Или за последиците от липсата на адекватен политически елит

Авторитети в социалните науки твърдят, че три поколения са напълно достатъчни, за да бъде подменен изцяло културно-цивилизационният код на едно общество. Факт е, че в бясното времево ускорение на последните три десетилетия у нас не беше отделено достатъчно внимание на радикалната подмяна, която се случва в умовете на населението. Периодът на „прехода“, съвпадайки с масовата дигитализация, хвърли обществото в съвършено нова реалност. Същото това общество нямаше никакво време да реагира. Нещо повече – докато се променяше, отваряйки се към света, то остана със затворени очи за собствената си ценностна деградация и тоталното разкъсване на вековни социални връзки.

Стигна се до днешната тежка социална фрагментация и вледеняващата неспособност за елементарно единодействие, които са превзели съзнанието на държавнотворния елемент – българите.  Дотолкова, че днес едва ли някой би се наел да артикулира ясно съдържанието на понятието българин, тъй като свъсем логично и самото то е претърпяло сериозна атомизация.

Днес голяма част от българите живеят като полукрепостно население, което се бори за своето и на своите деца физическо съществуване. Друга сериозна група обитава няколкото големи града, които предлагат приемливи условия за живот и дори често се възприема като някакъв вид средна класа, каквото и да означава това в нашите условия. Оптимистите във времето – както ги нарече президентът Румен Радев – са хората, които  са останали в България и по някаква причина все още вярват, че по-добър живот е възможен на тази територия – макар и някъде напред във Времето. Или – което никак не е за пренебрегване – не вярват в позитивна промяна, но въпреки това стоически отказват да напуснат своята родина. Българи във времето. Оптимистите в пространството – отново от същото изказване –  са тези, които са напуснали страната (или предстои да го направят) в търсене на лично или семейно материално благоденствие, отвратени от реалностите у нас и абдикирали от възможността сами да им влияят, колкото и трудно да е това. Те са избрали да насочат своя оптимизъм към осезаемото и постижимото – към Пространството. Към тази група спадат голяма част от етническите българи с висок образователен ценз и в трудоспособна възраст. А тяхната солидарност и енергия, изобщо тяхното присъствие е крайно необходимо на Оптимистите във времето, за да увеличат своята увереност, своя интелектуален и демографски потенциал; за да станат мнозинство и в крайна сметка да възстановят държавата си.

Осъзнатото желание за единодействие между Оптимистите във времето и Оптимистите в пространството е цел, която може да има екзистенциално значение за българската народност като държавнотворен елемент на тази територия. Навярно би било много по-рационално да признаем липсата на големи поводи за оптимизъм и да приемем тезата, че песимистът е добре информиран оптимист. Изборът е ваш.

Сигурно е, че независимо дали се възприемаме като оптимисти или песимисти, не ни остава много време за губене. Но както казва проф. Иво Христов – първото условие за реално действие е да осъзнаеш драматичността на ситуацията. За да се доближим до изпълнението на това първо условие, е необходимо да изясним причините за случилото се в един по-общ културно-цивилизационен план. Както и да не забравяме трите големи битки на Възраждането от 18-19 век, които звучат смайващо актуално днес – качествено българско образование, духовна еманципация и политическа независимост.

Първоначално е нужно временно да се абстрахираме от идеята за хилядолетна България и от спомените за нашите велики царе. Те няма да помогнат, освен по отношение на самочувствието. Съвременната българска държава се ражда през 1878 г. В държавническо отношение не съществува абсолютно никаква фактическа приемственост между нея и Второто българско царство. Българите са запазили своето име, език, писменост, религия и традиции, което само по себе си е огромно постижение. Но в политически план историята на днешната българска държава започва в Сан Стефано и това никога не бива да се забравя.

Подписването на Санстефанския мирен договор, 3 март (19 февруари ст. ст.) 1878 г.

За да осмислим драматичността на ситуацията, е необходимо да познаваме добре именно историята на България след Освобождението. И изглежда, че трябва да направим някои тежки признания, които – по една или друга причина – са колкото логични, толкова и непопулярни към днешна дата. Признания, които навярно биха прояснили причините българската нация да не успява да излъчи устойчива и националноотговорна управленска класа.

I.

Въпреки зачестилите опити за подмяна на масовите представи за характера на Османската империя, трябва да сме наясно, че петте века в нейните граници са огромна и незаобиколима предпоставка българският народ да не съумее да излъчи адекватен политически елит. Едва ли е случайно, че великият Георг Вилхелм Хегел завършва своето средно образование, написвайки труд, озаглавен „Плачевното състояние на изкуствата и културата при турците“. Впрочем това се случва именно в периода, когато започва нашето Възраждане. Днес малка, но за сметка на това много шумна група „историци“ упорито се опитва да ни убеди колко прекрасен е бил животът на българите в мюсюлманската империя. Колкото и безумни аргументи да приведат в своя полза тези индивиди, никога няма да изтрият от нашето колективно съзнание спомена за нашествениците, които направиха така, че най-старата европейска държава да се опитва да възпроизведе цели епохи в културно и икономичеко отношение в рамките на десетилетия. Ретроградната и деспотична мюсюлманска империя векове наред потиска естественото развитие на българския народ като част от неговото изконно европейско семейство. Ако някой има претенции към съпротивителните сили, които българите са проявили през годините, то нека да припомним, че в крайна сметка нито една балканска страна не постигна своята независимост без помощта на Русия.

II.

След Освобождението българският народ де факто не успява да припознае своя политически елит като изразител на своите интереси. С основна роля за това е и немската династия, която управлява страната близо 60 години. Могат да се дадат много исторически примери за липсата на такова доверие, но едва ли има по-добър маркер от творбите на Алеко Константинов. Все пак не можем да не споменем безумните политики, довели до две национални катастрофи и колаборация с нацистите. Няма как да затворим очи за това, че за 66 години този политически елит фактически така и не успява да реализира индустриалната революция на българска почва. И още нещо – най-масовата и най-българска в своя генезис партия БЗНС е жестоко инквизирана и доведена до положение на пълен разпад за няколко десетилетия. А това се помни. Буржоазният следосвобожденски елит се провали тотално и причина за това не е нито СССР, нито БКП, а неговата реакционна същност, неговата безгранична алчност и политическото му късогледство. Резултатите от управлението на страната в периода 1878 – 1944 г. се оказват пагубни за националния идеал и същевременно оставят България в чакалнята на модерните общества. За своя изненада считам, че в случая е подходящ един цитат на Уинстън Чърчил. От истинските. Думите са изречени пред Камарата на общините на Великобритания, забележете, на 2 август 1944 г.:

„Три пъти хвърляна във война на страната на губещите от една жалка шайка престъпни политици; политици, които изглежда винаги са налице, поколение след поколение, за да доведат страната си до катастрофа. Три пъти през моя живот тази окаяна България подложи своето селско население на всички угризения от войната и всички наказания от поражението. За тези политици моментът на покаянието все още не е отминал, но вече изтича.“

Из частите на 3/6 бригада: Молебен на 27 ноември 1917 г., Южния фронт 1910-1920, Албум на полковник Аспарух Коларов, Първа световна война (1914-1918). Източник – Изгубената България

III.

С много уговорки социалистическият период е най-успешният за България в цивилизационно отношение, но неговият късен елит се разграничи от своите сънародници с цел лична облага, с което постави на карта бъдещето на цели генерации. Този елит се призна за импотентен да запази социалната държава в условията на либерална демокрация. Не беше достатъчно грамотен политически, за да се превърне в нещо повече от обслужващ персонал с жалки претенции да стане част от световния елит.

Има огромна разлика между симпатизирането на определен режим и неговото анализиране. Фактите говорят, че в десетилетията след Втората световна война страната ни достига най-високите си исторически нива в сферите на образованието, здравеопазването, високите технологии, производството, спорта и др. Това твърдение е напълно безпристрастно и за неговата достоверност свидетелстват редица експертни оценки и дори авторитетни изследвания от противоположния лагер в Студената война. Не бива да забравяме ударното преобразование на една потънала в кал селска държава* в индустриален център на Балканите, което едва ли е било възможно без определени рестрикции за свободата на словото и правата на човека като цяло. Важно е да сме наясно с тези факти, не за да изпадаме в носталгия или да неглижираме жестоките недъзи на социалистическата държава. Напротив, акцентът тук е, че въпреки безспорните резултати в основополагащи сектори, БКП не успя да излъчи елит, който да се справи с предизвикателствата на времето и да отстоява националния интерес. Вместо това третото поколение управленски кадри на соцпартията показа махленски тарикатлък и виртуозни умения в задкулисните договорки. Отново съм изненадан от аналогията, която се появява в мислите ми. Този път думите са на нашумелия с любовта си към различни режими Стефан Цанев:

„Съжалявам, че доживях свободата, че не умрях с мечтата си за свобода.“

IV.

Ние изгубихме Студената война и носим последствията от този факт. Сгромолясващият се Съветски съюз изостави своите партньори от Източна Европа, докато неговият късен елит осребряваше собственото си предателството. И логично, като проекция на доскорошните господари, част от висшата номенклатура на БКП реши да предаде/продаде своя народ. Всъщност това беше вид показно за предстоящото да се случи в условията на прохождащата либерална демокрация. Просто отне време и редовите българи да схванат новите правила на играта. А за да ги схванат по-добре, трябваше нещо, което да прилича на идеология. Тъй като господстващият неолиберален модел е някак труден за разбиране в идеологическо отношение за редовия източноевропеец, решението бе по оруелски просто – дайте им нещо, което не значи нищо и им го повтаряйте до втръсване. Дайте им, например, евроатлантически ценности. Ще си позволя да цитирам Вашингтонския договор за създаване на НАТО от 1949 г., тъй като това е най-сериозният документ, в който се употребява понятието евроатлантически ценности:

„Решени да защитават свободата на своите народи, тяхното общо наследство и цивилизация, които се основават на принципите на демокрацията, свободата на личността и върховенството на закона, в стремежа си да съдействат за повишаването на стабилността и благоденствието в Северноатлантическата зона, решени да обединят усилията си за колективна отбрана и за запазването на мира и сигурността, сключват настоящия Северноатлантически договор…“

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

В договора става дума за свободата на народите на Белгия, Холандия, Люксембург, Франция, Обединеното кралство, Съединените щати, Канада, Португалия, Италия, Норвегия, Дания и Исландия, които очевидно са били притеснени от първа по рода си в исторически план руска експанзия към северноатлантическото крайбрежие. Нека си представим картата на света за момент и приложим към нея цитирания откъс. Проблемът е, че България чисто географски няма нищо общо със северноатлантическия свят, дори никога не е била английска или френска колония. Българската култура е в основата на източноевропейската гръко-славянска православна цивилизация както в езиково, така и в религиозно отношение. Да не говорим, че цитатът е от учредяването на военен съюз, който десетилетия наред е държал на мерника на стратегическите си ядрени оръжия  големите български градове. Детска игра е да проследим хронологично как НАТО се приплъзва към руските граници, естествено отново с оправданието за предстояща руска агресия. Струва ми се, че е инфатилно дори да се коментират подобни изпразнени от съдържание обяснения.

Родните евроатлантици често са хора, които се опитват да изместят цивилизационния център на българската нация на запад от чисто финансови подбуди. Това води до превръщането ни в една глобализирана западна постколония, която няма никакъв шанс за сериозна роля в новото си геополитическо семейство. Семейство, което приемаме като извор на ценности, виновно забравяйки срамното му и кърваво колониално минало. Воден от подобни разсъждения, си позволих да опитам да дам собствена дефиниция на понятието евроатлантически ценности:

Евроатлантическите ценности днес са вербално въплъщение на динамичната комбинация между идеята за непогрешимостта на свободния пазар в условията на неолибералния финансов капитализъм и прилежащия към нея мейнстрийм идеологически поток, който включва широк набор от иснтрументи на меката сила – през продукциите на големите западни медийни конгломерати, най-различни НПО структури, агенти за влияние и т.н. В геополитически план евроатлантическите ценности се отъждествяват най-вече с интересите на доминираната от САЩ организация на НАТО и се явяват гарант за водещата световна роля на т.нар. Вашингтонски консенсус, възникнал след Втората световна война.

