Владимир Путин и Башар Асад в Сочи, 20 ноември 2017

„САЩ ВОЮВАТ С ЧУЖДИ РЪЦЕ“
ЕПИЗОД 2 – ВОЙНИТЕ В БЛИЗКИЯ ИЗТОК
Част IX:
Свърши ли войната в Сирия? Хронология на събитията

Всички части на монографията „САЩ ВОЮВАТ С ЧУЖДИ РЪЦЕ“ можете да видите ТУК

Две години от началото на военната операция на Русия в Сирия. Завръщането на Русия в Близкия изток

 „Странно е, че Путин говори по-смислено за Сирия, отколкото всеки друг“
Джон Брадли

„В самото начало на бруталната четиригодишна гражданска война в Сирия аз бях почти единственият по рода си глас в британските медии, осъждащ натиска да бъде свален светският диктатор, президентът Башар ал-Асад, особено в отсъствието на истинско народно въстание срещу него… Аз твърдях, че Асад няма да бъде свален от власт, защото народът на Дамаск няма да въстане против него. Така наречените светски бунтовници всъщност бяха ужасяващи маскирани ислямисти… 

Никой не ме слушаше, а аз се уморих да се опитвам да ги убедя в безумието им.Четири години по-късно страданието на сирийския народ е очевидно – 250 000 убити, милиони бежанци, а половината от населението е вътрешно разселено. И миналата седмица, в разгара на най-голямата бежанска криза в Европа след Втората световна война (причинена в немалка степен от бягащите сирийци), обхватът на геополитическите грешки на Запада стана болезнено очевиден. Джихадисти от различни обединения, които сега са недвусмислено единствената опозиция, навлизат в крайбрежната сърцевина на Сирия, доминирана от алауитите, и се приближават все по-близо до Дамаск…

През последните месеци, поради страх от продължаване на управлението на Асад, вместо да воюва срещу Ислямска държава, Пентагонът се е съсредоточил върху брифингите по разузнаването, за да оправдае своите ограничени успехи. Междувременно неговата вятърничава идея да обучи от самото начало една изцяло нова бунтовническа армия, която едновременно да свали режима на Асад и да победи Ислямската държава, струваше повече от 40 милиона долара (в крайна сметка сумата е над половин милиард долара – бел. авт.) и произведе само четирима или петима войници. Тридесет бойци от друга група (от общо 75 души) незабавно се присъединиха към ‘Ал Кайда’.

Сега Владимир Путин се представя като спасителят на Европа от имигрантската криза. Само ако Асад бъде спасен, твърди той, можем да ограничим потока. Странно, но в твърдението има много повече смисъл от това на всеки друг…

Асад всъщност е по-популярен от всякога в приблизително една трета от Сирия, която той все още контролира… Западът обаче е по-мразен от всякога. Неотдавнашно проучване показа, че 80% от сирийците вярват, че създадохме Ислямската държава – общоприето вярване, между другото, в Близкия изток (и не съвсем неточно)…

Подкрепените от САЩ призиви за отстраняването на Асад с цел отслабването на Иран и Хизбула и налагането на подкрепян от Саудитска Арабия прокси режим, ще доведе до точно обратния резултат. Укрепилият се сегашен режим в Сирия, ако оцелее, не само ще има пълната военна подкрепа на Русия, но и ще бъде политически инструмент на иранците“.

Откъсът е от публикувана в The Spectator на 26 септември 2015 (четири дни преди първите въздушни удари на ВКС срещу терористите в Сирия)  статия на британския журналист и автор на четири книги за Близкия Изток – Джон Брадли (John Bradley). Статията е озаглавена „Странно е, че Путин говори по-смислено за Сирия, отколкото всеки друг“ („Bizarrely, Putin is talking more sense on Syria than anyone else“).  Текстът е сбито описание на ситуацията непосредствено преди началото на военната операция на Русия в Сирия.

През 2015 Джон Брадли е един от малцината трезвомислещи западни журналисти. Неговите статии са като лъч светлина сред тъмнината от дезинформация и пропаганда, целящи да представят ислямистките проксита на САЩ, Великобритания, Саудитска Арабия и Израел (пропитата с уахабизъм и така наречена Свободна сирийска армия и Джабхат ан–Нусра/Ал-Кайда в Сирия), като борци за справедливост, свобода и демокрация.

Доклад на STRATFOR свидетелства, че пикът на миграционния поток е през септември 2015, т.е. буквално преди началото на операцията на Русия в Сирия. Този факт категорично отхвърля обвиненията на САЩ, Великобритания и Франция по адрес на Русия в преднамерено предизвикване и задълбочаване на бежанската криза.

По-интересно е какво пише Брадли относно събитията в Сирия в статия, озаглавена „Бъдете внимателни кого отстранявате: дали Западът наистина иска да види назадничавата уахабитска теокрация управляваща Сирия?“ („Be careful who you depose Does the West really want to see a backward Wahhabi theocracy in charge of Syria?“), публикувана на 11 февруари 2012 (3.5 години преди намесата на Русия в Сирия) в британския The Spectator:

„И така, какво наистина се случва? Е, истината за ситуацията в Сирия е, че както в Либия, има много повече от това, отколкото обикновения разказ, с който всички сме подхранвани: продемократични активисти, които се борят с омразен тиранин.…

Както винаги, Западът изглежда е склонен да представи въстанията като обикновена история на борците за свобода, противопоставящи се на тиранията, когато ситуацията е очевидно много по-сложна. Изглежда започва да се разкрива ужасно повторение на либийския провал: западните кореспонденти се намират между самопровъзгласилите се бивши бойци от Ал Кайда и групи от племенни фанатици, но не съобщават тези подробности, за да не подкопаят ‘Арабската пролет’. Резултатът от това ясно може да се види в Либия. След като ислямистките милиции установиха своето управление в Триполи, в някога светската държава те наложиха закона на шариата и започнаха да изтезават своите бивши врагове…

Сега същите гласове, които подпомогнаха ислямистите да превземат Либия – а след това се престориха на изненадани, когато те въведоха нов, може би дори по-лош тип деспотизъм – призовават за още една въоръжена революция в Сирия. Няма значение за тях, че ако техният метеж успее, новият режим може да причини неимоверно страдание на сирийския народ, по-голяма част от който (често не се съобщава) не се е присъединил към бунта…“

„За да отслабят Иран САЩ и Израел се стремят да свалят Асад, използвайки в своята война срещу Сирия уахабити (уахабизмът е създаден преди малко повече от 200 години в Саудитска Арабия продукт на Британската империя срещу тогавашната Османска империя), чиято единствена цел е ликвидирането на светска Сирия и установяване на закона на шариата, принасяйки в жертва милиони сирийски граждани – религиозните малцинства (алауити, християни, шиити и други), обикновените мюсюлмани, все по-намаляващия брой свободно мислещи интелектуалци, както и всички, които не приемат уахабитската теокрация“, твърди Брадли.

„Американските и израелските ‘интереси в сигурността‘ трябва да са на първо място и най-добре се обслужват от пакта с дявола (с ислямистите – бел. авт.)“, заключава авторът.

На 26 август 2015 между Русия и Сирия е подписано споразумение за разполагане на авиационна група на ВС на РФ на територията на САР, в съответствие с което авиогрупата, по молба на сирийските власти, се разполага безрочно на летище Хмеймим. Споразумението влиза в сила на следващата година – 12 ноември 2016.

На 28 септември 2015 Владимир Путин произнася своята реч на юбилейното 70-то заседание на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. В речта си той отделя значително внимание на ситуацията в Близкия Изток, както и директно обвинява Запада за случващото се в региона:

„Агресивното външно вмешателство доведе до това, че вместо реформиране, държавните институти, а и самият начин на живот там бяха безцеремонно разрушени. Вместо тържество на демокрацията и прогреса – насилие, нищета, социална катастрофа, а правата на човека, включително и правото на живот, не съществуват изобщо. Иска ми се да попитам онези, които създадоха такава ситуация: „Вие изобщо осъзнавате ли какви ги натворихте?“, но се страхувам, че този въпрос ще увисне във въздуха, тъй като така и не се отказахте от политиката, основаваща се на самоувереност, убеденост в своята изключителност и безнаказаност. Възникналият в няколко страни от Близкия Изток и Северна Африка властови вакуум доведе до образуването на зони на анархия, които веднага започнаха да се запълват с екстремисти и терористи. Под знамената на т.нар. „Ислямска държава” вече воюват десетки хиляди терористи. Сред тях са и бивши иракски военнослужещи, които в резултат на нахлуването в Ирак през 2003 г. бяха изхвърлени на улицата. Доставчик на такива „наборници” се явява и Либия, чиято държавност беше разрушена в резултат на грубото нарушаване на Резолюция № 1973 на Съвета за сигурност на ООН. А днес редовете на радикалите се попълват и от членовете на т.нар. „умерена сирийска опозиция”, подкрепяна от Запада. Отначало ги въоръжават, обучават, а след това те преминават на страната на така наречената „Ислямска държава“.

Владимир Путин произнася своята реч на юбилейното 70-то заседание на Общото събрание на ООН в Ню Йорк, 28 септември 2015, Снимка – Константин Завражин / РГ

А и самата „Ислямска държава“ не дойде от нищото: първоначално нея също я захраниха като оръдие против неудобните светски режими… В такава ситуация е лицемерно и безотговорно да се излиза с гръмогласни декларации за заплахата от международния тероризъм, а в същото време да се затварят очите пред каналите за финансирането и поддръжката на терористите, в това число и за сметка на наркобизнеса, нелегалната търговия с нефт и оръжие, или да се опитват да манипулират екстремистките групировки, да ги назначават на служба при себе си за постигане на собствени политически цели с надеждата, че след това някак си ще се разберат с тях или казано по-просто, ще ги ликвидират… Ние считаме всякакви опити за заиграване с терористите, а още повече – тяхното въоръжаване, не просто за недалновидни, а за пожароопасни… Считаме за огромна грешка отказа от сътрудничество със сирийските власти, с правителствената армия, с тези, които мъжествено, лице в лице, се сражават с терора. Най-накрая трябва да признаем, че освен правителствените войски на президента Асад, а също така и кюрдското опълчение, в Сирия с „Ислямска държава” и с другите терористични организации никой не се бори. Ние знаем всичките проблеми на региона, всичките противоречия, но е нужно при все това да се изхожда от реалностите“.

Путин продължава: „Принуден съм да отбележа, че в последно време, този наш честен и прям подход се използва като предлог да бъде обвинена Русия в растящи амбиции. Сякаш тези, които говорят за това, нямат въобще никакви амбиции. Същината обаче не е в амбициите на Русия, а в това, че да бъде търпяно сложилото се в света положение, е вече невъзможно. В действителност ние предлагаме ръководенето не от амбиции, а от общи ценности и общи интереси на основата на международното право, обединяване на усилията за решаване на стоящите пред нас нови проблеми и създаването на наистина широка международна антитерористична коалиция“.

На 30 септември 2015 Съветът на Федерацията разрешава използването на въоръжените сили на Русия в Сирия. Сенаторите единогласно гласуват за използването на ВС извън територията на Руската федерация. „Президентът на Сирийската Арабска Република се обърна към ръководството на нашата страна с молба за оказване на военна помощ“, заявява ръководителят на Администрацията на президента Сергей Иванов.

Правни основания за присъствието на Русия в Сирия.

„Ние действаме в пълно съответствие с международното право – по искане на официалните власти на Сирийската арабска република. Всички други страни, които досега са участвали в подобни акции, действат незаконно, защото няма решение на Съвета за сигурност на ООН по този въпрос, няма официално искане от сирийските власти… До началото на нашата операция вече 11 страни бяха взели участие в различни удари по сирийската територия… И всичко това продължава повече от година. Разбирайки и знаейки това, ние: а) информирахме нашите партньори и б) предложихме им съвместна работа.

Най-лесно би било да се присъединят към нашите усилия и по този начин да легитимират своите действия на сирийска територия… За съжаление, засега не сме успели да се договорим с нашите партньори… Нашата задача… се заключава в стабилизиране на законните власти и създаване на условия за постигане на политически компромис“ – откъс от интервюто на руския журналист Владимир Соловьов с президента на Русия Владимир Путин, 12 октомври 2015.

Владимир Соловьов по време интервюто с президента Владимир Путин, 12 октомври 2015

Съгласно Хартата на ООН, Глава 7, член 39-51, за провеждане на военна операция на територията на чужда държава следва да е налице едно от двете условия, а именно:

–  Мандат/резолюция на ООН;
–  Покана от страна на легитимното правителство на държавата, на чиято територия следва да присъства чуждестранен военен контингент.

На тази правна основа Русия се явява единствената държава, чийто военен контингент в Сирия присъства законно, по покана на легитимното сирийски правителство, както и в качеството си на съюзник на Сирия по силата на Договора за приятелство и сътрудничество между Съюза на съветските социалистически републики и Сирийската арабска република, подписан на 8 октомври 1980 г. в Москва. Според Договора, в случай на ситуации, застрашаващи мира и сигурността на една от страните или представляващи заплаха за мира или нарушаване на мира и сигурността в целия свят, договарящите се страни незабавно координират своите позиции и сътрудничество за решаване на възникващите заплахи и възстановяването на мира. След разпада на СССР, през декември 1991 г., Сирия признава Русия за официален правоприемник на СССР. Договорът за приятелство между двете страни е активен и до днес.

„Съществуват традиционни отношения между Сирия и Русия, и дори в най-лошия период след разпадането на СССР, те останаха добри… Ние поискахме помощ от самото начало, но ескалацията на конфликта достигна най-високото си ниво през миналата година. Дотогава сирийската армия побеждаваше. Нашите врагове, виждайки, че ние настъпваме, увеличиха притока на терористи-наемници от чужбина. Все повече чужденци започнаха да пристигат от различни страни. Повече от сто страни! А Сирия е малка страна с неголямо население. Ето защо се нуждаехме от помощта на нашите приятели. Намесиха се Иран, Хизбула, а намесата на Русия, тази велика сила, решително промени съотношението на силите в наша полза. Ето защо за нас бе естествено да поискаме помощ от Руската федерация… През 2014 те (руснаците – бел. авт.) разбраха, че балансът се изменя в полза на терористите, благодарение на подкрепата на Запада и други страни – Саудитска Арабия, Турция и Катар. Поради тази причини руснаците бяха готови за директна намеса. И ние ги поканихме. Ние имаме доверие на Русия и нейната политика. Руската политика се основава на морал, а не само на полза. Ние знаем, че те ни подкрепят в името на унищожаването на тероризма, а не защото искат нещо в замяна. До този момент те не са поискали нищо. Всички тези фактори подтикнаха мен и правителството на Сирия да поискаме помощ от Русия“, заявява сирийският президент Башар Асад.

И още:

„Русия, Иран и Хизбула са наши постоянни съюзници, и те са тук на легална основа. Те се борят срещу терористите, но има други страни, които се намесват именно с цел подкрепа на терористите“.

На 12 април 2017, по време на първата съвместна пресконфренция с държавния секретар на САЩ Рекс Тилърсън, министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров заявява:

„Бих искал още веднъж да подчертая, че в Сирия работим по молба на легитимно правителство на държава-членка на ООН, която не е под никакви санкции, наложени от Съвета за сигурност. Ние сме там, за да се борим с тероризма“.

Ситуацията в Сирия до намесата на Русия – септември 2015 (картата вляво) и ситуацията в Сирия две години по-късно – септември 2017 (картата вдясно) Източник: РИА Новости

– 30 септември 2015 – Въздушно-космическите сили (ВКС) на Русия нанасят първите точечни въздушни удари по позиции на Даеш в Сирия. В състава на авиогрупата влизат фронтовите бомбардировачи Су-24М и Су-34, бомбардировачите за далечно действие Ту-22М3, щурмоваците Су-25СМ и многоцелевите изтребители Су-30СМ и Су-35С, чиято задача е охрана на щурмовата авиация от въздуха. Военнослужещите, които участват в операцията, са дислоцирани на авиобаза Хмеймим в района на град Латакия. За координиране на борбата срещу ИД, Русия, Ирак, Иран и Сирия създават в Багдад информационен център.

– 7 октомври 2015 – навръх рождения ден на президента Путин, кораби от ВМФ на Русия (Каспийската флотилия) за първи път вземат участие в операцията в Сирия.

Ракетният кораб проект 11661 (шифър “Гепард”)„Дагестан“, малките ракетни кораби проект 21631 (шифър “Буян-М”) „Град Свияжск“, “Великий Устюг“ и „Углич“ провеждат групов пуск на 26 крилати ракети 3М14Т “Калибър-НК” (SS-N-27 “Sizzler”, според кодификацията на НАТО) по цели на Даеш на разстояние 1500 километра. Всичките, единадесет на брой предварително избрани цели, са поразени. Западното разузнаване е напълно изненадано от характеристиките на оръжейните системи. Оказва се, че те са били силно занижени (петкратно). След тази дата, крилати ракети с морско базиране са използвани многократно срещу цели на терористите в Сирия.

– 17 ноември 2015 – за първи път в операцията в Сирия е задействана стратегическата авиация в лицето на 5 самолета Ту-160, 6 самолета Ту-95МС и 12 самолета Ту-22М3, които поразяват цели в Сирия, като като Ту-160 и Ту-95МС изстрелват по джихадистите общо 34 крилати ракети тип Х-555 и Х-101. За Ту-160 и Ту-95МС това е първото им участие в реални бойни действия. За първи път са тествани в бойни условия и новите Х-101, чиято максимална далекобойност е 5500-7500 километра.

След нанесените удари на стратегическата авиация, генерал Сергей Шойгу докладва на президента Путин: „Броят на полетите е увеличен два пъти, което позволява да се нанасят мощни прецизни удари по терористите от ИД в цялата дълбочина на територията на Сирия“.

В същия ден Русия за първи път извършва пуск на крилати ракети 3М14Т “Калибър-НК”от подводница. Многоцелевата дизелова подводница на Черноморския флот Б-237 „Ростов на Дон“ (проект 636.3 „Варшавянка“) нанася от акваторията на Средиземно море ракетни удари по Даеш.

Б-237 „Ростов на Дон“ (проект 636.3 „Варшавянка“)

– 24 ноември 2015 – по време на изпълнение на бойна задача Су-24 е свален над сирийска територия от Ф-16 от ВВС на Турция. Командирът на екипажа подполковник Олег Пешков загива, а щурманът капитан Констатин Мурахтин е спасен в резултат на проведена съвместна операция по бойно търсене и спасяване между сирийските специални сили и руските морски пехотинци. По време на спасителната операция загива матрос Александър Позинич. Отношенията между Москва и Анкара се сриват.

– 25 ноември 2015 – крайцерът Москва, въоръжен с 8 пускови установки ПВО C-300Ф (НАТО: SA-N-6 Grumble) с по 8 ракети (общо 64), заема района в крайбрежната зона на Латакия.

Крайцерът Москва „е готов да унищожи всяка въздушна цел, представляваща потенциална заплаха за нашите самолети“, предупреждава министърът на отбрана Сегей Шойгу и добавя: „С решение на върховния главнокомандващ с цел защита на всички направления в Сирия, на летище Хмеймим се прехвърля зенитна ракетна система С-400“.

– 26 ноември 2015 – Русия разгръща С-400 “Триумф“ (НАТО: SA-21 Growler) на летище Хмеймим.

С-400 на базата в Хмеймим, Сирия

– 28 януари 2016 – Сирийската арабска армия (САР), с подкрепата на опълченци и ВКС, освобождава стратегически важния град Шейх-Мискин, провинция Дераа. Това е първата мащабна победа на сирийските войски на южния фронт.

– 14 март 2016 – президентът на РФ Владими Путин заповядва на министъра на отбраната Сергей Шойгу начало на изтегляне на руските военни сили от Сирия, считано от 15 март 2016.

– 17 март 2016 – президентът Путин предупреждава онези, които смятат, че Русия изоставя Сирия: „Ако е необходимо, то буквално в рамките на няколко часа Русия е в състояние да увеличи своа контингент в региона до размер, адекватен на ситуацията, както и да използва целия арсенал от възможности, с които ние разполагаме“. Точно това и се случва впоследствие.

– 27 март 2016 – при поддръжката на ВКС сирийската армия и опълченците вземат под пълен контрол древна Палмира. Градът е освободен. (Палмира беше превзета от ИД през май 2015).

– 5 май 2016 – на сцената на древния римски амфитеатър в Палмира, където джихадистите са изпълнявали почти година смъртните присъди, се състоя концертът „С молитва за Палмира“ на симфоничния оркестър на Мариинския театър под диригентството на народния артист на Русия Валери Гергиев. Пред стотиците зрители – местни жители, сирийски и руски военнослужещи – оркестърът изпълнява произведения на Бах, Прокопиев, Щедрин.

– 27 юни 2016 – седем месеца след инцидента със сваления Су-24 на ВКС на Русия, президентът на Турция Реджеп Таип Ердоган поднася официално в писмена форма своите извинения към Русия и руския народ: „Искам отново да изразя съчувствие и най-дълбоките си съболезнования към семейството на починалия руски пилот и да кажа: извинете. С цялото си сърце споделям тяхната болка. Семейството на руския пилот ние възприемаме като турско семейство. В името на облекчаване на болката и тежестта на нанесените щети, ние сме готови за всяка инициатива“.

– 22 юли 2016 – Русия и сирийските власти започват провеждането на мащабна хуманитарна операция в Алепо. Открити са три коридора за излизане от града, както за мирните жители, така и за воюващите срещу режима, които са готови да сложат оръжие. Открит е и коридор за онези, които са готови да напуснат града, но с оръжие и техника.

– 16 август 2016 – Ту-22М3 на ВКС на РФ се приземяват на военното летище Хамадан в Иран за нанасяне на въздушни удари по обекти на ИД и Джабхат ан-Нусра в Сирия. За първи път от 1979 г. насам Иран предоставя възможност на друга държава да разположи въоръжение на своя територия.

Двойка свръхзвукови ракетоносци-бомбардировачи Ту-22M3

– 22 септември 2016 – сирийската армия започва мащабна операция в източната част на Алепо, контролирана от противниците на Асад.

– 29 септември 2016 – Reuters съобщава, че в администрацията на Обама изучават варианти за “силово решение” на конфликта в Сирия.

– 30 септември 2016 – предвид създалата се обстановка, Русия разполага допълнително количество фронтови бомбардировачи Су-24, изтребители-бомбардировачи Су-34 и фронтови щурмовици-бомбардировачи Су-25. Една година от началото на руската военна операция в Сирия.

– 4 октомври 2016 – в статия на The Washington Post се твърди, че САЩ обсъждат нанасяне на удар с крилати ракети по летища в Сирия, в обход на ООН. Целта на Вашингтон е недопускане на освобождаването на Алепо от страна на правителствените сили, поддържани от Русия.

Отново на 4 октомври 2016 министерството на отбраната съобщава, че в Сирия е разгърната батарея С-300В4 (между 4-6 комплекса). Москва слага точка на намеренията на САЩ да установи зона, забранена за полети, с цел осигуряване на убежище на джихадистите.

– 7 октомври 2016 –  заместник-министърът на отбраната на Русия Анатолий Антонов изнася постигнатите резултати за една година: освободени са 586 населени места, от които 150 града и 12360 км2 територия. Доставени са над 1500 тона хуманитарна помощ. Извършени са над 15 000 полета, поразени са 30 000 обекта. Унищожени са около 35 000 терористи, 2700 от които са от Русия и страните от ОНД. „В същото време, самолетите на водената от САЩ коалиция нанасят между 6 и 15 удара на ден само по обекти на ИД. Мисля, че всеки по-нататъшен коментар е излишен“, казва Анатолий Антонов. Към 16 октомври 2016, количеството полети са 16 285 срещу 7 900 за САЩ и коалицията от 60 държави, при това не за година, а за 26 месеца. Руските ВКС унищожават танкове – 125 броя, реактивни системи за залпов огън (РСЗО) – 124 броя,  БТР/БМП – 184 броя.

Ту-160 на ВКС на РФ

– 15 ноември 2016 –  бойното кръщение на „Адмирал Кузнецов“. „За първи път в историята на руския флот в бойните действия е задействан авианосният крайцер ‘Адмирал Кузнецов’: днес от този крайцер започнаха да работят нашите самолети Су-33“, долага на президента Путин министърът на отбраната Шойгу.

В същия ден са направени пускове на противокорабни ракети П-800 „Оникс“ от бреговите ракетни комплекси К-300 „Бастион-П“ по цели на ИД. Това е първата използване на комплекса в реални бойни действия, както и първият случай за използване на комплекса по наземни цели.

– 11 декември 2016 – джихадистите от ИД превземат повторно древния град Палмира. “Всичко, което се случва в Палмира, е в резултат на некоординирани действия между така наречената международна коалиция, сирийските власти и Русия. Многократно съм казвал, че за да бъде ефективна борбата срещу тероризма, е необходимо да се обединят усилията“, заявява Владимир Путин на 16 декември 2016.

– 15 декември 2016 – Сирийските правителствени сили при поддръжка на ВКС и ССО освобождават Алепо.

– 20 декември 2016 – в Москва се провеждат тристранни преговори между министрите на външните работи на Русия, Турция и Иран. Приета и подписана от министрите на външните работи на трите страни е съвместната декларация, чиито основни точки са свързани с намиране на политическо решение на конфликта в Сирия. „Ние имаме общo мнение, което преди всичко се заключава в това, че е необходимо изцяло да се спазва суверенитета, териториалната цялост и единството на Сирия. Общото мнение е в това, че няма военно решение на кризата в Сирия. Ние се застъпваме за безалтернативност на политико-дипломатическото решение на конфликта. Нашите страни са дълбоко убедени, че това споразумение ще даде необходимия тласък за възобновяване на политическия процес в Сирия… Към днешна дата, тристранният формат Иран-Русия-Турция, най-малко на практика, доказва  своята актуалност“, заявява министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров.

– 22 декември 2016 – министерството на отбраната на Сирия заявява, че град Алепо е освободен напълно и се намира под контрола на сирийската армия.

Към 22 декември 2016, количеството полети на ВКС в хода на операцията възлиза на 18 800, а нанесените удари достигат 71 хиляди. Унищожени са 725 тренировъчни лагери на терористите, повече от 400 фабрики и работилници за произвеждане на боеприпаси, както около 1500 единици бойна техника, 204 полеви командири. 84% от екипажите на ВКС преминават през участие в нанасяне на удари по позициите на джихадистите. 162 образци въоръжение и техника са използвани за първи път в бойни условия през 2016.

– 23 декември 2016 – Сергей Шойгу докладва на Владимир Путин за завършването на операцията по освобождаването на Алепо.

Момче държи плакат на президента Башар Асад в Алепо, след като армията обяви пълна победа в града, Снимка: БТА

На същия ден за съдействие на местните власти в гарантиране на върховенството на закона, за гарантиране на безопасността на мирните граждани и на военнослужещите, както и за осигуряване на безопасно придвижване на хуманитарните конвои, в Алепо е разположен батальон Военна полиция от състава на ВС на РФ. Батальонът има още за задача да предотврати сблъсъци и разногласия на междурелигиозна и междунационална основа. За да се създадат благоприятни контакти с местното население, личният състав на подразделението е сформиран предимно от Чеченската република, тъй като изповядват сунитския ислям, както и повечето от жителите на Алепо. Заедно с военнослужещите пристига и мюфтията на Чечения. Батальонът няма да участва в бойни действия, а неговото изпращане е съгласувано с официален Дамаск.

– 28 декември 2016 – Русия и Турция се договарят за прекратяването на огъня в Сирия и организиране на мирни преговори в Астана, Кахастан.

– 29 декември 2016 – подписано е споразумението за пълно прекратяване на огъня между Дамаск и така наречената въоръжена опозиция, което влиза в сила от полунощ на 30 декември. В деня на подписването на споразумението за прекратяването на бойните действия, Путин заявява, че Русия ще съкрати военното си присъствие в Сирия.

– 30 декември 2016 – 00.00 часа, на територията на Сирия е обявен режим за прекратяването на огъня. Гаранти за примирието са Русия, Турция и Иран.

– 31 декември 2016 – Съветът за сигурност на ООН единодушно приема резолюция, изготвена от Русия, в подкрепа на прекратяването на огъня в Сирия и начало на политическо уреждане на конфликта чрез преговори между Дамаск и бунтовниците (така наречената опозиция). Документът е внесен от представителя на Русия в Съвета за сигурност на ООН Виталий Чуркин. Предложеният текст на резолюцията призовава за възможно най-бързо организиране доставянето на хуманитарна помощ  на територията на Сирия. Решено е преговорите, които ще се извършват чрез посредничеството на Русия и Турция (Иран също е включен впоследствие), ще се проведат през януари в Астана, Казахстан.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

– 6 януари 2017 – авианосната група на ВМФ на РФ отплава от бреговете на Сирия. Русия съкращава своята войскова групировка в арабската република.

“За два месеца участие в бойните действия, летците от морската авиация са изпълнили 420 бойни полета, включително 117 през нощта. Практически всички полети се проведоха в трудни метеорологични условия. Нанесено е поражение на 1252 цели на терористите“, информира командващият на руската войскова групировка в Сирия, генерал-полковник Андрей Картаполов.

– 12 януари 2017 – между представителите на руските ВКС и турските ВВС е подписан Меморандум за предотвратяване на инциденти и осигуряване на безопасността на въздухоплаването по време на операцията в Сирийската арабска република.

– 18 януари 2017 – ВКС на Русия и ВВС на Турция за първи път провеждат съвместна операция срещу ИД. В операцията участват девет самолета на ВКС на Русия (четири Су-24М, четири Су-25 и един Су-34) и осем от страна на ВВС на Турция (четири F-16 и четири F-4). Унищожени са 36 цели на ИД в района на ал-Баб, провинция Алепо. Така, от реален прокси противник на Русия в Сирия, Турция става първата страна от НАТО, която осъществява бойно взаимодействие с Русия, превръщайки се в съюзник на Москва срещу срещу ИД

– На 21 януари 2017 Русия и Турция провеждат втората си съвместна операция по нанасяне на авиоудари по обекти на ИД. В операцията участват 3 самолета на ВКС на Русия (два Су-24М и един Су-34), както и 4 самолета на ВВС на Турция (два F-16 и два F-4). Поразени са 22 цели в района на ал-Баб, провинция Алепо. На 26 януари 2017, ВКС на Русия и ВВС на Турция провеждат трета съвместна въздушна операция, нанасяйки удари по ИД в района на ал-Баб, провинция Алепо.

– 23 и 24 януари 2017 – в Астана, Казахстан се провежда Международна среща по сирийското урегулиране (International meeting on Syrian settlement) с участието на Русия, Турция, Иран, правителството на Сирия и така наречената въоръжена опозиция. Първи кръг на преговорите. По време на двудневната среща в Астана, военни експерти на Руската федерация и сирийската въоръжена опозиция съгласуват на карта разграничителните линии между Даеш и отрядите на опозицията. В края на срещата, страните-гаранти на примирието – Русия, Турция и Иран –  в съвместното си изявление потвърждават целостта и суверенитета на Сирия. Освен това, взето е решение за създаване на механизъм за контрол на спазването на прекратяването на огъня.

На срещата САЩ са поканени като страна-наблюдател (Вашингтон е представен от посланика на САЩ в Казахстан).

Гаранти на спазването на режима за прекратяване на огъня стават Русия, Турция, Иран, които планират да създадат тристранен механизъм за контролиране на режима за прекратяване на огъня.

– 15 и 16 февруари 2017 – Втори кръг на мирните преговорите в Астана между Русия, Турция, Иран, правителството на Сирия и така наречената въоръжена опозиция. Приема се механизъм за съблюдаване на прекратявянето на огъня.

– 2 март 2017 – Палмира е освободена. Основен актьор в процеса на повторното освобождение на Палмира са Силите за специални операции (ССО) на Русия, на които ще бъде посветена отделна публикация.

Оператори от Силите за специални операции (ССО) на РФ на действащи на територията на Сирия

– 14 и 15 март 2017 – Трети кръг на мирните преговорите в Астана, Казахстан.  Представителите на Русия, Иран и Турция се договарят за превръщане на двустранния механизъм за наблюдение на режима за прекратяването на огъня (Русия-Турция) в тристранен, като Иран бъде присъединен. Сирийската опозиция не участва в преговорите. Русия поема отговорността да контролира действията на военизираната ливанска шиитска организация Хизбула на територията на Сирия.

– 3 и 4 май 2017 – Четвърти кръг от мирните преговори в Астана, Казакстан. Пълномощните представители на Русия, Иран и Турция подписват Меморандум за създаване на зони за деескалация в Сирия.

Пълномощните представители на Русия, Иран и Турция подписват Меморандум за създаване на четири зони за деескалация в Сирия. Документът призовава за прекратяване на бойните действия (включително и въздушните удари) между бунтовнически групи, от една страна, и правителствените сили и техните съюзници, от друга, в четири зони за деескалация, основно контролирани от така наречените опозиционни сили.  Гаранти на спазването на режима на прекратяването на бойните действия са Русия, Турция и Иран.

Четирите зони са:

Зона 1: провинция Идлиб, както и североизточните райони на провинция Латакия, западните райони на провинция Алепо и северните райони на провинция Хама;
Зона 2: Градовете ар-Растан (ar-Rastan) и Талбеше (Talbiseh) в провинция Хомс.
Зона 3: Източна Гута в северната част на Дамаск.
Зона 4: Контролираният от бунтовниците юг по границата с Йордания, включително части от провинциите Дараа (Daraa) и Кунейтра (Quneitra).

Меморандумът влиза в сила от 00.00 часа на 6 май 2017 и е за срок от шест месеца.

Зони за деескалация в Сирия. Източник: МО на РФ

Към 4 май 2017 в резултат на авиоударите на ВКС са унищожени над 3 хиляди бензиновоза и над 200 нефтопреработващи завода и помпени станции за гориво.

– 4 и 5 юли 2017 – Пети кръг от мирните преговори в Астана, Казахстан. Участниците в преговорите не достигат консенсус относно определянето на точните граници на конкретните зони за деескалация. Русия, Турция и Иран създават работна група за финализиране на споразумението за създаване на зони за деескалация в Сирия.

– 13 юли 2017 – Споразумението за деескалация (de-escalation agreement), постигнато между Русия, САЩ и Йордания, влиза в сила в провинциите Дараа, Кунийтра и Сууейда в югозападната част на Сирия. Прекратени са бойните действия между правителствените сили и въоръжените опозиционни формирования, които са се присъединили към примирието.

Зони за деескалация в Сирия. Източник: РИА Новости

– 12 август 2017 – през нощта, за първи път от началото на бойните действия срещу Даеш, специалните сили на Сирия провеждат виртуозна операция по стоварване на тактически въздушен десант в тила на терористите, довел до пълното унищожение на групировката на Даеш в района на населен пункт Ел Кдар (El Kder), намиращ се на 120 километра западно от Дейр ез-Зор.

Операцията е проведена под ръководството на един от най-известните сирийски военни лидери – генерал Сухел Салман ал-Хасан (Suheil Salman al-Hassan) известен с прозвището Тигъра.

В подготовката и провеждането на операцията участват руски военни съветници от Силите за специални операции (ССО). Задействани са ВКС. Предхожда и артилерийска подготовка с използване на РСЗО.

Началникът на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация армейски генерал Валерий Герасимов тържествено връчва сабя на генерал ал–Хасан (Тигъра)

– 5 септември 2017 – правителствените сили успяват да пробият блокадата на град Дейр ез-Зор, която Даеш  удържа три години.

Обстановката към 6 септември 2017. Източник: РИА Новости

– 14 и 15 септември 2017 – Шести кръг от мирните преговори в Астана, Казахстан. Страните-гаранти Русия, Иран и Турция се споразумяват относно границите на четвърта зона за деескалация – в провинция Идлиб.

За първи път сунитската салафистка групировка Ахар ал-Шам (Ahrar al-Sham) присъства на преговорите в Казахстан. Преди това фракцията на опозицията винаги отказваше да участва, но все пак осигури непрякото си представяне чрез присъствието на фракцията на Бригадите на сирийските ястреби (Alwiyat Suqour al-Sham).

– 22 септември 2017 – Министерството на отбраната на Руската федерация съобщава, че от началото на операцията на Въздушно-космическите сили (ВКС) на Русия 87% от територията на страната e прочистена от терористите. ВКС са извършили  30 хиляди бойни полета и е нанесла повече от 92 хиляди точкови удара, като са поразени около 100 хиляди предварително набелязани цели. Над 2 200 населени места са присъединени към режима за прекратяване на бойните действия. Разминирани са повече от 5 хиляди хектара. Неутрализирани са повече от 60 хиляди взривни устройства.

„Само за последните десет дни на месец септември, в резултат на точните ракетно-авиационни удари на ВКС на Русия в периода 19 до 29 септември 2017 потвърдените загуби на терористите съставляват 2359  убити и около 2700 ранени. Между тях са 16 полеви командири на различни нива и над 400 терористи от Русия и страните от ОНД. Унищожени са 67 опорни пунктове, 27 танка, 21 реактивни системи за залпов огън (РСЗО), 149 автомобили с повишена проходимост с монтирани на борда крупнокалибрени картечници, 17 джихад-мобили и 51 склада с боеприпаси“, съобщава генерал-майор Игор Конашенков.

От началото на своето създаване Руският център за примирение на воюващите страни доставя общо 2 233 тона хранителни продукти. Центърът организира 13 конвоя с хуманитарна помощ на ООН.

Медицинският персонал от МО на РФ оказват медицинска помощ на 60 хиляди сирийски граждани.

„Ако до 2015 ИД заработва годишно около 3 милиарда долара от продажбата на нефт на територията на Сирия, в отделни периоди до 10 милиона долара на ден, днес финансовото снабдяване на ИД от територията на Сирия практически е преустановено. Днес ИД контролира по-малко от 5%, а до началото на операцията на Въздушно-космическите сили на Русия, ИД контролира повече от 70% от територията на Сирия“, заявява на 24 октомври 2017 Сергей Шойгу по време на срещата на министрите на отбраната на страните от Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (ASEAN)

– 30 и 31 октомври 2017 – Седми кръг от мирните преговори в Астана, Казахстан. Страните-гаранти (Русия, Иран и Турция) приемат съвместното изявление, в което призовават за активизиране на усилията по ускоряване на политическия процес, ръководен от ООН в Женева, както за разглеждане на предложението на Руската федерация за свикване на конгрес на националния диалог в съответствие с Женевския процес. Подчертава се необходимостта от увеличаване на международната хуманитарна помощ и предприемане на мерки по изграждане на доверие, включително освобождаване на задържани/отвлечени, предаване на телата, както и идентифициране на изчезнали лица.

– 3 ноември 2017 – сирийската армия и нейните съюзници, подпомагани от ВКС на Русия, напълно освобождават най-големия в Източна Сирия град – Дейр ез-Зор. Така, след освобождението на Алепо и Палмира, е постигната поредната и решаваща на стратегическа победа.

– 15 ноември 2017 – завършено е разминирането на град Дейр ез-Зор. „Проверени са 1 238 хектара от територията на града и съседните райони, 246 километра пътища, 44783 взривоопасни предмети са открити и унищожени“, съобщава заместник-командващият на руската военна групировка в Сирия генерал-лейтенант Сергей Кураленко.

– 22 ноември 2017 – разположеният на около 130 км югоизточно от Дейр ез-Зор град Абу Камал (Abu Kamal) в непосредствена близост до Ирак е освободен и се намира под пълния контрол на правителствените сили. В хода на бойните действия през последните две седмици укрилите се терористи са ликвидирани или пленени. Абу Камал е сочен за последната крепост на Даеш.

В деня на освобождението на Дейр ез-Зор (3 ноември 2017) британският The Guardian публикува мнение на Омар Абу Лайла (Omar Abu Layla), изпълнителен директор на DeirEzzor24 (медия, разпространяваща фейкове в интерес на Запада), според който в района на Абу Камал се намират поне 4 000 джихадисти, способни да организират и провеждат атаки.

„ИД се отказа от Дейр ез-Зор без много бой. Това беше стратегия… Те знаят, че Асад няма достатъчно сили, за да завладее и удържи 120 километра от Дейр ез-Зор до границата. Това, което ще видим в Абу Камал, е битка като Рака“, твърди Абу Лайла.

Въпреки продължителите 14 дни сражения в и около града, прогнозите на Лайла не се оправдават, а плановете на Вашингтон за недопускане, а впоследствие възпрепятстване на правителствените сили и съюзниците им в освобождаването на Абу Камал, се провалят.

Операцията по унищожаването на Даеш в района на града включва серия ракетни и бомбени удари от страна на ВМС и ВКС на Русия. В периода 14 септември – 4 ноември 2017 ВМС и ВКС на Русия изстрелват около 30 крилати ракети (с морско и въздушно базиране), а шест стратегически бомбардировачи Ту-22М3 ежедневно в рамките на 4 дни (1-4 ноември 2017) нанасят бомбени удари по инфраструктурата на Даеш в района на Абу Кемал. Аналогични удари Ту-22М3 нанасят и на 15, 17 и 18 ноември.

– 22 ноември 2017 – В Сочи се провеждат тристранни преговори на най-високо равнище между президентите на Русия, Иран и Турция относно мирното следвоенно развитие на Сирия. В световния печат срещата е определена като „историческа“.

Президентите на Иран (Хасан Рохани), Русия (Владимир Путин) и Турция (Реджеп Ердоган). Източник: Президент на Росия (официален сайт)

 „Мащабните бойни действия срещу терористическите формирования в Сирия завършват. Ще отбележа, че благодарение на усилията на Русия, Иран и Турция беше възможно да се предотврати разпадането на Сирия, да не се допусне нейното превземане от международните терористи, да се избегне хуманитарна катастрофа. Действително, по терористите в Сирия е нанесен решителен удар и се появи реален шанс да се сложи край на многогодишната гражданска война…

С увереност може да се констатира, че сме достигнали до нов етап, предоставящ възможност за пристъпване към реален процес на политическо урегулиране.

Считам, че усилията ни трябва да бъдат насочени към осигуряване на дългосрочна нормализация в Сирия, преди всичко имам предвид процеса на политическо урегулиране  с приключването на тези преговори в рамките на Женевския процес и насърчаване възстановяването на страната в периода след конфликта. Днешната среща е  насочена именно към решаването на тази стратегическа задача…

На сирийския народ му предстои сам да определи своето бъдеще, съгласувайки принципите на държавното устройво…

Убеден съм, че дискусията ще бъде предметна и резултатна, а постигнатите договорености ще послужат за по-нататъшното възстановяване на мира и сигурността в Сирия, за укрепване на нейния суверенитет, единство и териториална цялост и като цяло ще допринесат за стабилизирането на положението в Близкия изток“, заявява в самото начало на срещата президентът Путин.

Тезата на Путин е подкрепена от президентите на Иран и Турция. 

„Днес се открива нова перспектива за края на кризата в Сирия. Много се радвам, че трите държави, подчертавайки териториалната цялост, националния суверенитет, независимостта и единството на Сирия, се ангажираха да работят в тясно сътрудничество за създадаване на мир и стабилност в Сирия. Кризата в Сирия от самото начало беше придружена от директна чуждестранна намеса, включително чрез доставяне на оборудване и снабдяване с оръжия и всестранна подкрепа на онези воюващи групировки, които впоследствие създадоха гръбнака на ИД и Ан-Нусра и бяха използвани за възпламеняването на тероризма в тази страна. Това беше важен фактор в продължаването на кризата. За щастие днес основните стълбове на ИД са унищожени. Останалите терористични групи са пред колапс“, отбелязва президентът на Иран Хасан Рохани.

Рохани продължава:

„Ако другите народи и страни от региона са длъжни да получат урок от от тази изкуствено създадена криза в Сирия, този урок е, че някои сили, които претендират за демокрация и човешки права, няма да се поколебаят да използват инструментите на тероризма, за да постигнат късогледите си цели в региона. Урокът, който тези сили не успяха да научат все още, е че последиците от подкрепата на тероризма и екстремизма няма да бъдат ограничени в само един регион – това зло ще се разпространи във всички региони на света…

В продължение на шест години сирийският народ се бори срещу тероризъм, финансиран и снабдяван с оръжия и разузнавателна информация от чужди държави…

Борбата срещу тероризма не е завършила… Уважаването на националния суверенитет на Сирия е неотменна част от тази борба. Няма извинение за присъствието на чуждестранни войски на територията на Сирия без разрешението на нейното законно правителство“.

Рохани подчертава, че чуждестрана намеса във вътрешните дела на Сирия е недопустима, а всеки опит за посегателство на националния суверенитет, териториална цялост, единство и независимост на Сирия ще срещне отпор.

Президентите на Турция и Иран подкрепят ициниативата на Русия по свикване през декември 2017 в Сочи на обусловения от Резолюция 2254 на Съвета за сигурност на ООН така наречен Конгрес на междусирийския диалог с участието на всички етнически, конфесионални и политически групи в Сирия.

„Отбелязвам със задоволство, че президентите на Иран и Турция подкрепиха инициативата за свикване на общосирийски форум – Конгрес на националния диалог в Сирия… Министерствата на външните работи, представители на специалните служби, отбранителните отдели бяха инструктирани да продължат да проучват въпроса относно състава и сроковете за провеждане на Конгреса тук в Сочи.

Като цяло, има се предвид да се съберат около масата за преговори делегати от различни политически партии, вътрешна и външна опозиция, етнически и конфесионални групи. Конгресът ще разгледа ключови въпроси от общонационалната програма за Сирия, свързани преди всичко с разработката на параметрите на бъдещето държавно устройство, приемането на нова конституция, провеждането на избори на нейната основа под надзора на Организацията на обединените нации. В резултат на това ще възникне стимул за активизация на усилията по сирийско урегулиране в рамките на Женевския процес. Бих искал отново да подчертая, че самият сирийски народ трябва да определи съдбата на Сирия – както привърженици на сегашното правителство, така и опозицията“, подчертава Владимир Путин в общото изявление пред пресата след срещата с президентите на Турция и Иран.

Позицията на Москва, Техеран и Анкара е съгласувана с тази на Дамаск по време на работното посещение на президента на Сирия Башар Асад на 20 ноември 2017 в Сочи.

В същия ден президентът Путин провежда разговори с лидерите на Израел, Катар, Саудитска Арабия, Египет и САЩ, запознавайки ги с хода на разговорите с президента на Сирия Башар Асад и резултата от тристранната среща между Русия, Иран и Турция.

(Следва продължение)

*Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на автора чрез запитване до изданието Memoria de Futuro.

The post Свърши ли войната в Сирия? appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

В настоящата статия ще бъдат разгледани основните външнополитически казуси, които вълнуват САЩ и света след края на Студената война. Ще бъдат сравнени различните визии, които дават важни стратегически автори – Франсис Фукуяма, Самюъл Хънтингтън, Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър. Всеки един от тях дава собствена оригинална визия за системата на международните отношения. Анализирани и сравнени ще бъдат позициите на отделните автори по определени проблемни въпроси, касаещи САЩ и тяхната глобална роля след разпада на СССР и края на Студената война. Основен метод, който е използван, е сравнителният анализ, тъй като в подобно изследване той би дал най-добри резултати, изправяйки и анализирайки различни позиции през различни призми. Също така е използван геополитически метод.

В края на ХХ век най-важен и основен фактор в системата на международните отношения се превръщат Съединените щати. Отпадането на големия враг и конкурент в глобалното противопоставяне нарушава изградения и подържан с години „баланс на силите“ и трансформира САЩ в световен хегемон без исторически аналог (в световната история е имало и други хегемони, но те не са достигали мащаба на власт и влияние, което имат САЩ). Историческият момент се свързва с „предопределената съдба“, възход на западния универсализъм, американската изключителност, както и с месианската роля на САЩ. В този период се развихря американската външнополитическа мисъл, с което се изграждат редица сценарии за бъдещето на света.

Добре приемани, в периода след края на Студената война, са идеите на американския политолог, социолог и футурист от японски произход Франсис Фукуяма за „края на историята“. Тези свои възгледи той излага в най-известната си книга „Краят на историята и последният човек“, публикувана през 1992 г. Авторът е вдъхновен от рухването на комунистическата система и тържеството на капитализма. Според него либералната демокрация е най-висшето състояние на човечеството и окончателната точка на неговото диалектическо развитие, както и „крайна точка в идеологическата еволюция на човечеството“. Изповядва се идеята, че това е най-добрата възможна форма на политическо управление, която достига висша форма на свободата и предоставя най-добрите възможности за икономическо развитие, а също така е лишена от дълбоки вътрешни противоречия. Посредством глобализацията, която той счита за неизбежен процес, либералната демокрация ще се разпростре в целия свят. Това от своя страна ще доведе до намаляване на ролята на националната държава. Също се счита, че демократично избраните правителства ще бъдат по-приятелски настроени и в по-голяма степен готови за сътрудничество със Съединението щати, които са център на глобализацията, а според известения френски социолог Алексис дьо Токвил са и образец за справедлива демокрация. Глобализацията, предвождана от Запада, довежда до унификация на културата на незападните държави и до тяхната „уестърнизация“. Западният икономически и политически модел се счита за най-добрия и за общоприложим в глобален мащаб. Когато конструира своята теза, Фукуяма използва директно идеите на Хегел, но ги преобръща напълно. Подобно на Карл Маркс, Фукуяма подчинява хегелианството на собствените си възгледи и идеи.

Идеите на Фукуяма са особено популярни в неоконсервативните кръгове в САЩ. При президента Роналд Рейгън Фукуяма е ключов сътрудник и участва дейно в изготвянето на доктрината „Рейгън“. Самият той е свързан с възхода на неоконсервативното движение, което е проникнало дълбоко и в двете големи партии в САЩ. Впоследствие Фукуяма се дистанцира от неоконсерватизма, но идеите му продължават да влияят и да служат за постигането на геополитически цели.

„Неоконите“, както ги наричат в САЩ, считат, че щом либералната демокрация с пазарна икономика е най-добрата система за управление, то тя може да бъде налагана дори и чрез използването на сила. Разчита се особено много на милитаризма и мощта на армията на САЩ, които да обезпечат икономическата хегемония и културна инвазия. Американската военна мощ, според тях, трябва да служи за налагането на ценности и демокрация в глобален мащаб. Според тях преките военни интервенции са допустими, ако ще доведат до свалянето на авторитарни, непокорни правителства и в защита на американските интереси. Според неоконсерваторите еднополюсният свят е закономерен процес и трябва да се работи в посока на неговото запазване със всички средства. Те разглеждат Съединените щати преди всичко като „световен жандарм“, с който целият свят трябва да се съобразява.  Водената от тях политика тласна света и САЩ в редица кървави конфликти, сред които конфликтите в Украйна, Сирия, войните в Югославия, Ирак, Афганистан, Либия и т.н. Сред най-видните неоконсерватори са: Робърт Кейгън и съпругата му Виктория Нюланд, Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд, Пол Уолфовиц, Джон Маккейн, Линдзи Греъм, Джон Болтън, Уилям Кристъл, Ървин Кристъл, Робърт Зелик и др.

Независимо кой е президент, „неоконите“ остават непоклатими в политическия, медийния, разузнавателния и военния истаблишмънт. Те тръгват като крило на Демократическата партия през 70-те години, тъй като там намират по-голяма подкрепа, но след управлението на Рейгън повечето от тях преминават в лагера на републиканците. Имат огромно влияние в т.нар. „deep state“ или „държавата в дълбините“, като с годините изместват оттам реалистите и традиционните консерватори.[1] Неоконите са вплетени във властта и имат представители в абсолютно всяка администрация от президентството на Рейгън до днес. Основната характеристика на неоконсервативната линия в американската външна политика е, че тя е насочена към установяването и запазването на глобалното господство на САЩ чрез всички средства.

