хилядолетие и не просто използва в свой интерес ресурсите на почти цялото земно кълбо, но не може да съществува без относително свободния (за себе си) достъп до тях. И ако Колумб в това отношение „откри Америка“, то Путин, по същество, заплашва да я „закрие“.

Затова и може да се предположи следната схема на реакция на речта на Путин от САЩ и техните съюзници:

Първо, ще има по-нататъшна консолидация на НАТО около САЩ, вероятно – със заявеното разширяване на „зоната на отговорност“ на тази организация върху почти цялото земно кълбо.

Второ, ще бъдат разпределени нови бюджетни кредити за стратегическо превъоръжаване на Запада, на първо място там, където неговото превъзходство не подлежи на съмнение, а това е преди всичко сферата на „меката сила“; ожесточаване на „хибридната война“ срещу Русия и, твърде вероятно, като спомагателна цел – срещу Китай, които вече са зачислени в новата американска доктрина за сигурност като „ревизионистки“, тоест, стремящи се да променят „еднополюсния свят“ на Pax Americana, държави. За собствените си „ревизионистки“ усилия за разпадането на ялтенско-постдамския свят от 1991 г. насам, американците, разбира се, „не помнят“, а в най-добрия случай ги разглеждат като „прогрес“ и „повеля на времето“.

Трето – и особено важно – на подобен геостратегически фон би трябвало да се случи по-нататъшното укрепване на съюза между Русия и Китай и разширяването на тяхната зона на влияние в периферните страни на глобалния капитализъм.

Четвърто, Вашингтон не само ще обвинява Русия в опит за „дестабилизация“ на съвременния свят, но и ще увеличи информационния, финансовия и друг „невоенен“ натиск срещу нашата страна.

Пето, в скоро време ще се сблъскаме с опитите на САЩ да разпалят въоръжени конфликти, и без това вече тлеещи по периметъра на руските национални граници, както и с действия на американските терористични прокси армии в самата Русия и удари срещу руски обекти – граждански и военни – в чужбина.

И накрая, на шесто място, големи са шансовете предстоящите президентски избори да бъдат определени от западните страни като нелегитимни, чрез разгръщането на подходяща пропагандна кампания в глобалното медийно пространство.

Въпросът тук не е в най-модерните оръжия като такива. А във факта, че на планетата, оказва се, съществува система, не само способна да създаде това оръжие, не само готова да го използва и в случай на необходимост да го прилага, но и превъзхождаща западната система по нивото на своята вътрешна, структурна организация. Тоест, налице е – засега потенциално – такава ситуация и такава заплаха, с която „колективният Запад“ не се е сблъсквал нито веднъж в цялата история на своето съществуване. И това е удар в самото сърце на цялата западна цивилизация, програмиращ схватка с нея не на живот, а на смърт: по-жестока, отколкото по време на Втората световна война и на Великата отечествена война, като неразделна част от нея.

Цялата тази почти неизбежна реакция от страна на западните ни „партньори“ ще изисква от Русия следния минимален набор от насрещни мерки:

– увеличаване на финансовите средства за стратегически програми на Русия и за разширяване на конвенционалното оръжие чрез съответното финансиране на силовите ведомства;

– политическа и идеологическа консолидация на населението около действащата „вертикална власт“, което ще изисква формиране и разпространение на нови идеологии, които ще обединят различни социални групи. Това изисква преструктуриране на официалната пропаганда, преди всичко – във федералните и регионалните телевизионни канали и късовълнови радиостанции;

– въвеждане на ограничения върху износа на капитал от страната с бързо връщане на публичните средства, насочени преди това към западни фондови пазари, както и в облигации на САЩ и други натовски държави;

–  на Министерството на икономическото развитие да бъдат предоставени функции за целево икономическо проектиране и контрол върху изпълнението на тези проекти, както и за рамкова координация на икономическите дейности в страната и извън нея;

– неотложна трансформация на Централната банка с поставянето й под национална юрисдикция и въвеждане на нисколихвено финансиране на малкия и средния бизнес;

– обявяване на външнополитическа „Декларация на традиционните ценности“, като присъединяването към нея на едни или други държави ще означава разпространение върху тях на руско-китайските гаранции за сигурност: като военно-политически, така и финансово-икономически.

Превод: Memoria de futuro

Източник: Завтра

„Оттеглянето на Наполеон от Русия“ , художник Адолф Нортен (1828-1976)

Какво означава „Западна цивилизация“? Защо има вероятност скоро тя да достигне своя залез? Какво може да бъде направено, за да се предотврати това?

Това са въпросите, пред които са изправени и САЩ, и Русия в сегашната патова ситуация. Залогът не би могъл да бъде по-голям. Взаимоотношенията между двете държави са най-важният и най-критичният геополитически въпрос пред света днес.

Но за начало нека започнем с малко история, съдържаща понятия, които могат да бъдат спорни.

В глобален аспект Западът е тази част от света, която е населена с хора от европейски произход. По отношение на своята раса, народите на Запада произлизат от индоевропейците, макар че народите от тази група и от езиковото семейство проникват също и в Азия, включително в Северна Индия и Персия. В продължение на векове Западната цивилизация включва в състава си народи от други народи, чиито земи европейците покоряват, например местното население на Америка, Сибир и частите от Централна Азия, завладени от Русия. Някои западни държави пренасят хора от Африка като роби. Днес всички западни нации включват в състава си и хората, които по собствен избор са емигрирали от други части на света, като Индия, Африка, Близкия Изток и Източна Азия. Много от тези имигранти произхождат от държави, които Западът колонизира. Налице е и мащабно преселение от Европа към Америка, в това число голяма миграция на евреи от Източна Европа и Русия.