Едва ли е спорно, че елитът на прехода не успя дори да запази завареното положение на средна европейска страна**. В подчинение на собствената си алчност политиците ни абдикираха по шокиращ начин от своите основни задължения. Ако вземем предвид безспорните опити за осъществяване на националния идеал от следосвобожденския елит, безспорното превръщане на България в индустриална държава през социализма и най-вече безспорното продължаващо увеличение на населението и в двата периода, може би е редно да си зададем въпроса: какво точно се опита да направи за страната днешната политическа класа? А как се опита да спре евакуацията, която предприеха поне 2 милиона души? Навярно е редно да приемем мрачния факт, че днешният елит е напълно импотентен в държавническо отношение и дори не може да се сравнява с предшествениците си от царско и социалистическо време, въпреки всичките им недъзи.

Смяната на политическия строй беше съпроводена от ударното навлизане на съвременните технологии в ежедневието. С всички произтичащи от това последствия, които са поле за отделен материал. Семейните, приятелските и дори съседските отношения вече са много по-близо до глобалните тенденции, отколкото до характерните за България добри традиции. Телевизията бързо накара хората да фантазират, че живеят в един прекрасен свят на усмихнати и спретнати лелки, които коментират праха си за пране, докато мъжът им играе на плейстейшън с децата. Бяхме запленени от модерните масови забавления, докато наоколо бързо се разграждаше всичко, което нашите родители са изградили. Мина време, докато започнем да осъзнаваме размерите на невъобразимата простотия, която всъщност се излива от телевизионния екран. И това е нормално, тъй като нашата психика не беше подготвена по никакъв начин за подобни влияния. Превърнахме се в идеални консуматори за отрицателно време. Забравихме своята способност за елементарно колективно действие, ако изключим цикличното излизане на улицата, своеобразна декларация за присъствие и, за съжаление, нищо повече.

Същевременно страната беше напусната от поне 2 милиона души, армията беше приведена до унизително състояние, интелигенцията беше натикана в тъмен ъгъл, индустрията беше унищожена със замах, спортът дори не може да бъде сянка на своето минало, а българските пенсионери са подложени на откровен демоцид***. Наложи се да събираме средства за болните си деца чрез „Българската Коледа“. Разбира се, за всичко това беше нужно едно незаобиколимо условие – политическият елит беше жалък и подкупен съучастник, за което вече стана дума. Големите медии правеха всичко възможно да изглежда така, сякаш нещата се случват чудесно. Ако при вас не е така, вината си е ваша. Не сте достатъчно конкурентни, креативни и предприемчиви. Ако не сте добри в пазарното съревнование, запишете си единадесетата божа заповед, която не на шега може да се изведе от теорията на Адам Смит за „невидимата ръка“: Конкурирай ближния!

Тази „заповед“ е метафора за същността на така наречения преход у нас, а и не само. Преход от колективизъм към индивидуализъм, от планова към пазарна (безпланова?) икономика, от държавна цензура към идеологически монопол на медийните гиганти, от Изтока към Запада, от българското и балканското към глобалното и модерното. От изгубилия съветски социален експеримент към победилия либерален модел и „невидимата ръка“ на пазара.

В крайна сметка можем да се спрем на двата най-мощни цивилизационни процеса, които се случиха у нас след вдигането на Желязната завеса.

I.

Без да навлизаме дълбоко в сферата на демографията, можем да констатираме, че в последните три десетилетия е налице изключително интензивен процес на обезлюдяване на територията ни. Не са необходими експертни познания, за да осъзнаем, че напускането на повече от 2 милиона наши сънародници е драматичен момент в историята ни. Никоя война, нито дори всички войни след Освобождението взети заедно, не се доближават до подобна трагична статистика. Този процес е съизмерим само със своеобразен библейски Exodus – Изходът. Прилика, която може би се подсилва от историческата връзка на българския народ с този на евреите. Разликата е, че българският Изход не изглежда като спасение, а точно обратното. Цялото това стремглаво напускане на територията има стряскащите белези на специфична евакуация.

Нужно е да осъзнаем какви са причините, които ни карат да се евакуираме от прекрасната си родна земя. И ще бъде добре да не попадаме в множеството капани, които съпътстват това осъзнаване. Всички тези българи не напуснаха страната си нито заради КОЙ?, нито в търсене на автентичните евроатлантически ценности. Генезисът на българския Exodus е в комбинацията от влошаващите се условия за живот у нас и благоприятната среда, която се създаде за измамно, дори патологично, сляпо следване на западния цивилизационен модел, който упорито се излъчваше и все още се излъчва денонощно по медиите. Получи се така, че младите хора в България просто няма откъде да чуят или видят подходящ модел за подражание, който да ги насърчи да градят семейство у нас. Изпаднахме в крайност на възприятията, която е много по-тежка дори от реалната картина в страната. Все пак България е най-бедната страна, но в съюза на най-богатите. Неозсъзнавайки този факт, много млади хора напуснаха страната без да направят какъвто и да е опит да се установят тук. Разбира се, за да искаш да се устроиш в дадена държава, било то и твоята собствена, е добре тази държава да притежава нещо като суверенитет. Суверенитет не само в политическо, но и в културно отношение.

II.

Никога преди България не е била обект на толкова ефективна идеологическа пропаганда с толкова пагубни последствия. Нищо не успя да атакува по толкова ефикасен начин корените на това, което сме свикнали да наричаме българщина –  езика, духовността и традициите, семейството и обичаите. Разходете се навън. Обърнете внимание на надписите, които ви обкръжават по улиците. Каква част от тях са изписани на кирилица? Как се случи това? Да, изглежда глупаво, но това е част от същността на голямата подмяна, която преживяваме. Дали популярните музикални канали ни засипват с дълбокомисления американски поп, защото това е най-стойностното в музикалния бранш? Вижте програмата на големите киносалони. Смятате ли за нормално, че на фона на многобройните качествени европейски (включително български) продукции, у нас се прожектират само мегакомерсиални боклучави в художествено отношение холивудски блокбъстъри? Наистина ли най-доброто за вашата вечер е поредният риалити формат, в който жертви на пластичната хирургия спорят коя е столицата на Норвегия?  Наистина ли нашата култура е толкова бедна или просто сме попаднали в клопката на елементарните удоволствия, които чисто и просто ни връщат към един отдавна отминал етап в еволюцията на мисълта?

***

Отговорите на подобни въпроси са някъде в бъдещето, а навярно и никога няма да бъдат дадени. Опитът да се противопоставим на тежката участ, която е надвиснала над нас като общност обаче, неотменно минава през формирането на нов тип политически елит. Елит, който е наясно с цялата драматичност на днешната родна реалност. Елит, който осъзнава себе си на първо място като български с всички произтичащи от това неудобства. Интернет и социалните мрежи дадоха неподозирана трибуна на много от качествените хора, които по една или друга причина не са попаднали в клопката на мейнстрийм идеологията. В България има предостатъчно ерудирани и отговорни личности, които биха могли да се противопоставят на споменатите тенденции днес, за да ни има утре. Напоследък изглежда, че промените в международната конюнктура могат да дадат положителен тласък върху процесите у нас. Дали ще се възползваме от него, зависи само от желанието ни да се съхраним като нация.

The post Вятърът на подмяната и българският Изход appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Във времето на моето юношество учителите бяха много по-знаещи от сегашните. Образованието беше по-фундаментално. Смятам, че много време беше изгубено напразно. Жалко за детството, изпълнено с толкова ненужна информация.

Случва се да науча за оценката на някои хора по история. Казват ми: „Шестица“. Тогава ги питам: „Какво е „ограждането“? (движение за ограждане на общите земи в Англия през 15-19 в. и прогонване на селяните от земевладелци и аристокрация, подпомагани от държавата, Бел.ред..) Спомня си само учителят по история. Наистина не разбирам за какво ми е бил урок за „ограждането“? Кому е било нужно това, като никой нищо не помни за никакви ограждания?

Ето, в самолетите всеки път стюардесата разяснява техниките за безопасност. Разбира се, никой не запомня нищо от това. Няма случай, в който човек да си е надянал всичко и след това да е казал: „Самолетът падна, загинаха всички, а аз оцелях, защото слушах внимателно стюардесата“. Нашето училище ми напомня за стюардесата, която е длъжна да разкаже всичко.

Съвременното училище е училището на миналите векове. Училище, което е абсолютно неправомерно. Преди всичко беше ясно – нямаше никакви източници на информация, освен учителите. А сега всички учители, от гледна точка на знанията, биха се посрамили пред интернет. Нито един, дори и най-забележителният учител по география, не знае и една милиардна част от това, което е в мрежата. Всяко нормално дете ще набере ключовата дума и ще получи 10 милиона единици информация, а бедният учител по география, ще възложи да се прочете и преразкаже стр. 117. Абсурдът е очевиден.

I. Училището трябва да се променя, защото сега ражда дива неграмотност.

Това е някакъв ужас, и с всяка изминала година той става все по-ужасен и по-ужасен, извинете за тавтологията. Отнемаме от децата десет от най-хубавите години от живота им. И какво получаваме на финала? Поклонници на Стас Михайлов и Лейди Гага? Та нали тези деца са изучавали поезията на Пушкин и Тютчев, учили са Моцарт, пели са в хора, изучавали са велики творби, които понякога и възрастните не разбират?

Изучавали са голямата литература и музика, логическото мислене, доказвали са теореми. Но след това на света идва човек, който не може да свърже и пет звука, чието ляво и дясно полукълбо не са стиковани, чиято реч е наситена от думи, които нито един педагог в училище не е преподал.

Училището не отговаря на изискванията на социума. Единственото спасение е друго училище, училището на бъдещето. Всеки предмет трябва да се преподава заедно с другите предмети. Няма отделени един от друг предмети, има панорамна картина на света. И именно тя ни дава както нобеловите лауреати, така и просто нормални хора с нормално мислене.

Идеалното училище – това е панорамна визия, реконструкция на мисленето по цялата асоциативна верига. В моето училище всичките уроци са комплексно-вълнови, те са свързани с единни понятия, явления и обекти. Урокът може да продължи цял ден, водят го всички учители, съпричастни към тези явления.

Комплексно-вълнови урок за третокласници в училище „7 ключа“, гр.Челябинск

II. Предимството на интердисциплинарния подход

Защо няколко учители наведнъж ли? Много е унизително да се тича от клас в клас, като през цялото това време сменяш атмосферата и се пренастройваш. В типичното училище учителят няма никаква връзка с останалите учители и техните предмети.

Учителят по физика даже не се замисля, че децата току-що са излезли от час по география, и му е трудно да разбере защо не може да въдвори ред. А след това влиза учител, когото децата много обичат, и на него дори не му е нужно да въвежда ред. Всичко това е добре, но е невъзможно училището да бъде заложник на индивидуалността на учителите.

Всички нобеловски открития са направени на интердисциплинарно ниво, там, където предметите се пресичат. Да се разпространи такава система е напълно възможно, просто трябва да се започне от отделните точки.Това, което аз предлагам, е много по-естествено от училището, в което клетият учител трябва постоянно да се приспособява към различните класове.

Учителят по физика, преминал моята методика, влиза в клас и започва да говори за Бах. Химикът пуска музика на Бородин, чрез която се прави ясна връзка между музиката и химичните реакции. Музиката е храна за мозъка – това го знам от Нобеловите лауреати.

В моето училище всеки учител започва с неочакваното, необичайното. Това е принципът на изключването. Когато учителят започне урока с „Великият руски писател Достоевски…”, вниманието на децата отслабва – предпочитат да прочетат някой детективски роман. Мисълта, че Достоевски е велик, трябва да се роди в края на урока у самите деца.

III. Чувството за хумор – необходимо качество на педагога

Още едно условие е чувството за хумор. Да, не всеки го притежава, и такива хора по-добре да стават счетоводители, вместо учители. Нека учителите имат набор от забавни истории и ги разказват на децата – това е вид презареждане.

