от Ралица Ковачева

Струва ли ви се, че в работата си се сблъсквате с все по-некомпетентни хора? Че колкото по-невеж е някой, толкова по-гласовит и напорист е? Че знанията и експертизата се ценят по-малко от всякога? Че в политиката, медиите, обществения живот, културата и пр. има все повече случайни хора, които не притежават необходимата компетентност, умения и качества? Е, напълно сте прави. Имаме проблем, при това системен и глобален.

Това, че хората не знаят много неща, не е новина. Но вече живеем в свят, в който невежеството се приема за достойнство. Да отхвърлиш експертното мение е равносилно на това да демонстрираш независимостта си от дискредитираните елити, пише професорът по национална сигурност Том Никълс в статия за списание „Форин афеърс“ (Никълс е автор на книгата „Смъртта на експертизата“). Принципните и информирани аргументи са знак за интелектуално здраве и жизнеспособна демокрация, но те вече са заменени от гневни крясъци, отбелязва професор Никълс. Проблемът вече се осъзнава от мнозина изследователи в глобален мащаб. Учените вече алармираха, че наблюдаваме тревожна липса на критично мислене, която образователните системи не просто не запълват, а възпитават.

Въпреки общоприетото мнение, че виновници за тази огромна промяна са новите технологии, в частност новите медии и социалните мрежи, те не са причината, а само катализатор и амплификатор на по-дълбоки и по-отдавнашни процеси – възможността всеки да се информира за секунди и да се изкаже публично за още толкова създава илюзията за заличаване на границата между тези, които наистина знаят и тези, които си мислят, че знаят. Със сигурност, сред причините за бума на невежеството е главоломно нарастващата комплексност на съвременния живот, с която хората не могат да се справят и това им създава чувство на несигурност, тревожност, объркване и гняв. А хората не обичат подобни чувства и правят всичко възможно, за да ги отхвърлят.

Известен е ефектъкт на Дънинг-Крюгер в психологията, според който некомпетентността сама по себе си пречи на човек да я осъзвае. Т.е. глупавият няма как да разбере, че е глупав. Доказано е, че повечето хора оценяват самите себе си по-високо, отколкото биха ги оценили останалите.  На повечето хора им липсва качество, наречено „метазнание“ (по Том Никълс) – , т.е. знанието за собственото знание, сбособността да оцениш реалистично спсобностите си и да познаваш собствените си граници. В крайна сметка, доказано е, че най-малко компетентните хора най- малко осъзнават, че не са прави, най-малко способни са да научат каквото и да било, за да компенсират невежеството си, но за сметка на това са готови на всичко, за да го прикрият.

Отгоре на всичко, психологията отдавна е установила, че хората са склонни да отхвърлят информацията, която противоречи на мненията и нагласите им. В комбинация с невежеството, склонността на хората да подбират информацията, която потвърждава мненията им и това ги кара да се чувстват прави, е благодатна почва за бума на фалшиви новини и конспиративни теории. Които са необорими, защото който се опита да ги оспори с рационални аргументи, напрактика ги легитимира и влиза в схемата им, отбелязва професор Никълс.

В оправдание на нарастващото недоверие към „експертите“ (разбирани като хора със специализирани знания и умения в определена област) трябва да признаем, че да минаваш експерт днес е далеч по-лесно отпреди 30, че дори 20 години, например. Широкият достъп до образование (което принципно не е лошо нещо) даде възможност на мнозина да се сдобият с дипломи, зад които не винаги стои реално знание. А в медиатизирания свят е по-важно не какво е всъщност, а как изглежда и колко се харесва. Медиите бълват псевдоексперти по всякакви въпроси и по този начин едновременно компрометират експертността и удовлетворяват желанието на зрителя да потвърди собствените си убеждения във всички случаи – щом те дават по телевизора, значи знаеш и значи си прав, а щом и аз, зрителят, мисля по същия начин, значи и аз съм прав. А ако не мисля така – това ме прави независимо мислещ, значи още по-прав. Тънката разлика между правото на мнение като гражданин и правото на експертно мнение, от гледна точка на специализираното знание в определена област, е ключова, но уви – отдавна премината. Но както отбелязва професор Никълс, демокрацията означава равенство пред закона и равни политически права, а не означава равенство на мненията, независимо от аргументите, които ги подкрепят.

Неговата тревога, както и на всички, алармирали за проблема, не е просто академичен плач по изгубения престиж на знаещите. Критичното мислене и рационалните дебати са кръвоносната система на демокрацията – без тях да е просто куха форма, процедура. Която може лесно да се корумпира и да се обърне срещу собствената си същност. Как граждани, които не знаят, не искат да знаят и отказват да чуят, правят информиран избор? Как изобщо информираният избор е възможен, когато в публичните дебати рационални аргументи са заменени с „гневни крясъци“? Как сме сигурни, че така избраните представители имат знанията и компетентностите, които се очакват от тях, за да взимат решения? Възможно ли е те, въпреки собствената си некомпетентност, да чуят съветите на експертите и да вземат отговорни решения? Как гарантираме, че експертите не злоупотребяват със знанията си, за да се възползват от некомпетентността на взимащите решения и да прокарват решения в услуга на частни интереси, вместо в името на общото благо?

Отговорът е – няма как. А по-лошото е, че няма лесен отговор на въпроса какво да се прави. Разбира се, знанието е ключът, но как изведнъж милиарди хора да станат информирани и знаещи? Едва ли по метода на Артър Кларк с падналия от небето камък, който маймуните докосват и се превръщат в разумни човешки същества. Най-вероятно ще преживеем сериозни катаклизми, които ще ни принудят отново да потърсим начини да открием тези, които знаят и да им гласуваме доверие да ни извадят от кашата. И ако първото вероятно ще се случи още в рамките на нашия живот, второто няма да дойде нито скоро, нито лесно. За нас, вярващите в знанието, остава само надеждата, че усилията ни днес ще послужат на децата ни да направят каквото трябва утре.

Източник: Редута

The post Невежеството е новото нормално appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Москва реагира остро на масираната атака на САЩ срещу ракетна база, контролирана от сирийското правителство – първият официален американски удар срещу Асад от началото на конфликта в Сирия.

Русия обяви, че прекратява действието на меморандума за предотвратяване на инциденти и гарантиране на сигурността на полетите в хода на операцията в Сирия, който бе сключен със САЩ. Това съобщи руското външно министерство, цитирано от ТАСС. Руското Министерство на външните работи призовава Съвета за сигурност на ООН да се събере на извънредно заседание, за да обсъди ситуацията след удара, който САЩ нанесоха по сирийската авиобаза в провинция Хомс.

„Президентът Путин счита американските удари в Сирия за агресия против суверенна държава в нарушение на нормите на международното право, и то под измислен предлог“, заяви днес говорителят на руския президент Дмитрий Песков, цитиран от ТАСС.

„Сирийската армия не разполага със запаси от химическо оръжие“, отбеляза той. „Факт е, че унищожението на всички запаси на химическо оръжие на Въоръжените сили на Сирия бе регистриран и потвърден от ОЗХО – специализираното подразделение на ООН (Организация за забрана на химическото оръжие – бел.ред.).“, допълни още Песков.

„При това, по мнението на Путин, пълното игнориране на фактите за използване на химическо оръжие от страна на терористите съществено влошава ситуацията. Путин също така вижда в американските удари в Сирия опит за отвличане на вниманието от многочислените жертви сред мирното население в Ирак“, коментира говорителят на Кремъл.

„И главното, смята Путин, тази стъпка не ни приближава към крайната ни цел за борба с международния тероризъм, а напротив – създава сериозно препятствие пред създаването на международна коалиция за борба с него и ефективното противодействие на това всемирно зло, което, между другото президентът на САЩ бе поставено като водеща задача още по време на предизборната му кампания“, добави Песков.

В нощта срещу петък (7 април) Съединените щати нанесоха първия си от началото на конфликта в Сирия масиран ракетен удар по авиобаза на Военновъздушните сили на официалното сирийско правителство. По данни на Пентагона, на авиобазата е възможно да са били разположени и руски военни. Според американския президент Доналд Тръмп ударът представлява „пропорционален отговор“ на извършената, според САЩ, газова атака от страна на режима на Башар ал-Асад срещу мирното население в провинция Идлиб. По данни на сирийската опозиция в химическата атака, проведена в сряда (5 април) са загинали 86 души.

The post Остра реакция на Кремъл срещу удара на САЩ в Сирия appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Междузвездни войни / Star Wars / Колаж – Design Crowd

Въпросите около американската външна политика и нейното евентуално преструктуриране при новия президент Доналд Тръмп събуждат интереса на редица хора, търсещи отговорите на случващите се глобални събития. В дебрите на геополитиката и дипломацията се развиват и усъвършенстват технологии и различни способи за упражняване на влияние и власт, но глобалните стратегии остават едни и същи. Англосаксонската школа в геополитиката (Маън, Макиндер, Спайкмън) залага своите стратегически принципи в края на 19 и началото на 20 век, които не са загубили своята релевантност и до днес.

С годините американската външна политика започна да се разглежда по презумпция като идеологическа и по-специално като политика, защитаваща свободата, човешките права, либералната демокрация и свободните пазари в глобален мащаб. Това е успех с планетарно значение. В годините на Студената война САЩ бяха символ на свободния свят и проектираха това в успешна мека сила, а когато се налага – и в твърда. Всички са гледали или поне са чували известната филмова поредица Междузвездни войни (Star Wars), където добрият независим свят е заплашен от червената „империя на злото“. Рейгън заимства фразата на Джордж Лукас, като удобно я използва, за да обозначи двублоковото противопоставяне като борба между доброто и злото. Това е една от най-сериозните предпоставки за успеха на САЩ и елиминирането на големия им противник, както и прийом, който използват и днес.

Противниците на САЩ се възприемат като въплъщение на злото. Американският външнополитически елит изисква от цялата международна общност да признае, че някои държави представляват „ос на Злото“, срещу която трябва да се води борба. Това противопоставяне срещу злото създава усещането, че в глобалната архитектура има нужда от световен жандарм, който да съблюдава спазването на световния мир, а това оправдава функционирането на иначе не особено справедливия еднополюсен свят и се използва като претекст за агресията, извършвана от глобалния хегемон. Съществуват и такива призиви, като този на бившия генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, който призова САЩ не само да останат световен жандарм, а и по-често да се намесват в международните конфликти. За това помага и една от отличителните черти на съвременната международна система, каквато е появата на идеологиите. Интерес от политологична гледна точка буди въпросът за ролята на идеологиите в американската външна политика, тъй като те легитимират редица непопулярни действия на глобалния хегемон и ги представят като необходими.

В нощта срещу петък (7 април 2017) САЩ нанесоха масиран ракетен удар по авиобаза на Военновъздушните сили на официалното сирийско правителство. Снимка: Ройтерс

Политиката, независимо дали говорим за външна или вътрешна, борави със сериозен понятиен и категориален апарат. В нея са преплетени и взаимосвързани основните категории – идеология (на гръцки: ιδεολογία, ιδεα — образ, идея; и λογος — разум, учение) и доктрина (на латински: doctrina – учение, инструкции, знание). Те, от своя страна, са основните инструменти за достигане до властта като крайна цел на всяко политическо действие. Властта придава функционалност и смисъл на политиката, а един от основните й атрибути е, че е дълготрайна, което позволява да се реализират дългосрочни цели и интереси. За да бъде една власт истинска, тя трябва да бъде легитимна, а това се осъществява посредством различни идеологии и доктрини, които й придават красива опаковка пред политически събудените маси.

Идеологията се отнася до влиянието на идеите върху възгледите и действията на хората. Терминът е въведен от Антоан Дестю дьо Траси в края на XVIII век,[1] но истинската сила на идеологиите се разкрива през ХХ век. Изминалото столетие беше доминирано от сблъсъка на идеологиите, които играеха колосална роля в общественото и държавно развитие. Те имаха силна символна власт и чертаеха високи нови възгледи и ценности, определящи върховния смисъл на човешкото съществуване. Идеологиите създаваха собствени модели за развитие на света, като игнорираха някои от неудобните реалности. Чрез тях за огромни маси от хора светът изглеждаше  по-обясним, по-управляем и по-справедлив. Държавите дефинираха своята идентичност чрез и посредством идеологията, която се приемаше безкритично като основен ориентир в живота, както и като обяснение на реалността. Първоначалният антагонизъм протичаше в целия политически спектър, където яростно се противопоставяха нацизъм, фашизъм, анархизъм, комунизъм и либерална демокрация. Общото между всички идеологии се забелязва от Самюъл Хънтингън, който констатира, че „Общата за всички тях характеристика е, че принадлежат към западната цивилизация. Никоя друга цивилизация не е породила значима политическа идеология.“ [2]

С победата във Втората световна война на Съюзниците над Оста останаха само идеологиите на победителите, а крайните десни течения изпаднаха в политическото небитие. Светът беше разделен идеологически на комунистически Изток и капиталистически Запад, колкото и условни да са тези понятия. Тази поляризация детерминираше цялостната международна система. Съюзите се правеха с оглед на идеологията и отношенията между свръхсилите. Държавите се идентифицираха с една от двете свръхсили и водената от нея политика, а необвързаните страни бяха малко.  Двата лагера водеха своето съперничество на всички фронтове – икономически, политически, военен, идеологически, културен и т.н. В Европа СССР подкрепяше леви комунистически партии и движения, срещу което, от своя страна, САЩ се бореше и подкрепяше центристки и християндемократични партии. В Италия противопоставянето стига до там, че американците извършват печално известната операция „Гладио“, с която да неутрализират силните леви движения в страната, а впоследствие и в цяла Европа.

След края на Студената война и разпада на Съветския съюз двуполюсната международна система остана в историята. С нея си отиде и дълбоката идеологическа конфронтация. Светът навлезе в епоха, в която правилата на играта в международната политика се промениха радикално. С това в управлението на обществото сякаш остана само една възможна идеология, тази на победителя от Студената война – либералната демокрация с отворена пазарна икономика. Това убеди редица политически експерти, че е настъпил краят на идеологиите. Известният американски социолог Даниел Бел още през 60-те години счита, че настъпва времето, бележещо края на идеологиите. (“The end of igeology”, 1960) Според него и други, които застъпват тази теза, днес светът живее в пост-идеологическо време. Франсис Фукуяма смята, че всеобхватните идеологии на ХХ век са се провалили и е настъпил краят на идеологическите борби. Той свързва това с края на историята и окончателната победа на демократичния либерален капитализъм. Хънтингън, не се съгласява с тезата на своя студент Фукуяма. Той, от своя страна, изгражда концепция, основана на тезата, че светът ще бъде доминиран не от идеологическо противопоставяне, а от сблъсък между различните цивилизации. В своята книга „Сблъсъкът на цивилизациите“ тотално оборва възгледа за края на историята и представя своя собствена оригинална концепция, която трудно би загубила актуалност.

Дебатът, който се провежда в политологичните среди за актуалността и бъдещето на идеологиите, се очертава като продължителен и без ясно изразени крайни становища. В сериозната геополитика обаче този въпрос е решен. Идеологията се разглежда и използва, за да се прикрият или легитимират геостратегическите интереси. Тя е инструмент за политически контрол. Това е ясно изразено в трудовете на класически автори като Маън, Макиндер, Спайкмън и Моргентау. Кисинджър казва, че ако идеологията детерминира външната политика, то Хитлер и Сталин никога не биха стигнали до съюз, както нямаше да го направят и кардиналът Ришельо и султанът на Турция. [3]

Самата геополитика е наука, която живее извън сферата на идеологията, тя съществува в сферата на бруталния реализъм. След разпада на СССР напрежението не намаля, както очакваха всички. То продължи дори и след като Русия се отказа от комунистическите блянове за глобална революция. За САЩ новият враг се оказва Русия, поради което широко се разпространява мнението, че Студената война никога не е приключвала, а просто е преминавала през различни стадии.[4] [5]  Русия, независимо дали е демократична, авторитарна, или тоталитарна, си остава основен геополитически съперник на САЩ, срещу който ще се използват всички възможности за ограничаване на влиянието. Бжежински е напълно  откровен, когато казва: „Дайте да не се заблуждаваме. Ние не се борихме срещу комунизма, а срещу Русия, както и да се нарича тя” . Това показва, че напрежението в света не се поражда от идеологически причини, а е с геополитически характер. Международните отношения сами по себе си са борба за власт и влияние на глобалната сцена, като при тях липсват алтруизмът, емпатията и високите ценности, характерни за идеологиите.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Американската външна политика през годините следва стриктно различни доктрини. Доктрината се различава от идеологията, тъй като преследва определени конкретни стратегически цели, за определен период от време. Доктрината е в по-голяма степен подчинена на прагматизма, отколкото идеологията, която е всеобхватна по отношение на времето и пространството. Примери за това са различните доктрини, наложени и легитимирани през годините: „Доктрината Монро“, провъзгласена през далечната 1823 г., е „геополитическа концепция, направлявала външната политика на Съединените американски щати и определяла обсега на интересите им в Западното полукълбо през по-голямата част на 19 и началото на 20 век.“[6] ; „Доктрината Труман“, обявена през 1947 г., от своя страна, е подчинена на целта да възпре съветската експанзия към Турция и Гърция чрез икономическа и военна помощ. С това се преследва геостратегическата задача да не се допусне разрастването на СССР до топлите морета, което би дало значително стратегическо преимущество на Москва. Някои историци считат този момент за начало на Студената война. Могат да бъдат изредени и редица други подобни примери, свързани с подчинеността на доктрините на прагматични цели.

Американската външна политика борави основно с външнополитически доктрини, подчинени на националния интерес на САЩ. Те са разработвани от Държавния департамент на САЩ, от различните разузнавателни агенции, или от институти, НПО-та и тинк-танкове. Държавният апарат в САЩ е способен да следва определена външнополитическа линия независимо дали в Белия дом президентът е демократ или републиканец. В държавните дела значителна роля имат и интересите на гигантските икономически сили. Събитията в Сирия показаха една друга любопитна, сенчеста страна в американската политика. Оказа се, че голяма част от военните и разузнавателния комплекс не изпълняваха нарежданията на президента Барак Обама във връзка с примирието в Сирия. Това доведе до подронване на авторитета на Обама. Руският външен министър Сергей Лавров заяви по този повод, в типичния за него твърд стил, че „Американските военни „не слушат“ своя главнокомандващ президента Барак Обама.“[7]   Президентът Тръмп също среща много силна съпротива в самата страна и дори в собствената си партия. Прави се всичко възможно, за да му се противодейства. За пример: неговата политика относно емиграцията беше стопирана; разследван е за възможни връзки с Русия, като беше принуден да смени и съветника си по национална сигурност, а злите езици във Вашингтон говорят, че една голяма част от службите са срещу него. Макар и президентът на САЩ да се счита за най-могъщия човек на света, фактите сами по себе си говорят, че той не акумулира цялата власт и съществуват редица механизми за контрол.

Междузвездни войни / Star Wars / Колаж – Design Crowd

Бащата на политическия реализъм Ханс Моргентау формулира „шестте принципа на политическия реализъм“. Те са с водещо значение за разбирането на американската външна политика и се използват от редица учени и политици. Нужно е да обърнем специално внимание на третия принцип.  „Той освобождава теорията на  международните отношения от две заблуди – изучаването на мотивите и намеренията, стоящи в основата на политическите действия, и изследването на идеологическите предпочитания на субектите на международните отношения.“[8] Първата заблуда показва, че политиката, особено външната, не бива да се персонализира. В глобализирания свят днес е невъзможно човек сам да достигне до властта. Политиците са колективен образ на силите, които ги подкрепят и са застанали зад тях. Това доказва, че властта не е достояние само на един човек, тя е структурен феномен. За целта на изследването е важна втората част, според която добрата външна политиката не е детерминирана от идеологии, а от националния интерес. Интересът се разбира в политическите категории на властта и силата (мощта) и тяхното нарастване, а идеологията трябва да служи на националния интерес, като упражнява влияние върху противника. Политическият реализъм избягва притесненията, свързани с мотивите и идеологията на държавниците. В повечето случаи той не си служи с интерпретиране на реалността, което е характерно за идеологиите. За политическия реалист е важно как дадена политика рефлектира върху мощта на държавата. От години идеалистическият подход към международните отношения е изпаднал в дълбока криза и е трудно да кажем, че има перспективи скоро да се радва на ренесанс. Това ни провокира да гледаме на международната политика през призмата на реализма.

Можем да приемем, че от края на Студената война до избора на Тръмп САЩ се ръководеше от либерален интервенционизъм, който не прави разлика между вътрешните и външните работи на другите държави. Приемайки, че това е идеология, то тя скрива користните американски геополитически намерения. Намесата в Югославия, Афганистан, Пакистан, Ирак, Либия и редица други точки на света обслужваше глобалните интереси на САЩ в определени географски региони.

Съществува огромна разлика между политическия реализъм и останалите теоретични школи. Политическият реализъм е определен начин на мислене, както казва Уйлям Уолфърт, който е сред най-известните американски анализатори и един от основоположниците и основен представител на неокласическия реализъм – „цялостна теоретична школа с общи възгледи и хипотези относно природата и структурата на социалния свят, в който живеем.“[9] Реалистичният възглед за американската външна политика, от друга страна, позволява да се разберат действията, извършвани от САЩ, които противоречат на доминиращата либерална идеология и моралните норми. Политиката на САЩ в международен план не е подчинена на идеология, а на установяване на хегемония в глобален мащаб. Голямата външнополитическа цел, преследвана от САЩ, е запазването и укрепването на водещата роля в света, тоест глобалната хегемония. На тази цел са подчинени конкретните доктрини.

Карл Маркс казва, че „теорията става велика сила, когато овладее масите”, но днес масите все по-трудно се увличат по идеалистични идеологии и теории. Връх са взели консуматорството, конформизмът, егоизмът и материализмът, а те имат нужда от бързи и практични решения. Обществото е силно деидеологизирано. Лявото и дясното, които доминираха много дълго време в политическото пространство, се отдалечават с всеки изминал миг от актуалния разлом в световната геополитика, който се приближава повече до формулата на статукво и реакция. Старото ляво и дясно започват да се превръщат в етики, изгубили своето съдържание. В глобален план се наблюдава нарастване на популярността на прагматични политици, които са ориентирани към националния интерес и силната държава. (Норберт Хофер, Жан-Мари Льо Пен, Герт Вилдерс, Доналд Тръмп, Виктор Орбан и др. Те са индикация, че предстои подмяна на стария политически елит.)

Днес се усеща идеологически дефицит, но не липсват различни геополитически доктрини. Това особено ясно се вижда и в съвременната руската политика, която функционира без наличието на идеология, но разработва собствени геополитически доктрини, като например „Евразийството“.

Американската политика при управлението на Тръмп, който се различава от всички свои предшественици, ще има подобен характер, тъй като при него не може да бъде дефинирана и назована точна идеология. Президентът не предлага толкова философия, колкото склонност към реални действия. Проф. Петко Ганчев казва: „Доналд. Тръмп няма идеология, нито програма, а набор от послания“[10] Той, както и част от екипа му, идват от бизнес средите и са майстори по договарянето на сделки и реалните практически дела (около 15% от екипа на Тръмп са милиардери). Друга голяма част от екипа му (близо 10%) е съставена от генерали, които също са известни с практичните си решения. Най-голяма част от екипа му (около 55%) е съставена от хора, които преди влизането в екипа на Тръмп имат сериозен политически опит.

Президентът Доналд Тръмп и държавният секретар Рекс Тилърсън, преди да се включат в политиката, са управлявали бизнес империи за милиарди долари и са сключвали хиляди различни споразумения. Стивън Банън, който беше главният стратег в предизборната кампания на Доналд Тръмп, както и изпълнителен директор на медията „Breitbart News“, популяризираща идеите на новия президент, казва за себе си, че е „много практичен и прагматичен капиталист“.[11] Той, подобно на президента и държавния секретар, има сериозен бизнес опит зад гърба си. Всички те през цялото време говорят за сключването на сделки, което напълно съответства на техния професионален опит. Това ще доведе до пренасяне на бизнес практики и навици в сферата на политиката. Според Боян Чуков „е необходимо да се отчете и фактът, че новият американски президент има корпоративен управленски опит.“[12] При такъв тип политици трудно можем да говорим за наличието на идеология, а по-скоро на чист прагматизъм, ориентиран към ползите. Прагматизмът в САЩ е нещо като  национална философия. Затова и зад Тръмп на практика застана голяма част от бизнес елита на страната, като особено изразена е подкрепата на индустриалния капитал.

„Доктрината Тръмп (тръмпизъм)“ вече започва да добива определени политически очерци, които загърбват наследството на Обама, сменят риториката и коренно променят курса на американската външна и вътрешна политика. Всъщност доктрината на новия президент е реакционна, с оглед на новите геополитически реалности, и с динамичното разбиране за национален интерес, свързано с реализма. Тя е добре изразена в инаугурационната реч на Доналд Тръмп, в която също така бяха дадени общи насоки, върху които ще работи новата администрация. Проектът на бюджет за 2018 г., озаглавен „Първо Америка: Проект за бюджет, с който да направим Америка отново велика” показва други очерци на доктрината на Тръмп. „Това е бюджет на твърдата сила, а не бюджет на меката сила”,[13]  казва Мик Мълвани, директор на административно-бюджетната служба в Белия дом. Според руския експерт Фьодор Лукянов „От признаците, които сега се очертават, има основания да се предполага, че на президента на САЩ е присъщ добре известният от 90-те години подход в стил  „остър сблъсък и оттегляне”. Тоест рязък и твърд натиск, с цел създаване на благоприятни условия за по-нататъшните преговори. В международната политика това обаче е доста рисково.“[14]

Това обяснява и целенасочения удар на САЩ с 60 крилати ракети „Томахоук“ от американските самолетоносачи Ross и Porter в Средиземно море срещу военновъздушна база „Шайрат“ в Сирия в нощта срещу 7 април т.г., в отговор на потъналата в мистерия химическа атака, за която все още няма резултати от независимо международно разследване. Ударите бяха първата военна операция на САЩ срещу сирийския режим и се случиха непосредствено преди срещата между Тръмп и Си Дзинпин във Флорида. Атаката целеше да демонстрира, че САЩ са готови да използват сила, ако се наложи, а и да бъде притиснат Си Дзинпин, тъй като Пекин официално заявява подкрепата си към президента Башар Асад. От Китай се изисква и да окаже натиск над Северна Корея и да ограничи нейната ядрена програма. Ударът е също така сериозно предизвикателство към другите двама играчи в сирийския конфликт – Русия и Иран. Руската страна излезе със становище, изразено от говорителя на министерството на външните работи Мария Захарова, че „решението за нанасяне на удари е било взето във Вашингтон много преди събитията в Идлиб, които просто са послужили като предлог за демонстрацията на сила“.[15] За Тръмп е по-лесно управлението в условията на конфликтна обстановка, в която да успява да прилага своите планове. Също така, като човек от бизнеса, той още с първите си ходове вдигна мизите за преговорите си с Китай, Русия и Иран.

Доналд Тръмп и Си Дзипин на 6 април 2017 във Флорида, САЩ

Идеологиите са бойното поле на философията, а доктрините на геополитиката. Предметът на реализма не е идеологията, а реалните политически действия. Днес зад идеологията се крият често користни действия. Американският фонд за подкрепа на демокрацията и Американската агенция за международно развитие отделят милиарди за подкрепата и развитието на демокрацията и човешките права в различни страни. Публичните средства на американските данъкоплатци се предоставят именно по линия на Държавния департамент чрез тези фондове и агенции. На пръв прочит тези действия са представяни като алтруистични,  по същество обаче тези организации служат за прокарване на американския национален интерес и спомагат за влизането във властта на проамерикански лидери.

Например още през 2004 г. чрез New York Times Джоел Брикли задава въпроса дали похарчените огромни суми за развитие на демокрацията в Украйна всъщност „не са предназначени за сваляне на правителството там от власт“.[16] През 2014 г. тогавашният помощник държавен секретар на САЩ по въпросите за Европа и Евразия – Виктория Нюланд, директно заяви в интервю пред телевизия CNN, че Вашингтон е финансирал политическите процеси в Украйна.[17] За развитието на украинската демокрация са похарчени над 5 милиарда долара. Резултат от това е откъсването на Украйна от руската геополитическа орбита, но с цената на гражданска война и безвъзвратно разделение на населението, влизането на крайно десни фашистки политически сили в парламента и унищожаването на икономиката. Вследствие на конфликта САЩ сложиха ръка на газопреносната мрежа на Украйна. В глобален мащаб конфликта може да се счита за повратна точка, след която се стигна до нарастване на международното напрежение и засилване на антагонизма между Русия и Западните страни.

По подобен начин беше подкрепена демокрацията в посткомунистическата Източна и Централна Европа. Голямата цел беше тези държави да бъдат включени в ЕС и глобалната архитектура на НАТО, с което да се нанесе изгоден политически удар от Вашингтон срещу Москва. Използвайки хуманитарен претекст, те се разправиха с остатъците от Югославия, без съгласието на Общото събрание на ООН. Целта беше ясна – да се намали влиянието на Русия в региона и да се увеличи американското. За постигането на тази стратегическа задача активно се използва албанският фактор на Балканите. След бомбардировките бяха построени няколко военни бази, като Бондстийл, която е най-голямата военна американска база в Европа. Също така бяха достигнати изключително богати природни ресурси. По данни на Световната банка стойността на минералните ресурси на Косово е повече от 19 милиарда долара. Според информация на New York Times огромният държавен миннопреработвателен комплекс „Трепча” е най-ценният недвижим обект на Балканите. Той струва над 5 млрд. долара и произвежда злато, сребро, олово и кадмий. Комбинатът носи годишно десетки милиона долара чиста печалба. Освен това Косово притежава 17 млрд. тона въглища и нефтени находища, подобно на Сърбия и Албания. Събитията на Балканите ясно показват, че използването на идеологията е способно да оправдае ясно изразена агресия и да я представи като защита на свободата, демокрацията и човешките права.

Бондстийл – най-голямата военна американска база в Европа (Косово)

Зад лозунга за развитие на демокрацията САЩ получиха достъп до голяма част от ценните енергийни ресурси в Близкия Изток. Това много точно е уловено от Матю Иглеас, който  отбелязва, че: „На практика американската външна политика винаги смесва геополитическите и хуманитарните интереси“.[18] Това трудно може да бъде казано по-точно, а използването на идеологията е спойката между двете.

Стига се до там авторитарни държави от Близкия Изток да се разглеждат по различен начин на базата на отношенията, които подържат със САЩ, като за пример могат да бъдат посочени Иран и Саудитска Арабия. Това се е случвало и в много други точки на света, където САЩ са подкрепяли авторитарни режими, особено валидно е за Латинска Америка. Американското правителство отрича, но има достатъчно информация, че през годините Вашингтон са си затваряли очите за някои, меко казано, нехуманни действия, извършвани от авторитарни лидери като Видела в Аржентина[19], Батиста в Куба и Пиночет в Чили. Тримата нямат нищо общо нито с демокрацията, нито с либерализма, но са били изгодни за американските интереси, които още от „Доктрината Монро“ наблягат на факта, че Латинска Америка е зона на собственото им геополитическо влияние. Дори американските медии са критични към всяко едно управление на държавите от Латинска Америка, което не се подчинява на Вашингтон. Масмедиите сатанизираха образа на всеки един латиноамерикански политик, дръзнал да оспори американските интереси, като за пример могат да бъдат посочени негативните кампании, които се водеха срещу Уго Чавес, Фидел Кастро, Лула да Силва, Дилма Русев и др.

Напоследък се появяват и такива интересни парадокси, като подкрепата на умерената опозиция в Сирия, която е съставена предимно от терористи, чиито моментни интереси съвпадат с тези на САЩ. (В няколкото разговора, които съм провеждал със сирийци, ми беше доста трудно да им обясня как бившият „български“ външен министър Николай Младенов през 2012 г. организира в Правец конференция с представители на въоръжената опозиция в Сирия, заради която те са избягали от родните си места. Клонове на различните терористични групировки в Сирия са отговорни и за голяма част от атентатите в Европа.) В Сирия също така се отделя голямо внимание на „Белите каски“, които са финансирани със стотици милиони долари от САЩ и други западни държави. Срещу тях има сериозни съмнения, че подкрепят радикални организации на сирийска територия.

Ако се върнем назад във времето, виждаме, че това не е прецедент. По време Студената война САЩ също правят някои идеологически отклонения. Например Вернер фон Браун, който е истинският създател на Американската космическа програма, е нацистки учен и създател на ракетите ФАУ 2. Американците си затварят очите за това, че е бил член на СС и личен познат на Адолф Хитлер. В САЩ той става един от основните фактори в космическата програма и в развитието на американската военна ракетна техника. Фон Браун, който става американски гражданин, е най-известния подобен случай, но съществуват още хиляди други. (Артур Рудолф и Хубертус Щругхолд) След Втората световна война САЩ приютяват над 1600 учени и инженери от нацистка Германия, посредством които получават достъп до редица немски технологии, като патентоват стотици хиляди. Немските учени активно сътрудничат в научните центрове на САЩ. Операцията по вербуването на учените се нарича Operation Paperclip. Кодовото си име „Paperclip“ (на български: кламер) проектът получава поради любопитната подробност, че към досиетата на учените са прикрепяни с кламер техни фалшифицирани политически биографии, целящи де се заобиколят законите и международните споразумения за денацификация. Посредством операция „Paperclip“ САЩ практически са наложили пълен монопол над научното наследство на Третия Райх.[20] САЩ не се възползват само от немските технически достижения. След войната те задържат най-видния немски геополитик – професор Карл Хаусхофер. Негов ученик в Мюнхенския университет е бил Рудолф Хес, вторият човек в националсоциалистическата партия, като двамата остават близки приятели до края на живота си. С Хаусхофер провежда многократни срещи директорът на дипломатическия колеж към Джорджтаунския университет професор Едмонд Уелш. На него Хаусхофер предава тайните на немската геополитика, както и заветния си труд „Апология на германската геополитика”.

Това са примери за типичен идеологически компромис, съзнателно направен от САЩ, в интерес на външнополитическите цели. Въпреки официално обявената денацификация, има такива нацистки учени, които са полезни за развитието на САЩ в технологичен план, а и в някои други значими сфери.

Всички тези факти показват, че реал-политиката, водена от САЩ, е преди всичко ефективно удовлетворяване на интересите чрез идеологически и морални компромиси. „Като цяло, реалната политика предлага по-гъвкав подход чрез адаптиране на националния интерес към непрестанно променящата се международна среда, независимо от скованите схеми на остаряващи идеологически доктрини.“[21], пише председателят на балканската секция на полския Институт по геополитика.

Един от най-значимите американски дипломати, разработил „стратегия на сдържането на СССР“ по време на Студената война Джордж Ф. Кенан, разкрива пред американския генералитет през 1947 г. една от ключовите особености на американската външна политика: „По всяка вероятност самата идея за международен мир е преждевременна, неосъществима грандиозна утопия. Нашата цел трябва да се състои в следното: Мир, ако това е възможно и в такава степен, до каквато той отговаря на нашите интереси… Според мен мирът е по-малко приемлив за сигурността на САЩ, отколкото използването на сила в отделни случаи“[22]

Отличителна черта на американския политически елит е безскрупулният инстинкт на хищник, за който е характерно, че не подценява противниците си и е безпощаден с тях. Това позволява отричането на морала и емоцията при дефинирането на националните интереси и тяхното систематично отстояване и преследване. Можем да заключим, че в американската външна политика идеологията се използва като инструмент за легитимация на определени непопулярни политики, които обаче са свързани с националния интерес на страната, или с интереса на мощните икономически сили, защитавани от множество лобистки групи във Вашингтон. Идеологията е един от най-сериозните ресурси, с които разполага американската външна политика във всеки един международен конфликт. Външната политика се гради не на базата на идеология, а на геополитическо мислене, отговарящо на националните интереси. Намаляването на влиянието на американския идеологически универсализъм ще доведе до криза на легитимацията. Това, от своя страна, ще бъде сериозен удар върху възможностите за проектиране на външна политика.

The post Идеология и доктрини в американската външна политика appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Това, което се случи на 7 април 2017 г. може се превърне в началото на Трета световна война. По принцип никой не иска войни, но за нещастие те се случват. Понякога са световни. Поради това мисля, че в ситуация на каквато и да е катастрофа, преди всичко е нужно да запазим спокойствие и да съберем мислите си.

Сутринта на 7 април 2017 г. военновъздушните сили на САЩ за пръв път от началото на дългогодишния конфликт в Сирия нанесоха масиран ракетен удар с ракети „Томахоук“ по авиобаза на сирийските ВВС. Тоест по нас. Защо ние не използвахме комплексите за противоракетна отбрана? Според една от версиите това е поради факта, че те са недостатъчни за отразяване на пълномащабна атака от страна на американските войски – комплексите са били предназначени преди всичко за борба срещу ракетни удари от други възможни противници. Втора версия: Москва не е посмяла да даде заповед, тъй като това би означавало необратимо начало на война със САЩ. Вашингтон взе решение и е знаел какво би последвало, ние – не.

Какво следва? Преди да пристъпим към прогнозите, си заслужава още един път да хвърлим поглед върху контекста – началните условия за това, което може да стане Трета световна (въпреки че може и да не стане).

Претекстът, който Вашингтон използва за нанасяне на удара, беше химическата атака. Това, че атаката не е извършена от Асад е очевидно, защото тя беше най-неизгодна за него. Освен това прибягването към химическо оръжие в днешното положение, в което се намира Асад, би било самоубийствено. Съществува много малка вероятност това да е трагична злополука – попадане на сирийска ракета в склад с химическо оръжие, което „Ислямска държава“ притежава, и за съхранението на което терористите бяха обучени от европейски инспектори. Но подобно съвпадение, разрушаващо в един миг сложния баланс на силите в световен мащаб, би било твърде изненадващо. Но за терористите и техните инструктори, представляващи Световното правителство (същото Блато, което обеща да пресуши Тръмп), това не е трудно да бъде организирано. За тях то дори е изгодно. Не успяхме да въвлечем САЩ във война срещу Русия с Хилари, ще действаме с други средства – чрез Тръмп, решиха на практика глобалистите и намериха повод.

Решението за атаката е взето от Доналд Тръмп. По този начин той престана да бъде Тръмп и започна наново като превъплътена в мъж Хилари. Това е Хилари-травестит. Всичко, срещу което Тръмп се бореше в хода на предизборната кампания и обеща да промени, сега беше парафирано с неговия подпис. Следователно решението не е взето от него. Той просто показа, че от сега нататък не е в състояние да реши каквото и да било. Под натиска на медиите и политиците от Блатото той предаде всички свои немногочислени, предани последователи, които представляват не Съвета по международни отношения, не неоконите, не Дълбоката държава, а „добрата стара Америка“. Тази „добра стара Америка“, която избра Доналд Тръмп за свой президент, отново беше изиграна – тоест остана без Тръмп. Това, което направи Тръмп, позволявайки си да „убеди“ себе си в съпричастността на Асад към химическата атака (с други думи на Русия), означава капитулация. Показателно е, че в навечерието на ракетната атака той с лека ръка освободи Стивън Банън, може би единственият истински консерватор без приставката „нео“ в неговото обкръжение. Той искаше да пресуши Блатото. Похвално. Но това начинание е рисковано. Блатото пресуши Тръмп. Това, което се случва днес в Сирия е напълно идентично с това, към което се стремяха глобалистите – тоест Блатото.