За разлика от класическия консерватизъм, за който най-важно е вътрешното развитие и благополучие на страната, неоконсерваторите считат, че САЩ има глобална мисия в налагането на „демокрация“ в планетарен мащаб. С други думи, те подкрепят и застават зад либералния интернационализъм, който е в сложен синтез с неоконсерватизма (Показателен е фактът, че Робърт Кейгън, който е водеща фигура в неоконсерватизма, предпочита да бъде определян, като „либерален интервенционалист“).[2] Зад тази тяхна мисия обаче се крият геостратегически интереси, които са маскирани като борба за демокрацията и човешките права. Неоконсерватизмът цели да отговори на създалите се стратегически реалности, но на практика въвлече САЩ в редица конфликти, които доведоха до удар по външнополитическия авторитет на страната. Те предизвикаха и огромни финансови задължения. „Войните, започнати от САЩ след атентатите на 11 септември 2001 г., струват най-малко $3.7 трилиона – почти 4 пъти повече от съобщените от президента Обама данни, показва доклад на Института за международни изследвания „Уотсън“ към университета „Браун“.[3] Има още един важен факт: във външната политика неолиберализмът и неоконсерватизмът практически нямат почти никакви разлики и са на абсолютно идентични позиции за ролята на САЩ в света и военните намеси.

Много известен и авторитетен неоконсервативен тинк-танк е „Проектът за новия американски век“, ПНАВ (на английски: Project for the New American Century, PNAC), основан през 1997 г. В него активна роля заемат Франсис Фукуяма и Робърт Кейгън. Той си поставя за цел да промотира „американското глобално лидерство“.[4] Според ПНАВ „американското лидерство е добро както за Америка, така и за света“[5] и застава зад „рейгъновата политика на военна мощ и морална яснота“[6], т.е. за американската изключителност и предопределена съдба.[7] Първоначалното „Изложение на принципи“ от 3 юни 1997 г. започва с формулирането на поредица от въпроси, на които трябва да отговори САЩ в близките години. „Нашата цел е да окажем подкрепа на американското глобално лидерство и да докажем неговата важност. С приближаването на края на 20 век Съединените щати стоят като най-видната световна сила. След като e довела Запада до победа в Студената война, Америка е изправена пред възможност и предизвикателство: имат ли Съединените щати виждане да надградят над постиженията от изминалите десетилетия? Имат ли Съединените щати решимостта да оформят нов век, благоприятен за американските принципи и интереси?“[8] В своята същност ПНАВ е структура, характеризираща се с имперско мислене и изграждаща основната доктрина на неоконсерваторите, а впоследствие и на САЩ. Това е реално приложение на идеята за „Pax Americana“ и поддържането на американската глобална хегемония. Неоконсерваторите са отлично ориентирани в основите на геополитиката, като споделят възгледите на атлантизма и твърдата позиция срещу Русия и Китай като телурократии (на старогръцки: телурос „суша“ и „кратос“ власт; в буквален превод: власт чрез сушата, бел.ред.) и основни глобални съперници. Според влиятелния руски стратег, философ, политолог, социолог и публицист Александър Дугин: „Неоконите са открити привърженици на американския империализъм. За тях международната общност е бреме,  те строят глобална американска империя и именно така я назовават“.[9]

Както вече беше споменато, неоконсерваторите са били значителна част от почти всяка американска администрация след края на Студената война. „В действителност, въпреки че Бил Клинтън никога не е бил член на мозъчния тръст „Проект за новия американски век“, неговото президентстване мина под знака на същата философия, предизвиквайки разпада на Югославия отново с помощта на НАТО“.[10] На 26 януари 1998 г. членовете на организацията призовават чрез открито писмо президента Бил Клинтън за сухопътна офанзива срещу иракския президент Саддам Хюсеин, която да го отстрани от власт. Писмото е подписано от Франсис Фукуяма, Пол Уолфовиц, Уилям Кристъл, Робърт Кейгън и други видни представители на неоконсерваторите.

Пикът на ПНАВ е по време на президентството на Джордж Уокър Буш. В този период организацията оказва силно влияние във външната политика и лобира за войната в Ирак. Тя буквално се е сраснала с държавата, тъй като вицепрезидентът Дик Чейни, както и други висши американски служители като Доналд Ръмсфелд и Пол Уолфовиц са подписали нейното „Изложение на принципи“. Те считат, че оставането на Саддам Хюсеин на власт би било „капитулация пред тероризма“[11] и не е нужно САЩ да се съобразяват с тромавите решения на ООН. Нейните представители настояват за смяна на авторитарните режими в региона на Близкия изток. След като изпълнява основната си мисия да вкара САЩ в продължителни войни в Близкия изток, организацията започва постепенно да се разпада, като към 2007-2008 г. официално прекратява своето съществуване.

Бившият изпълнителен директор на ПНАВ Гари Шмит изказва същността на политиката на неоконсерватизма: „Чувствахме навремето, че има недостатъци в американската външна политика, че е нео-изолационистка. Опитахме се да възкресим рейгъновата политика. Нашият възглед бе приет. Имахме ефект дори по времето на администрацията на Клинтън, с изказването на Мадлин Олбрайт, че САЩ е „нацията, без която не може“.[12] Тези идеи са живи и бяха водеща линия в политиката на президента Обама и особено в първия му мандат, когато държавен секретар беше Хилъри Клинтън.

Барак Обама и Хилъри Клинтън, 28 юли 2016 / Photo: Getty Images

При демократите и републиканците целта е една и съща, единствената разлика е методът, който използват за преследването на тази цел. Експертът Джон Уайт дава следния коментар: „Президентите от Демократическата партия Бил Клинтън и Барак Обама избраха международния подход, изпращайки НАТО като „юмрук по пощата”, както го описва Фридман, а не използвайки американската армия, заедно с други по-малки съюзници като Великобритания. При републиканската администрация на Буш нещата стояха по следния начин: „Или сте с нас, или сте против нас. Независимо от използвания метод, резултатът е все един и същи – арогантността и тиранията на една суперсила излязоха извън границите на нормалното“.[13]

По време на последните президентски избори в САЩ неоконите застанаха зад Хилъри Клинтън. Самият Робърт Кейгън казва следното пред вестник „Ню Йорк Таймс“: „Чувствам се спокоен с нея във външната политика“.[14] Заложените от Тръмп външнополитически идеи за ролята на САЩ в света дълбоко се различават от тези на неоконите. Доктрината на Тръмп „America first“, както и „Make America great again“ са с неоизолационистки и с традиционно консервативен уклон, като се набляга на факта САЩ да не се месят в конфликти, които не ги засягат пряко. Поради това има значително напрежение между Тръмп и неоконсерваторите, дори и в редиците на собствената им Републиканска партия. Майкъл Флин и Стив Банън, които бяха двамата видни традиционни консерватори без представката „нео“, бяха освободени от екипа на Тръмп. Рекс Тилърсън (Държавен секретар), Джеймс Матис (Министър на отбраната) и Хърбърт Макмастър (Съветник по националната сигурност) са част от най-близкото обкръжение на Тръмп и заемат ключови постове, като никой от тях не е представител на неоконсервативното движение. Според Дъг Бандоу, който е старши сътрудник в института „Като“ и бивш специален асистент на президента Роналд Рейгън, коментира: „Въпреки това всички (б.а. Тилърсън, Матис и Макмастър) изглеждат склонни към традиционните подходи на външната политика и са ангажирани с това да направят неконвенционалните мисли на своя шеф умерени“.[15] Политици и анализатори от неоконсервативните среди, като Джон Маккейн и Линдзи Греъм, сипят постоянни обвинения към Тръмп, а битката за власт във Вашингтон продължава да е в разгара си.

В крайна сметка доктрината на неоконсерватизма доведе до буквалното взривяване на Близкия Изток, а също така отвори рана в Украйна, където неоконсерваторите лобираха за по-твърда американска намеса и за въоръжаването на Украйна срещу Русия (Там дейно участие взе Виктория Нюланд, съпругата на един от най-видните неокони Робърт Кейгън, както и сенатор Джон Маккейн). Неоконите днес настояват за стартирането на военни действия срещу Иран и бяха твърдо против ядрената сделка при Обама, което, от своя страна, показва близките им връзки с Израел, чийто основен стратегически съперник е Иран. Те се осланят на сунитската монархия Саудитска Арабия, която трябва да играе ролята на балансьор на шиитския Иран. Затова се подсилва военния потенциал на Риад с американско оръжие и военни експерти (Поради тази причина беше сключена най-голямата военна сделка в историята на САЩ за доставка на оръжия и оборудване за почти 110 млрд. долара).[16] Неоконсерваторите, подобно на Израел, разглеждат Иран като дестабилизатор, който продължава да подкрепя тероризма и екстремизма и сее разруха, затова настояват за твърди действия срещу него.

Свалянето на светските авторитарни лидери, които крепяха устоите на държавността в страните в Близкия Изток, доведе до дестабилизация на целия регион, разпад на държавността и възход на радикализма, племенни конфликти, тероризъм, войни, глад, милиони бежанци и т.н. Лоурънс Райт, един от най-добрите специалисти по проблемите на ислямския тероризъм и Близкия Изток, подчертава приноса на САЩ за ескалацията на екстремизма и насилието в региона: „Американската намеса в региона след 11 септември представлява дълга серия от провали. Нашите собствени действия допринесоха много за създалата се катастрофа. Инвазията в Ирак през 2003 г. е една от най-големите грешки в американската история“.[17] Това показа, че идеите за разпространение на демокрацията на места, където тя няма дълбоко проникнали корени, е невъзможно. Не беше отчетен и фактът, че в тези страни няма добре развито и будно гражданско общество, което може да извърви пътя от авторитарна диктатура към либерална демокрация, без да изпадне в бездната на политически, идеологически, религиозни или друг вид крайности.

Идеите на Фукуяма в комбинация с тези на Карл Попър са заимствани и са в основата на влиятелния тинк-танк в глобален мащаб „Отворено общество“ („Open society“) собственост на либералния финансист от унгарски произход Джордж Сорос, който подържа близки връзки с елита в Демократическата партия на САЩ и усилено подкрепяше Хилъри Клинтън по време на президентската й кампания. Сега милиардерът се изявява като един от най-видните критици на президента Тръмп. Менторът на Сорос е Карл Попър, за което признава и самият той. Името на тинк-танка „Отворено общество“ идва от най-известната книга на Попър „Отвореното общество и неговите врагове“ и пропагандира идеите, заложени в нея. Организацията си е поставила за цел развитие на гражданското общество, като естествено зад това стоят крупните интереси на Сорос, който търпи критики, че се намесва във вътрешната политика на всички държави, където има клонове на организацията. Според някои анализатори тинк-танкът, ръководен от Сорос, се е специализирал в организирането на цветни революции по целия свят. Показателен факт за влиянието на Сорос е, че Европейската комисия застана на негова страна при конфликта му с унгарския премиер Виктор Орбан, във връзка с Централноевропейският университет.

Франсис Фукуяма се дистанцира от неоконсерватизма и се превръща в негов критик. През 2006 г. в есе, публикувано в „New York Times“, той отправя сериозни, но основателни критики към неоконсерватизма: „Вярват, че историята може да бъде побутвана заедно с правилното прилагане на сила и воля. Ленинизмът бе трагедия в болшевишката версия и се върна като фарс, когато се практикува от Съединените щати. Неоконсерватизмът, както като политически символ, така и като мисловна система, се превърна в нещо, което вече не мога да подкрепям“[18]. Не e случаен фактът, че неоконите често са наричани троцкисти[19]. Малко позната подробност е, че неоконсерватизмът в САЩ тръгва идейно от бивши троцкисти (Джеймс Бърнам, Уитъкът Чеймбърс, Макс Шехтман, Гейбриъл Сконфелд и други). Разликата е в това, че Ленин и Троцки са искали да изградят комунистически интернационал, а неоконите – глобална капиталистическа система, основана на свободния пазар. Пред списание „A-SPECTO“ геополитическия анализатор Валентин Вацев констатира следния факт: „Впрочем, американските неокони са именно троцкисти и това дори не се крие в американската политическа мисъл“[20]. В друго интервю за същото списание казва следното: „В САЩ, където модерните американски десни (б.а. неоконите) са духовни и политически наследници на незабравимия Лев Давидович“[21]. Неоконите са близо и до маккартизма. Сливането на различаващи се идеи, а понякога и противоречащи си,  е белегът на съвременния неоконсерватизъм, който властва в САЩ.

През последните десетилетия неоконсерваторите доминират във външнополитическия дебат в САЩ. Извън техните среди обаче остават редица значими имена, които сериозно се разграничават от неоконсерватизма и приемат различни гледни точки за бъдещето на света и ролята на САЩ в него. Това са безспорните авторитети – харвардските възпитаници, професорите и стратезите – Самюъл Хънтингтън, Збигнев Бжежински, Хенри Кисинджър.

Самият Самюъл Хънтингтън отбелязва, че „Разпадането на Съветския съюз породи на Запад, и по-конкретно в Съединените щати, убеждението, че се извършва глобална демократична революция и че в близко бъдеще западните представи за права на човека и западните форми на политическа демокрация ще преобладават в целия свят. Така подпомагането на разпространението на демокрацията стана приоритетна задача на западните страни. Администрацията на Буш се присъедини към подобно виждане чрез заявлението на държавния секретар Джеймс Бейкър през април 1990 г. „Отвъд линията на сдържане лежи демокрацията“. Към това той добави, че що се отнася до света след Студената война, „президентът Буш определи като наша нова мисия въвеждането и укрепването на демокрацията“.[22] Цитатът показва влиянието на неоконсервативните идеи. Към този политически консенсус се насочва и следващият американски президент Бил Клинтън, който увеличава многократно бюджета на „Националния фонд за демокрация“. Централна тема на неговата външна политика е демократизацията и либерализацията. Такъв тип политика проработва на някои места, но на други капитулира. Типичен пример за това е Китай, който с многовековната си история (според различни информации над 5 000 г.) разглежда опитите за демократизация като инструменти за проникване в държавата и нарушаване на суверенитета й, затова  хладнокръвно парира подобни политики. По същия начин се разглеждат и опитите на Запада да провежда политиката за правата на човека в рамките на Китай.

Западният универсализъм се противопоставя на културния релативизъм, отстояван от редица незападни страни, сред които: Китай, Иран, Русия, Индия, Северна Корея, Куба, Турция и др. Проблем предизвиква също фактът, че налаганите евроатлантически ценности влизат в противоречие с културните особености на различните държави, както и с техните религиозни вярвания и убеждения. Този казус е подробно разгледан от Самюъл Хънтингтън.

Самюъл Хънтингтън е един от най-популярните политолози в края на ХХ и началото на ХХI век. Подобно на Бжежински и Кисинджър, той е  преподавал в най-авторитетните университети – Харвардския и Колумбийския. Характерно и за тримата е, че освен с научната дейност, те се занимават активно и с практическа политика, като работят за американското правителство, разработвайки различни стратегии. Това е типична особеност за САЩ, в която се обвързват академичната и практическата работа, а това от своя страна довежда до преплитане между „учения“ и „политика“ по терминологията на Макс Вебер. И тримата са политически анализатори, теоретици и реално практикуващи политици. Те разработват определени планове за действие, които могат да се използват в различни моменти, с оглед на интересите на САЩ. Техните книги често представляват нещо като политически документи, съдържащи в себе си реални планове за действие на международното поле.

Хънтингтън е основател и съредактор на едно от най-авторитетните и известни световни списания, свързани с политика – „Външна политика“ („Foreign Policy“). През годините е ръководител на редица изследователски институти. Също така в периода от 1986–1987 г. е президент на американската Асоциация по политически науки, което говори за огромния му авторитет в академичните и политическите среди в САЩ.

Самюъл Хънтингтън остава в историята с изграждането на аргументираната геополитическа концепция „Сблъсъкът на цивилизациите“, която е в отговор, коренно се противопоставя и оспорва възгледите на ученика му Франсис Фукуяма за „края на историята“. Двамата учени се познават много добре. Докторската дисертация по политология на Фукуяма, защитавана в Харвардския университет, е под ръководството на Самюъл Хънтингтън. Във формулировката на Фукуяма, посредством глобализацията, човечеството се води към единствена цивилизация и универсален път за развитие на всички общества. Според Хънтингтън идеите на Фукуяма за окончателната победа на либералната демокрация са твърде оптимистични и утопични и не отговарят на глобалните реалности. Той не вярва в „края на историята“ и в триумфа на западния универсализъм, тъй като според него „човешката история е история на цивилизациите“, а те продължават да съществуват. Следователно историята продължава своя път на развитие. Според него цивилизациите се движат в различни направления и посоки. Той доказва, че теорията за универсалността на Западната цивилизация е със Западен източник. Хънтингтън не може да бъде причислен към неоконсерватизма или пък към либералния интервенционализъм, тъй като според него всяка една цивилизация има такова управление, каквото отговаря на нейната традиция, култура и история. Между неоконсерватизма и концепцията на Хънтингтън има и сериозни различия в отношението спрямо Русия. Хънтингтън по-скоро може да бъде определен като консервативен културно-регионален реалист,[23]/[24] осъзнаващ последствията, до които може да доведе либералният интервенционализъм и да бъде възприет като форма на културен империализъм.

Концепцията на Хънтингтън се развива и осмисля през годините. Първо е представено кратко изложение във формата на лекция през 1992 г.,  а след това е публикувана и статия в списание „Форин Афеърс“ със заглавие „Сблъсъкът на цивилизациите?“. Статията води след себе си лавина от дискусии и дебати в политологичната академична общност, което и създава нуждата от написването на книгата, в която са доразвити идеите, заложени в лекцията и статията. Книгата излиза през 1996 г. в период, в който малко хора изразяват съмнения в американската глобална хегемония. Цялото име на книгата е „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ („The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order“). Още с издаването й тя се превръща в световен бестселър. Книгата създава лавина от коментари, критики и хвалебствия, но едно е сигурно – че никой не остава равнодушен към нея. В своя труд Хънтингтън използва и идеите на Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби и Фернан Бродел, за да конструира своята концепция.

В българското издание, публикувано през 2008 г. от издателство „Обсидиан“, на задната корица са поместени отзивите на двамата гиганти във външната политика – Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински. Двамата се изказват ласкаво за книгата. „Сблъсъкът на цивилизациите“ е една от най-значимите книги, появили се след края на Студената война“, пише Кисинджър. Според Бжежински книгата е: „Върховно интелектуално постижение, смело, провокативно и наситено с въображение. Основополагащ и оригинален труд, който ще предизвика революция в представите ни за международна политика“. Отзивите им показват сериозността, с която е приета хънтингтъновата концепция.

Революцията на Хънтингтън в теорията на международните отношения се изразява в това, че той поставя цивилизациите и техните държави-ядра като основни субекти, за разлика от реализма, в който единствено държавата е движеща сила. Това той нарича цивилизационна парадигма. Хънтингтън смята, че цивилизациите въплъщават култури. Културата генерира правни, политически и икономически норми. За разлика от неоконите, той не лобира САЩ да изнасят демокрация и политика за правата на човека в други държави от различни цивилизации. Той счита, че през вековете различните страни са развили свои собствени навици и практики, които Западът трябва да зачита и уважава, а не да се опитва да промени, чрез мека или твърда сила.

Според него „ислямът има кървави граници“[25] и е невъзможно да тръгне по пътя на „уестърнизацията“, както си мислеха неоконите. Самата същност на исляма влиза в противоречие със Западните разбирания за либерална демокрация и човешки права, но това не беше отчетено при либералните интервенции в Близкия Изток и подкрепянето на „Арабската пролет“, която вкара във властта крайни ислямистки радикали с антизападни нагласи. Това доведе до създаването на „Ислямска държава“, до масовото отхвърляне на западния политически модел и стремеж към търсене на ислямската идентичност и традиция. Все повече се набляга на различията между Запада и Изтока. Дори Турция, която дълги години беше лоялен партньор на Запада, вече отхвърля евроатлантическите ценности, определя ги като нещо чуждо и изгражда собствена концепция, ориентирана към исляма и османското минало. Това води до сериозно обтягане на отношенията между Турция, Европа и САЩ. Турция е пример за това, което Хънтингтън нарича „раздвоена държава“. Подобна е ситуацията и с друг ключов западен съюзник от Студента война – Пакистан, който задълбочава сътрудничеството си с Китай за сметка на Запада (Пакистан се включи в мащабния китайски геополитически проект „Новият път на коприната“).

В концепцията на Хънтингтън идеологиите от ХХ век са изчерпали своето значение и светът през ХХI век се е върнал към сблъсъка между различни цивилизации. Светът след Студената война е разделен по твърди цивилизационни етнически линии и затова е непримирим към демокрацията, която е западно творение. Според неговата класификация съществуват осем на брой цивилизации, които са се формирали в продължение на дълги години, взаимодействат си и се противопоставят помежду си. Това са: Западна цивилизация (на основата на католицизма и протестантството), Ислямска цивилизация (на основата на исляма), Индуистка цивилизация (на основата на индуизма), Китайска цивилизация (на основата на будизма), Японска цивилизация (на основата на шинтоизма), Латиноамериканска цивилизация (на основата на католицизма и местните традиции), Православна цивилизация (на основата на православието), Африканска цивилизация (в процес на формиране на основата на местните традиции).

Цивилизациите според картата на С. Хънтингтън

Всяка цивилизация иска да запази своята идентичност, а по възможност и да разшири сферата си на влияние. Почти всяка една от тези цивилизации има държава-ядро, като на Западната е САЩ. Хънтингтън счита, че либералната западна цивилизация постепенно губи своята лидерска позиция. За да запази мощта на Съединените щати и на Западната цивилизация, той се застъпва за съюз между Америка и Европа, който би отстоял на предизвикателствата, отправяни от другите цивилизации. Хънтингтън определя, че на макроравнище конфликтът се изразява между „Запада и останалия свят“. Според него Западът трябва да се откаже от претенцията за универсалност на своята ценностна система и от стремежа си да я наложи на останалите цивилизации.

Според Стенли Курц: „Най-голямата атака на Хънтингтън към либерализма е неговото твърдение, че вярата в ценностите на глобалната демокрация е по-скоро характерна черта на Западната култура, отколкото универсална истина“.[26] Някои анализатори виждат в концепцията на Хънтингтън нова форма на изолационизъм, чрез който САЩ трябва да се затворят в собствената си сфера на влияние, която се разпростира в цялата Западна цивилизация, а това влиза в остро противоречие с универсализма, изложен от Франсис Фукуяма.

„В очертаващата се глобална политика държавите-ядра на основните цивилизации заменят двете свръхсили от периода на Студената война като полюси, които привличат или отблъскват другите страни“ и продължава „Редът в света или ще бъде изграден на основата на цивилизациите, или ред изобщо няма да съществува“ .[27]  От това следва, че Хънтингтън представя една мултицивилизационна международна система, основополагаща се на многополюсността, като единствена алтернатива на хаоса и анархизма. Основните полюси на сила са държавите-ядра, които са центърът на цивилизацията и нейната движеща сила. Гледището на Хънтингтън за света съдържа в себе си връщането на сферите на влияние, свързано с идентичността и общите културни и религиозни особености, споделяни от държавата-ядро и останалите страни, част от нея. Именно то легитимира лидерството и водещата роля. „Свят, в който държавите-ядра играят водеща или доминираща роля, представлява свят от сфери на влияние“. Хънтингтън  отбелязва следната геополитическа реалност: „Във всеки регион, в който има доминираща държава, мирът може да се установи и подържа само благодарение на лидерската роля на тази държава“.[28] Той смята, че ООН, или която и да е друга организация или държава, не може да бъде алтернатива на регионалната сила, която е и ядро на цивилизацията. Това е в противоречие с догмите за налагане на демокрация в Близкия Изток. САЩ неуспешно се опитаха да заемат ролята на държава-ядро в Близкия Изток, тъй като там няма една единствена водеща страна. „Там където има държава-ядро, тя е ключов елемент за изграждането на новия международен ред, основаващ се на цивилизациите“.[29]

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Държавите-ядра могат да привличат или да се опитват да привлекат други държави от своята цивилизация, с оглед на тяхната национална сигурност. Типичен пример е Русия, която през историята си е имала редица конфликти с татари, чеченци и мюсюлманите от Средна Азия. Те винаги влизат в сметката на американската външна политика като фактори, които могат значително да отслабят руската държавност (за пример могат да бъдат посочени войните в Афганистан и Чечня. Те са подкрепяни от определени кръгове в САЩ, сред тях и Бжежински, който твърдо застава зад муджахидините в Афганистан и подкрепя сепаратизма на чеченците, създавайки Американски комитет за мир в Чечня).

Хънтингтън и Фукуяма представиха своите коренно различни идеи за бъдещето на света, а донякъде и подсказваха какво трябва да прави правителството на САЩ. С години се дискутираше коя от двете теории по-добре отговаря на глобалните реалности: тази на културния реализъм за „сблъсъка на цивилизациите“ или тази на демократично-либералното месианство за „края на историята“, като двете са диаметрално противоположни и трудно могат да бъдат по-различни. Днес вече можем да кажем, че идеите на Хънтингтън са много по-близо до реалността от тези на Фукуяма. Хънтингтън създаде актуален и успешен анализ. Международната система не се разви така, както смяташе Фукуяма. Неговите възгледи се оказаха въображаеми, преждевременни, еуфорични и късогледи, за което самият той признава и в последствие се отказа от тези свои идеи. Той не взе предвид устойчивите социални и културни форми, характерни за региона на Близкия Изток. Също така не можа да предвиди възхода на популистките партии и лидери. Днес той често критикува неоконсерваторите, които стъпиха върху неговите идеи, за да изградят своята политика.

По-прозорлив се оказа Хънтингтън, който видя, че светът ще поеме по пътя на многополюсността в комбинация с упадъка на американската сила.  Моделът на Хънтингтън може да бъде определен като геоцивилизационен. Въпреки че има редица учени, които се отнасят със завидна доза скептицизъм към Самюъл Хънтингтън, идеите му остават релевантни.

„Сблъсъкът на цивилизациите“ е факт. „В голяма степен светът вече живее в истината на тезата на Хънтингтън“, счита Стенли Курц и продължава: „Триумфът на Хънтингтън трябва да бъде признат“.[30] Цивилизационният разлом е на всички нива. Пример за това е случаят, когато футболният отбор на Саудитска Арабия не уважи минутата мълчание в памет на жертвите от атентата в Лондон преди световната квалификация срещу Австралия, обяснявайки, че не могат да се включат в този акт на уважение, защото въпросната традиция не кореспондира със саудитската култура, а арабските фенове по трибуните не спряха скандиранията си.[31] Друг типичен пример, потвърждаващ тезата на Хънтингтън, е Западна Европа, където мултикултурализмът се провали. Имигрантите продължават да се придържат и да разпространяват собствените си ценности, обичаи и култура. Това е особено актуално за мюсюлманите в Европа, които се капсулират, изграждат и обитават предимно мюсюлмански квартали (гета) в различни градове. Този факт също е разглеждан от Хънтингтън, като според него „сблъсъкът на цивилизациите“ придобива и вътрешно измерение в рамките на отделните страни.

Цивилизационният сблъсък особено силно се усеща по линиите на разлома. Част от проявите на „сблъсъка“ са:  имигрантската криза;  идеите за издигане на стена между САЩ и Мексико; избиването на християнско население в Близкия изток; ислямският тероризъм, залял Европа; войните в Югославия, Сирия и Украйна; интервенциите на САЩ в Близкия Изток; арабско-израелският конфликт и турско-кюрдският конфликт; засилването на напрежението в Македония между македонци и албанци; проблемите с уйгурската тюркска общност в Китай; Чеченската война, както и напрежението в Руската федерация с някои мюсюлмански републики. Хънтингтън точно предвижда и войната в Украйна, като казва, че съществува цивилизационнен разлом, разделящ православната Източна Украйна от униатската Западна Украйна. Това са само част от глобалните проблеми, които са породени именно от сблъсъка на цивилизациите. Мнозина днес се обръщат към книгата на Хънтингтън, в която търсят отговора на възникналите множество глобални въпроси и предизвикателства.

С годините Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър се утвърдиха като абсолютните титани на мисълта в англосаксонската геополитика, способни да предвиждат напред. Те са ветерани от Студената война, в която и двамата имат дейно участие за побеждаването на стратегическия противник в лицето на СССР. Те постигнаха геополитическата победа, която имаше тектонично значение за глобалната система. Двамата бяха главни действащи фигури в различни администрации на САЩ, като след края на Студената война продължиха да оказват влияние върху водената външна политика. Кисинджър има влияние в някои среди в Републиканската партия, а Бжежински беше близък до Демократическата партия.

Двамата си приличат по това, че са политически реалисти, следващи атлантическата линия и добре познаващи основополагащите геополитически автори. Също така двамата са емигранти от Европа, преселили се в САЩ. Тук е задължително да се отбележи огромният принос на европейските емигранти за развитието на американската външнополитическа мисъл. Ханс Моргентау, Лео Щраус, Хенри Кисинджър, Збигнев Бжежински, Джордж Фридман, Стенли Хофман, Януш Бугайски и много други са европейци, емигрирали в САЩ и развили американската външна политика до нови висоти. Те внасят европейската реалистична традиция в своя неокласически вид, основаващ се на баланса на силите. Забележителен е трудът на Ханс Моргентау (подобно на Кисинджър, Моргентау е роден в Германия, но емигрира в САЩ) „Politics among Nations“, който полага основите на реалистичната школа в рамките на международните отношения.

В следващата част на текста основният акцент ще попадне върху Кисинджър и Бжежински, като между тях има и редица съществени разлики – от водената от тях външна политика до чисто теоретичната част и разбирането на системата на международните отношения. Осмислянето на тези разлика е от фундаментално значение за осъзнаването на някои особености на американската външна политика.

Кисинджър е роден на 27 май 1923 в Германия, но емигрира в САЩ през 1938 г., като след 5 години получава американско гражданство. Завършва Харвардския университет с отличие, а след това дълги години е преподавател там. От годините в „Харвард“ датира познанството между тримата големи геостратези – Кисинджър, Хънтингтън и Бжежински.

Хенри Кисинджър е вдъхновен от Виенския конгрес, върху който защитава докторската си дисертация. Неговите политически идоли, на които нескрито се възхищава, са австрийският държавен деец Клеменс фон Метерних и пруският лидер Ото фон Бисмарк. Той възприема европейската традиция, която подчертава политиката на „баланс на силите“, стабилност, реализъм и намалена роля на идеологията. Това са концепции, които Кисинджър възприема в „Харвард“ и по-късно се опитва да ги следва и прилага като съветник по националната сигурност и държавен секретар в администрациите на Ричард Никсън и Джералд Форд (Кисинджър е първият в историята държавен секретар на Съединените щати, роден в чужбина). Според теорията на „баланса на силите“, която поддържа Кисинджър, ако някоя държава стане прекалено мощна, нейните противници ще образуват съюз, с който да я балансират. Кисинджър е реалист, който приема, че отношенията между държавите исторически се основават на хаос и анархия, а това е забелязано още от Томас Хобс. Държавите се сблъскват и се опитват да наложат своята воля над другите. Дали определена държава е с тоталитарна  власт, или е демокрация, е вторичен признак, а основни са обективните геополитически интереси за запазването на националния интерес и баланса на силите. Кисинджър е част от традиционното консервативно крило на Републиканската партия и е близо до фамилията Рокфелер. Въпреки това през годините той е обвиняван както отляво, така и отдясно, затова че „не обръща внимание на защитата на човешките права, а от друга – че прокарва политика на омиротворяване“[32]. Обвиняван е също така и във военни престъпления в страните от Третия свят.

Следвайки концепцията за „баланса на силите“ и „Сценарийно планиране на базата на Стратегически анализ“[33], Кисинджър провежда политиката за разиграването на китайската карта. Тази политика представлява сложен процес, отчитащ всеки детайл в геополитическите реалности и насочен към разделяне на Евразия, с цел доминираща позиция на САЩ в региона. Политиката може да бъде определена като успешна, тъй като настройва двата евразийски гиганта един срещу друг, докато САЩ са по-близо до всяка от съперничещите страни, отколкото те помежду си. И обратното сближаването на Китай и Русия в настоящия момент се определя като най-опасният възможен сценарий пред САЩ. Не бива да се пропуска и важната роля на Иран в Евразия, който координира действията си с Русия, а за да запази водещата си роля, САЩ не трябва да допуска коалиции между водещите евразийски държави.

Руският президент Владимир Путин (в центъра) и китайският президент Си Дзипин (третият отляво), наблюдават Парада на победата на Червения площад, Москва, 9 май 2015 / Photo Alexander Zemlianichenko/AP

„Българското геополитическо дружество“ коректно коментира за Кисинджър, че „с основание го смятат за „патриарх“ на американската външна политика, като сред най-големите му заслуги са, на първо място, налагането на „политиката на разведряване“ по отношение на Съветския съюз, както и „отварянето“ на Китай за Америка, чийто символ стана посещението на президента Ричард Никсън в Пекин, през 1972“.[34] Двете постижения на Кисинджър отговарят на личните му виждания за бъдещето на международната система, както и на американския национален интерес. Той цели да създаде глобален модел, който отговаря на баланса на силите по подобие на Виенския конгрес, чрез който до Първата световна война в Европа витае духът на мира и разбирателството. Статията продължава с важен коментар относно неформалната позиция, която заема Кисинджър след пребиваването му във властта – „През цялото това време той продължава да играе ролята на доверено лице на редица американски президенти, като нерядко се нагърбва с ролята на посредник при предаването на послания, имащи частен и деликатен характер, между тях и чуждестранните им партньори“[35]. Кисинджър винаги е бил топлата връзка между Вашингтон и Москва, дори в най-напрегнатите моменти от Студената война той се е срещал с тогавашния съветски посланик Анатолий Добринин. Днес се твърди, че Кисинджър е личен приятел с президента Владимир Путин, като през последните 2 години посещава Москва над 10 пъти.

Кисинджър е един от най-големите познавачи на Китай, на неговата култура, история, философия, традиция и водене на политика. Всичко това е изразено във фундаменталния му труд „За Китай“, в който ясно се вижда дълбокото познаване на китайския политически модел. Важна част заема и фактът, че Кисинджър познава лично ключови китайски политици, като Мао Дзъдун, Чжоу Енлай, Дън Сяопин, Си Дзинпин и др. Кисинджър ще бъде актуален, какъвто е и към настоящия момент, със своята концепция за триъгълната дипломация. Трите центъра на сила ще бъдат САЩ, Русия и Китай. ЕС, както отбелязват редица анализатори и политици, е икономически гигант, но военнополитическо джудже с ограничено геополитическо влияние. Ще са нужни редица условия, за да се превърне Европа в глобален играч и да възвърне загубеното си величие. Предпоставка това да се случи е изграждането на общоевропейски въоръжени сили, но подобни идеи влизат в противоречие с интереса на САЩ и ще обезсмислят съществуването на НАТО. Ролята на Европа допълнително се маргинализира, тъй като нито един от глобалните играчи няма интерес от съществуването на още един мощен център на сила, претендиращ за глобална роля.

Индия е развиваща се страна и е все още далеч от възможността да претендира за позицията на сериозен глобален играч, а и е ограничена от могъщия си съсед Китай. Мюсюлманският свят е разкъсан и, както правилно отбелязва Хънтингтън, няма държава-ядро, която да може да го обедини. Япония, която дълги години беше сочена за възможен глобален конкурент, се проваля. Цифрите сочат, че страната е изпаднала в дълбока икономическа криза (Дългът на азиатската страна е равен на над 230% от нейния брутен вътрешен продукт. Според някои информации държавният дълг на Япония ще достигне до над три пъти размера на икономиката на страната до 2030 година). [36]  Япония е слаба и във военнополитическо отношение, а заедно с това има проблеми с Русия относно статута на Курилските острови. От тези примери следва, че в света има само три мощни центъра на сила и отношенията между тях ще детерминират международната система, която към настоящия момент е в период на преход с фундаментално значение, а това се характеризира със засилено ниво на конфликтност.

Кисинджър счита, че в тази сложна обстановка „Не е необходимо и не бива отношенията между Китай и САЩ да се превръщат в антагонистична игра“[37] и продължава с това, че отношенията „са необходими за гарантиране на глобалната стабилност и мира”[38]. Кисинджър и Бжежински разбират, че целта на Китай е да се утвърди като водеща сила, а техните призиви са за изграждането на формат от Г-2, в който Поднебесната империя да бъде младши съюзник на САЩ. Голямата цел зад тази стратегия е да бъде изолирана Русия и САЩ да запазят глобалната си роля, като поделят част от отговорностите с Китай, но с водещо значение. Това би възпряло предизвикателното поведение на Китай. Идеята е наричана „Кимерика“ и се радва на завидна подкрепа сред американските анализаторски кръгове. Китай обаче не се съгласи с тази идея и, в типичен азиатски стил, я отклони с характерната си учтивост и въздържаност и се обяви за създаването на хармоничен многополюсен свят.

Минувач хвърля сянка върху карта, изобразяваща китайския мегапроект „Един колан, един път“ (Новият път на коприната) на Азиатския финансов форум в Хонг Конг, Китай – 18 януари 2016 г. Снимка: Reuters/Bobby Yip.

Историята е низ от постоянно възникващи промени и трудности, с които трябва да се справят държавите. За Кисинджър е важно да се отбележи, че той не вярва в продължителното съществуване на еднополюсния свят. За него е важно да се изгради такава международна система, в която центровете на сила да се балансират, с оглед на запазването на мира. За да се случи това, държавите трябва да се отнасят с достойнство и уважение една към друга. САЩ следва да променят отношението си спрямо другите страни. Тези негови възгледи са особено ясно изразени в последната му книга „Световният Ред“, както и в множество различни статии, анализи и интервюта.

Ранният Кисинджър определя себе си като последовател на Имануел Кант във философски смисъл, а не на Макиавели (Някои автори много спорно определят Кисинджър като идеалист. Ако се допусне подобно твърдение, то идеализмът на Кисинджър не трябва да се разбира в уилсъновия смисъл, а в кантианския. До подобни спорни изводи стига историкът Найл Фъргюсън, който пише биографията на Кисинджър). Нещата допълнително се усложняват, тъй като „През 1983 г. бившият колега на Кисинджър от Харвард Стенли Хофман го описва като макиевелист, „който смята, че запазването на държавата … изисква безжалостност и мамене на вътрешните и външните врагове“[39]. Най-проницателното описание за Кисинджър дава смятаният за „баща на политичесия реализъм“ Ханс Моргентау, определящ го „многолик като Одисей“[40], което може би най-точно го характеризира. Независимо от всичко това, забележително е, че с годините идеите му остават поразително последователни и отстояващи принципите на политическия реализъм, който е неподвластен на времето. Авторът от „Нешънъл Интерест“ Джейкъб Хейлбрун отбелязва, че „Днес, когато доктрините на неговите неоконсервативни критици си спечелиха изключително негативна репутация (поне сред американците), реализмът отново печели популярност“. С това все по-актуални ще бъдат идеите на Хенри Кисинджър.

Збигнев Казимеж Бжежински е роден през далечната 1928 година на 28 март във Варшава, в семейство на полски дипломати с аристократичен произход. През 1939 г., по време на надвисналата нацистка и комунистическа заплаха пред Европа, семейството на Бжежински емигрира в Канада. През 1950 г. Збигнев влиза в „Харвард“, като научните му интереси предопределят цялата му кариера, която е свързана със СССР, а в последствие с Русия. С годините Бжежински се изгражда като един от най-големите врагове на Москва, а разрушаването на Съветския съюз поставя за своя основна цел в живота. Стратегът определя Съветския съюз за „абсолютно зло“ и неизбежен геополитически противник на Запада. Бжежински се придържа и следва основните геополитически постулати на атлантизма, заложени от Халфорд Макиндер, Никълас Спайкмън и Алфред Маън, като ги популяризира, синтезира и осъвременява в духа на настъпилите нови геостратегически реалности.

Бжежински е един от основните критици на външната политика на „разведряване“, водена от Кисинджър и Никсън, като смята, че трябва се води такъв тип политика, която да засилва противопоставянето между двете свръхсили. Когато влиза във властта като съветник по националната сигурност на президента Джими Картър, Бжежиснки започва усилено да работи по засилване на конфронтацията със СССР на абсолютно всички фронтове – от идеологически и военнополитически до икономически. Характерно за него е, че той не спира да търси пътища за постигането на окончателна победа в Студената война.

Кариерата на Бжежински е свързана с няколко фундаментални външнополитически хода. Първо, че е главен архитект на концепцията за тоталитаризма и изгражда „тоталитарния модел“, с което се слага знак на равенство между нацистка Германия и СССР. Второ, въвежда използването на рафинирана външна политика за човешките права, с цел оказване на влияние и натиск върху различни страни. Трето, успява да създаде за СССР това, което е за САЩ Виетнам, чрез финансирането и подкрепянето на муджахидините в Афганистан. След началото на Афганистанската война той пише до президента Картър, че „вече имаме шанса да осигурим на руснаците техен Виетнам“[41].

Збигнев Бжежински, Джими Картър и Сайрънс Ванс в Овалния кабинет, 14 август 1977

Бжежински смята, че системата на международните отношения е с йерархична структура и в нея най-отгоре стоят САЩ като безспорен хегемон, имащ най-голяма възможност да влияе върху нея. За него властта във външнополитически план има един източник и това е Вашингтон. Не подкрепя различните идеи за глобално партньорство, които включват Русия като център на сила (Вярно е, че през последните няколко години се наблюдаваше известно преразглеждане на негативното му отношение спрямо Русия, но то е с оглед на настоящите геостратегически реалности, загубата на американско влияние и отказът на Китай за изграждането на формат Г-2). След разпада на СССР той настоява за разширяването на НАТО на Изток, с цел обграждането на Русия. С това се реализира „стратегията на анакондата“ на глобално ниво и се изграждат военни бази по периферията на Евразия. Следвайки класическата геополитика, Бжежински счита, че Евразия представлява голямата шахматна дъска, върху която се разразява с пълна мощ битката за глобалното превъзходство. Държавата, доминираща в Евразия, си гарантира и господството над целия останал свят. „Тази огромна и имаща причудливи очертания евразийска шахматна дъска, простираща се от Лисабон до Владивосток, е сцена на глобална игра“[42]. Цялата му концепция е подчинена на тази цел, която ще доведе САЩ до абсолютна хегемония. „От петстотин години насам, откакто континентите започват да влизат в политически взаимоотношения помежду си, Евразия винаги е била център на световната мощ“[43].

Евразия е най-големия външнополитически приз за Америка. Веднъж стигнала до него, вследствие на разпадането на СССР, Америка трябва да продължи своето върховенство и „да не се допуска друга евразийска държава да господства на тази част на света и по такъв начин да се превърне в съперник на Америка“[44]. От това може да се заключи, че Бжежински не проявява симпатии към Кисинджъровия модел за баланс на силите, а цели върховенството на САЩ – едновременно първата и единствената глобална сила, както я определя той.

Когато анализира различните държави, Бжежински го прави по чисто геополитически фактори, които определят тяхната мощ: географско разположение; демографски признаци; мощ на въоръжените сили и наличие на ядрено оръжие; състояние на икономиката; възможности за търговия; културно влияние, чрез което могат да оказват „мека сила“ и т.н. За Бжежински може да се каже, че той не е привърженик на милитаризма и месианския либерален интервенционализъм, характерен за неоконсерваторите. В множество статии и коментари той отправя критика към водената от тях политика, разглеждайки я като опасна за съхранението на водещата позиция на САЩ в света, която предизвиква засилване на антиамериканизма в различни региони.

Стилът на Бжежински може да бъде характеризиран като по-груб в сравнение с този на Кисинджър и доближаващ се до този на Джордж Фридман. В най-известната си книга – „Голямата шахматна дъска“, Бжежински подчертава американската стратегия, която е: „Накратко, от гледна точка на САЩ евразийската геостратегия включва целенасочено въздействие върху геостратегически динамичните държави в съответствие с двустранния интерес на Америка, както от запазването в обозрим период на нейната уникална глобална власт, така и от дългосрочното й преобразуване в добре институционализирано глобално сътрудничество. Казано на език, който отвежда назад към по-бруталната епоха на империите от древността, трите големи императива на имперската геостратегия са: да се предотврати тайно споразумение между съперниците и да се държат васалите в зависимост по отношение на сигурността; сателитите да бъдат покорни и да се чувстват защитени; да се попречи на обединяването на варварите“[45].

Анализирайки точно този цитат на Бжежински, Никола Петров от „Българското геополитическо дружество“ стига до следните коректни и точни заключения – „Варварите“, за които говори Бжежински, са Китай, Русия и всички държави, разположени между тях. Терминът „имперска геостратегия“ пък се отнася за американската външнополитическа стратегия, а самата геостратегия е управлението на геополитическите интереси. Като „васали“ той идентифицира в книгата си държави като Германия, Япония и другите „съюзници“ на САЩ от НАТО. И днес тези геополитически представи на Бжежински продължават да са в основата на американската външна политика“[46].

Бжежински осъзнава, че потенциалните съперници на САЩ са разположени в Евразия. По такъв начин фокусирането върху ключовите играчи и адекватна оценка на терена трябва да бъдат отправна точка за формулирането на американска геостратегия за дългосрочно управление на евразийските геополитически интереси на Америка. Голямата цел е да се неутрализират основните геостратегически играчи в Евразия, с което да не се позволи Америка да бъде изтласкана от там. Оперативният контрол върху региона ще позволи на САЩ да влияят на процесите, които се формират там. Те биха възпрепятствали всеки опит да бъде наложено регионално господство.

В едно от последните си интервюта, запитан какво мисли за света, Бжежински отговаря: „it’s a mess“[47] (безпорядък) и е изпълнен с редица предизвикателства. Последното, което завещава Бжежински на света преди да го напусне на 27 май 2017, е един любопитен коментар, публикуван в личния му профил в социалната мрежа „Twitter“, който гласи следното: „Умелото Американско лидерство е задължително (без което не може) условие за стабилен световен ред. Въпреки това липсата на последното води до влошаването на нещата“ (на англ. „Sophisticated US leadership is the sine qua non of a stable world order. However, we lack the former while the latter is getting worse.“)[48]. Това показва, че дори малко преди да напусне земния си път, Збигнев Бжежински остава верен на своите идеи за САЩ като лидер на цялата международна система. Глобалното лидерство на САЩ е това, на което Бжежински посвещава цялата си кариера и се превръща в аксиома и крайъгълен камък в неговите анализи.

Збигнев Бжежински (вляво) и Хенри Кисинджър по време на форума за Нобелова награда за мир в Осло – 11 декември 2016 г. Снимка: Terje Bendiksby/NTB scanpix.

Обхващането на тема с подобни размери може да бъде предмет на отделнo изследване, но тъй като обектът и предметът тук са с по-общ характер, ще бъдат набелязани само някои основни различия между двамата стратези, чиито животи, както отбелязва Бжежински по време на Нобеловите награди за мир в Осло през 2016г., постоянно са се преплитали.[49]

Първа значима разлика между двамата титани е в това, че в модела на Кисинджър повече се разчита на тихата дипломация, без да се вдига шум и без да се предизвикват открито другите глобални играчи. Бжежински, от своя страна, е по-прям, директен и твърд. Проф. Николай Слатински, разглеждайки двата модела, отбелязва, че „Моделът на Кисинджър, това е един от меките („soft“) геополитически модели, за разлика например от модела „Збигнев Бжежински“ – един от твърдите („hard“) геополитически модели“[50]. Кисинджър е по-дипломатичен и обръщащ се към историческите уроци, примери и аналогии, докато Бжежински е по-откровен, футуристичен и текстовете му съдържат повече геополитическа съдържателност. Откровеност, която понякога граничи с чист цинизъм. В едно свое интервю той директно казва: „Дайте да не се заблуждаваме. Ние не се борихме срещу комунизма, а срещу Русия, както и да се нарича тя“[51]. Подобна груба риторика е характерна за Бжежински, но от Кисинджър не може да бъде чута никога.

Втора значима разлика е, че единият е консерватор и е част от Републиканската партия, а другият е демократ и е част от Демократическата партия. Збигнев последователно отхвърля огромна част от действията на републиканските администрации в Белия дом. Стратегът от полски произход обаче подкрепи войната в Югославия и тази в Либия, тъй като и двете бяха водени от президенти-демократи (Клинтън и Обама) и осъди войните, водени от президентите-републиканци Буш Старши и Буш Младши, които пък бяха подкрепени от Кисинджър. Това даде отражение на президентските избори през 2016 г. Победата на Доналд Тръмп изведе идеите на Кисинджър напред, докато Хилъри щеше да продължи политиката на Обама (в по-конфликтен вариант), която в голяма степен е конструирана с ролята на Бжежински.

Трета разлика е във възгледите им за международната система. Бжежински е теоретик на еднополюсния свят. В ранното си творчество той разглежда възможностите, по които може да се постигне еднополюсен свят, а след разпада на СССР започва да анализира действията, които трябва да доведат до максимално дългото му съществуване. Кисинджър, от друга страна, вярва в баланса на силите, който предполага съществуването на няколко центъра на сила, които взаимно се балансират, с оглед запазването на глобалния мир. Според него световната сигурност ще се крепи върху баланса на силите, а не само върху САЩ, както смята Бжежински, според който без Америка светът е обречен на глобален безпорядък.

Четвърта съществена разлика е свързана с отношението на двамата към Русия, което рязко си проличава при влизането им във властта. Бжежински разглежда Русия като основен противник на САЩ, с който отношенията имат антагонистичен характер и той не може да бъде променен. Не бива да се забравя, че Бжежински е поляк, а за тполяците е характерна подозрителността към всичко руско. Трябва да се признае, че в последните години русофобията на Бжежински придоби много по-умерен вид, нехарактерен за ранното му творчество. Кисинджър, от друга страна, винаги е поддържал отношения с руски политици и е разглеждал Русия като един от центровете на сила, с които САЩ могат да си взаимодействат, с оглед запазването на глобалния баланс на силите.

След като бегло бяха набелязани една част от различията между Кисинджър и Бжежински, е нужно да бъдат анализирани и разликите между тях и другите двама важни автори, които бяха разгледани – Хънтингтън и Фукуяма. Разликите между ключовите автори най-лесно могат да се покажат и разберат, когато са изобразени в табличен вид, който показва основни признаци, по които се разминават техните позиции за ролята на САЩ в света и по различни глобални въпроси.

Накратко, това представляват основните четири течения в американската външна политика, придобили най-широка популярност след края на Студената война. Характерно за американската администрация е фактът, че чрез политико-академичния комплекс разполага с готови сценарии, които да приложи в определен момент. Разбирането на ключовите автори и основните им тези е крайъгълен камък за разбирането на модела на американската външна политика.

The post Титаните на американската геополитика и пътищата, които начертаха пред САЩ и пред света appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Ратко Младич

„Всеки има нужда от злодей –
военен престъпник или беглец.“

Из филма „Обикновен човек“

През пролетта на 2017 година излезе филмът „Обикновен човек“, американско-сръбска продукция на режисьора Брад Сирберлинг, с Бен Кингсли в главната роля. Кингсли влиза  в образа на генерал, обвинен за военни престъпления срещу човечеството. Както самият режисьор потвърждава в свое интервю пред списание Vineyard Gazette, прототипът на главния герой е реално съществуващ човек, участвал в жестоки престъпления по време на Югославската война и към онзи момент очакващ присъдата си в Хага. Сюжетът на филма удивително препраща към някои факти от живота на генерал Ратко Младич, включително и самоубийството на дъщеря му Анна с личното оръжие на генерала, броени месеци преди клането в Сребреница.