Нима нормалният учителят не може да провери знанията на детето без помощта на глупавите изпити и глупавите тестове? А ако детето е забравило точно височината на Джомолунгма – какво, тройка ли ще му напишем? Пълни глупости! А в същото време детето ще каже: „Иван Иванич, там долу се е родила цяла религия. Там е Тибет, такива неща се случват там!… Може ли да ви разкажа?“

Обучението не е затвор и не е армия. Това е светлото място на академията на Платон, където усмихнати хора научават всякакви неща. Детето не е компютър. Най-важното е да бъде щастливо. А в съвременното училище то никога няма да бъде щастливо.

IV. Главният двигател на знанието

Нормалното индустриално общество се нуждае от едва 1 процент математици. За останалите е достатъчно да могат да броят парите. Защо да мъчим децата с всички тези математически детайли, които те на следващия ден ще са забравили завинаги? На страната ни са нужни 3 процента фермери, 1.5 процента химици, още 4-5 процента работници. Математиците, физиците, химиците и работниците в производитствата са 10% от населението. Останалите могат да бъдат хора със свободни професии, както това вече се случи във Швеция.

Цялата система трябва да се промени. Купищата знания по всички предмети не са нужни никому. Защо ви е да изучавате географията на Дания – всичко това ще намерите в интернет. Друго нещо е да я опознаете чрез с приказките на Андерсен. Моите уроци обединяват неговите приказки с географията, историята на Дания, красотата на Копенхаген и любовната история на малката русалка. Ето това е училище.

Главният двигател на знанието е любовта. Нищо друго няма значение. Човек познава това, което обича. Не е нужно да набиваме в главите на децата математика и геометрия. На съвременното училище му липсват изкуството, културата, риториката. Просто трябва да се обърнем към седемте свободни изкуства, които са изучавали децата през Античността.

Като цяло, смисълът и целта на движението на цивилизацията е създаването на артефакти на културата и изкуството. Кой е управлявал по времето на Бах? Кой поред е бил кралят по времето на Шекспир? Епохата на Шекспир, епохата на Пушкин, епохата на Молиер, епохата на древния гръцкия театър… А кой през това време е бил цезар – може да се провери в справочниците. От цялото развитие на човечеството остават само културата и изкуството. Останалото е незначително. Нищо друго не остава, колкото и да се стараем. Дори научното откритие е само мост към следващите.

Изкуството и културата са ни нужни, за да не се избиват хората един друг. Училището трябва да бъде радостен спомен от детството, най-светлата част от човешкия живот. Така или иначе, със всяка следваща година се приближаваме към смъртта. В този смисъл животът е нещо песимистично, тъжно. Да отнемем на децата и детството, за да ги засипем с купища информация, която никога няма да запомнят и от която няма да се възползват, е престъпление. От училище трябва да излезе не физик или математик, а човек.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: Econet

The post М. Казиник: Да лишиш децата от детство с купища информация – това е престъпление appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

The post Честита Баба Марта! appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Честита Баба Марта, скъпи приятели на Мемория!

Ако Бялото е Чистота, а Червеното е Страстта, нека да си пожелаем и двете в общото дело да възродим родината!

Бъдете живи и здрави!

Memoria de futuro

The post Честита Баба Марта! appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

от Свилен Петров

Реакциите срещу изстъпленията в българското училище онагледяват в колко инфантилно, зомбирано и глупаво общество сме се превърнали. Имаме пожар, който гори перманентно – вместо да потърсим палещата клечка, се чудим с какъв шланг да гасим – дълъг ли, къс ли, пожарната ли да викаме, пожарогасител ли да изпробваме… И заемаме геройски обвинителни пози, когато нещо около потушаването не сработи. Клечката, глупаци, клечката е важна!

След смъртта на четвъртокласничка и убийството в Борисовата градина, дело на тогавашен ученик, министърът на образованието Николай Денков каза, че ще засили охраната в училищата и видеонаблюдението. Щели да се търсят и възможности за постоянно осигуряване на школски лекари. Медиите пък започнаха да броят колко точно са психолозите в училищата и преоткриха, че са малко. Нищо ново няма в тези реакции – нито като последователност, нито като идея.

Единствено училищните доктори биха имали смисъл – за да оказват помощ на място, а и да поемат част от функциите на пренатоварените лични лекари. Всички други “мерки” са изключителни глупости. Нима психолозите ще спрат агресията? Та нали тя се шири и там, където вече има психолози. Какво точно би направила охраната, ако четвъртокласник реши да срита друг в корема, и може ли въобще класните стаи да се пазят като Кербала?

При всеки подобен случай през годините съответният министър излизаше и обясняваше как ще въвежда паник бутони и видеонаблюдение… И всеки път никой не забелязва, че бутоните и камерите регистрират престъпленията, но не ги предотвратяват (нима камерите в Борисовата градина спряха убийството?) Освен празна суета и имитация на действия тази бутафория е причинена и от искрено неразбиране защо, по дяволите, се случва всичко това.

А истината е проста. Случва се, защото цялото ни общество 25 години се движи по улея на най-крайния, сектантски пазарен модел – с атомизацията, отчуждението, издигането на парите в култ и другите му присъщи атрибути. Родителите работят до изнемогване, няма кой да се грижи за децата, малчуганите прекарват по 8 и повече часа в училище (забелязахте ли, че инцидентът с четвъртокласниците се случи следобед – в занималнята), родителите все повече прехвърлят отговорности на учителите, но може ли учителят да бъде родител?

След като “социалната институция”, респективно държавата изместват семейството, децата ще растат такива, каквито са днес – на общо основание. Всъщност българското училище най-после се превърна в такова, каквото 25 години го желаехме – американско. Е, мислехме, че ще е като в Бевърли Хилс, а то излезе като в Бруклин – с решетките, ножовете в час, кръвта в коридорите, битите учители…

Но четвърт век вървяхме в тази посока и сега не бива да има учудени.

Първото, което следва да направим, е да признаем общата ни глупост. А второто – се огледаме, да се покаем за няколкото създадени от нас изгубени поколения и смирено да се погрижим за следващите. Защото нищо не може да бъде спасено сега и веднага, всичко, което може да се направи, ще е най-рано за след 25 години.

Длъжни сме. Никой в България не обича да мисли с такъв хоризонт, но друг избор нямаме. България трябва да се отърве от този краен пазарен модел на развитие и да въведе социални форми, които съществуват в доста иначе капиталистически държави.

Конкретно в образованието трябва да се ликвидира принципът “парите следват ученика”. Заради него училищата търпят 14-годишни престъпници. А изграденият вече бандит знае – няма да го изгонят, защото парите вървят след него.

Източник: transmedia.bg

The post Искахме американски училища – имаме ги appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Генерал Уесли Кларк описва операция „Съюзна сила“ в Косово на пресконференция на 13 април 1999 г.

Пет тезиса за Западните Балкани и регионалната (не)сигурност.

Преди да изложа тезите си по същество, ще си разреша една малка волност. Бих желал да припомня нещо, което е много добре известно на притежаващите експертиза, но едва ли и на неизкушените в балканската проблематика, включително и на немалка част от самопровъзгласилия се “политически елит”. А би трябвало темите и проблемите, които обсъждаме тук,  да бъдат първи в дневния ред  на този „елит”. Което пък означава, че няма да е лошо той да бъде поне малко ограмотен. Друг е въпросът дали  иска и дали може  да поеме такова интелектуално  натоварване.

Нерядко се сблъскваме с тревожна терминологична бъркотия (някои автори са склонни да говорят и пишат дори за терминологичен хаос). Темата е интересна и сама по себе си е достойна за отделно изследване, но за такава авантюра е необходимо много повече време и място. Затова  ще се спра само на три от най-често използваните тук дефиниции: Балкански полуостров, Балкани и специално Западни Балкани.

Ще използвам за целта  чудесното изследване на белградския експерт Драган Джуканович „Балканите на кръстопът в епохата след Студената война”, което получих  наскоро.

Започвам с понятието „Балкански полуостров“. Според най-използваната и като че ли най-възприемана дефиниция, Балканският полуостров обхваща държавите от югоизточната част на нашия континент, очертана от три  морета – Черно, Мраморно и Средиземно. Това название е предложено за първи път и въведено в научен оборот през 1808 година от германския географ Аугуст Цойне в неговата книга „Опит за научно обяснение на Земята”. Склонен съм да приема, че балканска държава е и Турция, макар че  само малко над 3% от нейната територия е европейска (става дума конкретно за най-западните райони на страната до безценните от гледна точка на геополитиката и геостратегията проливи Босфор и Дарданели, свързващи Европа и Азия).

Понятието „Балкани” обикновено се възприема като синоним на „Балкански полуостров”. То е и най-непроблематично, особено в неговия географски смисъл, който обаче много рядко съвпада с политическия (тази констатация се отнася и за споменатото току-що понятие „Балкански полуостров”). Поради това традиционната дефиниция на Балканите почти дословно повтаря дефиницията на Балканския полуостров и обикновено гласи: Балканите обхващат онази част от Югоизточна Европа (ЮИЕ), която граничи със следните морета: Йонийско, Егейско, Мраморно, Черно и Адриатическо (в бивша Югославия, а и в сегашните независими държави, възникнали върху нейните руини, то е известно като Ядранско или Ядран – Jadran  – С.Б.). Може би не е излишно  тук да припомним и мнението на  един от най-видните европейски държавници и дипломати – австрийския принц Клеменс Лотар Венцел Метерних (1773 – 1859), според когото Балканите започват от центъра на Европа. Да не забравяме обаче, че и днес австрийците не приемат тази оценка като комплимент.

След това предисловие представям изложението си по същество и представянето обещаните  тезиси.

За разлика от понятията „Балкански полуостров” и „Балкани”, изразът „Западни Балкани” (Western Balkans) никак не е безпроблемен и еднозначен. Произходът му – вероятно неслучайно, е обвит в гъста медийна мъгла, но е почти сигурно, че са му „бабували”  добре познати институции отвъд океана. Казвам „почти” защото не разполагам с официални писмени доказателства, а само с твърдения на приятели и колеги. Нямам никакви основания да се съмнявам в тяхната достоверност, но все пак още от древността се знае, че думите отлитат, само написаното остава (Littera scripta manet).

В документи на Европейския съюз (ЕС) изразът е използван за първи път през 1998 година, за да се предефинира отношението на Съюза към държавите от Югоизточна Европа, които в онзи момент не членуват в него: Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Съюзна република Югославия (СРЮ, съставена от Сърбия и Черна Гора) и Албания. След отказа от първоначалния „регионален подход” към тази част от Европа (1996-1999г.), ЕС формулира известния  „Процес на стабилизиране и асоцииране” (ПСА), където използва и израза „Западни Балкани” за онези държави, които не са обхванати от него.

Конференцията в Париж „Западните Балкани“, май 2016

Най-синтезирано тази формула  може да се изрази по следния начин: „бивша СФРЮ  – Словения + Албания”. Формулата  обаче е подчертано и преднамерено политизирана, което  смущава много коментатори и анализатори, включително и мен. Затова това не мога да подмина факта, че цитираният израз много бързо навлезе и в ежедневната комуникация на различни равнища и днес предполага шест държави или ентитети от централната и северозападната част на Балканския полуостров, които се стремят да станат членове на Европейския съюз, а и на Северноатлантическия алианс (с изключение на Сърбия, която поне засега се ориентира към т.нар. военен неутралитет). Първоначално  в новоизкованото понятие Западни Балкани са включени пет суверенни държави от тази част на Европа, но сега те са шест. Това става  в резултат на изчезването от политическата карта на Европа (през  2003 година) на Съюзна република Югославия и на нейната наследница – Държавната общност Сърбия и Черна гора – ДОСЧГ (през 2006 година, когато Черна Гора обяви своята независимост).” Декомпозирането” на Сърбия обаче продължава в резултат на едностранно обявената, но категорично и безусловно подкрепена от Запада (през февруари 2008 година)  независимост на Косово и превръщането му  в самостоятелна  държава. Последното засега преформатиране на Западните Балкани се извърши през 2013 година в резултат на приемането на  Хърватия в Евросъюза. Сега  западнобалкански държави са Босна и Херцеговина, Черна Гора, Сърбия, Албания, Македония, както и Косово (макар и като по-особен случай, защото неговата независимост не е призната от много членуващи в ООН държави, между които са и пет държави членки на ЕС – Гърция, Испания, Кипър, Румъния и Словакия). Понякога като синоним на Западни Балкани се използва и понятието Западнобалканска шесторка.