Факторът Тръмп се изпари пред очите ни. Той се налудува и от сега нататък е пешка в играта на по-сериозни сили. Той показа, че вече не е Тръмп. Може да има още един опит на Тръмп да „стане Тръмп“, но едва ли.

Историята с Тръмп, с неговата блестяща предизборна кампания, неговата борба срещу глобалистите, която беше неочаквано за всички подкрепена от мнозинството американци, разкри сложната структура на американското общество, което, както се оказа, далеч не е толкова монолитно.

На първо място все още я има „добрата стара Америка“, изолационистка и консервативна, която реши, че е избрала своя представител. В крайна сметка Тръмп прекрасно изигра именно тази роля. Ние на практика забравихме за тази „добра стара Америка“, която засенчи фанатичния и демоничен глобалистки елит. Оказа се, че тя все още е тук. Това е много важно и въпреки че тя няма власт и нейният кандидат се оказа доста слаб, с нея вече не може да не се съобразяват. Това е най-важното и най-обнадеждаващото откритие на историята с Тръмп.

Освен това „добрата стара Америка“ има и външнополитическа платформа – това е реализмът, тоест America first. САЩ не трябва да се ангажират с това, което не ги засяга пряко. Такъв изолационизъм като цяло преобладава в САЩ до идването на власт на Удроу Уилсън и частично след него в периода на трима републикански президенти – Хардинг, Кулидж и Хувър. Всъщност именно реализмът в международната политика – невмешателството, съсредоточаването върху вътрешните проблеми, отказът от империализъм – беше взет от Тръмп за основа на неговата програма.

На второ място зад Хилъри и Обама стоеше най-влиятелната структура в определянето на курса на външната политика на САЩ – Съветът по международни отношения (Counsel on Foreign Relations, CFR). Тази организация откровено говори за нуждата от създаване на Световно правителство. На практика това е щабът на глобализма – Билдербергският клуб или Тристранната комисия, а също така глобалните финансови институции и транснационални корпорации от РФС до Световната банка – всички се координират именно от CFR. Тръмп ги нарече Блато. На Блатото очевидно това не му хареса.

Методът на действие на CFR е меката сила. CFR не бърза, постепенно подготвя своята агентура практически във всички страни в света и дава вид, че няма да прави отстъпки. На практика във всички страни външно лоялните на властите, но вътрешно ориентирани към глобализма елити (политически и икономически), които ние наричаме „шеста колона“, са свързани именно с CFR. CFR представлява интересите не толкова на Америка, колкото на световната транснационална финансова олигархия. За тях САЩ е само един от инструментите – въпреки, че е най-могъщият. Цветните революции, меката сила, инфилтрацията в обществото, противопоставянето на непризнаващите Световното правителство – всичко това е тяхна специфика. CFR са либерали, а тяхната цел е разпространение на либерализма в глобален мащаб. Либерализмът е тяхна идеология. Тръмп се скара с CFR. Това е факт. И CFR го разбраха и реагираха подходящо – приведоха в бойна готовност цялата армия американски либерали, която се разбунтува срещу Тръмп вътре в страната – от марша на феминистките и Мадона до размириците на анархистите.

Но CFR не е единственият силов център в САЩ. Такъв са и неоконите. През последните години при управлението на Обама те загубиха своите позиции, но въпреки това запазиха определено влияние. Неоконите са открити привърженици на американския империализъм. За тях международната общност е бреме, те строят глобална американска империя и именно така я назовават. Ако CFR постоянно се заиграва с тези, които се опитва да пороби, то неоконите пряко наказват непокорните. Типичен неокон е Маккейн. Неоконите са привърженици на преките военни интервенции, свалянето на непокорни правителства, държавните преврати и физическото ликвидиране на противниците. Тръмп се противопостави и на тях, което беше видно от враждата му с Маккейн.

Накрая съществува и Deep State, „дълбоката държава“, „държавата в дълбините“. Това са американските служби и държавниците, представляващи военно-промишления комплекс, разузнавателната общност и редица пазители на американската идентичност – Manifest Destiny. Те нямат идеология и се опитват да запазят определена приемственост в американските институции. Но, разбира се, те не са лишени от влиянията на различни идеологии. CFR има голямо влияние над Deep State, а през 90-те години над нея нарасна и влиянието на неоконите. Преди сто години в тази американска Deep State преобладават реалистите и традиционните консерватори, но постепенно те са изтикани в периферията. Именно поради това Deep State в лицето на ръководителите на американските специални служби не изрази лоялност към Тръмп, продължавайки показното разследване на измисленото вмешателство на Русия в изборния процес и поддържайки кампанията на либералите, базирана на мощно тиражираните fake-news. По този начин Deep State застана на страната на враговете на Тръмп в шантажирането му с руския фактор.

Подобен обрат показва, че Тръмп е без никаква институционална опора на президентското кресло. Дори и в Републиканската партия (GOP) го поддържа малцинство. В такава ситуация може или да се надяваме на чудеса и гений от страна на Тръмп, или да се готвим за това Блатото в едно от трите си проявления – CFR, неоконите или Deep State, да подчинят Тръмп. А в случай, че това не се получи, то с общи усилия те просто ще го ликвидират.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

В утрото на 7 април фактически стана ясно, че това вече се е случило. Този Тръмп, когото „добрата стара Америка“ избра, е мъртъв. Новият „Тръмп“ прави точно обратното на това, което е обещал. Реалистът Тръмп не може да има нищо общо с това, което се случва в Сирия – с изключение на обединяването на усилията с Русия за ликвидиране на ИДИЛ.

Той обеща да прекрати интервенциите, но действа другояче. Президентът внезапно повярва в друга глобалистка лъжа – тази за „химическата атака на Асад“ и без изясняване на обстоятелствата взе „решение“ – припряно подписа подхвърления му документ за ракетна атака срещу сирийската база.

Това е т.нар. reality check. Думите са едно нещо, делата – друго. И в края на краищата двете не се припокриват.

Ако това не е Тръмп, а „ликвидиран“ Тръмп, то тогава кой е взел решението за ракетната атака? Съдейки по нейната бързина – неоконите – най-вероятно в съгласие с Deep State. CFR биха действали по друг начин. Те биха предявили на Русия някакъв задушаващ проект, биха написали черна точка (въпреки че взривът в метрото в Петербург и демонстрациите на зомбираните ученици на Навални бяха, на практика, такава черна точка) и най-важното – биха предложили компромис чрез своята агентура, която изобилства в руския елит. Фактът, че провокацията беше извършена внезапно и ударът е по нас показва, че аватарът под името „Тръмп“ се управлява като оператор от група неокони. Това е видно и от координирането на действията с Израел, който се готви да се включи в операцията – на границата със Сирия и Ливан е съсредоточена израелска войска в пълна бойна готовност. Най-близките съюзници на израелците в САЩ са именно неоконите.

Оказва се, че борбата на Тръмп с CFR, която той, докато все още беше Тръмп, водеше от името на „добрата стара Америка“ и реализма, в момента облагодетелства неоконите, овладели държавното кормило. Показателна е еуфорията на неоконите на Кристол по повод на изместването на Банън – неговият Туитър експлодира от ликувания. Така че Тръмп беше похитен от неоконите.

Това означава, че войната е повече от вероятна.

С кого, срещу кого, кога, къде?

За разлика от Тръмп, който, мисля си, не подозира за съществуването на геополитиката, неоконите са атлантици. За тях, както и за техните преки предшественици троцкистите, основният враг е цивилизацията на Сушата, тоест ние. За Deep State от епохата на Студената война и маккартизма това също е характерно. Дори ястребите в CFR, какъвто е Збигнев Бжежински, напълно споделят подобно дуалистично виждане (Море срещу Суша). CFR като цяло се опитва да успокои Москва, говорейки, че няма геополитика и че „войната на континентите“ е безсмислица, но в същото време те се ръководят именно от геополитиката и водят срещу нас именно същата тази война на континентите. Разбира се, най-добре е когато противникът не знае, че срещу него се води война – оставете го да мисли, че спокойно се излежава на плажа. Ще бъде изненада когато до неговия шезлонг изникне ядрена подводница. Bingo! Следователно неоконите възприемат атаката с американски ракети на сирийската база точно такава, каквато е в действителност – като военен удар срещу руснаците. Тръмп се изрази меко: „приятелите на Асад ще бъдат разстроени“. Това е риторика на умопомрачен папагал, а не на победоносен реалист, решен да направи Америка отново велика. Блатото го аплодира. Така ще бъде и в бъдеще.

Едно е ясно – това е война срещу нас.

Но тя ще бъде оформена като война срещу нашите приятели и съюзници – срещу Асад (подразбира се), срещу Иран, срещу шиитите и, в случая, срещу Хизбула. В тази ситуация като компенсация (тук отново ще има нужда от мрежите на CFR) на Москва ще бъде предложено да се присъедини към операциите срещу Асад и Техеран на страната на САЩ и техните съюзници. Отлично, Тръмп си промени позицията за една нощ – давайте и вие. Вие сте „реалисти“. Някой ще реши, че ако капитулираме може да избегнем Третата световна война. Не можем. Тя вече се води срещу нас. Нашите приятели са само вторични локални цели и главното – изпитание на нашето спокойствие. Ако се предадем, оттук насетне те може и да не се церемонят повече с нас.

Но ако аватарът на Тръмп се управлява от неоконите, те няма да настояват за привличане на Русия. Просто ще теглят силно в своя посока. Те имат план. В случай, че са успели да вземат под контрол кормилото на американската власт, начинание, в което почти се отчаяха при Обама, те ще действат възможно най-бързо, стараейки се да не губят време.

Следователно Третата световна война ще бъде започната от Блатото, атлантистите и привържениците на американския империализъм срещу нас. Формално Асад и шиитите ще бъдат определени за враг. Към коалицията ще бъде привлечен Евросъюзът, който е напълно под контрола на Блатото. Възможно е да се окаже натиск върху Ердоган и той да се върне в американското поле.

Главният фронт на тази война очевидно ще бъде Близкият Изток, т.е. Сирия и прилежащите области. В това пророчествата на православни, протестанти, юдеи и мюсюлмани се припокриват: Армагедон ще се случи в непосредствена близост до Светите земи.

Очевидно врагът ще открие с чужди ръце и други фронтове срещу нас. Преди всичко следва да очакваме атака на Донбас с паралелна инвазия в Крим. Представителката на неоконите Виктория Нюланд, жена на най-видния неокон Робърт Кейгън, е в Украйна. Това говори за нещо.

Ще последват серия от терористични актове в столицата и в големи градове на Русия едновременно с активизирането на бойци в Северен Кавказ.

Вероятно ще бъде размразен конфликтът в Карабах.

На този фон ще се повдигнат протестните настроения, а петата колона ще излезе на улицата. Вече видяхме репетицията на всичко това.

Накрая, врагът ще се опита да осъществи държавен преврат, за да събори Путин, на когото се държи цяла Русия като независима държава. Това ще бъде дело на шестата колона. В този случай лайтмотив на заговора може да стане либералният лозунг: „Вижте до какво доведе този суверенитет, Крим е наш, консерватизма и т.н.“ или дори може да се прояви патриотична риторика: „Вижте как се колебае той или вижте какви загуби ни нанесоха – и всичко това заради неговата нерешителност.“

Не е изключено и други територии да станат арена на войната.

Кога ще започне Третата световна война? В някакъв смисъл тя вече е започнала. Но тя може бързо да свърши. Как? Например ако признаем своето поражение. Тогава няма и нужда да се воюва. Целта на войната е установяване на контрол върху противника, над неговите територии, над неговите институции, над неговото съзнание. Отчасти такъв контрол на Запада над Русия вече е установен. Единственото, което те не контролират и до днес е лично Путин. Следователно Третата световна война в известен смисъл ще бъде директно насочена срещу него.

Но какво значи „войната вече е започнала“? Това означава, че ако Русия реагира твърдо, това ще бъде началото на серия от необратими действия от твърд тип, които се наричат война, а предвид прякото включване в нея на две световни ядрени държави, тя по дефиниция ще бъде световна.

Ако отстъпим, тогава има всички шансове войната да приключи бързо и с минимални загуби. Но това би означавало нашата капитулация с всички последици. Да не говорим въобще за Крим, който е наш, защото ние – това сме ние. Трябва да отстъпим само крачка и нашата солипсистична картина ще рухне.

Ако ние отговорим, тогава началото на войната може да се забави и дори войната може да бъде отложена – ако не успее да го извърши рязко и мълниеносно, Вашингтон ще изпрати CFR за преговори и нещата ще се забавят. Наблюдавайте посещенията в Москва на Кисинджър – това е преговарящ на CFR от първа категория. Той ще пристигне не да коли, а да удушава.

Геополитиците никога не могат да предскажат точното време на процесите. Геополитиците прекрасно разбират какво и къде. Но „кога“ зависи от твърде много фактори. Тук процесът е открит.

Отбелязах, че всеки аналитик и дори, бих казал по-грубо, всеки слабоумен днес знае какво да се прави в тази ситуация. И всеки изпълзява със своите съвети и предложения, които звучат гръмко и пошло. Не искам да пея в този хор. Още повече, че властта не слуша въобще нищо и никой. И може би постъпва правилно.

Следователно си струва да се ограничат такива предварителни анализи и дори да се стъпи на твърдо – нещо да се коригира, нещо да се уточни, нещо да се преразгледа. В крайна сметка във войните почти всичко зависи от началните условия. Те следва да бъдат анализирани, колкото може по-точно. Грешка на това ниво, дори и най-незначителната, може по-късно да доведе до катастрофални резултати.

*Оригинално заглавие: Трета световна: Начало?

Източник и превод: a-specto

Оригинал: Геополитика.ру

The post Блатото пресуши Тръмп appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

The post Храм-паметник „Александър Невски“ appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Негово Превъзходителство г-н Ерик Рубин – посланик на САЩ в България

от Калина Андролова – гл.редактор на списание a-specto

А кой ще посочи „Америка за България”?

Както обича да казва един мой приятел с находчив и интелигентен ум, преподавател по политически науки в университета: „България е протекторат, в който командват не даже американци, а американски лакеи… ”. Което е много неприятно заради снижаването на нивото на общуване и преценки. Наскоро излезе доклад, финансиран от „Америка за България”, в който няколко медии са изправени до стената като виновни носители на антидемократичната пропаганда в България. Сред тях е и списание A-specto, затова като главен редактор на изданието бих искала да споделя в публичното пространство няколко факта. Няма да обсъждам авторите на доклада, но е потресително, че някои от тях са синове на комунистически величия. Бащите, тясно свързани с комунистическия режим и съветската власт, а децата – водят борба срещу „антидемократичната пропаганда”, на хранилка при новите политически господари – САЩ. В случая авторите не са важни. Докладът за тях е прехрана. Важен е поръчителят. „Америка за България” от години корумпира медийната и изобщо публичната среда в България. Купува влияние и осъществява инвазия в комуникационните и културните системи на обществото. И това най-после трябва да се каже открито.

Фондацията не е единствена, тя е част от типичната мрежова структура, отглеждана и разгръщана на териториите на чужди държави като инструментариум за изпълнение на геополитическите задачи на американския фактор, както и на корпоративистките такива. Технологията за финансиране на „интелектуални ядра” под формата на институти, фондации, културни центрове, неправителствени организации за защита на „демокрацията” и „човешките права”, разни съвети (с помпозни наименования) и прочее – тази технология е доста стара. Тя възниква като идея за алтернативна война с комунизма около концепцията за т.нар. мека сила. Първият съществен успех е през 80-те години в Унгария. Лицето, употребено тогава за пробив от стратегическите служби, е Джордж Сорос. Профилът му е специално търсен. Като бежанец от Унгария лесно може да бъде защитена легендата му на милиардер-носталгик, който иска да подпомогне родината си. Практиката се използва по-късно във всички прицелни държави. Влиянието на Сорос нараства благодарение на задачите, които му се връчват в геополитически план. Името му е само наименование на една технология. Сорос не е Сорос. Той е персонификация на стратегически дейности, насочени към контрол на общественото мнение, а от там и към контрол на управленската власт в дадена държава. Това в действителност представлява сваляне на суверенитета на страната, тъй като решенията на властта са продуцирани от публичен натиск.

Бихме могли да наречем процеса „демокрация”, ако натискът беше естествен, но той е конструиран и контролиран. Властовият елит на държавата става играчка в ръцете на „влиятелни” групи, които осъществяват натиск, наричайки себе си „гражданско общество”. Ако се налага, се свикват улични бунтове, ако е по-лек случаят – само се говори по медиите. Така всяка демократично избрана власт при нужда може да стане жертва на преврат, дирижиран от улицата (но всъщност от донорите на клетъчната мрежа). Натискът в медиите се осъществява изключително перфидно, като се нагнетява „удобната” теза чрез симулирана „експертна компетентност”, идваща уж от разни посоки (не един, а много авторитети говорят за това). Силата на технологията е именно в мрежовата структура, която е без явен център и изглежда множествена. Всъщност обаче става дума за кухи НПО-та, зад които стоят по няколко човека, подсигурени с пищно финансиране и маскирани с „правилната” идеологическа фасада – демократични ценности, гражданско общество, толерантност, човешки права и пр. Тъй като тези понятия асоциират безспорни цивилизационни стълбове, сами по себе си представляват уникална защита срещу удари. Кой би могъл да се обяви срещу НПО, свързано с човешките права? Или срещу институт, който развива гражданското общество в една незряла демокрация? Никой не би посмял да се обяви срещу базисни културно-цивилизационни ценности. Най-малкото пък това може да направи някакво си крехко правителство, което веднага ще бъде обвинено в недемократизъм и авторитаризъм. Ето, това е голямата хитрост, която предпазва мрежата (която иначе е страшно агресивна към местния властови елит, особено ако той работи за националния интерес) от явни удари. Използва се фразеология и понятиен апарат, които създават колективна хипноза. Тази технология прави властите в суверенните държави приклекнали и безпомощни спрямо намеренията на чуждите финансови донори. Само че и тази технология също както цветните революции (които са част от мрежовите практики) има един ужасяващ недостатък: понеже е фалшива, рано или късно осветляването й ще я направи неработеща. Това е технология, която се основава на създаването на НПО-ядра с изкуствен авторитет. Сгромолясването на авторитета на НПО-клетките практически унищожава технологията.

Ваше Превъзходителство, господин Рубин, Вие сте посланик на САЩ в България. Вие представлявате една велика страна. И подобни недомислени доклади са неприемлива грешка в практиките на подопечните Ви фондации. С тях етикетирате, посочвате, дискредитирате, превръщате се в нещо като идеологическа полиция… Една от най-лошите черти на комунизма беше липсата на други идеологически линии, а подобен доклад представлява в същността си борба с различната гледна точка. Войната на САЩ за демокрация отдавна се е превърнала във война срещу демокрацията и плурализма. И това наистина е тъжно.

Ваше Превъзходителство, от доклада става ясно, че е крайно време да изберете на чия страна сте: на президента Тръмп или на несполучилата Хилъри? Съвсем видимо е, че с Вашето разрешение и под Вашата сянка се насаждат антиамерикански настроения. Именно подобни опити за разправа със свободата на словото сеят съмнения в „демократичните” американски пориви. С този маниер се воюва не за Америка, а за концепцията анти-Америка. Ваше Превъзходителство, на целия свят му стана ясно, че именно тази същата технология на омаскаряване и дискредитиране беше използвана и дори още се използва срещу президента на САЩ Доналд Тръмп. Той самият освети тази технология многократно, обвинявайки медиите в САЩ в тенденциозност и зависимости. Вероятно докладът е бил поръчан още преди да бъде ясен резултатът от изборите. Тъй като „изследователите” с „демократично злорадство” отбелязват, че списание A-specto НЕ КРИТИКУВА ТРЪМП. И това е представено като доказателство за тежка антидемократична пропаганда.

Искам да Ви напомня, Ваше Превъзходителство, че президент на САЩ не е Хилъри Клинтън, а Доналд Тръмп. Става дума за дейности, извършвани под Вашето крило и с парите на американския данъкоплатец. Американските служби може и да не харесват Тръмп, но той е демократично избраният президент на САЩ и е антидемократично да се води истинска пропагандна война срещу него, каквато, Ваше Превъзходителство, водеха всички медии в България, които поощрявате с парите на американския народ (който, апропо, избра Тръмп). В доклада е обяснено защо ТЕЗИ МЕДИИ са демократични и непропагандни. Една от истините, които тези „ваши” доверени медии непрекъснато изговаряха и все още изговарят, е КАКЪВ НЕСПОСОБЕН КЛОУН е американският президент Доналд Тръмп. Вие споделяте ли тази гледна точка, която в доклада се нарича „демократичната” гледна точка и която е щедро финансирана от подопечните Ви институти и фондации???!!! По всичко изглежда, че споделяте тази теза, иначе щяхте да спрете чудовищните глупости за Тръмп, които се изливаха от въпросните „демократични” медии в България, получаващи финансова подкрепа от „Америка за България”.

„Америка за България”, Ваше Превъзходителство, работеше СРЕЩУ Тръмп по време на кандидатпрезидентската кампания. При това работеше доста грубо. Работеше срещу Тръмп дори когато той вече беше избран за президент. И Вие добре знаете това. Вашата кукла, бившият външен министър Даниел Митов, си позволяваше главозамайващо груби и неприлични реплики по медиите срещу Тръмп, което мен лично много ме озадачаваше. От 30 години насам за първи път се случва български министър да обижда американския президент в публичното пространство! И всички медии вкупом да обясняват какво недоразумение е той. Какво се случва, господин посланик?! Успявате ли да управлявате процесите?

САЩ са могъща държава и като такава би било добре, ако дейностите й в чужди страни не са толкова нелепи. Нито един интелигентен човек няма да се отнесе сериозно към поръчковия доклад на „Америка за България”. Този доклад омаскарява предимно финансиралата го фондация, но служителите там нямат достатъчно усет, за да усетят това. Както нямат усет и за динамичните промени в убежденията на европейците днес. Мисля, че е крайно време да спрете да подценявате интелигентността на гражданите в България, а и на жителите на планетата изобщо. Много държави в Европа се съобразяват с хегемониалния статут на САЩ и са много внимателни в отношенията си с американските външнополитически сътрудници (или по-скоро опекуни). Само че има една подробност. Непремерената и небалансирана намеса в публичната среда на тези страни подхранва застрашителен по обем антиамериканизъм, който бавно се надига и структурира във вид на антисистемни политически движения. Вие и Вашите стратези не забелязвате ли тези процеси?! Защото подобни доклади са доказателство за пълното неразбиране на това какво се случва в Европа. Няма да преборите суверенистките тенденции в националните държави чрез техники за дискредитация. Просто обществата се развиват, търсят някакъв път след глобализма, макар и изтърбушени, макар и объркани. Американската концепция за общ глобален свят превърна националните властови елити в обикновен сервизен персонал за администриране на дейностите на транснационалния капитал. И както казваше американският драматург Артър Милър: „Когато се изтощят основополагащите илюзии, епохата може да се смята за приключила”.

Да, Ваше Превъзходителство, държавите имат суверенитет. И това понятие не е срамна дума, нито пък е пропагандна паразитна фраза, както авторите на доклада се опитват да ни убеждават. За съжаление България е държава само с формален, а не с реален суверенитет. Един от основните признаци за това е, че важните решения за държавата се вземат от външен фактор. Вие най-добре знаете това.

И накрая, Ваше Превъзходителство, да Ви споделя едно наблюдение. Когато удряте по истината, тя кънти още повече. Така беше и по времето на комунизма. Именно това събори комунизма. Лъжата.

The post Ваше Превъзходителство, господин Рубин! appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Геополитиката е битка за настоящето и бъдещето на човечеството. Това е сблъсък на различни, често взаимно изключващи се идеологии. Идеологиите са спекулативни концепции за същността на обществото – икономиката, културата и формата за управление. Всяка идеология представлява виждането на определена социална класа или група от обществото – „леви”, „десни”, консерватори, либерали, либертисти, ислямисти, военни, икономисти, финансисти и т.н. Характерното за идеологиите е, че те защитават интересите на определена група от обществото и са смес от верни и погрешни разбирания за него, примесени с целенасочена пропаганда и манипулации. Всяка идеология се стреми към световно господство. Истинския проблем обаче е, че никой не знае и не може да разграничи истината от заблудата. Тези различия се установяват след дълбоки катаклизми в обществото и висока цена, заплатена от човечеството. Цената, която човечеството заплати за проверка валидността на фашизма и комунизма, са само последен пример за несъстоятелността на идеологиите в началото на 21 век. Изобщо идеологиите – религиозни и широк спектър от политически такива, са преходни по своя характер и отразяват нивото в развитието на човечеството.

В момента обществото се намира в условията на „контролиран хаос”, който според някои стратези е необходим за управлението му. За да оцелее, човечеството има нужда не от нова идеология, а от научно-обоснована визия относно своето бъдеще. Наистина, написано е много за „пост-капиталистическото” общество, но то е от позициите на икономичекия детерминизъм и остава в границите на съществуващата парадигма. Новата парадигма следва да обяснява механизма на обществото – принципи, развитие и функциониране. Може да прозвучи парадоксално, дори абсурдно, но разработването на такава парадигма не е работа за политици, военни, икономисти, финансисти и други представители на властта или отделни социални групи, защото те разглеждат проблемите на обществото само от определен ъгъл и винаги от позиции на личните си интереси. С други думи, мислят с твърде обтекаеми идеологически понятия и категории. Подобна визия може да бъде разработена само от социалните науки. От особено значение са науките, интегриращи познанието в социалната сфера като философия на историята, социална философия, теория на системите и други сравнително нови области на социалните и хуманитарни науки. Идеологиите са стари колкото света, социалните науки са плод на последните десетилетия. По тази причина те все още не се отчитат от геополитиците в задоволителна степен. По-долу ще посочим някои заблуждения и вече очертаващи се тенденции в развитието на обществото, които все още се пренебрегват от управляващите и техните стратези, но се очертават като съществени компоненти в бъдещото устройство на обществото, които ще определят развитието му в обозримо бъдеще и най-вероятно ще бъдат елементи от една Нова парадигма за света.

Една от най-популярните днес метафори за света е сравнението му с шахматна дъска, на която мерят сили политически и глобални играчи където най-силнияt налага своя императив и определя правилата на играта. Това звучи много убедително и е вярно за определени периоди от развитието на обществото, но не за цялата му история. Има периоди на качествени промени когато „силните” или самите играчи се сменят. Това например се случва при падането на Римската империя и прехода към феодална структура; отмирането на феодалната аристокрация след провокираната от тях Първа световна война и последвалия разпад на четири световни империи и дузина по-малки монархии. Следователно, разбирането за света като „шахматна дъска”  не е валидно при относително редките случаи на структурни промени в обществото. Тази метафора не отчита фактора „развитие”, а очевидно е, че обществото еволюира. От друга страна, историята свидетелства, че при структурни промени се сменят не само „играчите”, но и правилата на играта. Така римските патриции са сменени от феодалните аристократи, а те от капиталистите. Днес в условията на финансовия капитализъм истинските играчи са банкерите. С други думи тази метафора  е валидна за периодите на количествено развитие, когато се натрупва познание, но не и за периодите на качествени промени в обществото, когато се извръшват структурни промени. Метафората „шахматна дъска“ е типичен пример за идеолгическо мислене, водещо до дълбоко заблуждение за възможностите на „играчите” да управляват света завинаги. Човечеството днес е изправено именно пред такива структурни промени, затова тази метафора е не само погрешна, но и много опасна, защото подтиква към конфронтация.

Социалната еволюция е продължение на биологичната еволюция в условията на появата на разум и съзнание. Следователно, тя следва да се разглежда едновременно като жива и разума система, детерминирана двустранно от биологични и социални закони. Ако трябва да определим метафорично света, то можем да го оприличим на „жив организъм”, който се развива по силата на свой обективни закони, но наличието на съзнание го прави принципно различен от животинския свят. Всъщност има само две такива системи – човека като индивид и обществото като цяло. Без съмнение, тези две системи са изоморфни и съпоставими по развитие. За да се разбере как работи и еволюира обществото, следва да се осъзнае как обективният и субективният фактори си „разпределят труда” по развитието му. Един поглед в историята ни показва, че познанието се генерира от разума, следователно субективният фактор определя количественото развитие на обществото. На определена степен от развитието си обществото неизбежно променя структурата си, която по обективна необходимост следва да съответства на постигнатото ниво на развитие и следователно този преход не зависи от разума. Днешния етап от развитието на обществото е в навечерието на дълбоки структурни промени, които имат обективен характер и не могат да бъдат контролирани от субективния фактор и в частност от управляващите елити. Те са проява на обективния фактор, следователно те са без алтернатива.

В продължение на около 10 000 години, след Аграрната революция, социалното устройство е изградено йеархически и все още е такова. Тази структура има големи предимства при по-елементарни социални системи като племена, държави, военни организации и др. където субординацията създава ред и е предпоставка за ефективно управление на конкретното образувание. С развитието си обществото става все по-сложно и комплексно. Комплекстността отраязва появата на множество под-системи, които имат своята специфика и необходимост от относително самоуправление и самоконтрол. По този начин иеархическата структура става все по-проблематична и неефективна за управление на обществото днес и в обозримо бъдеще.

В действителност всички свръхсложни или комплексни системи в неживата и живата природа като Вселената, биологичното равновесие, човешкия мозък, както и изкуствено създадени такива като въздушния трафик и интернет, са организирани като мрежа и не могат да съществуват като иерархична структура. Днес човечеството е изправено пред едно от най-големите си предизвикателства – преход от иеархическа към мрежова структура, където всяка под-система се обособява като отделен „възел” от социалната мрежа с възможност за самоуправление и самоконтрол. В същото време той изгражда десетки връзки с други „възли”. Мрежовата структура на бъдещото общество наподобява организацията и функционирането на главния мозък, разглеждан като комплексна система. Всеки индивид и социална общност ще представляват нещо като нервна клетка, свързана със стотици други, а група от „клетки” ще се специализират в определени функции, наподобяващи функциите на мозъка и системите на човешкото тяло като: генериране на ново познание (мислене), съхранение на наличното знание (памет),  предаване на информацията от поколение на поколение (образование), здравеопазване сигурност и т.н. (От тук и метафората за „живия организъм”).  Следователно изграждането на Нов световен ред с йеархическа структура и световно правителство при високо развито и силно диференцирано общество е принципно невъзможно.

Възниква въпросът – какви са предстоящите структурни промени, налагани от обективния фактор – необходимостта от привеждане в съответствие между постигнатото ниво на развитие и необходимата структура, при която то може да съществува и функционира. Всяка структурна промяна води до кардинални промени във всички сфери на обществото. То може да се разглежда като сложна система с три основни подсистеми: обществено съзнание (култура), икономика и форма за управление. С развитието на обществото всяка една от тези подсистеми развива множество свой  подсистеми, което води до нарастване комплексността на самото общество. Тук ще посочим само предвидимите и очаквани промени в основните подсистеми като най-обща идея за бъдещото общество, определяно най-често като „пост-капиталистическо”.

Беше посочено, че човека като индивид и обществото ката цяло са изоморфни системи и следователно съпоставими по характера на своето развитие. Индивидуалното развитие минава през няколко етапа, които са съпоставими с етапите на общественото развитие. Това частично е отразено в закона на Е. Хекел, според който онтогенетичното развитие е кратко повторение на филогенетичното развитие. От тази гледна точка появата на съзнание и самосъзнание в индивида е съпоставимо с почвата на общественото съзнание и самосъзнание.

Общественото съзнание е твърде комплексен феномен. То е свързано с появата на езика и мисленето и еволюира от митологично в религиозно (политеизъм и монотеизъм) до научно по отношение познаването на света. В същото време то обособява няколко относително самостоятелни форми като: изкуство, религия, морал, право и наука. Възникването на общественото самосъзнание е качествено ново явление в развитието на общественото съзнание. То е съпоставимо с почвата  и утвърждаването на самосъзнанието в индивида, което, както е известно, приключва към края на пубертета. От този момент индивидът се приема като осъзнал себе си субект, своето място в обществото, цели, стремежи, мотиви за действие и най-важното – той е отговорен за постъпките и съдбата си.

Аналогична на този процес е и появата на общественото самосъзнание. То се заражда през Възраждането с еманципирането на доминиращото тогава религиозно съзнание и появата на гражданското общество. Изразява се в осъзнаване на обществото като субект и мястото му в природата, както и в поемане на отговорност за действията си. В момента обществото е в процес забележимо развитие на съзнанието за себе си, своето място във Вселената,  връзката с екосистемите и отговорността си за оцеляване на живота, дори на планетата като цяло. В този смисъл може да се каже, че обществото е в края на своя „социален пубертет”, след който следва период на „социална зрялост”. Това е качествено нов и по-висш етап от развитието на обществото, който налага тотално преосмисляне на неговото битие и поемане на отговорност за оцеляването и развитието му.

Политолозите наброяват около 200 форми за управление на обществото, използвани през различни периоди от развитието му. В зависимост от прилагания интелект – индивидуален или групов, те биха могли да се се сведат до две основни групи: индивидуални и колективни или автокрация и демокрация. В продължение на около 10 000 години относително простите социални образувания като племена и държави са управлявани еднолично от хан, цар, султан, крал, император. С появата на капитализма обществото става по-сложно и управлението му от един човек с група съветници става практически невъзможно. Необходим е по-мощен интелект. Това е колективният интелект и управлението приема нови форми.

Репрезентативната демокрация с разделение на властите се приема като най-адекватна форма за управление на модерното общество. Този механизъм за управление предполага наличие на различни политически партии, представляващи различни групови интереси, периодични избори и система за гласуване. В парламента представителите вземат решение също с гласуване, като истината се определя от болшинството на гласувалите. Очевидно е, че по-сложните общества изискват по-мощен интелект за ефективното си управление. Демокрацията сменя автокрацията, защото колективният интелект е по-мощен от индивидуалния. Всеки опит модерно общество да се управлява от един или няколко индивида се изражда в диктатура с разрушителни последици за диктатора, управляващата хунта, държавата и управляваната общност.

Бъдещото общество с мрежова структура ще бъде неимоверно по-сложно от днешния финансов капитализъм и изисква по-мощен интелект за управлението си. Това е колаборативната интелигентност. „Колективна” и „колаборативна” интелигентност звучат подвеждащо подобно, но те са принципно различни по форма и съдържание. Колективната интелигентност се базира на система за гласуване, като истината се определя от мнението на болшинството от гласувалите. Предполага се, че болшинството е по-интелигентно от всеки отделен индивид и в повечето случаи това е така, но не винаги. С други думи, колективната интелигентност е количествен метод за вземане на решение. Голямото предимство е простотата на метода. Колаборативната интелигентност се прилага в науката и технологиите. Гласуването е изключено по принцип; в процеса за вземане на решение участват само експерти, а истината се проверява в практиката. Накратко, колективната интелигентност предполага избор между две или повече възможни алтернативи, колаборативната интелигентност е форма за решаване на проблеми. При колективната интелигентност участват всички или техни представители, при колабораативната интелигентност участват само експерти по конкретния проблем. Следователно колаборацията е качествено различна форма за разрешаване на проблеми и генериране на информация.

В действителност  колаборативната интелигентност е стара колкото света. Усъвършенствуването на оръдията на труда, създаването на митове, легенди и фолклор са проява на колаборативния интелект. През вековете се е променяла само „платформата” за колаборация: вербално общуване, поява на писменост, изобретяване на печатарската преса, а в наши дни се появява дигиталната платформа, която прави практически възможно приложението на колаборативната интелигентност и в сферата на социалното управление. При всяка смяна на „платформата” човечеството е преживявало истински бум на развитие. Прилагането на колаборативната интелигентност в системата за управление на обществото означава преход от демокрация към колабокрация.

Колабокрацията е формата за управление на структурираното като мрежа общество, при което всеки „неврон” от мрежата ще решава проблемите си съобразно своята специфика и връзката си с други „неврони”. Може би най-интересното е, че тази форма вече съществува в зародишен вид. Това са така наречените „тинк-танк” или мозъчни центрове, които решават комплексни въпроси с използването на колаборативния интелект. Това са групи от експерти, работещи с научни методи, без гласуване. Засега тези групи се организират от политически партии, правителства и корпорации и нямат реална власт. Не бива да забравяме, обаче че и днешните парламенти, върхът на колективната интелигентност и репрезентативната демокрация, са започнали като кралски съвети без никаква власт и за период от осемстотин години са еволюирали като властова законодателна структура.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Колабокрацията се налага като обективна необходимост, защото възникващите проблеми от локален, регионален и глобален характер престават да бъдат избор между две или повече алтернативи и да  бъдат решавани от определени идеологически позиции. От друга страна, репрезентативната демокрация е много лесна за манипулиране на изборите и корумпиране на овластените. Тя често се превръща във фасадна демокрация, прикриваща диктаторски режими и олигархични форми на управление. По този начин тя губи своя смисъл като колективен механизъм за вземане на решения, защото само легитимира властта, но не влияе на самото управление. Впрочем, в повечето страни по света днес демокрацията е именно фасадна. Наличието на дигитална платформа прави възможно приложението на колабокративния интелект в сферата на социалното управление. Решенията естествено ще се вземат от експерти, което изключва корупцията по принцип и обезсмисля съществуването на днешните властови структури, политически партии и елити.

Пример за възможностите на колаборативната интелигентност в съвременни условия е списването на световната енциклопедия Уикипедия. Подобна платформа за решаване на проблеми може да се създаде и приложи на всички нива – локално, национално, регионално и глобално. Без съмнение участие в решаването на проблемите ще участват само експерти с необходимата квалификация и опит. Нещо повече, подобни платформи вече са разработени и използвани от големите корпорации. Прилагането на този подход в управлението на обществото означава преход от демокрация към колабокрация.

Икономиката в условията на едно колаборативно общество следва да се определи ката „колаборативна”. Без съмнение това е принципно различна форма за производство, разпределение и преразпределение на благата в условията на една мрежова структура. Този преход е обективно необходим от протичащите структурни промени, следователно без алтернатива. Как точно ще функционира този механизъм, е трудно да се предвиди днес, поради принципните различия между двете икономики – едната, базирана на конкуренцията и печалбата, а другата – ориентирана към колаборация и сътрудничество при производството и преразпределението на стоки и услуги. Вероятно в условията на мрежова структура на обществото на природните ресурси ще се гледа като на всеобщо достояние, от експлоатацията на които ще се ползват всички членове или човечеството като цяло с всички произтичащи от това последици. Дори в днешни условия някои икономисти предлагат въвеждането на базов доход и финансови реформи, които фундаментално променят пазарната икономика. Това само свидетелства, че днешният финансов капитализъм вече е неадекватен за управление на бързо развиващото се общество.