Що се отнася до въпроса дали европейското завоевание на земите, населени от други раси и народи, е честно и справедливо, трябва да признаем, че не е. Но това е свършен факт. Сега всички страни трябва да извлекат най-доброто от днешното положение.

Само по себе си завладяването несъмнено носи отговорности, които все още далеч не са адекватно приети като такива; пример за това е продължаващото унищожение на амазонските тропически гори и местните култури. В исторически и глобален план местните народи са използвани и често са подлагани на геноцид, като в западните райони на Австралия и Нова Зеландия.

Но въпреки безкрайните демографски вариации на местно и регионално ниво, все още е възможно да говорим за Западната цивилизация като културна и геополитическа единица; точно така, както можем да говорим за Ислямска цивилизация, простираща се от Мароко до Индонезия, и за Източна цивилизация, включваща в състава си Индия, Япония, Китай и други азиатски народи. Преобладаващите религии на Изтока са индуизмът и неговият наследник, будизмът. В Китай будизмът съжителства хармонично с конфуцианство и даоизъм.

Това, което определя една цивилизация, е не само расата, но и нейната споделена култура. Основният фактор, който дава на Западната цивилизация идентичност, е историческото разпространение на християнската религия. Без християнството концепцията за Западна цивилизация би била безсмислена.

Катедралата Парижката „Света Богородица“ в Париж

Но в същото време Западът е разделен на множество национални държави, които говорят различни езици. Сред населението му има такива, които се определят като атеисти, агностици или „духовни, но не религиозни“. Независимо от това, Западът е културно определен от историческото присъствие на „една свята католическа и апостолска църква“, както гласят и католическите, и протестантските доктрини.

Разбира се, много хора, живеещи в западни страни, биха оспорили тези генерализации. Но описаното тук е достатъчно вярно и ни дава конкретна база, от която да тръгнем. В противен случай историята не може да бъде разбрана – нито пък това, което се случва със света днес.

Независимо от това в какво наблюдателите вярват или не, Западът все още живее с моралните норми, основани на Десетте Божи заповеди, или в най-добрия случай – с идеали, внедрени в Проповедта на планината. От тази гледна точка съдбата на Западната цивилизация може да бъде анализирана като напрежение между влиянието на духовните й наставници и отличителните белези на нейната много по-стара племенна същност.

Западните народи воюват помежду си откакто се помни историята. Най-ранните европейски култури са по-скоро местни или регионални, с племенен строй: келти, германски народи, славяни, гърци, римляни. Племенните войни в тях, между тях и сред тях не секват. И всички те се обръщат към своите богове за победа. Преди около 2000 г. обаче започват опитите Западът да бъде консолидиран под една централна система на управление – Римската империя. След като християнството се утвърждава, културата на Запада се разгръща под егидата на Римокатолическата църква, която до развитото средновековие се разпростира в голяма част от Европа. През 15-ти и 16-ти век националните държави вече са се оформили и започват съревнование за господство – както на Стария континент, така и с придобиването на колонии – запълвайки вакуума, оставен след спада на влиянието и престижа на папството, което довежда до разделянето на Запада чрез Реформацията. Последвалите религиозни войни са ужасяващи с мащабите си.

„Рокроа, последното терцио“, художник Аугусто Перер-Далмау.  Битката при Рокроа се води на 19 май 1643 между армиите на Испания и Франция в рамките на Френско-испанската война

.

По това време Русия и части от Източна Европа вече са се отделили от католицизма чрез религиозна схизма, създавайки православната култура. В продължение на хилядолетие Европа води войни с исляма по своите граници. Когато на фона на всички тези събития настъпва Реформацията, спойката, която обединява Запада, отслабва и това води до свирепи войни между най-могъщите нации – Англия, Франция, Испания, Португалия, Холандия, Русия, германските княжества, Полша, Дания и Швеция. Земите на днешна Италия и Германия остават неорганизирани до тяхното обединение през 19-ти век. В последствие тези нации стават част от борбите за господство, а техният пример е последван от САЩ – растящият колос отвъд Атлантическия океан.

Политическите взаимоотношения между западните народи от около 1500 г. могат основателно да бъдат описани като едно почти непрестанно състояние на вътрешноцивилизационна война – с привидно християнски народи, които се избиват помежду си. Първата и Втората световна война са просто етапи на предишното положение на нещата. В резултат от напредъка на науката и технологията обаче, тези войни са безпрецедентни в своя мащаб и жестокост.

Днес изглежда невероятно, че предвид експоненциалния научен напредък и възможностите за създаване на оръжия за масово унищожение, способни да погубят целия живот на Земята, ние сме на ръба на поредния етап в неспирната война между Западните сили – със САЩ и Западна Европа в единия лагер и Русия в другия. В това разделение може да видим дори остатъка от Великата схизма отпреди хиляда години.

Разбира се, и двете страни събират съюзници от останалата част на света – Китай и Централна Азия клонят към съюз с Русия, а САЩ упражняват в момента не достатъчно силен контрол върху Западна Европа, Латинска Америка, и държавите от периферията на Азия, като Япония и Южна Корея, заедно с Австралия и Нова Зеландия.

Западната цивилизация

Ако разгледаме ситуацията от тази макроисторическа гледна точка, не е нужна голяма проницателност, за да се стигне до извода, че сегашната патова ситуация между САЩ и Русия е лудост. И тези, които подклаждат лудостта, са американските финансови, политически и военни лидери. Тези, които ги окуражават, са техните наистина опасни съмишленици в медиите на американския мейнстрийм.