Филмът се завъртя по кината през април. Само няколко месеца по-късно прототипът, за разлика от други обвиняеми, изправени пред Хагския трибунал за военни престъпления в бивша Югославия, дочака жив първата си (но не и последна) присъда.

На 22 ноември 1917 г. Ратко Младич беше осъден от Хагския трибунал на доживотна присъда. Признат за виновен по 10 от 11 обвинения за геноцид и престъпления срещу човечеството. Ключовите от тях са:

– Артилерийският обстрел и обсадата на Сараево, продължила 44 месеца, по време на която са убити 10 000 души, главно цивилни.

– Отвличане на служители от персонала на ООН.

– Масовото убийство на босненски мюсюлмани в Срeбреница през 1995 г.

Протестиращи босненски сърби с портрети на бившия лидер на босненската сръбска армия Ратко Младич / 29 май 2011 г. (AP Photo / Amel Emric, File)

74-годишният бивш военен лидер на босненските сърби е последният от главните обвиняеми на този трибунал, създаден през 1993 г. Процесът срещу него продължава пет години. 523 дни. На процеса се изреждат близо 600 свидетели и са представени 10 000 доказателства. От тримата постюгославски лидери Туджман, Милошевич и Изетбегович, последният е най-доктринален и най-малко склонен на компромиси. Прекарва в югославски затвори около 20 г. от живота си и е автор на прословутата „Ислямска декларация”, в която лансира идеята за създаването на ислямска държава – балкански ерзац на „Мюсюлмански братя“ в Египет. Когато Югославия започва да се разпада, в хаоса и неразборията голяма част от бошняците, които са най-големите поддръжници на югославизма (през 1955 г. Тито отваря външните граници и политическите бежанци от Източния блок не се преследват), приемат ислямския популизъм и организират зелени барети за тероризиране на сърби и хървати. Постюгославските лидери в стремежа си да са президенти на суверенно признати държави, умират един след друг, почти като на конвейер, в рамките между 3 и 5 години, от рак или инфаркт. Милошевич си отива от инфаркт на миокарда, след като се е подиграл с Хагския трибунал и вероятно присъда за негово (не)участие във вътрешно-изтребителните кланета е нямало да има. Милошевич е страстен пушач (пури граф Монте Кристо) и любител на крушова ракия. Изетбегович се бори с рак на простатната жлеза и умира бавно, но най-ненадейно и болезнено умира Туджман – от перфорация на средното черво, до там колоноскопията (тежка и унизителна медицинска процедура) очевидно не е стигнала.

Отляво надясно: Слободан Милишевич, Франьо Туджман и Алия Изетбегович

Делото срещу бившия сръбски президент не завършва, превръща се в съдебен фарс. Слободан Милошевич, който се защитава без адвокат, изтъква железни доводи при кръстосаните разпити и очевидно е по-интелигентен от съдията Мей, който през по-голямата част от времето едва ли схваща сарказма във въпросите на подсъдимия към свидетелите на главния обвинител. Председател на съдийския състав е Ричард Мей от Великобритания, ръкоположен от кралицата за „сър“ две седмици преди смъртта си през 2004 година, и 4 месеца след като се оттегля сам от процеса по здравословни причини, умира от тумор в мозъка. Мей е от старата школа юристи, известен с безкомпромисната си твърдост и неотстъпчивост по въпроси, свързани с процедурата и организацията на процеса. Вероятно това е била основната причина Трибуналът да повери „Делото Милошевич“ тъкмо на неговия съдийски състав. Бившият президент никога не се обръща към него с подобаващото „Ваша чест“, нарича го фриволно „господин Мей“, което съдията, въпреки репутацията си, приема за допустимо.

Съдейки по доказателствата, представени в публичната част на делото срещу сръбския лидер в Хагския трибунал, Милошевич не е бил виновен за геноцида, извършен в Сребреница. Редица свидетели, включително и такива на прокурорите, заявяват, че няма как той да е имал нещо общо. Най-активни в това си твърдение са бившите президенти на Югославия Борисав Йович[1] и Зоран Лилич[2]. Един от най-убедителните свидетели, призовани по този процес – Дейвид Харланд, автор на доклада за Сребреница, представен пред Общото събрание на ООН, заявява, че не е открил връзка между Милошевич и клането в Сребреница. Според Харланд, Милошевич се е срещал в Белград с Младич четири дни преди превземането на анклава. Нещо повече, друг свидетел – Рупърт Смит, командир на силите на ЮНПРОФОР в Босна, изяснява, че самият Ратко Младич е бил в Белград не само преди, но и в разгара на екзекуциите – на 15 юли 1995 г. Домакин на срещата е самият Милошевич, а другите гости са Карл Билт и самият Смит. [1]

Войната в Босна и Херцеговина 1992-1995 г. (третата югославска война) заварва Ратко Младич като генерал-майор от ЮНА (Югославската народна армия). Година преди това той е полковник, отговарящ за тиловото осигуряване на 52 корпус на ЮНА, дислоциран в Прищина (Косово). Парадоксалното във военната биография на Младич е, че той, макар и косвено, дължи военното си израстване на лидера на босненските мюсюлмани Алия Изетбегович, който през април 1992 г. подписва заповед за всеобща обсада на казармите на ЮНА. Атакувани са военни патрули, задържани са офицери и е направен организиран опит за изземване на оръжие. Командирите и войниците са задължени да предадат оръжието си и обезоръжени да се изтеглят по посока Сърбия.

Ратко Младич на летището в Сараево, 1993 г. / Photo: Evstafiev, Wikipedia, CC BY-SA 3.0

Ратко Младич е роден в с. Божановичи през 1942 г. (Босна и Херцеговина, тогавашна Херцег-Босна) в създадената от Хитлер Усташка Хърватия. Бащата е комунист и предводител на партизани. Убит е в престрелка от хърватски усташи през 1945 г., когато Младич е на три години. Майката-вдовица се грижи за една дъщеря и двама сина. Младич е роден от смесен сърбо-хърватски брак. Не е религиозен. Третата война за бивша Югославия, тази в Босна и Херцеговина (Херцег-Босна), го поставя начело на босненската сръбска армия случайно. При Тито, във Втора Югославия, има строго регламентиране на командния състав на принципа „Братство и Единство”. Всички етноконфесионални и народностни групи са представени във висшите ведомства, включително и тези в армията. Разбира се, всички са членове на Съюза на югославските комунисти (СЮК). Младич избира да е сърбин и когато започва вътрешният конфликт в Югославия, дефиниран като конфликт със „средна интензивност”, се сражава на страната на сръбската милиционна армия, на която става и командир. Минава през хърватските позиции като цивилен гражданин.

Основните обвинения срещу него са за обсадата на Сараево, и разбира се Сребреница, където без съд и присъда са избити неизвестен брой босненски мюсюлмани. Стратегията на вътрешните конфликти не се поддава на морализаторски оценки, защото няма линейни фронтове, а всяка етнически организирана военна група действа според възможностите си и не винаги е подчинена на командване от централизиран тип. В Сараево, олимпийски град,  по груба статистика живеят 60% мюсюлмани и 40% сърби. Сараево много прилича на българското Велико Търново. Набраздена падина, с околни хълмове, който го обграждат като пръстенен шлейф. Добра средновековна крепост, но при съвременните войни е уязвима. Обстрелва се от две страни –сръбска и босненско-мюсюлманска. Сърбите не разполагат с тежка артилерия– стрелят с гаубици и оръдия от Втората световна война – оръдия ЗИС 75 калибър  и гаубици с къса цев, калибър 120 мм. Стари и непълноценни оръжия. Разделението на мюсюлмани и сърби е нерелевантно, защото населението си иска Югославия. Изетбегович провокира конфликта, разделяйки републиката по религиозен признак. Резултатът е пълен хаос, а т.нар. сръбска артилерия обстрелва свои и чужди, ответната страна прави същото.

Обвиненията за Сребреница са базирани на косвени доказателства, общи гробове, прихванати разговори и твърдения на очевидци, по-голямата част от които участват в самите погроми и по-късно стават защитени свидетели. Ключовият свидетел на обвинението е Дражен Ердемович, който пледира „виновен“, веднага след като е арестуван през 1996 г. Ердемович е босненски хърватин, част от Отряда за диверсии номер 10, на формално подчинение на Армията на Република Сръбска. Участник в превземането на Сребреница и убийството на повече от 1000 от нейните жители. Ердемович е един от ключовите свидетели на прокуратурата по „Делото Милошевич“. Психически нестабилен. Осъден е на 5 години затвор, част от тях излежава в норвежки затвор и след като предсрочно излиза на свобода, продължава да дава показания, в качеството си на свободен човек.

Дражен Ердемович влиза в съда в Хага / 3 юни 1996

Решението на Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия, според което в Сребреница е извършен геноцид по заповед на ръководството на босненските сърби, разбирай Ратко Младич и косвено Милошевич, се основава на показанията на този единствен свидетел – Ердемович. [2] Пленниците, твърди Ердемович, били разстрелвани на групи по десет души. Те били качвани на автобус, после били сваляни от автобуса, отивали до мястото на екзекуцията на някакво поле, отдалечено на стотина метра от спрелия автобус, били претърсвани за лични вещи и разстрелвани. Между убийците и жертвите избухвали разпри; убийците пиели и се препирали; дори имало трогателни случаи като този, в който Ердемович се опитал да спаси някакъв старец, когото впоследствие трябвало да убие като останалите.

Но според холандския журналист от български произход Жерминал Чивиков, както и по информация от разказа на един от членовете на Отряда за диверсии номер 10, публикуван в списание Свободна Босна през 2008 г. [3], не е възможно да убиеш 1000 души по гореописания начин за пет часа, освен ако се приеме, че всяка група по 10 човека е била екзекутирана за две минути и половина. Дори и 10 минути да са били нужни за убиването на всяка група, което си е истинско постижение, избиването на толкова много хора би отнело около 20 часа.

Всичките тези 13 години, през които Ердемович разказва историята си по време на четири различни дела, нито един съдия от Трибунала за бивша Югославия не си прави труда да направи тази проста сметка, нито пък поставя под съмнение достоверността на описанията. Вместо това, отново призовават Ердемович, за да разкаже за пореден път историята си. На няколко пъти той дава имената на своите седем съучастника. По време на едно от първите му изслушвания по обвинението съдията пита прокурора дали съучастниците на обвиняемия Ердемович ще бъдат заловени, и получава утвърдителен отговор. Прокурорският офис на Трибунала обаче не само никога не предприема опит да арестува или поне да разпита тези хора, нещо повече: един от тях, ротният командир – Милорад Пелемиш, живее в Белград и на няколко пъти е давал интервюта за сръбската преса, докато втори – Марко Боскич, е арестуван по друго обвинение в САЩ и предаден на Хагския трибунал, без последният изобщо да е поискал неговата екстрадиция.

Милорад Пелемиш е ключова фигура, офицер от югославската армия, служил в елитните специални части „Кобра“, откъдето се сдобива и с апартамент в Белград, в който живее и до днес. Пелемиш е част от свидетелите на защитата по „Делото на Ратко Младич“ и дава показания в негова полза. В интервю за Бостън Глоуб от 2006 г. Пелемиш твърди, че Десети диверсионен отряд е създаден от професионални военни, а не от наемници, и че 40% от неговия състав е от етнически бошняци и хървати. [4] Също така в поредица от интервюта упорито отрича информацията на Ердемович около етническото прочистване в Сребреница през юли 1995 г., както и прякото участието на Младич.

Като оставим признанието на Ердемович за клането, основният проблем, свързан с показанията му, е твърдението, че неговото отделение е изпълнявало заповед на босненските сръбски военачалници. От друга страна, както Чивиков доказва, отделяйки внимание до педантизъм и на най-малките подробности, твърденията на Ердемович за командната структура на отделението му са противоречиви и неверни. Ердемович твърди, че е бил принуден да участва в клането и че заповедите давал един от неговите съучастници – Брано Гойкович. Но, както доказва Чивиков и както дори обвинителите в даден момент потвърждават, Гойкович е обикновен войник, който не можел да дава заповеди на когото и да било. Ердемович е сержант (в съда той лъже, че бил разжалван), а пък друг от съучастниците му е лейтенант. Очевидно е невъзможно редник да заповядва на един сержант и на един лейтенант, както и на други войници, да извършват военни престъпления.[5] Но ако това доказателство е несъстоятелно, тогава каква стойност може да има твърдението на Ердемович, че нарежданията на Гойкович са постъпвали от генералния щаб на босненските сърби в Пале?

Съществува и една теза, че след превземането на Сребреница, Десети диверсиционен отряд излиза в отпуск. По всяка вероятност на 15 юли 1995 някой е предложил много пари (злато, ако трябва да сме точни) на Ердемович, както и на други наемници в отпуск, за да извършат военно престъпление, в конкретния случай – избиване на пленници. Според хипотезата на Чивиков в онзи ден наемниците отвличат автобуси с мюсюлмански пленници, които по нареждане на властите на босненските сърби са на път към място, където трябва да бъдат разменени срещу сръбски пленници. За ужас на нищо неподозиращите шофьори имза ужас на самите пленници, наемниците ги убиват. Няколко дни по-късно в един бар се стига до сбиване за парите и доскорошните другари започнали да се стрелят взаимно. [6]

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

След като чрез бягство в Югославия се измъква от затрудненото си положение, Ердемович изненадващо е арестуван от югославските власти, от които съумява да се избави, подсигурявайки си екстрадиране в Хага, където личният му интерес за по-лека присъда в комбинация с таланта му да дрънка измишльотини го превръщат в идеалния свидетел. От цялата тази сделка полза извлича прокуратурата, тъй като се сдобива с „доказателства“ както за геноцид, така и за командната отговорност на военното ръководство, което пък й дава възможност да легитимира преследването на „едрите риби“ – Радован Караджич и Ратко Младич. Ердемович също извлича полза, тъй като, освен масовото убийство, което му е простено, получава и нов живот, и нов дом.

Но нека се върнем към историята на печално известния мюсюлмански анклав Сребреница. През пролетта на 1992 г. там са избити десетки и прогонени стотици босненски сърби. На сръбската Коледа през 1993 г. мюсюлмански сили под ръководството на Насер Орич [3] извършват смъртоносно  етническо прочистване, за което той е осъден от Трибунала на първа инстанция на две години затвор за военни престъпления срещу сърби. Орич (Пашата – така обича да го наричат) формира гарнизон от зелени барети и се настанява в Сребреница като османски бей, който дори събира данъци от местното население по законите на шерията. Оправдан е от Хага по всички други обвинения, включително пряко участие в убийствата и отговорност за „неоправданото разрушаване“ на сръбски домове и имущество. Апелативната камара на Хагския трибунал се произнася, че правните изисквания за доказване на престъпната отговорност на Орич не са изпълнени. Затова отменя неговата присъда и го обявява за невинен. Освен безчинствата в Сребреница, Орич разрушава няколко сръбски села, избива и прогонва жителите им.

Солидна група от международни учени по разследването на събитията, начело с професора от Пенсилванския университет Едуард Херман, когото изобщо не може да обвиним в пристрастия, смятат, че превземането на Сребреница е отговор на военна провокация, проведена от мюсюлманите. По договорка на двете воюващи страни, чрез посредничеството на ООН и генерал Филип Морион[4], тогавашният командващ „сините каски“, от 17 април 1993 г. тя става „защитена зона“. Тази „зона” никога не е била демилитаризирана. От т. нар. защитени зони са се осъществявали военни операции с тактически или оперативен характер, за това съществува заповед на  генщаба на мюсюлманите от Босна и Херцеговина с подписа на ген. Халилович[5] за извършването на военни акции под прикритието на демилитаризацията. [7]

Добре въоръжената 28-ма дивизия на Насер Орич устройва в „защитената зона“ клане. Според фактите, представени на международната група за разследване на събитията в Сребреница, както и по данни на сръбската страна, след това признати от ООН, в района са ликвидирани физически 1300 сърби в резултат на преки нападения и етнически чистки. Сръбското чувство за мъст придобива гигантски размери. Действията на Орич са част от стратегическия план на Изетбегович да бъдат отслабени сърбите при Сараево, като се отвлече вниманието им чрез Сребреница. Тезата, че Сребреница е една голяма военна провокация на Изетбегович, договорена с Бил Клинтън да послужи като повод за военна намеса на НАТО и спечелване на общественото мнение, е призната дори от мюсюлмански източници. Хакия Мехолич, по това време началник на полицията в Сребреница, пише: „Трябваше да се провокира нападение от демилитаризирана зона и да се пожертва Сребреница. Сценарият при предаването на града беше добре подготвен. За съжаление, Президиумът на Босна и военното командване бяха замесени в тези планове. Те дадоха заповед за нападение над сърбите от тази демилитаризирана зона”. [8]

Сребреница е превзета от частите на 5-ти корпус на босненската сръбска армия под командването на генерал Радислав Кръстич. Сините каски не се намесват поради битови инциденти с месното мюсюлманско население – алкохол и сексуални контакти с жени. Пред телевизионните камери холандският им командир се здрависва с генерал Младич, когото смята за легитимен полеви командир, действащ по законите на войната.

При превземането на Сребреница има значителен елемент на случайна преднамереност. По заповед на политическия лидер Изетбегович военните отбранителни сили се изтеглят към Тузла и Сараево. Сърбите търпят поражения по линията на изтеглянето на босненката мюсюлманска армия. Сребреница остава незащитена от своите, просто сърбите проникват в незащитена зона. Към подобни разсъждения навежда и едно от малкото интервюта, които босненският сръбски президент Радован Караджич дава на холандския журналист Роб Сибелинг през април 1997 г., месец преди Хагският трибунал да предяви официално обвинение към Караджич:

Въпрос: Вие ли заповядахте да се атакува Сребреница?

Отговор: За това нямаше такава необходимост. Имаше постоянна заповед да се атакува. На всяка атака отговаряхме с контраатака. Така стана и в началото на юли 1995 г. Ние контраатакувахме и неочаквано се  придвижихме напред. Затова, както се изясни после, Изетбегович е дал заповед войските да се изтеглят от Сребреница.

Въпрос: Вие казвате, че сте се озовали в Сребреница случайно?

Отговор: Това не беше планирана атака. Ние не можехме да задействаме нови отряди. Нашият проблем винаги е бил, че ни се налагаше да воюваме на територия с протяжност от хиляда километри, без да имаме за това достатъчно войници. В Сребреница имаше поне 9 хиляди войници и на нас ни трябваше поне 40-хилядна армия, за да ги изгоним от там. Но ние нямахме толкова хора. Когато овладяхме Сребреница, ние бяхме толкова учудени, колкото и всички останали. Ако мюсюлманите не се бяха изтеглили от тази територия, ние никога не бихме я заели. Това е невъзможно от военна гледна точка. После разбрахме, че на най-добрите мюсюлмански бойци е било заповядано да пробият и стигнат до Тузла (другият, но не единствен мюсюлмански анклав, пазен от ООН, бел. Ф. Узнов). Мюсюлманите предадоха Сребреница.

Въпрос: Генерал Ратко Младич съобщи ли ви лично какво става в Сребреница? Че предвижването напред е толкова лесно.

Отговор: Не, поради обстоятелството, че ние не смятахме да заемем тази територия. Впрочем Младич не ме информираше за военната обстановка всеки ден. Но същия ден ми се обади, като каза: „Аз съм в Сребреница”. Бях потресен и в първия момент не му повярвах. Попитах го къде е мюсюлманската армия. Той ми каза, че тя се е изтеглила. Разбира се, че на нас това ни се видя изключително странно. Когато ние влязохме в Сребреница, там нямаше мюсюлмански войници. Само мирни жители и холандски войници на ООН. Изетбегович е бил упрекван от своите помощници за тази стъпка. Той предаде Сребреница, за да може да прехвърли повече отряди към Сараево и да може да предизвика международна военна интервенция. В това той успя. [9]

След Сребреница падат Зворник и Биелина. Няколко дни по късно е превзет и анклавът Жепа. Тук няма сметки за уреждане и резултатите не са толкова печални.

Сребреница

През 1999 г. югославското правителство предприема разследване и арести за убийствата в Сребреница. Според изявлението на министъра на информацията Горан Матич виновник за тези престъпления е групата „Паук”, която се състои от представители на Френския чуждестранен легион, състоящ се от военни от различни националности, в това число и сърби, и освен това се занимава с шпионаж в полза на Франция. Както е добре известно, в такъв тип конфликти всеки е добре дошъл, независимо от обстоятелството за кого работи в крайна сметка.

Според Матич групата включва Милорад Пелемиш, командир на Десети диверсионен отряд (с численост около 200 души), формално подчинен на генералния щаб на Република Сръбска, включително и френският легионер Югослав Петрушич. Югославските власти включват и името на френския командващ войските на ООН, генерал Филип Морион, под ръководството на когото е действала тази група. В документите на Хагския трибунал, групата  „Паук” също е спомената като възможна разстрелна група по време на събитията, заедно с по-малки подразделения, набирани от околните села под ръководството на Бранислав Йолович-Легенда и състоящи се от сърби, предимно от Зворник, няколко пъти опустошаван от мюсюлманите. Както казва самият Милошевич по време на интригуващия кръстосан разпит, който провежда на Ердемович, в Сърбия е имало сведения за някаква безогледна групировка на френските тайни служби, действала на територията на бивша Югославия. По-късно тази групировка под името „Паяк“ ( Pauk) е замесена в заговор за свалянето му от власт. Има също така информация, че тази групировка се е намирала и в Сребреница. Както се твърди, на Запада „му трябвало“ някакво жестоко престъпление около Сребреница. И действително – преди всичко под натиска на френския президент Жак Ширак, който поема ръководството по този въпрос непосредствено след падането на града, НАТО се намесва и слага край на Босненската война. [10]

Конспирациите и спекулациите около шпионската група „Паяк“, създадена от Френските секретни служби, и нейното (не)участие в клането в Сребреница, са повече от любопитни. Основната връзка тече по линията Паук – Десети диверсионен отряд и съответно близкото познанство между Милорад Пелемиш (командир на Десети отряд по това време) и Югослав Петрушич (един от ръководните кадри на „Паук“).

Югослав Петрушич, известен като Доминик, официално потвърждава, че е работил за френските тайни служба (DST). Неговата биография прилича на вълнуващ шпионски трилър. Той е роден в село близо до Лесковац (Сърбия), завършва военно училище, включва се в Чуждестранния легион, притежава двойна националност (френска и сръбска), четири паспорта, три съпруги, много любовници, недвижими имоти в Париж, милиони в чуждестранна банка. Според собствените си твърдения е бил личен бодигард на френския президент Франсоа Митеран и се е сражавал в Ливан, Ирак, Алжир, Заир и др. като наемник. Твърди, че като част от френските тайни служби е участвал в борбата срещу „мюсюлмански екстремисти“. В Босна пристига през 1992 г., като част от френския контингент в UNPROFOR, но по това време все още не влиза в контакт с членовете на Десети диверсионен отряд. Едва през 1996 г., след края на войната в Босна, той започва да рекрутира наемници от редиците на въпросния отряд за участия в подривни акции в Заир, Косово, Македония и др. [11] Най-близкият сътрудник на Петрушич в тези действия е военният командир на Десети диверсионен отряд Милорад Пелемиш, а повечето от членовете на отряда, след края на войната, се превръщат в наемници, които следват двамата лидери в някои от най кървавите военни зони по света.

Един от членовете на Десети отряд (в последствие наемник в „Паук“), който през февруари 2005 г. дава интервю под прикрита самоличност, твърди, че въпросният отряд е получавал заповеди от генерал Младич чрез посредник. Това била обичайна практика по време на войната. Понякога Младич събирал членовете на отряда в Черна Риейка (Република Сръбска), за да разпредели важни задачи, но рядко прекарвал продължително време с тях, заради грубите им обноски.

В ключовите за Сребреница дни през лятото на 1995 г. обаче, отрядът получава заповеди от адютанта на Младич – майор Драган Пеканак. Според разказа на анонимния член на Десети отряд, командирът на отряда Пелемиш не е бил в Сребреница по време на клането, като оставя за свой заместник Гойкович, груб и недодялан човек от Власеница, да ръководи звеното. Същият този Гойкович, когото споменава в показанията си и Ердемович. Личният шофьор и фаворит на Пелемиш – хърватинът Младен Филипович,  е  ранен в Сребреница. Милорад тръгва, за да го откара в болницата в Миличи. Кара бързо, претърпяват пътно произшествие и двамата се озовават в болницата. В анонимния разказ на члена от Десети отряд се споменава: …“доколкото знам и от това, което ми казаха, майор Пеканак им казал, че за всеки убит пленник, ще получат 4 марки, а за „изстрел“ [в гърба или врата] 5 марки и половин килограм злато, когато работата приключи. Отведоха хората, застреляха ги и Станко Савонович „провери“ всеки един от тях. Но бяха измамени, Пеканак никога не им плати парите или златото.“ [12]

В Сребреница са открити около 1500 трупа (като не е известно дали телата са на убитите по време на превземането на анклава или са от екзекуции на цивилни граждани) и 5000 хиляди се считат за безследно изчезнали. След една година около 3000 души от тези „безследно изчезнали“ се записват като гласоподаватели за парламентарните избори. [13]

Очевидно Сребреница се използва пълномащабно и организирано за пропагандни цели, а по време на войната е била не/част от сръбската стратегия. В стратегически план готвеното Дейтънско споразумение не кореспондира с разпределението на зоните на влияние. По време на хаотичните убийства в Сребреница, Младич е в Белград. Писмена заповед до разстрелните групи от него или от Радован Карадждич няма или не е открита.

Равносметката от последните 15 години е, че Международният хагски Трибунал за военни престъпления в бивша Югославия не е надеждно средство за издаване на осъдителни присъди.

Случаят със Слободан Праляк от последната седмица, който дори не е бил претърсен за отрова -калиев цианид, и „телешкото“ поведение на съдията, гледащ като дрогиран на кадрите, които се завъртяха почти светкавично в информационния обмен, подсказват само едно – всяка заинтересована служба е можела да ликвидира Слободан Милошевич в затвора. Цианидните соли миришат тежко и натрапчиво. Дори само от миризмата им човек изпада в несвяст. Затова се държат в ампули с импрегнирано стъкло и задължително в метална опаковка. Праляк го изпи от шишенце с коркова тапа. Още при влизането му, „дъхът на бадеми” трябваше да събуди подозрения. Очевидно е неудобен, както беше и Милошевич.

По-важни в случая обаче са последвалите диаметрално различни граждански реакции в Хърватия и Сърбия, от една страна, и в европейските страни, от друга, които правят темата за евроинтеграцията на Западните Балкани, издигната изненадващо като приоритет на българското европредседателство, несъстоятелна и труднопостижима. Балканският национализъм все още изглежда несъвместим с ценностната ориентация на Запада по повод на този най-изтребителен граждански конфликт в историята на Европа след Втората световна война.

The post Доживотната присъда на „обикновения човек“ Ратко Младич – другата версия appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Статуята на Атина Палада пред Атинската академия

„Помнете, демокрацията никога не трае дълго.
Тя се изхабява, изтощава и се самоубива.
Досега е нямало демокрация, която да не го е правила.”

Джон Адамс

В исторически план се приема, че първите демократично устроени формирования са шумерските градове-държави от дълбоката древност (около 4 000 г. пр.н.е.). Мидия (VI в. пр.н.е.) е сочена за пример с потенциално демократично управление през Античността. В късното Средновековие и в новите времена след него, със създаване на демократични традиции се отличават най-вече Англия, Жечпосполита (Полско-Литовска държава) и Швейцария.

Видимо е, че концепцията за демокрация и нейните разновидности са надграждани и усъвършенствани още от времената на дълбока древност, но ето че за пореден път демокрацията върви към своя разпад. Готова е да посрещне своята участ, позната й от хилядолетия. Но пагубният момент за демокрацията не е този, в който политическата доктрина изчезне, а този, в който изчезне съзнанието, вдъхнало живот на същата тази доктрина и поддържало устоите й през времето, давайки й периодично исторически шансове за възобновяване. Тази „чезнеща” демокрация е един несигурен кръговрат, повтарящ се още преди зараждането на самия термин (около IV в. пр.н.е.) в древногръцката политическа и философска литература. В днешни дни не ставаме свидетели само на поредната девалвация на демокрацията, а на опит за подчиняването на демократичното съзнание.

Апатията и обезличаването на човешката същност, или двете неща, които убиват демокрацията както нищо друго

Народовластието на първо място е свободата всеки да упражнява волята си, разполагайки със себе си и използвайки по най-целесъобразния начин предоставения му потенциал за развитие в посоката, която той чувства, че му е отредена (според Сократ всеки човек трябва да бъде насърчаван в известен смисъл и от самата държава, за да върши това, в което е най-добър, респективно което иска, а не да върши това, което е принуден от обстоятелствата). Най-силно изразената автономия на човешката личност е неподатливост на заобикалящите я стереотипи, налагани отвсякъде и водещи до объркване, до драматична промяна в принципите и в крайна сметка – до престъпването им с финален резултат – обезличаваща покорност. Едва когато всеки един човек е способен да разсъждава самостоятелно и свободно да изразява това, което истински мисли и чувства, (водещо до автентичност на преценката и разбиранията), можем да говорим за демокрация. Тогава тя живее в умовете на хората, а не на лист хартия или в несъстоятелната реторика, рееща се и декламираща се в публичното пространство. Едва тогава народовластието оживява и всъщност има някаква стойност. Наивно е да се очаква от човеци, които не познават и не разчитат най-вече на самите себе си, да упражняват контрол, да имат изисквания и да следят зорко действията на своите избраници. Тоест, едва когато съзнанието им достигне до този повратен момент, те поемат отговорността, за която сляпо са се съгласили в момента, в който са провъзгласили, че живеят в демократично общество. Да бдят над демокрацията, защото сама тя не може да се опази от набезите на първично нарцистичната и алчна човешката природа.

Арт протест срещу политическата апатия в навечерието на срещата на Г-20, Хамбург, 7 юли 2017, Снимка: ЕПА/БГНЕС

Революциите в Европа, започващи с Английската и Славната революции от XVII в., стигайки до Великата Френска революция от края на XVIII и продължавайки през целия XIX век (векът на революциите), са плод на търсенето на формите на модерната демокрация и перфектния обществен модел – историческо движение, водещо до колосални държавни, културни, и социални реформи.

И историята се е повтаряла многократно. Досега. За разлика от изминалите исторически времена, последното десетилетие очерта преломния момент, в който живеем, и кристализира същността му. Настояще, в което апатията завладява човешката личност, а нехайството е всекидневното ни състояние, бавно заличавайки всичко смислено около нас, градено с векове. Времена, в които да разсъждаваш самостоятелно е рядък лукс и малкото останала човешка воля за противопоставяне е смазвана от субординационния апарат на политическата система. Тук не става дума за Изток и Запад. Говорим за много по-значимото ниво от двата полюса – глобалното.

За тези, които не се поддават на този процес и съумяват да съхранят в себе си стремежа към личен и обществен идеал, към един по-справедлив и човечен свят, Системата е въвела нов метод на справяне. Страхът отдавна не е единственият начин, чрез който властта постига подчинение. От стари времена страхът всява чувство за несигурност у населението. Но днес той действа успоредно с най-ефикасния метод за контрол – обезверяването, или единственото нещо, което може да изтрие надеждата у всеки човек. Надеждата е последната преграда между обезверената човешка личност и натиска, упражняван от враждебната реалност. Стремежът и вярата предполагат готовност за действия. А действията сами по себе си означават отговорност, подобно на свободата, разглеждана като право, което обаче е скрепено с множество задължения.

Наричащият себе си демократичен Запад използва много по-комплексния за прилагане метод на „частичното обезличаване”, за разлика от Източните тоталитарни режими, които подхождат доста по-директно. Частичното обезличаване се състои в култивиране и обратна „продажба”, насочена към гражданите и предлагаща им вече иззетата от тях свобода, но в преработен вид – не на духовно или интелектуално ниво, а материализирана и индивидуализирана, според предпочитанията на всеки. Този процес в днешните демокрации не е пълноценен, защото предоставя предимно материални блага на хората, за разлика от диктатурите, които осигуряват необходимия материален минимум, служещ единствено за оцеляването на населението. От друга страна, личността, която се изгражда, е материално зависима и се превръща в меркантилен плод на слабия човешки характер, лишена е от интелектуален и духовен баланс. Процесът се цели в самата човешката природа, която дълбоко във всеки един от нас копнее за най-разнообразни блага. Алчността на човека е подхранвана изключително много от липсата на висши категории и смисъл. Тази липса, проявяваща се в най-различни форми, принуждава хората несъзнателно да търсят заместител, без да си дават сметка какво губят. Без моралните устои и с разширяващата се „празнота”, породена от нейното постоянно игнориране, човешкото същество се превръща в консуматор и става напълно подчинено на безскрупулността, която материалното носи със себе си, карайки го да се самозабравя, като в някакъв своеобразен индивидуален и обществен делириум.

„Черен петък“

И тъй като на пръв поглед обявилата се за демокрация система задоволява материалните потребности на своите общества, в задния план на събитията тя използва добре познатия инструментариум, експлоатирайки образователните системи (подобно на тоталитарните режими), за да капсулира младите поколения, дискретно внедрявайки в тях тесногръдие и познавателна ограниченост. Непрестанните подмени и промени в изучването на историята, липсата на гражданско образование, игнорирането на изкуството и философията в училище – все дисциплини, съдържащи фундаменталните принципи на човешкия морал, формиращи емоционална интелигентност и придаващи необходимата значимост на човешката личност – всичко това „скалпира“ податливата на манипулации психика на младите поколения и ги захвърля в тотална етична и естетическа дезориентация. Вместо осъзнаване на значимостта на личността, човек се обучава да се носи по течението и неусетно му се втълпява, че не може да промени нищо, защото „така е устроен светът”, което е напълно недемократична и откровено цинична, не просто песимистична концепция. Обезличаването и обезверяването се осланят на подобни „доктрини“, защото всъщност волята на човека е способна на много „невъзможни” неща, което историята е доказвала неведнъж.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Да, всички повтарят, че Западът е символ на демокрацията, но това е само според наложената съвременна легална дефиниция, усъвършенствана и надграждана във времето с „новите ценности“. Според рационалното и автономно разсъждение, повечето от тези ценности са по-скоро налудничави, ако се вземат предвид крайностите, в които се изпада по определени теми – като екстремния феминизъм, налаганите из целия запад еднополови бракове, изключително деформираната концепция за правата на човека и ред други. В крайна сметка, всяко едно изпадане в крайност, независимо от първоначалното намерение, не води до нищо по-добро – нито в живота на личността, нито в работната среда, нито в политиката. Особено в политиката. Защото демократични могат да бъдат самите общества, а не държавите.

Накратко, развитието на доктрината за демокрацията в днешни дни се свежда до една илюзия за представителство. Капсулирано и обособено представителство, играещо своя игра в един съвсем различен свят, нямащ реален контакт и взаимодействие с издигналите го на това равнище плебеи (изключение са може би някои скандинавски страни, както и пряката демокрация в Швейцария). Само в една утопия може да цари пълно народовластие, защото лостовете за контрол на управляващи и управлявани са непропорционални.

Разликата между историческите общества и настоящите не е тази, че сме изгубили контрол над своите избраници, което всъщност е приликата. Разграничението се поражда от това, че ние уж живеем в „цивилизовани” времена, а в същото време е недопустимо да се мисли за каквато и да е форма на различно от наложените норми мнение. Тоталният контрол се осъществява от разширения инструментариум на съвременните политически елити, спомагайки за оказване на психологическа репресия над масите, а последната, за разлика от физическата, е трудно оборима и почти невъзможна за дефиниране; прикрита е старателно под постоянно размиващите се и спекулативно-разтегливи понятия, употребявани в публичната реторика. Същите тези страни, като Великобритания например (родината на парламентаризма), които са изковали някои от фундаменталните демократични принципи и са имали първите модерни демократични общества, днес отново търпят трансформация, отнемайки малко по малко предоставените гаранции и права, които предшестващите поколения са извоювали и за които е бил постигнат консенсус между елит и народ.

Схващанията на хората за свободата не са това, което някога са били. Под натиска на манипулативния наратив на мейнстрийма и търсената „сензациозност“ в отразяването на събитията и процесите, в микс с неспирно налагания негативизъм и песимизъм, в момента „демократичните“ страни масово орязват права, ограничават и налагат контрол върху всеки един сектор на обществения живот с цел „сигурност“ – защото „ситуацията го изисква”. Обществата не се противопоставят, тъй като неусетно са се примирили със ситуацията, някои са изморени, а други са уплашени да предприемат съпротивителни действия, което пряко отразява съвременното робско мислене. Най-пресен пример е отново Великобритания и умело използваните терористични актове от пролетта на 2017 г. като прецедент за лансирането на законодателни мерки, засилващи и разширяващи правомощията на правителството и спецслужбите за следене, записване, експлоатиране и събиране на информация.

Небезизвестният цитат на един от бащите-основатели на САЩ, Бенджамин Франклин, отеква през вековете и е напълно релевантен на съвременните събития със своята актуалност – „Тези, които са готови да жертват свободата си, за да получат сигурност, не ще имат, нито ще заслужават което й да е от двете.”

В заключение можем да обобщим, че заради налагане на определени интереси и в името на постигане на глобални икономически и политически цели, днес е в сила процес за тоталното обезличаване на човешкия разум, водещо до затриване на вроденото свободно състояние на ума и стигащо до повратния момент, в който човекът е забравил как да бъде свободен – и затова нито го иска, нито го търси. Този метод се осланя изключително и на начина, по който функционира истината в колективното съзнание. Като правило, по-голямата част от хората не искат да знаят на съзнателно ниво каква е истината, дори когато тя е видима и подкрепена с очевидни факти – защото приемането й в много от случаите би унищожило техния мироглед и идеал, разстройвайки концепции, градени с години. Ние, хората, най-често сме ултраконсервативни, когато става дума за промяна, параноични и себични сме. Или както казва Платон – „Никой не е по-мразен от онзи, който говори истината.”

А и в много от случаите истината никак не е най-приятното нещо, нито е лесна за приемане. Но се замислете за секунда. Кой ви излъга, че трябва винаги да бъдете щастливи? Животът не означава вечно щастие. Нито пък демокрацията е еквивалент на сигурността, както и правото не е еквивалент на справедливостта. Едното е самата идея, а другото е механизъм за нейното конкретно осъществяване. И както животът ни зависи от съхраняването на здравето, а правото зависи от опазването му (дори и от законите), така и демокрацията изисква своите жертви и излизане от зоната на личния комфорт.

Общественото мнение в наши дни, за разлика от изминалите векове, се люшка между демагогията, упражнявана от елита,  и посланията на обслужващите го медии, предоставящи терен на откровени профани, несъстоятелни и подвеждащи анализи и открита манипулация и пропаганда – за всяване на страх и несигурност под стотици форми, за разединение на населението по партиен „цвят” (с който политиката всъщност опетни демокрацията). А българинът, от своя страна, все още не проумява, че всичко това е просто една игра и фасада. Иронично, защото ако има държави, в които разделението на политическия спектър доскоро е носело значима тежест и продуктивност, то в „демократична” България лявото и дясното никога не са били нещо повече от нарицателни за начините, чрез които функционира демагогията.

Всички тези процеси протичат в глобален мащаб. Затова днес повече от всякога е необходима обща консолидация, извън налаганото разединение – консолидация в името на опазването на човешкия разум и човешката личност.

The post Демокрацията не е политическа доктрина, а състояние на ума appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Ксения Собчак – кандидат за президент на Русия на предстоящите избори на 18 март 2018

Ксения Собчак е политическа свръхнова конструкция, изобретена в тайните лаборатории на Кремъл. Тя е всъдеход, способен да премине през всичките тресавища и бездни на разлагащия се руски живот. Тя е царицата, която иска да възседне престола в царството на руския разпад. Нейните поданици бяха откърмени в продължение на повече от двайсет години и се оформиха в две поколения загадъчен бушуващ протестантизъм, изпълнен с ядно отрицание и склонен към всичко отвратително и анормално.

Като талантлив зверовъд, Ксения Собчак организира огромна ферма за зверове, известна като „Дом-2“*, където в стъклени ясли се разполагаха млади момчета и момичета от нещастната руска провинция, в която след разпада на Съветския съюз животът се е превърнал в пасене на каквото и където падне. Тази свободна паша стана телевизионният екран, където Ксения Собчак управляваше инстинктите на провинциални двойки, подбуждайки ги към чифтосване. А след това внимателно, като учен-психопатолог, наблюдаваше техните отношения: скандалите, любовните ласки, разсъжденията за човешкия живот, в който вярата, трудолюбието, честта,  взаимната помощ вече не се ценят, а има само поглъщане и изморителна наслада от своята и от чуждата плът.

„Дом-2“

Ксения Собчак разпространи своето влияние върху цяла Русия, превръщайки една огромна страна в подобие на ферма. Десетки години нейният електорат бе подготвян от такива телевизионни програми като „Нека говорят“, където опитният диджей Малахов, момче от далечна руска провинция, се превърна в черен маг, изкарвайки на екрана най-долните и ужасни инстинкти в човешкото съществуване. Десетки години Русия слуша със затаен дъх людоеди, педофили, осквернители на светините, детеубийци. На Русия се внушаваше мисълта, че тя е държава на непрестанни зверства, държава на извращенията, че в народа повече не присъства молитвата, писането на божествени стихове, почитането на родните могили.

Тези тълпи от бъдещи избиратели ще тръгнат след Ксения Собчак, протягайки към нея ръцете си и призовавайки: „Управлявай ни! Весели ни! Превърни ни в още по-безобразни!“ Към тези тълпи ще се присъединят всичките деятели на шоубизнеса, към които принадлежи самата Ксения Собчак.

Руският шоубизнес е огромна отровна клизма, непрекъснато промиваща стомасите на онази част от руското общество, която вече остана без грам мозък: нейният мисловен апарат се опустошава от времето на перестройката, когато умни и вездесъщи теоретици гонеха от съзнанието на руския народ Дмитрий Донский, Кутузов, Тютчев, Гумильов, Жуков и Гагарин, въвличайки нашия народ в безкрайно оскотяване.

Ксения Собчак в пурпурна рокля, с нейното прекрасно лице, шества по руската земя – и зад нея на огромни пъстри кълба се тълпят нещастниците, заразени от страховити болести и слабоумие. Към тази армия на безнадеждно и неизлечимо болни ще се присъединят изтънчените естети на театралния свят, травмирани от нахлуването на държавата в тяхната света обител, където руската класика се превръща в порно-мюзикъл, а в спектакъла „Анна Каренина“ и тримата се хвърлят под влака: горката Анна, изневерилият й Вронски, влюбил се в своята кобила Фру-Фру, и самата Фру-Фру. Тази разяждаща, мразеща всичко руско среда, има огромно влияние в света на либералната интелигенция. Тя ще се присъедини към Ксения Собчак, превръщайки нейното шествие към престола в едно грандиозно театрално действие.

Ксения Собчак

След тази великолепна царица на злото ще се устремят всички политолози с високи чела, подхранвали либералния протест на площад „Болотная“, революцията на Майдана в Украйна, чиято цел е да се разрушат върховете на всичките кули на Кремъл. След Ксения Собчак ще хукнат екзалтираните либерали, които така и не успяха да вкарат във властта онзи надут, за нищо не ставащ, неможещ да върши колективно дело контингент от политици, чийто типичен представител се явява Григорий Явлински, вече покрит с тревата на забвението като надгробна плоча в политическото гробище. Ксения Собчак я поддържат, явно или косвено, богаташите, които ограбват бедната Русия и заграбиха нейното злато, диаманти, нефт, гори и земи. Тези, които изнасят от Русия не само земните блага, но и идеите, творците, умовете, продължавайки да разглеждат Русия като плячка, оглозгвайки я отвътре, създавайки своите несметни богатства сред руските сълзи. Олигархичните кръгове са притеснени от кавгата между Путин и Запада. Тази кавга болезнено се отразява на тяхното състояние и репутация. И те са готови да делят милиардите със своя нов кумир в рокля.

След Ксения Собчак ще тръгне криминалният свят, защото хората от криминалния контингент са своеобразни романтици, които харесват лагерния жаргон, бандитския шансон. Този криминален свят, който е благодарен на Анатолий Собчак, защото след като стана кмет на Ленинград, той лиши този град от победното му име и го превърна в бандитски Петербург. От бандитския Петербург престъпността е плъзнала в цяла Русия. Съблюдавайки бандитските правила за честта, криминалният контингент ще тръгне след Ксения Собчак. Всичките проститутки на Русия ще се юрнат да се кълнат в нея, предполагайки, че и на тях може би е предопределена подобна съдба.

Към нея ще потеглят всичките нещастници и клетници на съвременна Русия. Онези, които стремително обедняват и носят в себе си мрачния протест. И този протест ще намери своето въплъщение в пурпурната мантия и златния венец на възкачващата се на трона царица.  В нея ще се закълнат тираджиите, ограбени от прословутата система на разплащане „Платон“. При нея ще дойдат излъганите хора, които с години обикалят своите недостроени домове. След нея ще тръгнат ликвидаторите на Чернобил, болни от рак деца, които нямат нито копейка за лечение.

Ксения Собчак говори на протестен митинг в Москва, 10 март 2012

Но в нейната огромна свита няма да дойдат руските войници, които по време на пищните й промоции воюват в Сирия и жертват за Русия живота си в сирийската пустиня. След нея няма да тръгнат военните технократи, които усещат диханието на приближаваща се война и които денонощно строят самолети, танкове и подводници във възкръсналите военни заводи.

След нея няма да тръгне православната църква, върху която либералните среди изливат сквернословия и оскърбления. А кумирът на либералите Александър Невзоров обяви поход срещу руските олтари и светини. И Ксения Собчак изглежда като основателка на нова църква – църквата на мрака.

След Ксения Собчак няма да тръгнат руските писатели-патриоти, низвергнати, влачещи мизерно съществуване – онези, за които все още са живи такива понятия като Святата Рус, победата, държавната идея, безкрайната красота на руската природа и руския език.

Успехът на Ксения Собчак е в нейното зашеметяващо новопроявление, в прекрасния и великолепен скандал, в нейната абсолютна и безгранична безпринципност и всеядност. Тя е като огнена факла, която се откъсва от спукалата се газова тръба и изгаря всичко, съградено от азбест, и като че ли неподдаващия се на изгаряне руски политически живот. Ксения Собчак подпали този политически живот и вкара в него смайващ авангард. С този авангард не е готова да се сражава компартията. С нея не е способен да се състезава и Жириновски, който изразходва своя запас от нови прояви и напомня оскубан петел, подготвян за супа, а той все още кукурига и се опитва да се качи на стобора.

Ксения Собчак пътува из Европа, говори в Харвард, дава интервю на BBC и CNN. Може само да гадаем колко са стрували на държавата тези нейни изяви.

Ксения Собчак в първото си чуждестранно интервю по CNN на 9 ноември 2017, непосредствено след като обявява влизането си в президентската надпревара: „Русия не е Путин; санкциите срещу Русия са справедливи; Крим принадлежи на Украйна.“

Ксения Собчак унищожи като терминатор Алексей Навални, който до неотдавна бе сплотил около себе си много протестиращи хора, недоволни от масовата корупция в близкото обкръжение на президента. Сега синеокият руски хубавец Навални, неловко пошегувал се за Холокоста, е поставен в далечния ъгъл на политическия процес. И всичките му колосални усилия, изобличаването на подлеците, неговите щабове, чрез които вербуваше своите привърженици, – всичко това пропадна. Ксения Анатолиевна Собчак заби своето остро токче в синьото око на Навални.

Ксения Собчак е революция-плевел, инициирана отгоре. Тя е замислена от Кремъл, който предполага, че тази революция е управляема. Това е „Перестройка №2“, която либералите обещаха на Русия. Сега тя се реализира от кремълските политически технолози. Но ще успее ли Кремъл да спре тази революция преди да е станало късно и да се обърне вълната с бушуваща отровна пяна? Или ще се наложи тази революция, по китайски образец, да бъде спряна с куршуми? Или пък тя, като излезе от контрол, ще изпепели бедната Русия, както изпепели Съветския съюз онази първа революция на Горбачов?

А какво прави Владимир Владимирович Путин, който някога е слагал малката Ксения на коленете си, постилайки под нея мушама? Ще успее ли той да постели тази мушама из цяла Русия? Способен ли е да предложи на изтощената нация нещо толкова фантастично и великолепно, което да възпламени изстиналите сърца и да запали в тях слънцето на Крим; ще върне ли на обезверените руски хора надежда за приближаващо се чудо? Ще може ли да намери думи, в които да повярват и да не ги възприемат като поредни обещания? Ще може ли той да направи нещо, спирайки демоничното шествие на Ксения Собчак по руската земя?

Владимир Путин, Ксения Собчак и Людмила Нарусова, 29 ноември 2003

Може би преди изборите той ще отлети в Космоса и там ще се венчае? Но преди него там вече е бил Гагарин и се венча с цяла Русия. Може би той ще си махне единия бъбрек и ще го дари на болно от рак дете? Но такива деца са много, а президентът има само два бъбрека. С какво велико дело трябва да започне той своята предизборна кампания, за да стане възможно в руските хора, превърнати в безсмислени и безчувствени глупаци, да възкръснат отново разумът, волята и божественото месианство, заради което и бе създаден руският народ? Какво трябва да бъде „великото дело“ на Путин? Може би включването в състава на Русия на Донбас, който и до днес се явява едно кърваво петно в руската история?

Адската машина „Ксения Собчак“ се движи по непроходимите тресавища на руския живот. Тази машина беше създадена от гениални конструктори, които, сглобявайки я, пълнейки я с агрегати и електроника, някъде в двигателя (а ние знаем къде е този двигател при Ксения Собчак) сложиха малка бомба за самоликвидиране. И, възможно е, в момента, в който царицата се приближи до трона, където вече я очаква хермелиновата мантия и обсипаната с диаманти багреница, да се случи едва доловимо „бум“ и Ксения Собчак да се превърне в облаче отровна мъгла. Тази мъгла, подхваната от вятъра, ще се понесе над необятната Русия, а учените, изследващи атмосферата, ще открият там повишено съдържание на рутений.

*„Дом-2“ – руско риалити шоу, в което участват млади хора, за да намерят своите половинки.

Превод: Снежана Лоза / Memoria de futuro

Източник: Завтра

The post Революцията „Собчак“ appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Най-бързо изчезващата нация в света днес за пореден път доказа, че е съучастник в издаването на собствената си смъртна присъда, подписана за пореден път в собствения й парламент. Не са толкова потресаващи наглостта и цинизмът на бандата, нарекла себе си управляващ политически елит – те правят същото с методична и неотклонна последователност повече от две десетилетия. По-потресаваща е тъпотата и безразличието, с което преклонената главица на българина спи кротко на дръвника и е положила на него и главите на собствените си деца.

Това е наистина потресаващо.

Няма толкова заспала и затъпяла нация в света.

И обективната статистика го доказва безапелационно. България е най-бързо изчезващата нация в света.

Остатъчното българско население се тресе все още от възторг или от възмущение от дължината на носа на Мис България, търка ли търка до малоумие лотарийни билети, вълнува се или се подиграва на някакви дегенерати в някакъв напълно дебилен и все още съществуващ (?!) Биг Брадър, плюе Америка или Русия за това, че са ни колонизирали, чака същите тези Америка или Русия да ни спасят от собствената ни глупост и от безхаберието ни към собствения ни живот.