Големия проблем за обществото през всички етапи от историята е осъзнаването на ролята и отношението между обективния и субективния фактор в развитието му. В продължение на 10 000 години хората са вярвали, че съдбата им се определя от множество богове (политеизъм) или един всемогъщ бог (монотеизъм). В случая боговете се явяват като персонализация на обективния фактор. През последните няколкостотин години, с появата на гражданското общество, тенденцията е абсолютизиране ролята на субективния фактор или ролята на човешкия разум в управлението на обществото. И двете тенденции са крайни, следователно погрешни. Обществото се определя двустранно от обективни и субективни фактори, които следва да се разглеждат в единство и взаимодействие.

Метафората за света като „шахматна дъска” отразява виждането, че той може да се управлява само от разума. Тази политическа идеология е също толкова едностранна и погрешна, колкото религиозните идеологии за всемогъществото на бога. От тази погрешна позиция се обосновава и възможността най-силния играч да изгради един нов световен ред със световно правителство, съставено и ръководено естествено от днешния властови елит. Тази възможност беше оповестена от президента Роналд Рейгън и активно пропагандирана като „свят без войни и мизерия” от приемниците му и британските министър-председатели след Маргарет Тачер. Този Нов световен ред не беше приет от широката публика с особен ентусиазъм и през последните години терминът „Нов световен ред” беше изоставен и подменен с вече утвърденото понятие „глобализация”. Внушението е, че глобализацията постепенно и неизменно ще доведе до един Нов световен ред, управляван от днешните елити.

Всъщност тук става въпрос за елементарна манипулация посредством смесване на подобно звучащи, но принципно различни по значение термини и процеси. Ако понятието „Нов световен ред” следва да се подмени с нов, то това е „глобализъм”. Новият световен ред е идеология и следователно, както всички други идеологии – фашизъм, комунизъм, анархизъм и т.н., следва да бъде определена като „глобализъм”. Разликата между „глобализация” и „глобализъм” е принципна. Може да се каже, че те са две диаметрално противоположни по значение категории и процеси. Глобализацията е процес на интеграция и диференциация на обществото в процеса на неговата еволюция. Хиляди племена се интегрират в няколкостотин държави. В същото време обществото се диференцира, като изгражда неопределен брой под-системи, които изискват реорганизация на обществото от йеархическа в мрежова структура със самоуправляващи се „клетки”, обединени от универсални и общоприети морални ценности. „Глобализъм” е политическа идеология, внушавана от властовия елит и предлагаща социален модел с йеархическа структура и организация, световно правителство и управляващ елит. Това е нещо принципно различно и противоречащо на принципите на социалната еволюция.

Всъщност като опит в изграждането на прототип за световно управление може да се посочи учредяването на  ООН и създаването на Европейския съюз. ООН е твърде авторитетна и добре финансирана световна организация. Тя обаче е поразително неефективна за статута и целите си. Например, Комитета по сигурността не е предотвратил нито една локална война, а вероятно не би предотвратил и евентуална световна война. ЕС беше създаден като икономически съюз и като такъв той постигна изключителни резултати и има огромен потенциал за икономическо сътрудничество. В момента, когато някои сили се опитаха да го превърнат в политически проект и модел на бъдещо общество, налагайки структурни промени, ситуацията се промени драстично. Възникнаха проблеми, които се задълбочиха и доведоха до Брекзит и реална опсност от разпад на съюза. Декларираните принципи и обтекаеми евроатлантически ценности, внимателно подбрани от геополитическите стратези,  дългосрочното приложение на които би следвало да доведе до установяването на нов световен ред и световно правителство, просто не проработиха.

Прословутата тактика на управляващите елити „стъпка по стъпка” работи много добре и доведе до забележими успехи. В същото време тя създава илюзията, че е изпитана, универсална и безотказна форма за промяна и може да доведе до формиране на световно правителство. Истината е, че тази тактика работи добре само в границите на прерогативите на субективния фактор. При сблъсък с обективния фактор на развитие тя е безсилна. От позициите на метафората за света като „жив организъм”, това е лесно обяснимо. Икономическото сътрудничество е поле за изява на субективния фактор и той може да постигне значителни успехи. Смяната на структурата е прерогатив на обективния фактор и обществото следва обективния ход на своето развитие. Всяка намеса от страна субективния фактор генерира трудно решими и нерешими проблеми. Впрочем, голямата полза от подобни организации е в това, че те нагледно илюстрират мястото и ограничените възможности на властовия елит да налага по силов път структурни промени, противоречащи на естествения ход в развитие на обществото. За да се управлява обществото ефективно, следва да се познават законите на развитието му. Това налага социалните науки да очертаят  границите на една Нова парадигма, към която следва да се придържат политици, политолози, коментатори и т.н.

За около сто години финансовия капитализъм промени света до неузнаваемост. САЩ се превърна в световна сила и еднополюсен модел с йеархична организация. През последните години обаче се очертава един по-различен многополюсен модел. В същото време финансовия капитализъм генерира глобални проблеми, нерешими от системата, която ги е предизвикала. Решаването на тези проблеми предполага структурни промени в обществото. „Контролираният хаос” и многополюсният модел не са решение на глобалните проблеми, застрашаващи съществуването на човечеството и дори планетата като цяло, защото двуполюсен или многополюсен модел предполага противопоставяне и неизбежен конфликт с катастрофални за човечеството последици. Единственото решение е преход от исторически наложената йеархическа структура към мрежова структура, която се изисква от комплексните системи. Това е прехода от днешния финансов капитализъм  към „пост-капиталистическата” организация на обществото или преход от йерархическа към мрежова структура, преход от демокрация към колабокрация или изобщо към изграждането на колаборативно общество.

За този преход се очертават се няколко възможни сценария. В момента най-вероятен е сблъсък между оформилите се вече полюси. Това е аналогично на ситуацията и грешката, която направиха световните империи с провокирането на Първата световна война, с илюзорните представи за своите сили и възможности и с наивната надежда, че някоя от тях ще се превърне в световна сила. В резултат на тази война четири световни империи изчезнаха от картата на света, а с тях и безнадежно остарелите и неспособни да управляват едно по-модерно индустриално общество по-малки монархии.

Голямата надежда е формиращото се обществено самосъзнание да достигне определена степен на зрялост, за да предотврати подобен сблъсък. Впрочем, независимо от сценария, избран от властовия елит за продължение на неговото съществуване, крайния резултат ще бъде един и същ, защото той се определя от обективни закономерности, които субективният фактор е безсилен да промени. Цената обаче, която човечеството следва да заплати за този преход, и особено за поразителното самочувствие и некомпетентност на управляващите елити, варира в много широки граници. Смисълът на една Нова парадигма е да минимилизира този риск и загубата на ресурси. Изложените съображения са само указание за посоката, в която трябва да се търсят решенията. Първата стъпка към това е властовите елити – геополитици, стратези, военни, икномисти и финансисти – да се освободят от идеологическите, професионалните и мирогледните си предразсъдъци, свеждащи всичко до власт, пари и ракет, и да дадат път на учените и експертите, мислещи с научни понятия и категории.

Тази първа стъпка зависи от всички нас – от степента на зрялост, която формираме в общественото самосъзнание.

The post Геополитиката днес – Нов световен ред или Смяна на парадигмата? appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Унгария се е врекла в ЕС и това не подлежи на въпрос, но сме недоволни от ЕС и искаме да го променим. Това заяви днес унгарският премиер Виктор Орбан.

Спорът ни е с голям американски спекулант. Сорос разруши живота на милиони европейци със своите финансови спекулации, заяви пред Европейския парламент Орбан, цитиран от БТА.

Сорос и неговите организации искат да вкарват по един милион мигранти в ЕС на година, отхвърляме това предложение, добави той.

Ако не сте съгласни с нас, готови сме за спор, но не ни съдете, призова той евродепутатите. Досегашните резолюции на ЕП за Унгария не издържаха изпитанията на времето, бяха провал, коментира унгарският премиер.

Искаме да говорим открито, дори това да не се харесва на всички. Не може да очакваме всички държави в ЕС да бъдат еднакви. Запазваме си правото да преценяваме сами с кого да живеем, заяви Орбан.

По-рано днес ЕК предприе наказателна процедура срещу Унгария заради промените в закона за висшето образование, които могат да доведат до затварянето на основания от Сорос Централноевропейски университет в Будапеща.

Комисията предупреди, че е готова да открие още три наказателни процедури срещу Унгария: за предоставянето на убежище, дейността на чуждестранните неправителствени организации, дискриминацията към ромите, както ги обяви преди 2 седмици Заместник-председателят на Европейската комисия Франс Тимерманс.

ЕП днес реши да приеме нова резолюция за Унгария през май.

The post Орбан: Сорос разруши живота на милиони европейци appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Мисли за един от възможните сценарии, март 2010 г.

След многомесечни напъни да се симулират (не стимулират) преговори, при които фарсът и драмата не преставаха да се редуват, всичко най-после дойде на мястото си. На 17 февруари 2008 година косовската “независимост” стана факт. Чак тогава европейските политици, или поне част от тях, се решиха да промълвят, че “царят е гол”. Защото прозряха, че надеждите независимостта на Косово да бъде последният акт на балканската трагедия от края на миналия и началото на този век, са най-малкото илюзорни. Тази констатация се отнася в много по-малка степен за изследователите – немалко от тях нееднократно бяха предупреждавали, че подобно решение крие много неизвестности.

България не можеше да остане индиферентна към ставащото – вече беше изпитала резултатите от санкциите и от ембаргото по време на войните в бивша Югославия, когато, без никаква вина, изгуби милиарди долари. В общи линии се оформи традиционната дихотомия – песимисти и реалисти. Първите бяха главно сред политиците, а вторите – предимно между изследователите. Аз гравитирам към втората общност и ще представя някои свои възгледи, без никакви претенции, че те се споделят от всички колеги в гилдията.

Най-неотложна ми изглежда дискусията по проблемите, свързани със сигурността на региона и на отделните балкански държави, включително и на България.

Смущаващ е най-напред изборът на датата, когато беше провъзгласена лелеяната от косоварите независимост. Защо след толкова “пробни балони” беше избран точно седемнайстият ден на февруари? Не е ли търсена ясна, показна символика и доказателство за последователността на политиците от Прищина и за континуитета на техните действия? За неизкушените в балканските политически дебри ще си позволя да припомня, че на същата дата през 1982 година, две години след смъртта на дотогавашния югославски лидер Йосип Броз Тито (1980) и една година от вълненията на косовските албанци, безмилостно потушени с груба сила (1981), в Швейцария четири нелегални организации създават “Движение за албанска социалистическа република в Югославия”. Новата формация обединява различни марксистко-ленински групи от Косово и от Албания, както и небезизвестната тогава организация Червен народен фронт. Програмните документи на споменатото движение, на Националното движение на Косово (1993) и на Народното движене за освобождение на Косово приемат въоръжената борба и терора като водещо средство за постигане на своята крайна цел – независимо Косово.

Когато, в резултат на подписването на Договора от Маастрихт (1992), Европейската общност (ЕО) прерасна в Европейски съюз, като една от най-значимите сфери на Съюза беше посочена Общата външна политика и политика за сигурност (ОВППС). Тази ориентация беше препотвърждавана по различни поводи – например в Амстердам и в Ница. Сред най-амбициозните и най-репрезентативни компоненти на Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС експертите почти единодушно сочат създаването на Пакта за стабилност на Югоизточна Европа (ПСЮИЕ). Задачата на пакта беше да гарантира сигурността на региона (не само на Косово!) чрез външна финансова подкрепа и най-вече чрез взаимно сътрудничество в сферата на икономиката, политиката и отбраната. Всички организации и институции, които се ангажираха в проекта, щедро обещаваха финансови инжекции, но на първата регионална конференция бяха събрани едва 2,4 милиарда евро, от които една трета бяха не помощи, а се предоставяха под формата на заеми. Балканците отново се почувстваха измамени. “Черният Петър” пак остана у тях.

Единствено Косово нямаше причини да недоволства. ЕС пое възстановяването на областта. По този начин Съюзът изплати в троен размер пораженията, нанесени не от него, а от наговските бомбардировки. Аз не протестирах против това безцеремонно бъркане в собствения ми джоб. А вие?

По този начин ПСЮИЕ регистрира втория провал на креагорите и реализаторите на ОВППС. Първият беше липсата на координация в ЕС като цяло и между страните членки поотделно по време на разграждането на бившата югославска федерация, в т.ч. и при интервенцията на Северноатлантическия алианс в Косово през 1999 година. Може би поради това Евросъюзът методично прехвърляше отговорността за този изключително съществен, от гледна точка на собствената си сигурност проблем, върху други организации – ООН, ОССЕ и преди всичко върху НАТО.

Не е малък броят на критично настроените експерти, които твърдят, че преди превръщането на Косово в протекторат на ООН, ЕС не е имал ясна визия за балканското измерение на своята ОВППС. Оценката на известния френски експерт проф. Жак Рупник е показателна. “В Маастрихт – заявява той в своя лекция пред Дипломатическия институт – беше обявено раждането на Обща външна политика и политика за сигурност (ОВППС) на Европа, като същевременно целият свят виждаше, че тази политика всъщност не съществува. Имаше един период, когато Европа търсеше по много хаотичен, разнопосочен и импровизиран начин отговора на конфликта… Би могло да се заключи, че Балканите, въвлечени във войната в бивша Югославия, бяха провал за ОВППС, още преди тя да е имала време да се появи и да се определи.” Не се различава съществено мнението и на Д. Вукчевич от Университета в Нанси.

Не може да се отрече, че след крайно противоречивите резултати от “хуманитарната интервенция” през 1999 (мимоходом признавам, че не възразявам срещу не толкова срамежливите и деликатни квалификации, използвани от други по-смели анализатори за интервенцията на Северноатлантическия пакт в Сърбия), ЕС направи опит да активизира тази политика. Лансиран беше стремеж да се утвърди нов подход към “Западните Балкани” (бившите югославски републики без Словения, плюс Албания), станал известен като Процес на стабилизиране и асоцииране.

Надеждите за европейско бъдеще на региона се върнаха. Уви, за много кратко време. Последва неспокойното македонско лято през 2001 година, родило Охридското споразумение, след което югозападната ни съседка вече не е същата. През 2004 г. дойде и административно-териториалното прекрояване на Република Македония, което постави македонците в немалко общини в положение на малцинство в собствената им държава, с всички произтичащи от това последици. И двата процеса бяха вдъхновени и контролирани в рамките на ОВППС на ЕС. Не е ли логично да се запитаме какво спечелиха Македония, Европа и ОВППС от това?

Постепенно държавите от Западните Балкани получиха немалко бонуси, но бяха изправени и пред (не)заслужена дискриминация. Освен “критериите от Копенхаген”, които се отнасяха до всички кандидатки от Централна и Източна Европа за членство в Съюза, страните от Западните Балкани трябваше да изпълнят и някои, специфични само за тях условия, приети от Съвета на Европа през 1997 и от Европейската комисия през 1999 година. Става дума най-напред за пълното и безусловно сътрудничество с Трибунала в Хага, ускоряването на регионалното сътрудничество, създаването на благоприятни условия за завръщане на разселените в резултат на войните в бивша Югославия граждани, зачитане на гражданските и малцинствените права и други подобни. “Проевропейският ентусиазъм” на “западните балканци” видимо спадна. Най-ясно пролича това в Сърбия след седемнадесети февруари 2008 година. Дори и двойната победа на “проевропейски настроения” Борис Тадич над “крайния националист”, радикала Томислав Николич, в президентските и в извънредните парламентарни избори, не може да скрие факта, че Сърбия е разделена на “проевропейци” и “националисти”, “южняци” и “северняци”, “млади” и “стари”…

Едва ли може да има някакво съмнение, че решението да се обяви едностранна независимост беше инициирано и реализирано не от Косово, а от САЩ. На Прищина беше отредена ролята на усърден изпълнител, която албанците приеха с готовност, тъй като тя изцяло отговаряше на техните цели и намерения. Американската администрация на Дж. У. Буш-младши беше решаващият фактор, който непрекъснато окуражаваше косовските политици да не преговарят, а само да симулират преговори. Повтори се сценарият на “преговорите” от Рамбуйе (1995 г.), които сполучливо бяха наречени „преговори Рамбо”. Хашим Тачи и преговорният екип без никакви колебания отхвърляха всякакви предложения (най-вече на Русия и на Сърбия) за други решения на сложния балкански и европейски възел. С различни инструменти (главно дипломатически натиск и масирани медийни атаки, които определени среди в Сърбия понякога бяха склонни да отъждествяват с психологическа война) се внушаваше, че:

А) Всяко друго решение, освен независимост, е закъсняло и контрапродуктивно, следователно – невъзможно. “Разговорите за политическото бъдеще на Косово – заяви още през 2005 Януш Бугайски – не могат да бъдат отлагани повече, тъй като всяка допълнителна пречка може да засили напрежението на негова територия до максимална степен… На Белград ще му бъде даден глас при предстоящите разговори, макар че най- рационалиото решение е пълното отделяне на Косово от Сърбия.” Обръщам внимание първо, че Я. Бугайски е програмен директор във вашингтонския Център за стратегически и международни изследвания и в това си качество почти винаги действа не като “самотен играч”, а като “рупор” на администрацията на САЩ, и второ, цялото интервю въздейства не толкова като “прогнозиране на ситуация”, колкото като нейно “моделиране”;

Б) Косово е “случай сам за себе си” и няма да бъде използван като прецедент при други сродни ситуации. Как се разви този “случай сам за себе си”, ще се опитаме да покажем малко по-късно. Засега ще посочим казаното от Волфганг Ишингер, представител на ЕС в т.нар. Тройка за Косово, включваща пратениците на Вашингтон и на Москва, натоварена “да стимулира преките преговори между косовските албанци и сърбите, за да се постигне компромис за статута на сръбската провинция”. В интервю той заявява: “Смятам за безотговорно да се пускат в публичното пространство подобни тези”, че “при самостоятелно Косово, Република Сръбска може да се отдели от Босна и да се присъедини към Сърбия”. “За Република Сръбска – продължава Негово превъзходителство – няма Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, която беше приета за Косово. За мен е нелепо от каквото и да било решение на косовския проблем да се изваждат заключения за проблемите в Босна, Република Сръбска, Македония. Приднестровието, Абхазия и т.н. За мен Косово е изключителен случай: само там имаше интервенция на НАТО, само там се случиха събитията от 1998 г., които доведоха до тази намеса и до Резолюция 1244. Ние не трябва да оставяме на логиката всичко, което се случва в Косово, веднага да се използва като прецедент за целия регион.”

В резултат на това общественото мнение беше подготвяно да приеме внушението (и то действително прие), че опция, различна от независимостта на Косово, не съществува. В хода на тази подготовка беше подмината цяла поредица изключително съществени въпроси, между които:

– Защо сепаратизмът на косовските албански лидери не беше укротен в зародиш, когато това все още беше възможно?

– Защо т. нар. международна общност (каквото и съдържание да се влага в това аморфно понятие) се отказа от собствените си намерения статутът на Косово да се обсъжда, едва след като бъде намерено общоприето решение за стандартите, на които трябва да отговаря размирната сръбска област?

– Нима Европейският съюз като цяло, всяка от държавите членки поотделно и останалите европейски страни не оцениха опасностите от подклаждането на още едно огнище на напрежение на Балканите, чийто разрушителен потенциал е не по-малък от потенциала на огнищата в Хърватия и в Босна и Херцеговина през 90-те години на миналия век?

Ако координирането на действията на Вашингтон и на Прищина е очевидно и леснообяснимо, непонятна (поне на пръв поглед) изглежда позицията на Брюксел. Защото не са една и две държавите членки на Европейския съюз, които се сблъскват с проблеми, сходни на проблемите на Сърбия с Косово. Ето само някои от най-смущаващите примери:

– Гърция: Севернокипърската турска република, албанското малцинство в Гърция;

– Румъния: унгарското малцинство в Трансилвания;

– Испания: сецесионизмът в Баския и Каталуния;

– Белгия: напрежението между валонци и фламандци, довело през 2007 до безпрецедентна през последните десетилетия правителствена криза;

– Великобритания: продължителните опити за отделяне на Северна Ирландия и сравнително новите подобни процеси в Шотландия;

– Дания, където автономната област Гренландия, която е в нейните рамки, заявява, че ще се откъсне окончателно от опеката на Копенхаген.

Сепаратисткото движение във Франция (Корсика) днес изглежда несериозно, а в Италия (Република Падания) – дори карикатурно. Никой уважаващ себе си анализатор обаче не би се наел да прогнозира как ще бъде утре. Ще се реши ли някой да твърди например, че действията на лидера на сепаратистката Северна лига, Умберто Боси, по време на предизборните баталии в Италия през пролетта на 2008 година бяха случайни?

Имено на тези опасения се дължат категоричните декларации на правителствата на Испания и на Румъния, че никога няма да признаят независимостта на Косово и използването от страна на Гърция на всички възможности за максимално отлагане на решението за областта.

Тези факти обясняват (но само донякъде) позицията на ЕС да предостави на всяка държава сама да реши кога ще признае косовската независимост и дали въобще това да се случи. Логични изглеждат обаче подозренията, че за да се съгласи на решение, което очевидно не е в негов интерес, Съюзът е бил подложен на силен натиск от САЩ и/или са водени преговори между Брюксел и Вашингтон (без да се изключва априори и участие на Москва), за които широката общественост не е информирана.

Буквално броени дни след 17 февруари 2008 г. стана ясна несъстоятелността на презумпцията, че Косово няма да бъде използвано като прецедент.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Ако тенденцията към фрагментация на суверенни държави без тяхно съгласие, нещо повече – въпреки тяхната съпротива, не бъде прекъсната, отново най-сериозни поражения ще бъдат нанесени на Балканите. Поради това за живеещите на размирния полуостров най-голяма тревога буди всичко, което може да го върне към времена и нрави, считани за окончателно оставени в историята. Изброяването на някои от най-вероятните рискове ще започна със заплахите за безспорно най-пострадалата от войните в бивша Югославия – Сърбия. По всичко личи, че нейното “атомизиране” все още не е завършено. Косовският случай и заплахите, че той няма да е последен, ако Сърбия не стане “по-кооперативна”, сиреч “послушна”, е поредното доказателство за това. На дневен ред много бързо могат да бъдат, и вероятно ще бъдат изведени, поне две тлеещи в момента огнища на напрежение – Санджак (Рашка) и Войводина.

Областга Санджак (сърбите предпочитат наименованието Рашка) е средоточие на мюсюлмани, настояващи за повече права, а в по-крайни варианти – за автономия с право на присъединяване към Босна и Херцеговина.

В процеса на разпадане на СФРЮ в Санджак бяха формирани партии и организации, в чиито програмни документа исканията за сецесия са отчетливо експлицирани. Има достатъчно достоверна информация, че тук функционират и нелегални организирани групи от ислямски екстремисти, които работят в тази насока. Между тях има и муджахидини, участвали във войната в Босна и Херцеговина. По силата на Дейтънското споразумение те бяха задължени да напуснат страната, но този ангажимент не беше изпълнен – с одобрението или поне с мълчаливото съгласие на Сараево и – естествено – на Вашингтон. Имаме ли право да запитаме: не се ли замислиха европейските функционери за перспективите не само на Сърбия, а и на останалите балкански държави?

Не бива да се игнорира още едно важно обстоятелство. Ако плановете за отцепване на Санджак от Сърбия и присъединяването й към Босна и Херцеговина бъдат реализирани, Сърбия и Черна Гора – вече като суверенни държави, ще бъдат лишени от пряка сухопътна връзка с всички произтичащи от това последствия. Отново най-потърпевша ще се окаже Сърбия, която, след отделянето през 2006 година на Черна Гора от Държавната общност Сърбия и Черна Гора, ще бъде допълнително затруднена да използва единственото морско крайбрежие, до което имаше достъп – Адриатическото. Пак ли някой ще се “изненада”, че Сърбия сигурно няма да приеме доброволно евентуална сецесия на Санджак? И не трябва ли да се запитаме как ще рефлектира подобна “ампутация” не само върху статуса на Сърбия, а и върху регионалната сигурност и стабилност?

Аналогията на ситуацията във Войводина с положението в Косово е категорично неправомерна поне по две причини: за разлика от Косово областта Войводина е непосредствен съсед на държавите от Централна Европа, включително и на страни членки на Европейския съюз, поради което криза от рода на косовската е подчертано неприемлива за Европа; във Войводина унгарците, за разлика от косоварите, не са преобладаващо население, което предопределя тяхното много по-различно положение и поведение.

Въпреки това ще бъде недалновидно да се пренебрегнат най-малко три съществени фактора:

Войводина не е просто един от регионите в Сърбия, а нейна житница, която не само изхранва цялата държава, но и изнася големи количества зърнени храни. Тук са и главните сръбски находища на нефт и газ, важни икономически и туристически центрове. Областта разполага с развита мрежа за корабоплаване – канали и реки, в т.ч. и големи като Дунав, Сава, Драва и Тиса. След отделянето на Черна Гора значението на тази мрежа за сръбската икономика нараства многократно. Затова за Сърбия днес запазването на сегашното статукво е буквално въпрос на оцеляване. Утре може да бъде още по-трудно. Обяснимо ли е тогава защо Белград реагира много остро на всяко искане за промяна на статута на областта?

Засега исканията на унгарското малцинство във Войводина са по- умерени, “по-меки”. Те се ограничават най-често до .намерение да постигнат културна автономия. Заслужават обаче внимание следните обстоятелства:

А) Още през 80-те години на миналото столетие автономията на областта беше дефинирана като приоритетна задача в програмите на някои политически партии и се потвърждава многократно по различни поводи. Всички политически субекти на войводинските унгарци включиха този проблем и в своите платформи за предсрочните избори през май 2008 г.

Б) Унгария, включително и на високо държавно равнище, подкрепя (макар и предимно дискретно) исканията на своите сънародници във Войводина и подхранва надеждите им за тяхното благоприятно разрешаване. От началото на 90-те години проблемът за разширяването на правата на унгарците във Войводина се дискутира на всички или на почти всички унгарско-югославски (респективно – унгарско-сръбски) форуми. Не се скрива намерението при създаване на подходяща ситуация да бъде използван и косовският пример.

На пръв поглед безобидно и несериозно изглеждаше едно съобщение, появило се епизодично преди няколко години в сръбския печат, че ще бъде поискана автономия и за региона около Крагуевац в източи а Сърбия. Когато обаче стана ясно, че обявяването на косовската независимост е въпрос на месеци, точно тук беше формирана фамозната “Гвардия на цар Лазар”, която незабавно декларира, че ще защитава териториалната цялост на Сърбия с всички средства, без да изключва и силата. В този контекст към онова, което се случва тук, вече може би трябва да подхождаме много по-внимателно, особено като се знае на колко километра от българо-сръбската граница се намира Крагуевац.

ЧEPHA ГОРА. В тази бивша югославска република албанското малцинство изпитва силното влияние на своите сънародници – както от Албания, гака и от Косово. Ако се намеси и влиятелен външен фактор (а това изглежда неизбежно), който да ги мотивира и стимулира, те също едва ли биха се колебали да се възползват от косовския пример. По този начин миниатюрната и без това република би заприличала на “шагренова кожа”.

БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА. Петнадесет години след Дейтънското споразумение тази държава (някои анализатори понякога я квалифицират като “квазидържава”) все още не може да утвърди своята идентичност. Тук не бива да се изключва възможността въз основа на установените “специални отношения” с Република Сърбия босненските сърби да поискат да се обединят с “майката Родина” чрез референдум. Ако подобна възможност бъде реализирана, това означава, че Босна и Херцеговина ще изгуби 49% от своята територия. Почти е изключено хърватите от Босна и Херцеговина да не пожелаят сходно единение с Република Хърватия. Ясно е какво ще представлява тогава Босна и Херцеговина.

Подобна перспектива сега действително е малко вероятна, дори ексцентрична. Ако обаче съпротивата на Белград срещу независимо Косово продължи и се наложи да се търсят териториални компенсации, тя може да бъде включена в обръщение. Декларациите на Хашим Тачи, че поне сто дрржави са готови незабавно да признаят независимо Косово, се оказаха по- скоро пропагандни блъфове. Много бързо се видя, че очакването Белград “бързо да приеме реалностите” е прекалено оптимистично. Политици, включително и български, бяха или се направиха на изненадани. Защото в последната сръбска конституция и в нейния преамбюл запазването на Косово в рамките на Сърбия е дефинирано като безалтернативно, което имплицитно предполага, че всеки, осмелил се да наруши разпоредбите на основния закон, ще бъде считан за национален предател. А сърбите не са склонни лесно да опрощават националните предателства.

Затова нека не ни учудват категоричните изявления на висши политици, че никога няма да признаят косовската независимост. Не ми е известна политическа партия в Сърбия, която да е декларирала друга позиция. Изключение са единствено либералдемократите, но тяхното влияние клони само към символиката. И още нещо. За разлика от други народи – не само европейци, сърбите са по-малко склонни към конформизъм, когато са заплашени като нация и като държава (в конкретния случай не е толкова съществено дали тази заплаха е реална или само имагинерна). За малко повече от половин век те три пъти казаха “Не!” на най-мощните управници на Европа, пък дори и на целия свят: 1941 година – на Адолф (Шикългрубер) Хитлер, 1948 – на Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин), и в самия край на столетието – на Джордж Буш. Ще бъде най-малкото недалновидно тези факти да се обясняват само с народопсихологията на сърбите или с техния прословут инат (според един впечатляващ афоризъм на Милован Витезович: “Докато всички хора на Земята се крепят върху планетата благодарение на земното притегляне, сърбите успяват да правят същото с ината си.”

Потресаващо мрачни са перспективите пред МАКЕДОНИЯ. В резултат от бунта на македонските албанци през 2001 г., Охридското споразумение от същата година и последвалите административно-териториални промени през 2004 година, днес Македония е коренно различна, тъй като:

– В няколко общини македонците вече са малцинство с всички произтичащи от това последици;

– Албанският фактор рязко и заплашително увеличи своята политическа тежест в живота на страната. Той присъства и ще присъства непрекъснато както в македонското правителство, така и в органите на местната власт и във всеки момент може лесно да дестабилизира и кабинета, и цялата държава. Доказаха го действията на албанските партии през март 2008, довели до правителствена криза и до предсрочни парламентарни избори;

– Неутвърдената все още и крайно “рехава” северна граница с Косово открива големи – практически неограничени – възможности за преминаване на косовски албанци на македонска територия и за “преливане” на напрежение и несигурност от Косово в Македония. В медиите (“Дневник”, 27.08.2008 г.) се появиха информации, че граничното македонско село Танушевци, населенд предимно с албанци, където се разиграват някои от най-драматичните епизоди в албанско-македонските колизии, подготвя референдум за присъединяването си кьм Косово. А според някои македонски автори “само наивниците могат да вярват, че границата с Косово остана немаркирана по технически причини. Ако границата беше технически въпрос, той щеше да бъде решен експресно, технически. Трябва ли да се припомня, че Договорът за демаркиране на границата беше депозиран в ООН, а Косово беше международен протекторат?”

– При евентуално реализиране на идеята за Велика Албания, Македония ще бъде първата жертва. Не е безопасно да се мисли, че тази идея е окончателно погребана. Истината е, че тя е само модифицирана (в одеждите на “Балканска уния”) и вероятно отложена за по-благоприягна, но не много далечна перспектива. Изводът се потвърждава и от едно изследване на създадената през 2004 година Международна комисия за Балканите, където между останалото се констатира: “Резултатите от изследването показват, че идеята за Велика Албания има голямо одобрение сред албанското население на Косово и в Албания (подчертаното в цитата е от мен – С. Б.). Това означава, че формирането на нация от албанските общности на Балканите все още е в процес на развитие. Логично е да се засилят исканията за Велика Албания или за Велико Косово.”

Сблъсъците в македонския парламент в нощта срещу 28 април 2017 г., когато за негов председател беше избран етническият албанец Талат Джафери, който произнесе реч на албански език от трибуната и беше изпят албанският химн

В РУМЪНИЯ унгарците са многобройна и компактна етническа общност (1,6 милиона според официалните данни и до 2,3 милиона според неофициалните), но през 1996 г. “брадясалият” румънско-унгарски малцинствен спор (а може би и малцинствено-териториален – така поне изглежда под повърхността) беше разрешен (по-скоро – туширан) с междудържавен договор. Няма съмнение, че европейските и донякъде евроатлантическите структури нямат интерес да толерират етнически конфликт в този регион и ще положат максимум усилия да попречат на подобни процеси. Твърдата румънска реакция срещу едностранно обявената от Прищина независимост обаче показва, че междунационалното напрежение едва ли се изключва напълно от Букурещ. Още повече, ако се отчете един обстоен анализ в INTERNATIONAL HERALD TRIBUN (препечатан във в. Класа” от 10.4.2008 г. със заглавие “Независимостта на Косово окуражи унгарски анклав. Секуиге в Румъния надигнаха глава”), според който етническите унгарци посрещат с одобрение косовския прецедент (макар че той трябваше да не е такъв).

Най-невероятни биха били сецесионистки действия на албанското малцинство в ГЪРЦИЯ, защото:

– То е твърде незначително на брой, неорганизирано и без достатъчна засега мотивация за сепаратизъм;

– Като член на ЕС и на НАТО Гърция няма да се поколебае да използва всички лостове и механизми, произтичащи от този статут, за да задуши евентуални сепаратистки процеси (вече видяхме как на срещата на върха на Северноатлантическия пакт през април 2008 година Атина попари надеждите на Скопие зау ускоряване на процеса за присъединяване към алианса);

– Албания и Косово няма да поставят на карта евроатлантическите си надежди, което означава, че до приемането си в НАТО и в ЕС ще се постараят да възпрепятстват подобни процеси.

Ако се опитаме в няколко изречение да синтезираме казаното, ще констатираме, че Западните Балкани нито са стабилни, нито ще бъдат стабилизирани през следващите години (а според някои прогнози – дори през следващите десетилетия). Анализаторите откриват аргументи за подобно заключение преди всичко в ситуацията в Сърбия след едностранното обявяване на косовската независимост и в Македония поради посочените вече опасения, че Атина ще стопира кандидатурата на Скопие за ЕС с мотива за неразрешения спор във връзка с името на Македония.

Положението в БЪЛГАРИЯ заслужава отделен, по-задълбочен анализ. Тук ще се ограничим само със следните по-общи бележки:

Събитията от средата на 80-те години на XX век потвърдиха, че всяко подценяванене на етническите проблеми и опитите за налагане на силови “решения” в тази изключително деликатна сфера по правило може да роди и действително ражда крайно опасни резултати. Отъждествяването на ставащото в Косово с българската действителност е повече от неуместно, но прецедентът с юридическата сецесия на сръбската провинция (а не само с фактическата, както беше до средата на февруари 2008 г.) може да стимулира сходни настроения и намерения и сред екстремистки личности и кръгове у нас. Ще припомним, че българските турци са около 10% от цялото население на страната. Стимулиращо може да въздействат за някои от екстремистите и много по-големите възможности (икономически, финансови, дипломатически, военни) на Анкара в сравнение не само с Тирана, а и със София, да влияе върху евентуална криза, свързана с българските турци. Възможното възражение, че статутът ни на държава членка на НАТО и на ЕС прави подобни опасения безпочвени, изглежда неубедително, ако си припомним доскорошните търкания между Турция и друга балканска държава със същия статут – Гърция. Допускаме, че Анкара може да въздейства отрезвяващо върху идеолозите на евентуална промяна на статута на населените предимно с етнически турци български региони, за да не замъглява и отдалечава собствената си европейска интеграция. Има ли обаче гаранции, че ще продължи да действа по същия начин, когато (или ако не) стане пълноправен член на ЕС?

Турският посланик Сюлейман Гьокче и председателят на партия ДОСТ Лютви Местан

Ситуацията би могла да се усложни допълнително и поради възможната подкрепа, която българските турци биха получили от някои българомохамедани у нас и поради сигурната помощ на мощни външни фактори, преди всичко от Организацията ислямска конференция. Следва да се отчита, че интересът, проявяван през последното десетилетие на миналия век от някои кръгове в Гърция и от висши дипломати на САЩ към т.нар. помашка нация, прави този геополитически ребус още по-комплициран.

Не трябва априори да се изключват и сътресения в Благоевградския регион. Вярно е, че т. нар. македонстващи групи тук са слаби, но едва ли може да има съмнения, че при евентуално напрежение те ще разчитат на солидна подкрепа от влиятелни кръгове в Скопие, а дори и от някои други балкански държави (Сърбия, Турция).

Безспорно най-драматично би било положението, ако при евентуална етническа криза у нас се установи някакъв съюз (не е задължително той да бъде формализиран) между етническите турци, българо-мохамеданите и “македонците” в Пиринския край и особено, ако към него се присъединят някои роми с ислямско религиозно съзнание. При такова развитие на ситуацията усложненията за българската държава (включително и международните) могат да бъдат изключително сериозни.

Но да се върнем на Косово.

Втората група проблеми се свързват преди всичко със социално- икономическите трудности, пред които ще се изправи Косово и във връзка с неговите шансове да функционира нормално и дори да оцелее. В тази сфера най-новата балканска “държава” е силно уязвима – главно поради отказа на косовските политици да изпълнят изискванията, съдържащи се в “Стандартите за Косово”, и поради нежеланието и/или неспособността на европейците да заставят Прищина да направи това. Не споменавам действията на американската администрация, защото точно те окриляваха косоварите да се противопоставят на споменатите току-що изисквания. С това се обяснява провалът па идеята в областта да се създаде функционираща пазарна икономика. Относителният дял на безработните в общия брой на трудоспособного население през 2007 година е около 45%. Косово продължава да разчита на парите, изпращани от косовските гастарбайтери в Европа, САЩ, Канада, Австралия. Заедно с безспорните позитиви, тяхната помощ дестимулира косовския бизнес да търси възможности за собственото си развитие и да създава добра хранителна среда за процъфтяване на сенчестия сектор. Брутният вътрешен продукт (БВП) на един жител е под 100 долара на човек, което утвърждава Косово на последното място в европейската класация по бедност. През същата година държавният дълг се изчислява на около една трета, а дефицитът в платежния баланс – на 70% от БВП. Международният валутен фонд (МВФ) е категоричен в оценката си, че икономическата ситуация не предполага устойчиво развитие. Слабият производствен потенциал, големият външнотърговски дефицит и недостигът на сериозни външни инвестиции правят самостоятелната издръжка на областта трудна и дори невъзможна. От 1999 г. в Косово е въведен строг режим на електроснабдяването и електропотреблението.