Евентуална война между САЩ и Русия би включвала използването на ядрени оръжия, освен ако Русия не се предаде предварително и тотално на американската хегемония. Но Русия няма да го направи. В действителност САЩ вярваха, че Русия е капитулирала в резултат от разпадането на Съветския съюз и последиците от това през 90-те години на миналия век. Но възраждането на руската автономност през последните две десетилетия доказва обратното.

Във времето между края на Съветския съюз и възхода на една нова Русия, САЩ стартираха своята мащабна поредица от войни срещу ислямските държави в един несекващ опит да бъде ограничено и обуздано всяко движение, целящо икономическа и политическа независимост в тази част на света. Разпростираща се както в Европа, така и в Азия, Русия беше раздвоена по отношение на тези войни, докато в крайна сметка не им се противопостави, подкрепяйки правителството на Сирия (атакувано от американски проксита).

Междувременно американското общество и икономика се разпадат в следствие на астрономическите разходи за безкрайни войни, съпътствани от финансови далавери и морална поквара. Доверието в американското правителство беше фатално подкопано от надигането на „дълбоката държава“, от контрола, който упражняват върху правителството задкулисни лица, милитаристи и откровени убийци, както и от лъжите за 11 септември. Най-влиятелните генерали са се превърнали в могъщи военачалници, които контролират огромни ресурси, протягат пипалата си в гражданското общество и провокират напрежение с политически изказвания и заплахи, които би трябвало да са в компетентността единствено на политическите лидери. А повечето от въпросните политически лидери са просто марионетки, които се унижават, хвърляйки все повече долари в краката на своите униформени фаворити. Понякога билиони долари просто изчезват в черните дупки на Пентагона. Тенденцията за раболепничене пред военните вероятно ще нарасне, тъй като има вероятност много от кандидатите на Демократическата партия за оспорваните места на изборите за Камарата на представителите през 2018 г. да бъдат бивши военни разузнавачи.

Днес Западът се люшка от бремето на своята неспособност да сложи край на вековните кръвопролития и да изглади разликите в себе си по някакъв цивилизационен и разумен начин. Главният печеливш от този хаос с днешна дата е Китай, който изглежда се справя с много от проблемите, озадачаващи Запада, и е готов да поеме глобалното лидерство чрез мирен икономически растеж и успешна социална система, базирана на неговата ориенталска (някои твърдят – конфуцианска) форма на комунизма.

И така Западът е изправен пред нова трагедия, която вероятно ще бъде и последна. Продължителното търсене на съмнителни пътища за икономическа експлоатация и война – от което Западът е обсебен от векове – не предоставя изход. Тази мания се предава и чрез демоничната сила на крайния национализъм и е тласкана от арогантност, алчност, страх и омраза. Всички исторически движения, основани върху издигането на една нация над останалите, отварят вратите на ада. Най-яркият пример за това е нацистка Германия. Днес и в САЩ наблюдаваме радикализиране на много нива – не само чрез издигането на една военна/ полицейска страна, но и чрез приемането на политики на геноцид срещу бедните, възрастните и етническите малцинства.

Друг основен момент е фактът, че САЩ наследи вековната политика на Великобритания да се изправя срещу всяка надигаща се сила на Стария континент, която може да застраши нейната хегемония. През 18-ти век и в последвалите войни с Наполеон врагът е Франция. При възхода на Германия и двете световни войни Великобритания демонизира и се опитва да съкруши германската нация. След Втората световна война за следващ континентален враг е посочен Съветският съюз.

Днес, както всички знаем, САЩ стоят начело на една Англо-американска в своята същност империя, чиято олигархия живее разточително и екстравагантно от няколко поколения. Но това е една измамна империя, която издълбава парче от Запада, доминирано от англоговорящи, и го обявява за целия Запад. Днес поддържането на идеята за превъзходството на този световен ред е самоубийство за Западната цивилизация. Империята трябва да отстъпи.

В навечерието на президентските избори в Русия на 18 март 2018, премиерът на Великобритания Тереза Мей обвини Русия в извършването на покушение с нервно-паралитично вещество срещу бившия двоен агент Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия./ Photo: Reuters

Решението не се крие в това САЩ да продължават да ескалират конфликта с Русия, докато Великобритания, с техния Брекзит, ги подстрекава с подкрепата на англо-американската клиентска държава Израел. Разбира се, целта на империята е след като превземе Русия – нещо, което никога няма да се случи – открито да се изправи срещу Китай в преследването на планетарен контрол.

Но този контрол е мираж. Изтокът си е Изток, а Западът си е Запад и такива ще си останат. Оцеляването на човечеството зависи от хармоничното равновесие между тях, с балансиран ислямски свят по средата. Време е ние, западните хора, да потърсим решението дълбоко в самите себе си. Междувременно технологичната революция въведе в уравнението един напълно нов фактор – възможността за мигновена комуникация и достъпно пътуване по целия свят. Какво остава за огромната разрушителна сила на съвременните оръжия и наличните системи за доставянето на тези оръжия до домовете на цялото цивилно население на Земята. До това ни доведе неправилната употреба на даровете, които научните познания донесоха на човечеството – възможност да правим още по-голямо зло в гигантски мащаби.

Днес западните нации трябва мирно да се обединят, а САЩ и Русия – да търсят консенсус в своите преговори. Но те могат да постигнат това единствено чрез осъзнаването на своето общо духовно наследство, а не със сила. Силата се провали. Повтарям: силата се провали.