След отхвърлянето в парламента на ветото на президента Румен Радев върху частта от Закона за бюджета на Националната здравноосигурителна каса за 2018 г., която забранява изплащането на нови лекарства (поредното действие в тази насока, след като Здравната каса спря да поема редица лекарства), пред Народното събрание трябваше да е пълно с народ. Няколко хиляди души са достатъчни, за да стреснат напълно деморализираната и безпринципна коалиция, която трепери за имиджа си в дните преди поемането на председателствто на ЕС. Но не би. Имаме си безопасно и спокойно място за протест, което се съчетава перфектно с люпене на семки и пиене на ракийка – стреляме с клавишите във Фейсбук в една отвратителна, изродена и гнусна виртуална война. Докато деца умират в онкологиите без надежда за живот и без средства за лечение. А майките им благодарят през сълзи на Българската Коледа и молят за милостиня. Всичко това е невероятно отблъскващо. Потресаваща, ужасяваща неадекватност. Плачем за милостиня по телевизора, вместо да изискваме правата си от властта. И се умиляваме от вълнуващото слово на Стефан Данаилов в парламента, вместо да изритаме негодниците.

Имаше период, когато възприемах българското население като хобити по Толкин. Невинни хобити, които не осъзнават реалността, докато Фродо и компания ги спасяват. Само че това невинно време отмина. Защото Фродо е ранен. И хобитите се оказаха не просто симпатични балкански туземци, заслужаващи снизхождение за незнанието си, а напълно осъзнати съучастници в унищожаването на своя род и държава. Изживяващи се като хитреци за това, че събират подхвърлените им трохи, те година след година възпроизвеждат същото това престъпно статукво, което буквално ги затрива и като човешки същества, и като народ. Някой необмислено ги назова дебили и те вкупом скочиха от възмущение. Но срещу убийците на собствените си деца така и не скочиха. Чакат идеалистите-глупаци тип „Фродо“ да водят техните битки вместо самите тях. Докато има Фродовци, които да се сражават със Саурон в Мордор, защо ни е да скачаме?! Това е логиката на обидените, които толкова незаслужено и неразумно бяха наречени дебили.

Вчера Петър Кичашки, изпълнителен директор на Института за модерна политика, написа следния пост във Фейсбук. Постът му е публичен, затова си позволявам да го цитирам.

„Имах приятната възможност наскоро да комуникирам с младежи от различни държави, които бяха за няколко дни в столицата. След една тяхна разходка из центъра на София и на мой въпрос дали градът ни им е харесал, едно от момичетата ми каза в прав текст, че София въобще не й допада. Попитах защо и вече бях в готовност веднага да защитя нашето си, въпреки че аз самият не веднъж съм критикувал управата на столицата. Бях си подготвил контрааргументи и за мръсотията, и за задръстванията, и за какво ли не. Не бяха кой знае какви контрааргументи, но можеше и да минат пред чужденец. Тогава обаче момичето каза нещо, за което нямах отговор. Тя ми рече, че ние българите сякаш съзнателно се опитваме да се заличим като народ. Точните й думи бяха: „Нямате из целия център нищо традиционно българско, ако не броим 2-3 полу-фалирали магазини за розово масло. Всичките ви табели са и на английски, сякаш се срамувате от езика си. Даже коледният ви базар на центъра е… немски! Нищо българско не видях никъде. Само МакДоналдс, билбордове с Кока-кола и надписи на английски“. Накрая добави, че в Щатите, Англия и Германия е била и е искала да видя България, но ние толкова сме се постарали да я заличим, че колкото и да е търсила България в София, просто не я е видяла. Как се отговаря на тази болезнена истина, която май само ние не виждаме? Така изглеждаме отвън и за това отговор май нямаме. Или поне аз не намерих. И не, това не е критика към тази или онази партия, този или онзи управленец. Това е повод да се замислим всички за това какво правим с държавата си.“

Но всъщност това е най-безобидният пример за нивото на общественото съзнание у нас. Ужасяващото е, че на остатъчното българско население, което много, много скоро ще бъде малцинство в собствената си държава (пардон, колония), не му пука не само за неговата национална и културна идентичност, а не му пука и за самия живот. За живота на собствените му деца. Докато мечката не заиграе в поредния двор и тогава изведнъж поредната отстреляна жертва не започне да рони сълзи за милостиня чрез смс-чета в унизителната Българска Коледа, легитимираща окончателно непукизма и абдикирането на държавата от грижата за плебса, населяващ нашите земи. Абдикиране до такава степен, че наскоро омбудсманът на републиката буквално се разплака пред камерите в парламента от безсилие, защото управляващите наглеци и техните „патриотични“ лакеи отказват да се обезщетят хората, изхвърлени на улицата с изработени и неполучени заплати!

Ето това е Българската „Коледа“! Но още по-ужасяващото е, че тази цинична кампания се осъществява с благосклонното участие на поредния президент.

Не, господин Президент!  Не е този начинът да се опитвате да спасявате българската нация – с есемеси! Начинът е вето след вето; начинът е публично говорене и артикулиране на потресаващата българска реалност, без умора, без почивка, докато поне няколко глави не уврат и не решат да се отместят от дръвника, върху който блажено сънуват.

Начинът е най-после да инициирате създаването на дългосрочна визия за България, която да обедини останките от българското общество! Начинът е да съберете малкото умни и знаещи  хора, за да намерят път през смърдящото блато, осеяно с тела на самоубийци. Високата Ви позиция като държавен глава Ви осигурява неограничена гласност! И все още имате време за това. Все още! Много скоро ще се опитаме да Ви помогнем, щом Вашият състав от експерти няма нито съзнанието, нито потенциала за това.

След последните парламентарни избори на 26 март 2017 г. стана ясно, че опитите за събуждане на този заспал народ и за лечение на разкъсаното и болно българско (все още) общество, са просто кауза пердута. Най-„представителната“ част от това население мисли само как да краде и с това се изчерпват висшите му обществено-политически стремежи. Стопяващата се средна класа се утешава все още с разходки из моловете и селфита. Останалата голяма част от населението се задоволява със снимки на софри и клетви/възхвали по адрес на Америка или Русия. Тук-там някой се сети за България на три морета и за тракийския произход на българите, и други подобни бълнувания за „най-старата“ нация в света.

А всъщност трябва да започнем оттук – че България днес е най-бързо изчезващата нация в света и най-вероятно такава държава скоро няма да има на географските карти.

Преувеличавам?

Не.

Когато децата ви станат малцинство в бившата държава (пардон, колония) България, тогава ще се молите да не сте се събуждали.

Само че в историята няма вечен сън.

Рано или късно, доброволно или насилствено, събуждането настъпва.

Лека нощ и приятни сънища на дръвника, скъпи бивши сънародници!

The post Съучастници в своята смъртна присъда appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

„Орисници“, художник – Кеазим Исинов

Уважаеми читатели на Мемория,

За всички ни вече стана ясно, че от известно време българското общество се върти като в омагьосан кръг. Анализът на ситуацията и алтернативният поглед към случващото се у нас и по света са налице, но на всички ни липсват отговорите на въпросите: Какво да се прави и Откъде да се започне? Оставането на ниво диагноза и анализ не води до продуктивен резултат и не предизвиква обществена трансформация. В хиляди коментари под критичните статии в различни медии, вие поставяте едни и същи въпроси – И какво следва от всичко това? Какво конкретно може да се направи? Кой е изходът? и пр.

И ние, подобно на вас, считаме, че е дошло време като общество да намерим Отговорите на болезнените въпроси.

Този материал на Димитър Чуровски е предисловие към отговора, до който стигнахме ние, група съмишленици. Скоро ще го споделим с вас подробно и изчерпателно в друга онлайн платформа, която създаваме за тази цел.  С няколко предварителни материала бихме искали да ви подготвим за това и да ви разкажем за пътя, по който стигнахме до нашата идея. Тя ще бъде завършена от всички вас, защото сме убедени, че визията за нашата страна трябва да бъде колективно дело, което да обедини в надпартиен принцип истинския интелектуален елит на България.

Засега – приятно четене и нека се опитаме да поставим заедно едно ново и светло начало за нас и нашата родина.

Христина Христова

Димитър Чуровски

Развитието на обществото и неговото опознаване вървят относително успоредно, но все още познанието изостава по отношение на развитието. В резултат на това отделни държави и светът като цяло периодично изпадат в кризисни ситуации, при които неизбежно възниква екзистенциалният въпрос – „Какво да се прави?” През 19 и 20 в. на този въпрос са отговаряли интелектуалци от калибъра на Достоевски и Ленин. Днес това е невъзможно. Обществото е толкова комплексно, че е извън възможностите на един интелектуалец, политик, философ или какъвто и да е визионер да предложи решение на този въпрос. Нещо повече, най-новата история показва, че дори и колективната интелигентност не е в състояние да решава възникващите проблеми.

Вероятно колективната интелигентност, представена от политическите партии и позната под името „репрезантативна демокрация”, изживява последните десетилетия от съществуването си, защото тази форма на управление става все по-малко ефективна, а в някои случай и противопоказна. Това се дължи на три основни фактора. Първо, възникващите проблеми са от такова естество, че не могат да се решават с гласуване, което е основният механизъм за вземане на решения.  Второ, партиите в условията на финансовия или либерален капитализъм са склони към корупция. По изчисления на Световната банка, корупцията в света възлиза на един трилион долара годишно. Корупцията е купуване на управленчески решения. За каква демокрация би могло да се говори в подобна ситуация? Тук не се включат лобизмът и лобистките закони, които узаконяват  приватизационни сделки, заменки, злоупотреба с обществени фондове и други подобни далавери. По този начин демокрацията се изражда във фасадна демокрация. Трето, проблемът с колективната интелигентност като механизъм за управление на обществото произтича също и от нейния идеологичски характер. Идеологиите доминираха 20 в., но бързо показаха своята несъстоятелност. Това е така, защото те са спекулативни концепции, съдържащи смесица от верни постановки и множество илюзии, запълващи празнотите на познанието. Идеологиите се самоопределят като „леви”, „десни”, „либерални”, „неолиберални”, „либертарни”, „консервативни”, „неоконсервативни” и т.н.

В действителност разликата между комунизма и финансизма (идеологията на либералния капитализъм) е в това, че първият абсолютизира ролята на колектива, а вторият абсолютизира ролята на личността. Това са две еднакво погрешни тези. Да се твърди, че „свободата на личността” е по-важна от „тиранията на колектива”, или че частната собственост е „свята и неприкосновена”, е също толкова глупаво, колкото и обратното твърдение. Вярно е, че собствеността е била „свята” през последните 10 000 години, но това не значи, че тя ще запази тази си роля през следващите 100 г. Вярно е, че комунизмът донесе много страдания и празни надежди, но и „свободата на личността”, доведе до упадък на моралните ценности и наложи егоизма, алчността, корупцията и лицемерието като доминиращи фактори в обществото днес. От своя страна, този упадък провокира появата на актуалните глобални проблеми, които засега остават неразрешими и застрашават не само човечеството, но са заплаха и за планетата. Няма друга идеология в историята, която да е довела човечеството до такава апокалиптична степен на опасност. Странно е, че анализаторите не свързват глобалните проблеми със системата, при която са възникнали, а ги определят като част от „човешката природа”. Това може да е политически коректно, но е и явно заблуждение. Природата е загрижена за оцеляването на вида, а не на индивида. „Свободата на личността”, както и възможностите на колектива, имат своите ограничения. Те са свързани с осъзнатата необходимост и чувството за отговорност пред обществото. Най-вероятно мярата в отношението личност-колектив е някъде по средата, но това не е икономическият „център” между лява и дясна политика, а в позабравените морални норми на гражданското общество – свобода, равенство, братство, които отразяват самата същност на връзката между личност и общество.

Управлението на обществото посредством колективния интелект на политическите партии, познато като „репрезантативна демокрация” се оказа твърде ненадеждна форма. Историята от близкото минало показва, че демокрацията неизбежно преминава във фасадна демокрация под формата на открита диктатура, както това се случи в бившия Съветски съюз, Източна Европа, България, Куба, Северна Корея, Зимбабве и много други страни от Азия и Африка, или в прикрита диктатура, какъвто е случаят в страните от еднополюсния модел с привнесена вече „демокрация” отвън. Това са държавите с установен финансов капитализъм, където по-голямата част от населението  живее с два долара на ден. Откритата диктатура се оформя около култа към определена личност, а прикритата диктатура е плод на задкулисието. Последната е насочена към подмяна на моралните ценности на обществото, формирани с хилядолетия, в името на „свободата на личността”, и се осъществява с много пари, подлост, арогантност и лицемерие. Преходът в България и другаде по света е преход от открита към прикрита диктатура.

Красноречив пример за ограничеността на колективния интелект, представен от политическите партии като форма на социално управление, са наскоро изнесените данни за цената на елeĸтpoннoтo правителство в България. Оказва се, че досега управляващите са изразходвали 2 милиарда лева без то да бъде изградено! За сравнение е посочено, че в Естония за тази цел са изразходвани само 50 милиона в български лева, за напълно изградена и работеща система. Това е шокиращо несъответствие между изискуеми качества за управление на страната и наличните „качества“, демонстрирани от управляващия „елит” (Боже, каква ирония!). В политическия речник няма дума, с която да се изрази това несъответствие. В психиатрията несъответствието между личностното развитие и изискванията на обществото се дефинира в три степени – дебилност, олигофрения и идиотия. В нашия случай ситуацията с електронното правителство може фигуративно да се определи като „политическа дебилност”, която е смесица от некомпетентност, корупция и безхаберие. И къде е политическата отговорност, за която пледират политиците? Някой да е наказан? Да е паднало правителството? Очевидно в Естония въпросът е решаван на експертно ниво, без намесата на некомпетентни и корумпирани политици.

Източник: bTV, „Тази сутрин“, 12 декември 2017

Преходът в България се определя от два фактора – 1) разпадът на Съветския съюз и 2) геополитическата реалност на финансовия капитализъм. Погрешно е общоприетото разбиране, че Западът е победител в Студената война, довела до разпадането на Съветската империя, от което следва, че той е адекватната форма за организация на обществото и изобщо, че либералният капитализъм е „краят на историята” и нищо по-добро не може да бъде създадено. Последната теза е толкова абсурдна, че дори авторът й (Франсис Фукуяма – бел. ред.) я осъзна и се отказа от нея, но политици и соросоиди продължават да вярват в превъзходството на либералния капитализъм.

Съветският съюз се разпадна от нарастването на вътрешни противоречия, характерни за залеза на всяка империя. Външни фактори в лицето на Запада може да ускорят или забавят този процес, но не може да го предотвратят или предизвикат. По същите причини финансовият капитализъм, който се представя като „либерален”, ще се срине в обозримо бъдеще, без това да се определя като заслуга на Русия. По тази причина българските политици приеха безкритично „доброжелателните” внушения от страна на западни „специалисти”, които никога не са живели в условията на социализма и нямаха идея от спецификата на предстоящия преход. Те просто натрапиха икономическите си илюзии на България, където се намериха хора да ги възприемат безкритично, защото предлаганият механизъм открива безкрайни възможности за лично обогатяване и корупционни практики.

Спецификата в колапса на Съветския съюз се състои в това, че за първи път в световната история, управляващ елит осъзнава неизбежния си крах и решава сам да слезе от историческата сцена. По-точно казано, комунистическата номенклатура реши да предаде политическата власт, като заграби икономическата и чрез нея по-късно да контролира политическата власт. Този ход определи одиозния характер на прехода не само в Русия, но и в другите страни от съветския блок, в това число и в България. Използването на тази стратегия на номенклатурата доведе до разграбване на ресурсите на страната, без да се осъществи преход към гражданско общество. Има огромна разлика между „разграбване” и „преход”. Преход означава подмяна на тоталитарен режим с гражданско общество. От своя страна, гражданското общество предполага наличието на 70% средна класа, която е в състояние да избира компетентно правителство и да го контролира ефективно по времето на неговия мандат. Естествено това не се случи. В крайна сметка в източния блок националното богатство беше разграбено, а гражданско общество не беше изградено. Вероятно един ден приемник на Симеон Радев ще напише „Грабителите на съвременна България”, или ще бъде създаден музей на криминалния преход, за да се покаже как се създават закони, позволяващи да се граби от позициите и в защита на „правовата държава”.

Приватизация на икономиката, следвайки стратегията за подмяна на политическата власт с икономическа, в по-чист вид се осъществи само в Китай, в резултат на което се изгради една странна форма на управление, определяна като „една държава, две системи”. Този модел се оказа по-успешен, защото не доведе до унищожаването на икономиката, селското стопанство и армията. Разбира се корупция има, защото тя е атрибут на либералния капитализъм, но в Китай с нея се борят с драконовски мерки.

За да се прикрият целта и действията на номенклатурата, в Русия и България беше включен криминален елемент, жертва на който стана и архитектът на българския преход Андрей Луканов. В този смисъл преходът в България не само не е приключил, той просто не е започвал. В общи линии е приключило само разграбването на ресурсите, а самият преход предстои да се осъществява. Разграбването на националните ресурси причини много страдания на народите от източния блок, доведе до отчаяние и чувство за безизходица в масовото съзнание. Нещо повече, тази стратегия наложи олигархичен модел и провокира изплуването на посредствеността и невежеството, които окупираха управлението и нанасят непоправими щети на страната – срив на икономиката, унищожаване на водещи предприятия и заводи, разпускане на армията, приватизация на банковата система, загуба на суверенитет, посредственост и политическо невежество. Днес България няма шанс да формира средна класа, защото грабежът продължава. Краде се от настоящето чрез европейските фондове за развитие и от бъдещето чрез сключването на външни заеми. Преходът е отсрочен във времето и ще се осъществява успоредно с предстоящите глобални промени.

Финансовият капитализъм, който се самоопределя като „либерален капитализъм”, не търпи средна класа. Той разделя обществото на бедни и свръх-богати. Тук  няма характерното за промишления капитализъм „ляво” и „дясно”, има „горе” и „долу”.  Това определи прехода към формирането на олигархичен модел. Има огромна разлика между олигарсите, излъчени от системата на либералния капитализъм на Запад, и сътворените за една нощ – като тези в Русия и България, но това е друга тема. По-съществено е да се подчертае, че и в двата случая става въпрос за подмяна на демокрацията като идея с фасадна демокрация, почиваща върху егоизъм, алчност и лицемерие. Всяка политическа система има нужда от социална база за съществуването си, която се ползва от специални привилегии. При феодализма това е духовенството, в българския вариант на комунизма това беше раздутата членска маса на БКП и изкуствено създадената прослойка от активни борци против фашизма и капитализма. Днес това са т. нар. соросоиди. Както показва историческият опит, тези привилегировани групи могат да продължат агонията на системата, но не и да я запазят.

Днес политиката е доминиращата форма на общественото съзнание. Тя политизира останалите форми като религия, наука, изкуство, право и морал, управлявайки обществото посредством закони, писани в интерес на един привилегирован, корпоративен, финансов и военен елит. Само преди няколко столетия доминираща форма на общественото съзнание е била религията, която е контролирала всички останали, включително и политиката. Оттук следва изводът, че доминирането на една форма на обществено съзнание над останалите форми е преходно явление и в този смисъл предстоящата пост-капиталистическа организация на обществото ще бъде доминирана от друга форма. Най-вероятно това ще бъде науката, основана на морални ценности. По тази причина политическата форма на управление, представяно от множество боричкащи се за власт партии, става излишна. Политическите партии нямат бъдеще, те са изживели времето си поради изчерпването на възможностите си. Ситуацията е съпоставима с монархическата форма за управление на обществото, която се оказа напълно неадекватна в навечерието на Първата световна война и беше пометена от историческата сцена в резултат от тази война.

Основният процес, протичащ в света днес, е процес на интеграция и диференциация на обществото като цяло. Интеграцията се осъществява на географски принцип, проявява се главно в икономиката и се определя като „глобализация”. Диференциацията се изразява в изграждането на социални мрежи, обхващащи предимно духовната сфера. С други думи, светът е в процес на преход от йерархична структура  към мрежова структура. Мрежата не може да се управлява от колективния интелект на традиционно йерархично структурираното управление, представено от политически партии с различна ориентация. Тя може да се управлява единствено от формиращата се в момента мрежова интелигентност. Това е добре познатият колаборативен интелект, базиран на дигитална платформа. Печатарската преса позволи на колаборативния интелект да провокира появата на  индустриалните и научно-техническа революции от 19 и 20 в. Дигиталната революция открива възможност пред колаборативния интелект да формира мрежовата интелигентност, която е адекватната форма за управление на новосформиращото се и организирано като мрежа общество.

Бъдещето е на интелектуални движения, основани в защита на определени каузи. Тези движения могат да се формират около каузи като защита на природата, борбата с бедността, разоръжаването и много други национални и глобални проблеми. Разликата между политическа партия и интелектуално движение, е че първата взема колективни решения посредством избор между различни алтернативи, а интелектуалното движение разрешава проблеми посредством генериране на нова информация. Затова партиите имат нужда от електорат – за да легитимират властта си, а движенията имат нужда от експерти, решаващи национални и глобални проблеми. Партиите управляват обществото, предлагайки политически и популистки програми, които обикновено не изпълняват. Интелектуалните движения предлагат готови решения и търсят начин за тяхното легитимиране, а това изисква наличие на самоуправление на всички нива на социална организация.

При ситуация на експоненциално развитие на науката и технологиите и произтичащите от това социални промени, както и във връзка със задълбочаващите се глобални проблеми, отговорът на въпроса „Какво да се прави?” става практически невъзможен не само на национално ниво, но и на европейско и световно равнище. В този случай, единствената възможност е въпросът да бъде преформулиран от „Какво да се прави?” в „С какво да се започне?” По този начин проблемът се опростява в съдържателен план и се свежда до намиране и определяне само на правилната посока за по-нататъшното търсене и развитие.

От краткия анализ става ясно, че основното противоречие на този етап от социалното развитие на всички равнища е между нивото на постигнатата комплекстност и съществуващия механизъм за управление на обществото, който вече е неадекватен за тази комплекстност. Да напомним, че механизмът за управление е една от трите основни подсистеми на обществото – икономика, култура и управление. От друга страна, всички фундаментални промени приключват с подмяната на управляващия елит и остарялата вече форма за управление. В случая това е управлението на обществото посредством манипулация на икономиката чрез финансови механизми, опосредствано от дейността на политическите партии. Следователно, индивидуалната и колективната интелигентност следва да определят само правилната посока за по-нататъшното развитие на обществото, а самият отговор ще се породи в самия процес на развитие от колаборативния интелект на идващите поколения.

Това означава, че повеля на времето днес е разработването на колаборативен механизъм за управление на обществото. 

Решенията, които се налага да взема обществото, са два типа – вземане на решения посредством избор на една от няколко възможни алтернативи и разрешаване на проблеми, което предполага генериране на нова информация. Първият тип решения се взема от колективната интелигентност, която доминира социалното управление днес и се определя като „демокрация”, а вторият тип решения се взема от колаборативната интелигентност, която днес определя развитието на науката и технологиите, и приложена в сферата на социалното управление, може да се определи като „колабокрация“.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Колаборацията между експерти от различни области е най-мощната интелигентност, постигната от човечеството. Това е интелигентността, която не само твори науката и технологиите днес, но е създала всичко, което ни заобикаля. За разлика от колективната интелигентност, която взема решения посредством избор на една от няколко алтернативи чрез гласуване, колаборативната интелигентност се справя с проблемите чрез разрешаване на противоречия и генериране на ново познание. Очевидно е, че при тази интелигентност гласуването е изключено по принцип. Колаборативно решаване на проблеми в сферата на социалното управление се използва частично и днес посредством формирането на така наречените „тинк танк”, или мозъчни тръстове, по поръчение на министерства, агенции, политически партии и други организации. Проблемът е, че внедряването на разработените от тези екипи стратегии и сценарии зависят от заявителя, а той изхожда от политическите си пристрастия. Ситуацията е съпоставима с времето, когато парламентите са били подвластни на краля. Въпросът е в изграждането на постоянно действащ механизъм за социално управление, който да изготвя алтернативни решения на официалните управленчески решения, и впоследствие да се наложи като основен.

Хипотетичният механизъм за вземане на решения се очертава да бъде една комплексна система и следва да отговаря на някои предварителни условия, предпоставки и критерии. Въпросът „С какво да се започне?”, опростява проблема съдържателно, защото го отлага във времето и го предоставя за разрешаване от колаборативната интелигентност на идните поколения, но този подход става критичен към определяне на посоката на търсене. Например, създателите на Европейския съюз решиха да го изградят като федерация и започнаха със създаването на Европейски парламент, Европейска конституция, европейско законодателство, съд и т.н. Днес става ясно, че този подход е погрешен. Грешката може да се разбере, като се изяснят двете възможни стратегии при изграждането на комплексни системи, формулирани като “top-down” срещу “bottom-up”. Подходът „отгоре-надолу” предполага концептуализация на проблема, създаването на някаква обща схема и решаването му чрез изграждането на модел, съответстващ на структурния замисъл. Този подход започва от голямата картина, която се разбива на по-малки компоненти. Подходът „отдолу-нагоре” предполага свързване на отделни малки компоненти в едно цяло, наподобяващо изграждането на сложна система без предварителен план, където новопостъпилата информация дооформя цялостната картина. От системна гледна точка това означава изграждане на подсистеми и свързването им в една система с нарастваща сложност и комплекстност, наподобяващи развитието на организъм. Пример за такъв подход е появата и развитието на интернет.

Ясно е, че България не може да се измъкне сама от блатото, без да се отчитат процесите, протичащи на европейско и глобално равнище. Ставащото в България е отражение това, което става в ЕС и в света като цяло. В  същото време то е и по-ясна илюстрация на нарастващия хаос и политическа апатия, провокирана целенасочено с научно обосновани методи. Проблемите и на трите нива произтичат от това, че всички усилия за промени са насочени към реформи „отгоре-надолу”, а промените следва да се извършат „отдолу-нагоре”. Това обяснява защо съществуващият механизъм за легитимиране на властта у нас не позволява да се формира интелигентно правителство, което знае, може и иска да осъществи необходимите реформи. На практика изборите изтласкват на повърхността лоялност, посредственост и некомпетентност; партии и хора, които нито знаят, нито могат, нито искат да осъществят реформи.

Ограничеността на политическата форма за управление на обществото ясно проличава и в създаването на Европейския съюз като федерация/ конфедерация. Един проект, който се приема за най-успешния и перспективен след края на Втората световна война. Днес ЕС се оказва изправен пред непреодолими трудности, опасност от разпад и необходимост от фундаментални реформи. Всичко това е резултат от грешки в подхода, планирането и реализацията на проекта; резултат именно на непознаването законите на общественото развитие и запълването на тази празнота с идеологически илюзии. Проблемите на ЕС се генерират от погрешно избрания подход за изграждането му „отгоре-надолу”. Следва се позната структура, адекватна за националните държави, но неадекватна за комплексна система като ЕС. Ако изграждането на Съюза беше започнато „отдолу-нагоре” както това е предлагал Де Гол, без да е използвал това понятие, то ЕС би се изградил по-бавно, но неговата структурата би се формирала в съответствие със спецификата му, появяващите се проблеми и тяхното разрешаване в крачка. В този случай бихме имали съвършено различен и жизнен Съюз.

Днес  ЕС се нуждае от фундаментални реформи. Големият проблем обаче не е в самата реформа, а в невъзможността на хората, управляващи този Съюз, да предложат адекватно решение, защото манталитетът и мисленето, ограничени в тесните рамки на финансовия капитализъм, са го довели до този печален край. Призивът на Мартин Шулц за създаване на Европейски Съединени Щати по подобие на САЩ, което е реформиране „отгоре-надолу”, е илюстрация на ограничения манталитет на еврократите в границите на съществуващата парадигма за света. Подобен подход по-скоро ще доведе до разпадане на съюза, отколкото до неговата интеграция. Доказателство за това е печалният пример с изготвянето на Европейска конституция. Европейските лидери очакваха тя да се приеме с дружно „Ура!”, но този опит се провали. За съжаление еврократите не потърсиха причините за този крах и не си направиха съответните изводи. Ако провалът с Европейската конституция беше позакърпен с Лисабонския договор, то провалът с ЕСЩ не би могъл да се поправи с нищо. Впрочем, не само ЕС, но и светът като цяло се нуждаят от фундаментални промени. Възможни са няколко сценария, но всички те в края на деня се свеждат до промяна на формата за управление на обществото.

Днес, в условията на икономическия детерминизъм, за политиците е трудно да разберат простата истина, че обществото не е фирма и не може да се управлява като фирма от борд на директори, фокусирани върху печалбата и налагането на волята си над другите „фирми”. Договарянето не решава всички въпроси. Законите регулират обществото, но не могат да гарантират неговия интегритет. Интегритетът се определя от морални норми, култура, традиции и други духовни ценности, които не подлежат на договаряне, а тяхното игнориране води до появата и задълбочаването на неразрешими национални и глобални проблеми. Подходът за промени „отдолу-нагоре” все още не е осъзнат напълно и, което е по-важно, липсва исторически опит за това. Опити за промени „отдолу-нагоре” досега са ставали посредством бунтове, въстания и революции. Този подход не е приложим в 21 век. Нужен е нов механизъм за вземане на решения за управление на обществото, който да бъде адекватен на нивото на развитието му, както и нов подход към неговото създаване.

От направения анализ следва, че при изграждането на хипотетичния механизъм за управление, подходът трябва да бъде „отдолу-нагоре”, за да  се разрешават възникващите проблеми на по-ниско ниво, без те да се вграждат в голямата система. От друга страна е ясно, че механизмът следва да е приложим на всички нива за управление – локално, регионално, национално, наднационално и глобално.

Хипотетичният механизъм за колаборативно управление също така следва да изключва всички недостатъци и ограничения на колективния механизъм за управление и да предлага нови, по-големи възможности. По тази причина към него следва да се предявят някои предварителни изисквания, които  априорно могат да се  формулират като основни принципи на този механизъм:

1.Решенията да се вземат на нивото, на което възникват, и от хората, които са засегнати.
2. Решенията да предлагат възможност за включване на всички слоеве от обществото, като се провокира тяхната социална активност и социално творчество.
3. Решенията да изключват по принцип корупционни практики и лобизъм.
4. Решенията да са в полза на обществото като цяло, а не в интересите на една привилегирована група.
5. Решенията да променят общественото съзнание в позитивна насока чрез утвърждаване на моралните норми на гражданското общество.
6. Решенията да променят структурата на обществото в съответствие с неговото развитие.

Оръжието за протест и промени днес са постиженията на науката и технологиите – компютри, интернет и социални мрежи. Факт е, че комуникацията и взаимодействието между хората днес се осъществява посредством дигитални платформи. Очевидно е също така, че управляващите трудно могат да контролират подобни мрежи. Някои политици дори се опитват да ги използват в предизборната си борба и за влияние върху общественото мнение. Днес светът е наситен с персонални компютри и мобилни устройства за връзка, което открива големи възможности за взаимодействие и колаборация между хората на всички равнища – локално, регионално, национално и глобално. Следователно, създаването на дигитална платформа за колаборативно вземане на решения и решаване на социални проблеми изглежда естествен избор на посоката за търсене. Най-вероятно това е и правилният отговор на въпроса „С какво да се започне?”. Създаването на платформа за вземане на колаборативни решения превръща обикновения компютър в оръжие, а изграждащата се мрежа – в средство за самоуправление на обществото  на всички организационни нива.

Изграждането на мрежа, базирана на специално разработена за целта платформа, би мобилизирала общностите, като провокира социалната активност и стимулира социалното творчество на всички нива. Илюстрация за такава платформа е представена на сайта intellectica.eu. Тя представлява модификация на популярната МедиаУики платформа, на която се списва световната многоезична енциклопедия Уикипедия. Модификацията включва форум, където всеки член на общността: работници, домакини, студенти, пенсионери и т.н. могат да споделят свои впечатления от протичащите събития, да критикуват, да правят предложения. Смисълът на форума е да направи всички членове на общността съпричастни към нея и да провокира тяхната активност. На платформата също могат да се вземат колаборативни решавания и да се разрешават конкретни проблеми. Разликата между двата процеса е в това, че при вземането на решение се прави избор между няколко възможни алтернативи. При решаването на проблеми процесът е по-сложен, защото наличната информация не е достатъчна и е необходимо да бъде генерирана допълнително нова информация. По тази причина алгоритмите, по които работи мозъкът в тези два случая, са различни. Тази разлика е отразена и в платформата, като в нея са вградени въпросните алгоритми, за да направляват процеса на колаборацията.

За тази цел при случаите за вземане на решение е заложен алгоритъм, по който според психолозите работи и човешкият мозък. Алгоритъмът включва 7 стъпки: 1. Описание на проблема, 2. Набиране на релевантна информация, 3. Определяне на възможни алтернативи, 4. Определяне на критерий за оценка на алтернативите, както и краткотрайни и дълготрайни последствия, 5. Избор на една от възможните алтернативи, 6. Реализиране на тази алтернатива в практиката и 7. Проверка правилността на решението и промени, ако се налагат такива.

Алгоритъмът за разрешаване на проблеми, използван от мозъка, е по-сложен. Той включва 6 основни стъпки, всяка от които има по няколко вътрешни нива за развитие. Основните стъпки са: 1. Дефиниране на проблемната ситуация, 2. Анализ на проблемната ситуация, 3. Описание на идеалното решение, 4. Разработка на приложим модел на решението, 5. Внедряване на решението и 6. Наблюдение на резултатите, оценка и промени, ако такива са необходими. По този начин, с изграждането на платформата и развитието й като мрежа, се формира един виртуален механизъм, напомнящ работата на мозъка и позволяващ на множество експерти да работят колаборативно върху един проблем.

Включването на интелектуалния потенциал на общността при вземането на решения и разрешаването на проблеми ще провокира социалното творчество и ще предложи алтернативни решения на официалните институционални решения. По такъв начин ще се повиши прозрачността и качеството на решенията и ще се ограничат корупционните практики. Вероятно в обозримо бъдеще всяка община, град, район ще създаде своя платформа за колаборация. Мрежа от подобни сайтове ще се изграждат не само на  териториален принцип, но и на други принципи, като професионални обединения, културни интереси, етнически общности, социални каузи, национално, европейско и световно равнище за решаване на глобални проблеми. Разбира се, с развитието на платформата и при прилагането й на по-високи нива на социална организация, тя ще се допълва и с други полезни опции.

Беше посочено, че поради комплексността на съвременното общество, въпросът „Какво да се прави?” се отлага във времето и се предоставя за решаване от колаборативния интелект на идващите генерации. Като предварителна подготовка и за улеснение на бъдещите участници, наскоро група експерти, живеещи в България и в чужбина, са направили анализ на глобалните тенденции в  икономиката, социалното развитие, науката и технологиите. В тази разработка, освен мащабен и дълбок анализ, са обособени и приоритетните области за развитието на страната в обозримо бъдеще, които са оформени като стратегии. Тя е определена условно като Визия за развитието на България до 2050 г., макар че тръгва от анализа и предлагането на решения на актуалните проблеми в настоящето и няма времево ограничение за бъдещето. Визията е адресирана, от една страна, към младите хора, които търсят личностна реализация в България, като цели да активира творческия потенциал на идващото поколение. От друга страна, Визията е насочена към зрялото и по-възрастното поколение, развило в себе си отговорност и съзнание за приемственост във формирането на бъдещето на българското общество и българската държава.

Визията не е план за изпълнение, а кауза за развитието на България, като всеки българин, живеещ в страната или в чужбина, има възможност да се включи със своите знания, опит и интелектуални възможности. Проектът е дефинирал и предлага седем ключови, дългосрочни и взаимосвързани стратегии за  развитието на страната. Визията решава два привидно нерешими проблеми – първо, преодолява липсата на гражданско общество и невъзможността на електората да избере и контролира ефективно стабилно правителство, и второ, предлага възможност за изработване на алтернативни решения, които некомпетентните и корумпирани правителства не могат или не искат да вземат. Случаят с електронното правителство е само един пример от много други провали, демонстриращи посредствеността и невъзможността на политическия ни „елит” да управлява страната и да я измъкне от блатото, в което криминалният преход я завлече. Прави впечатление също така, че авторите на проекта не търсят лична изява. Те са вложили своя труд безкористно за благото на Отечеството и очакват същото от бъдещите участници. Това поведение е в духа на традициите, установени от списването на Уикипедия и хората, разработващи софтуер с открит код. По тази причина Визията съзнателно се дистанцира от политическите партии и институциите и представлява един опит да се мобилизира интелектуалният елит на нацията в надпартийно движение, под формата на сдружение с нестопанска цел за общественополезна дейност. Визията за развитието на България очертава само посоката, в която следва да се работи. Подходът е нестандартен, защото ситуацията, в която се намира страната, е уникална и нестандартна.

Визията ще бъде представена в началото на 2018 г. в специален сайт (платформа), който в момента е в процес на разработка за по-нататъшно развитие през годините. В сайта ще бъде поместен целият текст на Визията с възможност за одобрение, коментари, предложения, редакции и допълнения от читатели и експерти. Отделно ще бъде разработен втори свързан сайт, който ще бъде базиран на платформа за вземане на решения и разрешаване на проблеми (като посочения по-горе пример). На него ще бъдат представени седемте дългосрочни стратегии за по-нататъшно колаборативно разработване.

По този начин заложените във Визията идеи ще бъдат развивани в съответствие с актуалните потребности на страната. В процеса на операционализация на заложените и нововъзникнали идеи, първоначално ще се вземат колаборативни решения и ще се разрешават възникващи проблеми, които ще бъдат алтернативни на официалните решения, но ще подпомагат институциите в тяхната работа. На по-късен етап колаборативните решения ще бъдат легитимирани организационно.

Идеологиите на комунизма и фашизма, гравитиращи около култа към личността на партийните лидери, както и „загриженият“ за свободата на личността и отговорен за упадъка на обществения морал либерален капитализъм, направляван от задкулисието на финансовия елит, имат един общ недостатък. Водени от своите илюзии, те се изправят срещу законите на социалната еволюция, която на определен етап от развитието им, безжалостно ги изхвърля от историческата сцена. Затова повеля на времето днес е да се открие естественият път за развитие на обществото и управлението му да се съобразява с неговите обективни закони. В нашия случай, трябва да се започне с разработването на дигитална платформа за колаборация. По този начин колаборативната интелигентност на интелектуалния елит ще решава какво да се прави на всеки етап от развитието, в съответствие с актуалните потребности на страната и политическата ситуация в света. Когато това бъде постигнато, то ще означава, че е осъществен преход от управление посредством индивидуална и колективна интелигентност към самоуправление посредством колаборативния интелект на обществото или преход от демокрация към колабокрация. С други думи – преход от йерархическа към мрежова структура на обществото и възможност за установяване на траен мир, базиран на общи морални ценности.

The post Повеля на времето – „Какво да се прави?“ или „С какво да се започне?“ appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

The post Зима в старопланинския резерват Козя Стена appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Едно от хубавите неща, които се случиха през 2017 година, е окончателното компрометиране на двата полюса в исторически предопределената българска цивилизационна раздвоеност.

Умните и красиви остриета на крайния евроатлантически либерализъм у нас не успяха да изковат своето единство и се пръснаха като стъкълца по пода на излъскания мизансцен, на който трябваше да изтанцуват за втори път своя танц с преизбраното статукво. Поразиите, които сътвориха по време на пребиваването си във властта с този, от чиято простота толкова много се срамуваха преди, показаха нагледно на електората тяхната демагогия и несъстоятелност. Затова в края на март синята политическа аристокрация видя парламента и министерските си кресла през крив макарон, а вече звучащата неприлично думичка „реформатори“ изпадна в политическото небитие. Неразбиращият нарцистичната им извисеност плебс не ги отрази на парламентарните избори, дори когато му изкрещяха в ушите вербалната примамка „Да, България!“.

Другият полюс в съвременното ни цивилизационно битие – национализмът, вариращ в разнообразни форми на консерватизъм (стигащ до изолационизъм), в микс с антизападни, антилиберални, антитурски и проруски фиксации, и подвизаващ се в политическото блато под наименованието „патриоти“, пое по пътя на своите умни и красиви предшественици, макар и не толкова елитарно-изискано, а в по-грубоват и натурален стил, съобразявайки се със своя електорат. Всъщност, окончателното компрометиране и деградиране на подменената патриотична идея чрез нейното политическо представителство, е може би най-важният и значим процес през отиващата си 2017 година. А е значим, защото по този начин падна и последната илюзия в съвременната българска антиутопия. Както се казва, ненадейно завесата се вдигна и под светлината на прожекторите напълно обърканата патриотична публика видя актьорите в необичайни пози. И всичките – по бели гащи.

Гледката наистина беше и все още е твърде отблъскваща. Но – това е цената на истината. На голата истина.

Двата полюса изтерзаха и цивилизационно разполовиха до крайност съвременната българска действителност. Така или иначе, ние сме раздвоена държава (по Хънтингтън), и това не е от днес, нито е от вчера. Ние, българите, имаме огромен проблем с идентичността и с цивилизационната си принадлежност. Няма единен отговор на въпроса „Кои сме ние?“. Затова собствената ни идентификация минава през избора да се прилепим към тази или онази велика сила. Затова и България е пълна с фили и фоби на чужди култури, и с все по-малко, драматично по-малко българи.

В началото на 21 век българската цивилизационна раздвоеност застрашава да се превърне в дълбинен и хроничен екзистенциален разлом, парализиращ възможността ни да видим посоките и трендовете, които се оформят днес с раждането на новия световен ред. Затова компрометирането на двата полюса – крайният западен либерализъм и обърнатият изцяло към миналото национализъм, е по-скоро положителен процес. Той е някакъв шанс за постигане на относителна умереност и балансираност в раздвоеното съзнание на българското общество.

Тук някои ще кажат – няма никакво раздвоение, ние вече направихме своя цивилизационен избор преди 28 години и за нас няма друга посока, освен на Запад. Други ще кажат – Западът се оказа не това, което мислехме; той ни колонизира и ни отне суверенитета, а днес живеем по-зле отпреди, когато бяхме с Русия. Всъщност, този текст няма за цел да оспорва или да подкрепя една от двете тези. Просто защото и в двете има истина. А истината, за съжаление, никак не е проста и не е черно-бяла. Тя е сложна и многопластова. И в цялото това осмисляне на истината ние все изпускаме себе си като фактор и субект, измествайки решението за националната ни съдба извън себе си и възлагайки надеждите си за по-добър живот на външни сили, а не на собствените си усилия, отговорност и потенциал. Защото така е по-лесно.

Но нека все пак да се опитаме да обобщим накратко тезите за Запад, за Изток и за нашето място между двете геополитически посоки.

На 1 януари 2007 година България стана член на Европейския съюз. Повечето българи решиха, че с този акт ние вече автоматично и легитимно сме осъмнали като част от Западната цивилизация. Заслепени от историческата възможност, или просто поради глупост, ние пропуснахме да отчетем факта, че няма как да станем част от Запада за една нощ. Най-малкото, Западът е пътувал векове по пътищата на своето културно и историческо развитие, а ние, българите, само след два месеца, на 3 март 2018-та, ще отбележим едва 140 години от възстановяването на своята държава, която в продължение на 5 века беше част от Османската империя. Ако погледнем още по-назад, няма как да не ни направи впечатление, че всъщност България никога не е била част от католическия запад, който е географското и културно-историческото ядро на западната цивилизация, а страната ни е приемник на източноправославната византийска традиция и нещо много повече – България е исторически субект на кирилицата и православието, които се разпространяват в източната част на европейския континент. Това е и един от най-силните козове на русофилските кръгове, които и до днес гледат с носталгия и копнеж на Изток, живеейки в спомените си за недалечното минало, когато бяхме част от Съветската империя.

Преди влизането на България и Румъния в ЕС, единствената православна държава в Съюза е Гърция – по логиката на разделението на Европа на сфери на влияние след Втората световна война (ако не броим Кипър, който е член от 1 май 2004). Пак Хънтингтън подчертава в своя световен бестселър „Сблъсъкът на цивилизациите“, че членството на Гърция е аномалия, която не е породена от естественото обединение на сродните западни култури, а това се допуска по стечение (и като следствие) на историческите обстоятелства. Гърция така и не стана органична част от Запада. Няма нужда да преразказваме какво се случва в южната ни съседка в последните години и как тя се оказа сама срещу целия ЕС и целия Запад, потънала в безизходицата на дълговата спирала. Хайде сега до Гърция да сложим България и Румъния – двете най-бедни държави в съюза. Случайно или не, и двете православни (ако изключим унгарското малцинство в Трансилвания, което исторически е част от западната култура). Но да не подаряваме на Румъния лидерството по бедност – ние сме последни във всички класации на ЕС, и не само там. България днес е най-бързо изчезващата нация в света.

За всичко това не можем да виним само Запада. Ние просто не бяхме готови. Елитът ни се оказа невероятно продажен, безроден и алчен. Но и ние като общество не му бяхме активен коректив. Заслепени от лъскавите опаковки на западния консумеризъм, пропуснахме да спрем разграждането на собствената си държава, която се срина пред очите ни. Устремихме се на запад, зарязвайки собствения си дом; оказахме се неспособни да положим елементарни усилия, за да функционираме като обществата, към които искахме да се прилепим като стикери – общества, които в Европа са се формирали с векове. Затова и си останахме лакеите и слугите на Запада. Да, те го поискаха от нас, от позицията на своето превъзходство, а ние им го позволихме без никаква съпротива и без капка национално достойнство.

Като стана въпрос за Хънтингтън, един от титаните на западната геополитическа мисъл, казал го е брилянтно за цивилизационно раздвоените страни, каквато е и България:

„Онези политически лидери, които са обладани от месианското самочувствие, че могат радикално да преобразуват културата на своите общества, са обречени на провал. Макар да са в състояние да въведат някои елементи на западната култура, те не могат постоянно да потискат или да пренебрегват основните елементи на местната култура. И обратното, веднъж заложен в дадено общество, вирусът на Запада мъчно може да бъде унищожен. Той продължава да живее, но това не е фатално; пациентът оцелява, макар вече да не е същият. Политическите лидери могат да правят история, но не могат да избягат от историята. Те създават раздвоени държави, но не създават западни общества. Те заразяват страните си с културна шизофрения, която се превръща в тяхна постоянна и определяща характеристика.“

И за съжаление, Хънтингтън е болезнено прав. Нашият вече напълно деградирал политически „елит“ няма нито интелектуалния, нито експертния, нито менталния капацитет да представлява България като достоен, макар и малък играч, в семейството на западноевропейските народи. Под политика в България се разбира единствено усвояването на фондове и краденето. Краденето – това е основният поминък в българския политически живот. Затова и за Западния свят ние не можем да бъдем повече от ратаи и слуги. При това – слуги с друг и различен от техния цивилизационен код – източноправославен. И отгоре на всичко балкански.

Но така или иначе, „вирусът“ на Запада, както се изразява Хънтингтън, вече е в нас и това не може да се промени. Въпросът не е в това дали взаимодействието ни със западната култура (като наследник на класическата култура, от която ние също сме част!) е полезно или вредно за нас. Полезно или вредно го правим ние самите, излъчвайки, възпроизвеждайки и съучаствайки на едно и също политическо статукво вече 28 години. Ние не застанахме с чест и достойнство до новите си западни „партньори“, а се наведохме толкова ниско пред тях, че дори и тях ги изненадахме. Резултатът – никой в Европа (не само западна, но и източна) не гледа на България с уважение, или поне със снизхождение. Нито пък някой днес има намерение да прави инвестиции в нашата проядена от корупция държава. Така че с малки изключения, резултатът от членството ни в Европейския съюз с днешна дата е пълен провал, а ние не успяхме да се възползваме от дадения ни исторически шанс и от новото преразпределение на света след края на Студената война.

Ако погледнем на Изток, положението също не е розово. Русия, към която носталгично (а понякога дори истерично) част от населението ни изпраща неудържими любовни сигнали, е също драматично раздвоена страна. Затова и носталгията у нас по сравнително спокойния живот от времето на социализма и на Съветската империя е абсолютно непродуктивна. Съветският съюз се разпадна и също като нас искаше да стане част от западната цивилизация. Естествено, на същото консуматорско и повърхностно ниво, най-вече заради факта, че всички ние, принадлежащите към бившия соцлагер, бяхме държани дълго време на къса каишка. И руският елит, като българския, имаше съвсем други цели, нямащи нищо общо с благоденствието на народите в бившата империя. Така или иначе, Русия днес е в процес на възстановяване на своя суверенитет и се завръща трудно, но засега успешно в голямата геополитическа игра. Русия се превърна отново в незаобиколим геополитически фактор и чертае, заедно с Китай и други страни, които привлича около своята орбита, посоките на новия световен ред и на многополюсния свят.

Но бидейки раздвоена страна, и също така носейки „вируса“ на западния либерализъм в себе си, Русия се сдоби с огромни, дълбинни екзистенциални разломи, които няма да се преодолеят за година или две, нито дори за десетилетие. Путин успя да обърне с огромно усилие  курса към възвръщане на суверенитета и съхраняване на идентичността, но това е само началото на един сложен и многопластов процес, чийто изход никой не би се наел да прогнозира. Еднополюсният свят, основан на американската хегемония върху цялата планета, със сигурност се пропуква. Но има и друго – глобализационните процеси, родени в лабораториите на евроатлантическия запад, са толкова напреднали, че в обозримо бъдеще не е възможен курс назад и това просто няма как да стане, особено на фона на бурното и скокообразно развитие на високите технологии и интернет.

В този смисъл, носталгията по близкото съветско и социалистическо минало е не просто неадекватна на съвремието, тя е деструктивна. Общите ни цивилизационни корени с Русия, крепящи се на православието, кирилицата и вековните културно-исторически взаимодействия, са изворът на доверие между двете страни, но този извор днес е занемарен, замърсен, дори заразен с радиацията, носеща се от геополитическите ветрове. Връщането ни в руската орбита на влияние е твърде крайно и стихийно желание за част от българското население, което в отчаянието си губи връзката си с реалността и задълбочава разломите в уморените и объркани остатъци от българското самосъзнание.

Затова и най-хубавото, което се случи през изминалата 2017-та, е компрометирането на двата полюса, на двете крайности в българската раздвоеност – крайният западен либерализъм, свързан с неговите агенти на влияние у нас, и крайният исторически консерватизъм, обърнал погледа си изцяло към миналото и напълно сляп за тенденциите, които чертаят новото световно бъдеще.

По средата между двете крайности е едно и също, неизменно политическо статукво, което си прехвърля периодично властта помежду си, заиграва се демагогски с надеждите и страховете на хората, привлечени към единия или другия полюс, продава на безценица националните богатства вече почти три десетилетия и най-вече – краде, поддържайки феодалния си ред с потресаваща и проникнала на всички нива корупция. И тъй като от националните богатства с днешна дата няма почти нищо непродадено и неунищожено, всъщност остана само възможността да се краде колкото се може повече и докато все още може.

Трябва честно да си признаем, че ние не сме част от Запада, за който бленувахме. И едва ли някога ще станем органична част от западната култура, дори и да приемем гей браковете, за което вече открито ни притискат. Няма как да сме органична част, защото никога не сме били и защото сме други. Заразени сме със западния „вирус“ и децата ни бягат натам, но въпреки това ние сме други – исторически, културно, манталитетно и цивилизационно. Но и Западът вече не същият, какъвто беше преди три десетилетия. Той се променя драматично пред очите ни. Западните общества тепърва ще водят своите битки, ако искат Европа да оцелее. Планетарният хегемон САЩ също вече не е същият. Америка е раздирана от дълбоки вътрешни социални и културни противоречия и е в ситуация на подмолна, скрита и коварна гражданска война. Целият Запад вече не е същият и изживява неизбежната криза на своето величие, което върви към своя залез.