„Употребата на термина Западни Балкани ни насочва и към размисъл къде тогава се намират „Централните”, „Южните” или „Източните” Балкани”?”, пише Драган Джуканович. В географски, но не и в (гео)политически смисъл Западните Балкани би трябвало да означават  крайни райони на Италия, Словения и Хърватия (Далмация, Лика, Горски Котар и др.) Източните Балкани пък би трябвало да „приютят” България и части от Румъния (Добруджа), както и малка част от Турция – тракийската.  Южните Балкани следва да се свързват единствено с Гърция. Същевременно се поставя и  допълнителен въпрос – къде в такъв случай трябва да се намират „Северните” Балкани. Според някои източници в този случай става дума за областта Трансилвания/Ердел в Румъния, но понякога се твърди, че Северните Балкани включват Босанска Посавина, Семберия, Мачва, Шумадия и Джердапската клисура. „Нерде Ямбол, нерде Станбул”, възкликвам и се питам дали не навлизаме в „понятийна джунгла”, където трудно се ориентират дори някои специалисти. Мисля, че не само аз си задавам въпроси от рода на: „Откъде и защо се появи тази „понятийна джунгла”? „Кому е изгодна тя”? и други подобни.

Още през 2008 година експертът на Европейския съвет за външна политика Даниел Корски прави опит да предефинира понятието Западни Балкани и да въведе в употреба два допълнителни термина – „Ядрански (Адриатически – С.Б.) полуостров” и „Централни Балкани”. Първият термин се отнася за Хърватия, Черна Гора, Албания и Македония (макар че тя няма излаз на Адриатическо море), а вторият – за  Босна и Херцеговина (която пък има излаз – макар и само символичен, на Адриатика), Косово и Сърбия. Опитът на Д. Корски обаче се оказва неуспешен. Не го възприемат дори в тесните експертни кръгове.

В началото на сегашното десетилетие  са положени немалко усилия да се утвърди и понятието Адриатическа идентичност. През 2003 година е формирана т. нар. Адриатическа харта. Тя е насочена към държавите от Западните Балкани, а целта е по-бързата им интеграция в Северноатлантическия съюз. Според замисъла на инициаторите този регион е трябвало да включва територии между Адриатическо и Черно море.

В подобин контекст следва да се оценява и една скорошна хърватска инициатава. През януари 2016 година, по време на официалното си посещение в Полша, президентът на Република Хърватия Колинда Грабар Китарович направи предложение, което някои анализатори побързаха да квалифицират като „екзотично”. Тя лансира идея за по-силно обвързване на държавите, които имат излаз на три морета: Адриатическо, Балтийско и Черно. Акцентът обаче се поставя най-напред върху сътрудничеството между „естествените съюзници” от Централна Европа, където Загреб отдавна се опитва да играе централна роля. В Полша (там проектът е по-популярен под името Триморие – Trojmorze) съвсем според очакванията, държавният глава Анджей Дуда възприе възторжено идеята. Нищо чудно – в тази страна подобен проект под името „АВС” (Адриатика – Балтика – Черно Море) се свързва с една разширена версия на геополитически проект на Юзеф Пилсудски от 20-те години на миналия век, чиято цел е „консолидирането – върху антируска основа и под полско лидерство, на държавите от Балтика до Черно море”.

На пръв поглед инициативата наистина изглежда „екзотична” или поне нестандартна. При малко по-внимателно вглеждане обаче става ясно, че тя е опит за реанимиране на споменатата вече Адриатическа харта (известна и с името  Американско-Адриатическа), както и  продължение на отдавнашното желание на Загреб да играе водеща роля в региона,  да се освободи  от бремето и от лошата слава на Западните Балкани, а Хърватия  да бъде приета окончателно в „клуба” на централноевропейските държави. А фактът, че госпожа Грабар Китарович беше посланик на Хърватия в САЩ (2008-2011) и – което не е  маловажно – помощник-генерален секретар на НАТО (2011-2015), поражда основателни предположения, че зад споменатата нейна инициатива стоят  влиятелни личности и кръгове във Вашингтон. Това се потвърждава и от списъка на очакваните участници: България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния Словакия, Словения, Унгария, Хърватия, Чехия. Руснаците, които – пак според очакванията, реагираха бързо и  отсякоха, че в инициативата „хърватското не е толкова много”, а „зад разработката и зад придвижването на проекта стои апаратът на специалния посланик и координатор на Държавния департамент на САЩ по международните енергийни въпроси Амос Хокстайн (как да не възкликнеш „Вот где собака зарыта” –б.м. – С.Б.), който разглежда природния газ като геополитическо оръжие (к.м. – С.Б.)

Тази е първата причина да спомена предложението на госпожа Колинда Грабар Китарович. Има обаче още една, която засяга непосредствено нашата страна. Доколкото ми е известно никой не оспорва статута на България като Черноморска държава, но аз не видях никъде никаква реакция на това предложение. А се предвижда Загреб да организира среща на високо и дори най-високо равнище на държавите от АВС, където задължително трябва да бъдат поканени и наши представители. Ще повторя: Убеден съм, че  тук не става дума за самоволие на  хърватския държавен глава, а за инициатива, която е координирана с „правилните хора” на „правилното място”  и в „правилното време”. И по тази тема ли нямаме позиция? Или отново чакаме „началниците да кажат”?

Все по същото време започва да се очертава една на пръв поглед невъзможна тенденция. Икономиката започна да побеждава политиката и воювалите доскоро помежду си държави започнаха да търсят начини за възобновяване на контактите между производителите и търговците, и между довчерашните смъртни врагове. Това е може би най-логичното обяснение за интереса на извънрегионални политици и анализатори, в т.ч.  на известния британски анализатор и журналист Тим Джуда (Tim Judah), който през 2009 година на страниците на The Economist лансира и утвърди термина „Югосфера” (Yugosphere). Според Т. Джуда този термин не е натоварен с негативни политически конотации  от бившата СФРЮ. Нещо повече, той предполага наличието на взаимен интерес на нововъзникналите върху територията на някогашната Югославия държави за взаимно сътрудничество в много сфери на обществения живот, особено в културата и икономиката. И този термин обаче се възприема и употребява само в експертните и в по-малка степен – в публицистичните общности.

В крайна сметка Д. Джуканович заключава, че въпреки продължилите десетилетие и половина настоятелни опити да бъде възприет,  геополитическият проект „Западни Балкани” не е успял  да се наложи. (Отново се налага питането „Защо?”). С проекта  се идентифицират само незначителни групи от целия регион. (И пак „Защо?”).  Д. Джуда е убеден, че на Балканите категорично  доминират първоначално дефинираните или „реанимирани” национални и религиозни идентичности, докато микро- и макрорегионалните, както и субрегионалните идентичности,  нямат  солидни опорни точки, което ги прави нереалистични.

На тази тема са посветени много хиляди страници на незнайно колко езици. Това ми дава възможност крайно пестеливо да припомня геополитическата ситуация на Балканите (в т.ч. на Западните) преди края на 80-те години на миналото столетие. В продължение на няколко десетилетия тя се вместваше в схемата „две+две+две” (две членки на НАТО – Гърция и Турция; две на Варшавския договор – България и Румъния; две извънблокови държави – Албания и Югославия). След саморазпускането на Организацията на Варшавския договор ситуацията беше радикално променена. Спомената формула остана в историята. Започна „балканският поход” към ЕО (ЕС) и НАТО. Повечето от балканските страни вече постигнаха целите си – някои изцяло, други – само частично. Логично беше да се очаква, че с това регионът навлиза в лелеяната едва ли не вечна „ера на сигурност”. След изминалите повече от две десетилетия  не по-малко логично е днес да се запитаме: „Така ли е в действителност?”. Може би ще скандализирам аудиторията, но моят отговор (убеден съм, че той не е само мой) е „Категорично НЕ!” Ето аргументите.

Организацията на Северноатлантическия договор (по-популярна със съкращението НАТО) беше създадена през 1949 година за борба срещу „съветската” (или „комунистическата”) опасност. Шест години по-късно Съветският съюз отвърна на удара и „в отговор на засилената военна опасност в центъра на Европа” създаде Организацията на Варшавския договор (ОВД). „Основната цел” на пакта беше формулирана като „осигуряване  безопасността на миролюбивите държави и поддържане на мира в Европа”.

Генерал Александър Хейг обсъжда мощта на Варшавския договор на заседание на Комитета за планиране на отбраната през 1976 г.

В резултат на историческите промени от края на миналото и началото на сегашното хилядолетие държавите участнички в ОВД подписаха  през 1991 година протокол, с който организацията престана да съществува и де юре (де факто  скоропостижната  смърт я беше настигнала по-рано). Някои наивници (между които бях и аз) очакваха, че Северноатлантическият алианс ще последва примера на Варшавския договор и ще се саморазпусне, защото разпадането на СССР и преустановяването на дейността на ОВД лишаваше Северноатлантическия пакт от основанията и от смисъла на неговото съществуване. Бяхме жестоко излъгани.  Останал без противник,  пактът реши, че може да бъде едновременно и прокурор, и съдия, и нахълта в територии, за които по-рано можеше само да мечтае – в зоната на интереси на бившия Съветски съюз, което означаваше и на неговата наследница – Руската федерация  (както е известно, тази зона беше договорена – по инициатива на британския лидер Уинстън Чърчил, на прословутата среща между него и съветския лидер Йосиф Сталин  през октомври 1944 година). Оставената на изкуствено дишане, Москва можеше само безсилно и безмълвно да наблюдава процесите и да скърца със зъби, без дори да смее да помисли, че е възможно (поне в обозримо бъдеще) да възстанови позициите си.

Обозримото бъдеще обаче настъпи по-бързо от очакваното и изненада много неприятно западните стратези. Те бяха шокирани от решителната намеса на елитни руски армейски части във войната в Сирия и особено от демонстративно използваното от Русия най-модерно въоръжение. Дотогавашното едностранно дрънкане на оръжие стана двустранно, започна нова надпревара във въоръжаването (включително и на Балканите) и връщане към атмосферата на Студената война. Не желая да се вживявам в ролята на всезнаещ и всеможещ арбитър, но съм сигурен, че първопричана за сегашното изключително опасно напрежение са упоритите опити на Северноатлантическия пакт да налага волята си по всички меридиани, да се настани в зоната на жизнените интереси на Русия и да я принуди да приема без възражения  решенията и действията на Вашингтон и на Брюксел. Поради това Брюксел, и в много по-голяма степен Вашинтон, носят най-голямата отговорност за това. Конфронтацията с Русия обаче беше огромна грешка. Защото Москва  беше обречена да отговори на предизвикателствата.

Новата руска мобилна тежка огнеметна система ТОС-1А “Солнцепек”, използвана в Сирия.