Сръбските оценки са още по-драматични. Може те да са прекалено пристрастни и предубедени, но това не пречи да ги споменем с няколко думи. Според Ненад Попович от гледна точка на икономиката е абсолютно невъзможно областта да бъде реално независима. Около 60% от нейното население е безработно. Особено тревожна е възрастовата структура на безработните – повечето от тях са под 35 години. Произведената електроенергия е три пъти по-малко в сравнение с 1999 година. Промишлените предприятия или не работят, или работят само с 25-30% от своя капацитет. Липсват каквито и да било директни чуждестранни инвестиции. При тези условия процъфтява сивата икономика, а Косово се утвърждава като един от най-важните доставчици на наркотици за западноевропейския пазар. Дори и български печатни издания ( “Дневник”, 29.05.2008) констатират, че “контрабандата на бензин между Косово и Сърбия процъфтява”, че “петролната мафия се възражда“, а “до голяма степен причината за това е все още неизясненият статут на новата република” .

Споменатите факти обясняват прогнозите, че положението може допълнително да се усложни, въпреки уверенията на Мисията на ООН, че са взети предпазни мерки. Евентуален срив в снабдяването с хранителни продукти и стоки от първа необходимост неизбежно ще създаде условия за процъфтяване на спекулата и контрабандата. А тъй като кохортата на контрабандистите се води от търговците на дрога, “знаменосец, т.е. първата страна, изръкопляскала на независимо Косово” е не някой друг, а “флагманът на демокрацията” и на наркотрафика – Афганистан.

Няма как да подминем и един по-глобален аспект на косовския казус – отражението му върху системата на международните отношения сега и в бъдеще. Мястото, което тук ще му бъде отделено, не съответства на неговата важност. Темата е огромна, обхватна, многопосочна и многопластова, за да може да бъде дискутирана обстойно в рамките на тази публикация. Затова сега ще бъдат посочени само два от най-съществените, документа, върху които се гради съвременният международен ред: Хартата на Организацията на обединените нации и Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) от Хелзинки.

Специалисти по международно право и международни отношения акцентират върху констатацията, че косовският случай е не само поредното грубо и демонстративно пренебрежение на основополагащи принципи на международното право и на международните отношения от страна на САЩ и на някои от най-близките им съюзници. Погазването на международни норми, изграждани в продължение на векове, е тревожно и застрашително само по себе си, но става още по-опасно, когато се превръща в прецедент, предоставящ възможности за ескалация и за легитимиране на нарушенията – по отношение и на качеството, и на количеството.

“Някои от участниците в дебатите за бъдещето на международните отношения предлагат като средство за преодоляване на анархията, която според тях господства в международната система, подчиняването и предоставянето на легитимност на практиките на една единствена хегемонистична сила, поне по отношение на въпросите на мира и сигурността…”, пише съдията с 11-годишен стаж в Международния съд на ООН и чуждестранен член на БАН Вл. Ст. Верешчетин. “Те предлагат на практика да бъдат изоставени такива принципи на международното право като например суверенното равенство между държавите, неизползването на сила и ненамесата… Въпросните принципи са се утвърдили в продължителния процес на развитие на международното право и понастоящем са закрепени в Устава на ООН. Те са част от обичайното международно право и имат кардинална роля за поддържане на нормалните отношения между държавите. Последните исторически събития, по-специално – войната в Ирак (позволявам си да добавя – и на Балканите – С. Б.), трябва да служат като сериозно предупреждение за това, че несъобразяването с тези принципи, дори когато това е сторено с най-добри намерения, може да води до катастрофални резултати.”

А както е известно, в англосаксонската правна теория и практика използването на прецедента за подобии действия има продължителна традиция. От друга страна, действията на американската администрация подготвят почвата за тотално дезавуиране и неглижиране на такива стълбове на съвременните международни отношения като ООН, ЕС, ОССЕ и др., както и за немотивирано надценяване на ролята и мястото на НАТО в съвременния свят. Тази заплаха се отчита и от експерти в самите Съединени щати. На въпроса „Какво ще стане с международното право?”, професорът по международно право от Милуоки, щата Уискънсин, Джордж Томас без колебание отговаря: “Международното право е онова, коего кажат американците. То може да бъде непоследователно, противоречиво, лицемерно, но е онова, коего кажат американците.” Във Вашингтон Таймс от 1.2.2008 г., броени дни преди Прищина да обяви едностранната си независимост, трима висши американски функционери от близкото минало (бившият посланик на САЩ в ООН Джон Болтън, бившият държавен секретар Лорънс Игълбъргър и бившият помощник-министър на отбраната Питър Родман) подлагат на подчертано критичен анализ политиката на президента Джордж Буш към Косово. Те извеждат следните акценти:

– Опитът да се наложи решение против волята на Сърбия ще бъде директно предизвикателство към Русия. (Аз бих допълнил, че то може да бъде оценено като не по-малко предизвикателство и по отношение на Китай и на Индия.)

– Самият Вашингтон няма интерес от подобен силов похват. Това налага администрацията незабавно да преразгледа този подход.

– Още сега е ясно, че някои етнически и религиозни малцинства ще последват косовския пример. Става дума преди всичко за значителни албански малцинства в Южна Сърбия и в Черна Гора, но най-вече в Македония.

– Задължително трябва да се добавят баската организация ЕТА в Испания и кипърските турци. (Според мен могат да се посочат и други предизвикателства, дори в непосредствена близост на САЩ – например, не толкова взривоопасният Квебек. Много по-опасни могат да бъдат конфликтните зони Абхазия и Южна Осетия в Грузия, Приднестровието, или кризисните региони в Русия. Да не забравяме и заредените с непредсказуемост Тибет или Кашмир. Не мога да не спомена, макар и само като политическа екзотика, че искания за автономия въз основа на прецедента Косово вече поставиха и индианци в самите Съединени щати)

– Американската политика създава проблеми и на своите съюзници и приятели. Те ще бъдат пресирани от неизбежното изостряне на отношенията между Русия и САЩ. (Къде ли е мястото на България в тази конфигурация?)

– Дори и ако (или когато) Косово обяви своята независимост, то няма да може да функционира нормално и ще остане неопределено време международен протекторат. (Каква ще бъде реакцията на Брюксел на казуса Косово-2? Ще остави ли тази “държава” извън Евросъюза или ще направи втори прецедент, приемайки не-суверенна държава, а протекторат? Какво ще бъде поредното разделяне на Балканите – на Западни и на “Още по-западни Балкани”, или новият геополитически “бисер” ще бъде нещо невиждано и нечувано?)

– Незачитането на позицията на Сърбия ще радикализира сърбите. Радикализацията пък от своя страна ще забави много сериозно процеса на демократизация. По необходимост Белград ще преориентира своята външна политика – най-вероятно към Москва, Пекин, Делхи или към комбинация от трите големи столици или от някои от тях. Това означава, че сегашното статукво на нашия полуостров много лесно може да бъде дестабилизирано. Оттук до сгромолясването на доминото разстоянието е опасно малко.

Последният мой въпрос е: “А (за)къде сме ние сега и особено къде ще бъдем утре при едно ново, коренно различно разположение на силите и на геостратегическите и геополитическите комбинации?” Задавам го най-напред на себе си.

* * *

P.S. Поставих финалната точка и реших да надникна в интернет. Оказа се, че не е залудо. Първото, на което попаднах, беше интервю на бившия посланик на Руската федерация в Белград, а сега директор на Четвърти европейски департамент в руското Министерство на външните работи А. Алексеев. Помолен да коментира подписаното в Екатерининбург комюнике между Русия, Китай и Индия, в което те се обявяват за подновяване на преговорите за статута на Косово, висшият руски дипломат казва и следното: “В Косово сега положението е хаотично. След незаконното едностранно обявяване на независимост последва опит там да бъдат изпратени европейски сили. Сега се наблюдава стремеж да бъде оказан натиск срещу Организацията на обединените нации и да бъде принудена тя незаконно да прехвърли на ЕУЛЕКС правомощията и имуществото на УНМИК. Не е необходимо да си голям юрист, за да заключиш, че юридическият хаос може бързо да се превърне в общ с всички произтичащи от това последици за цяла Европа… Изходът е един – връщане на Косово на международния юридически терен”.

Усъмних се, че може би съм попаднал на поредната медийна спекулация, и реших да потърся потвърждение и от други източници. Намерих нищо незначещи съобщения от по няколко реда в Медиапул и в Нет инфо. Продължих да упорствам и накрая открих в www.mid.ru пространно “Съвместно комюнике за резултатите от срещата на министрите на външните работи на Русия, Република Индия и Китайската народна република”. Естествено няма да преразказвам текста на този впечатляващ документ, но не мога да не цитирам пасажа, където „Министрите отбелязаха важното значение на регулирането на проблемите на Косово в съответствие с нормите на международното право, с водещата роля на ООН и върху основата на договореност на страните. Едностранното провъзгласяване на независимостта на Косово противоречи на Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, която до приемането на нови решения на Организацията трябва да остане правната основа за регулиране на косовския проблем. Министрите призовават Белград и Прищина да действат в рамките на международното право за търсенето на подходящо решение на проблема чрез преговори”.

Нямах нито време, нито сили, нито желание да коментирам каквото и да било. Стигнаха ми пак само за въпроси, които се изкушавам да си задам, дори с риск да досадя и на най-търпеливия читател. Ето някои от тях:

– Не е ли населението на тези три държави почти колкото населението на всички останали на планетата?

– Не са ли две от тях постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН с право на вето?

– Не притежават ли две от тях ядрено оръжие и други средства за масово унищожение?

– Не беше ли допреди двадесетина години една от тях свърхдържава и не се ли завръща пак на международния политически и икономически терен? Не беше ли третата една от учредителките на движението на необвързаните страни и между идеолозите на политиката на необвързаност? Не се ли ползва и днес с авторитет сред развиващите се държави – най-многобройната група в ООН?

– Не е ли една от трите най-големият икономически, политически и пр. съперник на единствената в момента свръхсила, с реални шансове да я избута от върха още в следващото десетилетие?

Финалът се оказа неочакван и за самия мен.

март, 2010 г.

The post Косовската „независимост“ и след нея appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

„Астрономът Коперник или разговори с Бога“. Художник – Ян Матейко, 1873

Парадоксът, който и без много взиране сме принудени да констатираме, е че в последния четвърт век не само българската, а и европейската академичната наука не са мръднали дори с крачка напред във философското осмисляне на битието ни и за жалост се отдалечават все повече и повече от проблемите на реалността, в която живеем.

Научната мисъл в Европа, доскоро център на трансформиращи света прогресивни идеи, сега принудително е закотвена в дребнотемието, а допустимите в научните среди полемики са от типа на средновековната дилема „Колко дявола могат да се съберат на върха на една игла?” Публикуването на революционни научни идеи, съществени  открития от принципно естество и дори на радикални технологични новости в реномираните научни издания на практика е невъзможно, поради съществуващата убийствена цензура на рецензентите спрямо всичко, отклоняващо се от очертанията на официалната догма. Разработките на автори без необходимите протекции или излизащи извън утвърдените научни теории не се публикуват. Има обосновани съмнения, че в много случаи материалите се препращат веднага на инвестиращите в изданието или конферецията корпоративни субекти, които бързо усвояват ценното от тях, архивират го и го представят като свое или, ако противоречи на интересите им, целенасочено го дискредитират публично. Прави  също така впечатление, че изискванията към материалите за публикация са твърде формализирани и задължително на удобния за спонсорите английски език, сякаш на друг език не може да се мисли и твори. Възниква и въпросът – на чужд за Европейския съюз език ли ще се прави наука  и ще се управлява съюзът след окончателния Брекзит.

Два от основните дефекта на съвременната наука, макар и не единствените, са безличието и бягството от фундаменталните проблеми. Никой не знае имената на същинските творци на техническите придобивки, от които се ползваме. Съобщават се само имената на корпорациите производителки. Фундаметалните научни изследвания са елиминирани или обезличени. В обществените науки открития няма, защото не се допускат. В медицината се стимулират предимно нововъведения, свързани с роботизирането на човека и експерименталното трансформиране на неговата автентична  същност. Така е не само в България, така е във Франция, Германия, САЩ, вероятно и другадe.

Може би най-трагично и опасно е  положението в астрономията, астрофизиката, астробиологията и свързаните с тях научни направления, защото съдържат възможността за мирогледна промяна в човешките разбирания. Според официалната наука, вселената е съставена  от милиарди галактики, всяка от които се състои от неизброимо множество звездно-планетарни системи, но планетата, която се обитава от земното човечество, е единствената, на която по всяка вероятност съществува разумен живот. Има обаче някаква математическа и философска абсурдност в подобна хипотеза, поради което много учени я оспорват и търсят доказателства за съществуването и другаде на разумен живот и мисловни същности, с подобни на нашите параметри и форми. Задават си въпроси – какво всъщност е живот и какво – разум, възможно ли е да съществува разумен живот в небиологични форми.

От дълбока древност се знае, че битието и мисленето за него се развиват като една спирала, в която дълговременните количествени натрупвания чрез пореден скок преминават в качествени изменения. Земното човечество вече се намира на върха на пирамидата от количествени натрупвания и скокът, трансмутиращ (преобразуващ) количествените натрупвания в по-високо качество на мисленето, е неизбежен.

По-чувствителните учени вече усещат вятъра на бъдещето и аромата на идващата научна пролет. Предчувстват, че предстои научна революция, водеща към рязка промяна в доминиращия начин на мислене и организация на обществения живот. Ала сражението между неотстъпващото старо и настъпващото ново все още е в разгара си, може би дори в най-ожесточената си фаза.

Битката за доказване и отстояване  на истината в самите академични среди е непосилна и безсмислена, затова много учени с мощна творческа мисъл се отказват от нея и се насочват към научно-популяризаторска дейност. Това са тези, които са убедени, че най-важното е истината да пробие през дебелата академична изолация, дори и това да е на страниците за развлечения в жълтата преса. Стремежът към истината за тези дръзки личности неминуемо е свързан с поражения върху техния академичен авторитет, кариера и финанси. За отдадените на науката обаче титлите нямат значение. Значение има само истинското знание.

Какво се случва в българската академична общност? Същото като случващото се в американското и европейското научнo съсловиe. Научното доказване нерядко се заменя със силово – от академичен и от неакадемичен тип. Битката за откриването и разкриването на истината, както в тъй наречения „цивилизован свят”, така и в „нецивилизования”, към който са ни причислили, е титанична, дори епична. Едни падат – други заемат мястото им на огневата линия. И тук, както и там, най-ожесточени и безкомпромисни сражения се водят в областите, свързани с космоса, енергетиката и правото. Само че тук се водят подмолно, с удари в гръб и под пояса. Както с изненадващи удари, нанасяни отвътре, така и с удари, насочвани отвън  навътре.

Конкуренцията между глобалните научни центрове, в които нерядко се чувствува недостиг на творчески идеи, въпреки изобилното им финансиране и пълните с енергия и научна прозорливост тигри, лъвове и мечки на Изтока, става все безкомпромисна. Сегашните господари на истината нямат никакви морални задръжки при премахването на възможния конкурент, дори и в зародиш. Правилото за изпреварващо елиминиране на евентуалния противник преди да е укрепнал до степен, че да се противопостави, е водещо в конкурентната борба между научни центрове, университети, отделни учени и теоретични концепции. Повтаря се случилото се в икономиката на цялата т.н. Източна Европа преди четвърт век. Тогава по външно внушение се изкупиха чрез фалшиви „инвеститори” структуроопределящите предприятия за 1 долар и след това умишлено се унищожиха. Няма завод – няма проблем. Няма Академия – няма проблем. Няма обсерватория – няма проблем. Нещо подобно май беше казал преди време и самият Сталин.

През есента на 2015 г. Астрономическият комплекс обяви дарителска кампания за спасяване на Националната астрономическа обсерватория „Рожен“, която се руши и е опасна за учените. Куполите над телескопите пропускат дъжда и водата тече върху техника за милиони левове. В помещението на телескопа зелен мухъл е плъзнал по стените, а мазилките са паднали. Гредите на купола над самото огледало на телескопа са черни и прогнили от течовете. Телескопът за наблюдение на Слънцето също не работи поради компрометираният му филтър, който трябва да се смени. Необходими са средства за ток и ремонт на куполите, на помещенията и инсталациите за заземяване и защита от мълнии. През зимата месечната сметка за ток стига до 27-28 хил. лв. За да пестят, учените се събират в една стая и се обличат като за Северния полюс.

И въпреки това Дон Кихотовците не изчезват и не се отказват от битката си с немелещите нищо вятърни мелници – та така… чак до края на света, до победен край – както пееше един незабравим български актьор – Коста Цонев, в един още по-незабравим телевизионен спектакъл, посветен на Дон Кихот.

Типичен български пример за такава епична борба на един съвременен научен Дон Кихот с работещите на празен ход  институционални  мелници е любимецът на публиката в научно-популярните предавания – Лъчезар Филипов, който умее да разказва по очарователен и разбираем за всички начин и най-сложните космически доктрини. За уважаващите го, той е повече от професор, а за вбесяващите се от него не е достоен да бъде дори доцент, трябва  незабавно да бъде уволнен от БАН и захвърлен в дън горите тилилейски. А името му да бъде посипано с пепел и забравено. И може би да се закрият Институтът за космически изследвания и технологии и Институтът по астрономия, заедно с Националната астрономическа обсерватория в Рожен към БАН, защото е недопустимо невзрачна малка държавица като България да си въобразява, че може да има някакъв принос в космическите науки и да си пъха носа там, където според някои, не й е мястото. Що се отнася до Космическата станция на връх Мусала – тя отдавна бе успешно изгорена и ликвидирана. На трапезата на Великите сили не се допускат други  народи. Все още е така.

Повод за тази статия  стана едно появило се в пресата в края на месец февруари 2017 година странно „Отворено писмо до  Председателя на Българската академия на науките и до Директора на Института за космически изследвания и технологии” от 67 студенти и докторанти от България и чужбина с искане за оставка на доц. д-р Лъчезар Филипов, ръководител на секция „Астрофизика и космическа динамика” към Институтa за космически изследвания и технологии на БАН.

Причината, която ме подтикна да я напиша обаче, е много по-мащабна и дълбока, и е най-вече от морално, емоционално и философско естество. Почувствах се дълбоко потресена от неспособността на българската  академична общност, на политиците и на българската интелигенция, включително и лично моята, да осъзнаем навреме случващото се в света около нас и със самите нас и да предприемем своевременно наложителните предохранителни действия. Ние всички вкупом сега сме като жабите, пуснати в тенджера с хладка вода, които не разбират, че ги варят на бавен огън и не се сещат веднага да изскочат  навън. Жизнено важният въпрос за всички ни вече е: Има ли  още някакъв шанс за успешен отскок навън от тенджерата с почти заврялата вода? Няма как да разберем отговора, преди да извършим сами този самоспасителен скок, прилагайки цялата си възможна сила и воля.

Няма как да се разбере и казусът с българския Дон Кихот – астрофизикът Лъчезар Филипов, без да се хвърли едно око на главоблъсканицата в глобалната наука за вселената и наличието или липсата на разум с неземен произход.

В последните няколко години търсенето и намирането на планети извън Слънчевата система (така наречените екзопланети) стана много активно. Все по-често се регистрират потенциално обитаеми планети, на които може би е възможно наличието на някакви форми на живот. Открити са и голям брой екзопланети, по-тежки от Земята – т.нар. свръхземи. Въпрос на време е да се намери планета със земна маса, температура и условия, подходящи за земеподобен живот при все че не е задължително евентуалният живот на други планети да е от земен тип. Нещо повече – в края на м. февруари 2017 г. американската космическа агенция НАСА съобщи, че е открила слънчева система със 7 планети, които са сходни по размер с нашата, а три от тях са в т.нар. обитаема зона, което означава предполагаемо наличие на вода и живот.

Успоредно с напредването на тези научни постижения, привържениците на догмите за произхода на живота и на човека като уникално земно явление, характерно само за нашата планета, за съжаление стават все по-агресивни и аргументите им започват да се разпростират извън полето на  етичната академична дискусия. Егоцентричната нагласа – аз и никой друг, човекът и земята са уникални и цялата вселена е създадена, за  да ги обслужва – тях и конкретните егоцентрични персони, става все по-масова и самоунищожителна.

Новооткритата наскоро планетата LHS 1140 b се намира само на 40 светлинни години от Земята. Тя обикаля около своята звезда (LHS 1140) веднъж на всеки 25 дни. Звездата е доста малка – около една пета от размера на Слънцето. Затова и нейната обитаема зона е доста по-близо. Самата планета получава около половината слънчева светлина, която получава Земята, но това може да се окаже достатъчно за условия на живот. Според учените LHS 1140 b дори е сред езкопланетите, на които има най-голяма вероятност за наличието на такива условия. (Илюстрация на новооткритата екзопланета и нейната звезда. Източник: Harvard-Smithsonian Center for Astrophysics)

В обобщен вид най-често срещаните гледни точки по темата за  възможното съществуване на разумни форми на живот със сходен или съществено различен от нашия хуманоиден тип, оформят три основни групи хипотези:

І. Животът на земята е уникално явление, а човекът  е най-вероятно случайно следствие от еволюционния процес, преминавайки през всички фази на развитие. По-силните и по-пригодните за оцеляване индивиди по пътя на естествения подбор са достигнали до сегашното ниво на развитие (Дарвиновата теория). Ако в нашата галактика имаше друга по-развита от нас цивилизация, то нейни представители щяха досега да са ни открили и колонизирали. Следователно, щом те  не са  тук и не ги виждаме около себе си, може да се направи изводът, че те изначално не съществуват.

Този тип мислене е господстващ в официалната наука и се олицетворява от тъй наречения „Парадокс на Ферми” (Парадоксът на Ферми пита: Ако ние не сме уникални, то къде са всичките други извънземни цивилизации? – бел.ред.), по името на нобеловият лауреат по физика Енрико Ферми (на снимката), за когото се твърди, че го е формулирал, но пък се оспорва от друг учен – астрономът Робърт Грей, според когото „Парадоксът на Ферми не е нито на Ферми, нито е парадокс”, а се афишира, за да  се пречи на финансирането за търсене на разум с неземен произход. Основният акцент в тази група хипотези пада върху твърдението, че щом няма обективизирани доказателства за нещо, то не съществува в обективната реалност.

ІІ. В необятната и многообразна вселена и дори в нашата галактика броят на цивилизациите, които съществуват и чиито сигнали можем да открием, е потенциално измерим в хиляди и много от тях вероятно са ни открили и ни наблюдават внимателно, но не влизат в контакт с човечеството, защото ние още не сме узрели за общуване с тях. Ярки представители на този научен възглед са д-р Франк Дрейк, който през 1961 г. представя теоретична формула за изчисляване на количеството на технологично развитите цивилизации в нашата галактика и видният американски астром и астробиолог Карл Сейгън (на снимката), който задава въпроса: „Ако сме сами в Космоса, не е ли това ужасна загуба на пространство?”

ІІІ. Няма официализиран контакт с разумни същности от неземен произход, защото „Те” са заинтересовани да не знаем достатъчно за тях. Тези теории се развиват най-често навън от академичните среди. Възможни са и други комбинации от гледни точки.

Възгледите и научните хипотези, популяризирани от българския астрофизик доц. д-р Лъчезар Филипов, се намират най-близо до втората група хипотези и са активно оспорвани от представителите (явни и скрити) на първата група хипотези, и то най-вече – с неакадемични похвати. Обвиняват го в липса на обективизирани доказателства за изявленията му на научните конференции и в пресата, както и в разпространение на лъженаука. Най-силно атакувани са схващанията му за това, че търсенето на други цивилизации с радиотелескопи (радиовълни) е неефективно и трябва да се замени с други по-надежни методи, че е по-вероятно контактите с представители на други цивилизации да се осъществяват на ментално, а не на образно ниво, и че посещения на другопланетни пришълци на земята има отдавна, включително и контакти с тях на правителствени нива. Не би могло да се твърди със сигурност дали тези негови схващания са обективно верни или не, но би могло да се каже ясно, че мястото на тяхното оспорване е само в научна дискусия от най-високо академично ниво, а не в съмнителни студентски подписки. Още повече, че именно първата група хипотези  изглеждат твърде абсурдни и наивистични и приличат повече на детска приказка, отколкото на сериозна наука.

Франк Дрейк създава уравнения за потенциалния брой на цивилизациите в Космоса

***

Това кратко изложение на основните групи  мирогледни възгледи в космологията бе направено, за да се разбере по-добре парадоксът фундаметални научни концепции от висше ниво на сложност да се оспорват не чрез цялостно или частично доказани факти и научни аргументи в полза на собствената теза, а чрез ефектни, но безсъдържателни обвинения срещу опонента. Дори и с набеждаване в разпространяване на лъженаука, т.е. умишлено фалшифициране на факти и данни от обективната действителност, вместо с представянето на безспорни доказателства за обратната теза. И всичко това се върши не очи в очи, а чрез подписка от студенти и докторанти с неясна идентификация, разпръснати в множество български и европейски университети. Прави впечатление, че в подписката са изписани български имена и до тях – някакъв неидентифициран университет от европейски град. Би било коректно да се изпише официалното название на съответния университет, факултета, в който се обучава съответния студент или докторант, неговата специалност и учебното ниво, до което е достигнал. А това не е направено. Липсва и имейл за обратна връзка. Освен това не е ясно кога и как тези млади хора, въпреки скъпото и нелеко следване в друга държава на нероден език, често придружавано от допълнителен труд за самоиздръжка, все пак са намерили време да проследят изявите на един астрофизик в българските медии. Изчели са и са изслушали също така и интервютата и публикациите му в пресата и са проследили работата на международните конференции, в които той участва или самият организира. Поради това са се почувствали „отблъснати” и „накърнени” от българската наука, БАН и ИКИТ, асоциирани чрез медиите с доц д-р Лъчезер Филипов, и заявяват, че не желаят да бъдат част от опозорената от него институция, сякаш вече са поканени да участват в конкурс на БАН.

Вторият, но много по-съществен аспект в това писмо е парадоксалният аргумент, че то е плод на загрижеността на авторите му за ощетяването на българския данъкоплатец чрез заплата на един доцент в БАН. Възниква напълно естествено въпросът: А кой ще обезщети българските данъкоплатци и бюджет за загубите на средствата, вложени в тяхното лично образование от предучилищна възраст до завършване на гимназия и университет? Кой ще обезщети българската икономика за загубите, настъпили поради  присвояване от чужди икономики на подготвения за нуждите на българската икономика интелектуален продукт? Заплатите и спестяванията на родителите на следващите в чужбина захранват чужда образователна и икономическа система, вместо да влизат в бюджетите на българските университети. Нашите университети се задъхват финансово, принудени са да свалят критериите за прием поради източването от чужбина на елита на всеки випуск. По последни данни от медиите, около 6000 елитни випускници ежегодно напускат България и по-голямата част от тях не се връщат обратно. Намаленият прием в българските университети води до повишаване на разходите и повишаване на таксите. А заплатите и съответно – пенсиите на българските преподаватели, са най-ниските в Европейския съюз. Дори и най-съвестните университетски преподаватели са принудени вместо да правят наука, да преподават на няколко места, за да изхранват семействата си. Част от изнесените средства действително се връщат обратно в страната като помощ на вече работещите имигранти за техните семейства. В издръжката на безплатното образование обаче участват всички работещи в България български граждани, а когато се пенсионират, вече няма кой да изработва техните пенсии.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

На  младите интелигентни студенти и докторанти, ангажирали името си с това писмо, вероятно им се струва, че ако написаното в него  е истина, то това само по себе си е достатъчно основание и оправдание да не се върнат в родината си, която ги е изучила безплатно до ниво да бъдат приети веднага в западен университет. В резултат на омерзението си, вместо да работят за родната икономика и просперитет, те ще се посветят на забогатяването на страната, която ги е засмукала с примамки в своята образователна система и икономика. Засега това изсмукване на най-талантливите младежи се постига чрез агресивна самореклама  на всевъзможни първо-, второ- и треторазрядни университети от Холандия, Германия, Великобритания, Франция и САЩ и чрез добре разработена система от стипендии и други благини, ангажираща студента да остане да работи след следването си в съответната държава. А университетите в Букурещ, София, Прага, Варшава и Будапеща по-лошо образование ли осигуряват?

Този цивилизовано-нецивилизован метод за надмощие над конкурента е част от доктрината на икономическия дарвинизъм и конкурентната борба като стимул за развитие на икономиката. Разработени са както подходите за присвояване на чуждите кадри, така и правила за защита на своите. Младите хора обаче, дори и да са интелигентни и некомерсиални, ако не са натрупали  поне малко трудов стаж и опит, все още са много наивни, лесно се възпламеняват и се хвърлят с ентусиазъм във всякакви непроверени каузи. Затова и повечето изкуствени революции се правят от старите чрез измаменото и пожертвано поколение на младите.

Позоваването на този актуален казус за посочване на проблем в науката не е взимане на позиция по него, а по-скоро пример как трябва да се подхожда в спорове с опоненти и какво не трябва да се допуска от самата академична гилдия, ако иска да пази авторитета си. Освен това, следва да се добави, че в научната дискусия политическите аргументи са абсолютно недопустими и са самодискредитиране за този, който ги прилага.

Такива писма най-често се подготвят от амбициозни колеги, които се чувстват ощетени откъм кариера и медийно внимание. Или от тези, които постигат собствено благоденствие чрез своевременно унищожаване на конкурентите и  инакомислещите. Всеизвестно е, че подобни подписки се правят и срещу обещания за оценки, стипендии, командировки в чужбина и бърза кариера. Като метод за отстраняване на конкурента с помощта на задкулисна операция, на повърността на която се показват само „загрижени” студенти, тази практика съвсем не е нова и има дълга история и в българските университети. Ето един пример от личния ми педагогически опит.

Преди 26 години, с подобна „студентска” петиция и подписка към нея, бе елиминирана научната дисциплина, която преподавах тогава в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Кл. Охридски” – „Управление на народното стопанство”.  По сходен начин тя бе трансформирана или премахната и в другите университети. Тогава част от подписалите се студенти заявиха, че някой събирал подписи да се учи една дисциплина по-малко и те се подписали. А други въобще не знаеха какво са подписвали.

Някои от методите са отстраняване на спорни или неудобни учени и университетски дисциплини са едни и същи преди 26 години и сега – не чрез академична дискусия, а чрез отворени писма и петиции, чиято спонтанност често остава съмнителна

Сега – в началото на месец март 2017 г., научихме тъжната новина, че е починал друг Дон Кихот на българската наука – доц. д-р Емил Минев. Учен от много висок клас с нестандартен подход към проблемите и пробивна творческа мисъл, той водеше дълги години война със същите немелещи нищо вятърни мелници на институциите, от които зависеше реализацията на неговите може би гениални научни идеи. Искаше реализация именно тук, в България, а не другаде. Загуби тази война, но заедно с него я загубиха и всички средностатистически българи, защото разработената от него теория за слънчевата енергетика, включваща и метод за трайно съхранение на получената от слънцето енергия, означава не само енергийна независимост на България като цяло, а и енергийна независимост на отделните селища, домове и стопанства. Икономическия ефект от неговите  разработки далеч, далеч надхвърля всички заплати, които е получил въобще през живота си, но въпреки това, в Института по електрохимия и енергийни системи (ИЕЕС) при БАН  преди около година прецениха, че именно неговото звено за енергийна ефективност е излишно за науката и икономика ни, и е належащо  незабавното му ликвидиране, дори и преди довършване на вече започнатите проекти. Това бе наказанието за медийните  изяви на доц д-р Емил Минев и критиките му към ръководството. И нагледен урок за всички, които дръзнат да надигнат глава. Съкратиха го, сломиха го психически, а оттам и физически. Вече няма кой да довърши разработките му за независима българска слънчева енергетика, но нечий кариерен хъс и нетърпимост към същинските творчески учени са удоволетворени.

Отново сега, в края на м. март 2017 г. на 85 годишна възраст с почести бе изпратен един от най-добрите ни спортни треньори – Иван Абаджиев. Неговият принос към спортната и педагогическата наука надхвърля неколкократно спортните и треньорските му постижения. Разработената от него методика за постигане на върхови постижения не чрез допинг, а чрез дозирани големи натоварвания на организма, има значителни възможности за приложение в други области на спорта, възпитанието на младото поколение и научното развитие на учените, включително и за запазване възможностите на организма и мисловните способности в късна възраст. Какво се случи обаче с неговия отбор и неговата методика и как чрез външно въздействие, с вътрешна помощ, бе елиминиран нашият отбор по вдигане на тежести, може да се разбере от интервютата му в последните години, в които се чувстват огорчение, но и напълно запазена памет и мисловни способности.

Нашите български „Златни резерви” – хората със знания и опит, си отиват един по един и никой не се опитва да съхрани това, което е имало в главите им.  А после то ще трябва. Много ще трябва.

Пак сега, в началото на месец март 2017 година, в пресата бе публикувано съобщение за още една  българска разработка в областта на енегетиката. Екип от Института по инженерна химия при БАН е разработил метод и е тествал пилотна инсталация за добиване на елекроенергия от сероводорода, съхранен в дълбините на Черно море. Знае се, че преди повече от тридесет и пет години в институтите на БАН вече са правени експерименти за добиване на енергия от черноморския сероводород чрез различни методи, включително и чрез използване на водорасли (биотрансмутация). Чак сега обаче има успешен резултат и официален патент, макар и по друг метод. Екипът, все още е тук в България, и както заявява проф. Венко Бешков (на снимката), е готов да работи за благото на България тук, в българската черноморска зона и само с български фирми. В компетентните български държавни институции, а те са Министерският съвет, Министерство на икономиката и Министерство на енергетиката, все още няма визия за  дългосрочна стратегия и проектно финансиране в това изключително перспективно направление. Затова проектът ще се реализира в Кувейт от кувейтски инвеститори.  А в България пък са поканени  крупни чужди фирми да търсят петрол и газ в черноморските ни дълбини. Замисля ли се някой  от взимащите такива решения и даващите разрешения, какви са  истинските  цели и намерения на тези глобални играчи? Дали не са твърде опасни за България?

Всички българи знаят какво се случи с  българското национално стопанство и неговото управление преди четвърт век. Заради липсата на прозорливост и бездействието ни ТОГАВА – останахме без българско национално стопанство и без българска стопанска наука СЕГА – и без българска космическа наука, без българска енергетика и без българска педагогика ли да останем? Научните открития на повечето български учени отдавна се патентоват в чужбина и се усвояват от чужди икономики. Има изобретатели, които вече реализират проектите си в Китай. И къде ли още не по света. Но не и тук. Децата на България учат по чужди методики, а българските са забравени. До кога така? От кого зависи? Може би от всички нас?

По-важен за нас сега е не парадоксът на Ферми, а „Парадоксът на българите”, който се изразява най-кратко чрез народното умотворение „Вода гази – жаден ходи”. Това е парадоксалният феномен – един талантлив народ, наследник на древна високоразвита цивилизация, населяващ земя като райска градина,  да е допуснал да затъне толкова дълбоко в битовизъм, дребнавост, завист, злоба към кадърните, и като последица от всичко това – в мизерия, че собствените му деца да бягат  надалеч от него, търсейки по-добро място за обитаване.

През 1950 година Енрико Ферми бил попитал по отношение на другопланетяните: „Къде са те? Ако наистина ги има, щяха да са тук, да ги виждаме около нас?” А българите сега се питат: „Къде са талантливите деца на България? Ако наистина ги има и обичат тази земя, щяха да са тук, да работят за благоденствието й.”

А има ли ги?… Има демографски срив. Младото поколение заминава и няма кой да ражда в родината му. Всъщност това е данъкът, който победеният плаща на победителя в студената война. До кога така? Не е ли време за обръщане на посоката? Замислят ли се младите български емигранти, че все повече и повече заприличват на още по-младите от тях африкански или други емигранти, които бягат от много по-трудни условия и безперспективност? И едните, и другите са устремени към нови земи. Но понякога се случва и това – на новото място не ги искат вече, а на старото – не ги приемат обратно. Чуждата родина ги прогонва, собствената ги отхвърля. Нежелани и прокудени са и на двете места. Нерядко това е перспективата, ако се забавят да се върнат в родината си, която все още ги чака с копнеж.

Ежегодният форум “Кариера в България. Защо не?” се провежда от 9 години и е мястото, където българите с опит и образование от чужбина са винаги добре дошли да научат за кариерните възможности в България, да почерпят вдъхновение и да поставят началото на нови професионални и лични запознанства. Опитът показва, че знанията, които българите трупат в чуждестранните университети, и уменията, които придобиват в стажове и работа в чужбина, са ценени все повече от българските работодатели. Форумът привлича водещите български компании, които предполагат най-конкурентните условия за професионално и личностно развитие на работния пазар у нас. Форумът е полезен за всички, които обмислят завръщане в България или вече са се завърнали. Всяко следващо издание на форума е все по-голямо и посещавано от предишното и с това доказва, че се увеличава броят на успешните българи, които искат да се завърнат и реализират в България. Проектът е съвместна инициатива на Тук-Там и Back2Bg и двукратно е награждаван за бизнес събитие на годината. В началото на септември 2017 г. ще се проведе 10-то издание на форума.

Защо бягат от своята си родина? Може би защото умишлено им се внушава чувство за безперспективност и страх от трудностите  тук, на собствената им земя. Затова поемат към чуждата, оформена във въображението им като „обетованата земя”. Понякога обаче трудностите, оскърбленията и униженията там са много по-големи, снизходителното отношение и дори презрението към емигрантите, като към същества, неспособни да си организират добър живот в родината, няма как да не е болезнено. Немалко българи предполагат, че ако се върнат  у дома, ще гледат на тях като на неудачници. Не, не е така. Все още ги чакаме, ала след време ще бъде късно и за тях.

Засега няма достатъчно видими признаци за контрадействие от българската университетска и научна  общност, и най-вече от държавните институции, което да бъде насочено към преустановяване на съществуващата от доста години крайно некоректна практика за тихо ограбване на готовия български интелектуален продукт. Само се констатира фактът, че България е най-големият износител на мозъци в цяла Европа и че интелектуалната имиграция за сега е еднопосочна. Тя и за в бъдеще ще остане такава, ако не се предприемат решителни контрамерки.