Ние не сме органична част и от Изтока, въпреки общото ни тоталитарно и историческо минало. Защото Изтокът вече също не е същият. В началото на 21 век Изтокът не е предимно Русия, а е предимно Китай. И тази все още тоталитарна, възраждаща се империя (срещу което, странно, никой не се сеща да протестира) тепърва ще опасва планетата със своя копринен „един пояс, един път“.

Близкият изток днес е най-горещата точка на съвременната геополитика. Арабският свят беше успешно дестаблизиран и подпален от Запада, като се превърна в адско огнище на кървави конфликти и неописуемо човешко страдание, причинено от „толерантния“ и „хуманен“ „свободен“ свят. Циничното настъпление на Запада, който начело със САЩ създаде и въоръжи ислямския фундаментализъм (включително с участието на България), беше спряно в Сирия именно от Русия и от нейните съюзници, и от този момент световната история никога няма да бъде същата. Преформатирането на установения световен ред е невидимо само за слепците и за заслепените от антиутопията, в която съществува настоящето. Като следствие от всичко това и поради настъпващите климатични изменения, мигрантските кризи и потоците с бежанци към богатата Европа тепърва предстоят, независимо от временните отливи и частичните, недалновидни решения на компрометирания европейски елит.

И докато светът се променя драматично пред очите ни, докато държавите търсят активно своето място в структуриращия се нов световен ред, опитвайки се да прогнозират актуалните трендове и процеси, българският политически „елит“ вдига телевизионни сватби, вицепремиери откриват тоалетни на граничните пунктове в качеството си на медийни звезди в телевизорите, и всички вкупом усвояват фондове. Това е потресаваща неадекватност, тотална морална деградация, абсолютна липса на държавническо мислене и в крайна сметка – доброволно самоунищожение.

Има ли път за нас, българите?

И накъде води този път?

Със сигурност път винаги има. И този път в началото на 21 век не е нито само на Запад, нито само на Изток. Една раздвоена страна като България не може да си позволи лукса да си избере една-единствена геополитическа посока.

Защото единственият път е първо към нас самите, към собствените ни сили и към собствения ни интелектуален потенциал.

И едва след това – пътят е към разнообразния многополюсен свят, който вече се ражда.

Необходим е хладен, безстрастен геополитически анализ и хладен, безстрастен национален самоанализ, за да решим как можем да се възползваме от съвременните процеси и тенденции. Този анализ не може да бъде направен от настоящия изчерпан политически елит. Когато обществото се върти в омагьосан кръг и пропада като във фуния все по-надолу и по-надолу, безкрайно, към дъното, което все не се вижда – това означава само едно – необходима е трансформация.

Необходима е трансформация.

България има нужда да събере отново своя интелектуален и духовен потенциал и да изживее качествено нова трансформация на общественото съзнание. А това касае отговорността към отечеството и колективната мечта на всеки един от нас. И най-вече – мечтата на тези млади хора, които или не заминаха, или се върнаха от Запад и все още копнеят да имат своя просперираща родина.

Този процес трябва да бъде съзнателно предизвикан и насочен в градивна и позитивна посока в началото на идващата 2018 година.

Дали ще успеем – зависи от всички нас, но най-вече зависи от мислещото ядро на нацията, което е длъжно да усмири своята идеологическа и цивилизационна раздвоеност.

В името на това да я има България.

„Тази статия се превърна в най-четената в историята на списание New York Magazine. Само за броени часове тя генерира огромен брой коментари във вестници, списания, блогове и Twitter, най-вече от учени-климатолози и журналисти, които отразяват тяхната гледна точка.

Но дискусиите, които отприщи статията, касаят по-скоро нейното общо послание, отколкото конкретните факти. Полезно и етично ли е от журналистическа гледна точка да изследваме най-лошите версии за развитието на климатичните промени, колкото и малко да са те? Доколко широк контекст трябва да даде авторът, описващ плашещите варианти, и доколко е длъжен подробно да предостави информацията за вероятността на тези варианти, независимо от тяхната степен на хипотетичност?

Твърдо уверен съм в набора от тезиси, които дадоха тласък на този проект от самото начало: че обществото подценява степента на климатичната заплаха и това отчасти се случва, защото не отделяме достатъчно време, за да обмислим по-страшната половина от кривата на възможностите, и по-специално – нейната ужасно дълга опашка, както и съществуващите рискове извън повишаването на морското равнище; че е важно журналистиката и обществеността да разпространяват новините, идващи от научната общност, независимо от това колко са напрягащи; и че когато става въпрос за проблема с климатичните изменения, излишната самонадеяност на обществото се оказва много по-голям проблем от широко разпространения фатализъм – недостатъчно изплашените хора сега са много повече, отколкото „прекалено изплашените“. Всъщност, дори не разбирам какво означава да бъдеш „прекалено уплашен“. Науката казва, че изменението на климата застрашава почти всички аспекти на човешкия живот на тази планета и бездействието само ще изостри проблемите. В този контекст не смятам, че да се нарича тази статия паникьорска или авторът й – паникьор, е обида. Приемам това определение. Ние трябва да сме в паника.“

Дейвид Уолъс-Уелс

Какво се крие зад научната сдържаност

Уверявам ви, много по-лошо е, отколкото си мислите. Ако вашето безпокойство за глобалното затопляне е доминирано от страховете за повишаване на морското равнище, то вие виждате само върха на айсберга от възможни ужаси, които могат да се случат дори в рамките на  живота на днешните тийнейджъри. И все пак, образът на настъпващите морета и градовете, които ще погълнат, дотолкова доминира в картината на глобалното затопляне, че изчерпа капацитета ни за климатична паника и притъпи възприятията за други предполагаеми заплахи, които са много по-близо до нас. Повишаването на нивото на световния океан е лошо, наистина много лошо нещо, но да избягаме далеч от бреговата линия няма да е достатъчно.

И наистина, ако милиарди хора не направят значителни промени в начина си на живот, части от Земята още преди края на този век ще станат необитаеми, а останалите – ужасно негостоприемни.

(Най-надеждното предсказание за последиците от изменението на климата идва от Междуправителствения панел за изменението на климата в Норвегия (IPCC), който издава редовни доклади, синтезиращи най-новото в науката. Средната прогноза на IPCC за затоплянето до 2100 г. е около четири градуса, което би изложило половината от световното население на безпрецедентен топлинен стрес, според изследването на Стивън С. Шерууд и Матю Хубер по този въпрос. Майкъл Опенхаймер от Принстънския университет оценява шансовете ни да останем под целта на Парижкия договор – затопляне с 2 градуса – на 10 процента. И в книгата си „Климатичен шок: Икономическите последици от по-топла планета“, Герно Вагнер и Мартин Вайцман изчисляват 15 процента шанс да превишим 6 градуса. Поне за мен това показва, че сме прекалено съсредоточени върху оптимистичните възможности (които ни водят до 2 градуса затопляне до 2100 г.) и не сме достатъчно фокусирани върху по-тежките последици.)

Дори когато държим внимателно под око климатичните промени, трудно можем да разберем пълния им мащаб. Миналата зима поредица от дни с 15-20 градуса по-топли от нормалното „изпържиха“ вечните ледове на Северния полюс, покриващи Световното семехранилище в Свалбард – глобалната хранителна банка, наричана още „Страшният съд“. Тя е създадена, за да гарантира, че нашето земеделие ще оцелее при всяка катастрофа. Но изглежда, заради измененията на климата, хранилището ще бъде наводнено по-малко от десет години след построяването му.

Международното семехранилище в Свалбард е тунел-хранилище, създадено под егидата на ООН за съхранение на семена на всички селскостопански растения, съществуващи по света. Проектът е финансиран от Норвегия и струва 9 милиона щатски долара. Задачата му е да предотврати унищожението на семената в резултат на възможна глобална катастрофа.

Засега „Страшният съд“ е добре: сградата е укрепена и семената са в безопасност. Но ако разглеждаме този епизод само като притча за предстоящото наводнение, може да пропуснем по-важната новина. Доскоро вечната замръзналост (пермафрост) не беше сред основните проблеми на климатолозите, защото, както подсказва названието, почвата през цялото време остава в замръзнало състояние. Но арктическият пермафрост съдържа 1,8 трлн тона въглерод, а това превишава повече от два пъти сегашното му количество в земната атмосфера. Когато въглеродът се размразява и се отделя, той може да започне да се изпарява под формата на метан, който да произведе 34 пъти по-мощно парниково покритие като въглеродния диоксид, ако се опрем на измерванията от последния век. Ако се ориентираме по последните две десетилетия, то е 86 пъти по-мощно. С други думи, във вечната замръзналост на Арктика е затворен два пъти повече въглерод, отколкото количеството, което разрушава атмосферата на планетата в момента. И всичко това, в един прекрасен ден, който е все по-близо, се очаква да бъде освободено – частично под формата на газ, който умножава топлинната си мощ 86 пъти.

Може би вече знаете: в новините ежедневно се появяват тревожни известия като съобщението, че според сателитните данни глобалното затопляне от 1998 г. насам е повече от два пъти по-бързо, отколкото учените са предполагали. Или майските новини от Антарктида, където пукнатината в ледената покривка нарасна с 11 мили за шест дни и продължава да расте. Остават й  само три мили и  докато четете това, тя може би вече е достигнала открити води, откъсвайки от сушата един от най-големите айсберги в историята – процес на айсбегообразуване, известен с поетичното название „отелване“( calving – бел.пр.)

На 12 юли м.г. НАСА съобщи за откъсването на огромен леден блок от шелфовия ледник Ларсен С в Антарктида. Площта на айсберга, наречен A68, е 5800 км², дебелината му достига 22 м, а масата му надхвърля 1 трилиона тона. Айсбергът бе заснет от спектрорадиометъра MODIS на борда на сателита на НАСА Terra на 11 септември и няколко дни по-късно, на 16 септември, от спътника Landsat 8. Снимката на Terra в естествен цвят (вляво) показва отделящия се айсберг, а термичното изображение (вдясно) дава представа за различната дебелина на леда и влиянието на морето върху процеса на топене.

Но без значение колко добре сте информирани, със сигурност не сте достатъчно разтревожени. През последните десетилетия нашата култура стана апокалиптична благодарение на филми за зомбита и антиутопии като „Лудият Макс“, което вероятно е резултат от колективното изместване на климатичното безпокойство. Въпреки това, когато става дума за размишления върху реалните опасности, свързани със затоплянето, ние страдаме от невероятната липса на въображение. Причините за това са много:

неувереният език, описващ научните вероятности, който климатологът Джеймс Хансен веднъж описа като „научна сдържаност“ в статия, в която се скара на всички учени за това как са редактирали наблюденията си толкова добросъвестно, че в края на краищата не са могли да съобщят колко сериозна наистина е заплахата;

или фактът, че страната ни е доминирана от група технократи, които вярват, че всеки проблем може да бъде решен, и от една опозиционна култура, която изобщо не разглежда затоплянето като проблем, заслужаващ внимание;

или как отричането на климатичните проблеми накара учените да бъдат още по-предпазливи в изказването на двусмислени предупреждения; или просто скоростта, с която се случват измененията, или тяхната бавност, заради която ние едва сега виждаме ефекта от затоплянето, проявяващ се в рамките на няколко десетилетия;

както счита пишещата за климатичните изменения Наоми Орескес – нашата несигурност по отношение на несигурността ни пречи да се подготвим, сякаш изобщо е възможно нещо по-лошо от междинния резултат, който имаме;

нашата представа, че изменението на климата ще удари най-тежко на определени места, но не и навсякъде; незначителността (2 градуса), необятността (1,8 трилиона тона) и абстракцията (400 ррм – текущата концентрацията на въглероден двуокис в атмосферата) на числата;

дискомфортът от необходимостта да се мисли за проблем, който е много труден, ако не и невъзможен за решаване;

общото неразбиране на мащаба на този проблем, който се равнява на перспективата за собственото ни унищожение.

Или просто страх.

Но съпротивата, породена от страха, е и форма на отричане.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Между научната сдържаност и научната фантастика е самата наука. Тази статия е резултат на десетки интервюта и разговори с климатолози и изследователи в сродни области, тя съдържа информация от стотици научни трудове, посветени на въпроса за  климатичните промени. Това, което следва, не е серия от прогнози какво ще се случи – това в голяма степен ще се определи от действията на онази част от човечеството, която повече или по-малко се доверява на науката. Вместо това, тук ще бъде представен портрет на максимума от нашето разбиране за това накъде ще се движи нашата планета, ако не се предприемат активни действия. Малко вероятно е всички тези сценарии за затоплянето да се сбъднат, до голяма степен защото още преди това опустошението силно ще разклати нашето самодоволство. Но именно тези сценарии, а не настоящият климат, са изходната точка. Всъщност, те са нашият график.

Сегашните климатични изменения – тези разрушения, което вече сме подготвили за нашето бъдеще – са достатъчно ужасяващи. Мнозина разсъждават дали Маями или Бангладеш имат шанс да оцелеят. Повечето учени, с които разговарях, предполагат, че ще ги изгубим в рамките на този век, дори и да спрем изгарянето на изкопаеми горива през следващото десетилетие. Повишението на температурите с два градуса се смята за праг, над който ще дойде катастрофата: десетки милиони климатични бежанци ще залеят неподготвения свят. Сега, според Парижкото споразумение за климата, нашата цел е два градуса, а експертите ни дават много малък шанс да я постигнем.

Парижкото споразумение е глобално споразумение относно изменението на климата и беше постигнато на 12 декември 2015 г. в Париж. То съдържа план за действие за ограничаване на глобалното затопляне под 2°C и обхваща периода след 2020 г. На 1 юни 2017 г. Доналд Тръмп обяви, че САЩ, които отделят около 15% от глобалните въглеродни емисии, се оттеглят от споразумението.

Междуправителствената експертна група по изменение на климата в Норвегия (IPCC) изготвя редовни доклади, често наричани „златен стандарт“ на климатичните изследвания. Последният от тях прогнозира, че ако останем на сегашния курс, ще повишим температурата с четири градуса до началото на следващия век. Но това е само усреднена прогноза. Връхната точка на кривата вероятно вече е на ниво осем градуса – и авторите на тази прогноза все още не са измислили как да се справим с топенето на вечните ледове (вижте документа на ООН – http://ar5-syr.ipcc.ch/topic_summary.php ).

Освен това, докладите на IPCC не отчитат напълно ефекта албедо (по-малко лед означава по-малко отразена слънчева светлина, която се поглъща от земята и води до допълнително загряване), по-плътното облачно покритие (което задържа топлината), както и изчезването на горите и друга флора (които абсорбират въглерод от атмосферата). Всяко от тези неща ще ускори затоплянето, а историята на планетата показва, че температурата може да варира с амплитуда до пет градуса по Целзий в рамките на 30 години. Последния път, когато земята е била по-топла „само“ с четири градуса, нивото на Световния океан е било по-високо със стотици метри, пише Питър Бранън  в най-новата си книга – „Краят на света“, в която разказва за масовите измирания на планетата.

Земята е преживяла пет масови измирания преди да започне това, което преживяваме днес. Всяко от тях така е изчистило регистъра на еволюцията, че може да се каже, че планетарният часовник е бил занулен – много учени ще ви кажат, че това е най-добрият аналог на бъдещето, в което сме се гмурнали. Ако не сте тийнейджър, вероятно сте чели в учебниците си, че всички тези измирания са били резултат от падането на астероиди. В действителност всяко от тях,  с изключение на измирането на динозаврите, се дължи на климатични промени, причинени от парникови газове. Най-печално известното се е случило преди 252 милиона години. То започва, когато въглеродът затопля планетата с пет градуса, и се ускорява, когато това затопляне предизвиква освобождаването на метан в Арктика. Процесът приключва с гибелта на 97% от живота на Земята. Сега ние насищаме атмосферата с въглерод с много по-високи темпове: според повечето изчисления, поне десет пъти по-бързо. И скоростта се увеличава.

Това имаше предвид Стивън Хокинг, когато каза, че през следващия век видовете трябва да колонизират други планети, за да оцелеят, и именно това подтикна Илон Мъск да обяви плановете си за изграждане на местообитание на Марс за период от 40 до 100 години. Те, разбира се, не са специалисти и вероятно са се поддали на ирационална паника, както вие или аз. Но много трезвомислещи учени, които интервюирах в последните няколко месеца, най-уважаваните и почитани в тази област, които не са склонни към паника – много от тях са съветници към IPCC, въпреки че критикуват нейния  консерватизъм – постепенно също достигнаха до апокалиптичното заключение: никаква реалистична програма за намаляване на емисиите не може да предотврати климатичната катастрофа.

Основателят на SpaceX Илон Мъск

През последните няколко десетилетия терминът „антропоцен“ премина от академичния дискурс в популярния речник. Това название на геоложката епоха, в която живеем, се превърна в начин да сигнализираме, че е настъпила нова ера, отделена от предишната история на планетата чрез човешката намеса. Единственият проблем с този термин е, че той намеква за завладяването на природата (и дори повтаря библейския „доминион“). И колкото и оптимистично да сме настроени към идеята за това, че вече сме опустошили природата, което, разбира се, сме направили, съвсем друг въпрос е да се самоопределим и да решим – дали не я провокирахме, когато отначало поради незнание, а след това съзнателно отричайки, повлияхме на климатичната система, която ще воюва с нас в продължение на много векове, докато не ни унищожи. Именно това има предвид Уолъс Смит Брокър (СНИМКА 6), добродушният океанограф, автор на термина „глобално затопляне“, когато нарича планетата „ядосан звяр“.

„Обахрейнването“ на Ню Йорк

Хората, както и всички бозайници, са топлинни механизми. За да оцелеем, трябва да се охлаждаме през цялото време, както кучетата го правят с учестеното дишане. За тази цел температурата трябва да е достатъчно ниска, за да може въздухът да служи като охладител, отнемайки топлината от кожата и така механизмът да продължи да работи. При затопляне от седем градуса това ще стане невъзможно в големи райони в близост до екватора на планетата, особено в тропиците, където допълнителен проблем е високата влажност. В джунглата на Коста Рика например, влажността обикновено е 90% (http://www.pnas.org/content/107/21/9552.full) и при температура над 40 градуса по Целзий движението на открито ще бъде смъртно опасно (изследвания по този въпрос може да се открият тук – http://www.australasianscience.com.au/article/issue-december-2010/heat-stress-warming-world.html ).

И ефектът ще бъде бърз: в рамките на няколко часа човешкото тяло ще бъде сварено до смърт и отвън, и отвътре. Тези, които са скептични по отношение на климатичните промени, казват, че нашата планета и досега много пъти се е нагрявала и охлаждала, но климатичният прозорец, който е позволил човешкия живот, е твърде тесен дори по стандартите на планетарната ни история. При 11 или 12 градуса затопляне повече от половината от днешното население на света ще загине директно от топлината. През този век, почти сигурно, е малко вероятно да стане толкова горещо, но изчисленията, които предполагат, че емисиите няма да намалеят, показват, че във времето можем да стигнем този момент. В този век, особено в тропиците, критичният момент може да бъде достигнат дори много по-рано, отколкото увеличението на температурата със 7 градуса. Ключов фактор тук е параметърът, наричан „температура на мокрия термометър“. Терминът обозначава измерване с „домашно-лабораторен“ комплект:  температурата се измерва с термометър, увит във влажен чорап, докато се върти във въздуха (тъй като влагата се изпарява от чорапа по-бързо в сух въздух, единицата изразява едновременно както температурата, така и влажността. Например, ако температурата на сухия термометър е 24°C, температурата на мокрия термометър e 20°C при относителна влажност 69,6%,).

Понастоящем повечето райони са достигнали максимум от 26-27 градуса по Целзий на мокър термометър. Пределната стойност на такава температура, подходяща за живот, е 35 градуса. Това, което наричаме „топлинен стрес“, ще дойде много по-рано.

Всъщност, той почти е настъпил. От 1980 г. насам 50 пъти повече са местата на планетата с опасна или екстремална жега и скоро ще бъдат още повече. Пет от най-горещите лета в историята на Европа от XVI век досега са били през годините от 2002 г. насам и скоро, както предупреждава IPCC, дори и само да бъдат на улицата по това време на годината, ще бъде опасно за здравето на много хора на Земята. Дори и да се постигне целта, поставена в Париж – да се предотврати повишаването на температурата с повече от два градуса, градове като Карачи и Калкута ще станат практически негодни за живот, тъй като вече ежегодно страдат от периоди на смъртоносни горещи вълни, подобно на тази, която ги парализира през 2015 г. При четири градуса затопляне смъртоносната жега, която обхвана Европа през 2003 г. и убиваше около 2 000 души на ден, ще се счита за нормално лято. При шест, съгласно оценката на Националната океанска и атмосферна администрация, която се фокусира само върху промените в САЩ, през лятото в долната долина на Мисисипи работата от всякакъв вид ще е невъзможна, а всички жители на изток от Скалистите планини ще бъдат подложени на топлинен стрес повече от всеки друг по света днес. Както казва Джоузеф Ром в авторитетното си ръководство „Изменението на климата: това, което всеки трябва да знае“, топлинният стрес в Ню Йорк ще надмине сегашния топлинен стрес в Бахрейн, едно от най-горещите места на планетата, а температурата в Бахрейн „ще предизвика хипертермия дори и сред спящите хора“. Както си спомняте, максималната оценка на IPCC е с още две градуса по-висока. До края на века, според оценки на Световната банка, най-хладните месеци в тропиците на Южна Америка, Африка и страните от Тихия океан вероятно ще бъдат по-горещи от най-горещите месеци в края на XX век.

Жега в Ню Йорк

Климатизацията може да помогне, но в крайна сметка само ще влоши въглеродния проблем. Освен това, добре климатизираните търговски центрове на Арабските емирства не са опция, подходяща за всички – най-горещите части на света често са и най-бедните. И настина, кризата ще бъде най-драматична в Близкия изток и страните от Персийския залив, където през 2015 г. топлинният индекс регистрира температури до 72 градуса по Целзий.

Не по-късно от няколко десетилетия Хадж ще стане физически невъзможен за повече от два милиона мюсюлмани, които правят поклонението всяка година. И не само Хадж, не само в Мека – тази жега вече ни убива. В районите на Ел Салвадор, където расте захарна тръстика, до половината от населението страда от хронични бъбречни заболявания, в това число – повече от една четвърт от всички мъже в страната, което се смята за резултат от дехидратацията, вследствие на работата в областта, където можеха да работят безопасно преди две десетилетия. С помощта на диализа, която струва много, хората с бъбречна недостатъчност могат да живеят до пет години, а без нея – не повече от няколко седмици.

Разбира се, топлинният стрес ще ни удари не само в бъбреците. Когато пиша това изречение в средата на юни, в пустинята на Калифорния температурата е 49 градуса по Целзий. И това не е рекорд.

Молитва за царевичните нивя в тундрата

Климатичните условия се различават, растенията се видоизменят, но основното правилов областта на отглеждане на зърнени култури при оптимална температура е, че всеки градус затопляне означава намаляване на реколтата с 10%. Според някои оценки – дори с 15 или 17%. Това означава, че ако планетата стане с 5% по-топла до края на века, ще имаме 50 процента повече хора, които ще трябва да нахраним с наполовина по-малко зърно. При протеините е още по-лошо: нужни са 16 калории зърно за производството само на една единствена калория месо за хамбургери, взето от крава, която е прекарала живота си, влошавайки климата с метанови емисии.

Оптимистично настроените физиолози ще кажат, че тази математика за зърнените култури се прилага само за региони, където вече има оптимална температура за растеж, и са прави: теоретично, по-топлият климат ще улесни отглеждането на  зърно в Гренландия. Но, както показа новаторската работа на  Розамонд Нейлър и Дейвид Батисти, тропиците вече са твърде горещи, а на местата, където днес се отглежда зърно, температурите вече са оптимални. Това означава, че дори леко затопляне там ще бутне производителността по наклона. И да преместиш обработваеми земи няколкостотин мили на север не е толкова лесно, защото добивите на такива места като отдалечена Канада и Русия са ограничени от качеството на почвата. На планетата са й били нужни много векове, за да създаде оптимално плодородна почва.

Опашка за хуманитарни помощи по време на суша в Уганда

Сушата може да е още по-голям проблем от топлината и някои от най-плодородните земи в света бързо ще се превърнат в пустини. Валежите, както е известно, трудно могат да се моделират, но прогнозите за края на този век са единодушни: безпрецедентна суша почти навсякъде, където днес се произвежда храната. До 2080 г., ако емисиите не намалеят драстично, Южна Европа ще страда постоянно от екстремна суша, много по-лоша от тези, които са се случвали в района на прашните бури тук, в САЩ.

Същото се отнася и за Ирак и Сирия, както и останалата част от Близкия изток, най-гъсто населените части на Австралия, Африка, Южна Америка и районите-житници на Китай. Нито едно от тези места, които днес доставят по-голямата част от храната за целия свят, няма да остане надежден източник за каквото и да било. Що се отнася до района на прашните бури (англ. Dust Bowl, известни още като  Dirty Thirties – период на тежки прашни бури и суша, продължила цяло десетилетие и довела до разоряването на много фермери в американски и канадски територии през 30-те години на 20 в., бел.пр.), засушаването в американските равнини и на югозапад ще е не само по-лошо, отколкото през 30-те, както НАСА прогнозира през 2015 г., но и по-лошо от която и да е суша през последните хиляда години. В това число и тази, която засегнала Америка някъде в XII и XIII век, „пресушавайки всички реки на изток от Сиера Невада“ и вероятно станала причина за гибелта на цивилизацията на анасазите.

Прашна буря в Клейтън, Ню Мексико, 1937 г.

Не забравяйте, че и сега не живеем в свят без глад. Много повече от това: според повечето оценки броят на недохранените хора по света е около 800 милиона души. Ако още не сте чули, тази пролет  Африка и Близкия изток преживяха безпрецедентен глад, четири пъти по-лош от обикновено. ООН предупреди, че спорадични случаи на глад в Сомалия, Южен Судан, Нигерия и Йемен могат да убият 20 милиона души само през тази година.

Какво ще стане, ако ледът с бубонна чума се разтопи?

Скалите, ако знаем къде да търсим, са запис на историята, епохи на милиони години са сплескани от силите на геоложките епохи в слоеве от по няколко сантиметра, сантиметър или дори по-малко. Ледът също може да бъде климатичен склад на замразена история, част от която може да бъде върната към живот, ако се размрази. Сега в арктическите ледове са заключени болести, които не са били във въздуха милиони години, а в някои случаи – още от времената, когато хората просто не са съществували, за да се запознаят с тях. Това означава, че нашата имунна система няма представа как да се пребори, ако тази праисторическа зараза бъде освободена от леда.

Арктика също така съхранява ужасни вируси, при това не от толкова стари времена. В Аляска учените са открили останки от грипа, който през 1918 г. порази 500 милиона души и отнесе 100 милиона живота – това е около 5% от населението на света и почти шест пъти повече, отколкото са били убити в Първата световна война, за която пандемията се превърна в своеобразна кулминация. Както съобщи през май радио Би Би Си, учените подозират, че в сибирския лед са хванати в капан едра шарка и бубонна чума – съкратена версия на историята на опустошителните човешки болести, оставена, подобно на яйчена салата, под арктическото слънце.

Експертите казват, че много от тези организми всъщност няма да оцелеят при размразяване и посочват необходимостта от сложни лабораторни условия, при които те вече са съживили някои от тях: бактерията ekstremofila на 32 хиляди години е била съживена  през 2005 г., вирус на възраст 8 милиона години се е върнал към живот през 2007 г., а един руски учен от чисто любопитство се самоинжектира с вирус на 3.5 милиона години. Но миналата година едно момче почина, а още 20 души бяха заразени с антракс, освободен, след като отстъпващата вечна замръзналост открива труп на елен, убит от бактерията преди най-малко 75 години. 2 хиляди съвременни елени се заразиха и започнаха да разпространяват болестта отвъд тундрата.

Древният вирус Pithovirus sibericum на възраст над 30 000 години беше открит през 2014 г. на дълбочина 30 м в сибирската вечна замръзналост. Принадлежи към наскоро открит клас гигантски вируси и с дължината си от 1,5 микрона е най-големият от известните досега. След размразяването в лабораторни условия вирусът отново е станал заразен.

Що се отнася до епидемиолозите, това, което ги притеснява повече от древните болести, е фактът, че огнищата на съществуващи болести са се преместили, променили или разширили поради затоплянето. На първо място е географският ефект. До настъпването на Новото време в историята, когато морските пътешественици ускорили смесването на хората и вирусите, склонността на човечеството към селския живот е работила като защита срещу пандемиите. Днес, дори и с глобализацията и интензивно смесване на човешки популации, нашите екосистеми са преимуществено стабилни и това работи като ново ограничение. Но глобалното затопляне разбива тези екосистеми, което помага на болестите да преодоляват бариерите точно така, както това направи Кортес (Ернан Кортес е испански конкистадор, оглавявал експедиция в началото на 16 век, унищожила държавата на ацтеките и поставила голяма част от Мексико във властта на Испания, бел.пр.). Ако живеете във Франция или в щата Мейн, вие не се притеснявате особено за денга или за маларията. Но и това ще се случи, тъй като тропиците пълзят на север и комарите също мигрират с тях. Между другото, преди няколко години не сте се притеснявали особено и за Зика.

10-годишният Елисон с двумесечния си брат Хосе Уесли, роден с микроцефалия

Между другото, Зика може също да служи като добър пример за втория тревожен ефект – болестните мутации. Една от причините до неотдавна да не сте чували нищо за Зика е, че вирусът беше в „капан“ в Уганда, а другата е, че доскоро той не предизвикваше вродени дефекти. Учените все още не разбират напълно какво се е случило и какво са пропуснали. Но има неща за въздействието на климата върху някои болести, които знаем със сигурност: маларията например процъфтява в по-топлите райони не само заради комарите, но и защото с всеки градус повишение на температурата паразитът се възпроизвежда 10 пъти по-бързо. Това е една от причините, по оценка на Световната банка,  до 2050 г. с това заболяване да се съобразяват 5.2 милиарда души.

Пълзящ смъртоносен смог ще задуши милиони

Дробовете ни се нуждаят от кислород, но той е само част от това, което дишаме. Делът на въглероден диоксид се увеличава: неотдавна той достигна 400 части на милион, а според най-високите оценки, опиращи се на сегашните тенденции, тази цифра през 2100 г. ще достигне 1 000 части на милион. При такава концентрация, в сравнение с въздуха, който дишаме сега, когнитивната способност на мозъка ни ще намалее с 21%.

Има още едно вещество, което е доста по-плашещо. Дори малка част от него може да съкрати продължителността на живота с 10 години. Колкото по-топла става планетата, толкова повече се произвежда озон и до средата на века американците вероятно ще страдат от 70-процентно увеличение на обема на вредния за здравето озонов смог, както прогнозира Националната океанска и атмосферна администрация (проучване по този въпрос може да се намери тук – http://onlinelibrary.wiley.com/wol1/doi/10.1002/2013JD020932/full). До 2090 г. до два милиарда души по света ще дишат въздух над границите, определени от СЗО като „безопасни“. Една статия миналия месец показа, че наред с другите ефекти, въздействието на озона върху бременна жена увеличава риска от аутизъм при детето й (до десет пъти в комбинация с други фактори на околната среда). Което ни кара отново да се замислим за епидемията от аутизъм в Западен Холивуд.

Майка и дете на площад „Тянанмън“ в Пекин. За да се справят с отровния смог, през 2017 г. местните власти намалиха потреблението на въглища с 30%, а 300 хиляди стари превозни средства бяха спрени от движение.

Вече над 10 хиляди души ежедневно умират заради малките частици, образувани в резултат от изгарянето на изкопаеми горива. 339 хиляди души умират всяка година заради дима от горските пожари, отчасти защото промяната в климата удължи сезона на пожарите (в САЩ той бе удължен със 78 дни спрямо 1970 г.). До 2050 г., според Службата по горите на САЩ, горските пожари ще бъдат два пъти по-опустошителни, отколкото днес, а в някои места изгорелите територии могат да нараснат пет пъти. Това тревожи хората още повече и заради въздействието на пожарите върху емисиите на въглероден двуокис, особено когато те се разразяват в гори върху торф. Така например, торфените пожари в Индонезия през 1997 г. увеличиха световните емисии от въглероден диоксид до 40%, а по-нататъшно горене означава допълнително затопляне, което от своя страна допринася за ново горене.

Съществува и ужасяващата възможност тропическите гори, като Амазонската екваториална гора, която през 2010 г. преживя втората си „стогодишна суша“ в рамките на пет години, да изсъхнат достатъчно, за да станат уязвими за подобни опустошителни пожари. Това не само катастрофално ще увеличи отделянето на въглероден двуокис в атмосферата, но и ще намали размера на самите гори. Това е особено лошо, защото само Амазония осигурява 20% от нашия кислород.

Амазонската екваториална гора

Съществуват и по-познати видове замърсяване. През 2013 г. топящите се арктически ледове промениха азиатския климатичен модел, лишавайки индустриален Китай от естествената система за вентилация, поради което голяма част от северната част на страната беше покрита от непригоден за дишане смог. В буквален смисъл, непригоден. Системата от стандарти, наречена индекс на качеството на въздуха, категоризира рисковете и на върха на диапазона, в обхвата от 301 до 500 пункта, предупреждава за „сериозно обостряне на заболявания на сърцето и белите дробове и преждевременна смъртност при лица с кардиопулмонални заболявания и възрастни хора“, а за останалите има „сериозен риск от затруднено дишане“. На това ниво „всички трябва да избягват физически усилия на открито“. Китайският „апокалипсис“ достигна връхната си точка през 2013 г., когато индексът на качеството на въздуха там надмина 800. През същата година смогът беше причина за една трета от всички смъртни случаи в страната (по-често провокирайки обостряне на различни заболявания).

Насилието, което жегата ще „изпече“

Климатолозите са много предпазливи, когато говорят за Сирия. Те биха искали да знаете, че изменението на климата, което причини суша в страната, също е допринесло за гражданската война, макар че не е коректно да се каже, че конфликтът е в резултат от затоплянето. Съседен Ливан, например, страда от същите ниски добиви. Но изследователи като Бърк Маршал и Соломон Сян успяха да идентифицират няколко неочевидни връзки между температурата и насилието. Те казват, че с всеки половин градус затопляне в обществата ще има 10-20% увеличение на вероятността от въоръжен конфликт. В климатологията нищо не е просто, но тази аритметика е ужасяваща: на планетата, с пет градуса по-топла, ще има поне два пъти повече войни, отколкото сега. А общият брой на социалните конфликти може да се удвои през този век.

Както считат почти всички учени, с които говорих, това е една от причините американските военни да се занимават толкова с климатичните промени: не само че всички военноморски бази на САЩ ще бъдат наводнени от настъпващия океан, но още по-трудно ще стане, когато нивото на престъпността се удвои.

Разбира се, не само в Сирия климатът допринесе за конфликта. Някои вярват, че увеличаването на броя на въоръжените конфликтите в Близкия изток през последното поколение отразява натиска на глобалното затопляне – особено жестока хипотеза, тъй като затоплянето се ускори в момента, когато индустриалният свят започна да извлича и изгаря петрол от региона.

Какви са връзките между климата и конфликтите? Част от тях се свеждат до селското стопанство и икономиката; много от факторите са свързани с по-голямата миграция, която вече е на рекордно високо ниво: най-малко 65 милиона души в момента се движат из целия свят (виж тук – https://www.nytimes.com/2016/06/20/world/middleeast/record-65-million-displaced-by-global-conflicts-un-says.html). Но такова банално явление, като човешкото раздразнение, също играе роля. Жегата увеличава броя на престъпленията, обидите в социалните мрежи и дори увеличава вероятността играч в бейзболен мач да удари противник. И появата на климатиците в цивилизования свят в средата на миналия век не успя да реши проблема с вълната от престъпления през лятото.

Мрачен капитализъм в наполовина по-беден свят

Глобалният неолиберализъм, който царуваше от края на Студената война до началото на световната икономическа криза, повтаряше като мантра, че икономическият растеж ще ни спаси от всичко и всички.

Но след краха от 2008 година повечето историци, изучаващи това, което те наричат ​​„изкопаем капитализъм“, предполагат, че цялата история на бързия икономически растеж, започнал внезапно през XVIII век, не е резултат на изобретенията, търговията или развитието на глобалния капитализъм, а само следствие от откриването на изкопаемите горива и усвояването на енергия, получена от тази суровина. То беше ознаменувано с еднократно инжектиране на нова „ценност“ в системата, която преди това се характеризираше с изтощителна работа в името на препитанието и „жизнения минимум“.

Замърсяване, причинено от медни фабрики в Корнуол, Англия, по време на Индустриалната революция. Гравюра от 1887 г.

Преди появата на изкопаемите горива никой не е живял по-добре от своите родители, баби и дядовци или от предците си 500 години назад. Изключение правят периодите след големите чумни епидемии, като Черната смърт (разновидност на чумата), които позволили на щастливите оцелели да сложат ръка върху ресурсите, освободени заради масовите гробове. След като изчерпим всички изкопаеми горива, смятат тези учени, може да се върнем към „изходното състояние“ на глобалната икономика. Разбира се, това „еднократно инжектиране“ ще има своите дългосрочни последици – изменението на климата.

Най-увлекателното изследване на икономиката на затоплянето е проведено от Соломон Хсиянг и колегите му, които не са историците на изкопаемия капитализъм, но предлагат един много мрачен анализ: разходите за всеки градус Целзий повишение на температурата са средно 1,2% от световния БВП. Това е най-задълбочената работа в тази област и средната им прогноза е загуба на 23% от приходите на глава от населението до края на този век (което ще се отрази на селското стопанство, престъпността, енергетиката, смъртността и пазара на труда,  прочетете за него тук – http://web.stanford.edu/~mburke/climate/BurkeHsiangMiguel2015.pdf ).

Соломон Хсианг съчетава данни с математически модели, за да разбере как обществото и околната среда влияят един на друг. По-специално, той се съсредоточава върху това как политиката може да насърчи икономическото развитие, докато управлява глобалния климат.

Още по-страшно е да се разгледа цялата крива на вероятностите: те казват, че съществува 12% шанс промените в климата до 2100 г. да намалят глобалното производство с над 50 на сто, и 51% шанс БВП на глава от населението да се понижи с 20% и дори повече, ако вредните емисии в атмосферата не намалеят. За сравнение, световната икономическа криза временно намали световния БВП с около 6%.

Мащабите на икономическото опустошение е трудно да бъдат разбрани, но можете да започнете, като се опитате да си представите как би изглеждал светът с икономика наполовина на тази, която имаме днес, с половината от стойността, която генерира днес, и само с половината от сегашните работни места по целия свят. На този фон отмяната на полети тази пролет във Финикс, парализиран от жегата, изглежда икономическа дреболия. И, между другото, идеята на правителството да отложи мерките за намаляване на емисиите в атмосферата, а вместо това да разчита единствено на икономическия растеж и технологиите, които трябва да решат всичко, изглежда като абсурден бизнес-план.

Не забравяйте, че всеки полет на самолет от Ню Йорк до Лондон и обратно струва на Арктика още три квадратни метра лед.

Океанът излива сулфид на Брега на скелетите

Това, че океанът ще стане убиец, е разбираемо. Ако емисиите в атмосферата не бъдат драстично намалени, ще видим как до края на този век нивото на морското равнище ще се покачи с поне четири фута, а може би дори десет. Една трета от всички големи градове в света се намират на брега, да не говорим за електроцентралите, пристанищата, военноморските бази, земеделските земи, риболовните съоръжения, речните делти, блатата и оризовите насаждения. Дори и това, което е над десет фута, ще бъде наводнено много по-лесно и много по-редовно, ако водата достигне това ниво. Днес най-малко 600 милиона души живеят на 10 метра над морското равнище (повече тук – http://journals.sagepub.com/doi/pdf/10.1177/0956247807076960 ).

Но наводнените домове са само началото. В момента повече от една трета от световния въглерод се поглъща от океана – и слава Богу, иначе затоплянето щеше да е много по-бързо. Но резултатът е това, което се нарича подкиселяване на океана, и което само по себе си може да добави още половин градус към затоплянето през този век. То вече трови водоемите на планетата, където, както си спомняте, е възникнал първият живот на Земята. Вероятно сте чували за „избелването на коралите“ – тоест, за тяхното измиране – и това е много лоша новина, тъй като кораловите рифове поддържат една четвърт от морския живот и осигуряват храна на половин милиард души.

Този „храст“ корали умира заради затоплянето на водата в Тихия океан, което носи със себе си El Niño

Подкиселяването на океана ще засегне и рибните популации, въпреки че учените все още не могат да предвидят как то ще се отрази на онова, което хващаме в океана за храна. Те знаят, че в условията на подкиселена вода стридите и мидите ще се опитат да увеличат размера на черупките си и че когато рН на човешката кръв спадне толкова, колкото е спаднало в океана през живота на последното поколение, това предизвиква конвулсии, кома и внезапна смърт.

Това не е всичко, което подкиселяването на океана може да повлече след себе си. Поглъщането на въглерода може да задейства обратна връзка, в резултат на което във водите с ниско съдържание на кислород ще започнат да се размножават различни микроби, които ще направят водата още по-„аноксна“,  отначало – дълбоко в океана, в „мъртвите зони“, а след това – постепенно нагоре към повърхността. Тогава ще измрат малките риби, тъй като няма да има какво да дишат, поради което бактериите, абсорбиращи кислорода, ще се размножават още повече, удвоявайки обратната връзка. Този процес, в който мъртвите зони растат като ракови образувания, задушават морския живот и унищожават рибарството, вече е доста напреднал в някои части на Мексиканския залив и в близост до Намибия, където сероводородът бълбука в морската вода по протежение на хиляди километри от бреговата линия, известна като Брегът на скелетите. Първоначално това име се е появило заради детрита (мъртва органична материя, бел.пр) от местния китолов, но сега то стана по-важно от всякога.

Хидрогенсулфатът е толкова токсичен, че еволюцията ни е научила да разпознаваме дори и най-малките и безопасни следи от него, затова и носовете ни са толкова чувствителни към метеоризма. Освен това, именно сероводородът е довел веднъж до смъртта на 97% от всички живи същества на планетата, когато обратните връзки са били активирани и циркулиращите реактивни течения от топлия океан са спрели – това е любимият газ на планетата за природен холокост. Постепенно мъртвите зони се разширили, убивайки морски видове, които са доминирали в океаните в продължение на милиони години, а газовете, които неподвижната вода започнала да изпуска в атмосферата, унищожила всичко на сушата. Включително и растенията. Минали милиони години, преди океаните да се възстановят.

Брегът на скелетите

Не бива да бездействаме, парализиран от страх

Защо не можем да го осъзнаем? В последното си есе с размер на книга индийският писател Амитав Гош се пита защо глобалното затопляне и природните бедствия все още не са тема на съвременната фантастика – защо не сме в състояние да си представим климатичната катастрофа и защо досега не са се появили много романи, чийто жанр, накратко, той нарича полуфанастични антиутопии, причинени от „страх от природата“.

„Представете си, например, историите, построени около въпроси като „Къде бяхте, когато падна Берлинската стена?“ или „Къде бяхте на 11 септември?“, пише Гош. – Ще бъде ли възможно някога да попитате в същия дух: „Къде бяхте на 400 ррм (400 ррм – количеството на въглероден диоксид в атмосферата сега, бел.пр.)?“ или „Къде бяхте, когато се разби ледникът Ларсен Б?“

Неговият отговор е: „Вероятно не, защото дилемите и драмите, свързани с изменението на климата, са просто несъпоставими с това, което обикновено разказваме за себе си, особено в романите, които  описват по-скоро индивидуалната съвест, отколкото отровната миазма на социалната съдба“.

Разбира се, тази слепота не може да продължи дълго – светът, който обитаваме, няма да го позволи. В свят, по-топъл с шест градуса, екосистемата на Земята ще ври от толкова много природни бедствия, че ние просто ще започнем да ги наричаме „времето“: безспирен рояк от неуправляеми тайфуни и торнада, наводнения и засушавания, планета, редовно разтърсвана от климатични явления, които не толкова отдавна са унищожавали цели цивилизации. По-силните урагани ще идват все по-често и ще трябва да измислим нови категории, за да ги опишем. Торнадата ще стават все по-високи и по-широки и ще удрят все по-често, а късовете лед от градушките ще увеличат размера си 4 пъти. Хората са свикнали да наблюдават времето, за да предскажат бъдещето, но скоро ще видим в него гнева и отмъщението на миналото.

Ранните натуралисти често говорят за нещо, наречено „дълбоко време“, което е  тяхната гледна точка – да съзерцават величието на тази долина или на онзи каменен басейн, да размишляват върху дълбоката мудност на природата. Това, което ни очаква, прилича повече на онова, което викторианските антрополози определят като „време на сънищата“: полумитично преживяване (както го описват австралийските аборигени) на срещане, в текущия момент, с едно минало-извън-времето, когато предци, герои и полубогове се тълпят на епическата сцена. Можете да го откриете дори сега, наблюдавайки запис от свличането на айсберг в океана – едно чувство на история, случваща се едновременно, във всеки един момент.

Последствията от урагана Мария в Сан Хуан, Пуерто Рико

Много хора възприемат климатичните проблеми като един вид морален и икономически дълг, натрупан от началото на Индустриалната революция. Сега той трябва да бъде платен незабавно за няколко века назад. В известен смисъл това е разумна концепция, защото процесът на изгаряне на въглерода започва в Англия през 18 век, последван от всичко останало. Но повече от половината въглерод човечеството е освободило в атмосферата през последните три десетилетия. 85%  от него – след края на Втората световна война. Което означава, че за едно единствено поколение глобалното затопляне ни доведе до ръба на планетарна катастрофа, и че историята на саморазрушителния път на индустриалното общество се измерва с дължината на един човешки живот.

Баща ми например е роден през 1938 г. и един от най-ранните му спомени е новината за Пърл Харбър и последващите пропагандни филми за митичните Военновъздушните сили на САЩ, в допълнение величаещи имперско-американската индустриална мощ. Сред последните му спомени е новината по телевизията за споразумението за климата в Париж, подписано в отчаяние десет месеца преди смъртта му от рак на белите дробове през миналия юли. Майка ми е родена през 1945 г. в семейството на немски евреи, избягали от газовите камери, в които били изгорени техните роднини. Сега тя се наслаждава на своята 72-ра година в американския потребителски рай – рай, базиран на доставки от индустриализирания развиващ се свят. Тя пуши цигари без филтър вече 57 години.

Или пък учените: някои от тези, които първи са идентифицирали промените в климата, все още са живи. Много от тях все още работят.

Уоли Брокър е на 84 години и всеки ден пътува до Обсерваторията на Ламонт-Дохърти. Подобно на повечето учени, които първи вдигнаха тревога, той вярва, че никакво намаляване на емисиите няма да помогне да се избегне катастрофата. Вместо това той разчита на улавянето на въглеродния диоксид – неизпитана технология за извличане на въглероден диоксид от атмосферата, която по оценките на Брокър ще струва най-малко няколко трилиона долара, както и на различни форми на „геоинженерството“ – така наричат няколко много амбициозни технологични проекти, толкова невероятни, че много климатолози предпочитат да ги възприемат като сънища или нощни кошмари, вдъхновени от научната фантастика.

Брокър е съсредоточен най-вече върху т.нар. аерозолен метод – разпръскване в атмосферата на толкова голямо количество серен диоксид, че когато се преобразува в облак сярна киселина, да е в  състояние да покрие една пета от хоризонта и да отрази 2% от слънчевата радиация, като по този начин осигури на планетата поне малко допълнително пространство за температурни маневри. „Разбира се, това ще направи нашите залези твърде червени, небето – безцветно, а дъждовете – по-киселинни“,  казва той. –„Но трябва да погледнете мащаба на проблема. Не се отказвайте да се избавите от огромния проблем, само защото решението му ще доведе до няколко по-малки. Няма да съм наоколо, за да видя това“,  каза ми той. – „Но във вашето време …“

Джеймс Хансен е друг представител на това първо поколение изследователи. Той е роден през 1941 г. и става климатолог в Университета в Айова, разработва иновативния Нулев модел (Zero Model) за прогнозиране на изменението на климата, а след това става ръководител на проучванията на NASA за климата. По-късно той подава съдебен иск срещу правителството, обвинявайки го в бездействие по отношение на глобалното затопляне (междувременно е арестуван няколко пъти заради протести). Делото, което се води от екип, наречен „Надежда за децата ни“(Our Children’s Trust) и често е наричано „Деца срещу изменението на климат““, е основано на клаузата за равнопоставеност, а именно – ако правителството не предприеме мерки във връзка с глобалното затопляне, това ще наруши конституцията, пренасочвайки огромни разходи за бъдещите поколения. Неотдавна Хансен изостави идеята си за решаване на проблема с климата само с един въглероден данък, който по-рано беше предпочитания от него, и започна да изчислява разходите за допълнителни мерки по извличане на въглерод от атмосферата.

Хансен започва кариерата си с изучаване на Венера, някога планета, подобна на  Земята – с много вода, необходима за живота, преди промените в климата бързо да я превърнат в суха и необитаема сфера, плътно обвита в  газ. 30-годишен, той се пренасочва към изучаването на нашата планета, осъзнавайки, че не е задължително да се взира някъде в Слънчевата система, за да изследва бързо променящата се околна среда, когато може да наблюдава всичко това на собствената си планета. „Когато написах първата си статия за това, през 1981 г. – каза ми той – спомням си, че споделилх с един от съавторите: това ще бъде много интересно. Някой ден ще видим как всичко започва да се случва“.

Според изследване в Дака (Бангладеш) всяка година 15 000 души умират от последиците от замърсяването на въздуха. Никъде по света няма такава висока концентрация на серен диоксид, който се отделя главно при производството и обработката на стомана.

Някои от учените, с които говорих за възможните решения за глобалното затопляне, се позоваха на известния парадокс „Ферм“, който звучи така: ако вселената е толкова голяма, защо досега никога не сме се натъквали на следи от разумен живот? Отговорът, който те предлагат, е че естественият живот на една цивилизация може да бъде само няколко хиляди години, а жизненият цикъл на индустриалната цивилизация може би само няколкостотин години. Във вселена, която е на много милиарди години и в която звездните системи са разделени от гигантски разстояния и време, цивилизациите могат да се появят, развият и саморазрушат много по-бързо, отколкото да се намерят една друга.

Питър Уорд, харизматичен палеонтолог – измежду тези, които са установили, че предишното масово измиране в света се дължи на парникови газове, нарича този феномен „Големият филтър“: „Цивилизациите възникват и се развиват, но има  природен филтър, който ги води към тяхната гибел, така че те изчезват доста бързо“, каза ми той. „Ако погледнем нашата планета Земя, ще видим как този филтър е работил в миналото, когато са се случили всички тези масови измирания“. Масовото измиране, което преживяваме сега, току-що е започнало, така че пред нас има много смърт.

Звучи невероятно, но въпреки това Уорд е оптимист. Също както и  Брокър, и Хансън, и много други учени, с които разговарях. Ние не създадохме никаква религия за смисъла на изменението на климата, която би могла да ни утеши или да ни даде решителност пред лицето на евентуално унищожение. Климатолозите обаче имат странна вяра: ще намерим начин да предотвратим радикалното затопляне – казват те – защото сме длъжни да го направим.