Военните и политиците, които направиха своя кауза НАТО и приемането на балканските държави в него, положиха и продължават да полагат неистови усилия да ни убедят, че Северноатлантическият алианс е безспорен гарант на нашата сигурност. Вече казах, че не споделям подобни твърдения, а наскоро получих и интересни потвърждения за това. В сръбския портал „Нова српска политичка мисао” попаднах на интересен анализ на Стефан Джукич със заглавие „Брюкселските уроци – членството в НАТО не гарантира сигурност” („Бриселске лекциjе – чланство у НАТО не гарантуjе безбедност”). Авторът е философ, член на Управителния съвет на Движението за неутралитет, с други думи – отговорна и компетентна личност. Повод за анализа са терористичните атаки от 22-и март 2016 година в седалището на НАТО в Брюксел. Ще спомена само статистическите данни, които могат надълго да бъдат обсъждани:

 „През последните пет години в Европа са регистрирани 34 терористични атаки, свързани с радикалния ислямски фундаментализъм”, четем в анализа на Джукич. Във Франция те са 12, в Турция – 6, в Русия – 5, в Босна и Херцеговина – 3, в Германия и Белгия  – по 2, в  България, Дания и Великобритания – по 1. Рекапитулация: в държави членки на НАТО – 26 терористични атаки (моят калкулатор упорито твърди, че бройката е не 26, а 25, но това едва ли е особено важно), докато в държави, които не членуват в Северноатлантическия алианс,  атаките са само 8. Общият брой на загиналите е 514 души – 426 в държавите членки на НАТО и 88 в нечленуващите в пакта. Авторът поставя специален акцент върху факта, че в тези цифри не са включени пострадалите от атентати срещу посолства на европейски държави в чужбина, на европейски туристи и войници в Азия, Африка и на територията на други континенти. Очевидно е, пише Джукич, че „по-голяма заплаха от тероризъм грози жителите на държавите от НАТО, а най-голям страх от терористични атаки изпитват жителите на държавите, на които НАТО донесе демокрация – Ирак, Либия и Афганистан, което потвърждава, че става дума за закона за действието и противодействието, при което страдат на първо място невинни и от двете страни.” Тук белградският изследовател очевидно  има предвид третия закон на Нютон, според който всяко действие има равно по големина  и противоположно по посока противодействие. Опазил ме Бог да подлагам на съмнение откритието на великия англичанин, но ми се струва, че в политиката законът би могъл да звучи малко по-различно: „В политиката всяко действие има противоположно по посока, но многократно по-голямо по сила противодействие”. (Позволявам си тази волност, разчитайки на чувството за хумор на читателите).

И още един акцент в този анализ. „В европейските страни, към чийто модел на неутралитет трябва да се стремят балканските държави (в конкретния случай става дума за Черна Гора, където поканата за членство в НАТО предизвика сериозни сътресения, бел.авт.) – Австрия, Ирландия, Швейцария, Финландия, Кипър, Малта и Швеция, не е регистрирана нито една терористична атака. Тези държави са категорично най-защитени от гледна точка на сигурността срещу тероризма“, пише С.Джукич и завършва: …“трябва да се борим за неутралитет, „защото само неутралните държави са пощадени от тази опасност” (тероризма, бел.авт.)   

Терорът в Ница, 15 юли 2016

В деня, когато текстът беше готов за печат (октомври 2016), попаднах на други, не по-малко интересни данни и не устоях на изкушението да ги предложа на читателите. Могат да бъдат намерени в доклада на Европол „Changes in Modus Operandi of Islamic State revisited”. Главните изводи, резюмирани в няколко изречения, са доста тревожни: всяка държава членка на Европейския съюз е потенциална цел на терористични атаки; може би най-застрашени от „Ислямска държава” са Германия, Франция, Великобритания; заплахите ще бъдат актуални и през следващите години; логично е в най-близко бъдеще да се очакват терористични атаки както от отделни ислямски терористи, така и от ислямистки групи; най-застрашени са държавите от западната коалиция.

Заслужава внимание и  коментарът на този доклад от руския политически анализатор, публицист и преводач Владислав Гулевич (fondsk.ru). Европейците са в положение на цугцванг, пише той. „Не могат да не воюват против „Ислямска държава” (ИД) в Сирия и в Ирак, тъй като в противен случай Близкият изток ще се превърне в плацдарм за терористично настъпление срещу Европа. В същото време не бива да се довежда докрай пълния разгром на ИД. Защото това ще провокира масово нашествие на бойци в по-безопасни места, където ще бъде продължена „свещената война”.

Политиката на западните държави е недостатъчно ефективна, счита Гулевич. Тя „не спасява Европа от ислямистката заплаха. Цифрите говорят сами за себе си: през 2014 година ислямистите са извършили 4 терористични атаки на територии на държавите членки на Европейския съюз, а през 2015 година те са вече 17. Има информации, че през юли 2016 година ИД е била съпричастна към повече от 100 успешни и неуспешни опити за терористични атаки в Европа, САЩ и Австралия”. В списъка на споменатите по-рано Германия, Франция и Великобритания като най-заплашени от тероризма В. Гуревич добавя Холандия и Белгия.

А сега – няколко изречения за действията на НАТО в държавите от Западните Балкани.

Липсата на време ме принуждава само да ги изброя, а обощенията и изводите да оставя на интелигентните читатели. Ще цитирам анализа „55 години НАТО: продължаващото разширение на съюза” на един от най-добрите познавачи на проблема – Йордан Баев. „Два са главните фактори за преосмисляне ролята и мястото на Северноатлантическия съюз след края на Студената война и радикалното преустройство на съюза от организация за колективна отбрана в организация за колективна и международна сигурност. Ако Старото НАТО бе рожба на Студената война, Новото НАТО, както посочи в своя лекция през 2003 г. помощник заместник-генералният секретар на алианса по външните отношения Джейми Ший, е дете на Балканите. „Прераждането” на организацията е мотивирано в много отношения от войната на Балканите през 90-те години на ХХ век… За пръв път по време на „югокризата” НАТО използва свои въоръжени сили извън териториите на страните членки”. Това стана в Босна и Херцеговина през 1994 година, пише Йордан Баев. Аз пък ще допълня, че тогава Алиансът подкрепи  само една от воюващите страни, с което  стана страна във войната. Това е една от причините резултатите от мисиите в Босна (IFOR,SFOR) и в Косово (KFOR) да са повече от скромни. Не може да бъде другояче, когато се лекуват не причините за войните, а само се отстраняват  последиците от тях, при това не всички и не особено успешно и последователно.

Ще цитирам и заключение на Йордан Баев, което споделям без уговорки. „Като всеки друг обществен субект в обкръжаващия ни свят, Северноатлантическият съюз е обречен да се променя или да остане в историята”, пише той. Само ще добавя, че НАТО не се променя, а когато все пак извършва някакви промени, те обикновено са в неправилна посока.  Затова е време „да остане в историята”.

Въпросът за Балканите в променящата се среда за сигурност аз редуцирах съзнателно само до Западните Балкани. Третият тезис от моето изложение обаче ме задължава да анализирам темата в доста по-широк контекст –общобалкански   и европейски.

Започвам с европейския контекст. Отново се опирам на авторитетни изследователи на проблема – в случая на италианския журналист Джулио Меоти (Gatestone institute). Като научна фантастика може да изглежда фактът, че броят на починалите е по-голям от броя на родените, пише г-н Меоти, но такава е реалността в Европа.  През 2015 година на Стария континент са се родили 5,1 милиона деца, а са починали 5,2 милиона души, което означава, че за първи път в своята модерна история Европейският съюз регистрира отрицателен естествен прираст. Данните са официални – на Евростат, а не на някоя от социологическите агенции, за която придържането към истината невинаги е приоритет.

Следва една изненадваща „на първо четене” цифра – в същото време европейското население се е увеличило от 508,3 милиона на 510,1 милиона души. Въпрос: „Какви са причините”?  Отговор: „Защото населението, съставено от емигранти, се е увеличило с около 2 милиона, докато автохтонното европейско население намалява”. Става въпрос за подмяна на народите (к.м. – С.Б.). Сегашното „демографско земетресение” е съпоставимо с голямата чумна епидемия през 14-и век, известна като „Черната смърт”, когато умират 23 840 000 християни (за жертвите от другите вероизповедания няма данни). Цифрите са наистина  ужасяващи и много бих искал да са многократно преувеличени, но дори да не са, вече се наблюдават сериозни изменения в културата и в начина на живот на нашия континент.

И още няколко цифри. През 2015 година Португалия се оказва на предпоследното място в ЕС  – 8,3 родени деца на 1000 жители, което означава отрицателен естествен  прираст от 2,2 души на 1000 жители. На последно място е Италия, но най-тежки загуби са претърпели държавите от Източна Европа. Дали някой се учудва на това?

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Авторът цитира статия в Washington Quarterly, за да подкрепи извода, че „фаталната среща” между намаляващата раждаемост и напредването на исляма вече има важни последици. Европа стана инкубатор на тероризъм; създаде нов отровен антисемитизъм; сблъсква се с политическо придвижване към крайната десница; преживява най-тежката криза в управлението на ЕС”.

Сега  пък –  нещо, което можеше да бъде смешно, ако не беше тъжно и страшно. За някои фирми европейският пазар вече не представлява интерес и те се оттеглят от него. Една от тях е Kimberli-Klark, която произвежда памперси. Едновременно с това тя, заедно с  Prokter&Gamble,  се ориентира към „бизнеса на бъдещето – памперси за стари хора“ (к.м. – С.Б.).

А (за)къде е България? Като че за никъде. Само за едно поколение, пише Мирослав Попов, тя “преживя демографско салтомортале – и числено, и в самовъзприятието си… Нищо подобно не се е случвало в Европа поне не след чумните епидемии от Средновековието. Процесът се нарича депопулация…. От 1990 година насам България е в състояние на отрицателен прираст. Нещо повече – от началото на 90-те години процесът се определя като „състояние на интензивно намаление”…Заличени са десетки села, а населението на поне половината от градовете се е свило наполовина. Публицистиката отдавна говори за „обезлюдяване на България” Българската демографска картина е диагноза на едно болно общество, не докрай осъзнаващо, че деградира”.

Цялата статия е издържана в този песимистичен тон, а Мирослав Попов е юрист, заместник-председател на Националния съвет по етнически и демографски въпроси (2006-2009г.). Поради това нямаме причини да го обвиним в непознаване на проблема и/или в неоправдано черногледство. Длъжни сме да се съгласим и с финала на неговото изследване: „Държавната политика трябва да се преобърне. За българското общество като цяло няма по-важна тема”.

Не е много по-различна картината и в повечето западнобалкански държави. Сърбия има негативен естествен прираст от 1992 година. От тогава до 2016 година тя е изгубила над 600 хиляди души. Годишните загуби се изчисляват на „една община от 35 хиляди души”. Средно на една жена, която се е решила да роди, се падат 1,4 деца при необходим брой за просто възпроизводство на населението  2,1 деца.

В Хърватия депопулацията на селата е била характерна за 60-те и 70-те години на миналия век, когато хората са се насочвали към градовете в търсене на работа или пък към чужди държави, търсейки т.нар. „временна работа”, за повечето от които тя е станала постоянна. През последните 20 години обаче депопулация се наблюдава и в градовете. От 1991 до 2015 г. починалите са с 209 хиляди повече от новородените. Между най-важните причини за това нерадостно състояние са: жилищният проблем, безработицата на младите хора, несигурната заетост; голямото нарастване на т.нар. атипично работно време, липсата на детски ясли и детски градини, социалната несигурност.

Изключения от този тренд се наблюдават в Черна Гора. Тя има положителни показатели, а демографската система е в „демографско равновесие”.

Босна и Херцеговина е подчертано атипичен случай. Преди войните в бивша Югославия (1992–1995) в тази република живеят три държавотворни народа: мюсюлмани – 1 902 869 -(43,7%), сърби –  1 364 363 (31,3%), хървати – 752 068 (17,3%). Според преброяването от 2013 година ситуацията е следната: бошняци (бившите мюсюлмани) – 1 769 592 (50,11%), сърби – 1 086 733 (30,78%), хървати – 544 780 (15,43%). „Дешифрирането” на сухите цифри показва, че единственият народ, който увеличава процентите си  след войната, са бошняците (дотогавашните мюсюлмани). Този факт едва ли щеше да привлече вниманието на социолозите и политолозите, ако медиите не бяха формирали убеденост, че именно бошняците са дали най-много жертви във войната, а най-много са били и техните сънародници, които са били принудени да напуснат Босна и Херцеговина и да потърсят спасение и препитание в чужбина.