Някаква светлина в тунела, макар и едва мъждукаща, е разработеният от екипа на служебното Министерство на образованието и науката, съвместно с експерти от БАН и висши училища, проект за Национална стратегия за развитие на научните изследвания 2017-2030 г. Неочаквано смело в него е констатирано устойчиво изоставане на България в научното развитие (от 34-то през 1985 г. – на 58-о през 2015 г. място по научни резултати), което от своя страна е довело до изоставане в областта на иновациите и високотехнологичната индустрия, а оттам – и в приходите и качеството на живот. Има идеи и срокове за излизане  от това пагубно състояние, но няма обществен кипеж и натиск науката да се превърне в действителен приоритет и двигател за растеж. И този път фундаменталният проблем за науката като двигател на икономиката бе неглижиран от медиите и заменен с ежедневни политически клюки. Това означава, че научната общност ще трябва да се активизира и да защити своевременно правото си на самостоятелно министерство, различно от това, в което водещи проблеми са основното образование, учебниците и матурите. Необходима е и активна политическа воля, далновидност и решителност, за да се обърне посоката на научните резултати и тяхната икономическа възвръщаемост от низходяща във възходяща и да се сложи основата на нов, градивен етап в научното и стопанско развитие на държавата ни.

При благоприятни перспективи за работа по специалностите им и стимулиращо заплащане на труда им, квалифицираните млади гурбетчии ще започнат да се връщат. Поне тези, които обичат родината си. Така че началният ход по разработването на национална стратегия за развитие на научните изследвания и приложение на резултатите им в практиката е полезна крачка в правилната посока, но са необходими още много крачки и ходове напред, за да се стигне до нейната реализацията.

Сдружение „Тук-там“, инициатор на форума „Кариера в България. Защо не?“, определя себе си като организация на българите с опит и образование в чужбина, които вярват в България.

Първа стъпка към това може да бъде разделянето на сегашното Министерство на образованието и науката на две ведомства – Министерство на образованието и възпитанието и Комитет за висше образование, наука и технологии, макар и първоначално без ранг на министерство.

В министерството, което ще отговаря за общото и професионалното образование, е наложително да се създаде и звено за профилактика и предотвратяване на противообществените прояви на подрастващото поколение (учащите се и неучащи се малолетни и непълнолетни). Негова основна задача трябва да бъде изследването на причините и разработването на методи за преодоляване на засилващата се склонност към агресия, както и създаване на нови  форми за работа с лицата до 18-годишна възраст, необхванати от училищната мрежа.

Създаването, по-точно възстановяването, на самостоятелно ведомство за висше образование, наука и технологии, ще даде стабилна основа и тласък за бърз скок в науката и икономиката, които са неразривно свързани. Всички наблюдения и анализи на глобалните тенденции показват, че доброто образование, науката и културата са най-важните предпоставки за успешно развиваща се икономики и добре уреден обществен живот.

Друга, дори неотложна мярка, е промяна на законодателството ни, насочена към ограничаване на възможността за присвояване на родния образователен и научен продукт. Не е нелогично други държави да насочват имиграционната си политика към привличане на най-умните и най-добрите. Нелогично е и граничи с национално самоунищожение, ако потърпевшата държава не реагира адекватно и не въвежда контрол и контрамерки срещу тази нелоялна конкуренция. На пагубния износ на генофонд и интелект трябва да се сложи край. Законодателните промени в тази посока са абсолютно наложителни и то веднага, защото парите за пенсии на българските учители и университетски преподаватели сега изтичат в чужбина.

Всичко това не е невъзможно да стане и вероятно ще се направи. Това, което не може да се направи с пари, нито с много пари – става чрез ум и разум. Ако вдигнем отново погледа си към висините и възвърнем самочувствието си – ще стане.

Тази статия не е зов за защита на един или няколко български учени с европейска, а може би световна значимост. Тя е зов за защита на всеки един учен, който може да попадне в подобна ситуация. Това е и зов за защита на почтенността  и морала в  научно-образователната общност. Ако пренасочим съзнателно енергията, която се хаби за конкуренция и конфронтация, и от състояние на противодействие преминем към целенасочено взаимодействие – ползотворните резултати за всички ни ще бъдат многократно по-добри.

* (Бележка на редакцията) Считаме, че тази статия на доц. Боряна Гагова е многопластов материал, съдържащ послания и поводи за размисъл и под повърхността на основния текст. Както пее Брус Дикинсън в „The Arc of Space“, „Истината никога не е напълно ясна“ („The truth is never clear.”) Затова в крайна сметка, след едномесечен размисъл, решихме да го публикуваме.

The post Парадокси и решения в науката и образованието appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

„Аз съм европейка, но не искам тази политическа структура, наречена Евросъюз, който напълно се отклони от курса. Затова, може би, е добре да й се намери ново название, на една нова Европа на нациите и сътрудничеството. Например, Европейски алианс, който да позволи на страните да се обединяват в проекти, непротиворечащи на националните им интереси. Защото основният проблем на ЕС е тъкмо в това, че стана практически тоталитарен“, заяви заяви кандидатът за президент на Франция Марин Льо Пен по радио Europe1.

Льо Пен също изрази увереност, че заедно с онези съюзници сред европейските страни, които също страдат от ЕС, ще успеят радикално да променят модела, по който функционира Европейският съюз. Тя предложи новото обединение да бъде наречено „Европейски алианс на свободните и суверенни държави“.  

Малко по-рано днес за необходимостта от реформиране на съществуващия модел на ЕС спомена изненадващо пред BBC и опонентът на Льо Пен – Емануел Макрон, явно опитвайки се да разшири подкрепата си за втория тур и съобразявайки се с обществените нагласи на недоволство от сегашното състояние на съюза. По негово мнение отказът от изменение ще доведе до изход на Франция от ЕС, защото гражданите на страната вече са недоволни от тази „европейска идея”.

От своя страна, Льо Пен смекчи позицията си за пълен отказ от еврото. Според нея еврото трябва да бъде със статут на обща, а не единна валута, и да се използва само в международната търговия.

The post Льо Пен очерта алтернативата на тоталитарния ЕС appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Лиляна Павлова, която 20-годишна (!) става мениджър по програма „Фар“ и оттогава все по министерства пребивава

от Диян Божидаров, в-к Сега

Важната новина от новото правителство е, че хора без ден реален трудов стаж, абсолютни анонимници в професионалния живот, ръководят България. И че това стана норма

Един съвет към амбициозните младежи в България. Ако искате да направите кариера, да натрупате влияние и пари, да ръководите хора и цяла държава, не е нужно нито да се посвещавате на професия, нито да отделяте залък, нито да усъвършенствате умения и знания, нито да правите бизнес, поемайки съпътстващите житейски рискове; достатъчно е просто от студентската скамейка да се завъртите край партия, да сте трудово мобилен спрямо нея (да не се притеснявате да я смените), или пък да се включите в някоя уж обществена сфера от обръчите на държавната администрация. Един ден вие със сигурност ще управлявате тази държава. Най-добре е, разбира се, ако имате вуйчо, татко или дядо владика.

За новото българско правителство, оповестено в сряда и гласувано вчера, за кратко време се каза доста – постове и ресори се „разджуркаха“ с цел трудоустрояване на хора, прозира задкулисие, ГЕРБ концесионираха министерства, дадени формално на националистите и т.н. Но най-важното остана в сянка. То е, че стана норма хора без никакъв реален трудов стаж да бъдат произвеждани в държавни ръководители. Момчета и момичета, които пирон не са забили в живота си и не са познати в нито една професионална област,

се оказват „експерти“ и непрежалим „управленски потенциал“.

Никнат от студентската скамейка, растат из коридорите на властта, оформят се житейски и „професионално“ изцяло в досег с бюрокрация и партии и…в един момент поемат ръководни постове и се разпореждат с България. Някои наистина имат владика в рода си, други просперират благодарение на партиите. Заедно образуват каста от партийци и „държавници“, която без никакъв досег с професионален, съсловен, въобще реален живот (камо ли да се докажат, да са най-добрите!), определят на всички нас кое е добро, зло, правилно, неправилно, създават правилата, средата…Допирът им с живия живот е бил винаги един – от позицията на администратори и началници.

Новият вицепремиер и министър на отбраната Красимир Каракачанов е вече „улегнал политик“. Кой не го знае, кой не е слушал за него – от Македония през България до Бесарабия. Депутат вече в 4 парламента, почти четвърт век лидер на ВМРО. Сеща ли се някой, въобще хрумвало ли е на гражданите на България, че този човек няма и ден реален трудов стаж? Веднага след студентската скамейка е назначен за секретар на ВМРО. Нищо не е произвел в живота си, нищо не е създал, в никаква среда не се е доказал, освен политическата. Партиец и депутат – това му е професионалната биография. Днес този човек ще отговаря и наставлява отбраната, вътрешния ред, националната сигурност. А и знаем от дългогодишното му законотворчество, че разбира от бежанци, роми, семейно планиране, образование, енергетика, стимулиране на дребен бизнес…Къде ли е придобил всички тези знания? Естествено, Каракачанов нямаше да е това, което е, без баща си (Дончо Каракачанов, комунистическа номенклатура) и кариерата си в ДС.

Новият министър на регионалното развитие Николай Нанков е на 34 години. За краткия си живот на зрял човек е бил един път депутат, два пъти зам.-министър и един път областен управител. Ръководи Ловешка област на 26 години!? Кога този човек е работил друго, освен началник? А, да,

като юноша е специализирал „Споделяне на ценностите и идеите на ГЕРБ“.

Министърът на образованието Красимир Вълчев (роден 1975 г.) на 27 години влиза като чиновник в Министерството на финансите и пише държавния бюджет. На 34 години е главен секретар на МОН, почти винаги е бил такъв до днес. Известен е като порядъчен човек, но нямаше да просперира без набъркване в политиката (стартът е от СДС – Варна).

Николина Ангелкова, която, знае се, много разбира от туризъм, 25-годишна е била съветник на парламентарната комисия по регионална политика и благоустройство (консултира съгражданина Ремзи Осман, ДПС). 31-годишна тя дефилира из агенции и министерства и така до днес. Първият й досег с туризма е назначаването й за министър през 2014 г.

Министърът на икономиката Емил Караниколов на 24 години е юрисконсулт на Столична община, от тогава не излиза от ръководните постове на администрацията. Новото е, че незаменимият специалист на ГЕРБ вече е припознат и от „Атака“.

Списъкът може да бъде продължен. С Лиляна Павлова, която 20-годишна (!) става мениджър по програма „Фар“ (чиста административна длъжност). С Владислав Горанов, който на 21 години е на работа в министерството на земеделието, а на 24 е началник отдел във финансовото. Може да припомним Кристиян Вигенин, който пое външните работи на България след изцяло партийна кариера (БСП), както и съратникът му Сергей Станишев, който стигна по-далеч – премиер. За агенциите и ведомствата надолу по вертикала даже няма да споменаваме. „Българският Бил Гейтс от „Напоителни системи““ (Георги Харизанов) не е емблема, той е състояние.

Свикнахме с всички тези хора. Трябва да ги слушаме, да им се подчиняваме, те се разпореждат с нас, с децата ни. Днес те и такива като тях стават министри, приемаме го за нормално. Тази „нормалност“, това обичайно състояние е важната новина от новото българско правителство. Даже не прави впечатление, че до момента на влизането във властта всички тези хора са абсолютни анонимници не само в обществения живот въобще, а и конкретно в поверения им ресор.

Какви ли щяха да бъдат без партии и вуйчовци?

До вчера ги наричахме калинки, но предвид пораженията, не са ли пиявици?

Другото с новото правителство е проза. Имаме един сигурен министър на Делян Пеевски (герберът-атакист Караниколов), друг почти такъв (Румен Порожанов), имаме име, което е абсолютен скандал (пак Порожанов – няколко пъти шумно разследван, няколко пъти бит, със спрени пари от Брюксел за оглавявания от него фонд „Земеделие“). Налице е една трудоустроена „грешка“, на която Борисов очевидно търсеше работа (Цецка Цачева). Има го и абсурдът министърът на външните работи да е вицепремиер по съдебната реформа (Екатерина Захариева). Да не забравяме и чичковците патриоти Каракачанов и Симеонов, които следваше някак да бъдат уредени във властта, макар агентурното минало на първия да рискува проблеми с евроатлантическите съюзници. Доста неща си имаме, обаче и нещо липсва. Няма го Вежди Рашидов, който щеше да влиза в правителството, защото е етнически турчин. Отказа се, нека сега българите гадаят туй ли му беше най-голямото достойнство на Рашидов. Липсва и Лиляна Павлова там, където сме свикнали да я гледаме (регионалното развитие). Сложена бе да отговаря за подготовката на председателството в ЕС, като преди това съвсем целенасочено бе прожектиран сериала „Лили носи скъпа чанта“. Ако министри сменят постове заради чанта, то, по дяволите, в каква държава живеем наистина!?

Правителството „Борисов-3“ полага клетва в Народното събрание, 4 май 2017

Впрочем по отношение на „кариерното развитие“ на държавните мъже и жени има още един интересен момент. Безценна банка кадри на настоящата власт се оказа групичка хора, именуващи се Институт за дясна политика, които от самото създаване обикалят медиите и обясняват колко прекрасна партия е ГЕРБ. Т.нар. институт и при старото правителство вкара човек (Тома Биков – в канцеларията на Румяна Бъчварова), и сега сполучи – цял министър (Нено Димов, бивш десебар, сега номинация на ВМРО). За малко да има и втори – на културата (Петър Николов, също многопартиец, зет на Йордан Соколов). Фронтмен на въпросния институт е самият Бил Гейтс Харизанов, който очевидно

чака ред да бъде достатъчно добре препран биографично,

за да се разпорежда пак с напоителни и други системи.

Нено Димов стана министър от квотата на ВМРО

Не си мислете, че тези хора са непременно лоши. Напротив, питайте доста медии, претендиращи да правят качествена журналистика и да проправят път на доброто. Те всекидневно им дават трибуна в качеството на „независими“ и „експертни“ наблюдатели, следователно смятат въпросния институт за позитивно явление. У нас всяка групичка от случайни граждани може да се именува я „институт“, я „академия“, я „инкубатор“ (каквото си пожелае), медиите безкритично да препредават названието и в един момент тя да произведе министри – безценен инженеринг, нали.

С една дума, младите хора в България да не мързелуват, ами да се навъртат край партии и институти – това е най-важно за карирерното им развитие. Пък тия, които имат дядовци партизани, бащите им са стара или нова агентура (или те самите са!), няма да ги мислим – България 2020, България 2030, България 2100 са техни. Някога мислехме, че няма да е така, ама се оказа точно така!

Източник: вестник „Сега“

The post Не калинки, пиявици вече се разпореждат с живота ни! appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Макрон и Меркел заедно ще довършат исторически проиграния шанс за обединена Европа и ще катализират цивилизационния, политическия и икономическия колапс на Европейския съюз.

Затова – не бързайте днес да пеете Одата на радостта в деня на разединена Европа.

Макрон не беше избран с радост, нито по убеждение. Той беше избран от страх. Страх от Марин Льо Пен. Самото наличие на този страх, обединил всички в удара им срещу нея, не направи французите по-смели, нито по-радостни. Напротив, превърна ги за пореден път от възрастни хора в уплашени деца, стиснали безпомощно плюшените си мечета, отказващи да погледнат реалността в очите. По същия начин останаха слепи за ужаса на реалността след кланетата в Батаклан и Ница. Отказаха да пораснат дори пред трупа на заклания от ислямисти християнски свещеник по време на меса. Отсъствието във френското общество на най-дълбокия инстинкт – този за самосъхранение – доказа за пореден път, че патологията, поразила европейския дух, не е простила и на французите. Всъщност, не е простила особено на французите.

Второто издание на френския политически водевил ще се случи по същия начин в Германия през есента. Меркел ще бъде преизбрана от парализираните в комплексите си германци, за да се спре пътя на Алтернатива за Германия, подобно на Льо Пен, и за да се неутрализира опасната за статуквото Пегида. Младият Макрон и мама Меркел вече бяха зададени като новия европейски модел, с помощта на напудрената и опакована в розови панделки история на невръстния президент и по-възрастната с четвърт век негова съпруга. На застаряващата Европа й беше подхвърлен чрез Макрон политически лифтинг и свежа кръв, с които да подмлади своя разпадащ се Корпус Хереметикум.

Напразно.

Режимът на изкуствено дишане за ЕС ще бъде с краткотраен ефект, защото нищо не може да спаси от разпад една рухваща икономическа система. Никаква перестройка не може да я укрепи за дълго. Това ние, източноевропейците, го знаем от исторически опит.

Ден на Европа?!

Не.

Европа навлиза в своята дълбока цивилизационна Нощ.

Европейският съюз стартира като икономически и антивоенен проект. За няколко десетилетия обаче той се превърна във васално на световния хегемон САЩ бюрократично чудовище, което не се задоволи с поглъщането на държавния и икономическия суверенитет на своите страни-членки, но си позволи да посегне на недосегаемото от хилядолетия – на културните и цивилизационните устои на европейските народи. Бръкна дълбоко в съзнанието на европееца и му внуши, че е гей, че биологичен пол не съществува, че е един толкова щастлив потребител, и дори че е цветнокож. Както се произнесе Макрон, няма френска култура, има култура във Франция.

Явно е, че младият президент не е имал добра учителка по литература.

Разбира се, случващото се в Европа е част от могъщи световни геополитически процеси. Тръмп беше бързо неутрализиран и подменен, и Льо Пен я чакаше абсолютно същото. Всъщност, стана добре, че тя не победи – за да има лично и историческо време, необходимо й да набере мощ и да разшири хоризонта си. Първите пробиви в Системата са краткотрайни и неустойчиви. Победа и поражение. Прилив и отлив. Но има една съществена подробност – зад идеите на Тръмп и Льо Пен стоят милиони реални, живи и недоволни хора. Съпротивата срещу крайния либерализъм, срещу наднационалната финансова, банкова и военна олигархия, вече е факт и клокочи не само в европейското, не само в американското, но и в световното блато. С аристократично презрение Кралството се оттегли от унижаващия го съюз и това беше началото на една история с предопределен край. Европа тепърва ще формира своите нови идеологически и геополитически вътрешни центрове. И със сигурност много скоро цветнокожата Франция няма да бъде един от тях. Защото в Европа все още живеят европейци, които си искат християнската Европа, държавата и цивилизацията обратно.

ЕС няма да го бъде в този му вид. И не трябва да го бъде. Той се превърна в символ на демагогията, диктата и лицемерието. Тоталитарната му същност достигна висините от „най-добрите“ времена на Съветския съюз.

ЕС обеща просперитет и благополучие, но драстичното социално разделение, безработицата и бедността обхванаха все повече европейски държави.

ЕС обеща да бъде гарант за мир, но като послушен пудел на САЩ и НАТО, участва пряко или косвено, с папагалско усърдие, в дестабилизирането и подпалването на Украйна, на Западните Балкани, на Близкия Изток и на много региони по света. ЕС с неадекватната си и целенасочена бежанска „политика“ изложи европейците на ескалиращ тероризъм и невиждана мигрантска вълна, затваряйки очите си за радикалния ислям, който привлича, отглежда и де факто поддържа и до днес на своя територия. ЕС се превърна в най-коварния враг на собствените си европейски народи.

Само тези два провала са напълно достатъчни, за да рухне от самосебе си политическият Франкещайн, създаден в невидимите подводни лаборатории на Дълбоката световна държава.

Но… както се оказа, още е рано за зазоряване. Европа ще стигне до дъното на Нощта и за да се намери отново, първо ще се изгуби напълно.

Както го направи в днешния ден преди 72 години – Деня на победата, който днес Европа почти успя да изтрие от паметта на своите граждани, подменяйки го с Одата на лудостта.

Културното и цивилизационното обезличаване, повсеместното оглупяване и загубата на смисъла на съществуването на общността, обезчовечаването на човека и изтриването на историческата му памет не могат да засегнат едно определено ядро от мислещ, проникновен и образован елит, който рано или късно ще намери силите за своето естествено обединение, а масите ще го последват инстинктивно. За съжаление, това ще се случи след поредица от тежки изпитания, нови кървави терористични атаки, задълбочаващо се социално неравенство и драматични лични загуби за обикновените хора. Едва тогава, когато няма да имат какво да губят, европейците може и да пораснат и да захвърлят плюшените си мечета, защото ще разберат, че с тях не могат да излязат срещу оръжията на своите врагове. Ако не е достатъчно късно, Европа би могла да избегне гражданските войни и да поеме по пътя на своя нов Ренесанс.

А днес, за помнещите – честит Ден на победата!

The post Ода на лудостта appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

„САЩ ВОЮВАТ С ЧУЖДИ РЪЦЕ“
ЕПИЗОД 2 – ВОЙНИТЕ В БЛИЗКИЯ ИЗТОК
Част VI:
Дълбоката държава. Операции под чужд флаг

Всички части на монографията „САЩ ВОЮВА С ЧУЖДИ РЪЦЕ“ можете да видите ТУК.

Откъс от интервюто на главния международен кореспондент на CNN Кристиан Аманпур с президента на Сирия Башар Асад, 12 октомври 2005.[1]

Кристиан Аманпур: Господин президент, вие знаете, че риториката за смяна на режима е насочена към вас от Съединените щати. Те активно търсят нов сирийски лидер. Те дават визи, приемат посещения на сирийските опозиционни политици. Те говорят относно това да ви изолират дипломатически и може би за преврат или за разпадане на вашия режим. Какво мислите за това?

Башар Асад: Чувствам се много уверено поради една причина. Защото бях създаден в Сирия, не бях създаден в Съединените щати. Така че не се притеснявам. Това е решение на Сирия. То трябва да бъде взето от сирийския народ, никой друг на този свят. Така че не го обсъждаме в Сирия.

Аманпур: Какво ще се случи, мислите ли, ако имаше алтернатива? Кой е алтернатива вместо вас?

Асад: Това може да бъде всеки сириец, всеки със сирийско гражданство и имаме много. Аз не съм единственият човек, който има право да бъде президент. Имаме много сирийци, така че нямаме никакви проблеми относно това. Но нито един сириец няма да бъде допуснат да бъде президент, ако той е направен някъде извън нашите граници. Това е сирийски принцип.
…
Аманпур: Баща ви направи стратегическо решение през 1991  да подкрепи първия президент Буш във войната в Залива срещу Саддам Хюсеин. Защо този път не направихте същото?

Асад: Президентът Хафез Асад не подкрепи бащата на президента Буш. Той подкрепи освобождението на Кувейт. И това е разликата. Така че е съвсем различно. Ако бях подкрепил тази администрация, щях да подкрепя окупирането на Ирак. А ние сме против войната. Като цяло винаги мислим, че войните създават напрежение и неблагоприятни последици, които ще засегнат пряко Сирия и другите страни, а не само Ирак.
…
Аманпур: Страхувате ли се сега от гражданска война?

Асад: Да, да. Когато има хаос, това е плодородна почва.

Аманпур: И няма ли това да ви накара да се опитате да подкрепите САЩ в Ирак?

Асад: …Готови сме да подкрепим политическия процес. Не можете да постигнете стабилност и да предотвратите Ирак от гражданска война или от фрагментация без политически процес... Нуждаете се от политическия процес и ние го подкрепяме. Подкрепяме това правителство. Така че ние подкрепяме Ирак. Различно е от това да подкрепяме Съединените щати“.

Четири години преди това интервю, на 20 септември 2001 в „Обръщение към Съвместната сесия на Конгреса и американския народ“ (Address to a Joint Session of Congress and the American People), Джордж Буш отправя ултиматум към целия свят: „Или сте с нас или сте с терористите“ (Either you are with us, or you are with the terrorists).[2]

Джордж Буш на 20 септември 2001 – Обръщение към Съвместната сесия на Конгреса и американския народ

Така върхушката в САЩ си осигурява перманентен casus belli (право за война): нападения над суверенни държави, организиране на цветни революции, преврати, граждански войни. Всичко това – зад фасадата на „глобалната война срещу тероризима“, който в продължение на десетилетия е ефективен инструмент на Вашингтон и Лондон във войната им срещу геополитическите им съперници.

Асад не избра да бъде със САЩ, не избра да застане срещу съседа си Ирак, не продаде суверенитета на собствената си държава, поради което и присъдата, която „елитът“ му издаде, е същата като на Хюсеин и Кадафи, чиито светски държави престанаха да съществуват в предишния си вид.

На 4 април 2017 самолети на ВВС на Сирия нанасят въздушен удар по контролиран от Ал Кайда район в град Хан-Шейхун, провинция Идлиб.[3] Според Световната здравна организация (СЗО) загиналите са 84, а ранените 545 души.

Ал Кайда и „Белите каски“ твърдят, че сирийските ВВС са използвали химическо оръжие срещу мирното население на градчето.

The Economist: “Асад убива поне 85 с химическо оръжие“ (Assad kills at least 85 with chemical weapons).[4] Броени минути след инцидента САЩ, Великобритания, Франция, Турция в унисон със западния мейнстрийм заявяват, че разполагат с неопровержими доказателства, уличаващи Дамаск в употреба на бойно отровно вещество зарин срещу своя народ, а Москва е критикувана за подкрепата си към Асад и за това, че не е предотвратила престъплението. Нещо повече, Русия е обвинявана и в съучастие.

Инцидентът от 4 април ще бъде подложен на подробен анализ, но в настоящия материал ще направим кратка ретроспекция на редица факти, много от които вече познати, а други – неотдавна разкрити, които ще ни помогнат да разберем мотивите на противниците на Асад в това да му стоварят вината и отговорността за случилото се в Хан-Шейхун.

„Сегашният конфликт в Сирия, който започва през 2011, е кулминация на десетилетия усилия на САЩ да разрушат и свалят правителството в Дамаск. От обучаване на лидери на опозиционните фронтове години преди изригването на ‘спонтанните’ протести в Сирия, до тайно изграждане на мултинационална сила от наемници, едновременно за да предизвикат насилието и да се възползват от него след това, САЩ създадоха, изпълниха и поддържаха буквално всички аспекти на разрушителния конфликт в Сирия“, твърди Тони Карталучи (Tony Cartalucci), геополитически анализатор и писател.

Със страни като Саудитска Арабия, Катар, Обединените арабски емирства, Турция, Йордания и Израел – съюзнизи на САЩ в региона – „Сирия се озова обкръжена по границите си и погребана в хаос между тях“, допълва анализаторът.[5]

На 13 април 2017 WikiLeaks прави публично достояние некласифициран e-mail до Хилъри Клинтън от нейния съветник по външната политика Джейк Съливан (Jake Sullivan), датиран февруари 2012, където се казва: „Ал-Кайда е на наша страна в Сирия. Иначе, нещата всъщност се оказаха според очакванията“. [6]

На 16 февруари 2017 ЦРУ публикува[7] декласифицирани документи в националните архиви в обем 750 хиляди страници. В един от тях с дата 14 септември 1983, озаглавен “Bringing Real Muscle to Bear Against Syria”[8] се описват усилията на САЩ за свалянето на сирийското правителство, както и предизвикване на конфронтация между Сирия, от една страна, и Ливан и Иран от друга. Документът е доказателство за продължаващата десетилетия кампания по дискредитиране и дестабилизиране на правителствата в региона, възпрепятстващи интересите на САЩ. Разсекретеният документ „предлага сериозно изследване на използването на трите държави“ – Ирак, Израел и Турция с цел ескалация на напрежението и военни действия срещу Сирия. В изложението се казва:

„Понастоящем Сирия е препятствие за американските интереси в Ливан и в Персийския залив – чрез затварянето на иракския тръбопровод, застрашавайки с интернационализация Иракската война (Ирано-иракската война от 19801988 – бел.авт.). САЩ трябва да обмислят рязко ескалиране на натиска срещу Асад (Хафез Асад, бащата на Башар Асад – бел. авт.) чрез тайно оркестриране на едновременни военни заплахи срещу Сирия от три гранични държави, враждебни към Сирия: Ирак, Израел и Турция“.

И още:

„Изправен пред три фронта, Асад вероятно ще бъде принуден да се откаже от политиката си за затваряне на тръбопровода…. Това би било остър удар върху престижа на Сирия“.

False Flag & StratCom – tools for Regime Change / Операции под чужд флаг & стратегически комуникации – инструменти за смяна на режими

Трябва да се отбележи, че опитите на ЦРУ (най-мощният инструмент на „дълбоката държава“ (Deep State)[9] за опериране извън САЩ) за насилствена смяна на властта в Сирия включват и използването на Мюсюлманското братство в Сирия (Muslim Brotherhood of Syria) в организирането на провеждането на ислямистките бунтове в периода 1976-1982, основно в Хама, Алепо, Палмира и Дамаск. Бунтовете са потушени от правителствените сили, но САЩ не се отказват от първоначалния си замисъл: събитията от 2011 насам са идентични по своите същност и цел. И отново Мюсюлманските братя в Сирия служат като иницииращо взривно вещество.

През 2007 бившият главнокомандващ на силите на НАТО в Европа (1997-2000), генерал Уесли Кларк споменава[10] за среща с Пол Улфовиц (Paul Wolfowitz) през 1991, на която Улфовиц казва: „Едно нещо, което научихме [от войната в Персийския залив – бел. авт.] е, че можем да използваме нашите военни в региона – в Близкия Изток – и руснаците няма да ни спрат. Имаме около 5 или 10 години, за да изчистим тези стари просъветски режими – Сирия, Иран, Ирак – преди следващата велика суперсила да дойде и ни предизвика’“.[11]

На 3 октомври 2007 генерал Кларк разказва и за разработен след 9/11 от  администрацията на Буш план, според който САЩ планират да нападнат 7 държави в рамките на 5 години.[12] Генералът си спомня за среща в Пентагона със свой бивш подчинен – също генерал, който броени дни след 9/11, показвайки му лист хартия, му казва: „Това е записка, която описва как ние ще ударим седем страни за пет години, започвайки с Ирак, след това Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и завършвайки с Иран“.[13] След споделеното, генералът казва: „Не можах да повярвам, че е истина, но всъщност точно това се случи“.

Няколко дни по-късно, на 30 септември 2001, Доналд Ръмсфелд (тогава секретар по отбраната), изпраща документ до Буш, в който администрацията се призовава не само да се  фокусира върху ликвидирането на Осама бин Ладен, но и да създаде „нови режими“ в редица държави, „подпомагайки местните хора да се отърват от терористите и да се освободят от режимите, които подкрепят тероризма“. Впоследствие, именно Ръмсфелд разработва военен план с цел смяна на режими в Близкия Изток.[14]

На 5 март 2007 американското списание The New Yorker публикува статия на световноизвесния разследващ журналист и носител на Пулицър Сиймор Хърш (Seymour Hersh) озаглавена Пренасочването: благоприятства ли нашите врагове във войната срещу терориризма новата политика на администрацията?” (The Redirection: Is the Administration’s new policy benefitting our enemies in the war on terrorism?), от която става ясно, че  чрез новата си стратегия за сдържане на Иран Вашингтон способства укрепването и разпространението на ислямски радикали, използвани като инструмент в прокси-войната срещу режима в Сирия:[15] свалянето на режима в Дамаск е задължителна стъпка за последваща прокси-война срещу режима в Техеран (виж Епизод II, част пета на монографията).

„За да подкопае преобладаващо шиитски Иран, администрацията на Буш беше действително решила да преконфигурира приоритетите си в Близкия изток. В Ливан, по тайните операции, целящи да отслабят шиитската организация Хизбула, подкрепяна от Иран, администрацията си сътрудничеше със сунитското правителството на Саудитска Арабия. Освен това, САЩ са участвали в тайни операции, насочени към Иран и неговия съюзник Сирия. Страничен продукт на тези дейности е било укрепването на сунитски екстремистки групи, изповядващи войнстваща визия на исляма, враждебно настроени към Америка и симпатизиращи на ал Кайда. Един от противоречивите аспекти на новата стратегия (на САЩ – бел.авт.) е, че в Ирак по-голямата част от насилието от страна на бунтовниците насочено към американската война, идва от сунитските сили, а не от шиитите. Но от гледна точка на администрацията най-дълбоката и непреднамерена стратегическа последица от войната в Ирак е засилването на Иран“, пише Хърш.[16]

След революцията от 1979 в Иран, Техеран и Вашингтон прекратяват дипломатическите си взаимоотношения, а САЩ се ориентира към сунитските държави, на първо място, Саудитска Арабия. В същото време, Aл Кайда е сунитска терористична организация, като много от нейните членове произхождат от уахабитски екстремистки религиозни кръгове в Саудитска Арабия. Всичките 19 терористи, извършили атентатите на 9/11, са сунити, а от тях 15 са от Саудитска Арабия. Съвсем логично би било Саудитска Арабия да е първа в списъка на държавите, които САЩ планират да нападнат, но вместо това, Вашингтон поддържа съюзнически отношения с Рияд, продавайки му оръжие за десетки милиарди долари. Едновременно с това Иран е считан за една от най-големите заплахи за САЩ и съзниците им в региона. И това няма как да бъде по друг начин, при положение, че главните действащи фигури зад стратегията „Пренасочване“ са вицепрезидентът на САЩ Дик Чейни (Dick Cheney), заместник-съветникът по националната сигурност Елиът Абрамс (Elliott Abrams), Залмай Халилзад (Zalmay Khalilzad) и принц Бандар бин Султан (Bandar bin Sultan), бивш посланик на Саудитска Арабия в САЩ, впоследствие съветник по национална сигурност и накрая генерален директор на външното разузнаване на страната (General Intelligence Presidency).[17]

Един от водещите световни авторитети по шиитски ислям, старши сътрудник в Съвета по международни отношения (Council on Foreign Relations) американизираният иранец Вали Реза Наср (Vali Reza Nasr) смята, че „вътре в правителството е имало дебат за това коя е най-голямата опасност – Иран или сунитските радикали. Саудитците и някои от администрацията твърдят, че най-голямата заплаха е Иран, а сунитските радикали са по-малките врагове. Това е победа за саудитската линия“.

За Израел и Саудитска Арабия – ключови съюзници на САЩ в Близкия Изток, имащи огромно влияние в „дълбоката държава“ – Иран е разглеждан като екзистенциална заплаха, докато за САЩ Иран не представлява заплаха за националната сигурност, а препятствие за господството им в региона. В същото време, именно сунитските джихадисти, чиято идеология е идентична с тази на Саудитска Арабия, представляват реална заплаха за САЩ и съюзниците им по НАТО. Системните терористични атаки в Европа се извършват от индоктринирани от Саудитска Арабия сунити. „Саудитците имат значителни финансови средства и имат дълбоки връзки с Mюсюлманското братство и Салафитите“, отбелязва още през 2007 Наср, пояснявайки, че в конфронтацията си с Иран саудитците  „мобилизират най-лошите видове ислямски радикали. Щом ги извадите от кутията, не можете да ги върнете обратно“.

В началото на 80-те, „саудитското правителство предложи да субсидира тайна прокси-война на ЦРУ срещу Съветския съюз в Афганистан. Стотици млади саудитци бяха изпратени в граничните райони на Пакистан, където създадоха религиозни училища, бази за обучение и благоприятни условия за рекрутиране (на джихадисти – бел.авт). Тогава, както сега, много от опериращите, които бяха платени със саудитски пари, бяха салафити. Между тях, разбира се, бяха Осама бин Ладен и неговите приближени, които основаха ал-Кайда през 1988“.[18] Това, което наблюдаваме днес в Сирия е déjà-vu: основните действащи лица са практически същите – САЩ, Великобритания, Турция, Саудитска Арабия, Катар; противникът отново е Москва. Както Афганистан тогава, така и Сирия днес се явява бойното поле. Победа за Дамаск ще бъде не просто победа за Сирия, а победа за Москва и огромно поражение за Вашингтон и съюзниците му, и обратно.

Според Флинт Леверет (Flynt Leverett), бивш служител на Съвета за национална сигурност под президентството на Буш, „администрацията се опитва да покаже, че Иран е по-опасен и по-провокиращ по отношение на американските интереси в Ирак отколкото сунитските бунтовници. В същото време, ако погледнем действителния брой на жертвите – наказанието, нанесено на Америка от сунитите, е многкратно по-голямо“.

 „Това е част от кампанията от провокативни стъпки за увеличаване на натиска върху Иран. Идеята е, че в един момент иранците ще реагират и тогава администрацията ще има отворена врата да ги удари“, допълва Леверет.[19] Тези мисли, Леверет изказва през 2007, но тяхната актуалност днес е неоспорима.

Ако отчетат военните способности на Иран, от една страна, и на САЩ от друга, както и резултатите от войните в Ирак и Афганистан, може да се твърди, че директен военен (конвенционален) сблъсък на САЩ срещу Иран ще бъде катастрофа за Вашингтон и златна възможност за Русия и Китай да нанесат далеч по-тежко поражение на САЩ от това във Виетнам (виж Епизод II, част пета на монографията).

Хипотетично, в случай, че режимът в Иран падне, това няма да бъде краят на войната, тъй като сблъсъкът ще бъде поставен на религиозна основа – между сунити и шиити. Дори и да допуснем, че Иран бъде разрушен по примера на Ирак и Либия, то това единствено ще ускори създаването на ислямски халифат на територията на страните от Магреб и Машрек, като следващата цел на Даеш ще бъде Европа, а един от основните пътища към Европа минава през България.

През 2008 RAND публикува доклад, посветен на така наречената продължителна война (long war).[20] Докладът, озаглавен Unfolding the future of long war: motivations, Prospects, and Implications for the U.S. Army от 230 страници разглежда осем т. нар. траектории или пътища на продължителната война. Една от траекториите е тази на “непрекъснатия конфликт между шиити и сунити”, която включва три възможни стратегии за изпълнението й:

1.Стратегията „отвътре навън“ (Inside Out Strategy) включва евентуална смяна на режима в Иран и замяната му с „умерен, който не разчита на шиитски шовинизъм за неговото легитимност“. Авторите на доклада осъзнават, обаче, че „цената и рискът от стратегията биха били огромни“.

2. „Държавно-ориентираната“ стратегия (State-Centric Strategy), посочена като по-вероятна, чрез която САЩ следва да се стремят да построят институционални способности в мюсюлмански държави в опасност, така че техните сили за сигурност да са в състояние да се справят с така нареченото насилие, породено от различни религиозни групи/секти (sectarian violence). Де факто, САЩ правят точно обратното в Сирия – разпалват конфликти между религиозните групи, което всъщност намира своето обяснение в третата стратегия.

3. Стратегията „разделяй и владей (Divide & Rule Strategy), чрез която „лидерите на САЩ също така биха могли да изберат да се възползва от траекторията на ‘непрекъснат конфликт между шиити и сунити’, заставайки на страната на консервативните сунитски режими срещу набиращите мощ шиитски движения в мюсюлманския свят“. Рисковете тук са, че вместо да ограничи, тя може да провокира конфликти между отделните религиозни групи. Освен това, би могла да доведе до пълномащабна война между Иран и САЩ или обратен удар, в случай че сунитските режими станат прекалено силни след отслабването на шиитските, като по този начин се обърнат срещу САЩ.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Случващото се в Близкия Изток е комбинация от трите стратегии. Нито САЩ, нито Катар, нито Турция, нито Саудитска Арабия искат да видят силен Иран, обединен с Ирак и Сирия, което на практика отделя сунитска Турция от останалите сунитски държави в региона. В съюз с Русия, евентуално и с Китай, Иран се превръща в доминираща регионална сила, а САЩ ще бъдат принудени да отстъпят трайно на Русия своето място в Близкия Изток (виж Епизод II, част трета на монографията).