Не е лесно да разберем доколко убедителна е тази мрачна сигурност и дали това е друга форма на заблуда. От глобалното затопляне може да стане добра поучителна притча, но разбира се, някой трябва да оцелее, за да я разкаже. Учените знаят, че само за постигането на целите от Париж, до 2050 г. емисиите на въглероден двуокис от енергетиката и индустрията, които все още растат, със всяко десетилетие трябва да се съкращават наполовина. Емисиите от селското стопанство (обезлесяване, отглеждане на едър рогат добитък и др.) ще трябва да бъдат нулирани. И ще трябва да измислим нови технологии, които да извличат ежегодно два пъти повече въглерод от атмосферата, както това правят растенията по цялата планета. Въпреки това, като цяло учените имат голямо доверие в изобретателността на хората. Те цитират проекта „Аполо“ – дупката в озона, която закърпихме през 80-те, както и факта, че не успяхме да се унищожим взаимно със собствените си ръце. Сега вече намерихме начин да проектираме деня на собственото си изчезване и със сигурност ще намерим начин да се измъкнем от него, по един или друг начин. Планетата не е свикнала да бъде провокирана по този начин, а климатичните системи, устроени да реагират след векове и хилядолетия, ни пречат. Но когато всички ние, дори и най-късогледите, най-накрая осъзнаем вредите, които вече сме причинили на планетата и видим света, който сме създали около себе си, казват те, ще намерим начин да го направим годен за живеене. Друг вариант те просто не могат да си представят.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: New York Magazine

Статуята на Ерос от сър Алфред Гилбърт, площад Пикадили, Лондон (1892)

„В най-пълната любов, в самото щастие има желание
всичко внезапно да се сгромоляса в смъртта.“
Паскал Киняр – „Секс и ужас“

Опитът за обезличаването на биологичния пол и превръщането му в социална роля в началото на 21 век е социокултурен феномен, който не е следствие на естествени еволюционни процеси в развитието на обществения организъм или в самата физиология на човека, а е част от изкуствено създаден глобален инженерен проект, целящ контролирането на човешките маси. Механизмът е прост – в съзнанието на биологичния вид Homo Sapiens се предизвиква атрофия на вродения природен инстинкт за оцеляване и възпроизвеждане, а на негово място се внедрява представата за нов транс-хуманен хибриден вид, който е със заличена полова, расова, етническа, национална и цивилизационна идентичност. А в много близко бъдеще – и с подменена биологична идентичност. Последната тенденция се разгръща усилено и става напълно възможна чрез експоненциалното, необратимо и за съжаление – неконтролируемо развитие на високите технологии и изкуствения интелект.

Джендър идеологията, която вече се превърна в политика и задължително върви ръка за ръка с мултикултурализма, е западен, изцяло пропаганден продукт, и се налага чрез различни механизми за влияние във всички държави, които са попаднали или желаят да попаднат в евроатлантическата орбита. Процесът е напреднал най-вече в Канада и САЩ, където по правило се осъществяват пилотните проекти на новото мултикултурно джендър общество, а след това те се внедряват успешно в Европа и в териториите на световната англосаксонска общност. Въпреки широката обществена съпротива в католическа и протестантска Европа, еднополовите бракове и легитимирането на „социалната същност на пола“ вече са норма в повечето държави на Стария континент, като Европейският съюз последователно и неотклонно ги прокарва чрез своето законодателство. Мултикултурното джендър общество се движи в посока от запад на изток, но все още не е преодоляло съпротивата в страните от бившия Източен блок, където културната и цивилизационната деградация на Запада си пробива път с няколко десетилетия закъснение (поради историческите обстоятелства, свързани със Студената война и Желязната завеса). Колкото повече джендър културата се движи на изток, толкова по-осезателна е съпротивата срещу нейното разпространение. Стигайки до православна Европа, най-вече в лицето на Русия, с днешна дата тя се натъква на непреодолима цивилизационна стена, а ако погледнем още по на изток към азиатския континент и по-специално към Китай, доминиран от духовните традиции на конфуцианството (разглеждащо оцеляването на индивида чрез оцеляването на общността), то шансът на социалния пол да разгърне своето нашествие нататък е нищожен. За ислямската религия и Близкия изток коментарът в случая е напълно излишен.

Но да се върнем на Запад.

Съзнанието на западния човек е перфидно промито под маската на толерантността. Тези усмихнати, вежливи и толерантни хора са изгубили успешно своя природен и цивилизационен инстинкт за оцеляване и съхраняване на идентичността. И тъй като в досегашната история на човечеството религията е основният цивилизационен код за идентичност и обединение на големи групи от хора около определени ценности и основополагащи принципи, тук иде реч и за религията. Няма значение дали всеки отделен индивид е религиозен или не – става въпрос за базови фундаменти и устои, които крепят общността. В този смисъл Западното (римокатолическо и протестантско) християнство, окичено с новите евроатлантически ценности, днес е в състояние на будна кома и процесът е толкова напреднал, че едва ли то ще възвърне отново своята жизненост – защото западното християнство вече не е в състояние да реанимира изгубения смисъл на човешкото съществуване, на което претендираше да бъде носител, или да генерира нов. За западния човек, попаднал изцяло във властта на консумеризма, религията е отживелица и вече не присъства във фундамента от ценности, които би трябвало да държат обществото цяло. Точно обратното – нормите на крайния културен либерализъм издигнаха индивидуализма над всякаква обществена и религиозна регулация, като по този начин разкъсаха и без това разхлабените връзки на социалното съжителство. Развитието на науката и високите технологии не може да бъде нито компенсация, нито обединител на обществото, когато то е лишено от духовност и морал. Празнотата, останала в съзнанието на западния човек, когато той изгуби вярата си в бога, зейна като яма, която не успя да открие ново съдържание и нов смисъл за съществуване. Устоите на християнското общество са пропукани и те не могат да изнесат нов обществен идеал. Особено от хора, лишени от идентичност.

Но проблемът не е само екзистенциален и цивилизационен, а има и своите прости практически измерения. Джендър обществото, потискащо целенасочено своите биологични индивиди от мъжки пол, т.е. – своите воини, е напълно обречено и в състояние на някакво тъпо безсилие, на парализираща невменяемост пред прииждащите нови варвари, които самоуверено, без да срещат никаква съпротива, нахлуват и буквално превземат Европа. Освен че се осъзнават недвусмислено като биологични индивиди от мъжки пол, последните имат ясното съзнание за своята етническа, религиозна и културна принадлежност, и нямат никакво намерение да се вливат в мултикултурния буламач, продуциран в западните общества. Вместо това мигриращите човешки маси от Азия и Африка създават свои гета и анклави със съзнанието на завоеватели. За тях европейските жени са полагащата им се бяла плячка, а европейските мъже не са никаква пречка пред тях, защото, нека да си го кажем открито, те вече не са и съвсем мъже, изгубили са някъде понятията за мъжественост, чест и достойнство, и явно вече нямат нищо против обезличаването на своята полова идентичност, както и на произтичащите от нея традиционни мъжки характеристики.

Патологиите на джендър заболяването са навсякъде – от изкуството и културата те навлизат в обществено-политическия живот и се превръщат в задължителни норми на социално поведение. Фаталното в случая е, че проявленията на насилствено внедрените в обществото нови „социални роли“ не се осъзнават като патология, дори когато очевидно преминават границите на абсурда и навлизат в зоната на сбъдната антиутопия. Кончита Вурст, която/който дефилира на Евровизия и в Европейския парламент през 2014, е само едно от най-популярните проявления на легализирания пропаганден механизъм за въздействие върху големи маси от хора. За съжаление, примерите са много повече и са навсякъде. И разбира се, не касаят само мъжете. Съвременните жени се сдобиват с все повече мъжки характеристики, поради възприетите крайни форми на феминизъм и еманципация, а мъжете стават все по-малко мъжествени, оковани във веригите на страха от обвинения в сексуални посегателства срещу жени (което, разбира се, не касае мигрантите). Актуалната масова истерия в САЩ срещу известни мъже, за които някой изведнъж си спомня, че преди 20 или 30 години са извършили сексуално посегателство, е поредният удар срещу мъжествеността на мъжете и всяване на страх от законово преследване. Съвременният свят се превръща все повече в абсурдно феминистко парти, но с тази разлика, че жените изземват все повече мъжки функции и територии, забравяйки изцяло за своята нежна и мистична женска същност.

Зловеща еманация на тези процеси е една от изложбите на британския скулптор Марк Куин, пресъздаваща патологичните трансформации на биологичния пол. (вижте тук)

„Алана, Бък, Катман, Челси, Майкъл, Памела и Томас“ – изложба на британския скулптор Марк Куин в White Cube, Лондон, 6 май-2 юли 2010

Трудно поправимото е, че джендър идеологията вече навлиза масово в образованието и нейна невинна жертва стават децата, чийто понятиен апарат е подложен на безмилостна манипулация от най-ранна възраст. И именно в това е най-силната тревога на този текст. Децата са не само преки свидетели на обезумяването на възрастните, наблюдавайки живота около себе си. Процесът на превръщането на биологичния пол в социална роля навлиза в детските градини и училищата, подменяйки по немислим доскоро начин архетиповия фундамент в човешкото съзнание – а точно той крепи устойчивите представи за човека като билогичен вид и като същество, притежаващо определена менталност, наравстеност и духовна същност. Посягането върху чистотата на детското съзнанине е най-големото и непростимо престъпление на съвременната западна цивилизация, която израждайки себе си, изражда и своите деца.

Наскоро в родното интернет пространство, във връзка с гласуваното от Министерски съвет и предстоящо ратифициране в Народното събрание на прословутата Истанбулска конвенция, се завъртя снимка от цитираната по-горе изложба на британския скулптор Марк Куин. Тази снимка, на която малко момиченце държи ръката на статуя на гол мъж с женски полови органи (който от своя страна се е хванал ръка за ръка с гола жена, изваяна с мъжки полови органи), е еманация на ужасяващо социално заболяване, чиито злокачествени тумори са обхванали всички сфери и нива на западните общества и са шокиращ израз на цивилизационното разложение на западния свят.

В този смисъл, както беше казано и по-горе, джендър политиката и мултикултурализмът са проявление на едно и също – те са инструментариумът на глобалния проект, предизвикващ и катализиращ процеса на де-европеизацията на Европа и водещ до нейното цивилизационно заличаване. Деконструкцията на Западната цивилизация се извършва едновременно отвътре и отвън, и това буди първоначално недоумение, а впоследствие и присмех в останалата част на света. И тази останала част от света определено има намерението да се възползва от доброволното обезумяване на Запада, като запълни образуващия се цивилизационен вакуум. Познатият ни световен ред се преформатира неумолимо и неизбежно, а геополитическите сили, стоящи извън пределите на западния свят, се прегрупират стратегически, за да си поделят наследството на твърде богатия, но и твърде немощен в лудостта си пациент – нашата изчерпана хилядолетна цивилизация.

Западният Ерос се трансформира пред очите ни в своя тъмен двойник – Танатос. Като съвременници и преки участници, ние сме твърде навътре в този процес и затова доскоро за повечето хора той беше труден за дефиниране и за оценка от дистанция. Само малка част от общността виждаше сериозността на ситуацията, в която затъва нашият свят. За повечето от нас всичко това изглеждаше и дори все още изглежда твърде „шантаво“ и несериозно, някаква смешна приумица на поредното малцинство, което не заслужава нашето внимание и просто не си струват усилията и времето да се вглеждаме в тези странни, полуоткачени индивиди. Но проявленията на смъртоносната трансформация вече са толкова видими и са проникнали толкова надълбоко в представите и в манталитета на западния човек, че вече могат да се диагностицират лесно и с просто око. За съжаление, има голяма вероятност този процес да е влязъл в своята необратима фаза.

Похищението на Психея (1895), худ. Уилям Бугеро

От най-древни времена Ерос е символът на либидото, на страстта, на любовта между мъжа и жената, на изконния копнеж към другия, на вродения инстинкт на човека за собственото му възпроизвеждане. Ерос е вдъхновението, което поражда и предизвиква живота, затова неговите стрели едновременно пронизват и възвисяват, събират и разделят, пораждат копнеж, по-силен и по-могъщ от всичко друго, което човекът е познал в своето видимо и невидимо съществуване. И точно там, в най-голямата пълнота, във върховната точка на насищането, дебнат пълните с мрак очи на Танатос. Точно там, на най-високия връх, се отваря най-дълбоката бездна, в която е скрита смъртта – царството на Танатос. Процесът на възход и падение сякаш е най-неизбежната закономерност както за човешката Психея, така и за нейното колективно проявление – общественото съзнание. Психея има крилете да полети към високия, величествен Олимп, и там да познае безсмъртието; Психея притежава и хрилете, с които да се гмурне в дълбоките, мамещи води на Стикс и да познае смъртта в подземията на Хадес.

Много западни мислители и философи на 20 и 21 век, независимо един от друг, стигат до заключението, че Западната цивилизация е достигнала максимума и пълнотата на своето развитие и оттук нататък тя не може да обнови сама себе си, вследствие на което настъпва неизбежната морална и духовна деградация. Но затова е изписано много. За съжаление, нашето съвремие потвърждава по все по-зловещ начин тези философски и геополитически наблюдения, констатации и прогнози.

Днес, в началото на 21 век, Западът и Изтокът са пред нова историческа схизма.

Този път обаче Великата схизма не касае религиозните схоластични разногласия между източното и западното християнство, между Рим и Константинопол, както това се случи преди хиляда година, в далечната и съдбоносна 1054-та.

Великата схизма на 21 век касае цивилизационния разлом между Запада и целия останал свят.

Западът, начело със САЩ, поиска да окупира и да властва над цялата планета. Но това не му беше достатъчно. Западът реши не само да създаде Homo Deus, но и да продуцира нов вид човечество – без полова, без расова, без етническа, без национална и без цивилизационна принадлежност.

Оказва се обаче, че целият останал свят не е съгласен с това. Новите силови геополитически центрове, които се осмелиха да се противопоставят категорично на западната хегемония, мобилизирайки целия си цивилизационен потенциал, вече стягат редиците си на Изток. И те не се изчерпват с териториите, доминирани от православния свят в лицето на Русия. Не, не е само Русия. Китай, Иран, дори Турция и целият Близък и Далечен изток няма да допуснат деконструкция на своята цивилизационна идентичност, а точно обратното – те вече мобилизират докрай своя потенциал и създават новите граници на многополюсния свят. За съжаление, именно съпротивата срещу Запада, както и неговата агресивна намеса, целяща да преформатира чуждите цивилизации по свой образец, втвърдиха религиозния отпор, възродиха фундаментализма и разпалиха фанатизма в ислямския свят.

Къде сме ние във всичко това?

Цивилизационната раздвоеност на България между Изтока и Запада отново навлезе в гореща точка. Овластените политически елити в нашата страна така и не се научиха да балансират по ръба на геополитическия разлом, върху който се намираме както чисто географски, така и културно-исторически. Носещи в колективната си памет архетипите на класическата антична епоха и най-вече на източното православие, след края на Студената война ние бяхме разпределени към зоната на влияние на евроатланическия Запад. В същото време балканският ни манталитет, носещ следите на петте века съществуване в границите на Османската империя, е оставил дълбоки следи в нашата народопсихология. Хаосът в осъзнаването на собствената ни идентичност е огромен, дълбинен и драматичен. Ние, българите, сме хора в беда и с днешна дата не съществува легитимен политически елит, който има желанието и потенциала да балансира мъдро и достойно върху тънкото геополитическо въже, опънато между няколко посоки и люшкащо се в бурните ветрове на световните катаклизми.

Западният мултикултурен и джендър проект е абсолютно непригоден и  неприложим в българската реалност. Тъй като България в чисто цивилизационен аспект не е органична част от Запада и носи в себе си източноправославния код на своята културно-историческа и духовна идентичност, и също така пази все още корените на своята патриархалност,  тя не може да бъде прилепена към напредналия процес на изчерпване и деградация на западната цивилизация. В темелите на нашия общ български дом все още са живи душите на предците ни, които ни нашепват верния път.

А верният път – това е пътуването към нас самите, към опита ни за помирение между нас самите – пред общата заплаха от цивилизационно, национално и човешко обезличаване. Нужно е да се даде мощен отпор на нашите овластени елити, влезли в „социална роля“ по западен образец, и те ясно да разберат, че ние и децата ни искаме да останем преди всичко мъже и жени, после българи, и чак тогава – европейци и евроатлантици.

Ако Западът има дори и малък шанс за културно и цивилизационно възраждане, ние сме длъжни да бъдем част от съпротивата на тези европейски общества, които се стремят да съхранят своята човешка, национална и цивилизационна същност. Тези процеси текат не само в централноевропейските страни (Унгария, Чехия, Словакия, Полша), не само в страните от бившия Източен блок, но и в самото сърце на европейския Запад.

Длъжни сме да бъдем част от този процес с безкомпромисна съпротива и активен граждански протест срещу безумците и лелките във властта, за които не само полът, но и политическият морал отдавна са превърнати в цинична демагогия, в бездарно изиграна и поръчана „социална роля“.

„Ще бъде голям грях да натиснем копчето за Истанбулската конвенция и след това да започнем да се караме какво точно сме подписали“, заяви бившият вицепрезидент Маргарита Попова в студиото на предаването „Денят започва с Георги Любенов“ по БНТ.

Тя се обяви категорично против безкритичното ратифициране на Конвенцията, което се промоцира от двете министърки Цачева и Захариева, и разкри подводните камъни в Конвенцията, които се крият от българското общество.

„Много е важно нашето общество да знае за какво точно става дума и още по-важно е ние да знаем, след като се ратифицира Конвенцита, ще можем ли да е изпълним. И в процеса на изпълнението на тази Конвенция пред какви проблеми ще бъде изправена нашата държава и нашето общество, и има ли ресурси и как възнамеряваме да ги решим тези проблеми”, подчерта Попова.

„Конвенцията поставя много сложни въпроси, които трябва да бъда комуникирани. Ще бъде голяма грешка, голям грях утре или вдруги ден парламентът да се събере и депутатите да натиснат копчетата под натиск, или заради обещания, заради знания или незнания, заради криворазбрани страсти или пък заради лични очаквания – ние да ратифицираме Конвенцията и след това да почнем да се караме какво точно сме ратифицирали”, посочи Попова

Тя подчерта, че Конвенцията защитава всички права на психополово различните и ще доведе до съществени изменения на българското законодателство, което в крайна сметка ще предизвика и промяна в Конституцията.

„Да видим какво ни казва тази конвенция? Трябва ясно да се каже, че тя защитава жените от насилие, защитава жертвите от домашно насилие, но в обхвата на тази Конвенция влизат хора, които се разделят на мъж и жена по биологичен признак, наред с хората с психополови особености и с различни особености на пола, което е нещо различно от биологичния пол. А за това в нашето общество дебат не се е сътоял”, заяви Маргарита Попова.

Тя подчерта, че Истанбулската конвенция фактически защитава правата на всички с психополови особености, което се крие от нашето общество.

„Да твърдиш, че тази група от обществото, които имат такива особености на пола като различно социално развитие, че не са защитени от тази Конвенция, това е или неграмотност, или липса на прочит на Конвенцията, или страх да излезеш пред българсското общество и да кажеш, че тази Конвенция защитава и тази част от нашето общество”, заяви тя.

В официалния превод на Конвенцията на немски език и на английски език – навсякъде, където се говори за „социален пол”, се използва термина „днеждър”, каза  Попова.

„Нашето общество не е толкова неграмотно, ние знаем за неолибералния свят, за свободното общество, знаем за джендър-ученията още от 90-те години, когато правихме нашите закони за защита на детето. Няма как сега да излезе някой и да твърди, че когато е изведено на преден план понятието „социален пол”, това показвало само утвръдени в социалния ни свят роли между мъжа и жената, които били възприети по този начин, и нищо повече от това.

В немския превод много коректно в един от текстовете на Конвенцията, чл.4, параграф 3,  се прави изрична разлика между биологичен и социален пол.

Хората в България трябва да знаят колко сериозни и обхватни мерки предвижда Конвенцията за защита на половете от дискриминация, за защита на жените и децата от насилие, но не се казва какви очаквания има за създаване на нови институции.

Не се казва, че тази Конвенция предвижда създаване на международна група –  орган към Съвета на Европа, който на всеки две години ще идва и ще ни мониторира наравно с всички други органи, които до момента са провеждали мониторинг по тези въпроси”, разкри Попова..

Този орган предвижда създаване на много сериозна институция, с наливането на огромни пари, с участието на много хора със страшно високи заплати към Съвета на Европа, снабдени с имунитет и привилегии, които ще ни дават оценка за изпълненито на Конвенцията. Един куп неправителствени организации, които работят по тези теми, очакват да бъдат разпределени големи финансови средства, за да си изпълняват задълженията. Това ще се случи и в България.

Попова нарече „глупост“ внушенията, които се правят от наши министри (Цечава и Захариева – б.р.), че ратификацията на Конвенцията няма да доведе до промяна на основния закон в България. „Това е лековато твърдение, което граничи с много висока доза самонадеяност, да не кажа с глупост, да кажеш ти на този етап в днешния ден, че няма да се наложи да си променяш Конституцията. Преди да видиш целия пакет, ти не можеш да кажеш дали ще се наложи да си промениш конституционната идентичност. В тази конвенция изрично е написано, че когато се налага, трябва да бъдат направени промени и на конституционно и на законодателно ниво.“

Конвенцията ще иска да има гаранции, които да са еднакви за хората, упражняващи различни психоролеви особености и останалите, убедена е Попова

„За да сме сигурни как ще можем да изпълним Конвенцията, искам да видя автентичния превод, искам да видя всички мерки, които нашата власт предвижда в законите, включително и в Наказателния кодекс, за да мога да преценя дали тези изменения в цялостното ни законодателство ще наложат промяна на нашата конституционна идентичност”, подчерта вицепрезидентът.

С изключителна аргументация Попова разказа до какви изменения в живота ни ще доведе ратификацията на Истанбулската конвенция.

„Лековато твърдение, самонадеяност, която граничи с глупост, е да кажеш в днешния ден, че няма да се наложи да се променя Конституцията, преди да видиш целия пакет от нормативни актове, които ще изисква Конвенцията“, заяви Попова.

Нещо повече – в тази Конвенция изрично е записано, че когато се налага и когато е необходимо, трябва да бъдат направени промени и на конституционно, и на законодателно ниво, заяви от позицията на своята юридическа компетентност и държавнически опит Маргарита Попова.

Политическата отговорност за всичко това е на народните представители и дано те да не станат обект на насилие, за да гласуват противно на техните виждания, посочи тя.

Попова заяви, че в обществото липса професионалния дебат за Конвенцията и подчерта, че е огромна политическата отговорност на депутатите в парламента, пред които тези въпроси са поставени с особена острота на масата.

Най-важното е, ако ратифицираме Конвенцията, как ще я изпълняваме и ще наложи ли това промяна на нашата конституционна идентичност, заключи вицепрезидентът и призова да се чуе мнението на конситуционалисти, учени, юристи, социолози, политолози по темата.

Интервю на Христина Христова с д-р Калоян Методиев за Мемория

– Едно важно и знаково събитие мина почти незабелязано през медиите тези дни покрай еуфорията от откриването на българското председателство на ЕС. На 11 януари македонският парламент прие закон за употреба на езиците, според който албанският език стана втори официален език на цялата територия на държавата. Лично ти очаква ли го?

– Не мисля, че това бе изненада. Очакваше се подобно решение, което отговаря и на реалностите в Македония, където така или иначе двете общности живеят разделени и използват собствените си езици. Още повече, че дълбокото разделение между СДСМ и ВМРО, ерго в македонското общество, създаде окончателните условия това да се случи.

– Ако съотнесем засилената рeторика за стабилност на Западните Балкани и тяхното интегриране в ЕС (реторика, която се промотира много усилено от българското правителство и явно се приема от ръководството на ЕС), със законодателния акт за албанския език, то откриваш ли връзка между всичко това? Подготвян ли беше този процес?

– Той върви от десетилетия – много преди и много след настоящите месеци.  Геополитическят процес на кооптиране на Западните Балкани в орбитата на Европейският съюз не е спирал. Нашето председателство е само миг от него, а като влияние ще е със силата на драскотина. Европейският съюз иска да уплътни териториалната си цялост, което означава и контрол върху най-летливия, взривоопасен, беден, проблемен регион на континента. Никой няма интерес, включително България, това да остане сива зона, което генерира нестабилност.

– Какви са според теб средносрочните и дългосрочните последици за Македония и региона след превръщането на Македония в двуезична страна?

– Това е узаконяване на едно фактическо положение. Не мисля, че последствията конкретно от двуезичието ще са големи. Толкова много прецеденти има вече в международен план – сепаратизъм, анексирания, разделения и т.н., че това няма да създаде огромен ефект след себе си.

– След обявяването на независимостта на Косово и след като албанският език вече е официален език в Македония, стигна ли Велика Албания и до българската граница? Пресилено ли е подобно твърдение?

– Да. Няма кой да позволи велики държави на Балканите. Албанци живеят в пет държави и ако се тръгне на подобен процес, ще означава регионална война с потенциал да прерасне в европейска, а оттам и в световна.  Опасявам се, че убийството на лидера на косовските сърби – Оливер Йованович, може да отвори поле за много широка нестабилност около Косово, което да въвлече Сърбия, Македония и Албания. Няма късмет българското председателство и централният му приоритет.

Колкото до България, ние никога не сме имали проблеми с албанците. Техните територии многократно са попадали в състава на българската държава, докато обратното никога не се е случвало. Заемаме двата противоположни дяла на Балканите и всъщност затруднението ни винаги е било свързването помежду ни, а не допирът.

– Каква трябва да бъде позицията на България?

– Балансирана, позитивна, премерена и внимателна. Със западната част на полуострова трябва винаги да сме нащрек. Всичките ни национални катастрофи са с тамошен адрес. Не ни трябват скандали, но не трябва да пренебрегваме собствените си интереси и където може, трябва да се натиска, за да се реализират. Визирам най-вече икономиката, защото там ни е слабото място.

– Кой иска нестабилност на Балканите? Във връзка с мащабната демографска криза в България, има ли вероятност и България да влезе в сценарий на дестабилизация?

– Последният брой на сп. Економист, където се оглежда съвременният глобализъм, има унищожителна статия конкретно за българската демография – умираща държава, нация, градове. Враца, например, до 10 години няма да може да функционира като град, защото няма кой да го населява. Демографията е първостепенен проблем на България, но лошите й характеристики са следствие от престъпност, беззаконие, корупция, бедност, качество на живот.  Вече трябва да се готвим за тежките последствия – след 5 години няма да има много първокласници, а след 17-18 няма да има студенти и за половината места в многобройните университети. Здравеопазването ще експлоадира, ако трябва да се занимава само със стари хора, които имат нужда от много повече медицински грижи и внимание. На пазара на труда няма да има кой да работи, ако ще и милиарди инвестиции от цял свят да се изсипят тук. Тоест, сами се дестабилизирахме и станахме уязвими.

– А каква е ролята на Турция в съвременната ситуация на Балканите?

– Огромно, както винаги през последните 700 години. Тя има своите интереси, има своите инструменти, познава прекрасно терена и има пари.  Повечето държави в региона нямат пари, нямат ресурси, нямат международно влияние, така че сами се поставят в услуга на турските интереси. Върви двустранен процес. Изключвам гърците, които са единствената по-сериозна военна и икономическа сила в региона, която в момента балансира Анкара и води собствена политика.

– Би ли обобщил ролята на ЕС и НАТО в сегашния етап от развоя на събитията на Балканите? Игра на тронове  ли е това, ако цитираме закачките на Доналд Туск?

– ЕС и НАТО следват своите интереси, точно както правят Турция, Русия, Китай и Саудитска арабия в региона. Няма емоции, няма любов и възхищение, които ни сервира изобилно Туск при злополучното откриване на председателството на Съвета на Европейският съюз. Евросъюзът и НАТО партнират позиционно, но в никакъв случай не са едно и не вървят в една и съща посока. Брюксел, макар и бавно, подготвя своя армия, което се разминава с интересите на Вашингтон.

С приемането на Черна гора в НАТО постепенно се затваря един геополитически кръг. Следващата, която най-вероятно ще тръгне в тази посока, е Македония. Остава Сърбия, която все повече влиза в същата орбита, но поради Косовската война няма да стане член на Алианса, а ще партнира под една или друга форма с него. Босна е държава на стендбай, която е оставена за десерт, тъй като е много проблемна като структура, функциониране, отношения, перспективи. Косово е близък случай, но там има американска военна база и международно управление. В общи линии това са днешните тенденции, но понеже говорим за Балканите, съм длъжен да кажа, че тук най-важното е, че нищо никога не е сигурно.

„САЩ ВОЮВАТ С ЧУЖДИ РЪЦЕ“
ЕПИЗОД 2 – ВОЙНИТЕ В БЛИЗКИЯ ИЗТОК
Част X: Анализ и оценка на военната операция на Русия в Сирия

Всички части на монографията „САЩ ВОЮВАТ С ЧУЖДИ РЪЦЕ“ можете да видите ТУК

„Повече от очевидно е, че войната в Сирия всъщност завършва. Все още ще има бъркотия… но резултатът е ясен. Ислямската държава, заедно със сектантските салафити, финансирани и въоръжени от САЩ отиват в историята“ –  Патрик Лоуранс (Patrick Lawrence),  американски журналист, есеист, критик и лектор.

В самия край на Епизод 2, част IX на монографията бе спомената проведената на 20 ноември 2017 в Сочи работна среща между сирийския президент Башар Асад и президента на Русия Владимир Путин.

„Това беше първата им среща от есента на 2015, веднага след като Русия, на която й беше дошло до гуша от американската подкрепа за джихадистите в интерес на поредната операция  по „смяна на режим“, се намеси, за да обърне войната в полза на Дамаск. Поводът този път е също толкова важен. Войната навлезе в своята победоносна фаза; време е да се структурира политическо решение. Това беше категоричната позиция на Путин.“, пише Лоуранс в своята статия, озаглавена „Американската политика напълно се провали в Сирия – нека бъдем благодарни“ (American policy totally failed in Syria — let’s be thankful), публикувана в американското издание Salon.

Според автора „срещата между Асад и Путин е свързана с това, което във Вашингтон се нарича смяна на режими, известни на обикновен английски като спонсорирани от САЩ преврати“. Посланието на Москва към Вашингтон е: „ерата на смяна на режими е приключила“,  а всеки подобен опит „ще срещне каквато е необходима съпротива, за да ги блокира“.

Авторът продължава: „Първият ход на Москва в тази насока последва след култивирания от Америка преврат в Украйна през февруари 2014. 18 месеца по-късно първите руски бомби паднаха върху милициите на ИД и други противни на Дамаск джихадисти, които се радваха на подкрепата на САЩ.“

Заключението на Луранс: „Вашингтон загуби в Сирия… Алиансът на САЩ с някои от най-реакционните деспоти в света може да остане нещо от миналото. Навикът им за смяна на режими е ефективно подложен на изпитание“.

Оценката на STRATFOR (Strategic Forecast)

На 23 октомври 2017 основаната от Джордж Фридман платформа за геополитическо разузнаване Stratfor публикува своя оценка на военната операция на Русия в Сирия.

„Намесата на Русия в сирийската гражданска война от 2015 отчасти е обусловена от стремежа на Москва да защити своята историческа позиция в страната. Освен това обаче, Русия се стреми да разшири своето влияние и лостовете си за въздействие в Близкия Изток, особено в преговорите със Съединените щати. Но има един аспект на участието на Русия в кампанията, който често се пренебрегва: конфликтът в Сирия е идеалната тестова площадка за руските войски, въоръжение и бойни възможности.

Сирийската гражданска война се различава от другите конфликти, в които Русия е участвала след края на Студената война. За разлика от войните в Чечения, Грузия и региона на Донбас в Украйна, сирийският конфликт не е нито на руската територия, нито в съседство с нея. Следователно намесата на Русия в Сирия зависеше от способността й да прехвърля военна сила на значителни разстояния. Без наличен сухопътен маршрут Русия разчиташе на въздушния транспорт и на капацитета си за морски транспорт, за да стовари своите войски в Сирия и след това да ги поддържа в продължение на дълъг период на бойни операции. Въпреки сериозните препятствия, Москва доказа своята способност да поддържа логистично своите войски в бойни операции далеч от границите си“.

Въпреки трудностите, пред които са изправени, руските ВКС успяват да натрупат значителен опит в хода на въздушните операции, като към 28 септември 2017 около 86% от пилотите на ВКС преминават през военната кампания в Сирия: 75% от екипажите на стратегическата авиация, 79% от екипажите на оперативно-тактичесската авиация, 88% от военно-транспортната авиация и 89% от армейската авиация – вертолети. Като бъде отчетен фактът, че количеството полети и нанесени удари се увеличиха драстично през месеците октомври и ноември, то със сигурност този процент вече надвишава 90.

В допълнение, над 200 образци въоръжение и бойна техника преминават изпитания в реална бойна обстановка. Военната кампания на Русия в Сирия представлява най-масовото и успешно използване на високоточни боеприпаси – крилати ракети с морско и въздушно базиране. В хода на бойните действия Русия успява да идентифицира и отстрани недостатъците на своето въоръжение, както и да изпробва и внесе съответните изменения в своята тактика. Наблюдавайки представянето на руското въоръжение, особено това на изтребителя С-35, фронтовия бомбардировач Су-34, както и на зенитно-ракетния комплекс С-400, редица държави, в това число Турция, Саудитска Арабия и Обедините арабски емирства, сключиха договори за тяхното закупуване.

Подчертавайки, че Русия няма намерение за продължително участие в сирийския конфликт, поради което се опитва да създаде условия за завършване на своето участие, анализът обобщава, че „интервенцията на Русия в Сирия досега се оказа ползотворна за страната. Москва обезпечи своето влияние и присъствие в Сирия и разшири обхвата си в Близкия Изток, където все повече се разглежда като ключов участник в региона. А сирийското бойно поле позволи на Русия да тества войските, оборудването и тактиката си, докато продължава да търси начини за засилване на бойната ефективност на своите сили“.

Известният френски историк Мишел Гоя (Michel Goya) посвещава на руската военна кaмпания своя статия в Le Monde.

„Интересно е да се отбележи, че тези резултати са получени с доста ограничени ресурси. Отчитайки разгърнатите сили (4 000 до 5 000 души и 50 до 70 самолета като основна сила), както и разходите им за разполагане (около 3 милиона евро на ден), те представляват около една четвърт или една пета от американските сили, средства и разходи в региона. Франция провежда операция „Chammal“ в Левант (1 200 души и около 15 самолета, един милион евро на ден) и изпълнява средно по 6 полета дневно, докато руските самолети  провеждат средно по 33 полета на ден. Предвид получените резултати е безспорно, че руснаците имат оперативна производителност (съотношението между ангажираните средства и техния стратегически ефект) много по-висока от тази на американците или французите“, смята Гоя.

В потвърждение на тезата на Гоя е и публикуваният от германското списание Focus още на 5 март 2016 откъс от поверителен анализ на НАТО, в който се посочва високата ефективност на руските ВКС. Според доклада, ВКС на РФ превъзхождат ВВС на Алианса по отношение на точност и ефективност на въздушните удари, при това, въпреки численото превъзходство на силите на НАТО в региона. Според немското издание, „разположените в Латакия около 40 руски самолети извършват до 75 полета на ден. Ударите са точни и ефективни. Флотът на НАТО разполага със 180 машини, но извършва по само 20 удара по наземни цели“. В анализа се отбеляза, че руската операция е принудила терористите да спрат своята „демонстрация на сила“ (show of force) поради страх от въздушни удари”. В доклада се казва, че разположените Су-35 в Сирия превъзхождат изтребителите на Алианса, а руските пилоти са по-добре обучени. Бойните способности на руските ВКС са повишени допълнително от предоставяната от сирийските военни разузнавателна информация.

Според Гоя Москва значително е усложнила положението на другите участници в сирийския конфликт, разполагайки зенитно-ракетните комплекси С-300 и С-400, като по този начин не позволява на Вашингтон да създаде своя забранена за полети зона по примера на тази в Либия, осигурявайки защита на ислямистите и свалянето на режима на Кадафи.

Комбинираните операции са ключов елемент от руската доктрина. Целта им е овладяване на ключови точки, дезорганизация на противниковите сили и принуждаване на доброволно отстъпление на онези въоръжени фракции, с които може да се преговаря.

„Операциите от 2016 и особено от 2017 са доказателство за отличното управление, придобито в организацията на комбинираните операции. Няма и следа от безпорядъчните действия по време на войната срещу Грузия през 2008“, пише авторът.

Военната кампания на Русия в Сирия е първата, в която широко се използват крилати с морско и въздушно базиране. Така Русия успя не само да тества своите най-съвременнени оръжия, но и да ги демонстрира:

„Интервенцията очевидно е възможност за руските въоръжени сили да експериментират с оригинални концепции. Първата е СВП-24 (специална изчислителна подсистема), система, която използва руска сателитна навигация, за да определи оптималното падане на неуправляемите боеприпаси“.

В САЩ подобен на СВП-24 комплект е JDAM (Joint Direct Attack Munition), който се монтира на всяка една „глупава” бомба (dumb bomb) конвертирайки я в „интелигентна” (smart) и независеща от метеорологичните условия. Цената на комплекта е около $25 000. Основното предимство на СВП-24 е, че се монтира на самия самолет, а точността на боеприпасите в сравнение със снабдените с JDAM, е два пъти по-висока (в рамките на 3-5 метра). Така, стойността на операциите на ВКС в Сирия се понижава драстично, отчитайки колосалното количество неуправляваеми бомби, наследени още от времето на СССР.

Гоя отбелязва широкото и ефективно използване от страна на Русия на „ултралеката моторизирана пехота“, т.е. пехотни отделения с леки и бързи офроуд автомобили.

Анна Мария Дънер (Anna Maria Dyner), анализатор от Полския институт по международни отношения (Polskiego Instytutu Spraw Międzynarodowych) е убедена, че с проведената в Сирия военна операция, Русия промени разпределението на силите в региона.

„Операцията в Сирия имаше за Москва военно и политическо значение. Непосредственият му ефект беше да укрепи силата на Башар Асад, а руснаците успяха да консолидират позицията си в ролята на преговарящ по Сирия. Операцията също така позволи да се спре заплахата, породена от действията на ИД, далеч от границите на Русия, както се изисква от нейната военна доктрина.

Сирийската операция показа, че възможностите на руската армия (включително силите за специални операции) в провеждане на операции извън бившия Съветски съюз са се увеличили. Руснаците успяха да си върнат базите Тартус и Хмеймим, като осигурят перспективата за тяхното функциониране в бъдеще…

Операцията показа, че руснаците са успели да постигнат максимален ефект със сравнително малки средства (без да включват сухопътни сили). Това демонстрира какви промени са направени в руската стратегия за водене на съвременни войни (в началото имаше опасения, че действията на въоръжените сили на РФ ще бъдат сравнени с операцията в Афганистан, където съветската армия е прекара почти почти 10 години и не постигна реални резултати, като едновременно претърпя тежки загуби)“, смята полският експерт.

Рационалността във външната политика на Русия

„Москва се оказа много по-адекватна в многостранната дипломация, отколкото очакваха Съединените щати. Като се основава на турските страхове относно американската военна помощ за кюрдите и прилагайки реална политика (основаваща се на практически съображения, изоставяйки идеологически или морални принципи – нем. Realpolitik) в договарянето с Арабските емирства в Персийския залив и Саудитска Арабия, Русия спечели подкрепа за нейното предпочитано решение: поддържане на Асад като формален ръководител на Сирия (поддържайки чрез неговия режим ключови части от страната), но развитието на ефективни сфери на влияние (под названието „зони за деескалация“), при които ключови покровители на сирийската опозиция, започвайки с Турция, биха могли да подсигурят своите интереси и да осигурят безопасни пространства за своите поддръжници“, пише в своята статия доктор Николас К. Гвосдев (Nikolas K. Gvosdev), доцент в Департамента по въпросите на националната сигурност във Военноморския колеж на САЩ (U.S. Naval War College) и старши редактор на популярното американско издание The National Interes.

Успешните действия – военни и дипломатически – на Русия в Сирия, промениха коренно отношението на страните от региона на Персийския залив, на първо място на Саудитска Арабия. Рияд, както и останалите столици в региона осъзнаха, че Путин се превърна в единствения световен лидер, който поддържа добри отношения и намира общ език както със сунитските, така и с шиитските държави в Близкия Изток. Точно това му качество превръща в Русия в незаменим и предпочитан партньор и арбитър при разрешаването на противореченията в региона.

От началото на управлението на Владимир Путин външната политика на Русия се отличава с принципност, последователност и предсказуемост. Риториката на Москва съвпада с нейните действия на международната сцена.

Откакто е начело на Русия, Путин демонстрира „много последователно ръководство, последователно послание“, смята Пол Салем (Paul Salem), вицепрезидент на Близкоизточния институт (Middle East Institute) във Вашингтон – „Той казва каквото прави, прави каквото казва“.

В същото време политиката на САЩ и съюзниците им през последните близо 3 десетилетия дестабилизира планетата: според направена през октомври 2017 справка от библиотеката на Конгреса на САЩ (Congressional Research Service), за периода 1800–2017 САЩ са извършили 392 военни интервенции, като за периода на Студената война (1948-1991) броят е 46, а от 1992 до 2017  – 188, като само в рамките на 2000-2017 военните вмешателства на САЩ са 126. В същото време САЩ обвиняват Русия в агресия. Днес опасността от ядрена война е по-голяма отколкото през октомври 1962.

Двойните стандарти, арогантността, перцепцията за безпогрешност, изключителност, превъзходството на англосаксонската раса над останалите, перманенти провокации и конфронтации, тотална милитаризация, диаметралната противоположност между риторика (заявления и послания) и действия – това са атрибутите на така наречените западни демокрации днес.

Дори традиционните съюзници на Запада в Близкия Изток – Саудитска Арабия, Йордания, Катар и ОАЕ, осъзнават, че за разлика от Запада, Русия спазва своите поети ангажименти и довършва започнатото, като не предава своите съюзници. Това е и основната причина за стремежа на страните от региона към подобряване и задълбочаване на връзките си с Русия – в икономическата, културната и военната сфера.

На 5 октомври 2017 кралят на Саудитска Арабия Салман ибн Абдул-Азиз Ал Сауд посещава Москва: историческа визита, която се случва са първи път в периода на двустранните отношения  между Саудитска Арабия и Русия, когато през 1926 Съветският съюз е първата държава, която признава новообразуваното кралство.

„Отношенията между Русия и Саудитска Арабия са стигнали до исторически момент”, заявява пред медиите Адел ал-Джубейр, министър на външните работи на Саудитска Арабия след срещата със своя колега Сергей Лавров.

Kралят на Саудитска Арабия Салман ибн Абдул-Азиз Ал Сауд и президентът на Русия Владимир Путин/ Photo: Sefa Karacan – Anadolu Ajansı

И още:

„Сигурни сме, че по-нататъшното укрепване на руско-саудитските отношения ще има положително въздействие върху поддържане на стабилността и сигурността в региона и света“.

“Това посещение означава признаване на много важната стратегическа роля на Русия в региона”, смята Дейвид Ригуле-Розе (David Rigoulet-Roze) от Института за стратегически анализи (l’Institut d’analyse stratégique).

Две години се оказаха достатъчни за Москва, за да внуши на най-яростния противник на режима в Дамаск  – Саудитска Арабия – да смекчи позицията си относно Башар Асад, като за последните няколко месеца отношенията между Москва и Рияд придобиха качествено изменение, което даже предизвиква безпокойство във Вашингтон.

„Това е първият действащ саудитски монарх, който посещава Москва, а не беше толкова отдавна, преди две десетилетия, когато саудитците наливаха пари в Афганистан, за да воюват срещу Съветския съюз…. (Визитата на краля на Саудитска Арабия – бел. авт.) не получи подобаващо внимание в САЩ, но аз не мисля, че саудитците променят обвързаността си, това е просто умна външна политика от тяхна страна и от страна на Путин, който наистина се позиционира като крайъгълният камък на Близкия Изток“, е коментарът на Мохамад Бази (Mohamad Bazzi), доцент по журналистика в Нюйоркския университет и бивш помощник-стажант в Близкия изток в Съвета по международни отношения по повод на визитата на краля на Саудитска Арабия.

4-дневното посещение на крал Салман е сериозен сигнал относно новото мислене на Саудитска Арабия и красноречиво доказателство за ролята на Москва в Близкия Изток.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

„Саудитците сега осъзнават, че руснаците могат да бъдат единствената страна, която е в състояние да разреши конфликта в Сирия. Те нямат проблем с идеята, че режимът може да остане… режимът вече не е проблем, дори президентът вече не е проблем“, твърди ръководителят на отдела за отбрана и сигурност в Изследователския център на Персийския залив в Дубай Мустафа Алани, цитиран от Bloomberg в статия от 8 септември 2017, красноречиво заглавена „Дори саудитците се обръщат към Русия, тъй като враговете на Асад губят сърце“ (Even the Saudis Are Turning to Russia as Assad’s Foes Lose Heart).

През същия период Саудитска Арабия е домакин на преговори за обединение на различните сирийски опозиционни фракции. „Виждам промяна в позицията на Рияд“, казва Кадри Джамил, бивш сирийски заместник министър-председател, водещ подкрепяния от Русия опозиционен блок, оценявайки шансовете за достигане на споразумение като „много големи“.

 „Израелците и турците, египтяните и йорданците – всички те бият път до Кремъл с  надеждата, че Владимир Путин, новият господар на Близкия Изток, може да си осигури интересите им и да реши проблемите им. Последният по ред е Саудитският крал Салман, който… трябва да стане първият монарх на богатото нефтено царство, посетил Москва…

Доскоро Вашингтон беше единствената дестинация за такива лидери. Точно сега американската власт в региона очевидно е в отстъпление – свидетелство за успеха на руската военна намеса в Сирия, която отстоя президента Башар ал-Асад след години на настойчивост от страна на САЩ, че той трябва да си тръгне“, пишат в своя материал Хенри Майер (Henry Meyer) и Дона Абу-Наср (Donna Abu-Nasr).

„Това промени реалността, равновесието на властта на терена. Путин успя да превърне Русия във фактор в Близкия изток. Ето защо виждате постоянен поток от посетители от Близкия Изток, които отиват в Москва“, твърди известният дипломат Денис Рос (Dennis Ross), бивш съветник на всички президенти на САЩ от Джордж Хърбърт Уокър Буш (баща) до Барак Обама, бивш специален пратеник в Близкия Изток, както и специален съветник по страните от Персийския Залив на бившия държавен секретар на САЩ Хилъри Клинтън.

Според Джейн Кининмонт (Jane Kinninmont), старши научен сътрудник в Програмата за Близкия Изток и Северна Африка в Чатъм Хаус (Chatham House), известен още като Кралски институт за международни отношения, страните от Персийския залив, вкл. Русия, „се опитват да разнообразят своите съюзи и да не бъдат 100% зависими от САЩ по начина, по който бяха през последните 20 или 30 години“.

 „Те (страните от Персийския залив – бел. авт.) залагат на Москва… В резултат на вакуума, създаден от обърканата външна политика на САЩ, регионалните играчи се стремят Путин или да застане на тяхна страна, или да им помогне, или да участва в големи конфликти в региона“, добавя Мохамад Бази.

Подобна теза изразява и д-р Николас К. Гвосдев, според когото в резултат на успешните действия на Русия и недостатъчната ангажираност на САЩ в конфликта в Сирия „актьорите, на които в миналото политиката на САЩ почиваше, променят своя подход и вярност“.

„В Сирия Съединените щати се обърнаха към двамата си основни съюзници – Турция и Саудитска Арабия – да подкрепят и поддържат опозицията срещу Асад, и разчитаха на кюрдското население в региона да осигури ядрото на бойците за борба срещу Ислямска държава. Всичките трима (съюзници на САЩ – бел. авт.) обаче вече не се доверяват на уверенията на Вашингтон и отправят погледа си към Москва, която да предостави алтернативи и да използва добрите си способности да сключва сделки“, смята експертът.  

„Усилията на Русия все още може да се провалят – скептиците в Съединените щати не грешат, като посочват многобройните предизвикателства – но Русия въпреки това печели от опита. По-важното е – Срещата на върха в Сочи потвърждава, че в региона (на Близкия Изток – бел. авт.) се формира ново преориентиране“, продължава  Гвосдев.

Коментирайки взаимоотношенията между Турция и Русия, авторът пише: „Реджеп Тайип Ердоган, президентът на Турция, сега вижда Путин лице в лице редовно, далеч повече, отколкото той взаимодейства с номиналните си съюзници в Европа и Съединените щати. Ердоган драматично е изместил позицията си – той вече не счита, че е в интерес на Турция да блокира разширяването или проекцията на руската власт в Източното Средиземноморие или в Близкия Изток заради западните съюзници, които според него не вземат под внимание турските интереси“.

Владимир Путин и Реджеп Ердоган / Photo: Kremlin Press Service

Факт е, че Анкара и Москва се превърнаха от противници, изправени пред прага на война, в съюзници, споделящи на този етап много повече общи интереси, отколкото всяка една от двете страни споделя с Вашингтон или Брюксел. Стигна се дотам Турция да заяви, че трябва да преосмисли членството си в НАТО.

Успоредно с това, вместо да търси конфронтация с Иран, към която „номиналните съюзници“ на Турция я призовават, Анкара активно работи с Техеран за укрепването на политическите и икономическите връзки.

От своя страна, възползвайки се от Турция и Русия, Иран няма да допусне да бъде изолиран.

За Путин това ново разбиране с две големи регионални сили, които традиционно са били геополитически съперници на Русия, е важен тест (и евентуално оправдание) на неговия подход към световните дела – не пеаните (песни или поеми, изразяващи триумф или благодарност – бел. авт.) на едно взаимосвързано бъдеще на XXI век, а връщане към класическата политика на сфери на влияние от 19 век“, смята доцентът от Военноморския колеж на САЩ.

През последните две години мозъчни тръстове, политици, анализатори изразяваха позицията, че намесата на Русия в Сирия е продиктувана от репутационните загуби на Москва, произтичащи от политиката й по отношение на Украйна и „анексирането“ на Крим: така, чрез военната операция в Сирия, която същите тези анализатори окачествяваха като „авантюра“ и „блато“ и „втори Афганистан“, Русия имала за цел да възстанови поне частично своя имидж на международната сцена. Репутацията на Русия се увеличи значително като вторичен ефект от успешната военна кампания и дипломация.

Освен ликвидирането на реалната заплаха за Русия в лицето на Даеш в Сирия, превръщането на Турция от инструмент на Запада срещу Русия в неутрален партньор със сигурност е един от най-големите геополитически успехи, които Путин реализира в хода на своята „авантюра“ в Сирия.

„Въз основа на това, следващите стъпки на Москва са да се опита да предефинира нови правила на играта в Близкия Изток с Русия като незаменим съдия. И все пак, ако Русия трябва да играе тази роля, тогава усилията да се опитваме да изолираме и да оказваме въздействие на Русия трябва да се прекратят, включително настоящите кръгове от санкции. Краят на играта за Кремъл не е просто да спечели похвала за дипломацията си, а да създаде заинтересовани страни в поддържането на Русия като една от световните велики сили“, заключава Гвосдев.

Твърденията на значителна част от американските анализатори и университетски преподаватели, според които дипломатическите успехи на Русия в Близкия Изток са изключително вследствие на недостатъчната ангажираност на САЩ в региона от времето на Обама до днес, по мое мнение, не отговарят на действителността. Напомням, че началото на Арабската пролет е по време на мандата на Обама, а в превръщането на Либия в провалена държава, като и последващото подпалването на Сирия, САЩ са основен играч. Ако се върнем назад в историята, присъствието на САЩ в региона далеч не води до стабилност, а напротив  – поражда напрежение, което често преминава във война.