За съжаление консервативните принципи в западните общества, включително тези в основните разделения на християнската църква, теглят в обратната посока – далече от преговори, единство и мир. Страхът, арогантността и омразата се окопават, докато демоните на разрушението очакват техния следващ ход на сцената. Тези демони въобще няма да се впечатлят, ако човечеството се саморазруши.

Държавата, която изглежда се държи по различен начин, е Русия. Ако предишните опити за възобновяване на приятелските отношения бъдат подновени, инициативата несъмнено трябва да дойде от Русия, както се случи при Горбачов през 80-те години на миналия век. Отговаряйки твърдо, но непредубедено на американската враждебност – включително фарса „Русиягейт“, който дълбоката държава в САЩ проектира – Руският президент Владимир Путин може днес да направи именно това. Въпреки ежедневните провокации, Русия продължава да говори за Запада като за „партньор“. И сега е времето САЩ да отговорят подобаващо. Вече сме показали способност да си сътрудничим с Русия в малък, но много символичен мащаб, чрез съвместната работа в Международната космическа станция.

Наскоро се появи лъч на надежда с писмото на американските сенатори Марки, Меркли, Файнстайн и Сандърс до държавния секретар Рекс Тилерсън, призоваващо за спешен стратегически диалог в резултат от скорошното изявление на Путин за разработването на ново поколение конвенционални и ядрени оръжия.

Според сенаторите, въпреки „политическите разриви“ и „значителните“ несъгласия, „САЩ трябва спешно да влязат в диалог с Русия, за да се предотвратят погрешни сметки и да се намали вероятността от конфликт.“

Администрацията на Тръмп несъмнено трябва да отговори положително на това искане. Освен това, президентът Тръмп трябва да подходи смело, като изпрати двупартийна комисия в Москва, която да обсъди с руското правителство незабавни действия в един много по-широк мащаб за намаляване на текущото напрежение и сътрудничество в изграждането на едно мирно бъдеще за планетата.

Владимир Путин и Доналд Тръмп на срещата на Г-20 в Хамбург, Германия, 7 юли 2017. Photo: AFP/ Saul Loeb

Международните съвети имат потенциала да разрешават проблеми и да поставят ново начало. Пример за това са съветите, договарящи Вестфалския мирен договор, който през 1648 г. слага край на Тридесетгодишната война и установява модела и споразуменията, определящи облика на съвременна Европа. В тази връзка би било добре при една среща между американски и руски представители основната тема на разговор да бъде свикването на голям Съвет – на някое централно място като Париж – през 2021 г. Този съвет трябва да включва всички западни нации – от Америка, през държавите от ЕС, до Русия.

Един подобен Съвет трябва да се състои от три основни секции: 1) политическа и военна; 2) икономическа; и 3) религиозна и културна.

Политическа и военна секция: Дискусията трябва да започне със съгласие между страните-членки на НАТО да закрият този напълно ненужен остатък от една тъжна история. Също така би било полезно в знак на добра воля САЩ да намалят своите военни разходи поне наполовина в рамките на пет години. Оттам насетне ще започнат разговори по политическите въпроси.

Икономическа секция: Трябва да бъде поставен акцент върху устойчивото икономическо развитие, справедливост по всички етажи на обществото и опазване на околната среда. Трябва да бъде обсъдено глобалното затопляне. Трябва да бъде въведен базов доход за всички граждани на западните страни, а в обръщение да влезе обща международна обменна валута от златни и сребърни парични единици. Тази валута може да бъде издадена от една нова мрежа от национални обществени банки по харта, която би допълнила или заменила Бретън-Удската система, наложена след Втората световна война.

Религиозна и културна секция: Трябва да бъдат поканени всички западни религиозни деноминации. В знак на добра воля, Римокатолическата църква трябва да промени основната практика, която в исторически план я разделя от останалия християнски свят, и да обяви, че нейното духовенство вече ще бъде свободно да сключва брак.

Целта на този Съвет би била да предприеме мерки за обединяването на тези съставни части/принципи от Западната цивилизация, които днес се опитват взаимно да се унищожат. Друга голяма цел би била намирането на начини цивилизационните блага да бъдат споделени с по-бедните слоеве на обществото, понастоящем застрашени от геноцид в резултат от икономии, които главно увеличават вече надутите доходи на националните олигархии.

Наясно съм, че много хора, които четат този текст, ще си кажат: „Ти шегуваш ли се?“. Но аз съм съвсем сериозен. Ако темите не бъдат поставени на това ниво, не можем да очакваме нищо повече от още катастрофи.

Едно начало трябва и може да бъде поставено. Дълбоко в духовната история на Запада паметта, идеите и силата са налице, за да се осъществи една дълбока трансформация. Ослепителната светлина на тези идеи, памет и сила в крайна сметка ще пробие повърхността – може би по-скоро, отколкото очакваме. Знаците са навсякъде около нас.

Почвата трябва да бъде подготвена от тези, които искат да работят в мир. А част от работата е да следим настоящите (родилни) мъки на Запада под микроскопа на конструктивната критика.

Превод: Memoria de futuro

Източник: Global Research

Кеазим Исинов – „Трите орисници“

Скъпи приятели и читатели на Мемория,

aко всичко върви по план, утре, 25 март 2018 г., Благовещение, стартираме нашия нов проект – онлайн платформата „Визия за България“.

От утре сайтът на инициативата https://bgvision.bg/ ще бъде активен!