През март 2012 Брукингският институт (Brookings Institution), един от водещите мозъчни тръстове на Вашингтон, публикува изследване със заглавие „Спасяването на Сирия: Оценка на възможностите за промяна на режима“ (Saving Syria: Assessing Options  for Regime Change).[21]

По същество публикацията от 2012 повтаря тезата на документа от 1983: режимът на Асад не отговаря на геополитическите интереси на Вашингтон, поради което трябва да бъде отстранен.

Публикацията на Брукингския институт, чийто президент е бившият заместник-държавен секретар на САЩ Строуб Талбот (Strobe Talbott), „излага шест възможности за Съединените щати да обмислят постигането на свалянето на Асад, в случай, че решат да направят така:

1.Отстраняване на режима чрез дипломация (формално, тази опция присъства и преди войната в Югославия, Афганистан, Ирак, Либия – бел. авт.);

2. Принуждаване на режима чрез санкции и дипломатическа изолация (вече няколко години наблюдаваме този провалящ се опит на САЩ по отношение на Русия, а преди това и по отношение на Иран, Северна Корея и Куба – бел. авт.);

3. Въоръжаване на сирийската опозиция за сваляне на режима (на практика, рекрутиране, обучение и финансиране на джихадисти от цял свят – бел. авт.)

4. Провеждане на подобна на Либия въздушна кампания, за подпомагане на опозиционната армия да спечели победа (в Либия НАТО наложи забранена за полети зона, а в същото време, бойната авиация на САЩ, Великобритания и Франция се явяват в качеството си на военновъздушни сили на свързаните с Ал Кайда джихадисти, като по този начин разгромяват правителствените сили и убиват Кадафи – бел. авт.);

5. Инвазия в Сирия с водени от САЩ сили и директно сваляне на режима (по примера на Афганистан, Ирак и Либия, което доведе до безпрецедентно разпространение на ислямския тероризъм – бел. авт.);

6. Участие в мулатерални, ръководени от НАТО усилия за отстраняване на Асад и възстановяване на Сирия (НАТО е отбранителен съюз, но формално, докато де факто е инструмент за силово налагане на волята САЩ в световен мащаб, което фундаментално противоречи на Вашингтонския договор. Свидетели сме на „възстановяването“ на Афганистан – през 2001 добивът на опиум в страната е 185 тона. Успехът на програмата на правителството на талибаните за ликвидиране наркотиците е признат и от ООН. През 2002, реколтата е 3 400 тона, 2003 – 3 600 тона, 2004 – 4 100 тона. Реколтата през 2006 възлиза на 6 100 тона, 2007 – 8 000 тона, 2010 – 9 000 тона. Според талибаните, доходите за фермерите са не повече от $ 4 милиарда, докато доходите от продажба и преработка на опиума възлизат на $ 640 милиарда за 2011 – материали по темата, тук,[22] тук[23] и тук[24]. Още през 2004, ООН твърди, че доходите от опиума възлизат на $ 400 – $ 500 милиарда на година. Къде отиват тези стотици милиарди – в сметките на същите, които предизвикват тези войни, а впоследствие наричат фактическото унищожаване на Афганистан и Ирак „възстановяване“. Затова и Русия се намеси активно в конфликта на страната на Сирия, защото подобно „възстановяване“ на страната в случай на ликвидирането на легитимните власти ще има тежки последици и за самата Русия – бел. авт.)

Британски военнослужещ на фона на маковите полета

Имайки предвид гореизложеното, независимо от твърденията на Вашингтон, че борбата срещу Даеш е от първостепенно значение,  фактите са категорични: приоритет за САЩ е елиминирането на Асад и поставянето на марионетен режим, враждебен към Иран и Русия.

Напоследък Москва вече няколко пъти изразява своите съмнения относно ефективността на водената от САЩ коалиция срещу джихадистите в Сирия.

На 12 април 2017, по време на първата съвместна пресконференция с държавния секретар на САЩ Рекс Тилерсон, министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров заявява:

„Ако погледнете на фактите, през последната година и половина, обединената от администрацията на Барак Обама коалиция не се занимаваше по същество с целта, заради която тя беше провъзгласена – тя не се бореше активно, ефективно, трайно и интензивно с ИД и Джабхат ан-Нусра, докато там не се появиха ВКС на Русия. Дори и тогава, по време на президентството на Барак Обама, американската коалиция нанасяше удари само по някои позиции на ИД. Винаги щадяха Джабхат ан-Нусра. Имаме трайното подозрение, който засега никой не беше в състояние да разсее, че все още съхраняват Джабхат ан-Нусра, за да могат в даден момент да задействат план ‘Б’ и да се опитат силово да свалят режима на Башар Асад. Последиците от това вече споменах. Видяхме това в Ирак и Либия. Надявам се, че все още преобладават хора, които се учат от историята“.[25]

Рекс Тилерсон и Сергей Лавров, 12 април 2017, Москва

Събитията в Близкия Изток през последните години не са в резултат на непознаване на историята или на неволно допуснати грешки, а старателно изпълнение на отделни фази от предварително разработен план. Вашингтон отлично познава историята и знае, че за да запази възможно най-дълго своята доминация, САЩ са длъжни или да си осигурят контрола над Близкия Изток, изтласквайки Русия и Китай, или да дестабилизират региона, в случай, че не са в състояние да поставят марионетни режими. И в двата случая ще загубят геополитическите противници или съперници (военни и/или икономически) на САЩ.

Катастрофалните последици от войните в Близкия Изток засягат не САЩ, а Европа, и особено онази част, която след края на Втората световна война попадна в зоната на влияние и контрол на САЩ. На тази част от Европа имунната система бе разрушавана съвсем целенасочено и методично в продължение на десетилетия. Днес, когато демографията на повечето страни от ЕС се изменя етнически и религиозно, също съзнателно, Брюксел вижда заплахата там, където тя не съществува, изразходвайки огромни ресурси – материални и човешки. Вместо да гарантира сигурността на своите граждани, ЕС се конфронтира с цивилизационния си партньор Русия. И докато последиците са отново за Европа, то ползите са за САЩ – за транснационалните корпорации, ВПК и Уол Стрийт, чиито купени „свободни“ медии, марионетни сенатори и послушни генерали,[26] отдавна превърнали[27] се в говорители и агенти[28] за влияние на същите тези корпорации, ВПК и Уол Стрийт, активно участват[29] в провеждането[30] на СтратКом[31] – психологически и информационии операции[32] – но не срещу Русия, а срещу[33] самите граждани на САЩ и ЕС, в които се насажда[34] параноя, страх и русофобия[35] (виж Епизод I на монографията).

Губят и троянските коне на САЩ в Европа – Полша, Румъния, Литва, Латвия и Естония (а от 3 години и хунтата в Украйна) – чиито управници до такава степен са опиянени от русофобия, че даже не осъзнават какви непоправими вреди нанасят на собствените си граждани. Това, което е сигурно, е че властите в тези страни или не познават историята, или изучават нейната грешна версия.

Държа да подчертая, че когато споменавам дадена държава, освен ако изрично не съм уточнил, имам предвид упражняващите властта, взимащите решенията и носещите отговорност, а не обикновените граждани на съответните държави.

В заключение бих искал да цитирам думите на Тони Карталучи:

„Съгласуваната, продължителна конспирация за манипулиране на събитията в Близкия изток и Северна Африка и проектирането на американската хегемония в региона, обхващаща седем американски президента, е може би най-яркото доказателство, че дълбоко вкоренените специални интереси – Дълбоката държава (Deep State)*, а не избираните представители на Америка, създават и водят политиката на САЩ в страната и чужбина“.

И още от Тони Карталучи:

„Властта се държи не от избрани специални интереси, а от избрани представители. Представата, че наскоро избраният американски президент Доналд Тръмп може, има желание или е в състояние да се противопостави внезапно на огромните корпоративнo-финансови интереси, управляващи съгласувана конспирация в продължение на три десетилетия, всъщност няма никакво основание. В действителност онези, с които президентът Тръмп обгради себе си по време на кампанията си за президентството и с подготовката на кабинета си, са сред многото конспиратори, които стоят зад тази десетилетна програма“.[37]

Що се отнася до Българската държава, то тя прави всичко по силите си да не изостава от гореспоменатата шесторка, при това, противно на своите национални интереси, противно на европейските интереси.

Защото когато българско оръжие вече години наред се озовава в ръцете на Даеш и ан–Нусра, то няма как да не възникне въпросът за коя държава и против кой народ работят така наречените народни избраници.

И колкото повече продължава войната в Близкия Изток, толкова повече печелят САЩ, но губи Европа, губи България.

Следва продължение…

*Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на автора чрез запитване до изданието Memoria de Futuro.

The post Дълбоката държава. Операции под чужд флаг appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Скъпи приятели и читатели на Мемория,

Бихме искали да ви уведомим, че всеки коментар във фейсбук-страницата ни или коментар под дадена статия, който съдържа думата „рубли“ или нейни производни, ще бъде автоматично изтриван, а авторът – блокиран. Дори човек с най-нисък коефициент на интелигентност би изчислил с елементарно усилие, че ако за нашата дейност се плащаше в рубли от Кремъл, щяхме да „бълваме“ всеки ден статия след статия, и то с доста крайни съдържания и пропаганда, подобно на много русофилски сайтове.

В продължение на повече от година (до миналата есен) полагахме интензивен труд, за да ви даваме ежедневно пълноценна и алтернативна гледна точка за случващото се по света и у нас, но в един момент, както знаете, си направихме равносметка, че този процес не може и не трябва да бъде едностранен, а трябва да е продукт на нашето взаимодействие с вас и адекватен на вашата подкрепа. Ето ТУК обяснихме всичко това и не считаме за нужно да се повтаряме. Така че вие, читателите на Мемория, сте нашите единствени работодатели и количеството материали, както и поддръжката на сайта, са съизмерими с нашите възможности и усилия, както и с вашите нужди и подкрепа. Останалото е въпрос на времето, с което разполагаме извън професионалните си занимания, с които си изкарваме прехраната.

Има рискове, които ние сме поели и те си остават изцяло за наша сметка. По-запознаните от вас знаят много добре какво означават тези думи.

Затова използването в коментарите на думички като „рубли“ ние считаме за крайно несправедливо и неадекватно. И тъй като подобни намеци и тролски писания не заслужават по никакъв начин нашето внимание и енергия, ще ги отстраняваме автоматично и без всякакви обяснения.

Вчера последователите ни във фейсбук се закръглиха на 17 000. Искаме да благодарим на всеки един от вас както за моралната подкрепа, така и за подкрепата под формата на дарения. Ясно е за всички ви, че материалното обезпечаване на сайта ни е минимално, но ние сме благодарни на всеки от вас, който е отделил от прехраната си, за да подпомогне общата ни кауза – в полза роду и в полза на България, ако последните две въобще имат намерение да съществуват в бъдещето на света – нещо, в което в последно време започнахме сериозно да се съмняваме.

Направихме основна и неотложна профилактика на сайта и считаме, че вече функционира добре и без проблеми. За съжаление, поддръжката на един сайт, особено на един МНОГО атакуван сайт като нашия, не е безплатно удоволствие.

Благодарим ви още веднъж и знайте – Мемория е изцяло ваша и нейната продуктивност зависи единствено от вашата подкрепа и от нашия труд – толкова, колкото са взаимните ни възможности! За вас – възможности като средства, а за нас – възможности като време и лична енергия. И тъй като кремълската валута и доларите не преобладават на хоризонта ни, правим толкова, колкото можем.

Толкова за рублите.

Надяваме се, че скоро ще ви зарадваме и вдъхновим с нов и конструктивен проект, който ще бъде продължение на дейността ни дотук.

А сега сериозно и накратко за нашата идеологическа, политическа и геополитическа ориентация, ако все още някои от вас се чудят и не могат да ни определят какви сме точно.

Мемория не е ляв проект! Нашите убеждения са по-скоро умерено консервативни и по-скоро десни, но десни не в либералния смисъл, а със силен социален елемент. Но както знаем, в България свястно дясно и свястно консервативно няма. Патриотичното чувство също беше обяздено от мейнстрийма и от платените медии на статуквото, както това се случва пред очите ни в цяла Европа и по света. Считаме, че актуалният разлом в световната геополитика в момента не е ляво и дясно, а глобализъм и антиглобализъм, което е равнозначно на еднополярност и многополярност. Много леви и десни партии и световни движения се обявиха категорично против крайната глобализация и радикалния либерализъм. Затова ние откликваме на всеки процес, който е адекватен на съпротивата срещу тоталната глобализация, независимо дали той определя себе си като ляв или десен. Вижте добре (с мисъл!) материалите, които сме превели или написали и публикували, и сами ще се убедите в това. Не случайно в Мемория сте чели както консервативния руски философ и геополитик Александър Дугин, така и световно известния ляв публицист Джон Пилджър! Гласът на истината не е патент само на лявото или само на дясното! Това е огромна спекулация и заблуда. Днес официалното ляво и официалното дясно са просто маската, зад която се крие световната олигархия. А в последно време, за голямо съжаление, беше вкарана в употреба и маската на лъжепатриотизма. Счупете клишетата, с които ви зомбират ежедневно официалните медии и вижте колко единни са ЕНП и ПЕС в отстояването на дикатурата на неолиберализма, и в същото време – колко общи идеи защитават обявените за крайнодесни и крайнолеви (т.е. уж напълно противоположни!) противници на статуквото – като Националният фронт на Льо Пен, Алтернатива за Германия и Пет звезди в Италия!

Не знаем дали някога е било толкова трудно да се воюва с пост-истината, колкото е днес – в света на глобалната манипулация и дезинформация. Какво ли си говорят Джордж Оруел и Олдъс Хъксли, ако има задгробен живот?! Питали ли сте се?

Толкова за нашите убеждения.

Благодарим още веднъж и от сърце за подкрепата на всички дарители и читатели на Мемория! За нашата дейност преценявате и решавате вие, а не Кремъл или Белият дом! Ние правим толкова, колкото можем. Останалото зависи от вас.

The post За рублите и не само appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Интервю на Даря Платонова с френския писател Жулиен Рошеди, експерт в областта на международните отношения и геополитиката.

– Кои според вас са причините за победата на Макрон?

– Има няколко елемента-причини за тази победа. Първият елемент е неговата специфика като кандидат и спецификите на неговото движение: той стана изразител (легитимно или не – това е друг въпрос) на концепцията за обновлението и младостта. Това е политически прийом, много важен – и той сработи; това е дискурсът на обновлението, свързан с позитивния политически дневен ред. Във Франция, в продължение на много години, се наслушахме на песимистични слова, които не вдъхновяват хората, не дават някакви особени аргументи по отношение на бъдещето. И Макрон (легитимно или не) носи положителен дискурс в този дненен ред: „Франция може да спечели, ние можем да живеем добре, можем е да станем богати, да развиваме себе си“, и така нататък. Много модерен дискурс, непоносим в много отношения, но той сработи.

Втората причина за победата му е в много по-малка степен похвална за него. Цялата система застана в обединен фронт зад него: медиите, финансовата и политическата система.

Третата причина – слабостта на опонентите му. Републиканецът Франсоа Фийон беше унищожен с финансовия скандал, също така той нямаше реална алтернатива на проекта за „модернизъм“ на Макрон. Марин Льо Пен беше атакувана от всички страни (от системата), и в допълнение към това, тя не е в състояние да представи ясен проект за Франция. Алтернативният й проект за Франция беше слаб и мъгляв.

Ето тези три причини: възможността на Макрон да се обръща към новото (обновлението) и носенето на положителен дневен ред; слабостта на противниците му и фактът, че той беше подкрепен от цялата система – всичко това направи възможна победата му.

– Само няколко дни преди втория тур на изборите се появиха MacronLeaks – документите за финансовите нарушения на Макрон, публикувани от WikiLeaks; защо това досие не повлия на изборите? В допълнение към финансовите нередности (укрито състояние, за да се избегне плащането на данъци, офшорни компании), бяха разкрити интересни неща: високите заплати на служителите в щаба му (които не са включени в бюджета на кампанията), възможно пристрастяване на Макрон към кокаина; политически изказвания на хора от неговия екип, които във вътрешни кореспонденции пишат: „не ми пука за хората“?

– По две причини: първо, твърде късно се появиха тези документи, два дни преди изборите – това е твърде късно. Нито една от медиите не обърна внимание на тези документи, медиите нарочно ги прикриха. За тях не беше изгодно това да се разкрива.

– Дали Макрон е кандидат, носещ със себе си нихилизъм?

– Макрон е истински представител на модерността и предстоящото й завършване. Интересно е обаче – ние не си даваме сметка, че тази съвременност днес е достигнала своите предели. Макрон е ярък представител на този свят, който вече върви към своя край. Тази символ на 90-те години – „краят на историята“, култът към американският начин на живот с мотото „ние всички ще победим“, „всички ние ще бъдем богати“, „всички ние ще забравим кои сме, това не е важно“, и ние всички ще „мислим за пролетта“ („Pensez printemps“ – мотото на кампанията Макрон – бел.ред.), както самият той казва. Какво означава това? Това означава, че ние наистина ще спрем да мислим и започваме да „чувстваме“, той заложи много на този код. И, безусловно, това може да се нарече нихилизъм. Това е някакъв въздушни модел, битка за нищо, битка на вятъра. Вятър-Макрон. Но вятърът също носи известен смисъл, това е смисълът от края на 90-те години. Ние във Франция сякаш живеем със закъснение; обикновено сме назад с 10 години от историята на САЩ, и понякога дори от Русия. Макрон е еквивалент на Бил Клинтън. Но целият свят, всички тези формули: „Ние ще спечелим, ние ще правим пари, ние всички ще живеем в мир и усмивки, мислим пролетта!“, са обречени; не съм съгласен с такъв дневен ред. В действителност това е остарял декаданс.

– Ако се опитаме да анализираме философската парадигма, в която Макрон мисли света (или тези, които са зад него), то сякаш в нея има нюанси от философията на Просвещението (идеята за разделяне на света на просветени (елит) и непросветените маси)?

– Това е интересен въпрос. Говорих ви за света, който е към своя край, и вероятно този свят започна през епохата на Просвещението и работеше над автоматизацията на индивида. Всъщност Макрон въплъщава тази доктрина. В действителност философията на Просвещението принуди човека да изгуби връзката си с всичко (история, народ, традиции), и тази епоха е егоизъм и нихилизъм – чист, прост и банален. Да, Макрон е наследник на тази философия на Просвещението, което в крайна сметка е изявено в неговата персона. Но аз не мисля, че той осъзнава всичко това. Може би той се ръководи от добри намерения. Но това, което е много важно, и което вече казах, е че този процес е към своя край. Процесът вече е пламнал, приближава се към своя край. Реалността в света вече се отдалечава от философията на Просвещението.

– Смятате ли, че популисткият етап приключва? Това пълно поражение ли е или допускате реванш на популизма?

– Сега сме в популистки момент, но реалността е такава, че в историята винаги побеждават проекти, които имат положително ядро и носят в себе си положителна програма. В този популизъм, който ние имаме днес в Европа, няма положително ядро, той се крепи на негативните форми. Това е по-скоро отбранителна стратегия. Той има пълна легитимност и е естествената реакция на тези, които се опитват да се предпазят пред лицето на глобализацията, пред лудия свят на нихилизма, който се установява в света. Проблемът е, че популизмът не може удържи победа, докато не предложи положителна програма. Само погледнете програмата на Льо Пен – тя има много негативни определения: „Ние сме против това, това и това.“ Освен тези основни дефиниции, положителни послания практически няма.

Популизмът може да се превърне в реална политическа сила и да спечели, ако бъде добре разработена една положителна програма. Какво искаме за нашата цивилизация, за Франция, за Европа? Днес носителите на популизма нямат никакъв положителен дневен ред. Това е много видно – никакъв проект. Те не знаят наистина каква трябва да стане Франция. В най-добрия случай става въпрос за реакционизъм. Те се опитват да убедят хората, че е необходимо да се върнем назад във времето: да възстановим Франция, каквато е била през 60-те, да възстановим нашия суверенитет, валутата – това е програма за възстановяване на миналото, връщане към това, което е било… Само че в историята нищо не се връща. Трябва да се създаде нещо ново. Какво по-точно? Разбира се, оставайки наследници на миналото, приемайки го, трябва да намерим и проект, който да бъде в съответствие с нуждите на този век, и който да ни даде отговор, да опише накъде отиваме, какво искаме да направим с цивилизацията. Популизмът може да бъде реална сила и да победи, но само когато се превърне в позитивен проект.

– Популизмът въобще не притежава положителен дневен ред?

– Не. Той е легитимен, но не притежава положителен дневен ред, за съжаление.

– През юни във Франция ще се проведат парламентарни избори – какво мислите, дали Националният фронт ще бъде в състояние да изгради за един месец положителна политическа програма и да се реваншира?

– Националният фронт трябва да се въоръжи, но сега проблемът му е, че той не разполага с положителен дневен ред. Републиканците също не разполагат с такъв, и въобще те не разбират къде живеят, подкрепят Макрон; в републиканците вече няма други мисли.

– На какви ценности трябва да се основава новата идеология на Европейския Ренесанс?

– В момента аз пиша книга за това. Мисля, че трябва да се създаде нов десен фланг като опозицията на левия свят. Днес всичко, което виждаме, идва от един източник: от лявото. Дори тази политика, която провеждат десните – всъщност има лява етиологията. Десните орлеанци (глобалисти и либерали) всъщност са бивши леви… Имаме нужда от ново дясно движение, но не на базата на носталгия и реакционизъм. „Историята не се повтаря“ – казваше Селин.

Ние трябва да гледаме на света такъв, какъвто той е, да го погледнем от десните позиции. Съотнасяйки го с ценностите, с антропологията, със  социологията, както и с нашето възприятие на цялото, което е много различно от философията на Просвещението. И след това, трябва да начертаем няколко положителни линии (оси): нужно е да се намери нова трансцендентност. Родината трябва да се тълкува по нов начин, не като държавата-нация. Трябва да кажа, че в религията няма да открием нова обща трансцендентност. Ние познавахме тези религиозни векове в Европа, които бяха прекрасни, но вече ги преминахме. Мисля, че сега трябва да обърнем внимание на защитата на природата. Как човекът да се вмести в природата? Как можем да уважаваме природата, но в същото време дълбоко да чувстваме, че произлизаме от нея? Да мислим природата (но не така, както го правят левите), да поставим човека с неговата човечност в природата – това ще ни позволява отново да създаваме изкуство, например. Тази позиция много ме фасцинира: в миналото сме създавали зашеметяващи сгради, вярвайки в Бог, издигали сме красиви църкви и прекрасни сгради в името на страната си – пантеон; днес ние вече нямаме такива здания, строим сгради с ужасен вид, в името на парите и капитала.

Абатството на остров Мон Сен Мишел

– Каква трябва да бъде новата трансцендентност, която ще ни върне желанието да създаваме?

– Идеята, че човек трябва да има предвид естеството си, да го уважава и да знае как да живее в баланс със себе си – това движение може да ни позволи включително да създаваме изкуство. Тоест, как можем да създаваме места за пребиваване, с чудесна архитектура, която може да включва в себе си естествени елементи. Мисля, че десните трябва да поемат в тази посока: с мисли за защита на природата, към обновление. Тази идея трябва да бъде свързана с идентичността: и да се има предвид идеята на Ортега-и-Гасет – идеята, че дясното е продължаване на човешките права – правото да принадлежат към наследството си, към веригата, към връзката с миналото – това е абсолютно необходимо. Важно е да имаме идентичност, а не да се превърнем в това, в което ни предлагат да се превърнем Макрон и глобалистите. И също така – нашата свобода. В този свят, който се явява „най-добрият от всички възможни светове“, свободата е необходимост. Трябва отново да преосмислим какво представлява свободата на човешкото същество. В съотношение с околната среда, властта на парите и собствената ни отговорност. Да бъдем отговорни по отношение на себе си и другите.

Освен това, необходимо е да приключим с държавата на благоденствието (welfare state), която в продължение на много време ни превръщаше в непригодни и немощни създания. Във Франция и в Европа хората стават все по-глупави и слаби, непригодни, безполезни. Ако например ги оставят някъде сред природата или другаде, те няма да оцелеят и две минути. Нужно е отново да пресъздадем човека. Свободата е важно условие за това. Ето моята идея: дясна доктрина, която е едновременно и екологистка, свързана е с идентичността и е либерална (понятието за свобода).

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

– От 2012 г. Националният фронт се съсредоточава върху лявата икономика – един вид партията започна да се опитва да следва десните политически принципи, но левите икономически. Как оценявате тази промяна?

– Не, десните политически принципи са забравени. Мисля, че става въпрос за леви ценности в политиката и леви ценности в икономиката.

– Значи това е, което се оказа причината за загубата на президентските избори?

– Националният фронт иска да стане лявата партия на комунистите по образеца от 70-те години. Те нямат идея за обновление. Цялата им стратегия в тази надпревара изначално беше некоректна. Тя се заключаваше в това да се спечелят гласовете на французите, които са гласували с „не“ на референдума от 2005 г. (референдумът за Конституцията на ЕС през 2005 г. – бел.ред.); те направиха всичко, за да съберат тези гласове – едновременно както левите, така и десните. Но тази стратегия не е печеливша: левите ненавиждат Националния фронт. Това беше невъзможно дело и абсолютна лудост да се мисли, че могат да получат левите гласове. Днес Фронтът е силно фокусиран наляво. Ръководството счита, че партията може да стане голямо народно движение, но в действителност правят големи грешки. Та всяка революция се прави тогава, когато от едната страна има възможност да общува с буржоазията и в същото време с народа. Националният фронт може да обхване само народните слоеве: в тях има и леви, и десни. Но в крайна сметка събраха гласовете само на десните народни маси, и това даде само 20%. Победата е възможна, когато целта е да се получат гласовете, от една страна, на средната класа (малката буржоазия) и от друга страна – на народа. И всичко това под „грифа“ на един положителен проект.

– Националният фронт в сегашния си вид и с настоящето си съдържание може ли да вземе реванш на парламентарните избори, да получи парламентарно мнозинство?

– Не, абсолютно е невъзможно, защото няма начин за създаване на коалиция. Единствената коалиция би била съюз с Никола Дюпон-Енян, но днес той отказа да встъпва в съюз с Националния фронт. Те са сами.

– А ще може ли Макрон да получи мнозинство в парламента?

– Проучванията казват, че ще получи достатъчно.

– Ако той не получи мнозинство в парламента – какво ще бъде неговото положение? Тази ситуация се нарича cohabitation (съжителство)? Какво означава това и доколко липсата на парламентарно мнозинство за партията на президента ще ограничи властта му?

– Президентът е длъжен да назначи министър-председател, който ще бъде от парламентарното мнозинство на Националното събрание.

– А за движението на Жан-Люк Меланшон – Непокорна Франция, която днес стана популярна (и самият Меланшон има добри резултати в президентските избори), дали има шанс за получаване на парламентарно мнозинство?

– Няма. По-скоро Макрон ще получи мнозинство. Проблемът при Макрон е в това, че неговият либерално-глобалистки проект ще бъде подкрепен едновременно от левите социалисти и либерали, както и от десните републиканци. Зад него стоят и едните, и другите, тъй като той е олицетворение на проекта ЕС, на глобализма и либерализма, на „американския начин на живот“.

– Получава се, че има нещо много общо при всички тях – и при републиканците, и при социалистите, и при макронистите – либерализмът?

– Да, но това е особен либерализм. За понятието „либерализъм“ има набор от дефиниции. Когато говорим за либерализма – всеки има свое собствено определение, така че е много трудно да се говори за това. Макрон е либерален проект, или по-скоро глобалистки. Той не е либерал в смисъла на пълна свобода. Свободата му е различна от тази, за която аз говоря. Аз също по някакъв начин съм либерал. Но той иска да продължи курса към държавата на благоденствието (welfare state).

– Искам да кажа, либерализъм – като идеология, като pensée unique („уникална идея“)…

– Да, да, във философския смисъл на думата. Вие имате предвид орлеанците.

– Ако сега се вгледате в социалните мрежи – има две тенденции сред френските патриоти: първият – позиция, според която във Франция се е случила катастрофа, настъпил е пълен крах на Франция, а втората интерпретация – това не е катастрофа, а бавен регрес, случващ се много постепенно и е продължение на предишния курс? Как мислите Вие, какво се случва?

– Важно е да се разбере, че всеки спад е много бавен. Ние умираме бавно, ние в Европа постепенно ще загинем. Необходимо е да се анализират симптомите на настоящата криза, която многократно е имала своето място и във Франция, трябва да се анализират съвременните симптоми на края на цивилизацията.

Париж

– Повече от 30 на сто от французите, които са гласували за Льо Пен – какво ще предприемат те днес? Ще могат ли да се изправят срещу елита?

– Не. В най-лошия случай ще има брутални бунтове, протести, митинги. Но аз ще се върна към това, което ви казах в началото. Докато този народен гняв, този глух народен гняв не е насочена към реален проект, какво можем да променим? Нищо, това е провал.

– Сред тези, които се разбунтуваха срещу новия световен ред, имаше много хора, които повярваха в Тръмп, в това, че той може да промени глобалистката диктатура. Но той предаде тези идеи. Смятате ли, че това предателство повлия на факта, че Льо Пен загуби? Хората започват да се страхуват, че техният водач, националният лидер, също може да се превърне в част от системата?

– Не, не мисля, че французите са толкова отворени към външния свят, както може би си мислите вие. Французите това не го виждат, те не знаят какво всъщност се случи в САЩ, те са напълно дезинформирани: за тях Тръмп е Хитлер, той е ултрадесен популист; това е информацията, с която те разполагат. Проблемът е, че французите вече са напълно дезинформирани! Те не знаят нищо; за тях Русия на Путин е страна в диктаторски режим, в която всеки ден убиват журналисти и хомосексуалисти. А Тръмп за тях – това е един ултрадесен безумец. Ето как стоят нещата във Франция с възприемането на външния свят.

– Живях във Франция и видях тази дезинформация, това е ужасяващо. Кога започна?

– Преди 20-30 години… Да, французите са напълно оглупели от тази дезинформация. Това не е дори макиавелистки план. Журналистите са глупави, вярват в това, което говорят и пишат. Те са убедени в правотата на своите идеи! Те не пишат, мислейки, че манипулират хората (може би с малки изключения). Културното ниво, логиката и логосът на журналистите, аналитичните способности – те са много ниски. Когато ти разбереш за някакво събитие, трябва да го поставиш в историческия контекст, да го анализираш, но за съжаление, този дух на журналистиката напусна Франция.

 – Журналистите са обсебени от идеята за “pensée unique“ ?

– Именно, обсебени.

– В същото време, в момента във Франция се появиха и средства за реинформация, например TV Libertés?

– Да, има едно ново движение, което започна: реинформация, онлайн медии. Разбира се, не без грешки – в интернет можете да почерпите много невярна информация, но има и положителни аспекти в тази сфера. Заради големите национални медии французите загубиха критичното си мислене и днес не знаят почти нищо за света. Те виждат вашата прекрасна страна в най-добрия случай така: „В Русия, разбира се, има свобода, но навсякъде има и полиция, и така нататък.“ Ужасяващо.

– Във Франция днес има и философи, които разработват идеологията на опозицията: и Ален дьо Беноа, и Ален Сорал, и Франсоа Буске, и Тибо Изабел. Как мислите, дали тяхната философска доктрина би постигнала някакъв резултат?

– Да, в момента се разработва тази конструктивна програма, проект за Франция и Европа. Трябва да намерим аргументи, да привлечем хората, които сега са в състояние на страдание, и също така е нужно да привлечем и елита, тогава нещо би било възможно да се случи. Ако не се получи, тогава Франция просто ще потъне, подобно на много други цивилизации от историята.

– Как смятате, Русия може ли да даде пример на Франция? Вие сте за първи път в Москва, видяхте нашия 9 май, патриотизма ни: безсмъртния полк, парада?

– Да, това е прекрасен пример. Има толкова много красиви неща в Руската федерация, особено впечатляващо е това, че след 70 години съществуване на Съветския съюз, Русия се събуди отново, преоткри своите корени и пое по пътя на традицията. Това е потресаващо: след 70 години руският народ се върна към своите православни корени, и изпитва гордост да бъде руски народ – това е възхитително! Това е потресаващ исторически пример.

Москва

– Вие сте го почувствали?

– Да, разбира се, има една гордост в руснаците, която е прекрасна. Впечатлен съм. Но освен това, аз също чувам, че в Русия е налице и процес на американизация, така че трябва да бъдете предпазливи и внимателни. И вие имате своите демони.

– Това е вярно, не сме без тях. Вътрешни, либерални. Либерални в смисъл на „pensée unique“… Как мислите, в какво ще се превърне Франция в близко бъдеще? Каква ще стане тя в следващите рисковани 5 години?

– Мисля, че днес трябва да бъде разработено ново движение на новото поколение, ние трябва да поемем управлението на Франция в ръцете си и да изправим страната си на крака. Не да се връщаме назад, а да вървим към бъдещето. Франция може да донесе на света нов, многополюсен свят.

– Благодаря ви!

Превод: Христина Христова / Memoria de futuro

Източник: geopolitica.ru

The post Жулиен Рошеди: Нужна ни е нова трансцендентност appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Уолстрийт

В публикуваното наскоро есе „Геополитиката днес – Нов световен ред или Нова парадигма”, беше посочен стремежът на елитите да изградят един нов световен ред със световно правителство, управлявано, естествено, от тях самите; както и принципната невъзможност подобна свръхсложна или комплексна система да бъде организирана йерархично и управлявана от субективния фактор. Сега ще обясним защо това се случи или как се стигна до днешния геополитически хаос, до възникването на еднополюсен и многополюсен модел на света, тяхната конфронтация и потенциалните разрушителни последици за човечеството и самия властови елит.

През първата половина на миналия век се появиха две политически идеологии, които определиха историята му.

Ленин „доразви” икономическата теория на Маркс, приемайки, че комунизмът може да победи в една отделна страна, като властта се вземе посредством „въоръжена революция“ и се задържи чрез „диктатура на пролетариата“. Тази идеология пропагандира икономическо равенство, постигнато посредством експроприация на средствата за производство и еднопартийно управление на държавата. Така възникна болшевизмът, който се самоопредели като комунизъм и влезе в историята с това име. Всъщност между „болшевизъм” и „комунизъм” има една принципна разлика. Според Маркс комунизмът може да настъпи след високо развитие на капитализма. Следователно, според него той е резултат от обективното развитие на обществото. Според болшевизма, комунизмът е постижим посредством субективни действия, без оглед на естествената еволюция. До разпадането на Съветския съюз това се смяташе за възможно и дори доказано. Животът обаче показа, че това е мит, следователно е невъзможно. Руската монархия рухва поради вътрешни противоречия, а завзелите властта формират нов елит (номенклатура) и държавно устройство, просъществувало само 70 години. С други думи, болшевизмът е идеологизация на икономическа теория, а тя, подобно на всички идеологии, се оказа един мит, който наскоро се срина в резултат на вътрешните си противоречия на развитие.

В края на Първата световна война с рухването на световните империи и монархията като доминираща форма за управление, се появиха две сродни идеологии – на фашизма в Италия и националсоциализма в Германия. Мусолини мечтаеше за възраждане на Римската империя, а Хитлер – за изграждането на хилядолетен райх, базиран на национално и расово превъзходство. Всъщност Хитлер идеологизира философията на Фридрих Ницше, и по-специално философската му концепция „воля за власт”, както и алегорията за  „свръхчовека”, представена в „Тъй рече Заратустра”. Подобно на Ленин, той вярва, че „доразвива” това философско учение и го въплъщава в живота. Тази идеология също се оказа един мит. Тя провокира Втората световна война и беше унищожена като брутална и противоречаща на човешките ценности. Теоретически Германия би могла да спечели войната и да утвърди фашизма като господстваща форма за управление в Европа, но без съмнение този „хилядолетен райх” щеше да рухне след няколко десетилетия по същите причини, по които се разпадна Съветският съюз, защото е несъвместим с обективния ход в развитието на обществото. Историческите събития от началото на миналия век показаха колко лесно е да се идеологизира и митологизира една икономическа теория или философско учение и колко трагични за човечеството и самите елити са последиците в случай, че те се овластяват, без значение дали това е постигнато посредством кървава революция или властта е взета по легитимен път чрез избори.

През първата половина на миналия век се появи и една икономическа идеология, която за разлика от политическите идеологии на болшевизма и фашизма, протече тихо, незабележимо, без фанфари и обожествявани лидери; една идеология, която установи контрол над икономиката и политическата власт, с последици, многократно превишаващи тези на комунизма и фашизма, взети заедно. Тази невидима революция определили съдбата на човечеството през втората половина на 20 и началото на 21 век, както и днешния геополитически хаос. Това е

тихата и пълзяща революция на финансовия елит.

За да се разберат протичащите социални и геополитически процеси, днес е необходимо да се осмисли появата и развитието на финансовия капитализъм, който определя хода на  тези процеси. Финансовият капитализъм се появява и утвърждава в резултат на добре планирани от международните банкери и брилянтно реализирани модификации в банковата система, икономиката и формата за управление.^[1]

Модификацията на банковата система се осъществи на три етапа за период от около 30 години: 1. Учредяване на Федералния резерв като централна банка на САЩ през декември 1913, 2. Отмяна на златния стандарт (покритие) на долара през юни 1933, и 3. Приемането на американския долар за световна валута през юли 1944.

В началото на миналия век в САЩ има около 25 000 банки, работещи без собствена законодателна база. За  да принуди правителството да модернизира банковата система по подобие на европейските системи, които се управляват от една централна бака, няколко по-големи банки провокират финансова криза през 1907, при която фалират две водещи застрахователни тръстове и множество фирми и  компании, свързани с тях. В резултат на тези събития правителството е принудено да вземе решение за изработване на закон за банките с цел изключване възможността от поява на подобни кризи. Сформирана е и сенатска комисия със задача да подготви законопроекта. Комисията изучава европейския опит около 2 години и в края на ноември 1910 група от пет водещи финансисти, ръководени от председателя на сенатската комисия Нелсон Олдрих и секретаря на финансовия департамент Абрам Андрю, се срещат тайно от пресата и обществеността на един малък остров в Атлантическия океан – Джекил,  щата Джорджия. Водеща фигура е Пол Варбург, германски банкер, пристигнал наскоро в САЩ. Тази група подготвя законопроекта, който предвижда учредяване на „независима централна банка”, наречена Федерален резерв (ФЕД).^[2]

Сградата на Федералния резерв (ФЕД) във Вашингтон, САЩ

През декември 1913, в противоречие с Конституцията, президентът Удроу Уилсън подписва законопроекта „The Federal Reserve Act 1913”, който оторизира картел от 12 (сега 6) водещи банки, да печатат американските долари. За разлика от европейските централни банки, които са относително независими от правителствата, но остават държавни агенции, контролиращи финансовите системи на страните, ФЕД е картел от няколко частни банки, придобиващ правото да печата собствени пари, които продава на своето правителство с 10% лихва. За да осигури „независимостта” на ФЕД, правителството практически няма контрол върху неговата дейност.