Противно на САЩ, които като продължение на политиката на Британската империя в Близкия Изток отпреди век, разделят страните и ги настройват една срещу друга, използвайки исляма като инструмент (виж Епизод 2, част III  на монографията), Москва нагледно доказа, че не воюва срещу конкретна държава в региона, още по-малко срещу сунитите, както Западът се опита да представи намесата на Русия в Сирия, настройвайки радикалните елементи за агресивни действия срещу Русия, включително и терористични атаки на нейна територия. Единственият противник на Москва в Близкия Изток са терористите. Вместо политика на „разделяй и владей“, Русия налага и поддържа дипломатически отношения, базирани на прагматизъм, взаимен интерес, отсъствие на каквато и да е идеология.

Именно постоянната, но балансирана, отчитаща интересите на всички играчи в региона политика, превърна Москва в предпочитан партньор и съюзник.

„Много малко, ако има въобще някоя, от държавите в региона, желаят да разчитат единствено на съюз със Съединените щати и да зависят от тях като застрахователна полица за своята сигурност. Русия се оказа доста ефективна и това е привлекателно за страните в региона“, казва Гамал Абдел Гавад Солтан (Gamal Abdel Gawad Soltan), учен в Центъра за политически и стратегически изследвания „Ал Ахрам“ (Al Ahram Center for Political and Strategic Studies), Кайро, Египет.

Това е и основният мотив на Саудитска Арабия, която реши да сключи оръжейна сделка с Русия на стойност $ 3 милиарда. В хода на визитата става ясно за намеренията на Саудитска Арабия да закупи зенитно-ракетния комплекс С-400, както да бъде локализирано и усвоено производството на АК-103, също и на противотанковия ракетен комплекс Корнет (по класификацията на НАТО: AT-14 Spriggan) и ТОС-1 (тежка огнеметна система). Предвид факта, че кралството почти изключително купува оръжия от САЩ и Великобритания, очевидно наблюдаваме метаморфоза в двустранните отношения между Москва и Рияд.

Али Бакир (Ali Bakeer), политически анализатор със специален акцент върху страните от Персийския Залив, Турция и Иран, доктор по политически науки и международни отношения:

 „От момента на разпадането на Съветския съюз днес Русия има най-голямо влияние в Близкия Изток. В резултат на това ключовите страни от региона посещават Москва в опит да защитят жизнените си интереси, особено след като осъзнаят, че ролята на Москва в това горещо място на света е нараснала.

Традиционно близките до Москва страни от региона се стремят да разширят двустранното сътрудничество и дори американските съюзници се втурват към Русия. Това е доста необичайна ситуация, както по форма, така и по съдържание, което служи като убедително доказателство, че позицията на Вашингтон в региона повече не вдъхва доверие в съюзниците им, както в миналото.

И още:

„За последното десетилетие американските администрации разочароваха всичките си съюзници в региона. Те не взеха предвид интересите им и не изпълниха поетите ангажименти. Естествената последица от това е загубата на доверие към Вашингтон и обръщане към Русия с цел редуциране на загубите в резултат на политиката на САЩ.

От миналата година Москва се превърна в център на привличане за Израел, Турция и Саудитска Арабия, както и други съюзници на Вашингтон като Йордания, Египет и Катар. Сближавайки се с Москва, те получават това, което е важно за тях, нещо, което не могат да получат дори като съюзници на Съединените щати, смята Бакир.

И докато политолози и анализатори продължават да коментират 2-годишното представяне на Русия във военната операция в Сирия,  на 6 декември 2017 Владимир Путин, по време на своето посещение в ГАЗ (Горьковский автомобильный завод), Нижний Новгород, обяви, че ще се кандидатира за президент на РФ, и в същото време информира журналистите: „Преди два часа министърът на отбраната доложи, че операциите на източното и западното крайбрежие на Ефрат са завършени с пълния разгром на терористите. Естествено, все пак може да има изолирани огнища на съпротива, но като цяло бойното работа на този етап и на тази територия е завършена. Ще повторя – завършена с пълна победа и нанасяне на поражение на терористите.“

Пет дни по-късно, на сутринта на 11 декември 2017 Владимир Путин изненадващо посещава военновъздушната база Хмеймим в Сирия, където е посрещнат от президента на Сирия Башар Асад, министъра на отбраната армейски генерал Сергей Шойгу и  командващия на руската военна групировка генерал-полковник Сергей Суровкин.

Владимир Путин – база Хмеймим, Сирия, 11 декември 2017. Източник: Президент на Росия (официален сайт)

 „Задачата по борба с въоръжените банди тук в Сирия, задача, която трябваше да бъде решена с помощта на широкомащабно използване на въоръжените сили, до голяма степен е решена – решена блестящо…

Сирия е съхранена като суверенна независима държава. Бежанците се връщат в домовете си. Създадени са условия за политическо уреждане под егидата на Организацията на обединените нации. В съответствие с международните споразумения, руският център за примирение на враждуващите страни продължава да оперира в Сирия.

Тук бяха създадени и ще действат на постоянна основа два пункта за базиране: в Тартус и в Хмеймим. Ако терористите в Сирия отново вдигнат глави, ние ще им нанесем такива удари, каквито все още не са виждали.

За малко повече от две години руските въоръжени сили заедно със сирийската армия победиха най-боеспособната групировка от международни терористи и в тази връзка реших: значителна част от руския военен контингент в Сирийската Арабска Република се връща у дома, в Русия.

Завръщате се с победа…

Заповядвам на министъра на отбраната и на началника на генералния щаб: да се пристъпи към изтегляне на руската войскова групировка до пунктовете на постоянната им дислокация“, заявява в приветственото си слово пред  личния състав на военновъздушната база Хмеймим Върховният главнокомандващ на Въоръжените сили на Руската федерация.

Реакциите на решението на Путин последват незабавно.

В същия ден The New Yorker съобщава, че от администрацията на президента на САЩ Доналд Тръмп са заявили за готовността да приемат Асад да остане на поста си до 2021, когато са следващите избори за президент в Сирия.

И тук далеч не става дума относно това, че САЩ и съюзниците им са осъзнали, че Сирия без Асад ще се превърне в déjà vu на Либия: предвид разпредението на силите в Сирия и постигнатите резултати Западът бе принуден да се съгласи с факта, че всякакви искания за отстраняването на Асад са нереалистични. „Решението на САЩ отразява ограничените възможности на администрацията, военната реалност на терена, успехите на руските, иранските сили и Хизбула в подкрепата на режима на Асад“, отбелязва изданието.

Главната цел за САЩ в Сирия е отстраняването на проруския и проикрански президент Асад, ето защо страховете на управляващите в САЩ са, че Асад все още няма алтернатива, като в случай, че реши да участва в президентските избори през 2021, вероятността да бъде преизбран е висока.

В излъчено на 17 декември 2017 интервю за телевизионния канал France 2 президентът на Франция Еманюел Макрон описва Башар Асад като „враг на сирийския народ“, който, „ще трябва да отговаря за престъпленията си пред своя народ, пред международните съдилища“, но осъзнавайки реалността добавя: „Трябва да говорим с Асад и неговите представители“.

И още:

„Башар ал-Асад ще бъде там (на поста си като президент на Сирия – бел. авт.). Той ще бъде там, защото е защитен от онези, които са спечелили войната на земята, било то Иран или Русия“, смята президентът Макрон.

Трансформацията в позицията на Париж реално идва с избирането на Макрон за президент. Разбира се, тази метаморфоза на първо място обуславя настъпилият пълен обрат в обстановката в Сирия в резултат на ефективната намеса на Русия. Публичното отричане на този факт, както от страна на САЩ, така и от страна на Франция, не променя реалната обстановка, свидетелстваща обратното.

Още на 8 септеври 2017 по време на съвместната пресконференцията министърът на външните работи на Франция Жан-Ив Льо Дриан заявява: „Стигнахме до етап, когато можем да говорим за живота след ИД… За да се започне политически преход, не трябва да се настоява за изпълнение на каквито и да са предварителни условия, а именно на отстраняването на Асад. А Франция от своя страна вече заяви, че Асад не е самоцел на политическо решение“.

Очевидно е, че позицията на външния министър на Франция радикално се различава от тази на социалиста Жан-Марк Еро – министър-председател и впоследствие министър на външните работи по време на управлението на социалиста Франсоа Оланд.

 „Сирийската война осигури на Русия нова тежест в доминирания от САЩ в продължение на десетилетия регион на Близкия Изток. Сключвайки съюз с Иран и Турция, умният стратег Путин принуди Запада да катапултира (нем. katapultieren – в смисъл да го отстрани от политическата игра в региона – бел. авт.), като освен това осигури политическото оцеляване на най-близкия си съюзник – сирийския управник Башар ал-Асад. Западът с радост би отправил диктатора-алауит, който седеше усмихнат до Путин в Хмеймим, но военната помощ на Москва в борбата срещу ИД и по-умерените бунтовнически групи, които Вашингтон подкрепяше половинчато, предотврати това. Под ръководството на Доналд Тръмп Вашингтон рискува да бъде маргинализиран в Близкия Изток“, се казва в материал на австрийския Wiener Zeitung – един от най-популярните в Западна и Централна Европа вестници.

Според авторката Инес Шолц (Ines Scholz) „военната намеса на изгряващата сила Русия през 2015  в полза на режима на Асад е продиктувана преди всичко от геостратегически интереси“. Така Москва не само съхрани логистичния си пункт в Тартус, но вече изгражда пълноценна военноморска база, която ще е в състояние да приема абсолютно всякакъв размер надводни и подводни бойни кораби. Освен това, Русия изгради своя съвременна и напълно осигурена военновъздушна база в Хмеймим. Договорът за безвъзмездно ползване на базата, който Путин внесе в руската Дума на 13 декември 2017, е за срок от 49 години и автоматично удължаване в случай, че страните не решат да го прекратят.

В рамките на 3-5 години, в случай на задържане или допълнително влошаване на  достигналите безпрецендентно ниско ниво отношения между Вашингтон и Москва, най-вероятно Русия ще изгради свои бази на ВМС в Египет, Либия и Судан, особено ако се отчете фактът, че на 30 ноември 2017 стана ясно за постигнато предварително споразумение между Русия и Египет, което разрешава на ВКС на Русия да използват въздушното пространство и военновъздушните бази на Египет. В случай, че споразумението бъде финализирано, то това ще бъде голямото завръщане на Русия в Египет, след като през 1973 президентът Мохамед Ануар Садат настоява съветските войски да напуснат страната му, превръщайки се в близък на Вашингтон съюзник.

Президентът на Русия Владимир Путин и египетският президент Абдел фатах Сиси, 11 декември 2017, Кайро / снимка: Ройтерс

Относно Либия – такова споразумение беше постигнато още при управлението на Кадафи, което и беше една от причините Западът да отстрани либийския лидер. Очевидно Русия вече не просто ще присъства в Средиземно море. След години на абсолютна доминация, Шести флот на САЩ, в чиято зона за отговорност е Средиземно море, ще трябва да се примири с промяната на статуквото.

Що се касае до база в Судан, то това стана ясно по време на официалната визита на президента на Судан Омар ал–Башир на 23 ноември 2017 в Сочи. База на Русия в Судан ще внесе допълнителен импулс в намеренията на Саудитска Арабия за изграждане на добри отношения между Рияд и Москва.

В допълнение, базираният в Манама, Бахрейн, Пети флот на САЩ, в чиято зона за отговорност влизат Персийският залив, Червено море и Арабско море, ще бъде принуден да изпитва перманентен дискомфорт заради присъствието в непосредствената близост руски бойни кораби.

Неоспорим факт е, че Владимир Путин успешно възвръща и разширява влиянието на Москва в Близкия Изток, загубено вследствие на колапса на Съветския съюз, края на Студената война, разширяването на американското военно присъствие в района на Персийския залив, Централна и Източна Европа, както и увеличаването на броя на членовете на НАТО от 16 на 29.

„Опитът от последните две години показа, че без участието на Русия терористичната групировка Ислямска държава нямаше да бъде елиминирана. Много от неприятелите на Русия потриваха ръце преди известно време, говорейки, че Сирия за Русия ще стане втори Афганистан, по аналогия с времето на Съветския съюз; че Москва ще заседне там и ще воюва до безкрайност. Днешното решение показва, че всички рискове са оценени грамотно, основната задача е изпълнена и Сирия за Русия няма да се превърне във втори Афганистан“, смята съветникът на директора на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ), ориенталист и експерт по Близкия изток и Азия, Елена Супонина.

Ще си позволя да завърша тази част, цитирайки британския журналист и автор на четири книги за Близкия Изток – Джон Брадли (John Bradley), който представя своята гледна точка през призмата на малцинството трезви, обективни и рационални западни анализатори относно кардиналната промяна в Близкия Изток, която Путин постигна в рамките на две години, и неговата успешна геополитическа игра в региона, както и относно евентуалните последствия за Запада, Израел и техните сунитски съюзници. На практика, предсказаното от Брадли през 2012 и препотвърдено през 2015 (виж Епизод 2, част IX на монографията) се сбъдва с невероятна точност през 2017, въпреки че Вашингтон продължава да прави всичко възможно, опитвайки се да предотврати неизбежното – пореден пълен провал, водещ до поредното компрометиране на и без това силно омърсената международна репутация на САЩ.

„Когато Русия влезе в сирийската гражданска война през септември 2015, тогава американският секретар по отбраната Аш Картър предсказа катастрофа за Кремъл. Владимир Путин „налива масло в огъняна конфликта‘, каза той, и стратегията му за борба срещу ИД, подкрепяща режима на Асад, беше „обречена на провал“. Две години по-късно Путин изплува триумфално, а бъдещето на Башар ал-Асад е сигурно. Те скоро ще обявят победа над ИД в страната.

Мрачният провал се оказа нашето цинично усилие да инсталираме сунитски режим в Дамаск, прилагайки същия сценарий от Афганистан от 80-те години на миналия век. Ние щяхме да обучаваме, финансираме и подкрепяме джихадисти, чуждестранни и местни, в партньорство с арабските деспоти от Персийския залив. По този начин щяхме да заграбим от Русия единствената й военноморска база в топли води, Тартус, на средиземноморското крайбрежие на Сирия. В процеса щяхме да създадем буфер между Иран и неговия базирани в Ливан прокси, Хизбула, за да разделим антиизраелската шиитска ос. И ние още повече щяхме да маргинализираме Иран, разширявайки влиянието на нашите сунитски съюзници в Залива от Ливан все по-дълбоко в Левант. Половин милион сирийци бяха избити вследствие на тази лекомислена схема, която геополитически доведе до точно обратния от планирания резултат.

Путин обаче бе схванал реалността още от самото начало. За разлика от афганистанците, обикновените сирийци бяха свикнали да живеят в либерална, разнообразна култура, която, макар и политически репресивна, подкрепяше мирното религиозно съжителство. Повечето от тях бяха разтревожени да видят страните си трансформирана в уахабитска теокрация. Асад, с всичките му недостатъци, беше буферът между тях и кървавите междуособици. Те останаха с дявола, който познаваха, нямаше народна революция срещу Асад – нищо подобно на въстанието на Тахрир (площад „Освобождение“ в централната част на Кайро – бел. авт.), което изгони мразения египетски диктатор Хосни Мубарак. Милионите демонстриращи в Дамаск бяха в подкрепа на режима. Сред две трети от сирийското население, живеещо сега в контролирани от правителството части на страната, Асад е по-популярен от всякога, а Путин е герой“.

Личното мнение на автора относно Путин е, че „за разлика от този, който живее в Белия дом, без значение точно кой, той е човек на думата си, насърчава стабилността, а не хаоса“.

И още:

„Не е необходимо да сте фенове на Путин, за да признаете, че не беше той този, който започна една след друга незаконни инвазии в региона, оставяйки милиони мъртви, осакатени и разселени. И той не само че ограничи потока на сирийски бежанци в нашия континент, но започна да обръща тенденцията. Половин милион сирийци са се завърнали в страната само тази година…

Изключително окуражаващо е, че имаше толкова малко дезертьори от сирийската армия, съставена предимно от сунитски мюсюлмани (80% според някои изчисления). Те се биеха срещу безброй сунитски джихадистки групи в името на доминиран от Алауитите режим, заедно с руски войници, ужасени (за разлика от нас) от касапницата, извършена срещу техните събратя християни, а така също и най-твърдолинейните шиитски милиции, изпратени от Иран, и Хизбула, които също бяха решени да защитят собствената си религиозна група. Като се има предвид как Тунис и Турция – двете исторически светски мюсюлмански страни в региона – бързо прегръщат ислямизма и как сунитските шиити продължават да разкъсват голяма част от останалата част от Близкия изток, победата на плурализма и секуларизма над нечестивия уахабистки джихад в Сирия е в крайна сметка възвисяваща“, завършва Брадли.

Геополитическите противници на Москва са принудени да признаят, че загубиха тази битка от войната срещу Русия в (и за) Сирия. Защото, както вече писах подробно, конфликтът в Сирия беше прокси война на Запада срещу Русия (и съюзниците й, преди всичко Иран).

От края на Студената война Западът води 5 прокси-войни срещу Русия: в Сърбия, в Чечня, в Грузия, в Украйна, в Сирия. В три от войните Западът е срещу официалните власти, подкрепяйки джихадисти. След цветната революция през 2003 в Грузия, Западът използва самоувереността и лекомислието на един авантюрист и вече апатрид (лишен през 2015 от грузинското си гражданството, а през 2017 е лишен от връченото му през 2015 украинско гражданство). А след поредната цветна революция и последвалия преврат в Украйна, Западът инсталира русофобски режим, открито реанимиращ и промотиращ нацизъм, който, поне засега, се оказва съвместим с изповядваните и натрапваните от Запада (а)морални „ценности“.

Русия загуби в Сърбия, спечели в Чечня, спечели в Грузия, неизбежно ще спечели в Сирия, със сигурност не е загубила в Украйна, възвръщайки си Крим в името на историческата справедливост.

„Какво щеше се случи ако не бяхме се намесили в Сирия? През 2015 под контрола на правителството беше малко над 10% от територията. Един месец или два, и до края на 2015 Сирия щеше да бъде изцяло завладяна от ИД. Ирак в по-голямата си част – също. ИД набираше обороти, разпространяваше се в съседните страни. Няколко хиляди наши граждани заминаха там да воюват. Щеше да ни се наложи да се сблъскаме с тази сила вече на наша територия. Те щяха да действат в Кавказ, Централна Азия и в региона на Волга. Щяха да възникнат далеч по-големи проблеми. Счупихме гръбнака на ИД в Сирия. Фактически нашите въоръжени сили разгромиха врага в далечните подходи към границите на нашата държава“– армейски генерал Валерий Герасимов, началник на Генералния щаб на Въоръжените сили на Русия в интервю за Комсомольская правда, 16 декември 2017.

*Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на автора чрез запитване до изданието Memoria de Futuro.

Photo: Getty Images

В края на октомври 2017 година в много британски медии се завъртя тревожната новина, че рекорден брой деца – около 50 на седмица – прибягват до консултации и услуги в клиники за смяна на пола. Според специалистите това увеличение е драстично и се дължи на засиленото говорене и обсъждане на джендър тематиката и на темата за равноправието на половете в училище, и като цяло в общественото пространство. Във Великобритания децата на възраст 11 или повече години могат да бъдат лекувани легитимно с хормони, за да се потиснат промените в тялото през пубертета. След като стигнат до 16-годишна възраст, младежите могат да решат дали все още искат да продължат с промяната на пола си. В този случай те се подлагат на засилена хормонална терапия – момичетата приемат тестостерон, а момчета – естроген, за да се задейства промяната.

Джош (9 год.) „преминава“ от момиче към момче през декември 2015 г. На снимката е със своята майка Люси. Photo: The Guardian

Още през юли 2017 британското издание The Telegraph обяви официалните данни, според които броят на децата, насочени към клиники за полова идентичност, се е увеличил четворно през последните пет години. Експертите предупреждават, че този скок отчасти се дължи на все по-навлизащата практика да се обсъждат трансджендър теми в училищата. Според тях това насърчава децата да поставят под въпрос идентичността си и „посява смут“ в подрастващите им умове.

Изданието посочва, че според данни на Службата за развитие на половата идентичност – институция  към Националната служба по здравеопазване за трансджендър деца и намираща се в центъра Тависток в северен Лондон – през изминалата година (2016 – бел. прев.) 84 деца на възраст между три и седем години са били изпратени за консултация, в сравнение с едва 20 през 2012/13 г. Броят на децата под десетгодишна възраст, насочени към службата, също е нараснал четворно – от 36 през 2012/13г. на 165 през изминалата година (2016). Общият брой на децата и младежите между три и осемнадесет години пък е скочил повече от шесткратно – от 314 преди пет години до 2 016 деца през 2016 г. Това означава по 39 деца средно на седмица за 2016 г. В края на октомври 2017 цифрата е вече 50 деца на седмица.

Попи (9 год.) преминава от момче в момиче през декември 2015 г. На снимката – със своята майка Клеър. Photo: The Guardian

Крис Макговърн, бивш съветник в Министерството на образованието на Великобритания, заявява: „Това се е превърнало в индустрия – хора градят кариерите си върху насърчаването на деца да поставят под въпрос пола си във възраст, в която те просто трябва да бъдат оставени да бъдат деца. Когато учителите повдигат тези теми, децата могат да се объркат и да се травмират.“

Макговърн, понастоящем председател на Кампанията за истинско образование, добавя:  „В известен смисъл налагаме на децата проблеми, касаещи възрастни хора. Училищата се намират под голям натиск да изпълняват една политически коректна програма.“

Според д-р Джоана Уилямс, университетски преподавател и автор на книгата „Жени срещу феминизма“, училищата „сеят смут“ в детските умове чрез преекспонираното обсъждане на трансджендър въпроси. Тя твърди, че феминистите се опитват да променят училищните политики по отношение на пола, добавяйки, че децата насила биват карани да „отучат“ разликата между момче и момиче.

„Проучванията показват, че едва 1% от хората изпитват проблеми, свързани с пола си. Въпреки че броят на трансджендър децата е малък, той бързо нараства. Децата – насърчавани от това, което виждат в училище – започват да поставят под съмнение своята полова идентичност на все по-крехка възраст“, разказва пред The Telegraph д-р Уилямс. Тя добавя, че нарастващият брой на насочени към полова консултация деца се дължи на новоприети политики в училищата, които вече „поощряват дори най-малките деца да се замислят дали наистина са момчета или момичета.“

Д-р Поли Кармайкъл, водещ психолог в Националната служба по здравеопазване и директор на Службата за развитие на половата идентичност, защитава преподаването на трансджендър въпроси в училищата. Тя заявява пред The Sunday Telegraph: „Добре е, че училищата залагат тези теми в програмата. Училищата няма да навредят на децата, ако бъдат внимателни и предлагат възможност за обсъждане на актуални въпроси.“ Д-р Кармайкъл добавя, че полът е сложен предмет, по който децата трябва да бъдат обучавани в училище по „подходящ за възрастта“ начин.

Децата, могат да бъдат препратени към Службата за развитие на половата идентичност от техния личен лекар или от психиатричната служба за деца и юноши. След шестмесечно умствено-социално оценяване от специалист се съставя план за действие, който може да представлява удължено консултиране или физическа намеса.

Децата, навлезли в пубертета (от около 11-годишна възраст), могат да бъдат препратени към ендокринологична клиника, която би могла да им предпише серия от лекарства, блокиращи хормоните и съответно отлагащи пубертета. На децата, навършили 16-годишна възраст, могат да бъдат изписани хормони на срещуположния пол, които да им позволят да приемат неговите физически характеристики.

Още в края на 2016 бритаският вестник The Guardian в свой подробен материал по темата подчертава, че най-противоречивата част от тази практика е възрастта, на която на децата биват предписвани хормони на срещуположния пол. Последствията могат да бъдат необратими и да доведат до загуба на плодовитост. Според нейните защитници, обаче – като д-р Норман Спак, педиатър-ендокринолог в Детската болница в Бостън, САЩ, и пътеводна светлина за британските си колеги – е излишно да се изчаква до навършване на 16-годишна възраст. Д-р Спак твърди, че е предписал лекарства, блокиращи хормоните, на „около 200 деца“ при навлизането им в пубертета и в последствие всяко едно от тях е решило да приема хормони на срещуположния пол, тъй като „нито едно не си променя мнението“.

Д-р Норман Спак: „Ние не променяме пола на хората, а просто установяваме какъв е и го поправяме.“ Photo: Getty Images.

Опасяващи се, че ще изпуснат „прозореца“, в който техните деца могат да сменят пола си, някои британски родители прибягват до домашно лечение и купуват хормони и медикаменти от Индия и други страни през интернет.

Част от тях се обръщат към д-р Хелън Уебърли – собственичка на противоречива частна практика в Уелс, която през лятото влезе в заглавията на медиите с това, че предписва полови хормони на 12-годишно дете. Уебърли е имала около 500 млади пациенти, от които 50 са „продължили към лечение“. Консултантската ѝ дейност се провежда предимно чрез Скайп и имейли, макар че се среща с децата и техните родители преди да предпише лекарства. Според нея практиката е „радикална, но това не означава, че е грешна.“

В същото време Д-р Кармайкъл, за която стана въпрос по-горе, и членовете на нейния мултидисциплинарен екип в Тависток са на мнение, че диагностицирането на деца преди навлизането им в пубертета не е толкова лесно: „Не знаем – и в действителност, не можем да знаем – какви ще бъдат дългосрочните последици от подобни решения.“ Тя също така изтъква, че разглеждането на половата дисфория като проблем, който може да бъде „разрешен“ чрез хормонално лечение, „представлява медикализиране на сложните въпроси около идентичността, което води до търсенето на единствено медицински решения.“ В службата освен ендокринолози, работят още психолози, психотерапевти, психиатри и други.

Службата за развитие на половата идентичност, намираща се в Център Тависток в Лондон

Вестник Daily Mirror обобщава, че Службата за развитие на половата идентичност, намираща се в центъра Тависток в Лондон, следва четири етапа, които водят до окончателна промяна на пола и тялото при подрастващите. Възприет е „поетапен модел на грижи“, за да се предпазят децата от това, че могат предприемат стъпки за промяна на пола си и след това да съжаляват.

Децата на тригодишна възраст първо се съветват заедно с родителите си и тогава могат да се явят за първи път в клиниката. Този етап може да продължи години. Оценката и анализът се извършват, за да се избегне риск от самонараняване и самоубийство.

Точно преди пубертета (на 11-годишна възраст) на пациента могат да бъдат предписани хормонални блокери. Пълните психологически ефекти от тези лекарства и как те променят развитието на мозъка, са неизвестни. Но тази терапия позволява на децата да опознават своята развиваща се полова идентичност с екип от специалисти.

Третият стадий започва на 16-годишна възраст, когато се предписва естроген или тестостерон след минимум 12 месеца прием на хормонални блокери. Това може да доведе до необратими промени в тялото, като например растеж на гръдните тъкани. Лекарите изискват лицето да е в образователна или трудова заетост, когато заявява своята предпочитана полова роля.

Етап 4 е операция за промяна на половите органи.

Обобщение и превод: Memoria de futuro

Източници: The Telegraph
The Guardian
Daily Mirror

„Сирин и Алконост. Радостната и печалната песен“. Художник: Виктор Васнецов (1896). Според руските легенди и предания рано сутринта на 6 август, на празника на Ябълковия Спас (Яблочный Спас), в ябълковата градина долита птицата Сирин, която е с глава на девица. Плачейки, тя започва да пее тъжни и печални песни. След като денят преполови, долита райската птица Алконост, с глава и ръце на девица, и започва да пее радостни и щастливи песни, смеейки се. Алконост маха с крилете си и от тях капе жива роса, от която ябълките се сдобиват с чудодейна лечебна сила.

Миналата година се навършиха 100 години от Великата октомврийска социалистическа революция. С какви резултати посрещна Руската федерация годишнината на Октомврийската революция, чийто празник – 7 ноември, беше отменен и „забулен“ с изкуствения Ден на народното единство (подобно на срамежливото закриване на  надписа „Ленин“ на мавзолея по време на парадите)?

През август 2017 г., буквално преди юбилея на Октомврийската революция, международен екип от експерти, начело с Томас Пикети, автор на научния бестселър „Капиталът в XXI век“, публикува докладa „Oт Съветите до олигарсите: неравенства и собственост в Русия през 1905-2016 година“. Той може да бъде открит в интернет и вече беше хвърлен в информационното пространство (това направи Е. С. Ларина в интервю за Комсомолская правда). Според доклада обемът на руския офшорен капитал надвишава нивото на валутните резерви на страната около три пъти. През 2015 г. обемът на активите, прехвърлени в офшорни зони, възлиза на около 75% от националния доход на страната. С други думи, в офшорните центрове има почти толкова финанси на богати руснаци, колкото цялото население на Руската федерация държи вътре в страната.

По данни на Global Wealth Report, 1% от богатите руснаци държат 71% от всички лични активи на Русия. За сравнение, на 1% от богатите в Индия се падат 49% от личните активи, в Африка – 44%, в САЩ – 37%, в Китай и в Европа – 32%, в Европа – 17%. Средният световен показател е 46%, а у нас той е 71%, т.е. богаташите в Русия са надвишили световните индекси с 1,6 пъти. Друг показател, по който Руската федерация води, е делът на 5-те процента най-състоятелно население в личното богатство на страната – 82,5%. Останалите 95%, следователно, притежават 17.5%. Друга убийствена цифра: 96 руски милиардери притежават 30% от всички лични активи на руските граждани. Средният световен индекс е 2%. Това означава, че руските милиардери са 15 пъти по-богати от осреднения световен показател.

По данни на компанията Knight Frank, които се съдържат в доклада, изготвен под ръководството на Т. Пикети, в Русия броят на мултимилионерите, притежаващи над 30 милиона долара, на центамилионерите – от 100 милиона нагоре, и на милиардерите, се е увеличил 3.5 пъти за периода 2004-2014 г. и според прогнозата до 2024 г. ще се увеличи още 0.5 пъти. Другата страна на медала е следната: от 1992 до 2016 от Русия под формата на незаконни финансови потоци са откраднати 1.7 трилиона долара и суровини за 5 трилиона долара. А някога Маркс беше писал, че собствеността не е кражба, а юридическа връзка.

По оценка на Global Burden of Disease Studies Русия е на 119-о място в света по състояние на здравето на гражданите; в класацията за качеството на живот на възрастните хора (размер на пенсиите, здравен статус и качество на социалната среда) Руската федерация е на 79 място от 91. Според нашия Росстат 22.7 милиона души (15.7%) имат доход под жизнения минимум (който, според нас, е занижен), т.е. те са бедняци. Според критериите на Евростат, към числото на бедните се отнасят тези, които имат доход под 60% от средния доход в дадена страна. У нас те са 25%.

„Преместване на дома“. Художник: Виктор Васнецов (1876)

По неотдавнашни данни: на 6 октомври РИА Новости пише, че Русия е на първо място в Европа по ранна смъртност при мъжете: 43% от мъжете в Русия умират преди достигане на 65-годишна възраст. В Украйна и Беларус този показател е 40%, в Молдова – 37%, в Литва – 36%. Отговаряйки на въпроса защо това се случва, експертите казват, че една от причините са психотравмите и  стресът, които мъжете са преживели през 90-те години. С други думи, капиталистическият начин на живот в Русия може да си съществува, но капиталистическа Русия е умираща или просто мъртва Русия.

Капитализмът като система в Русия като цяло може да съществува само за разграбване на страната, в качеството си на средство за този процес. И тъй като основният фактор при натрупването на средства на върха беше потреблението и грабенето на съветското наследство, собствено производство не се развиваше.

Неотдавна много интересно интервю даде един от най-добрите специалисти в икономическата история на СССР, Григорий Ханин – автор на тритомника „Икономическа история на СССР и на Руската федерация“. Както казва Ханин, „през 1992-2015 г. БВП на Русия не се е увеличил с 13.4%, както твърди Федералната статистическа служба, а е намалял с 10,2%. Производителността на труда през това време не се е увеличила с 9,2%, а е намаляла с 30,1%.“. Тоест,  нашата икономика все още не е достигнала нивото от 1991 г. И на въпрос на журналиста Трушкина „Можем ли да преодолеем изоставането си от развитите страни?“ Ханин, като трезвомислещ човек и патриот, отговаря: „Да се преодолее е немислимо. Представете си, че стоите на старта, а опонентите ви са 5 км по-напред“. Ръководството на страната, убеден е Ханин, се опира на  грешни данни за икономиката и подценява дълбочината на проблемите. Възниква илюзията, че икономическият растеж е възможен без сериозни разходи.

„Мислех, – казва Ханин – че по цени от 2015 г. за запазване на дълготрайните активи и техния растеж от 3% на година ще са нужни 14.6 трилиона рубли инвестиции, плюс 900 милиарда рубли за оборотни средства и развитие на човешкия капитал, т.е. в образование, здравеопазване, научни изследвания е необходимо да се инвестират 10,3 трилиона рубли. Всичко това заедно е 25,8 трилиона рубли годишно – една трета от нашия БВП“. На въпрос на журналистката „Нищо ли не може да се направи?“, Ханин казва: „Може, например, да се преразпределят доходите в полза на натрупването на физически и човешки капитал и на най-нуждаещите се слоеве, но дори и това ще изисква огромни усилия. Възможно е, например, да се преразпределят доходите на населението, да се съкрати социалната диференциация на децилните (подоходни, бел. ред.) групи от сегашните 30:1 до 6:1. Тоест, до показателя, съществуващ в повечето западноевропейски страни, но за това ще са нужни много години“.

Тук съм принуден да не се съглася с Ханин. Ние не разполагаме с много години пред нас като време – и с оглед на геополитическата ситуация, и с оглед на задаващата се световна криза, и като се вземе предвид социално-икономическата ситуация в страната. Освен това, преразпределението на доходите в полза на бедните и най-бедните по еволюционен път не работи за никого. Това е революционна мярка. Въпросът е в това дали се прави отгоре или отдолу. Накратко, отсъствието на преразпределителни мерки води страната право към катастрофа, тъй като решението на икономическите проблеми на Русия е невъзможно без предварително решаване на социалните проблеми. На свой ред социалните проблеми, т.е. неравенството, не могат да бъдат решени по никакъв друг начин, освен политически. А политическото решение предполага съществуването на идеология, каквато в Руската федерация де юре, по Конституция, няма. Както казах в едно интервю, много от онези, които нямат идеология, са пикник в канавката на Историята. А при наближаващата световна заплаха, това може да се окаже не просто канавката на Историята, а нейният нужник. Наистина, Конституцията съдържа тезата, че Руската федерация е социална държава. Тук е мястото да поискаме от властите: „Спазвайте нашата/вашата конституция“. Но някои, вместо да предявят искания, избират друг начин. Според Федералната статистическа служба непрекъснато се увеличава броят на заминаващите от Руската Федерация: през 2011 г. – 36 774 души, през 2012 г. – 122 751 души, през 2013 г. – 186 382 души, през 2014 г. – 310 496 души, 2015 г. – 353 233 души. От 10-те милиона души, които са напуснали страната през последните 30 години, половин милион са учени, предимно млади и перспективни. Това е асиметричен отговор на ситуацията в Руската академия на науките, която се определя от два фактора: инерцията и неадекватното спрямо съвременния свят управление на самата Академия и нейният погром отвън под формата на реформи.

„На летящия килим“. Художник: Виктор Васнецов (1880)

Тук стигаме до въпроса: каква трябва да бъде идеологията в новата Русия? Нямам отговор на този въпрос: не знам каква трябва да бъде новата идеология на Русия (или идеологията на новата Русия). Но знам каква не трябва и не може да бъде, в противен случай Русия не я очаква нищо друго, освен хроника на една предизвестената смърт. Идеологията на новата Русия не може да бъде буржоазна или, както често се казва у нас, „либерална“. И работата не е само в това, че в Русия либерализмът, монархията и Руската православна църква се дискредитираха през февруари – март 1917 г. Работата е в това, че либерализмът в света умря през 1910-те години, веднага след като на границата между XIX и XX век. Капитализмът изчерпа своя икономически потенциал (постиженията му през ХХ век са обезпечени с извъникономически методи), а това, което се нарича „либерализъм“ или „неолиберализъм“, днес няма нищо общо с истинския либерализъм. Сегашните руски „либерали-западняци“ изглеждат твърде калпаво. Впрочем, и тези, които се наричат ​​„държавници-патриоти“, „имперци“, имат същите проблеми.

Най-главният от тях е социално-икономическото, класовото съдържание на неоимперията. Отстоявайки твърдия сталинистки курс, другите имперци не разбират елементарни неща: сталинистката система не е съвместима дори със социалистическата (антикапиталистическа) олигархия, да не говорим за олигархията от капиталистически тип. Опит да се съчетаят империята и капитализма в руската история вече имаше в края на XIX и началото на ХХ век. и той се провали с трясък. Сталинистките методи работят само в условията на антикапитализъм, а в руските условия това не е Пиночет, за когото мечтаеха някои либерали през 90-те – нещо от рода на „тандема“ Елцин – Березовски. В нашата реалност няма друг вариант. Заключение: Въпросът за неоимперията (или за импероподобно образувание), за „сталинисткото наследство“ не е политически въпрос, а социално-икономически, ако щете и класов. Друга формулировка на въпроса в най-добрия случай е празно бърборене, а в най-лошия – провокация.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Идеологията не може да гледа към миналото и да се  държи за останките от една отминала епоха: царете и свещениците – това е миналото; всички надежди за възстановяването на монархията са поглед към миналото. Невъзможно е да крачиш към бъдещето, гледайки назад. Не бива да позволяваме нашата история да бъде сведена до последното си – християнско – хилядолетие, лишавайки ни, най-малко, от две-три хилядолетия от нашата предхристиянската история, която изобщо не беше епоха на диващина и варварство. Напротив, именно тогава бяха създадени фундаментът и първите етажи на зданието „Русь“. Рус на последното хилядолетие израсна върху здравата основа на руските, славянските и индоевропейските традиции, органично преплетени една в друга. Византийското християнство (X в.), западният модел на Петър (XVIII в.), съветският комунизъм (антикапитализъм, ХХ в.) бяха само по-късните пластове, надстройки на този мощен исторически фундамент, който съществено измени напластяванията, приспособи ги към себе си.

Външно този фундамент може и да не изглежда като нещо трайно, а като аморфна маса, която сама по себе си не поражда властови пирамиди. „В Русия „владетелите“ – казва Олег Маркеев – винаги са привнасяли идеята за пирамида отвън, очаровани от порядките и великолепието на отвъдморските страни. Но не те, а масата е решавала дали да бъде обвита в животворната слуз и да се насити докрай с живителните й сокове или да я отблъсне и да живее сама за себе си, докато изведнъж не освободи с един мощен тласък клокочещата енергия в утробата си […], въпрос единствено на време и търпение на масите“. И още: „Масата само от височината на пирамидата изглежда като желе… вътре тя крие твърда кристална решетка, от която кове прътите, изграждащи поредната привнесена от чужбина пирамида на властта, и … само тези пръти дават на пирамидата устойчивост и цялостност; ако бъдат отнети, нищо няма да спаси държавната пирамида от крах.“

Нашите „решетки“ са много по-стари и по-силни от „пирамидите“; идеологията на новата Русия трябва да отчита това и да се съобразява с тях на първо място – това изискват елементарните принципи на системността и историзма.

Идеологията трябва да даде ясна дефиниция на желаното от болшинството в страната бъдеще (цел) и да назове, макар и в общи линии, средствата за постигането й (настояще). Тя трябва ясно да определи отношението към миналото, преди всичко – към съветското. Тук има ясни маркери – явления, събития и фигури: Сталин, Горбачов; перестройката като разрушаване на СССР; съветският строй; капитализмът; Елцин и „елцинщината“. От позицията по тези въпроси става ясно: с кого сте, господари на властта, с народа или не? Не може да бъдете с народа, докато в същото време намигвате на Запада и се заигравате с теми, които самата власт понякога нарича „петата колона“.

Илюстрацията към оригиналната статия на Андрей Фурсов в „Завтра“

Идеологията също е и символ: гербът, знамето, химнът. За щастие химнът у нас, макар и с изменени думи, е съветският. С герба и знамето нещата стоят другояче. Не мога да кажа, че съм във възторг от двуглавия орел, но орловите глави с върнатите наскоро корони са за предпочитане от глави без корони – именно подобен тип кокошкоподобни птици се появиха на герба на Временното правителство през февруари 1917 г. и в образеца на елцинската РФ от 1992 г. Тогава върнаха трикольора.

Що се отнася до знамето, то трябва да символизира мощта и историческата победоносност. То трябва да напомня за победите, в никакъв случай не бива да бъде свързвано с пораженията и да е изцапано с предателства. Бяло-синьо-червено беше знамето на Временното правителство, което разруши страната и на практика хвърли държавния суверенитет в краката на най-големия враг на Русия – Великобритания. Под този флаг власовци, служещи на Хитлер, убиваха свои, руснаци, участваха заедно с хърватите в наказателни действия срещу сръбските партизани. Неслучайно по време Парада на победата на 25-ти юли 1941 г.  Власовският трикольор полетя към подножието на мавзолея, заедно със знамената на части на Вермахта, СС и други знамена на победените от Съветския съюз врагове.

Докато червеното знаме – това е знамето на Победата, знамето на възстановяването на историческа Русия под формата на СССР. Това знаме беше над Райхстага. И още едно много важно нещо: Святослав (княз Светослав, бел. ред.) държеше червено знаме. То не беше със звезда, сърп и чук, а със слънце! За мен не е важно какво ще има на него, но знамето трябва да е червено. Червен (на руски – красный) означава красив, това е руският традиционен цвят на победата.

И не се оглеждайте какво ще кажат на Запад. Първо, това е унизително, както са унизителни постоянните обсъждания какво е казал Тръмп и т.н. Второ, това е безполезно: там ни нарочиха не просто за виновни, а за жертви, както би казал италианският философ Дж. Агамбен, който няма право дори на защитна реч. За русите и руския език, съдейки по всичко, е подготвено „окончателно решение“. С негова помощ господарите на световната игра ще се опитат да удължат живота (умирането) на собствената си система и да отстранят руснаците като единствения народ, като единствената цивилизация, която е в състояние да им противопостави собствена версия на бъдещето, при това не локално-регионална, като китайците, индийците или мюсюлманите, а универсална. Ясно е, че ще се опитат да премахнат носителя на такава потенциална заплаха. Затова не бива да се оглеждаме на запад, както и да се страхуваме да махнем флагчетата, наредени около нас през последния четвърт век.

Властта в Русия трябва ясно да дефинира руския въпрос. „Руският свят“ трябва да се създава не зад граница, а на територията на бившия СССР, и преди всичко в самата Русия. Това може да се проявява по различни начини: и в определянето на статута на русите като държавообразуващ народ, и в твърдото противодействие на русофобията и унищожаването на руската култура, и по много други начини. В противен случай руският свят – това е фикция, бутафория, конюнктурно-бюрократична схема.

Юрий Трифонов в най-добрия си по мое мнение роман – „Старецът“, отбеляза, че „старостта – това е време, когато няма време“. Наистина няма време. Капитализмът, капиталистическият Постзапад няма време. „Портретът на Дориан Грей“ стремително се разпада, а на мястото на образа на смелия мъж в разцвета на силите си се очертава нещо средно между старческото лице на стогодишния Рокфелер, физиономия от картините на Йеронимус Бош или Грюневалд и безмилостно-студената муцуна на рептил. И това нещо, този труп се кани да купи допълнително време от съществуването си за наша сметка. Още Бжежински каза, че светът на XXI век ще бъде построен върху руините на Русия, за сметка на Русия и в ущърб на Русия. Както в подобни случаи казваше Иля Муромец: „А няма ли да се задавиш, долно чудовище?“.

По времето на СССР „Чудовището“ носеше маската на борец за правата на човека, особено в СССР – покровител на дисидентите, на Сахаров, Солженицин, и т.н. Но СССР вече го няма, маските паднаха и се показа истинската му същност – лицето на Лъжата и Злото, грубо, уродливо. Спомнете си Висоцки:

„Ложь и зло — погляди,
Как их лица грубы!
И всегда позади
Вороньё и гробы.“

(Лъжа и Зло – погледни
техните груби лица!
И винаги зад тях –
са Гарваните и гробовете.)

И озъбената смърт. Югославия, Ирак, Либия, Сирия, Украйна – смърт, ковчези, гарвани. Със Злото и Лъжата, или по-скоро с техните персонификатори, е невъзможно да се договаряш – Кадафи се опита. Възможни са краткосрочни тактически примирия, или дори съюзи с по-малкото зло срещу по-голямото (например, Съветския съюз с Великобритания и САЩ в рамките на антихитлеристката коалиция) – не повече от това. При това трябва да се помни, че „партньорите“ винаги са готови да организират „немислимото“ – като Чърчил, който планира на 1 юли 1945 г. удар по Съветската армия с немски сили (най-вече) и англо-американски дивизии.

На властта ще й се наложи да даде в близко време отговор на въпроса каква е нейната ориентация – традиционно руска или нетрадиционно (про)-западна. Навярно защото и времето е на свършване. Отлагането на смъртта, както казваше един класик, е все едно да се окажеш в много трудна ситуация сто години назад във времето. И на два стола не можеш да седнеш: примерите с Николай II и Горбачов трябва да се пред очите ни, още повече, че за три десетилетия столовете се раздалечиха, а на западните хищници им е нужен само един, вторият е излишен, и те с нетърпение ще го изритат – за какво им е да го държат? Накратко, ако изборът се отлага във времето, решението вече няма да работи: обстоятелствата няма да го позволят, те очевидно са по-силни от това намерение, ако то изобщо съществува. Безсмислено е да се дърпаш от борбата, когато тя е неизбежна. Никога няма да забравя как Ю.В. Андропов, току-що станал генерален секретар, каза, че империалистите не бива да се страхуват от нас – ако те не ни посегнат, няма да им посегнем и ние. Как да разбираме това? Не, плахий и недалновидний генерален секретар на КПСС, империалистите трябва да се страхуват от нас, само в този случай няма да се осмелят да ни докоснат.

Днес решението на проблемите на Руската федерация е създаването не просто на мобилизационна икономика, това е вторично. Високотехнологичната мобилизационна икономика в сегашните условия може да бъде създадена само от общество с висока социална ефективност, чиито членове има за какво да се борят и какво да защитават. За съжаление, поводите за оптимизъм са все по-малко, особено не радва социално-икономическата политика на правителството, което логически развива елциновата линия на стагнация на икономиката и ликвидация на социалната държава, която, между другото, у нас е записана в Конституцията.

Ето някои примери от съвсем близкото минало. Преди известно време руското правителство обнародва проектобюджета за следващите три години. По същество, това е „един вид план за развитие“. Защо „един вид“? Защото реално развитие не се очаква. През последните девет години икономиката на Русия, според официалната статистика, е нарастнала 1,7%. Годишен ръст от 0,2%. В действителност, мисля, че растежът е отрицателен – да си припомним изчисленията на Ханин. А 0.2% вече е статистическа грешка. Може би плюс, може би минус. С такава „бързина“ до 2020 г. Русия по номинален доход на глава от населението ще задмине не само Китай, но и Индия и Турция. Всъщност, проектобюджетът предполага запазване на икономическата стагнация. През първото десетилетие на XXI век, според Независимая газета от 4 октомври 2017, Русия изпреварва Китай по отношение на заплатите, а по потребителски разходи – Казахстан. В същото време бедността в нашата страна стремително нараства.

Олигарсите и правителството, което всъщност изразява техните интереси, не се вълнуват от стагнацията – тя е тяхното средство за решаване на проблемите за сметка на населението. Колкото повече стагнира руската икономиката, толкова по-големи са техните печалби, защото, за да не стагнира икономиката, е необходимо да се приложи нещо, най-просто наречено – съветизация на икономиката. Затова, разбира се, стагнацията ги устройва.

Съгласно проекта за социалната сфера, през 2018 ще бъдат отделени по-малко средства, отколкото през 2017: 4.86 трилиона вместо 5 трилиона. Вече ни беше казано, че през 2019 те ще бъдат още по-малко и ще имаме най-строгия бюджет за всички години на XXI век. Това е, момчета, затягайте коланите, няма пари, но вие се дръжте! Ясно е, че ако този курс продължи, правителството ще увеличи данъците и ще прибегне до повече или по-малко скрити форми на експоприация.

Детайли от сватбата на наследника на руския милиардер Михаил Гуцериев – Саид Гуцериев, на 26 март 2016. Цветята на тържеството са на стойност 15 млн рубли, сватбената рокля – 27 млн рубли, а короната на булката – 5 млн евро. Според британския таблоид Daily Mirror сватбата е струвала около 1 млрд евро. На празничното събитие пеят Дженифър Лопес, Стинг, Хулио Иглесиас, Алла Пугачова.

Богатите, олигарсите, най-вероятно няма да бъдат пипани, както се вижда от следния факт: правителството взе безпрецедентно по наглостта и цинизма си решение – да не се прехвърлят в юрисдикцията на Русия онези компании, банки и корпорации, които принадлежат към т.нар. системообразуващи. Говорим за 199 юридически лица, които дават 70% от брутния продукт на Русия. Преди време президентът нарече позор това, че девет десети от сделките се извършват извън правния мир на Русия и всичко трябва да бъде върнато. Президентът каза едно, а правителството му отговори: не. И това беше мотивирано по следния начин: „Репатрацията на пари на руските компании от офшорни зони ще създаде системен риск за икономиката на страната и ще отслаби конкурентните позиции на крупния бизнес в глобалната икономика“.

Това решение само на пръв поглед изглежда глупаво от гледна точка на държавните интереси, но не и от гледната точка на олигархичния сегмент. То определя по-нататъшното офшоризиране на това, което наричаме руска икономика. Между другото, тук Федералната данъчна служба на Руската федерация реши да изключи от черния списък на офшорните зони Британските Вирджински острови. Защо? Оказва се, че повечето яхти на нашите олигарси са регистрирани на Британските Вирджински острови. Загрижили се за яхтите! Сега олигарсите ще направят всичко възможно да скрият парите си и е разбираемо защо. В края на август   САЩ приеха закон за икономическите санкции, който директно разпореди на финансовото разузнаване на САЩ да събере за шест месеца пълна информация за лицата от обкръжението на нашия президент. Става дума за сметки, офшорки, финансови потоци, връзки и т.н.

Броим шест месеца от август 2017 г. и стигаме до началото на 2018 – вече в навечерието на президентските избори в Русия. Тоест, американците в действителност казват: „С кого сте вие, майстори на офшорките? Ако сте с руския президент, вие вече не сте майстори и калфи, а си тръгвате с протегната ръка и опирате пешкира“. Лукавите западоиди примамиха крадците от Русия към своите банки, към своите офшорки, убеждавайки ги, че именно там трябва да открият депозити. Това, предполага се, е безопасно, просто казваш: „Крекс, пекс, фекс!“ – и международното право ще те защити. Тоест, те изпълниха на крадливия Буратино песента на Лиса Алиса и Котарака Базилио. (в „Златното ключе или приключенията на Буратино“ на А. Н. Толстой Буратино попада в Страната на глупците и отива да „засее” своите пари в Полето на чудесата, Бел. пр.). Ще цитирам:

Не крийте парите си по банки и ъгли,
донесете си парите, иначе са в беда.
И те понесоха парите си натам.
И в полунощ заровете парите си в земята,
и в полунощ заровете парите там,
където няма планини, дерета и гори,
няма океан без дъно, няма брегове,
а поле, поле, поле, поле, поле на чудесата,
Поле на чудесата в Страната на глупците.

Главното тук е – в страната на глупците. И сега тези лисици и котараци заплашват, плюейки на обещаното „Крекс, пекс, фекс!“, да отнемат скритото в Полето на чудесата злато. Условията са прости: „буратиновците“ трябва да предадат  „татко Карло“. Ако го предадат  – ще бъде добре за тях, поне така обещават. Но, както е известно, „Roma traditoribus non premia“ – Рим не плаща на предатели.