Една от темите, които вълнува през последните години балканистите, е промяната на етническия пейзаж в  Босна и Херцеговина като цяло и в двата нейни ентитета поотделно  – Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска. Невъзможно е обаче да се задълбочим в тази тема, поради което ще се опитам въз основа на ставащото в столицата Сараево да очертая в най-общи линии актуалната  ситуация.

Сараево днес е далеч от онова Сараево, което видях за първи път през 1982 година. Различни са хората. Вместо предишните любознателни, приветливи и готови да помогнат сараевци, виждах недоверчиви,  подозрителни жени и мъже, много често с по-тъмен цвят на кожата. Другояче изглеждаха и сараевските улици. Прелестите на квартала Илиджа, където по-рано преобладаваха сърбите, титулуван като „бисер на Сараево”, сега е засенчен от арабски къщи и вили и от надписи на арабски език. Вече не на шега се обсъжда възможността този език да бъде признат за втори официален  в Босна и Херцеговина. И това сигурно ще  стане. Защото там играят големи пари. Арабски богаташи са готови да предложат торби с пари, за да се сдобият с тлъсти парцели, на които да построят своите сараи. Това е и едно от обясненията за повишената „процентна тежест” на бошняците (бившите мюсюлмани) в етническата структура на Босна и Херцеговина. Проблемът е, че в Сараево и в цяла Босна и Херцеговина се заселват не само мирни араби. Заедно с тях пристигат и радикални ислямисти, някои от които са участвали във войните в Ирак, Либия, Сирия, а и в самата Босна и Херцеговина. Твърди се, че повече от 50 хиляди новоизпечени сарайлии не притежават никакви босненски документи. Хората се тревожат от възможността Сараево след няколко десетилетия да стане център на исляма. А като се знае, че средното арабско семейство има между 5 и 10 деца, докато живеещите все още в този квартал сърби – едва две, „математиката става брутална”.

Не по-малко нестандартна е ситуацията в Албания и в Косово. Особено опасни са мераците за създаване на Велика Албания, която да включи територии на  няколко държави – най-напред на Албания и на Косово. Площта на първата е 28 748 кв.км., а на втората – 10 887 кв.км. Сборът от тези цифри плюс 5000-6000 кв.км. албанизирани вече райони в Македония е 43 635 кв.км. Ако към тях добавим територии от Южна Сърбия, картината се променя, при това много съществено. Територията на тази хипотетична (засега) Велика Албания вече ще е над два пъти по-голяма от територията на днешна Македония (с територия 25 713) и още по-голяма от площта на утрешна Македония, ако 5000-6000 кв.км. бъдат отнети от нашата югозападна съседка и придадени към Велика Албания, Велико Косово или към някое подобно  образувание. Тази нова държава ще бъде по-голяма от Черна Гора (нейната територия в момента е 13 800 кв.км., но страната е заплашена от перспективата да й бъдат отнети земи, които да бъдат присъединени към Велика Албания или към Босна и Херцеговина). Новата държава ще бъде съпоставима с Хърватска (нейната територия е 56 538 кв.км.) и с Босна и Херцеговина (чиято площ се изчислява  на 51 546 кв.км.). Какво ще стане обаче, ако се стигне до демонтирането на Босна и Херцеговина и от нея се отделят Република Сръбска и Хърватската Херцег Босна? Засега това изглежда невероятно, но не бива да се забравя, че в политиката никога не бива да се казва „никога”.

Паметникът на Скендербег в центъра на Тирана, Албания

Тези цифри показват, че ако благоразумието и политическият реализъм не надделеят, мечтаните  от мнозина Велика Албания, Природна (Естествена) Албания, Велико Косово, Република Илирида и други подобни, ще са съпоставими по площ с най-малко четири балкански държави (по „оптимистичния” вариант) и поне с още толкова (по „песимистичния”). Единствено България и Гърция  ще са по-големи от нея. Изключвам Турция (защото само около 3% от нейната територия е на Балканите), Румъния (понеже тя тежнее не към нашия полуостров, а по-скоро към Централна Европа) и Сърбия (тъй като нейното атомизиране  като че още не е финализирано).

С това обаче тревожните тенденции не се изчерпват. Много повече следва да ни безпокоят цифрите, посочени от Йордан Величков (вж. доц. д-р Йордан Величков. Косово в политиката на Европа, САЩ и Русия. Международна политика, книжка първа, 2007, с.179-187). Ако се запази темпът на раждаемост на албанките (а засега няма никакви признаци, че той може да бъде ограничен в близко време), целият албански етнос на Балканите, който допреди 60 години е само малко повече от 1 милион, а днес е над 7 милиона, след половин столетие ще бъде не по-малко от 40 милиона. Тогава не само Косово и Метохия, Санджак и Македония, но и целият Балкански полуостров ще им стане тесен. Дано тази реално очертаваща се заплаха проумеят тези, които днес търсят решение на косовския проблем.

Бих насочил вниманието   към още няколко цифри. Около 40 милиона албанци ще живеят тогава на площ от 45-46 хиляди кв.км. Това означава средна гъстота  на населението от почти 890 души (!) на кв.км. (сега този показател за Черна Гора е около 51, за Гърция – приблизително 83, а за Албания – 150). И да не забравяме, че част от  териториите, населени с албанци, са планински и полупланински, сиреч неплодородни или слабоплодородни. Съмнява ли се някой, че неизбежно ще възникне сериозен проблем с изхранването, т.е. с физическото оцеляване на тези 40 милиона души? Няма ли жизненото пространство да им стане тясно? (Предупреждавам, че не мога и не желая да нося отговорност за евентуални алюзии, асоциации и спекулации с третия райх и с неговото „ограничено жизнено пространство”). Как са се решавали подобни проблеми в миналото? Няма ли  да се посегне  към агресията и към завладяването на чужди територии? Ще ни убеди ли някой от онези, които днес диктуват политическата мода, че това никога няма да се повтори?

Белград оттегли войските си от Косово през 1999 г. и девет години по-късно бившата сръбска провинция обяви независимост.

Едва ли ще бъде пресилена констатацията, че демографската картина в Македония е не по-малко тревожна. Данните за съотношението между двата най-големи етноса – македонците и албанците, са различни и не съвсем достоверни, но няма съмнение, че относителният дял на албанците непрекъснато се увеличава, а на македонците намалява. Обяснението и тук следва да се търси в различната раждаемост на албанките и на македонките, в незаконното преминаване и настаняване на  албанци от Косово в Македония и т.н. Вече има етнически чисти региони. Променя се постепенно държавното устройство, в резултат на което Република Македония се превръща от унитарна държава в македонско-албанска федерация, а в перспектива дори и в конфедерация. Поради това отношенията на Македония с Албания и с Косово са заплашени от потенциални усложнения. Към това се добавят и проблемите с Гърция, която продължава да не признава Република Македония с нейното конституционно име, забавяйки по този начин  приемането на страната в ЕС и в НАТО. С това се обясняват и твърденията на някои политици и анализатори, че Македония и днес е  „барутен погреб” и „ябълка на раздора”.

В резултат на действията на редица фактори – преди всичко вътрешни, но и някои външни, целият Балкански полуостров и особено Западните Балкани става ново потенциално огнище на напрежение. Около това становище се обединиха участниците в проведения в началото на ноември 2016 година в Белград Регионален форум по проблемите на сигурността. Там главният и отговорен редактор на Фонда за стратегическа култура Аня Филимонова заяви, че вътрешната нестабилност на Босна и Херцеговина и очакваното формиране на войска на Косово могат допълнително да застрашат мира в региона. Виновници за хаоса според нея са „западните центрове на сила”. Босна и Косово са определени  от участниците като „бомби със закъснител”, а криминализирането и въоръжаването на региона  категорично потвърждават, че „някой нещо подготвя на Балканите”.

Влакът с надпис „Косово е Сърбия“. Напрежението между Косово и Сърбия започна през декември 2016, когато косовските сърби тръгнаха да изграждат стена, разделяща град Митровица на албански и сръбски сектори. Арестът във Франция по сръбска заповед за военни престъпления на командира на Армията за освобождение на Косово и бивш премиер Рамуш Харадинай през януари тази година предизвика още протести на косовските албанци. Напрежението ескалира, когато Сърбия изпрати влак, популяризиращ сръбски националистически послания за Митровица. Пълномащабната криза беше предотвратена, след като влакът се върна, преди да достигне до местоназначението си. Въпреки това сръбският президент Томислав Николич заплаши да изпрати военни на Сърбия в Косово, ако се случи нещо лошо на сърбите там. В отговор на това косовските власти поискаха от ЕС да усмири Сърбия, за да бъде предотвратена пълномащабна криза, докато някои косовски албанци планираха възкресяване на Армията за освобождение на Косово, тъй като независимо Косово има само паравоенни сили.

Така мислят не само участниците във форума. За броени дни отделих няколко публикации от български, сръбски и хърватски автори с показателни заглавия: „Третата световна война чука на вратата”; „Светът върви към трета световна война, хаотизацията на Европа е приоритет за САЩ „; „Наистина ли сме на ръба на ядрената лудост?”; „Военни игри на Балканите”; „Политически и военни тръби”;  „На прага на голяма война – има ли пилот в кабината”.

Някой би определил (в отделни случаи донякъде основателно) подобни изказвания като „пропаганда”, „медийни спекулации”, „хибридна война” и др. Когато обаче към тях се добавят изявления в същия  дух от  умерени политици, какъвто е например  предишният хърватски президент Иво Йосипович, нещата  започват да изглеждат другояче. „Положението в Босна и Херцеговина, но и в целия регион, оценявам като опасно, а развитието на събитията – като труднопредвидимо“, заявява държавният глава на Хърватия. „Не само ние вече нямаме адекватна политика по отношение на съседите. Такава политика нямат и ЕС, и САЩ. Най-голямата опасност е нашите съседи да станат плацдарм за разчистване на сметките между великите сили и на други мощни държави, например Турция”. Твърденията, че държавите от региона нямат потенциал за водене на война са несериозни, заключава господин Йосипович. „Историята ни учи, че войните са възможни и без ултрамодерно оръжие или без добре организирани войски.  Често пъти емоционалните и политическите фактори са по-важни от качеството на наличните оръжия”, счита Иво Йосипович. И в много голяма степен е прав.

Тази тема ще маркирам в следващия

Твърдението, че големите играчи отново се завръщат на Балканите, не е съвсем точно. Истината е, че те никога на са напускали нашия полуостров. Присъствието на САЩ в Турция и в Гърция продължава повече от половин век. Американците използваха разпадането на СФРЮ и се настаниха и в Косово с неприкритото намерение да векуват. С американски бази бяхме  ощастливени ние и румънците. Вашингтон заяви, че на Балканите трябва да довърши „недовършената си работа”. Москва не крие намерението да възстанови загубените през предишните десетилетия позиции в региона, преди всичко сред славянските и православните държави: Сърбия, Република Сръбска, Македония, Гърция. Турция открито декларира намеренията си да се настани трайно в Босна и Херцеговина, Македония, Косово и – ако е възможно – и в Сърбия, конкретно в областта Санджак (сърбите предпочитат името Рашка). Германия  желае Балканите под свой контрол. Берлин се опитва да стабилизира максимално държавите от бивша Югославия, да ги присъедини към Европейския съюз и да намали влиянието на Русия в региона, пише Ненад Радичевич в авторитетния белградски ежедневник Политика. Китай настъпва „со кротце и со благо”, т.е. с „мека сила”. Пред очите ми Загреб „пожълтя” от нашествието на китайци и японци. Не станаха ли прекалено много  желаещите да се настанят в региона и да решават неговите съдбини? Не завоня ли на нещо като неоколониализъм?

Военен от ръководените от НАТО Стабилизационни сили върви по бившата фронтова линия в Сараевo

Ако трябва максимално кратко да отговоря на въпроса „Кое влияе върху регионалната (не)сигурност?”, няма да се колебая и секунда и ще отсека: „ВСИЧКО”. Ако пък бъда помолен да поразширя отговора си, ще кажа: „ХОРА, БДЕТЕ!“

The post Западните Балкани и регионалната (не)сигурност. Или – хора, бдете! appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Пред Паметника на Цар Освободител в София президентът Румен Радев прие почетния строй на представителните части на Българската армия по повод националния празник 3 март и 139 години от Освобождението на България от османско иго. Президентът произнесе вълнуваща реч на тържествената заря-проверка.