Харесайте страницата на „Визия за България“ във Фейсбук, за да бъдете свидетели на появата ни и да получавате актуална информация за предстоящи неща! Ще бъдете приятно изненадани :)

Скъпи приятели и читатели а Мемория,

Заповядайте във „Визия за България“ – нашата независима гражданска инициатива в онлайн платформа, плод на едногодишния труд на група съмишленици, които се увеличават с всеки изминал ден :) Предлагаме ви Проект на Визия за бъдещето на България. Нашата първа цел е да предизвикаме прозрачна обществена и експертна дискусия, както и редакция в колективно съавторство с вас до постигането на значима публична подкрепа. Крайната цел е обединение на критична маса от мислещи и можещи хора около каузата за доброто бъдеще на България и предизвикване на качествено нова трансформация в общественото съзнание за поемане на градивен курс към нашето бъдеще.

Публикуваме и тук, в Мемория, настоящата уводна статия на Визията, но можете да я прочетете в нейния оригинал в новия сайт „Визия за България“ . Разгледайте нашия скромен дар, който ви поднасяме от сърце на Благовещение :) Добре дошли! Надяваме се да останете с нас за дълго!

***

Проектът „Визия за България“ – обединение на мислещите и можещите българи

от Христина Христова

България има потенциала да влезе в клуба на най-развитите малки страни с население под 10 милиона души, осигурявайки благополучие и просперитет за своите граждани. Това не е утопия, а напълно възможно и постижимо бъдеще за общата ни родина, в контрапункт на антиутопията, в която живеем.

Безспорно, тази възможност е трудна за проумяване. Сложният път към нея минава през мрачните багри на настоящето, което съвременните политически, идеологически и медийни демиурзи рисуват със завидно постоянство и усърдие. Върху националното платно се наслагват образите и клишетата на историческите и геополитическите предразсъдъци, водещи към диаметрално различни посоки и задълбочаващи и без друго сериозната и унаследена цивилизационна раздвоеност на нашето национално съзнание. Изкуственото разделение и атомизирането на обществото е в интерес на външни сили, както и на техните родни наместници, и е изпитаната формула на големите бивши и настоящи империи за налагане на икономическо господство, глобална финансова хегемония и деградация на държавността в подчинените територии. Това е старо колкото света.

За съжаление, в новата ни, а и в по-далечната ни история, наред с героичните и достойни времена, не е изключение васалното преклонение на политическите ни елити пред великите сили, както и чуждопоклонничеството от страна на масовата публика, най-вече от страна на средната класа. И двете тенденции са породени от липсата на вяра в собствените ни възможности и от убеждението, че малките държави не могат да бъдат субект на собствената си история и не могат да проектират своето развитие в градивна посока. Това се внушава безусловно и повсеместно чрез целия информационен и медиен поток, облъчва общественото съзнание посредством неизчерпаемия и добре разработен инструментариум на мейнстрийма.

А всъщност всичко това не е вярно.

Това е илюзията, в която някой иска да живеем.

Изкуствено наслагвания песимизъм и подклажданото крайно разделение в нашето общество е добре промислен механизъм за обществен контрол и отклоняване на позитивната обществена енергия от градивната посока. Почти всички партийни субекти и почти всички влиятелни неправителствени субекти са част от поддръжката на този сценарий. Зад клишираните и омръзнали на всички ни публични декларации и изяви, спекулиращи с най-съкровените обществени копнежи и страхове, се крият силите, които не съзидават, а разрушават; не обединяват, а разделят; не привличат, а прокуждат. Наред с това сме свидетели на безкрайни и нелогични прегрупирания в политическото пространство, на безпринципни и цинични прегръдки и раздели между политическите играчи и техните неправителствени помагачи. Целта на всички е една и е израз на вечната максима – „Разделяй и владей“.

Съществуват примери, които нагледно доказват какво може да се случи, ако едно общество се сплоти и обедини около общия си интерес или около обща национална кауза. Въпреки огромния и масиран натиск отвън и отвътре, народът ни е способен да реагира по категоричен начин на всякакви перфидни опити да бъде подменена неговата цивилизационна и родова етика. Обществото ни все още се обединява, когато трябва да защити своите морални ценности, семейството и най-вече децата си от различни крайни идеологии, налагащи с размах и без обществен дебат нови етични норми в целия западен свят.

Това е само един от примерите, но той е показателен за силата (макар и не докрай осъзната), която се крие в едно сплотено общество, отстояващо своите общи интереси. По същия начин обществото може да реагира на стотиците случаи на недалновидни, некомпетентни и често неадекватни решения и действия на властта – и по този начин да бъде смислен, действителен коректив на политическите елити, когато те прокарват или лобират не обществените, а своите частни или външни интереси.

Като цяло обществената реакция у нас се случва рядко и спорадично. Драматичното социално разделение, безмилостният хибриден натиск върху човешкото съзнание и социалната апатия разкъсват настоящето на отделни фрагменти и замъгляват както ясния поглед към настоящето, така и стремежа към изграждане на бъдещето. Лутаща се между истината и лъжата, обществената енергия е фиксирана манипулативно единствено върху потискащото, несправедливо, дори отчайващо настояще. Като в малък съд, като буря в чаша вода, ние воюваме един срещу друг, пропадайки в измамния сценарий на чужди интереси. Настървено се нахвърляме в една обречена, повтаряща се, непродуктивна вътрешна борба. Борба между нас и нас. Боричкане, в което няма бъдеще, а само отблъскващо, омръзнало до непоносимост настояще. Дори умните и читавите хора сред нас не могат да се откопчат от тази порочна хватка, от тази деструктивна инерция; те остават в омагьосания кръг, завихрящ всички ни като в тъмна фуния – все по-дълбоко и по-дълбоко в блатото на реалността. В телевизионните студия платени (а понякога „за цвят“ и неплатени) анализатори и експерти се надпреварват да тълкуват поредния абсурден или безсмислен ход на политическите играчи. Безкрайни пропилени часове, дни и години отиват нахалост в обсъждането на един пошъл театър, на едно зле режисирано представление, в което всички се преструваме, че имаме държава и че произвеждаме смисъл. Така ние ставаме част от продуцираното безсмислие на обществения живот, който просмуква и личното битие на всеки един от нас.