По време на дискусиите на законопроекта, сенаторът Чарлз Линдберг отбелязва, че със създаването на ФЕД се узаконява един мощен монетен тръст, представляващ „невидимо правителство”, което посредством парите може да контролира Сената. Той смята, че тази парична система е престъпление по отношение на американския народ, защото тя не премахва опасността от финансови кризи, напротив – тя позволява финансови кризи и икономически депресии да се създават по научно обоснован метод чрез арогантен кредитен монопол.^[3] Историята показа, че е бил прав. През 1921 Чарлз Линдберг публикува книга, в която описва механизма за предизвикване на изкуствени финансови кризи. Този механизъм е лесен за разбиране и реализиране и се състои от три стъпки:  1. Увеличаване масата на парите в обръщение. Колкото повече, толкова по-добре. 2. Създаване на борса и стимулиране на хората и бизнесите да взимат кредити. Колкото повече, толкова по-добре. 3. Рязко съкращаване на парите в обръщение и изискване кредитите да се върнат.^[4]

По-нататъшното развитие на капитализма в САЩ удивително напомня този сценарий. През 1929 започва Голямата депресия. Тя се предхожда от бум в икономическото развитие, достъпни кредити за жилища, коли, модерната тогава бяла техника и други екстри, лесни печалби на борсата, инвестиции в промишлеността и селското стопанство (стъпки 1 и 2). В края на 1929 парите в обръщение рязко се съкращават, кредитите не могат да се погасяват и следват фалити в апокалиптични пропорции. Фалират 10 000 от наличните 25 000 банки и хиляди фирми. Фермерите не могат да изплатят кредитите по закупените машини; реколтата остава неприбрана при масова безработица и глад. Много хора остават на улицата в буквалния смисъл на думата. Президентът Херберт Хувър (1929-1933) изисква от европейските правителства да върнат получените от американски банки кредити, чийто отслабени от войната икономики не са в състояние да изплатят. Така Голямата депресия прераства в световна криза.

По въпроса за Голямата депресия са написани хиляди страници. Икономистите посочват различни икономически причини, както и неспособността на президента Хувър да управлява ефективно страната. Официално допускането, че кризата е преднамерено провокирана, се изключва от политически коректните автори. През 1933, в разгара на самата криза, при дебати в Сената, един от малкото критици на ФЕД от самото му създаване, сенаторът Луиз МкФаден, бивш банкер и председател на финансовата комисия на Сената, твърди, че ФЕД съзнателно е провокирал икономическата депресия, манипулирайки паричния поток. Той остава и най-последователният критик на ФЕД и след напускането на Сената. След два неуспешни опита за убийство той е отровен на прием в Ню Йорк при неизяснени обстоятелства.

Възниква въпросът – ако Голямата депресия е съзнателно провокирана, на кого и защо е било нужно такова разтърсващо обществото събитие. Отговорът е поразително прост. Печатането на пари се ограничава от златния стандарт, който изисква емитираните пари да съответстват на наличните златни резерви на страната. За да се освободи от това ограничение, ФЕД провокира апокалиптична икономическа депресия, която може да бъде овладяна само чрез отмяна на златния стандарт. Това прави и новоизбрания президент Франклин Рузвелт (1933 – 1945).  Основната мярка в обширната програма по преодоляването на кризата е отмяната на златния стандарт. По този начин парите се превръщат в платежно средство, утвърдено от закона, но без собствена стойност. Това позволява да се печатат произволен брой банкноти, чиято цена се определя от търсенето и предлагането.

Създаването на ФЕД е стъпка от стратегията за установяване на световно господство. За постигането на тази цел е необходимо книжният долар да се приеме за световна валута. Това е договорено на международната конференция, състояла се в Бретон Уудс от 1 до 22 юли 1944 с присъствието на 45 страни. Създадената система следва да осъществи следвоенната реконструкция на световната икономика. Това е последната стъпка към окончателното изоставяне на златния стандарт в световен мащаб и приемане на правила за изчисляване на обменни курсове. На тази конференция се поставят основите на Международната бака за реконструкция и развитие (МБРР) както и на Международния валутен фонд (МВФ). Делегатите на Съветския съюз са подписали заключителните документи на конференцията, но Сталин не ги е ратифицирал, което е една от основните причини за Студената война. Фактически тя започва преди Втората световна война да е приключила официално.

На конференцията в Кингстон,  Джамайка през 1976, МВФ определя правилата за свободната размяна на валутите и постоянен разменен курс на флуктоациите. По този начин ФЕД и САЩ стават световен фактор, формирайки еднополюсния модел на света. Превръщането на американския долар в световна валута носи годишен приход за страната от 100 милиарда долара. Поразителен е фактът, че картел от 6 частни банки, емитирайки собствени пари, упражнява контрол върху финансовата система на планетата. Това е и невидимото, несменяемо и задкулисно правителство, дърпащо днес конците на световната икономика и геополитика, като отговорността за последствията от протичащите събития остава за избираните политици.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Тъй като финансовата система е „кръвоносната система” не само на икономиката, но и на обществото като цяло, то промените в нея водят до дълбоки промени в другите й подсистеми: икономика, форма за управление и обществено съзнание.^[5]

1.Промени в икономиката

Илюстрация за това колко силно може да бъде въздействието на финансовата система върху икономиката, е Голямата депресия в САЩ от 1929 г. За щастие кризи от такъв магнитуд не са нужни. Периодично икономически кризи се провокират, но те са част от механизма на финансовия капитализъм. При тях по-голямата част от произведените в планетарен мащаб блага се преразпределят и насочват към една малка част от финансовия  корпоративен и военен елит, определян от Милс като властови елит (power elite)^[6]. Тези кризи не се провокират от пословичната алчност на елитите. Финансовия елит би могъл да си отпечата долари, колкото пожелае. Изтеглянето на парите от населението е необходимо за поддържането на определен недостиг, нужен за стимулиране на производството и контрол над обществото.

Механизмът за управление на обществото чрез контрола на парите е много прост. За тази цел държавите трябва да са в състояние на дълг към финансовите институции, които могат да им налагат определени условия и да контролират вземането на решения. Как се реализира този механизъм, е описано от Джон Перкинс в „Изповедта на един икономически килър”, преведена и на български език.^[7]  Гръцките икономисти с основание определиха тази система на контрол като „дептокрация”^[8]. Същият механизъм се прилага и по отношение на хората. За ефективното им управление те трябва да са длъжници на банките.

Банките в Гърция започнаха да преследват некоректните платци, като са изпратили писма на 50 хиляди от тях с просрочени задължения по потребителски заеми и карти, с искане те да бъдат погасени в срок от три дни, съобщи в. „Етнос“  (11 април 2017)

Финансовият капитализъм извърши дълбоки промени в света през 20 век. Първоначално в резултат от Голямата депресия тя изкупи на безценица голяма част от американската икономика и създаде гигантски национални корпорации, които в последствие завладяха света и се превърнаха в международни корпорации. Те изключват  възможността за свободна конкуренция, защото конкуренцията предполага относителна равнопоставеност на двете страни. Не е възможно една малка фирма или производител да се конкурира с корпорация. Свободният пазар в условията на финансовия капитализъм е илюзия, в който могат да вярват само правоверни икономисти. Конкуренцията между корпорациите е от друго естество.

Другата голяма промяна е тази, че финансовият капитализъм премахва необходимостта от колониализма, характерен за ранния капитализъм, при който една държава владее и контролира друга или няколко по-слабо развити държави. Този „географски” тип колониализъм налага военно и административно присъствие в самите страни. Новият финансов механизъм позволява ресурсите на страните от третия свят (природни и човешки) да се експлоатират без физическото присъствие на колонизаторите в съответните страни, посредством финансова зависимост и корумпирани национални правителства. По тази причина Великобритания сама се оттегли от Индия през 1947 (The Indian Independence Act), обособявайки от своята вече бивша колония две държави – Индия и Пакистан. През следващото десетилетие колониалната система „се срина” под формата на добре контролирани и оркестрирани „национално-освободителни движения”. По този начин формална независимост придобиха около 50 нации, съставляващи една четвърт от държавите днес и около една трета от населението на планетата. Така географски базираната колониална система беше подменена с „демократична” и финансова. Дори самото понятие „колониализъм” отпада, без новата „демократична” форма на експлоатация на третия свят да бъде определена по някакъв начин с ново понятие. Това, разбира се, е част от манипулациите  на финансовия капитализъм. Много съществен момент при тази форма на експлоатация на по-слабо развитите страни е този, че те не са зависими от една конкретна силно развита страна, а са зависими директно от световния финансов елит. Така се формира една виртуална финансова колониална система, която доминира геополитиката днес.

Финансовият капитализъм промени също така и трудовите отношения. Работническата класа, за която се предполагаше, че ще бъде „гробокопач на капитализма“, беше обезличена и превърната в „работна сила”, част от която днес се скита като призрак из Европа в търсене на възможности за оцеляване. Другата фрапираща промяна е нарастването на пропастта между бедни и богати. Днес средната класа изчезва и обществото се поляризира в бедни и свръхбогати, като пропастта между тях се задълбочава, независимо от политиките на управляващите партии. Понятия като „ляво” и „дясно” постепенно губят  политическия си смисъл и се подменят с понятия като „горе” и „долу” или „1% и 99%”.

2. Промени във формата за управление

Финансовият капитализъм също така постепенно модифицира репрезентативната демокрацията до степен на нейното изпразване от съдържание и превръщането й във фасадна демокрация. Изборният процес е превърнат в едно твърде скъпо рекламно шоу, в което кандидатът и партията трябва да инвестират стотици милиони. Тези пари могат да се набавят по два начина – спонсорство и корупция. И в двата случая става въпрос за предварително купуване на управленски решения. По този начин избраният представител е принуден да работи в интерес на спонсора или лобиста вместо за своя избирател. Лобизмът е узаконена форма за корупция, независимо от демагогските и манипулативни доводи, оправдаващи съществуването му. По този начин понятието „демокрация” се запазва за пропагандни цели, но истинското  съдържание на формата за управление е плутокрация. Плутокрацията е механизъм за вземане на стратегически решения от малко, но много богати хора. С други думи, съществуващия механизъм за вземане на решения е нещо като „демо-плутокрация”, т.е. демокрация като форма, и плутокрация като съдържание. Стратегическите решения се вземат от олигархията, а практическите проблеми на държавата се решават от избирани политици. Този модел елиминира разделението на властите, защото те се контролират от един център. Няма значение дали това е еднопартийна система за управление или обществото се контролира от парите. Тази особеност е лесно забележима в източния блок след разпада на Съветския съюз, където разделение на властите практически не е имало. Тази особеност също така размива отговорността за вземаните решения и политическите грешки, и дори престъпления срещу човечеството, като войната в Ирак и други подобни, остават ненаказани.

Парите днес са превърнати в световна религия и определят всички политически решения. Според данни на Световната банка корупцията в света възлиза на 1 трилион долара годишно. Корупцията на всички нива по принцип е форма за купуване на решения. Към момента Уолстрийт има 3 000 лобисти, по пет за всеки конгресмен, които се противопоставят на всяка регулация, ограничаваща корпорациите. За периода между 1998 и 2008 Уолстрийт е похарчил $3.4 милиарда за лобизъм и $1.27 милиарда за политически подаръци. Лобизмът е форма за узаконено купуване на законодателни решения. За каква демокрация можем да говорим, когато властимащите продават решения за трилиони долари годишно? Постепенно политиката е превърната в печеливш бизнес модел. Когато Клемент Атли (министър-председател на Великобритания 1945-1951) умира, той оставя наследство в недвижими имоти за около 7000 паунда. В наши дни Тони Блеър (министър-председател 1997-2007) е генерирал досега зашеметяващите £63 милиона^[9] – показателен пример за това как през последните 50 години след Втората световна война, финансовият капитализъм трансформира политиците от хора, вземащи решения, в брокери на властта.

Процесът е илюстрация и за това доколко алчността, корупцията и лицемерието доминират днес. Трансформацията е напълно „легитимна” съгласно съществуващите закони, които са написани специално за олигарсите, но на практика представлява абсолютно неморален акт и умопомрачителна характеристика на финансовия капитализъм. Днешните избори до голяма степен са оркестрирани и манипулирани политически представления, които легитимират политическата власт, но не засягат най-важните политически решения. Практически изборите не решават нищо. Това прави партиите неефективни и дори ги превръща в отживелица. Страничен ефект от трансформацията на политиката в бизнес е фактът, че в политическите партии се включват хора със съмнителни морални ценности и такива, преследващи само личен интерес. По тази причина през последните десетилетия не се откроява държавник от висока класа, а в обращение са само преходни имена.

Френският президент Еманюел Макрон

3. Промени в общественото съзнание

Финансовия капитализъм провокира промени във всички форми на общественото съзнание – религия, политика, изкуство, право и морал. Промените в политиката бяха посочени, тук ще подчертаем само разрушителното въздействие на финансовия капитализъм върху морала на обществото. Гражданското общество се появи на историческата сцена с морални ценности, изразени във вдъхновяващия девиз на Френската революция „Свобода, равенство, братство”. Финансовият капитализъм постепенно подмени тези етични ценности с „алчност, егоизъм и лицемерие“, политически коректно наричано „двоен стандарт”. Разбира се, като ценности на бъдещото общество са посочени либералните евроатлантическите ценности – свобода на движение на стоки, услуги, капитали и хора. Тези принципи напомнят за един документ от близкото минало – „За моралния облик на строителя на комунизма”, който беше широко пропагандиран, за да се преодолее упадъкът на морала през последните десетилетия от съществуването на „зрелия социализъм”. Този експеримент е забравен, а не би трябвало, защото е твърде поучителен; а поуката е, че морални принципи и ценности не могат да се създават и спускат „от горе”. Доказателство за това е силовото налагане на четирите свободи в ЕС, довело до Брекзит и до подем на националистическите  движения в Европа, но това е друга тема.

Произвеждайки пари буквално от въздуха (out of thin air), капитализмът, описан от Смит и Маркс и основаващ се на производството и разпределението на благата, е принципно различен капитализъм. Саморегулиращата се икономика на капитализма, базиран на производство на стоки и услуги, се подменя с финансов механизъм,  управляван от субективния фактор и представен от банкерите. Кризите, регулиращи икономиките на стария капитализъм, се заменят с периодично провокирани финансови кризи. Разликата между тях е принципна. Първите регулират дисбаланса в определен отрасъл до балансиране на системата, движейки го в правилна посока, докато вторите периодично преразпределят благата, създадени от световната икономика, като ги пренасочват в ръцете на малка група от обществото, която е под 1%. По този начин, както казахме по-горе, обективно регулиращата се посредством свободния пазар и конкуренцията икономика на капитализма се превръща в система, контролирана от субективния фактор (банкерите). Разликата е не просто огромна, тя е принципна – обективното саморегулиране е подменено със субективен контрол. От една страна, субективният контрол на системата способства за ускореното й развитие, от друга страна – той я тласка в погрешна посока, определяна от интересите на елита, а не от интересите на човечеството като цяло. Подобно развитие в живите организми се наблюдава при раковите заболявания – бърз растеж на патологична тъкан, който често довежда до смъртта на самия организъм. С други думи, финансовият капитализъм е „генно-модифициран” капитализъм, който е фокусиран върху преразпределението на създаваното богатство в ръцете на самите банкери.

Финансовия капитализъм е една идеология, създадена от субективния фактор и защитаваща интересите на определена социална група, а не на обществото като цяло. Като такава тя не се различава от други идеологии (като фашизма и комунизма), защитава групови интереси, стреми се към световно господство и следва да се определи като финансизъм. Това е последната идеология, определила съдбата на човечеството през втората половина на 20 и началото на 21 век.  Финансизмът е най-удивителната манипулация, извършвана някога от определена група хора в защита на собствените й интереси, и в същото време – най-голямото престъпление срещу човечеството. Заченат в грях, финансизмът се разви като раково образувание, задушаващо всички сфери на обществения живот. За сто години доминиране на финансовия капитализъм, световното богатство е преразпределено и концентрирано в една малка група от 1%, която представлява и днешният елит.

Трансформирането на саморегулиращата се икономика на капитализма в контролираната от субективния фактор система е съпоставима със световна революция, променила света до неузнаваемост. Финансовият капитализъм определи съдбата на света през 20 век, създаде еднополюсния модел, провокира две световни и множество локални войни, както и хаоса, в който се намира светът днес, изправяйки го пред нова катастрофа. Някои анализатори определят финансовия капитализъм като „спекулативен капитализъм”, „казино капитализъм”, „Уолстрийт капитализъм”, „олигархичен капитализъм”, „крони капитализъм”; други автори го определят като висш стадий в развитието на капитализма. Истината е, че финансовият капитализъм е един “генно-модифициран” от финансовия елит капитализъм или „лихварски капитализъм с фасадна демокрация”, защото съзнателно елиминира самоорганизиращия механизъм на капитализма (свободен пазар и демокрация) и подмени продуктивния капитал с лихварско-грабителски.

Възникването и налагането на финансизма като икономически модел или по-точно казано, трансформирането на капитализма от обективно създадена политико-икономическа формация в такава, контролирана от група хора, е една истинска безименна, скрита и пълзяща революция, която постепенно създава сега действащата финансова система и геополитиката. Финансизмът е механизъм за управление на обществото чрез създаване на задлъжняване на хората към финансовите институции и дефицит в държавните бюджети и се основава на преразпределението на благата, вместо на тяхното производство.

Относно възможността на банкерите да произвеждат пари от нищо, Лорд Стамп, който е бил директор на Централната банка на Англия, председател на британските железници и втори по богатство във Великобритания през 20-те години, казва:  „Банкерството е заченато извън закона и е родено в грях. Банкерите владеят света. Вземете го от тях, но им оставете правото да създават пари, и само с едно драсване на писалката те ще създадат достатъчно депозити, за да го купят отново. Отнемете им властта да създават пари и всички големи богатства като моето ще изчезнат, а светът, в който живеем, ще бъде по-щастлив и добър. НО, ако желаете да останете роби на банкерите и да платите цената за собственото си робство, оставете ги да продължат да създават пари и да контролират Кредита.” (Цитат по S. Adams^[10]). Този процес е може би най-шокиращият фокус, който някога е бил изобретяван за цялата история на човечеството.

Идеологическите модели за организация на обществото от началото на 20 век – комунизъм, фашизъм и финансизъм, са форма на социално инженерство. Това е опит да се конструира спекулативен модел на желана (предполагаемо идеална) социална организация, посредством реорганизиране на съществуващото или изграждане на изцяло ново общество по предварително формулирана идея и постулирана цел. Няма значение как е взета властта – по насилствен път чрез революция (Ленин), легитимни избори (Хитлер) или манипулация на финансовата система (банкерите). От значение е злоупотребата с властта в стремежа на новите елити да наложат своята идеология (или митология) като световен модел за постигане на световно господство – „световна революция”, „хилядолетен райх” или „нов световен ред” с цел да запазят своите привилегии. Проблемът е в това, че социалната структура е прерогатив на обективния фактор. Следователно субективният фактор, представен от групови интереси, не може да създаде и внедри подобен модел.

В момента има обширна и твърде противоречива литература, посветена на тази тиха, пълзяща и загадъчна революция. Може би най-добрият академичен анализ е направен от проф. К. Куигли, “Трагедия и надежда: История на света в наше време”, анализиращ  в около 1300 страници най-новата историята от първата половина на 20 век^[11]. В този анализ проф. Куигли доказва как международният банков елит тайно и полека е установил своята глобална власт. Разкрива структурата и анатомията на властта и ролята на парите в този процес. Той разкрива ролята на Комитета по външни отношения на САЩ и Кралския институт по международни работи на Великобритания като мозъчни центрове, определящи геополитиката и формирането на световно правителство, работещо посредством международни агенции като ООН, Световната банка, Международния валутен фонд и други агенции. Анализира ролята им в двете световни войни и последствията от тях. Вижда днешния властови елит като опасност за Америка и за света. Едно популярно изложение на въпроса в около 200 стр. е направено от Дж. Плумер, “Трагедия и надежда 101: Илюзията за справедливостта, свободата и демокрацията”. Книгата е написана по задълбочения анализ на проф. Куигли^[12]. На руски език темата е анализирана от Н. Стариков – „Кризата: Как се прави товa“^[13]. Опит за обобщение на събитията от този период от позицията на една Нова парадигма за развитието на обществото съм изложил в моята монография, посветена на колаборативното общество.^[14] 

Управляващите елити от всички времена създават определена идеология, утвърждаваща тяхната власт и привилегированите им позиции в обществото. Тези идеологии отразяват нивото в развитието на обществото и неизбежно включват множество митове и илюзии. Те се проявяват най-ярко в условията на преход от една политико-икономическа формация в друга, когато управляващите елити стават неизбежна жертва на тези митове и на собствените си илюзии. Така от историческата сцена са изчезнали всички елити от римските патриции до комунистическата номенклатура. Възниква въпросът – кои са митовете и илюзиите на днешния властови елит?

Най-големият мит днес е пропагандираният от елитите нов световен ред и световно правителство като предпоставка за траен мир и благоденствие за всички. Един свят, управляван, естествено, от днешния елит. Беше посочено, че подобна структура за организация на обществото противоречи на обективните закони на развитие и следователно е невъзможно един такъв социален модел, базиран на йерархичната организация на подсистемите й, да бъде установен в условията на една комплексна система, която може да съществува само като мрежова структура.

Голяма илюзия е, че дигиталният контрол над обществото, достигащ до всеки отделен индивид, може да гарантира сигурността на предполагаемия нов световен ред. Това е много наивно, да не кажем твърде глупаво. Класовото деление на обществото и класовата борба са очевидни. Оттук се прави прибързания извод, че тази борба неизбежно ще завърши с победа на потисканата класа, защото тя „няма какво да губи освен веригите си”. Историята обаче показва, че нито робите са разрушили Римската империя, нито селяните са премахнали феодалната аристокрация, нито работниците се превърнаха в „гробокопач на капитализма”, както е предполагал Маркс през втората половина на 19 век. От друга страна, нито КГБ, нито Щази, Секюритате или българската ДС бяха в състояние да запазят системите, които ревностно и брутално защитаваха. Да не говорим за това, че при определени обстоятелства те самите могат да атакуват системата. Такъв беше случаят със Секюритате, която „оглави” румънската революция, залови и екзекутира Чаушеску. Империите от всички времена и техните елити се сриват не от външни фактори, а от вътрешни противоречия и проблеми, произтичащи от самата система. Системи за сигурност, насочени към външни фактори, са безсмислени. Дигиталният контрол над обществото може да повлияе върху начина, по който самата система ще се срине, но не и да осигури съществуването й.

Приблизително същото може да се каже относно пропагандата и манипулацията на масовото съзнание. В краткосрочен план те имат позитивен за системата ефект, в дългосрочен план действат разрушително, защото масовото съзнание в един момент осъзнава това въздействие. Примери за това са пропагандните машини на фашизма и комунизма.

Интеграцията и мултикултурализмът са друга илюзия. Това е един отчаян опит обществото да се натика в предварително замислена схема, целяща постигането на новия световен ред. Мултикултурализъм предполага съвместно съществуване на различни култури, приемащи либералните ценности на западната цивилизация и интегрирането им към западното общество. Всъщност „мултикултурализъм и интеграция” означава преход към монокултурно общество, приело прокламираните евроатлантически ценности. Една от съществените особености на биологичната еволюция е разнообразието на видовете, което е предпоставка за самото развитие. Свеждането на културното разнообразие на човечеството до приемането на евроатлантическите либерални ценности на западното общество е недоразумение (ако е недостатъчно осмислено) или грешка (ако е добре пресметнат ход по пътя към установяването на нов световен ред). Досегашната практика го доказва. Второ и трето поколение на определени културални общности не се интегрират, а запазват своята идентичност.

Днес съществуват множество тайни общества и ордени  – масони, илюминати, тамплиери, розенкройцери, череп и кости, опус деи (божието дело) и много други, които имат собствени идеи за развитие и контрол над обществото. Тайните общества наподобяват религиозните секти. Те могат да имат известно влияние върху обществото, защото включват в себе си влиятелни личности, но като субективен фактор, подобно на политическите партии, те не могат да определят развитието му в дългосрочен план. Поради принципната си затвореност, те не могат да достигнат до критическа маса от членове, за да окажат влияние на общественото съзнание. По тази причина тези общества  не представляват особен интерес от геополитическа гледна точка.

Когато стане въпрос за световен ред, „Световна революция” или „Хилядолетен райх”, винаги се намира идеолог, който да „доразвие” някаква философска концепция. В случая с Новия световен ред това е Джордж Сорос. Той „доразвива” философската концепция на Х. Бергсон и К. Попер за Отвореното общество, модифицирайки я за нуждите на този ред и провъзгласявайки „вечен мир и просперитет за всички”. Впрочем, между „финансови” и „философски” спекулации има огромна разлика. Невероятно е един философ да спекулира на борсата,  както и финансист да направи принос във философията. Е, такава е поне формалната логика. Истината може да се установи само от времето, но ако се съди от предходните два експеримента, цената, която трябва да плати човечеството за това, е твърде висока.

За налагането на своята хегемония по света властовият елит има нужда от идеолози и стратези. През последните десетилетия като такива се очертават Збигнев Бжежински, Джозеф Най, Джийн Шарп, Стивън Ман и др. По този начин геополитиката на „голямата шахматна дъска” се обогати с теории и концепции като: „сблъсък на цивилизациите”, „краят на историята”, „меката власт”, „непреките действия”, „цветните революции”, „контролираният хаос” или теория за „контролираната нестабилност”; психологическа, информационна, хибридната война и други подобни. Без да навлизаме в подробности (защото те са  широко дискутирани и пропагандирани днес), ще отбележим, че тези концепции и теории имат един общ и много съществен недостатък. Те разглеждат и анализират видимите  на повърхността политически събития и игнорират принципите и механизмите, които определят обективния ход на събитията. Те се концентрират върху „пяната на повърхността”, като санкции, тероризъм, локални конфликти и „контролирана нестабилност” и тотално игнорират подводните течения, генерирани от законите на общественото развитие. Те не разглеждат обществото като система, която се управлява не само отвън, но има и свои собствени закони на развитие. С други думи, тези теории изхождат от предпоставката, че човешкият разум може да създаде структурен модел на обществото и то да бъде контролирано от властовия елит. По тази причина те са едностранни, повърхностни и водещи до самозаблуда. Тези идеи са и много опасни, защото те тласкат човечеството към конфронтация.

Социално-инженерните проекти от 20 век, бележещи края на идеологиите, убедително показват, че субективният фактор не може да разработи подобен геополитически модел, управляван единствено от човешкия разум и защитаващ групови интереси. Развитието на обществото се определя двустранно от обективни и субективни фактори. Задачата на субективния фактор е да изучи обективните закони и да определи спецификата и лимита на своите възможности и действия. За тази цел той следва да изучи принципите и законите в организацията на свръхсложните системи, създадени от природата, и да ги приложи в организацията на обществото. Това е и смисълът на един нов поглед върху обществото и една нова Новата парадигма за неговата организация.

За да се разбере преходът от капитализъм към пост-капиталистическо устройство на света в цялата му дълбочина и противоречивост, той трябва да се разгледа едновременно от две гледни точки – философска и геополитическа. Първата отразява фактора „развитие”, втората – фактора „политическо позициониране”.

От философска гледна точка се открояват две ярко контрастиращи тенденции в развитието на обществото – 1. експоненциално развитие на науката и технологиите, което удвоява познанието на всеки 4-5 години и променя света до неузнаваемост. Променящият се свят предполага структурни промени и поражда социалното самосъзнание, което следва да ги реализира.  2. поява на глобални проблеми, генерирани от действащия модел на финансовия капитализъм и произтичащи от упадъка на морала в резултат от функционирането на този модел. Следователно от философска гледна точка основното противоречие на прехода от капитализъм към пост-капиталистическо устройство на света е между разума, който твори обществото, и моралните ценности, които произтичат от системата и определят неговия интегритет и посоката му на развитие.

Геополитичеката реалност днес се определя от погрешната и много опасна теория за контролираната нестабилност от позицията на силата. Това поляризира света и го позиционира, формирайки няколко полюса. От тази гледна точка се очертават три възможни сценария за прехода от финансов капитализъм към пост-капиталистическо или колаборативно общество, каквото и да означава това – две „силови” и една „мека”. Те не са уникални, защото обективният фактор няма разум, той налага промените си „сляпо” и „безмилостно”, следвайки собствените си закони на развитие. В исторически план се наблюдават само няколко подобни прехода. Тяхната неизбежност се определя от обективния фактор, а субективният фактор, представен от управляващите елити (патриции, феодални аристократи, нацистки гаулайтери и комунистическа номенклатура), избира само начина за самоунищожаването си. Тези сценарии са познати от историята и предлагат обилен материал за размисъл.

Първият сценарий се отнася до многополюсния модел на света и допуска сблъсък между полюсите. По този сценарий е протекла Първата световна война, когато тогавашните „полюси”, представени от четири световни империи и множество по-малки монархии, се сблъскват в стремежа си да наложат своя императив на световната сцена. Резултатът е известен – световните империи изчезват от картата на света, съпроводени от дузина по-малки монархии, заедно с управляващите ги елити.

Вторият сценарий предполага водещата сила в света да провокира конфликт, който да прерасне в световен и силово да се наложи като глобален фактор. По този сценарий е протекла Втората световна война. Последиците за човечеството и за нацисткия елит също са добре известни.

Третият сценарий е „мек”. Той предполага доброволен отказ от властта в името на собственото оцеляване на управляващите елити. В миналото това се е случвало, когато по-слаб владетел е приемал да стане васал на по-силен владетел. За да запази част от имуществото и живота си, той се е отказвал от властта. В по-ново време такъв е случаят с Британската монархия, която се запазва като символ на държавата, но е лишена от политическа власт. Подобна е ситуацията и с комунистическата номенклатура, която предаде политическата власт с надежда да запази икономическото си влияние. Този сценарий предполага ясно осъзнаване на собствената обреченост и приемане на компромисно решение.

Уолстрийт

Към момента няма никакви индикации, че властовият елит осъзнава своята историческа обреченост и неизбежността на своята гибел. Нещо повече, той става все по-арогантен и агресивен в своята увереност, размита отговорност и чувство за ненаказуемост. По тази причина третият сценарий засега е най-малко вероятен. Вторият сценарий също е под въпрос, защото САЩ губят завоюваните позиции на световен лидер, а очертаващите се нови такива поне засега не демонстрират амбиции за световно господство. Най-вероятният сценарий към момента е сблъсъкът между полюсите. Много съществено обаче е да се разбере, че независимо от избрания сценарий, крайният резултат остава един и същ – смяна на сегашния модел и на властовия елит и преход към нов модел, съответстващ на нивото на социалното развитие и нова форма за управление. Това е така, защото преходът се определя от обективните закони на развитието на обществото и аспирациите на управляващия елит са без значение. Що се отнася до цената, която човечеството следва да заплати за безумието на своите елити, избрали един или друг сценарий – както е видно от историята,  тя варира в широки граници.

Голямата грешка на геополитиците и техните стратези е, че в анализите си те се ограничават само в „позиционния” аспект и не отчитат основното противоречие на предстоящия преход – между разума, който твори обществото и моралните ценности, които определят посоката му на развитие. Те се опитват да решат едно интегрално уравнение с много променливи по метода на простото тройно правило, като  свеждат променливите до отношения между  няколко пропорции. Те сляпо вярват в своята идеология, която не е нищо повече от един мит, и всячески се стремят да наложат този мит на света ката цяло. Това е същата грешка, допусната от предходните елити, станали жертва на Първата и Втората световна война, в резултат на стремежа си да наложат на света собствените си илюзии.

При наличието на атомен арсенал, който е в състояние да унищожи живота на планетата 20 пъти и при ясно очертана екологична катастрофа, е наивно да се приемат сериозно водещите геополитически теории, проповядващи конфронтация и опростяващи геополитическата реалност до интелектуалното ниво на политиците. Всъщност най-достойното решение за разума е „мекият” сценарий. Той е най-достойният ход и за управляващите елити, стига те да осъзнаят историческата преходност на своите илюзии и да решат да вземат курс на „перестройка”. В този случай метастазите на рака, причинен от финансовия капитализъм и проникнали във всички сфери на обществото, могат внимателно и методично да се отстранят, без поражения за самия организъм.

Обобщавайки две гледни точки, може да се заключи, че изборът на сценарий се определя от взаимодействието на два фактора – бързото развитие на общественото самосъзнание в резултат от нарастващото познание и упадъкът на моралните ценности, последица от съществуващата форма за управление на обществото. Моралът е „имунната система” на обществото, запазваща неговия интегритет, и ако този интегритет се срине, може да загине самото общество. Ако общественото самосъзнание достигне до ниво да промени ценностната ориентация на обществото, т.е. да „излекува имунната му система”, а властовият елит осъзнае собствената си преходност и приеме „мекия” сценарий, то преходът може да се осъществи само с леки сътресения.

Ако обаче общественото самосъзнание не успее да постигне това ниво на развитие и преходът се осъществи по един от „силовите” сценарии, то деградацията на морала ще се задълбочи и ще стартира някои от глобалните проблеми, а последиците за човечеството ще бъдат опустошителни, без значение дали това е атомна или екологична катастрофа. Това би означавало, че разумът, способен да проникне в глъбините на Вселената,  да разбие атома и да създаде изкуствен аналог, е несъвместим със законите на еволюцията и следва да угасне. Това би означавало, че деградацията на морала, изразяваща се в алчност, егоизъм, лицемерие и властолюбие, е по-мощен фактор от разума и може да го унищожи.

The post Финансовият капитализъм – илюзиите и реалността appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

„Знаеш, че надеждата е грешка.
Ако не можеш да поправиш счупеното,
ще полудееш.“

Лудият Макс*

В чест на 24 май (денят на българската писменост, духовност и култура) един от артефактите в историческата ни памет и в националната ни идентичност, романът „Под игото“, беше осквернен – за да се докаже нагледно на публиката колко лошо нещо е актът на оскверняването. Това е като да извършиш брутално престъпление, за да покажеш колко лошо е да се извършват престъпления. Само изключително болен мозък може да изобрети подобна обществено насочена „педагогика“ с цел превъзпитаване на шльокавото народонаселение, обитаващо нашите земи. Гениите от издателство „Жанет 45“ вързаха „Под игото“ като труп за колесница и я подкараха из всички медии, през цялата виртуална реалност, а ние трябваше да аплодираме опозоряването на тялото на нашата национална светиня.

Романът на Иван Вазов беше обезобразен публично, като беше преведен с компютърен алгоритъм на езика „маймуница“. Но не просто „преведен“ и ошльокан, а като капак на всичко това –  отпечатан в книжно тяло и пуснат по книжарниците. За маймуните – маймуница.

Това малоумие беше презентирано с подобаващ възторг дори в студиото на „националната“ БНТ в предаването „Денят започва с култура“. Култура?! Най-некултурният възможен акт – оскверняването на първия български роман, беше представен като едно толкова очарователно и нестандартно литературно събитие! Адски оригинално и направо „cool”!

Тук спирам за около пет минути, за да не напиша това, което ми идва да напиша. Само ще си го помисля. Все пак е 24 май. Трябва да бъдем културни, нали?

…………………………………………………………………………………………!!!
…………………………………………………………………………!
……………………………………………………………………………………!!!…

Можете да прочетете моето многоточие наум или на глас. Знам, че и на вас ви идва да изкрещите същото. Прави сте. И ще им е малко.

Само че знаете ли, дори и да го извикаме на глас, на тях не им пука. Те просто се забавляват и дори не осъзнават „свещената си простота“. Свещена простота ли казах? Грешка. Имах предвид простотия. Защото всъщност думички като „свещен“ и „простота“ за тях отдавна не съществуват. Нито пък познават понятията, стоящи зад тези думички. Може би на следващия 24 май ще пренапишат на шльокавица и стихотворението на Вазов – онова, дето започваше със стиха „Език свещен на моите деди“. Помните ли го?

Разбирам. Вече е трудно да се помни. Все по-трудно става. Затова ето го вдясно – с носовките и ятовите гласни, както е публикувано за първи път в 1883-та. Помненето, особено историческото, не се котира нито в Европа, нито в Америка – а ние нали ги следваме като пътеводна светлина. Ето например, според новия холивудски боклук за крал Артур, въртящ се отскоро по кината и режисиран не от кого да е, а от британския режисьор Гай Ричи, та според този филм сред рицарите на Кръглата маса е имало негър, китаец-каратист и сарацин. Един вид, в Британия през 5-6 век е било пълно с негри, азиатци и араби, имащи високо обществено положение в двора на крал Артур. Не, не просто  високо обществено положение, те са били рицари, видиш ли. Мъже на честта. Толкова толерантно и в такъв невероятен синхрон с актуалните евроатлантически ценности! Майната й на историята!

Ей това се случва в Обединеното Кралство, какво остава за някаква си кирилица в някаква си затънтена балканска територия, населена със затъпели аборигени. Европейците затъпяха и оглупяха, какво остава за нас, живеещите в дълбоката глуха провинция на нашия либерален континент.

Подмяната тече с пълна сила. Подмяна на историята, подмяна на цялата европейска цивилизация. Не само на духовно, а и на чисто физическо ниво. Арабските „рицари“ буквално избиват децата на европейците пред очите им, а те като слабоумни зомбита повтарят „Не ни е страх! Ние сме солидарни! Ние сме съпричастни! Те няма да ни разединят!“ За съжаление, Манчестър е поредният, но не и последният пример на този водевил за умствено недоразвити хора. Сега из цяла Европа ще палят свещи за убитите деца, както беше за децата от Батаклан и Ница, но ще продължават с дебилско усърдие да интегрират своите рицари-главорези. А нашите маймуни – те просто гледат да не останат по-назад в световния евроатлантически цирк.