На днешниния ден преди 139 години възкръсва България. Мното събития предхождат възкресението, но едно ги свързва – паметта. Паметта за вярата ражда Българския Великден и църковната независимост. Паметта за историята вдъхновява монаха Паисий да буди българите след векове на униние. Паметта за езика и буквите дава на възрожденците силата на словото, с което бунят своите съвременници. Синилата от бича и следите от теглото не са Вазов мит, но дори пет века османско иго не изтриват спомена за това кои сме!

Човекът на бъдещето ще е онзи с най-дълбока памет, казва един философ. Дълбок корен се иска, за да устоиш на ветровете! Затова е нужно да помним. Да не забравяме онези луди глави, които със саможертвата си върнаха българския въпрос в дневния ред на Европа.

Да помним Батак! Да не забравяме селяните, които палеха домовете си, да са заслужат свободата си, както четем у Захара Стоянов. Да почитаме шепата родни спартанци, които отстояха Шипка.

Зад нас е паметникът на Цар Освободител. Руският народ не се страхува от жертви в името на вярата и братството, казва ген. Скобелев. Под знамената на Александър II войни от много народи – руснаци, румънци, финландци, украинци, белоруси, поляци, литовци положиха кости за нашата свобода. Сърби и черногорци лежат на нашите бранни поля. Към всички тях е нашата дълбока човешка признателност.

Човек без памет е по-беден от човек без бъдеще. Той дори не знае кой е, твърди един историк. Всяка епоха предлага своя заинтересована версия на историята, но само оригиналът на възрожденците е съзидан с дела и написан с кръв. Него не бива да забравяме, защото той е фундаментът на днешна България!

И нека не гледаме на миналото като на бреме. Миналото е капитал. Защото всяко поражение е урок, а всеки триумф – вдъхновение, когато страниците на историята се четат със смирение и признателност към жертвите – своите и чуждите!

Да помним е дълг, защото историята не дава прошка за забравата. Поклон пред загиналите за свободата на Родината!

Да живее България!

The post Румен Радев на 3 март: Човек без памет е по-беден от човек без бъдеще appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

The post Връх Шипка appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Демонстрация на проалбански партии в Скопие, 9 май 2016

Многохилядният марш „За единството на Македония“ в Скопие беше отговор на славянското етническо мнозинство в страната на опитите да се посее хаос в републиката чрез разиграването на албанската карта.

Македония, една малка балканска страна, е в окото на бурята вече две години. Статутът на Македония и самият факт на нейното съществуване като държава се оспорват от различни страни: в ООН тя фигурира като Бивша югославска република Македония, тъй като Гърция не признава името й; в България я смятат за своя откъсната територия; албанските радикали виждат в Македония строителен материал за „Велика Албания“.

През май 2015 г., когато масовите улични акции („срещу корупцията и изборните измами“), организирани от опозиционната Социалдемократическа партия на Зоран Заев едва започваха, в очи се наби „случайното“ съвпадение на тези антиправителствени протести с решението на тогавашния министър-председател Никола Груевски, лидер на управляващата ВМРО-ДПМНЕ, да се присъедини към проекта „Турски поток“ и да игнорира антируските санкции на Европейския съюз. За страна, която официално се придържа към курса на присъединяване към ЕС и НАТО, това беше важна стъпка. Отговор на тази стъпка станаха уличните размирици и политическата криза.

Зоран Заев (вляво) и Никола Груевски

Характерна особеност на тази ситуация беше подкрепата за антиправителствените протести от страна на посланика на САЩ в Македония Джес Бейли и представителя на ЕС Айво Орав. И двамата посетиха местния „майдан“, след което участваха като „наблюдатели“ в преговорите между страните. Наистина,  протестите в Скопие не стигнаха до „класически“,  украински Майдан: най-масовата акция на опозицията (социалдемократите на Заев и няколко албански партии) събра 20 хиляди души, докато на контра-демонстрацията в подкрепа на правителството на Груевски излязоха 90 хиляди. Демаркационната линия беше очертана ясно и беше видима по знамената, преобладаващи във всяка една от демонстрациите: в редиците на поддръжниците на правителството можеха да се видят знамена на Македония и Сърбия (противниците на тогавашния премиер го обвиниха, че е „про-сръбски“ и „про-руски“), а при привържениците на опозицията площадът беше оцветен с червени албански знамена. Самият Заев доброволно се снима на фона на албанското знаме; неговата партия е за признаването на албанския като втори официален език в държавата и за разделянето на страната на етнически (македонски и албански) кантони.

Протестите в Скопие от май 2015-та. Албанските знамена са вързани към македонските

Независимо от тази непопулярна сред славянското мнозинство в Македония платформа, на парламентарните избори през декември 2016 г. социалдемократите, които акцентираха върху върху социалните проблеми (безработицата, ниския стандарт на живот), успя да събере 49 мандата от общо 120. Техните опоненти от ВМРО-ДПМНЕ получиха 51 мандата. Но след като Заев състави коалиция с влезлите в парламента депутати от албанските партии, вчерашната опозиция се превърна в парламентарно мнозинство,  след което обяви своята победа и започна подготовка за формирането на правителство.

На 27 февруари президентът на Македония Георге Иванов (на снимката вдясно) получи подписите на 67 от 120 депутати (49 социалдемократи и 18 представители на албанското малцинство) за връчването на на мандат за съставяне на кабинет Зоран Заев.

Това се случи само ден, след като се чу силен вик от Брюксел. Комисарят по политиката за добросъседство и разширяване на ЕС Йоханес Хан призова президента на Македония да даде мандат за съставяне на правителство на не кой да е, а именно на Заев, без изобщо да се замисли за реакциите срещу такава намеса в политиката на една суверенна държава, която на всичкото отгоре не е член на ЕС. „Формирането на правителство, основано на волята на избирателите, е знак на зряла демокрация“ – каза Йоханес Хан – „В демократичния процес не е прието да се препятства подобна процедура.“

Размириците в Македония започнаха след новината, че Заев може да сформира правителство. В същия ден, 27 февруари, в Скопие се проведе голям граждански поход „За единството на Македония“, в който, по предварителни данни, са участвали около 50 хиляди души. Един от организаторите на похода, гражданският активист Богдан Илиевски, заяви, че няма да допусне „разделянето“ на македонското знаме на червен и жълт цвят (червено и жълто са цветовете във флага на Македония, а червеният – на държавния флаг на Албания и на проалбански организации). Между другото, някои от участниците в похода „За единството на Македония“ държаха плакати с текст: „Червеният също е наш цвят“, протестирайки срещу политиката за разделяне на страната на етнически кантони, което е вероятно да се случи след разширяването на обхвата на официалната употреба на албанския език в Македония и превръщането му във втори официален език в държавата.

Протестът „За единството на Македония“, 27 февруари 2017 г.

В първия ден на протеста бе приета декларация, която по същество е програма на движението за единство на Македония. В декларацията се казва, че политическите партии „не трябва да обслужват интересите на други страни, не трябва да внасят законодателни инициативи, способстващи разрушаването на Македония, не трябва да вървят против конституцията на страната“. Участниците в това движение нарекоха проявата си „Четвъртият Илинден“, позовавайки се на исторически събития като Илинденското въстание от 1903 г. – опитът да се отхвърли османския хомот, борбата срещу немските окупатори през 1944 г. и обявяването на независимост през 1991 г.

„Четвъртият Илинден“ е зов за единство на Македония и срещу опитите да бъде изтрита от картата като държава. Заплахата не е измислена. В началото на февруари, в интервю за албанската телевизия Vision +, американският конгресмен-републиканец Дейна Рорабейкър заяви: „Македония не е държава. Местните албанци трябва да станат част от Косово, а останалите – част от България“. Изявлението му предизвика буря от възмущение в Македония и две седмици по-късно на американците им се наложи да се извиняват, но думата вече беше казана.

Тези дни съдбата на Македония може да бъде решена от волята на нейния народ. Протестите в Скопие не спират, очаква се към тях да се присъединят и още четири града. И ще трябва да се направи избор.

Многохилядният протест „За единството на Македония“, Скопие, 1 март 2017

Бележка на редакцията

Припомняме, че натискът към Македония продължи и след 1 март, когато е публикувана настоящата статия. Федерика Могерини, Върховен представител за външните отношения и политиката за сигурност на ЕС, пристигна спешно в Скопие, където се срещна с партийните лидери и президента Георге Иванов, след като държавният глава отказа да връчи мандат за съставяне на правителство на лидера на опозицията Зоран Заев. Македонският президент Георге Иванов заяви преди това на 1 март в обръщение към нацията, че няма да даде мандат за съставяне на правителство на нито една коалиция, докато съществува платформа, „наложена от чужда държава“, с която се поставя в опасност суверенитетът на държавата. Могерини заяви от Скопие, че „Македония трябва да успокои тона в изказванията, за да избегне превръщането на тази политическа и институционална криза в междуетнически конфликт или, още по-лошо – в геополитически конфликт“.

Също така Могерини призова президента да размисли и да разблокира възможността за коалиция на Заев с партиите на етническите албанци и така да предотврати избухването на конфликт. „Помолих президента да помисли за начин, по който да промени решението си в интерес на всички граждани“, добави тя.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: fondsk.ru

Вижте още по темата: Западните Балкани и регионалната (не)сигурност. Или – хора, бдете!

The post Западът изнудва Македония за коалиция с албанските партии appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Проф. Иво Христов пред симпатизанти в Пловдив

Защо има смисъл да участваме в тези избори?

Конституционният съд отмени текстовете, отнасящи се до задължителността на гласуването и по-точно – санкцията, която се налага за задължителното гласуване. Или казано простичко – на 26-ти март никой не е задължен да гласува.

Защо беше въведена тази разпоредба? Защото не могат да се накарат хората да гласуват по други причини. Така едно съвършено право се превърна в задължение. Когато не можеш да накараш големи групи от хора да участват в този процес, тогава се опитваш да го подмениш по друг начин.

Това означава, че демокрацията е приключила. Приключила е по простата причина, че политическите партии са престанали да са това, което са поне по определение – организации за представителство на интереси. Те трябва да представляват определени групи хора и да отстояват интересите им в парламентарната борба. Индикация за каква болест е това?

За сериозно заболяване, за което трябва да съберем лекарски консилиум върху трупа на българската политическа система на 21 век и да поспорим върху това – пациентът по-скоро жив ли е, или е умрял? Ако четете моите книги, ще видите, че пациентът е умрял, но 40 дена след смъртта може да се съживи. Това обаче е индикация за по-сериозен проблем.

Проблемът е, че българската политическа система, българските партии и самонареклият се политически елит, всички вкупом ги няма. Поради тази причина народът се отврати. Преди време ми беше зададен въпрос защо младежта е аполитична, не участва и не се интересува от политика.

Отговорът е ясен – когато едно нещо не ви върши работа, вие преставате да се интересувате от него! Как се получи така, че за 25 години острието, енергията на нацията – младите хора, категорично отказва да участва в политиката? Младежите осъзнаха, че политиката не е място, където техните интереси могат да бъдат защитени.

Огромна част от българите също осъзна, че политиката (тук са използвани много епитети) е „мръсна работа”, и не е далеч от истината. Всичко това означава, че 25 години след т.нар. преход ние сме в по-лошо положение, отколкото в началото.

Положението на държавата преди 30 години и сега показва две съвършено различни Българии. По данни на ООН България преди 30 години е била сред трийсетте най-развити страни в света. В момента се намира след 60-то място. По редица показатели като конкурентоспособност, като спазване на закона, по свобода на пресата и словото, по зачитане на човешки права и други държавата ни е на 100 – тно място. България стана Африка в Европа. Нещо повече – г-н Юнкер съобщи, че Европа на две скорости вече е факт. Проблемът е, че България ще бъде задната.