Неусетно всички ние, дори и да сме водени от чисти и добри намерения, ставаме част от деструкцията на настоящето и не можем (защото не вярваме) да погледнем в бъдещето. А всъщност, единствено погледът в бъдещето чертае посока и изход от омагьосания кръг на настоящето.

Накратко –

България няма изход от своето Настояще, защото няма визия за своето Бъдеще.

Ние сме приковани, фасцинирани и вцепенени от погледа на Медуза, без да можем да се докоснем един друг, без да взаимодействаме ефективно и продуктивно помежду си; стоим от години на едно място, като в ступор, в неверие или в очакването на чудо.

Нямаме обща Мечта.

България се задъхва от липса на бъдеще, цел и посока.

   „ВИЗИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ – МЕЧТА ОТВЪД ХОРИЗОНТА“

Ние, създателите на онлайн платформата „Визия за България“, вярваме, че у нас все още има хора, които искат и могат да се обединят в светла национална кауза. С предлагането на този проект, представляващ средносрочна и дългосрочна визия за България, нашата първа цел е да предизвикаме прозрачна обществена и експертна дискусия за бъдещето на нашата родина. Бихме искали това да се случи в колективно съавторство с вас до постигането на значима публична подкрепа. Крайната цел е обединение на критична маса от мислещи хора около каузата за доброто бъдеще на България и предизвикване на качествено нова трансформация в общественото съзнание за поемане на градивен курс към нашето бъдеще.

„Визия за България“ не е политически, а колективен граждански проект и смисълът на неговото разгръщане във времето е именно такъв. Не е възможно да бъде създаден качествен, достоен и компетентен политически субект без качествена трансформация в общественото съзнание и без то да има ясна и дългосрочна визия за своето бъдеще – визия, защитаваща голяма част от груповия интерес. Само  общество, способно да открие, да реабилитира и да обедини своя реален интелектуален и експертен потенциал, е в състояние да излъчи качествен и отговорен политически субект, който да поведе към по-добро бъдеще своя народ. Първото зависи от волята, усилията и куража на всеки един от нас. Второто е следствие и доказателство за качеството на свършеното дело – изграждането на устойчив фундамент, по който да преминем напред и да се измъкнем от блатото на настоящето.

С проекта „Визия за България“ решихме първо да ви разкажем какво се случва в нашия свят, едновременно с това да анализираме случващото се и да предложим посока за развитие на нашата страна, съобразно актуалните световни тенденции, глобалната посока на развитие, доказаните формули на успеха и нашите национални специфики. Точно днес моментът е особено подходящ. Динамиката на световните процеси отваря невероятен шанс и исторически прозорец, от който ще се възползват умните и предвидливите нации. Затова ви каним да дойдете при нас и да бъдете съавтори на Визията за нашата страна. Ще имаме нужда един от друг задълго. И това може да се превърне във вълнуващо и смислено пътуване към сбъдването на една национална мечта.

Три са стълбовете, около които обединихме националния и обществения интерес в нашия граждански проект:

Убедени сме, че за да оцелеем в драматично раждащия се нов световен ред, е необходимо да отстояваме своята цивилизационна и национална идентичност. Традиционните човешки и морални ценности са съхранявани през хилядолетията до днес и ние считаме, че в тях са втъкани нишките, които пренасят от миналото към бъдещето познанието за смисъла на човешкото съществуване, механизмите за оцеляването и укрепването и общността като единен жив организъм. Ето защо умереният консерватизъм в оценката на нашите досегашни и нови постижения и ценности е връзката между минало, настояще и бъдеще. Всеки опит да разкъсаме насилствено или преждевременно тази органична връзка ни връща назад в развитието ни като личности и като общество. Социалната еволюция, дори когато узрее за нов революционен скок, пази в гънките си паметта за своето минало и го вгражда в копнежа за своето бъдеще. Крайният либерален индивидуализъм разгражда и атомизира западните общества и това е основната причина за дълбоката цивилизационна криза на Запада и за възхода на Изтока.

Мощното, почти чудодейно и експоненциално развитие на високите технологии не противоречи на идеята за националната държава, напротив – днес то е най-сигурният инструмент и коз за бъдещето й развитие. В този смисъл умереният консерватизъм е форма на критично мислене, която ни позволява да оценим своевременно предстоящия скок в една или друга област на развитието и да го подкрепим, а не да го възпрепятстваме. Успоредно с това, крайните форми на национализъм и изолационизъм не са адекватни на съвременните реалности и водят до изпадането на цели народи и държави от посоката на глобалното човешко развитие. Примерите са много и някои от тях са твърде близо до държавните ни граници.