Наскоро в служебна кореспонденция с един от авторите на Мемория, му написах като послепис: „Все по-малко оставаме. Тази Система е огромна ламя, която поглъща съзнанията и те се предават без съпротива.“ В отговора си той също ми отговори с послепис: „Искам да уточня, че „не оставаме все по-малко”, а тепърва ще се множим. Да не забравяме, че християнството е започнало с 12 „донкихотовци“, които са повярвали, че вярата, надеждата и любовта са по-важни от всичко останало, а Ренесансът е иницииран от десетина художници, скулптори и архитекти, опитали се да възродят идеалите на Античния свят. Ние сме в началото на духовна революция, която следва да наложи общественото самосъзнание като фактор в бъдещото развитие на обществото.“

Моля се да е прав. Защото все по-често в главата ми звучат думите от друг един филм, който цитирах по-горе като мото: „Знаеш, че надеждата е грешка. Ако не можеш да поправиш счупеното, ще полудееш.“ Малцина от нас разбират дълбокия смисъл на тези думи, защото мнозина от нас полудяха.

„Лудите, лудите – те да са живи!“ – би ми извикал Дядо Вазов, ако беше жив днес. И за да може да стигне този отговор до мен и до вас, ни го завеща като крилата фраза в своя роман. Същият роман, с който днес няколко болни, зомбирани съзнания се подиграха.

Още сме под игото. Дълго се оказа игото в душите ни. Затова и до днес романът на Вазов си остана най-четената българска книга. Колкото и да се срамуват от този факт модерните, умните и красивите. Може би защото все забравяхме подзаглавието му – „Из живота на българите в Предвечерието на Освобождението“.

Да, оказа се Предвечерие. Още тогава, преди повече от век, пред нас е била вечерта, а след нея – и Нощта. Току виж, някога в бъдещето, вземе, че се зазори. Намирате, че съм твърде песимистична?! Ами преди да напиша финала на това есе, моята племенница (в трети клас) ми разказа как е минал вчера (23 май) следобедът й в училище – в занималнята. Имали за домашна работа да научат наизуст Химна на Кирил и Методий. Все пак, в занималнята се очаква да правят това – да си пишат и учат домашните. Само че другите момиченца пуснали до дупка чалга-клипове на компютъра и почнали да си правят селфита, танцувайки и експериментирайки разни муцки пред телефоните си. Племенницата ми не слуша чалга и отишла да учи „Върви, народе възродени!“ до тоалетната, но оттам други момиченца я изгонили, защото „това си била тяхна територия“ и си имали друга работа там. Върнала се в занималнята и помолила учителката да спре чалгата и тя обещала да го направи след 5 минути. Минали много повече от 5 минути, но шльокавата „музика“ продължила да дъни на макс, докато малките кифли се наснимат и натанцуват, правейки муцки пред телефоните си. Това се случва в елитно столично училище, в центъра на София. Помислих си, че тези деца наистина ще прочетат по-бързо „Под игото“ на маймуница, отколкото на кирилица. И току виж дори им стане забавно.

Ето това е Предвечерието на 24 май в България, 2017 година.

И все пак, поздравявам с празника малкото от вас, за които този ден все още има някакъв смисъл. Честит 24 май! Не бива да се заблуждаваме. Предстои ни много работа. И никога няма да е сигурно кога и дали ще се зазори. Но всички, които имаме силите да не полудеем, докато поправяме счупеното, трябва да останем на Пътя.

Пътят на Паметта, който единствен води към Бъдещето.

П.С. Днес, 24 май, е и вторият рожден ден на Мемория. Благодаря на всички, които ни подкрепяха дотук! Пожелавам си да ни има и в бъдеще в името на копнежа ни към истината. Ние продължаваме напред, въпреки трудностите, и дано това „напред“ да е заедно с вас!

The post Маймуница за маймуните, или в Предвечерието appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

По маршрута Бургас-Джеда за доставка на българско оръжие за сирийските джихадисти се появи още един датски товарен кораб – Hanne Danica. На 23 май той премина Босфора на път за Близкия Изток.

Доставката на българско оръжие за Саудитска Арабия, след което то попада в ръцете на „умерената опозиция“ Сирия, се е удвоила. По маршрута Бургас-Джеда вече се движат два кораба на датската компания Х.Folmer & Co.

EADaily вече писа подробно както за товарния кораб Marianne Danica, така и за доставката на българско оръжие. На 20 май товарният кораб с вместимост от 1.4 хиляди тона за пореден път беше разтоварен в саудитскoото пристанище Джеда и сега се насочва към Суецкия канал. На пристанище Бургас той беше на 5 май. Следователно, доставката на оръжие от България за Саудитска Арабия отнема две седмици. (На снимката – Marianne Danica доставя поредната партида оръжия в Джеда и се връща обратно в Бургас през египетския Порт Саид. Снимка: marinetraffic.com)

В същото време друг датски кораб, Hanne Danica, се движи в обратната посока. По данни на специализирания сайт Marinetraffic рано сутринта във вторник, 23 май, той е преминал Босфора и е влязъл в Мраморно море.

Датският товарен кораб с българско оръжие на борда е влязъл на 23 май в Мраморно море. Снимка: marinetraffic.com.

Турските блогъри Юрюк Ишик и Алпер Белер, които са специализирани в проследяването на кораби, успяха да заснемат товарния кораб при преминаването му през Истанбул и публикуваха снимки в Twitter.

Hanne Danica се отправя към Джеда през Истанбул. Снимка: twitter.com

Вече няма никакво съмнение какво превозват датските кораби. По-рано те доставяха товари предимно в закрити контейнери и да се определи тяхното съдържание беше възможно чрез декларациите за класа товари, Hazard А, което предполага превоз на взривоопасна продукция, като например ракети Град. Освен това, Marianne Danica вече попадна в скандали с доставки на оръжие за Близкия изток. Например в Египет. И клиент беше същата американска компания Chemring. Сега тя е официален купувач на нестандартно за НАТО въоръжение, което, според американската правителствена програма, се доставя на съюзниците в Близкия изток, в това число Йемен и Сирия. В България Chemring е един от основните клиенти на Вазовски машиностроителни заводи (ВМЗ), които произвеждат от патрони за пистолети и автомати до ръчни противотанкови гранатомети и ракети Град. Боеприпаси, произведени във ВМЗ, многократно са засичани не само в ръцете на джихадисти от „умерената опозиция“, но и в сирийската Ал Кайда и Ислямска държава. За последния случай EaDaily писа наскоро тук.

Противотанковата граната за РПГ-7 на сайта на ВМЗ и в ръцете на джихадист от „Ислямска държава“ са идентични

В случая с  Hanne Danica, на борда на кораба могат да се видят с невъоръжено око дори два бронетранспортьора. Това е първият случай, когато по маршрута Бургас-Джеда е фиксирана тежка бойна техника.

БТР на борда на товарен кораб, плаващ за Саудитска Арабия. Снимка: twitter.com

Както предлага блогърът Алпер Белер, един от БТР-ите е OT-64 Skot, който Чехия и Полша пуснаха още през 60-те години. В коментарите към съобщението потребители на Twitter пишат, че тази техника се доставя от Румъния. Въпреки това, не беше възможно да се открие БТР OT-64 на сайтовете на румънските производители. Другояче стоят нещата в Чехия. Този модел БТР в момента се произвежда от Tatra Defence Industrial ltd. 12-тонния 8-колесни бронетранспортьор развива максимална скорост при стрелба до 95 км/ч на сушата и до 9 км/ч – във вода. Той разполага с тежки картечници и в него, освен екипажа, могат да се съберат още 18 души в пълна екипировка.

На борда на товарния кораб се намира БТР OT-64, най-вероятно, чешко производство. Снимка: twitter.com

Втората единица тежка бойна техника на борда на Hanne Danica също е БТР, но без кула.

Вторият БТР на борда на датския товарен кораб. Снимка: twitter.com.

Сега Hanne Danica е посочила маршрута от Бургас до египетския Порт Саид. По него се движат и останалите кораби на датската компания H. Folmer & Co., когато транспортират оръжия за Саудитска Арабия. Крайната точка за доставка на товара се посочва едва след като влязат в Суецкия канал.

Датският товарен кораб се движи към египетския Порт Саид, който е само транзитна точка по пътя към Джеда. Снимка: marinetraffic.com.

За увеличените доставките на оръжие за сирийските джихадисти може да се съди и по увеличеното финансиране за американската правителствена програма, която предоставя на съюзниците на САЩ оръжие, което не е по стандартите на НАТО. Така, в края на януари т.г. американската компания Orbital ATK, която също е основен клиент на българския ВМЗ, обяви нова поръчка за 50 млн.долара. В същото време, както беше посочено на официалния сайт на компанията, през последната година тя е получила поръчки от правителството на САЩ, в рамките на държавната програма, за над 200 милиона долара.

На какво може да се дължи увеличената доставка на оръжие за „умерената опозиция“ Сирия? Вариантите са няколко. Военният експерт Юрий Лямин предполага, че усиленото въоръжаване на „умерената опозиция“ е заради предполагаемото настъпление на подкрепяните от САЩ и Саудитска Арабия военни групировки от южната част на Сирия през пустинята на североизток към градовете Абу Камал и Дейр ез-Зор. „Съдейки по последните събития, на изток и югоизток в Сирия, на фона на отслабването на Ислямска държава,  назрява битка за контрол върху пустинната граница с  Ирак между правителствените сили и въоръжените опозиционни бойци“, заявява експертът на EADaily.

По-рано ви съобщихме, че САЩ съсредоточават по южната граница на Сирия бронетехника, а американски инструктори започнаха обучение на една от фракциите на „Свободната сирийска армия“ (FSA) в югоизточната част на страната.

Американски военни обучават нови джихадисти как да използват противотанкови ракетни комплекси. Снимка: facebook.com

Сред бунтовниците ясно се различават американските инструктори. Снимка: facebook.com.

Както Юрий Лямин разказа тогава, връщането на контрола над пътищата в Ирак за Дамаск е една от най-важните стратегически цели в хода на собственото му настъпление срещу Ислямска държава, тъй като това ще позволи възстановяването на сухопътния маршрут за доставки от Иран и Ирак. „Сега трансферът на оръжия, боеприпаси и шиитски доброволци от Иран и Ирак е само по въздух и възстановяването на маршрута по суша ще разшири транспортните възможности. Освен това, в случай на възстановяване на контрола над пътищата, сирийското правителство ще може да получава по тях гориво и други необходими стоки. Като цяло, възстановяването на този контрол ще подобри положението на Дамаск, които САЩ не желаят „, обобщи Юрий Лямин.

Ситуацията в югоизточната част на Сирия, където се пресичат интересите на Дамаск и на САЩ и контролираните от тях бунтовници. Снимка: twitter.com.

В потвърждение на думите на експерта може да послужи въздушният удар от коалиционните сили по доброволни формирования на Дамаск, които се бяха насочили към пустинната местност близо до Ал-Танф, провинция Хомс. Там в момента са разположени основните сили на американските военни и обучаваните от тях бунтовници. В социалните мрежи се появават достатъчно доказателства за това, че американците и групировката Мугхавейр Ал -Тавра вече водят активна борба срещу Ислямска държава на границата с Ирак и Йордания. Самите бунтовници публикуват снимки с американските военни, които участват в битката срещу екстремистите и патрулират в региона (на снимката – Американски военни водят битка с Ислямска държава в южна Сирия. Скрийншот от видео в twitter.com)

Превод: Memoia de futuro

Източник: EADaily

The post Доставката на българско оръжие за джихадистите в Сирия се удвоява appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

„Римляните по време на упадъка“, худ. Тома Кутюр (1847)

Тогава изглежда вероятно, рекох аз,
че тиранията се установява не от някакво друго устройство,
а от демокрацията;
и по-точно, мисля аз, от твърде крайната свобода
се поражда твърде голямо и твърде жестоко робство.

Платон, „Държавата”

На финалната права от съществуването си западноевропейското общество е заето с много и наболели проблеми от социално, биологично и джендърно естество. Озверели феминистки правят всичко по силите си, за да може виртуалът и реалът да станат „безопасни места“ (safe spaces) и никой да не е задължаван да слуша неща, които биха могли да го обидят; както и да се борят с мракобесието на патриархалния модел, наложен от бялата християнска цивилизация. Последният – бидейки единственото, противостоящо на нашествениците, които претопяват европейското и американското население. Нещо, което би стреснало „обикновената“ жена, имаща чувство за дълг и принадлежност към рода, общността, народа, вярата и страната си – все остарели архетипове за модерната, освободена западна дама, чийто живот е модел на Секса и Града и на всичко, написано в Cosmo „библията“.

Неслучайно 21 век е ерата на автоимунните заболявания – тези, които се „отключват“ ненадейно и прогресивно унищожават тялото отвътре. Разбира се, човешката глупост, изразяваща се в сляпа вяра във фармацевтичната индустрия и нейните химикали и методи, не помага с нищо, но и на никого не му идва дори наум да се замисли какво е общото между болести като рак, СПИН, алцхаймер, множествена склероза, аутизъм, диабет, псориазис, тиреоидит на Хашимото, астма, витилиго и още твърде много, за да бъдат изброени. Или по-скоро, на никого не му хрумва колко и кому е толкова удобно най-големите бичове на 21 век да са автоимунни, или с други думи – идващи отвътре състояния, при които организмът се (само)унищожава. Което ни води до социалния компонент на статията, а именно – феминизмът. Ако е налице работещ модел, който разкапва обществото отвътре, то не са необходими никакви допълнителни действия, за да се подпомогне неговото разлагане. В този случай прииждащите нашественици са просто хиените, които се хранят от разлагащия се труп на западното общество, чийто убийци бяха (са) собствените му жени.

На пръв прочит това звучи грозно и незаслужено, но за съжаление е напълно оправдано. Разбира се, това не означава, че мъжете не допринасят активно за разпада на обществото, но тяхната роля стана активна впоследствие, след като бяха пуснати в действие механизмите, които дадоха начален тласък на жените да се чувстват ощетени, неоценени, дискриминирани, насилвани и принуждавани да изпълняват социална роля, каквато никога не са искали – всичко това, което на практика е невярно. А че е невярно, сочат елементарни статистически данни и резултати от допитвания, при които все повече жени сега (отколкото когато и да било) заявяват или посочват, че биха избрали семейство и деца пред кариера.

Това е един факт, който всички феминистки НПО-та не могат да скрият и се опитват да обяснят с всевъзможни измислени аргументи, като например „липса на самочувствие“ или „увереност“ у нежния пол, които им пречат да са толкова агресивни, колкото са мъжете в професионален план. Разбира се, това е чисто и просто една лъжа, защото самите феминистки обожават да използват противоречащи си аргументи според ситуацията: в даден момент жените са равни на мъжете и заслужават същото отношение и жестове (като отваряне на врата, плащане на сметка, подаряване на цветя и прочее са посегателство върху свободата и правата им), както и актове на микро агресия (microaggression), защото „утвърждават джендърните стреотипи“; в други случаи се набляга на „природната чувствителност“ и „липса на увереност“ на слабия пол, които предполагат преференциално отношение… за сметка на мъжете, разбира се. Но да се очаква логика от „толерантния“ лагер на озверелите жрици на западния разпад, граничи с народното чакане на писмо от умрял, така че нека просто разгледаме причините този modus operandi да дава толкова добри резултати.

Ако женската сексуалност не е социално регулирана, то неизбежно се стига до разлагане на обществото и изчезването на дадена цивилизация. Жените инстинктивно се стремят към така наречените алфа-мъжкари. Но е нелогично, дори от чисто биологична гледна точка, да се допусне, че за всяка жена има съответен алфа-мъжкар (или по-честното и обидно: че не всяка жена заслужава алфа-мъжкар). Дори в природата има строга йерархия и предводителят на прайда/глутницата избира най-привлекателната откъм генетични заложби и физически данни самка, с която да продължи потомството, за да има то най-добри шансове за оцеляване. В човешкото общество дълги години жените и мъжете са се събирали с цел продължаване на рода, обработване на земята, запазване на вярата, културата, традициите, народността и родовите ценности. При това положение самотниците са били в пъти по-малко, отколкото сега, защото след сватосването на най-личните девойки и момци, останалите се задомявали според възможностите си.

Но сега, когато жените избират единствено на база външност, привличане, пари и положение мъжете до себе си, се наблюдава рекорден брой на млади мъже, неспособни да задържат вниманието на нежния пол, без да има сериозна причина за този феномен (т.е. мъжете са напълно „нормални“ от гледна точка на биология, интелект и социално положение, но не са „атрактивни“ откъм поведение и желание за вписване в модерните парадигми). Резултатът са стотици и хиляди отхвърлени, използвани и фрустрирани мъже. Никоя жена не иска бета-мъжкар и, като цяло, почти всички жени са съгласни да са в отворени връзки с някой алфа-мъжкар с нагласата, че във всеки един момент той може да избере тях като единствена партньорка. Мъжете може и да са склонни към необвързващи връзки, но когато решат, че е време да създадат дом и семейство, те много по-внимателно избират потенциалната майка на децата си, докато случаите на жени, раждащи деца от женени мъже или донори, нарастват, което само показва, че за една жена е по-привлекателно да роди дете от обвързан алфа-мъжкар или атрактивен донор и да го отгледа като самотна майка, но не и да намали критериите си спрямо реалността.

Предходно описаният поведенчески модел е свързан с правилото 80/20 или Закон на Парето, който постановява, че долните 80% от хората в обществото имат интерес (сексуален, интелектуален, социален, материален) към горните 20%, които държат по-добрите ресурси (в това число спадат и личностните им качества и физически данни).

На чисто биологично и поведенческо ниво жените не са толкова обвързани с родовите, националните, цивилизационните или расовите си норми и задължения (поради липса на по-добра дума). Като биологични създания, жените чисто и просто се стремят към мъжете с най-добър набор от физически, поведенчески и социални компоненти, които биха могли да ги подсигурят, защитават и дарят със здраво потомство. Експериментът на политическо и социално освобождение започна с финансираното от Рокфелер Движение на суфражетките в края на 19 век. И понастоящем стигна до откровени извращения, като кампанията за Освобождаване на зърното (Free the Nipple); Движението за телесен позитивизъм (Body positivism movement), което променя критериите за хармония и красота, за да могат разплути, болни и безформени феминистки да се чувстват „добре в кожата си“; протестните Курвенски маршове /Маршове на уличниците (SlutWalk), според които, както и да е облечена една жена, това не означава, че си „търси внимание“, и разбира се, движението #ShoutYourStatus, започнато от феминистката Ела Доусън, което призовава жените да се гордеят със сексуално предаваните си болести и многото си партньори.

Марш на уличниците в Чикаго, 3 септември 2013

Проблемът с подобни „социални движения“, както обикновено, е свързан с размиването на границите на редно и нередно, при което общата маса жени, вследствие на криворазбрана стадна солидарност, започва инстинктивно да се идентифицира със смелите си модели, които са постоянно цитирани и превъзнасяни в публичното пространство. Това, от своя страна, води до погрешното заключение, че щом им се дава трибуна, то е логично казаното от тях да е истинно и ценно за обществото като такова. Разбира се, всеки нормален човек може да прозре абсурдността на това да се пропагандират вредни за здравето (и психиката) поведения, насърчаващи млади хора да се „хвалят“ с прихванатите си полово-предавани болести като „социални движения за освобождение“. По този начин се получават безумни ситуации, в които жените са насъсквани срещу белия патриархат, който „потиска свободното им изразяване“ и „омаловажава ценността им като личности“ и се пропускат удобно действителни проблеми, като стотиците изнасилени, трафикирани, дрогирани, малтретирани бели жени от мюсюлмански мъже. При над 100 регистрирани случая седмично на женско обрязване в Англия е интересно настървението, с което всички феминистки дъвчат до болка изтърканите теми за „бялата хетеросексуална привилегия“ на мъжете – тази, която всъщност липсва. Защото феминизмът не цели равенство между половете, каквото има, а борба за надмощие, засрамване и издевателство над мъжете от страна на западните жени.

Между другото, е изключително интересно настървението, с което феминистките се борят „за правата“ на всички ЛГБТ, транс и прочее сексуални девианти и тяхното „признаване“, за сметка на бинарната джендърна парадигма,  докато самите те утвърждават недвусмислено, „борейки се с мъжете“, че на практика има само два пола. Но логиката не е силната им страна.

По отношение на основното обвинение от страна на феминистките спрямо западните мъже – за налична „бяла хетеросексуална мъжка привилегия“, статистиката също не е на тяхна страна, за съжаление, защото:

– 100,000 до 140,000 мъже стават жертви на изнасилване годишно само в затворите на САЩ (въпреки че според законодателствата на всички страни само жена може да бъде изнасилена, а „насилственото проникване в мъж“ е класифицирано като блудство, което е по-маломерно престъпление)
– Над 50% от жертвите на домашно насилие са мъже само в Америка и Канада, но за тях не съществуват защитни програми, субсидирани кампании, безплатни юридически консултации или временни жилища за настаняване
– 80% от самоубийците в Америка са мъже, а във Великобритания статистиката на мъжете самоубийци спрямо жените е 3 към 1
– 92% от работниците, пострадали при работни инциденти, са мъже
– 97% от загиналите войници и друг военен персонал са мъже
– 77% от жертвите на убийство са мъже
– Мъжете много рядко получават попечителство над децата си при развод/раздяла
– Мъжете получават почти двойно по-тежки (продължителни) присъди от жените за едно и също престъпление
– Мъжете трябва да „доказват“ преживяно насилие – вербално, емоционално, психологическо, физическо, сексуално – докато жените получават подкрепата и доверието на обществото и съда автоматично
– Мъжете са наемани по-рядко на правителствени и военни позиции, дори и да имат по-добри квалификации спрямо жени, кандидастващи за същите, за да се „запълни квотата“ на определен брой жени в същите тези институции
– Мъжете имат 75% по-малък шанс да влязат в университет само в Англия
– Мъжете са наемани по-рядко на позиции, които са свързани с ежедневни социални дейности (работа с клиенти, PR и т.н.)
– Митът за разликата в заплащането за мъже и жени на сходни позиции беше напълно развенчан

Мъжете са изнасилвани, емоционално и психологически манипулирани и тормозени, нарочвани за агресори във всяка ситуация по презумпция, държани до неоправдано високи социални стандарти и същевременно изнудвани сексуално и гледани като обекти, също както и жените. Неслучайно един от най-новите методи за изнудване и особено доходоносен бизнес, който доведе до скок в броя на самоубийствата сред мъжете, са организирани престъпни групи, наемащи млади жени, които прелъстяват и записват млади мъже по скайп, за да ги изнудват после с кадрите. Разбира се, това не омаловажава проблема с revenge porn, който създава големи проблеми за жените, но отново по отношение на мъжката страна на наболял въпрос феминистките мълчат.

Причината феминизмът да е толкова популярен като социално движение и норма на поведение е тази, че той насърчава вредните и (за съжаление) вродени привички у всеки един човек (без значение от пол, социална класа, възраст, националност и сексуална ориентация), както и склонността му/й към (само)изтъкване, егоизъм и желание за получаване на привилегии без необходимост от полагане на каквито и да е усилия. С други думи – моделът на работа на феминизма е същият като този, който превърна негрите в „потиснато“ малцинство, комуто цялата бяла цивилизация е длъжна заради „престъплението на робството“, както и това на хомосексуалистите, които „са дискриминирани“ заради нетрадиционната си сексуална ориентация и, разбира се, Балканският феномен с циганите, чиито права са консумирани единствено чрез българския и румънски данъкоплатец.

Общото между всички тези социални туморни образувания е това, че малцинствата (за момента) получават правата си единствено за сметка на мнозинството. Всички имат задължения по презумпция в едно общество, но когато дадена група получи статут на онеправдана и целенасочено потискана, то тази група получава върволица от привилегии, които стават все по-абсурдни с времето. Стига се до там, че лагерът на феминистките губи от собствените си последователи, какъвто е и случаят на Каси Джей и зле приетият й филм Червеното хапче (The Red Pill), който изследва Движенито за права на мъжете и механизмите, чрез които феминизмът в западното общество доведе до маргинализирането и демонизирането на белите хетеросексуални мъже.

Феминизмът учи жените да възприемат себе си като жертви и да обвиняват за всеки свой неуспех – личен или професионален – мъжете. По-точно: белите мъже. Защото нито една западна феминистка не се ангажира да повдигне въпроса за изнасилваните, обрязвани, малтретирани, горени, заливани с киселина, забулвани насила жени в мюсюлманския свят. Не, западните феминистки са твърде заети да се борят с вроденото, естествено желание на всяка жена да е майка, съпруга, домакиня и пазител на домашното огнище. Те са твърде заети да насърчават евфеминизирането на мъжете и да компенсират с развитието на неестествена агресия и доминантност, която от своя страна ги кара да протестират срещу това, че “не са останали истински мъже“.

Когато на дадена социална група се внуши чувство за малоценност, същата група става изключително лесно манипулируема. Още по-лошо: когато главните качества и възможности на дадена група бъдат обезценени от медийната пропаганда, същата е принудена да замени всичките си ценности със съвременни модели на поведение, за да се „впише“ в обществото. На жените беше внушено, че нуждата от целомъдрие и вярност е посегателство върху личната им свобода; че здравето и правото им на спокойна бременност и това да бъдат майки е посегателство върху личния им избор; че всеки един от естествените им инстинкти и потребности е всъщност продукт на „социално програмиране“  и ако бъде заменен бинарният джендърен модел с неутрален, то разликите между половете ще изчезнат.

Социалното програмиране за неутралност на пола се разгръща както в САЩ, така и в цяла Европа, вкл. ползването на общи тоалетни в учебните заведения

И именно това е самото определение за „социално програмиране“ в действие. Защото виждаме резултатите от неефективността на този модел. Защо все повече жени се отвръщат съзнателно от феминизма, от активната кариера в полза на майчинството? Западните социални активистки се опитват всячески да ни убедят, че това е в резултат на страх и заучени социални модели. Т.е. – когато им изнася, същите социални модели, които според тях заличават разликите между половете и вече са пуснати в действие, отново водят по някакъв магически начин до… разлики между половете (които, както се опитват да ни убедят – не съществуват!)

Разбира се, това единствено недвусмислено доказва, че половете не са излюзия и въпрос на възприятие, а съществуват и действително има разлики между тях, но средностатистическата жена трудно би могла да се фокусира върху логическите несъответствия, най-вече, защото информацията в медиите е силно цензурирана и добре подбрана. И, ако трябва да се сме още по-точни – защото от нейна гледна точка, тя е в печелившата позиция (за момента). По-лесно е да се антагонизира дадена социална група и направо пол, за да могат стотици и хиляди лесно манипулируеми индивиди да си позволяват агресивно и злостно да оправдават нарастващите си претенции и неприемливото си поведение. Отново, това не означава, че отговорността за намаляване на случаите на жени, станали жертва на сексуално посегателство/домашно насилие/тормоз е задължение единствено и само на същите тези жени, но да се настоява за още повече разголване и празнуване на промискуитета, без това да има никакви последици, е също толкова абсурдно. Или, както омразната на феминистките Лорън Съдърн отбелязва на един „курвенски“ прайд, попитана какво според нея е решението на проблема с подсвиркващите по улицата мъже – „Със сигурност решението не е да се разхождам по бельо“. Същото важи и за стотиците случаи на обвинени в изнасилване мъже, чиито животи са разбити, защото съдебната система по презумпция е на страната на жертвите, и дори след доказване, че те сами са искали по-груб секс или просто са имали цел да унищожат авторитета на даден мъж.

Президентът на Oxford Union Бен Съливан казва, че животът му е бил разбит, след като е бил фалшиво обвинен в изнасилване през 2014 г. Неговите обвинители по-късно признават, че са лъгали. Photo: Rex Features

Именно тук проличава двуличието на феминистката идеология – тя не се занимава с неприемливото поведение на жените, защото то винаги е „заслужено“ и „в резултат“ на „столетия мракобесна патриархална култура“. Жените винаги са жертви – предизвикани, недооценени, ощетени, задължавани и онеправдани. Но ако беше така, нямаше да се пренаписва основата на цялата Западна цивилизация по начин, който в немалка степен омаловажава приноса на мъжете – със сериали като Vikings и Black Sails, според които голяма част от пиратите и бойците на викингите са били жени, и едва ли не те са били доминиращ пол. Именно това пренаписване на историята и изопачаване на културните ценности на Европа доказва, че западните жени имат твърде много гарантирани права. Нещо, което става очевидно, когато представители на друга „култура“ нахлуват и настояват, че всяка бяла жена е „длъжна“ да прави секс с който я пожелае или той е в правото си да я изнасили без скрупули. Докато междувременно белите мъже са нападани, обиждани и демонизирани за най-малката проява на „нежелано“ внимание, което ги класифицира като stalkers, или  да вземем случаите, в които напълно невинни минувачи или работници са тормозени, защото на феминистките „им се сторило“, че са следени.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Същевременно жените са привиквани именно към модела на агресивния, психопатичен, емоционално и психически лабилен мъж, който стига да е неустоимо привлекателен/богат/успешен, автоматично става желан партньор. Книги и филми, като Здрач и 50 нюанса сиво популяризират модела на връзки, основани на силен дисбаланс в полза на мъже, които нямат никакви личностни качества, освен парите и положението си, за да държат неопитни и твърде млади жени във връзки, уронващи достойнството, здравето и емоционалното им състояние. Но понеже това е „личният избор“ на героините – феминистките не се занимават с въпросните нездрави връзки, в които дори се намеква за педофилия. Все пак, всяка жена има право да бъде насилвана емоционално, вербално, физически и интелектуално, стига да го желае. Женски списания като Cosmo популяризираха идеята за това колко „нормално“ е жените да имат фантазии, в които са изнасилвани/доминирани и изобщо – малтретирани.

Наравно с това нараства популярността на все по-агресивното порно – а то праща силно погрешни сигнали към младите мъже, които израстват, вярвайки, че жените трябва да бъдат доминирани, унижавани, мачкани и употребявани. Крайният резултат е хиляди, милиони млади хора, лутащи се от една в друга и в следваща нездрава връзка, неспособни да създадат дълготрайни, моногамни отношения и чувстващи се неоценени, манипулирани и самотни. Жените са принудени да придобиват мъжки качества, за да оцелеят в един нарастващо агресивен свят, което ги прави емоционално лабилни и фрустрирани, а мъжете са изправени пред избора да станат насилници или евфеминизирани хипстъри, които не изпълняват нито една от функциите на силния пол.

В допълнение към адаптационният модел на поведение, характерен за жените, това води до сериозни социални, културни и биологични последствия за Западната цивилизация. Още от дълбока древност жените са били по-склонни да се подчинят на завоевателите, за да оцелеят чисто физически. И в днешно време жените отново са активно привлечени от агресивни мъже, престъпници, мафиоти или прииждащи пришълци – всички те явяващи се „носители“ на силата, която жените искат и търсят. Белите хетеросексуални мъже са подложени на кампания, целяща да ги накара да се откажат от „привилегията“ си на силния пол и да бъдат по-чувствителни, съобразяващи се и толерантни към всички други „малцинства“, но същевременно ги наказва за всички тези прояви на слабост, изтъквайки липсата на „истински мъже“. Това е така, защото културата на чувствителния, емоционален и състрадателен мъж противоречи на биологичните нужди на жените от закрила, сила, напътствие и опора. Затова и гореспоменатите феномени Здрач и 50 нюанса сиво намериха толкова топъл прием не само сред подрастващите девойки, но и сред жени, надхвърлили средната възраст.

Социалният експеримент на освобождение на жените от социални, биологични, културни, родови, национални и фамилни задължения завърши с тоталния крах на Запада. Сега, когато жените имат пълна финансова, лична, сексуална, политическа и социална свобода, цялата Западна цивилизация е със силна либерална насоченост, при което се обръща внимание много повече на това кой как се чувства и как иска да бъде възприеман, отколкото на реалните проблеми и тяхното решаване. Проучвания от водещи университети в света свързват настъпилия упадък на Запада с еманципацията на жените, което води до унищожаване на семейството като социална единица. В един от най-мащабните и задълбочени анализи на цивилизационния упадък „Секс и култура“ (1934 г), английският учен Джоузеф Ънуин отбелязва, че

„основният двигател за установяването на дадена цивилизация е нивото на целомъдрие на женското съсловие на същата“ (J. D. Unwin – Sex and Culture)

Социалният антрополог от университетите в Оксфорд и Кембридж изучава 86 различни култури от човешка история за период от 5 000 години и установява директна връзка между културните им постижения и нивото на сексуална въздържаност. Основният мотив за проучването на Ънуин е бил да тества теорията на Фройд, според когото „цивилизационният прогрес е резултат от потисната сексуалност“, при което установява по-големи постижения и напредък там, където има повече самоконтрол и самоограничение по отношение на приети сексуални практики. Хетеросексуалната моногамна връзка се оказва най-здравата тъкан на цивилизационното общество, което го движи напред.

За съжаление, без изключение – всяка една изследвана цивилизация, след достигане на апогея си, позволява на успеха да промени моралния й код. Според Ънуин, след като една цивилизация престане да контролира сексуалния си морал, тя губи хомогенност, енергия и цел. Сравнението на Западния свят с Арабския свят, както и текущото нашествие, недвусмислено потвърждават това правило. Установяването на матриархат на Запад ефективно отне мотивацията на белите мъже да защитават интересите и правата на обществото, към което принадлежат, защото те се разминават с интересите и правата им като индивиди и като пол (те вече нямат гарантирана семейна структура, нито дори партньорка, от която могат да очакват моногамни отношения, и вместо сигурност – постоянно трябва да се доказват и да „печелят“ партньорката си, ако не искат тя да отиде при друг). Същевременно наблюдаваме разрастване на Арабската „цивилизация“ на Запад в унисон с модела, описан от Ънуин, като неизбежният край на втората следва да настъпи или в резултат на това нашествие, или поради вътревидовата анархична революция.

По-притеснителното идва от заключението на Ънуин, че след като дадена цивилизация вече е либерализирала сексуалността на жените, то няма нито един исторически случай, в който тя да е успяла да възстанови контрола си върху този елемент на по-късен етап. Т.е. феминизмът се явява последният стадий на разложение на дадено общество – фаза, от която няма връщане назад и при която въпросната цивилизация продължава съществуването си само в силно изменен (деформиран) вид. Това е така, защото в основата си феминизмът не създава нищо и не допринася с нищо за напредъка на обществото – той единствено се бори да премахне установените социални, родови, културни и национални парадигми (всички онези, които са установили цивилизацията като водеща и са способствали за възхода й изобщо). Приемането на феминистични (и производните от това всякакви либерални) „ценности“ за водещи, ефективно слага край на дадената цивилизация, защото измества фокуса от осигуряване на физическото оцеляване на мнозинството към защитаване на правата на малцинствата за сметка на първото. Това е и причината, поради която в исторически план не се наблюдават феминистични общества, освен в края на всички велики цивилизации.

На срещата на върха на НАТО в Брюксел (25 май 2017), в културната програма и в женската компания на Първите дами се нареди и Готие Дестене в качеството му на Първа дама и съпруга на премиера на Люксембург Ксавие Бетел. Месец преди това папа Франциск посрещна официално Бетел и Дестене във Ватикана – жест, който беше приет като промяна на консервативното отношение на католическата църква към хомосексуалните бракове

Всички прояви на упадък са отдавна налице – от демографски сривове до безумно високи нива на аборти, културен, социален, морален и икономически упадък сред всички Западни, Латински и  Азиатски страни. Държави като Швеция открито завяват „феминистичната си външна политика“. Но освен че е държавата с най-осезаемо полово равенство, сега тя държи и рекорда по изнасилвания в света. Пълната феминизация на Шведското, а понастоящем и Европейското общество, позволи на жените (му) буквално да поканят тези, които ще довършат това, което опитаха да направят през 14 век – да заличат християнската цивилизация от лицето на света. Затова и същите чакат мигрантите на гарите с лозунги за толерантност и приемане; затова млади момичета се бутат да работят като доброволки в бежанските центрове. На Балканския фон положението не е по-различно, като дори 500 години мюсюлманско мракобесие не попречиха на българките също да се подхлъзнат по познатия модел и да започнат доброволно да търсят мургави партньори, оплаквайки се във форуми като БГ-Мама от малодушието на българина, като междувременно не пропускат да се самоидентифицират като феминистки, да защитават правото си на аборт без знанието и/или съгласието на мъжа и да окачествяват всяка проява на несъгласие с безобразната женска агресия като „Балкански мачизъм“.

Западното общество е стигнало стадия, в който жените се борят с/срещу мъжете, а те, от своя страна, се опитват да опазят собствените им права над тялото, психиката и живота им. Западната жена е по-склонна да превърне утробата си в гроб, отколкото да признае правото на някой друг да има част от думата върху нейното поведение, избор, държание и сексуалност. Стигнало се е до момент, в който се измислят нови и нови термини, като mansplaining, само и само да се уронва авторитетът на противоположния пол, когато същият дръзне да изказва мнение по въпроси, „касаещи само и единствено женското здраве, сексуалност и природа“ (т.е. свързани с женската репродуктивна система и сексуалност). Но докато феминистките отричат правото на мъжете да имат мнение по въпроси, които „не ги касаят“, то те самите се считат за длъжни да подменят основите на цялата Западна цивилизация и единствената причина, поради която се считат за компетентни да го правят, е в отговор на „бялата мъжка привилегия“.

„Аз обичам бежанците“ – плакат на участничка в многохилядния марш в Лондон, преминал под надслов „Бежанците са добре дошли “ (17 септември 2016)

Липсата на отхвърления патриархален модел проличава най-вече в липсата на противодействие и защита от тълпите примитивни нашественици, които изнасилват, обезобразяват и убиват европейките безнаказано. Разпадът на Западното общество е причината тази инвазия изобщо да се състои, но докато през 14 век мюсюлманите бяха посрещнати от действащи армии и от затворени общества, готови да бранят ценностите, културната, расовата и националната си идентичност – то сега такива липсват, а толерантността към „чуждата култура“ измества уважението към собствената. Единственото по-лошо за човека от това да бъде изнасилен и/или убит в днешно време, е да бъде заклеймен като расист или ксенофоб. Затова и изнасилените феминистки, които са на политически постове или имат обществени позиции, предпочитат да замълчат от страх да бъдат обявени за расистки.

Да се спори чия вина е по-голяма в случая е безсмислено, тъй като, умишлено или не, двата пола се допълват дори в процеса на унищожаването на създаденото дотук. На този етап може да се каже със сигурност, че ако западните мъже не бяха дали толкова права и свободи на жените си – то нямаше да се наблюдава подобна ускорена деградация на обществената тъкан. Същевременно, по-голямата част от жените просто се подлъгват по платената шепа агитаторки, които ги мамят с обещания за пълна свобода от отговорност и зависимост (внушавана като нещо лошо), за да движат социалния модел на разкапване на хетеросексуалните моногамни отношения. Сега, повече от всякога е видимо, че този конфликт няма мирно разрешаване – но дали сблъсъкът ще е с идващата отвън заплаха или вътревидово между двата основни компонента на Западната цивилизация, няма да има кой знае какъв ефект върху противопоставянето на действащите процеси. А в резултат – губещи са и двата пола.

Венера и Адонис, Тициан (1554)

The post Феминизмът и социалното разложение appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.