Проектобюджетът създава нестабилност. Като отчитаме Украйна и американските игри в Сирия, мисля, че в най-близко време ни очакват неприятности. Така че можем да кажем думите на ездача от „Приказка за военната тайна“ на Гайдар: „Дойде бедата, от черните планини ни нападна проклетият буржуин (новобогаташ, бел. пр.) Отново свистят куршуми, отново избухват снаряди.“ Тоест, войната се придвижва към нашите граници и, ако е необходимо, ще я посрещнем с открито чело, това е ясно. Въпреки че в съвременния свят само един луд ще се осмели да извърши агресия срещу държава, притежаваща атомна бомба и социално-ефективно, сплотено общество. Разчетите на Запада, както тези от юни 1941 г. на Хитлер, не са просто за блицкриг (светкавична война, бел. пр). Хитлер очакваше, че в Москва ще се извърши преврат, че в Москва ще има раздор – но това не се случи. Припомнете си, че Воланд беше способен да улови само „червивите отвътре“ и за да не завърши всичко като в „Приказка за военната тайна“, за да побегне в страх победеният буржуин, трябва възможно най-скоро да се създаде социално-ефективно общество. Само то може да бъде субект на стратегическо действие, субект на нашата победа. Само мобилизационна икономика, само ядрено оръжие не стигат. Трябва ни социално-ефективно общество, трябва да намалим равнището на социално неравенство. Хората може да убиват за пари, но за пари никой няма да умира. Умират за близките си, за Родината, за висши идеали. И за тези, които ги имат. Какви идеали имат олигарсите и тяхната държава?

За съжаление, остава ни малко време. През 1931 г. Сталин каза: „Ако не пробягаме за 10 години това, което Западът е пробягал за 100, ще ни смачкат“. Не съм сигурен, че имаме 10 години. За щастие, имаме наследство от Сталин и Берия – атомната бомба, но часовникът тиктака. Вярно е, че то тиктака и под нашите, както им казват сега, партньори. И въпросът е в това, кой ще падне пръв.

„Кашчей Безсмъртни“. Художник: Виктор Васнецов (1917-1926). Според руските приказки смъртта на магьосника Кашчей Безсмъртни била на върха на игла, скрита в яйце.

Всъщност, това вече сме го преминали. Във втората половина на 80-те години въпросът стоеше така: кой ще падне първи – СССР или САЩ (а с тях и Западът)? Според закритите прогнози – американски и наши – първи трябваше да паднат САЩ. Въпреки това северноатлантическият елит изигра късносъветския – глупав и алчен. Съветският съюз беше разрушен и Пост-западът, капитализмът в неговата финансово-криминална форма, получи бонус: допълнителен четвърт век живот, въпреки че самата гибел на системния антикапитализъм беше знак на стената за капитализма като система. Днес ситуацията се повтаря, само че залог е унищожението на Руската федерация, която е много по-слаба от СССР, дори и в модела си от 1991 г. Впрочем, и самият Запад в много отношения прилича на една гнила стена – бутнеш ли я с пръст, ще се разпадне. Само трябва да знаеш къде и как – за да не рухне изведнъж, а да се руши постепенно, но неотменно, и хич да не му е до нас. И накрая, има забележителен принцип в джудото: да се използва силата на противника срещу самия него. Много неща има. Но най-важното е волята. Волята да живееш, да се бориш и да побеждаваш.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: Завтра

Обръщение на Св. Синод
относно процедурата по приемане и ратифициране в България
на Истанбулската конвенция

Мили сънародници,
Скъпи в Господа чеда на светата ни Българска православна църква,
Уважаеми представители на държавната власт,

Повод за обръщението ни към Вас е „Конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване и борба с насилието срещу жените и домашното насилие“, известна като Истанбулска конвенция.

Истанбулската конвенция поражда тревога за бъдещето на европейската християнска цивилизация, защото тя съдържа ново разбиране за човека – човекът като самовластен господар, човекът без Бога, който следва своите желания и страсти до такава степен, че може да самоопредели дори и пола си.

Това разбиране отваря широко вратите към морален разпад, който неизбежно води до психофизическото унищожение на човека – до „втората смърт”, която е духовната смърт. То е диаметрално противоположно на нашата вяра, в центъра на която е Богочовекът Христос! Той ни учи,че смисълът на живота на Христовия човек е в спасението във и чрез любовта към Бога и ближния! Затова няма здравомислещ Христов човек, който да не одобрява борбата срещу насилието въобще, още повече срещу насилието над жени!

Истанбулската конвенция надхвърля правната регламентация на този въпрос, тъй като води до промяна в светогледа ни.

Заложените в Конвенцията идеи за общуване между половете, за отношение към религия, традиции, обичаи, образование и др., противостоят на изконните разбирания на българския народ за вяра, народност, нравственост, чест, достойнство, възпитание, семейство.

Нашият народ повече от хилядолетие е живял с един стремеж – да въплъти в себе си евангелските правда, любов, святост, да стане „свят народ”, „Божий народ” /1 Петр. 2:9-10; 1:15-16/, който и чрез своята история проповядва божествените ценности и добродетели.

Макар и юридически акт, Конвенцията има и духовни измерения – тя е средство, което насажда чужда за нас ценностна система, за да позволи обществото да бъде управлявано по нов модел, съответен на интересите на малка част от него.

В официалния текст на Конвенцията на английски език – навсякъде, където се говори за „социален пол”, се използва терминът „джендър”. В този текст понятието “джендър” (gender, genre) е категорично разграничено от понятието “пол” (sex) като ново, различно понятие, непознато на българския правен ред и несъществуващо в лексиката на българския език.

Затова и нов превод няма да промени смисъла и духа на Конвенцията, в която чрез употребата на понятието „джендър“ и производните му се преследват цели, различни от прокламираните – за защита на жените от насилие.

Тези понятия се използват с цел превръщането в държавни политики на една идеология, която отрича, че човекът съществува като мъж или жена и тя се утвърждава чрез нов изкуствен език, който намираме в Конвенцията, и който е чужд и непознат за нашата народопсихология, култура, традиции и православно Предание.

Според тази идеология билогичният пол на човека като мъж или жена няма значение за неговата идентичност, а представя „диктатурата на природата” над свободното самоопределяне на човека, диктатура, от която човек трябва да се освободи.

Тази идеология, която при ратификация на Конвенцията се превръща в правов ред, задължителен за българските граждани, отрича основна библейска истина: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.“(Битие 1:27) .

За Светия Синод, като изразител на българските източноправославни християни, борбата срещу насилието над жени и домашното насилие е пряко свързана с евангелските добродетели, първа и най-голяма от които е любовта към Бога и към хората.

Регламентите на Конвенцията, свързани с въвеждането на обучение за нестереотипните роли на пола „в официалните учебни програми и на всички образователни равнища” са насочени срещу установения от Бога брачен съюз между мъжа и жената – домашната Църква, в която любовта се изразява и служи за спасението на човека.

Според „Всеобщата декларация за правата на човека“: „Семейството е естествена и основна клетка на обществото и има право на закрила от обществото и от държавата.”

Нравствен ориентир за съхраняването му е верността и доверието между съпрузите във всичките им измерения. Без тях то ще се разпадне, а създаденото поколение ще остане лишено от любов, грижа и възпитание.

Последствията от отричане на библейските истини са трагични и ние сме свидетели на тях в много общества, в които „джендър” идеологията отдавна е държавна политика.

Призоваваме Народното събрание да не ратифицира Истанбулската конвенция, в която се въвеждат понятия, противоречащи на нашата православна вяра, национални традиции и правна система!

Призоваваме българският народ да отстоява вярата си, която го е съхранила във всички исторически изпитания!

Свещен отечески дълг на Св. Синод на Българската православна църква – Българска Патриаршия е да припомни на Божия народ думите на Св. Библия: „Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво!“ (Ис. 5:20).

––––––––––––––––––––––––––––

Становище на Светия Синод
по повод Истанбулската конвенция

Становище
на Светия Синод на Българската Православна църква –
Българска Патриаршия

по повод Конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване и борба с насилието срещу жените и домашното насилие, придобила обществена употреба като Истанбулска конвенция

Светият Синод на БПЦ – БП, основавайки се на библейската истина: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.“ (Битие 1:27), като изразител на източноправославните християни, които съставляват огромното мнозинство от българските граждани, при зачитане на конституционния принцип за недискриминиране, основано на пол, както и утвърдените норми на международното право за равно третиране на мъжете и жените, подкрепя усилията на международните и европейски институции, както и органите на държавната власт в Република България, за защита на жените от всички форми на насилие,

ЗАЯВЯВА, че е против въвеждането чрез Истанбулската конвенция на понятия, несъвместими с българския обществен ред, непознати в националната ни правна система, както и срещу прокарването на идеи, несъвместими с вярата на Светата Православна църква.

Самият факт, че Истанбулската конвенция поражда спорове в българското общество относно понятия, които въвежда, буди тревога.

Няма обяснение и е неприемливо международен договор, който поражда несъмнено обществено несъгласие, да се внася в Народното събрание за обсъждане и ратифициране, без „Обяснителния доклад”, защото той е източник на тълкуване на волята на законодателя.

Предметният обхват на конвенцията е по обществено значими въпроси и общественото обсъждане следва да се провежда преди подписването на конвенцията, а не във финалната фаза на законодателния процес, когато се предлага за ратифициране.

Българският парламент с позицията си по Истанбулската конвенция ще даде ясен знак дали се вслушва в гласа на народа или в други гласове. И дали защитава теории, продукт на социалното инженерство и които засягат фундамента на обществото – човека, неговата вяра, семейство и нравствени ценности.

За Св. Синод на БПЦ-БП, мотивиран от тази принципна позиция, е несъмнено, че Истанбулската конвенция надхвърля прокламираните цели въз основа на следното:

1. Ясно следва да се каже, че големият проблем на Истанбулската конвенция не е нейният превод на български език, а нейният смисъл. Според чл. 81, параграф последен от Конвенцията, автентични са само английският и френският текст. Следователно, при тълкуването и прилагането на Конвенцията, българският превод (добър или лош) не е меродавен – аргумент за това се съдържа и в чл. 33 от Виенската конвенция за правото на договорите. Мониторингът над България ще се осъществява в съответствие с автентичния текст. Следва да се припомни, че българският текст на международен договор се обнародва в Държавен вестник по правилата на чл. 25 от Закона за международните договори в Република България.

В автентичния текст на конвенцията понятието “джендър” (gender, genre) е категорично разграничено от понятието “пол” (sex) като ново, различно понятие, непознато в българския правен ред. Сам по себе си този факт е достатъчен за несъгласие. Полът може да бъде само биологично определен, защото мъжът и жената са Божие творение.

2. В чл. 3 „Определения“ в б. „в“ се дефинира понятието „пол“ ”(gender) за целите на Конвенцията „пол“ означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“.

2.1. Азбучна истина е, че определенията в международен договор или в закон относно употребените в тях понятия са ключ за тълкуването на съдържанието им. Очевидно е че определението се отнася до пол, различен от биологичния, защото последният няма потребност от легална дефиниция.

2.2. Не се нуждае от коментар честотата на употребата на термините „джендър”(gender) и „пол” (sex) в Конвенцията, факт показателен сам по себе си, за да внуши какъв е истинският смисъл на Конвенцията и какво преследва, извън благородните цели за защита на жените от насилие и домашно насилие. Тази именно честота на употреба на термина „джендър”(gender) обуславя необходимостта от определение в чл. 3, б. „в“ на понятието „пол“, т.е.„джендър”(gender) в автентичния текст, което статистически се изразява в следното:

• Общо в Конвенцията терминът „джендър“(gender), и производните му е употребен 25 пъти (от които 4 пъти в преамбюла), а терминът „пол”(sex) и производните му е употребен 19 пъти, т.е. значително по-малко от дефинираното понятие „джендър”(gender), а в българската версия се употребява само „пол“;

• Съвместна употреба на двете понятия се съдържа в чл. 3, б. „в“ и чл. 4, §.3; в преамбюла е записано „sexual violence and the potential for increased gender-based violence“, т.е. ”сексуално насилие” и „насилие, основано на gender – ориентация“.

• В „Обяснителния доклад” към Конвенцията: терминът „джендър”(gender) и производните му е употребен 126 пъти, а терминът „пол”(sex) и производните му е употребен 89 пъти.

3. Съществуването на определение за „пол“ или ”(gender)“ в автентичния текст в дефинитивна норма в международен договор или в националното законодателство, дори без да се обсъжда съдържанието му, само по себе си е проблем и буди категорично възражение, защото полът е биологично детерминиран – мъж и жена, а не е въпрос на самоопределяне.

БПЦ не приема узаконяването на категории като „джендър”, „джендърна идентичност”, полът като „социално изградени роли”, „джендърно разбиране”, „нестереотипни джендърни роли” и пр.

4. При систематическото, логическото и телеологично тълкуване на Конвенцията, а и от нейното заглавие, става пределно ясно, че субект на защита са жените и момичетата, т.е. единият от установените два пола. В този смисъл наличието на това определение за „пол“ или (gender) в автентичния текст е в противоречие със заглавието на Конвенцията и е извън контекста, освен ако не цели да се разшири обхватът на защита, какъвто е настоящият случай. Или най-общо, в предметния обхват на защита чрез понятието (gender) попадат и лицата, които се определят със социален пол, различен от биологичния, а не само жените и момичетата.

5. Определение за (gender) не се съдържа в нито един от изброените в преамбюла на Истанбулската конвенция международни договори и актове. В националното ни законодателство не се дава определение за „пол“, нито се дефинират понятията „мъж“ и „жена“.

Неубедителни са твърденията, че в конвенцията не се въвежда понятието „трети пол“, тъй като в определението за пол или (gender) в автентичния текст на Конвенцията се влага съдържание, различно от двата биологични пола, макар това да не е изрично записано като „трети пол“.

Некоректно е да се твърди, че понятието „пол“ или (gender) в автентичния текст се употребява само за целите на Конвенцията, тъй като най-общо в механизмите за нейното прилагане има редица задължения за промяна на националното законодателство. Според чл. 5, ал. 4 от Конституцията предимство имат международните договори пред националното законодателство, ако им противоречи. Законите следва да бъдат в съответствие с Конституцията, което по необходимост би довело до конституционни промени. Българската конституция е ясна по отношение на принципа на недискриминация, включително и на основата на пол. Според чл. 6, ал. (2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. Остава открит въпросът как се съвместява конституционното понятие „пол“ и понятието „пол“ по конвенцията, така както текстът е внесен на български език в Народното събрание.

6. Будят безпокойство използваните изрази за взимане на мерки за изкореняване на обичаите и традициите, свързани със „стереотипните роли за мъжете и жените” (чл. 12, ал. 1 от Конвенцията).

7. Чл. 4. §. 3 от Конвенцията гласи: „Прилагането на разпоредбите на настоящата Конвенция от страните, по-специално мерките за защита на правата на жертвите, трябва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, социален пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имуществено състояние, рождение, сексуална ориентация, идентичност, основана на пола, възраст, здравословно състояние, увреждания, семейно положение, статут на мигрант или на бежанец, или друг статут.“

Несъмнено тази норма няма необходимост от тълкуване, защото разпоредбата е категорична – има изброяване на пол и социален пол – „sex“ и „gender“.

8. Ето защо, чл. 6 от Конвенцията не задължава държавите да прилагат “политики, основани (на пола), както гласи българският превод, а да прилагат джендърна политика (genderpolicy), както гласи автентичният текст.

Несъмнено за Св. Синод е, че тези две разпоредби – чл. 4, параграф 3 и чл. 6 от Конвенцията определят цялостното й прилагане в националното право. Резерви и декларации по тях са недопустими по смисъла на Конвенцията.

9. В т. 53 от „Обяснителния доклад” на Конвенцията става ясно кои групи хора са включени в обхвата на защита – „Определени групи индивиди може също да търпят дискриминация на базата на половата си идентичност, което с прости думи означава, че социалният пол, с който те се идентифицират, не е в съответствие с биологичния пол, който им е бил приписан при раждането. Това включва категории индивиди, като например трансджендър и транссексуални хора, кросдресъри , травестити и други групи хора, които не отговарят на това, което обществото е установило като принадлежащо към категориите „мъжки“ и „женски.“

10. В Резолюция на Европейския парламент от 12 септември 2017 г. относно предложението за решение на Съвета за сключване от Европейския съюз на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (COM(2016)0109– 2016/0062(NLE) се казва:

• т. „И“ – като има предвид, че трябва да се предприемат мерки за справяне с нововъзникващото явление онлайн насилие, основано на пола, включително оскърбително отношение, тормоз и заплахи, особено на млади жени и момичета и ЛГБТИ лица;

• т. „С“ като има предвид, че някои групи жени, като например жените мигранти, жените бежанци и кандидати за убежище, жените и момичетата с увреждания, жените ЛБТИ и жените от ромски произход, са застрашени от множествена дискриминация, поради което са още по-уязвими към насилие, поради мотиви, подхранвани от сексизъм, заедно с расизъм, ксенофобия, хомофобия, трансфобия или интерсексфобия, както и дискриминация, основана на възраст, увреждане, етнически произход или религия.

От тези текстове на Резолюцията става ясно, че за Европейския парламент на Европейския съюз не само жените ЛБТИ, а всички ЛГБТИ лица са субекти на защита по Конвенцията и следователно не може да се твърди, че тази категория лица не са включени в Истанбулската конвенция.

11. Обезпокоени сме от съдържанието на чл. 12 от Конвенцията, в който държавите-страни по Конвенцията трябва да предприемат мерки за включване в учебното съдържание „на учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола”, както и от философията, вложена в чл. 14 от Конвенцията „за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.“

12. Пределно ясно е, че чл. 78 „Резерви“ на Конвенцията в предметния си обхват не включва коментираните спорни текстове, освен да се направи резерва срещу самия чл. 78, което по същество е невъзможно.

13. По отношение на предложенията да се приеме тълкувателна декларация от българския парламент, следва да се посочи, че такива са направени от Полша Литва и Латвия при подписване на Конвенцията и от Полша при ратификацията й. По ратификацията на Полша има възражения от други държави – Швейцария, Австрия, Холандия, Швеция, Норвегия, Финландия, че тълкувателната декларация на Полша представлява по същество резерва към Конвенцията, което е недопустимо според чл. 78, т.е. тази декларация не се признава. В международното право на договорите тълкувателните декларации нямат правна сила и не могат да се противопоставят на съответния международен договор, ако това не e изрично предвидено.

14. Самата Конвенция дава принципна възможност същата да бъде изменена на основание чл.72, но това е практически трудно осъществимо.

Уважаеми народни представители,

Всяка власт е от Бога и в обществото трябва да се постигне съгласие, което е за добруването на българския народ и е в съзвучие с мотото на българското председателство на Европейския съюз – Съединението прави силата.

Св. Синод не подкрепя Конвенцията, заради задълженията за предприемане на законодателни и други мерки от страна на държавите да въвеждат понятия и принципи, противоречащи на обществения и правен ред и изконни нравствени ценности.

България има национални закони, които осигуряват защита срещу насилия въобще, включително и домашно насилие.

Водени от горното и загрижени за бъдещето на нашия народ като негови духовни архипастири, призоваваме Народното събрание да се вслуша в гласа на народа и да не ратифицира Истанбулската конвенция, чрез която се въвеждат понятия, които влизат в остро противоречие с нашата православна вяра, национални традиции и правна система.

Свещен отечески дълг на Св. Синод на Българската православна църква – Българска Патриаршия е да припомни на Божия народ думите на Св. Библия: „Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво!“ (Ис. 5:20).

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД

+ НЕОФИТ

ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ И

МИТРОПОЛИТ СОФИЙСКИ

ЧЛЕНОВЕ НА СВ. СИНОД:

† СЛИВЕНСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАНИКИЙ

† ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ МИТРОПОЛИТ ГРИГОРИЙ

† ЛОВЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ ГАВРИИЛ

† ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ

† ДОРОСТОЛСКИ МИТРОПОЛИТ АМВРОСИЙ

† ЗАПАДНО- И СРЕДНОЕВРОПЕЙСКИ МИТРОПОЛИТ АНТОНИЙ

† ВАРНЕНСКИ И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАН

† НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ

† РУСЕНСКИ МИТРОПОЛИТ НАУМ

† СТАРОЗАГОРСКИ МИТРОПОЛИТ КИПРИАН

† ВРАЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ ГРИГОРИЙ

НАМЕСТНИК НА ОВДОВЕЛИЯ ВИДИНСКИ ЕПАРХИЙСКИ ПРЕСТОЛ

Париж, май 1968

Събитията от 1968 година в Западна Европа са тясно свързани с университетите. Студентските движения и протести избухват под влияние на натрупани социални, политически, културни и генерационни противоречия. Основните искания на младите са за повече права. Студентските вълнения изпреварват политическите. Най-масови са те във Франция.

Една от предпоставките за масовостта на студентското участие е рязкото увеличение на броя на студентите след Втората световна война – във Франция между 1960 и 1963 с 50 %, в САЩ от 1 750 хил. студенти през 1945 до 7 милиона през 1970 година.(1) Според Арнълд Тойнби има няколко основни причини за младежкият бунт – невъзможността на средната възраст да ръководи задоволително световните дела и акселерацията в развитието на технологиите, което поражда страх, че може да доведе до непоправими последствия; подрастващите са отчуждени от по-възрастните поколения, защото начинът на живот и дейностите на естаблишмънта са загубили атрактивността и престижа си.

Генерационният разрив е предизвикан от липсата на очарование (glamor) сред представителите на естаблишмънта.(2) Това провокира младите да се бунтуват. Те търсят героичното и предизвикателното в съвременността. Носители на такова очарование са били брахманите, самураите, римските сенатори, тайкуните на Уолстрийт. За Тойнби предпоставки за бунта са и лицемерието, което дразни младите повече, отколкото неефктивността и глупостта.(3)

В Западна Европа исканията на младите в голяма си част са свързани с образователната и политическата система, с бунта срещу статуквото. В Съединените щати студентските вълнения и протести са провокирани основно от несъгласието с воденето на Виетнамската война, от една страна, и с антирасовите настроения сред цветнокожото население.

Едно от основните искания на младите революционери във Франция е за промяна на Голистката конституция, където е записано, че избирателни права имат всички навършили 21 години. Това обхваща голяма част от студентската младеж и провокира нейното недоволство. Плакат на протестите показва паве с надпис: „Ето вашата бюлетина”(4) Същевременно те смятат, че гласуването е безмислено, че трябва да се срине правовата държава. Това са нагледни примери за изпълнените с противоречия младежки искания.

Париж, май 1968

Младежите отричат конформизма, липсата нa ценности, на идеали, разграничават се от консуматорското общество, от доминацията на парите над идеалите. Цялостната система на организация на обществото буквално ги дразни, смятат я за вредна, за морално изчерпана и деградирала. Всичко се поставя под съмнение – семейството, труда, образованието, сексуалността, морала, науката, технологиите, самият прогрес (5) Исканията им са за нов обществен строй, изграден от работнически съвети, колективни комуни, разграждане на капиталистическите отношения, сексуална свобода, разрушаване на авторитетите. Всичко това – обвито с много революционност, радикализъм, смесване на идеи, желания, превъзбуда и еуфоричност. Вярват в пацифизма, антиимпериализма, интернационализма, антиамериканизма (особено в Европа). Увличат се по източни философии, психотерапия, будизъм, авангардно изкуство. Ръст на подобни културни и духовни течения се наблюдават и веднага след Октомврийската революция, когато сексуалното, окултното и авангардното имат ярко присъствие в революционния процес (6)

Младежките движения са силно повлияни от идеите на Маркузе за новия тоталитаризъм. Той дефинира нуждата от нова революционност и най-вече от разрушение на манипулираното и обхванато от апатия индустриално общество (7) Това може да се определи като бунт срещу подправения свят, пълен с фалш, демагогия, лицемерие, срещу новите господари.(8) Важно място в теорията на Маркузе заема темата за сексуалността, свързана с проблемите на технологичното развитие. Тя допълнително улеснява по-доброто му разбирането от младите, защото сексуалното и коментирането му импонират най-много на младежта спрямо всички останали възрастови групи.

Младежта е сексуално най-потентната възрастова група. Поводът за началото на френските протести е сексуален. Превзето е общежитието в Нантер с искане за свободно движение на студентите и студентките навсякъде и по всяко време – наречено сексуално обединяване, право на посещение и свобода на циркулацията. Бунтът е ръководен от крайно лявата Федерация на чуждите студенти във Франция. Сексуалното освобождаване е ярко изразена линия от самото начало на протестите. Пропагандирането на свободна любов се приема за висш израз на бунта срещу статуквото. Студентския лидер Кон Бендит се обръща към министъра на младежта и спорта Мисоф: „Строежът на спортен център е хитлеровски капан, за да увлече младежта по спорта и да я отлкони от реалните й проблеми, когато на първо място трябва да се обезпечи половото равновесие на студентите.”, Мисоф му се подиграва пред останалите студенти: „Ако имате проблеми със секса най-добре да поплувате в басейн” (8)

Генерационните конфликти в левите партии в началото на 60-те години и фактът, че много от тях изключват своите младежки организации, способстват за избухването, олевяването и формирането на организирано лидерство на протестите. (9) Всеки конфликт между ръководство на дадена партия и младежката й организация винаги има дълготрайни ефекти. В Западна Германия е изключена цялата студентската фракция на Социалдемократическата партия. Във Франция през 1965 от комунистическата партия са изключени студентите комунисти. Много изгонени има във Френската социалистическа партия. Именно те се превръщат в авангард на протестното лидерство. Неумението да се разрешават вътрешнопартийните генерационни сблъсъци най-често има негативен ефект, както върху цялостното развитие на организацията, така и върху нейното лидерство, а не върху младежката й организация.

Берман откроява и друга тенденция сред протестиращите във Франция. Мнозинството водачи са от еврейски произход, въпреки че процентно са много малко сред католическото население в страната – Адре Глуксман (философ, известен като парижкият Мао), Жанет Пиенкни и Хенри Вебер (лидери на Троцкистката революционна комунистическа младеж), Пиер Голдман (след 1968 е партизанин в Южна Америка), Даниел Кон Бендит (червеният Дани). Всички са от семейства, които са пострадали през Втората световна война. Израстват в борческата атмосфера на младежки комунистически, ционистко-социалистически (Хашомер хацаир), анархистични групи. (10) За тях това е протест, както срещу спокойния живот в настоящето, лишен от героизма на близкото минало, така и силна емоция, свързана с личните трагедии и преживявания на родителите. Изживяват се като новите участници в Съпротивата.

Събитията имат силно изразен ейджистки характер. Той е насочен към по-старите поколения, към тяхната статичност, ретроградност, консерватизъм. Върховата персонификация на това отрицание е насочена към образа на 79-годишния френски президент Шарл де Гол. Издигат се лозунги – „да бъде пратен в старчески дом”, публикуват се негови некролози – „немощният генерал”, градовете се изрисуват с графити. (11) Любопитно е, че младежите протестират срещу „стареца, който не ги разбира”, определят го като „дъртак”, но се вдъхновявят от негови връстници и скандират имената им – китаеца Мао (1893 – 1976), виетнамеца Хо Ши Мин (1890 – 1969). А генералът дори е по-млад с няколко месеца от виетнамския лидер. На практика младите са  повлияни силно от идеите на възрастните – Маркс (1818 – 1883), Маркузе (1898 – 1979), Троцки (1879 – 1940). Ейджисткото лицемерие на протестиращите има и друго проявление. Те се борят за свобода, а се опияняват от примера на авторитарните и терористични лидери на Изтока и Латинска Америка. Тази двойнственост по-късно еволюира в политическите идеи на мнозина от тях и способства за проникването й в цялостната Западна политическа парадигма от края на ХХ и началото на ХХI век. Много от младежките лидери по-късно формират ядрото на терористични групировки като Червените бригади в Италия и Фракция червена армия (Баадер-Майнхоф) в Германия.

Генерал де Гол не може да разбере политическите претенции на това поколение. Разликата в годините между него и протестиращите е повече от половин столетие – цяла една епоха. Той самият постоянно ги нарича момченца, деца, дечурлига. По отношение на протестите президентът е повече от категоричен за мерките, които трябва да вземе вътрешният министър Фуше:„Когато детето започне да се сърди и прехвърли мярата, най-добрият способ да се успокои понякога е ударът зад врата”.(12)

Това поколение бунтари има своите сериозни критици сред много от водещите фигури в европейската социално-политическа парадигма.

Папа Бенедикт XVI ги определя като марксистко поколение, което поставя под въпрос Запада, докато реалният социализъм рухва. (13)

Проф. Джулио Тремонти е още по-критичен – „Точно през 1968 година лявото си разголи душата. Есенцията на 68-а е точно в липсата на ценности, в антицивилизацията, произведена от реалтивизма.” (14)

Не на последно място, бъдещия президент Франсоа Митеран, в своята книга “Моята истина”, където нарича протестиращите деца на нотариуси, пише: “Кон-Бендит, Соважо, Жесмар, момчета ненавършили трийсет години, имитираха предшествениците си от Народния фронт… Доста смешно (или пък жалко, зависи от гледната точка)...” (15) Думите на Митеран имат донякъде пророческо значение, защото същите тези студенти през 80-те и началото на 90-те години стават част от обществения и политически елит, не само в страните от Западна Европа, но и на ниво Европейски съюз.

Житейският път на най-изявеният лидер на протестите във Франция и Германия Даниел Кон Бендит е символ за развитието на това поколение – пълно с резки политически завои и безкрайни противоречия. На основата на утопични анархистични и крайни комунистически идеи той започва публичната си кариера, като оглавява младежкия бунт във Франция. Радикализмът му по време на протестите е много силен. Целта му е не реформиране на обществото, а разрушаване на Западния свят и неговите ценности. През 1989 г., вече на 44 г. в своето акме, става част от естаблишмънта, като заема поста заместник-кмет на Франкфурт от Зелената партия. Скоро след това е изключен, защото подкрепя военната интервенция в Босна, което е в разрез с официалната позиция на организацията. През 2001 г. е обвинен публично в педофилия от бившия външен министър на Германия – Клаус Кинкел, заради написани педофилски текстове през 1975 г., докато работи в детска градина.(16) Бендит коментира, че това, което е написал тогава, не е приемливо днес. Избран е за депутат в Европейския парламент. Отдава се на крайни екологични и неолиберални идеи.

За поколението политици, произлезли от бунта през ‘68 при липсата на ясно очертан враг той често се измисля, търси се целенасочено – врагът е вдъхновение, стимул за борба, мобилизиращ фактор – все основополагащи принципи на тоталитарното управление, което така яростно отричат.

Друго фундаментално противоречие е пацифизмът на много от представителите на тази генерации, който еволюира до откровен милитаризъм. Те са сред най-ярките световни апологети на военните интервенции в Босна, Косово, Ирак, Афганистан, Либия, Иран, Сирия. Натискът им за сваляне на диктаторските режими и демократизация по време на Арабската пролет способства за идването на власт, по демократичен път, на крайни ислямистки партии и групировки Може да се направи изводът, че много от тези млади революционери с годините се превръщат в контрареволюционери. За тях ’68 никога не свършва.

Обратите в биографичното им и идейно развитие са ярко откроими при разглеждането на жизнения им път.

Франция: Бернар Кушнер (младежки активист на ФКП, ръководи стачката на студентите медици в Сорбоната, министър в 2 социалистическите правителства през 80-те и 90-те, евродепутат, външ.министър в дясноцентристкото правителство на президента Саркози, става подръжник на войната в Ирак), проф. Регис Дебре (партизанин с Че Гевара в Боливия, през 80-те е съветник на френския президент Митеран), Глуксман (от маоист става антимарксист, подкрепя войните в Ирак и Афганистан), Серж Жули (от маоист, под опеката на Ж.П. Сартр става основател и гл.редактор на влиятелния вестник Либерасион, което превръща в социал-либерално издание), Хенри Вебер е евродепутат от ПЕС, Голдман (след 1968 е партизанин в Южна Америка).

Холандия – Роел ван Дуйн през 60-те е лидер на анархистите, от почитател на Кропоткин става член на радикалната партия на левите зелени.

В Германия – Руди Дучке (говорител на немските студенти до смъртта си през 1979 г., се отдава на леви екологични каузи), Йошка Фишер (външ.министър през 1998-2005 от партията на Зелените).

Тяхното акме съвпада с годините на източноевропейските преходи. Консенсусното желание за присъединяване към ЕС на източноевропейците ги поставя в положение на съобразяване и зависимост от дневния ред на старите държави членки. Като политически лидери в своите страни, а вече и на европейско ниво, много от представителите на поколението на ’68 участват пряко или косвено в разграждането на тоталитарните държави в Източна Европа. Чрез тези събития те преживяват отново своята младост, проектират свои поведенчески модели и идеи (макар и видоизменени от ’68 насам) върху местните политически елити. Изходната точка за бившите млади революционери обаче тръгва от познаване на едно демократично и задоволено общество, каквото е Западът от краят на 60-те години. Това понякога води до неразбиране на спецификите на страните в преход и до правилното третиране на преходите: тоталитаризъм – демокрация, планова икономика – пазарно стопанство.

В източноевропейските общества либералните ценности са налагани като панацея за всички социални проблеми. Шоково се привнасят теми – икономически и образователен либерализъм, мултикулурализъм, политически коректно говорене, глобализация. Често тези, които не ги споделят, са стигматизирани, етикетирани и сатанизирани.(16) Най-честите инструменти, използвани от проектираните местни елити, са стигми като: комунист, фашист, националист, шовинист, хейтър. Във Франция от края на 60-те етикетите са близки – фашист, нацист, буржоа, националист, закостенял, старомоден, който създава неравенства. Даже участници от френската съпротива са наричани нацисти, защото отказват да подкрепят студентските протести.

Ефектът от либералния натиск води до прекалено рязко освобождаване на цели консервативни системи, като образователната, съдебната, правоохранителната, които вместо да подобрят качеството си на работа, изпадат в перманентна криза на функциониране и легитимност. Семейните ценности са изтласквани на заден план, неглижирани.

В този смисъл ролята на много от представителите на поколението ’68, конкретно в българския преход, не може еднозначно да се определи като положителна в процеса на присъединяване на страната към ЕС. По същество тази политическа генерация създава и много проблеми за самите западноевропейски общества, като формира условия, през 70-те и 80-те години, за налагане постановките на мултикултурализма и за неконтролируемото приемане на огромни маси емигранти от Третия свят, които се превръщат в централен проблем за Европейския съюз след началото на ХХI век. Връзката с емигрантите идва от търсенето на подкрепа сред тях в работнически квартали като потенциални поддръжници и участници в една бъдеща революция.(17) За провала на мултикултурализма в Европа с категорични оценки се изказват британският премиер Дейвид Камерън, френският президент Никола Саркози, германският канцлер Ангела Меркел, премиерът на Бавария Хорст Зеехофер, бившият премиер на Испания – Хосе Мария Аснар и много други.

Поколението на 1968 година не си е отишло, въпреки че неговите представители вече са част от третата възраст. Разрушителният нагон, месианството и фанатичната отдаденост на неговите представители, подобно на щафета, се предадоха на следващата генерация, която успя да концентрира голяма част от своето влияние в институциите на Европейския съюз. Все още основен проблем, точно както започването на събитията през 1968 година, е сексуалният. Подобни въпроси бяха поставени в центъра на политиката, за да избутат настрани с принизяващ уклон социално-икономическите и националните проблеми, както и тези в сферата на сигурността. Избухналият в българското общество дебат по повод ратификацията на т.нар. „Истанбулска конвенция“ и джендър политиката е част от много по-голямата парадигма на агресивното неолиберално левичарство.  Този дневен ред, който е разрушителен за самите свои носители, сякаш замъглява съзнанието им, докато са се устремили към фанатичното му налагане. В централната битка за бъдещето на Европа, и в опитите на „децата на 68“ да наложат своето разбиране за света, се очертават предстоящите през май 2018 избори за Европейски парламент. От резултатите на този сблъсък ще зависи много от случващото се през следващите години за континента и България. Едно е сигурно – противопоставянето ще е сериозно, защото залогът е повече от голям.

Уважаеми читатели и приятели на Мемория,

Ще продължаваме да ви предоставяме месечни отчети за постъпващите дарения, за да сте наясно как се оползотворяват те. Все пак вие сте единствените работодатели на проекта Мемория :) Вие преценявате доколко дейността ни е полезна за вас; доколко е комерсиална или е плод на нашите убеждения за създаване на обществено самосъзнание; доколко постигаме достоверно отразяване на събитията, дистанцирайки се от пропагандата и от гледната точка на мейнстрийма за бъдещето на България и на света :)

Всички средства се реализират за основното предназначение на сайта – алтернативни авторски анализи, преводи, информация и коментари за съществените процеси и събития в нашия свят. Всеки месец ще ви предоставяме отчет за постъпващите средства, за да можете да преценявате сами съотношението между вашите дарения и дейността на сайта през съответния едномесечен период.

Месец януари 2018

Общо постъпили дарения – 510 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 113 лв
Авторски материали и преводи, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 397 лв

Месец декември 2017

Общо постъпили дарения – 366 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 94 лв
Авторски материали и преводи, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 272 лв

Месец ноември 2017

Общо постъпили дарения – 274 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 85 лв
Авторски материали и преводи, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 189 лв

Месец октомври 2017

Общо постъпили дарения – 586 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 122 лв
Авторски материали и преводи, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 464 лв

Месец септември 2017

Общо постъпили дарения – 118 лв
Хостинг и поддръжка на сайта – 55 лв
Авторски материали, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 63 лв

Месец август 2017

Общо постъпили дарения – 139 лв
Хостинг и поддръжка на сайта – 55 лв
За бъдеща дейност – 84 лв

Месец юли 2017

Общо постъпили дарения – 181 лв
Хостинг и поддръжка на сайта – 55 лв
За бъдеща дейност – 126 лв

Месец юни 2017

Общо постъпили дарения – 710 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 140 лв
Авторски материали, преведени от нас материали, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 570 лв.

Месец май 2017

Общо постъпили дарения – 320 лв
Хостинг, поддръжка на сайта и реклама на материалите в социалните мрежи – 150 лв
Авторски материали, преведени от нас материали, редакторска работа, дизайн на материалите и администрация на сайта – 170 лв.

Подкрепяйте ни, за да можем да си позволим тази активност, която и вие, и ние искаме и можем!

Повече за нашия проект – можете да си припомните Тук, Тук, и Тук ;)

Христина Христова

Най-силният човек в Исландия през 2009 г. и 2010 г. – Стефан Петурсон. Photo: Vice/Nest of Giants

През 2013 г. световните медии бяха пълни със заглавия за исландското мобилно приложение, предупреждаващо за заплахата от кръвосмешение. Младите програмисти на приложението, наричащи себе си Sad Engineer Studios, се оплакаха, че медиите са се хванали само за „шареното“ и са подминали най-важното. В крайна сметка тази мобилна опция беше добавена само за забавление след спечелването на безвъзмездна финансова помощ за по-сериозна услуга, даваща на всеки исландец възможността да погледне в корените на своето родословно дърво. „Повечето хора смятат, че е много яко да имате в телефона си приложение, което да проверява доколко тясно сте свързан с човека, когото сте срещнали. Но не става дума само за запознанство с определени последствия. Интересът към родословието като цяло е наша национална черта“, обяснява разработчикът Хаукон Трастар Бьорнсон. Това се потвърждава и от исландските саги, които съдържат подробни описания за произхода на героите си.

Книга за исландците (на нордически: Íslendingabók) е най-старото от известните предания за историята на Исландия. Произведението е създадено около 1125 г. от исландския хроникьор Ари Торгилсон Разглежданите събития в сагата обхващат периода от момента на заселването на Исландия от норвежката аристокрация до 1118 г. Имало е два варианта на „Книга за исландците“ – в първия и съответно по-ранен, Ари Торгилсон е включил генеалогични списъци на заселниците и биографиите на норвежките крале.

Поводът за създаването на приложението, наречено Íslendingapap, беше 10-тата годишнина от цифровизацията на базата данни Íslendingabók – „Книга за исландците“. Проектът беше финансиран от исландската генетична компания deCODE genetics. През 1997 г. deCODE стартира на базата на архивни материали онлайн ресурс, благодарение на който почти всеки жител на Исландия може да научи за своите предци – още от заселването на острова през 10 век.

Ако пуснете Iceland App на два смартфона едновременно и ги приближите един към друг, приложението ще покаже родословието на двамата потребители и вероятността от кръвосмешение.

В края на 90-те deCODE получи от държавата пълен достъп до медицинското досие на всеки жител на страната. Информацията беше криптирана и деперсонализирана, но в Исландия все още се дискутира сигурността на системата. Най-обезпокоените имаха възможността да подадат петиция за оттегляне на досието им от базата данни. Впрочем, именно това предизвика най-голямо недоумение: защо разработчиците попитаха постфактум дали всички ги устройва тази инициатива?

Всяко свое изследване компанията deCODE задължително съгласува с националния комитет по етика. А всеки участник трябва да даде доброволно съгласие за медицинска намеса в личните му данни.

През 2014 г. в Исландия стартира нова кампания за събиране на ДНК проби: даваш проба – получаваш тениска с мотивиращ надпис „Знанието освобождава“. Комплектите с тампони за слюнка се разнасят от представители на издирвателно-спасителната служба (ICE-SAR), които исландците почитат като супергерои. От deCODE обещаха да платят за техните услуги 200 милиона исландски крони (около 1,4 милиона евро) – при условие, че не по-малко от 100 хиляди исландци предадат своите проби. Публицистът Алда Сигмундсдоутир вижда в това един вид манипулация на общественото мнение: „Оказва се, че на този, който се съмнява, много убедително дават да се разбере, че ако не участва в кампанията, възпрепятства ICE-SAR, а по този начин и всеки, който в бъдеще може да се нуждае от тяхната помощ „, пише тя в блога си.

Хранилището на deCODE съдържа образци от гените на стотици хиляди исландци.

Междувременно deCODE вече разполага с данни на половината от възрастното население на страната. Компанията уверено държи статута на лидер в своята област, конкурирайки се с американския Broad Institute и британския геномен институт Сенгър.
През 2007 г. главата на компанията Каури Стефансон зае 81 място в класацията на списаниеTime за 100-те най-влиятелни личности в света, а през 2014 г. заедно с петима свои сътрудници попадна в списъка на най-цитираните учени на Thomson Reuters. Стефансон дълго време е живял в САЩ – преподавал е в Харвард и е практикувал медицина като невролог и невропатолог. В Исландия той е знаменитост. Но далеч не всички харесват идеите му.

Ръководителят на Центъра за етика в Университета на Исландия Вилхялмур Аурнансон е главният опонент на deCODE. Той е убеден, че съществуването на биобанка може да бъде оправдано, но при условие, че до нея имат достъп само държавните болници, а не и частни компании. „В този случай действащите лица са заинтересовани да правят инвестиции – те имат не само клиничен и научен интерес, но и търговски“, подчертава професорът. Освен това, по думите му, въпреки многообещаващите проучвания на биобанките, изобщо не е видно, че резултатите им значително са повлияли на здравето на обикновените хора.

От deCODE уверяват, че това ще се промени. След финансовия колапс през 2008-2009 г. компанията обяви фалит, но продължи дейността си. През 2012 г. тя беше купена от американския биофармацевтичен гигант Amgen. Вицепрезидентът на deCODE  Уннюр Сорстейндоутир казва, че фирмата-купувач се е заинтересувала преди всичко от революционното им откритие, свързано с болестта на Алцхаймер. „Преди това бяха известни мутации на APP гена, които увеличават риска от появата му“, казва Уннюр. „Ние открихме в този ген друга рядка мутация, която предпазва хората от развитието на болестта и намалява свързаната със стареенето загуба на яснота на ума.“ Имитирайки тази положителна мутация, учените искат да създадат антитела, необходими за неутрализиране на заболяването, които след това да бъдат приложени при пациентите. По подобен начин deCODE и Amgen „хвърлиха ръкавица“ към целия спектър от сърдечно-съдови заболявания.

Основателят и изпълнителен директор на deCODE Каури Стефансон

Каури Стефансон вярва, че изучаването на рисковете, скрити в ДНК, е пътят от инвазивната към превантивната медицина: „Това ще доведе до ранно диагностициране, което е изключително важно, когато става дума за рак. Най-важният фактор, определящ прогнозата, е фазата, в която е диагностицирана болестта.“

В Исландия, където годишно средно 150 жени и трима мъже са диагностицирани с рак на млечната жлеза, активно обсъждаха решението на Анджелина Джоли да се подложи на мастектомия заради наличието на мутация в гена BRCA1. Тази мутация, заедно с мутацията на гена BRCA2, увеличава риска от появата на заболяването. Исландските генетици обаче предупреждават, че това не е единственият канцерогенен фактор.

Йоурун Ерла Ейфьорд, ръководител на молекулярно-генетичната лаборатория за ракови изследвания в Университета на Исландия, смята, че ситуацията е много по-сложна и изисква по-внимателно разглеждане. Само 7% от исландците с рак на гърдата са били носители на BRCA мутацията. „Това означава, че мутиралият ген на BRCA не е най-важната причина за появата на болестта“, обяснява Йоурун.- “Освен това не при всички жени, в които сме го открили, тя се развива впоследствие. Следователно, мастектомията не е най-добрият начин тя да бъде предотвратена“, обобщава Ейфьорд.

Йоурун Ерла Ейфьорд

Колежката на Йоурун – професор Хелга Маргрет Огмундсдоутир, тества в лабораторията си алтернативно средство, за да провери как то може да повлияе на отделния пациент с рак на гърдата (тук разчитат на индивидуалния подход), който е носител на гени с особена исландска мутация. „Разработихме техника за създаване на така наречените клетъчни линии, извлечени от тумор. С тяхна помощ тестваме ново лекарство, което досега показва висока ефективност „,  казва Хелга.

Специалистите от deCODE анализираха ДНК от близо 11 хиляди пушачи исландци. Осем от десет пушачи са генетично предразположени към развиване на рак на белите дробове. След като сканирали геномите на болните и на контролната група, учените открили участък в ДНК хромозомата, отговорен за тази тенденция. Половината от изследваните имали гени с един набор от тази канцерогенна мутация, което увеличава риска при тях 30% в сравнение с пушачите без мутация. При носителите на два набора мутации – приблизително една десета от населението – рискът от заболяване е  80% по-голям.

Зависимостта винаги е комбинация от генетичния фактор и околната среда, отбелязват в deCODE. „Ние намерихме общ вариант в никотиновите рецептори, който, оказва се, не влияе на това дали ще започнете да пушите или не“ – споделя Унюр Сорстейнсдоутир – „Човек може да наследи предразположеност към зависимост от никотина, но нейната активация е резултат от неспособността да се справи с желанието да опита. Така че по-добре да се въздържате от „първия път“.

Превантивната медицина, за която мечтаят сътрудниците на компанията, на теория може да предупреди исландците за вродени вредни тенденции, с които е по-добре да не експериментират.

Исландските творци получават лични писма от Каури Стефансон: deCODE се нуждае от вашето ДНК! Той иска да разбере дали артистичните способности са вродени и дали имат връзка с психичните заболявания. Анализирайки данните на 86 000 исландци и 35 000 жители на Холандия и Швеция, изследователите заключават, че творчеството и психозата имат общи генетични корени. Така популярният в изкуството образ на безумния гений получи своето научно обяснение.

1% от населението на Исландия е на границата между лудостта и ярко изразената креативност. Генетичните фактори, които увеличават риска от шизофрения и биполярно разстройство, по-често се намират у хора от така наречените творчески професии – писатели, музиканти, танцьори и художници. Продавачите, майсторите и фермерите с подобни наклонности са четири пъти по-малко.

Независимо от малката популация, в Исландия е развито движението на стронгмените. На снимката: Хафтор Бьорнсон, или Планината. Хафтор притежава титлите за най-силен мъж в Исландия и най-силен мъж в Европа. Той е известен най-вече и с ролята си на Грегор Клегейн, Планината, в „Игра на тронове“. Photo / Valli.

„Прогресът на генетиката в Исландия през последното десетилетие възбужда въображението“, весело споделя с мен своите наблюдения 42-годишният исландски писател и бивш кандидат за президент Андри Снаер Магнасон. Питам го какво мисли и вярва ли в това, че геният може да бъде наследен. „Отнасям се скептично към теорията, че творческите способности са наследствени, но мисля, че имам творчески гени“, размишлява Андри. – „Какво друго ми остава да мисля, ако всички в семейството ми са лекари?“

Младият кинорежисьор Оскар Кристин Вигнисон създава свой образец, но все още се пита: „А какво е творчеството въобще? Родителите ми не бяха творци в някакъв екстравагантен смисъл на думата, но баща ми беше меломан и в дома ни винаги звучеше хубава музика. Той е дизайнер. А дядо ми е изключително предприемчив бизнесмен – обича да решава проблеми. Творчество ли е това?“

Исландските университети предоставят на изследователите гъвкави възможности да търсят това, което наистина е интересно за тях. Студентите могат да пропуснат магистратура, ако имат идея за научна разработка и веднага да започнат работа по докторска дисертация, като паралелно започват свой стъртъп. Именно така е направила Сандра Мьол Йонсдоттир-Буч, създавайки компанията Platome Biotechnology.

Тя е само на 27 години. В свободното си от делови задачи време преподава диагностика на генетичните заболявания в Университета на Исландия. Преди пет години Сандра и нейният екип откриха печелившо приложение на кръвта с изтекла годност: тромбоцитите от нея могат да се използват за оцеляването на стволови клетки в лабораторни условия като алтернатива на кръвния серум, който се извлича от телешки ембриони. Това ноу-хау ще помогне за отглеждането на човешки органи, намалявайки риска от отхвърляне и давайки дълго чакания покой на борците за правата на животните.

Съоснователите на Platome Biotechnology Олафур Сигурьонсон и Сандра Йонсдоттир-Буч.

Предприемчивата млада жена отбелязва, че в родината й са създадени най-благоприятните условия за занимания с наука. Много по-трудно е да се започне собствен бизнес. В този случай малобройното население не е в полза на ентусиастите. За да разполага с достатъчно количество материал за преработка, компанията трябва да внася тромбоцити от чужди кръвни банки. Циркулацията на чуждестранна валута в Исландия е ограничена и данъците са доста високи. Налага се продукцията на компанията да бъде изнасяна – в страната няма достатъчно търсене. Но Сандра разглежда това по-скоро като задача,  а не като проблем. Тя не се съмнява в успеха на проекта, като се основава на факта, че той запълва празна ниша и е благороден от екологична гледна точка: „Ние произвеждаме висококачествен, по-сигурен продукт от това, което другите просто изхвърлят.“

Младите учени започнали с хрущял, тъй като това е тъкан с неголямо количество клетки и с много проста структура. „Хрущялът е нужен за гръбначните дискове. Изваждате стария и поставяте нов. Хрущял, кости – това е първото нещо, което ще излезе на пазара“ – уверява Сандра. Ако човек има рак на челюстта, обяснява тя, засегнатите клетки се отстраняват и се заместват с нови, засадени върху стабилен биоматериал – титан или биоразградими полимери. След това клетките „изяждат“ основата и след няколко години реакцията ще приключи. Пациентът няма да почувства нищо, защото регенерирането на клетките е естествен процес.

Според консултантската компания Grand View Research обемът на стремително развиващия се пазар на клетъчни култури до 2022 година ще достигне до 37 милиарда долара.

„Фантастиката идва“, казва Сандра. „Изключително вълнуващо е да бъдеш учен-генетик днешно време.“

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник:  Apparat