Умереният консерватизъм е мъдрият и фин баланс в настоящето между миналото и бъдещето, между традиционните устои на съществуването на обществения организъм и неговото неизбежно развитие към необятното бъдеще, между спомена и мечтата, между съдбата на човека и съдбата на света. Умереният консерватизъм пази устоите и фундаментите на битието, но не забравя, че светът се движи напред – отвън и отвътре – към необятната вселена и към безкрайния Космос, който Homo Sapiens мечтае да разгадае.

Светът, в който живеем днес, става все по-богат и по-развит в технологично отношение и все по-несправедлив в социалното разпределение на материалните  блага. България не е изключение от тази глобална тенденция и дори е в дъното на множество световни и европейски класации – тя е най-бедната държава в Европейския съюз и с най-висока смъртност на населението не само в рамките на съюза. За съжаление ние, българите, според официалните статистики сме най-бързо изчезващата нация на планетата. Съчетано с факта, че страната ни е сочена и за най-корумпираната държава в ЕС, става ясно, че социалната система у нас е не просто в криза, тя е в пълен екзистенциален колапс. Средната класа изтънява все повече, а младите хора (и не само те) се евакуират от страната, търсейки препитание и личностно развитие извън родината си. За да не рисуваме за пореден път тъмните краски на нашето настояще, ще спра дотук. А и всички ние прекрасно осъзнаваме, че след като държавата ни беше деконструирана пред очите ни, заедно с нея в забвение си отидоха фундаментални понятия като социална справедливост и социална солидарност.

Развитието на индивидите и на обществата е неразривно свързано и взаимно обуславящо се, защото ние, хората, сме не само биологични и духовни, но и социални същества. Затова социалната грижа на обществото за всеки негов член – от раждането до смъртта му – както и социалната ангажираност на всеки съзнателен човек към семейството и обществото, е най-добрата среда за живот и развитие. Нещо повече – степента на взаимната социална обвързаност на отделния човек и обществото е еквивалент на степента на достигнатото ниво на развитие. Социалната ангажираност е мотивиран и съзнателно управляван механизъм за адекватни действия на индивидите и обществото, а не емоционален и еднократен протестен акт на отчаяние или компенсиращ „жест“ от елита към плебса.

Социалната справедливост винаги е била относителна величина и се дефинира не от управляващите обществото елити (към които ние, българите, обикновено погрешно адресираме всички проблеми), защото тя е интегрален резултат от степента на взаимна ангажираност на индивидуалното и общественото съзнание. В същото време социалната ангажираност не се ограничава с борбата за справедливост. Тя предполага системни усилия за постигане на мирно и балансирано развитие на хората и обществата, активно и отговорно отношение към миналото, настоящето и бъдещето, което се основава на разума, а не на силата като регулатор на всички човешки отношения.

   „ВИЗИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ – МЕЧТА ОТВЪД ХОРИЗОНТА“

За да се оттласнем от смъртоносната хватка на капана, в който се намираме днес, първото и най-важното условие е да се опитаме да предизвикаме трансформация в общественото съзнание, за да върнем на българина волята му за живот. Да възродим неговата ангажираност към общността и той да потърси за себе си и своите деца социална справедливост. Не навън, а тук, в България. Нужно е да повярваме отново, че можем да бъдем творци на собствения си живот. Тази вяра днес е изгубена, но мъдреците знаят, че изгубеното може да бъде намерено. „Не се гаси туй, що не гасне“, ни завеща поетът Вазов. В темелите на нашия общ български дом все още е жив споменът за времената, в които българинът е възкръсвал като Жар птица от пепелта и е съграждал държавата си отново и отново. Преди да си върнем вярата и куража, преди да поискаме да построим със собствени усилия съвременна България, не е възможно да бъде пренаписан и новият обществен договор, който да бъде справедлив за всички хора, формиращи съвременното общество през 21 век. Без да свършим тази „невидима“ работа, не е възможно да изковем скрижалите на едно здраво общество, в което индивидът дава своя принос за развитието на общността, а от своя страна социалната система осигурява разумно разпределение на материалните блага. Темата за социалната справедливост и оздравяването на обществения организъм е от първостепенно значение и заема важна част в проекта „Визия за България“. Достъпно здравеопазване, добро образование, преодоляване на хроничната бедност, експертен дебат по все по-актуалната в глобален мащаб тема за безусловен базов доход – това са основните компоненти в новия обществен договор, който всички заедно можем да създадем и утвърдим.

Човешкият прогрес е неразривно свързан с развитието на технологиите и днес това е в сила много повече от всякога, защото технологичната революция се разгръща експоненциално, много по-бързо от биологичната и социалната еволюция, и предполага нов скок в когнитивното, а оттам – и в духовното развитие на човечеството. Технологиите овластяват човека с потенциала на неизмерими в сравнение с миналото разрушителни и съзидателни сили, включително ускорение или унищожение на собствената еволюция. В този смисъл, именно нашият умерен консерватизъм, съдържащ в себе си познание, здрав разум и мъдрост, както и социалната ни ангажираност, са регулаторите на тази втора, небиологична природа, която ние, от своя страна, неусетно и постепенно също овластяваме с разум и способности, надхвърлящи многократно човешките възможности. И въпреки това – ако не скочим бързо и без отлагане във влака-стрела на съвременните технологии, оставаме със сигурност извън борда на историята. За повечето от нас бумът на високите технологии е просто компютърна игра, някаква отдалечена от нас виртуална и абстрактна реалност. А всъщност е точно обратното.

Независимо дали го осъзнаваме или не, ние се намираме в центъра на нова когнитивна революция на човешката цивилизация. И това вече е в ход. Немислимото стана реалност и скоростта на процесите в глобален мащаб вече е неудържима, и дори излиза извън контрола на човека. Големите не само го знаят, те го предизвикват. Малките ще отпаднат или ще се възползват с разум, стратегическо мислене, целенасочени действия, и дори с хитрост. Дигиталната икономика е фундаментът на идващото бъдеще, а за мнозина развити геополитически и технологични центрове по целия свят то вече е и настояще. Силициевите долини се множат по цялата планета, но техният брой няма да бъде безкраен, а много точно и пресметливо ограничен. От достиженията на технологичната революция ще се възползват само тези световни региони и държави, които без отлагане съумеят да се адаптират и да се възползват от новите глобални реалности и трендове. Някои вече го направиха, въпреки че са в пъти по-малки от нашата страна като население и територия. Точно заради това добрите практики и изпитаните формули на успеха са залегнали в проекта „Визия за България“.

   „ВИЗИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ – МЕЧТА ОТВЪД ХОРИЗОНТА“

Нашата страна все още има човешкия и интелектуалния потенциал да бъде част от иновативния скок в дигиталния свят, който днес се създава и ще доминира бъдещето. И младите хора го знаят най-добре. Ще си позволя да цитирам думите на един от създателите на първия Софтуерен университет (СофтУни) в България – изключително успешен проект, който направи истинска революция в софтуерната индустрия и даде старт на хиляди млади хора в тяхното кариерно развитие. Един от основателите му, Светлин Наков, наскоро заяви в отговор на въпроса какво би казал на скептиците: „България е прекрасно място с умни хора, където могат да се правят иновации, където могат да се правят продукти на световно ниво. Това бих им казал: Елате си в България, направете си фирма тук, живейте си в България, с българските обичаи и традиции, и покажете на света, че ние сме достойни на тази планета!“

Призивът на Светлин е мечта на много млади българи. Неговият неоспорим успех се дължи на способността на креативен екип от млади хора да мечтае и да работи с вдъхновение, търпение и постоянство за постигането на своята българска мечта: „Мечтата ми е един ден да обучаваме безплатно на разработка на софтуер, да даваме професия и работа не на стотици, а на десетки хиляди ученици, студенти и ентусиасти, и да направим България Силициевата долина на Европа – предпочитано място за живеене и работа. Вярвам, че ще постигнем това някой ден и рецептата е качествено образование за технологичната индустрия, плюс възпитаване на силен предприемачески дух.“

В България група учени и съмишленици разгръщат в екип идеята за създаване на Български индустриален фонд. Този проект скоро предстои да бъде презентиран и разказан подробно в нашата платформа „Визия за България“. Крайната му цел е България да заеме едно от челните места по развитие на науката и технологиите на глава от населението. Според идеолога на проекта – Стоян Александров, учен и предприемач, живеещ в Германия – една от дългосрочните цели е максимум до 50-60 години да сме реализирали автоматизирано и роботизирано земеделие, роботизирано строене на инфраструктура, осигуряване на електричество от термоядрен синтез (което е равно на решаване на енергийния проблем до края на съществуването на човешкия вид). Проектът включва и реабилитирането на България в дейностите и политиките, свързани с проучването и овладяването на Космоса. По думите на екипа, мечтата им е България да се превърне в най-доброто и красиво място за живот и реализация – най-вече за самите българи и за тези от тях, които са напуснали родината и притежават висока квалификация. Способните и можещите наши сънародници, най-вече работещите в сферата на високите технологии, могат да се опитат да вдигнат икономиката на крака, за да върнем у нас и останалите. А ако успеем да привлечем и други големи умове, от други националности – това ще бъде барометърът, показващ, че сме стигнали световното ниво в науката, технологиите и образованието.

Всичко това не е невъзможно и не е утопия, напротив. Извървянето на пътя до общата ни национална мечта е дело на всеки един от нас, и най-вече на младите хора. Те имат нужда от нашето познание, мъдрост и разум, но те имат нужда най-вече от свободата да сбъднат самите себе си.

***

Проектът „Визия за България“ е опит да обединим мислещите и можещите българи. Тези у нас и тези в чужбина. Да се опитаме да си ги върнем тук, при нас, и заедно да изградим общата си родина. В изключително взривоопасната геополитическа обстановка и в крайното противопоставяне на великите сили, на бившите и настоящите империи, ние избираме България. Убедени сме, че само ние, българите, можем да имаме чистата вяра и чистото намерение към съдбата на своето отечество. Никоя външна сила не може да обича България така, както я обичаме ние. България е нашият дом и ние сме убедени, че другите трябва да влизат в него като гости, а не като завоеватели. Нека да се опитаме да се намерим – ние, мислещите, можещите, вярващите и знаещите. За да помогнем и на другите. За да ги подкрепим да поискат живота си обратно.

С отговорно и достойно поведение към самите нас и към собствения си живот ние можем и трябва да бъдем активен граждански коректив и партньор на държавното управление, защото това е не само нашето свещено право, но също е нашият обществен дълг. С мъдрост, далновидност и дългосрочно стратегическо планиране, с ясна цел и посока, ние можем да минем през бурите на 21 век. Не сме единствените малки народи, които вярват като Давид, че с прашката си могат да победят Голиат. Но за да бъдем победители в битката на историята, първо трябва да знаем накъде отиваме.

Така подредихме космоса, в който ви каним да влезете. В нашия, Български космос, завещан ни с вяра и кръв, за да го опазим и съградим. За да чуем Благата вест, че той е безкраен.

Добре дошли в БЪЛГАРИЯ ОТВЪД ХОРИЗОНТА!