Преди години заявих, че България е периферна територия със затихващи функции. По всички основни показатели – икономически, социални, здравеопазване, продължителност на живота и др. България е на последно място в Европейския съюз и вече изпада на последните места на Балканите. Ние си изпуснахме държавата! Всяка година от България изтичат 1 милиард долара под формата на неплатени данъци и такси, мита и контрабанда.

България всяка година субсидира богатите държави в Европейски съюз с най-важното, с най-милото си – своите деца. Сивото вещество на България! От 9 млн души, колкото сме били на 10 ноември 1989 г., в момента България наброява около 5 млн. българи. Такъв погром никога не е бил в българската история!

България не само че обезлюдява, тя се лишава от най-важното – своя национален труд. Подменя се българският психоментален код. Ние сме в огромна опасност. Такава, каквато никога не е имало в българската история. Но това не се разбира, защото ако отворите, както ги нарича моят преподавател проф. Андрей Фурсов, „Средства за масова дезинформация”, те ще ви съобщят, че ние сме много добре, че имаме 3% ръст по системата пари-въздух-пари’.

Защо е важно сега на 26-ти март, да се опитаме да спрем този процес?

Нямам илюзии, че ще бъде лесно. Срещу нас са изправени мощни сили. Вкараха ни в една игра преди 25-30 години, от която трудно се излиза. Най-лесно е да скръстиш ръце и да кажеш: „Нищо не зависи от мен”. Когато си жертва или се държиш като жертва, теб ще те изядат. Какво може да се направи в тази ситуация?

Страната се управлява за първи път в рамките на т. нар. преход, който е пълен с мерзавци, от организираната престъпност, превърнала се в политическа сила. Може да не сме богати, но нека бъдем поне почтени. На нас ни съобщават, че не сме горди българи, че нашите освободители са били наши окупатори. Очаквам скоро в учебниците на нашите деца да пише, че нашите aнгло-саксонски приятели са тези, които са ни освободили от турското присъствие. Една лъжа, казана хиляда пъти, става истина.

В рамките на три генерации може да се промени общонационалната памет. Аз вече виждам какво се случва, особено при най-младите генерации. Първото условие за националния провал и загуба е безразличието.

Нашите деца са безразлични към страната си. Те гледат на нея като на „тази страна”, в която ще бъдат образовани, а след това ще си хванат шапките и ще заминат в обетования рай. Впоследствие ще разберат, че не е никак обетован, но това – по-късно.

Какво се случва тогава, какво можем да направим?

Единият вариант е да скръстим ръце и да кажем, че нищо не зависи от нас. Това, между другото, е и мотивация. Защо аз въпреки моите огромни резерви към българската политика и към българската социална ситуация най-сетне приех да участвам в тези избори.

Струва ми се, че най-сетне в българската политика трябва всички да започнем да мислим – не само аз, моят приятел Тома Томов, Елена Йончева или някой друг, а всички ние – това е наша работа, не тяхна!

The post България се управлява от организираната престъпност, превърнала се в политическа сила appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Куполът на Петъчната джамия в Язд, Иран

„Отношенията между държавите стават все по-обтегнати. Засилва се борбата за ресурси и контрол върху маршрутите за транспортирането им.

Опитите на Запада, начело със САЩ, да възпрепятства процеса на създаване на нов и по-справедлив световен ред води до нарастващ хаос, анархия и среща съпротивата от страна на много държави.
…
Важно е да се подчертае, че ние не само унищожаваме терористите на територията на Сирия и освобождаваме тази държава от тях, но и решаваме задачата да не допуснем проникването на екстремистите в нашата страна.
…
Използването на нашата групировка в Сирийската арабска република ни позволи да решим геополитическа задача – да прекъснем веригата на „цветни революции“, тиражиращи се в Близкия Изток и в Африка.

Новият феномен на международния живот – цветните революции – доведе до негативни военни, политически и икономически последици в различните региони на света.

Вълната от цветни революции предизвика сериозни промени в световната политика, в разпределението на силите в света и различни региони. Югославия, Грузия, Ирак, Либия, Украйна, Сирия – това е един непълен списък на държави, в които бе апробиран сценарият на цветните революции.

На Запад се разглеждат като способ за разпространяване на демокрацията, заключаващ се в ненасилствено сваляне на „недемократични„ режими. Въпреки това, военен анализ на събитията в Близкия изток и Северна Африка ни дава основание да твърдим противоположното – факторът на военната сила е неразделна част от цветни революции.

Той присъства на всички етапи от ескалацията на революцията и предизвикания от нея вътрешнонационален конфликт. Отначало, военният потенциал на коалицията от държави, организиращи сваляне на дадено неудобно правителство, се използва за оказване на натиск върху него. Целта на този натиск – да се предотврати използването на силовите структури на дадената държава за възстановяване на закона и реда. След това, с разгръщането от опозицията на военни действия срещу правителствените сили, чуждите държави осъществяват военна и икономическа помощ на метежниците.

Така например, войната в Сирия продължава почти шест години. И през цялото това време отрядите на въоръжената опозиция и формирования от наемници безотказно биват снабдявани от чужбина с боеприпаси, въоръжение и други материални средства, необходими за провеждането на активни бойни действия.
…
Другият аргумент за опровержение на мирния и ненасилствен характер на цветните революции се заключава в това, че състоянието на страните, подложени на военна агресия в нейния класически смисъл и страните, преживели  цветни революции, е практически идентично.

Ако се вгледаме в страните, в които са победили цветните’революции, то едва ли може да се твърди, че сменяйки политическите режими, те поемат пътя на просперитета и стабилността, а регионалната сигурност съществено е нараснала. Това го разбират всички. Въпреки това, вероятността географията на цветните революции да се разшири е голяма.

Тяхното прилагане позволява с минимално изразходване на ресурси и ограничено използване на собствените въоръжени сили да се съкрушават регионални сили, постигайки политически и икономически цели.“

*Из лекцията [1] на министъра на отбраната на Руската федерация армейски генерал Сергей Шойгу при откриването на II национален младежки форум в Московския държавен институт за международни отношения на 21 февруари 2017.[2]

***

Многофункционален изтребител-бомбардировач Су-34 над небето на Сирия

Участието на въоръжените сили на Руската федерация (ВС на РФ) в бойните действия на страната на правителствените сили и проправителствените милиции по време на гражданската война в Сирийската арабска република (САР) официално започва на 30 декември 2015.

Военната операция на Русия в Сирия представлява първата по рода си в историята на съвременна Русия извън пределите на бившия СССР.

Докато САЩ десетилетия наред използват клишето „заплаха за националната сигурност“, опитвайки се да придадат легален статус на агресията си срещу дадена суверенна държава, то главният мотив на Москва за военната интервенция в Сирия е елиминиране на непосредствената заплаха за националната сигурност на Руската федерация.

Вашингтон отдавна използва ислямския екстремизъм за свой инструмент и ситуативен съюзник (муджахидините в Афганистан, терористите от Армията за освобождение на Косово – АОК, джихадистите в Чечения, терористите от Ал-Кайда в Либия, Ан–Нусра и Ислямска държава в Сирия – това са само няколко от най-известните и доказани случаи за постигане на геостратегическите си цели.

Днес Сирия е поредното бойно поле на цивилизационното и многовековно противопоставяне между Запада и Русия. Ето защо, заплахата за Русия е реална, непосредствена и екзистенциална: няколкото хиляди терористи от бившите съветски републики, които се присъединиха към ИД, на един по-късен етап, при успешни действия на ИД на територията на Ирак и Сирия, ще се отправят към Средна Азия, Кавказ, Русия. Това ще доведе до избухване на конфликт като този в Чечения преди 2 десетилетия, което впоследствие може да стане причина за дезинтеграцията на Руската федерация – изконната, заветната мечта на Запада.

Несъмнено, военната операция на Русия в Сирия  има за цел ликвидиране на възможно най-голям брой екстремисти и предотвратяване на тяхното завръщане на територията на Русия и страните от бившия СССР.

По време на контратерористическата операция в Северен Кавказ, Чечения е „фронтовата линия срещу международния тероризъм“.[3] Възстановяването на държавността и реда в Чечения предотврати катастрофа в Кавказ изобщо, а оттам и в Средна Азия. Днес „Евразийските Балкани“, както цяло, са стабилни. Новата фронтовата линия срещу международния тероризъм вече са Ирак и Сирия.

Още през септември 2013, в интервю на Фарид Закария по CNN, динозаврите в геостратегията и геополитиката Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински недвусмислено изразяват своите позиции относно интересите на Русия в Сирия.

На въпрос на водещия в какво се заключава мотивацията на Русия и каква е играта на Путин в Сирия, бившият съветник по националната сигурност и държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър отговаря: „Путин, по мое мнение, смята радикалния ислям за най-голямата заплаха за сигурността, поради което той не иска САЩ едностранно да определят как ще се развива ситуацията в региона… Според моите наблюдения, най-големият му страх в Сирия беше, че това (случващото се там – бел. авт.) би довело до радикализирането на региона, а не толкова много да защити някой конкретен индивид“.[4]

Бжежински: „Мисля, че руснаците са загрижени, както Хенри посочи, че регионът може да се взриви. И това ще се отрази на позицията на Русия, особено в Кавказ, където има набиращо скорост и ставащо все по-яростно ислямско недоволство срещу руската доминация“.[5]

Кисинджър: „Мисля, че беше грешка да се смята, че проблемът в Сирия е в отстраняването на един лидер. Въпросът в Сирия е историческият конфликт между шиити и сунити, и сунитският бунт срещу шиитското малцинство доминираше в Сирия, в която обаче, повечето от другите малцинства подкрепят алауитите, т.е., шиитската позиция. Така че, позицията на САЩ следва да работи за преходно правителство, без да се обвързва с отстраняването на сирийския лидер, особено от самото начало на процеса. От самото начало Путин заяви, че незабавното отстраняване на Асад ще доведе до хаос. Това е може би е правилната гледна точка“.

Бжежински също е на мнение, че Русия цели стабилност в региона: „Руснаците избягват нещо, което те не биха искали да видят да се случва в региона“.

Конкретно в Сирия, целта на САЩ е свалянето на Асад, а не войната срещу терористите: те са средство за войната срещу Асад. И съвсем закономерно, обсъжданията в Капитолия са не толкова относно войната срещу ислямския тероризъм, колкото относно отстраняването на Асад и подкрепа за противниците му.

„Глобъл рисърч“ бяха направили сондаж още преди тези събития. Асад има над 72% подкрепа от сирийския народ. Няма и един европейски лидер, който има такова одобрение... в момента има над 80% подкрепа за Асад. Режим или не, диктатор или не, сирийският народ решава. Ако той нямаше подкрепата на своя народ, нямаше как да стои шест години на власт, при условие, че има пратени срещу него 360 000 терористи. И че има 10% сирийци, които воюват срещу него. И че Турция също е срещу него, Израел е срещу него, арабските държави – Саудитска Арабия, Кувейт и т.н. са срещу него, НАТО е срещу него. Нямаше как да стои на власт”,[6] убеден е председателят на Асоциацията на сирийците в България Мохамед Ибрахим. 

На 9 февруари 2016 в изявлението си дадено под клетва пред Сената на САЩ, директорът на DIA (военното разузнаване на САЩ) генерал-лейтенант Винсънт Стюърт (Vincent R. Stewart) твърди: „Руската подкрепа  измени сметките напълно“. Според генерала, Асад е „в много по-силна позиция за преговори, отколкото беше преди шест месеца… По-склонен съм да вярвам, че той е играч на сцената в по-дългосрочен план, отколкото беше преди шест месеца, до година по-рано“.[7]

На 18 октомври 2016, по време на Международния дискусионен клуб „Валдай“, американският политолог, ко-директор на Програмата за международна политика за сигурност в Университета на Чикаго, експерт по международни отношения, автор на теорията за настъпателния реализъм, Джон Миршаймер (John Mearsheimer) заявява:

„Съединените щати бяха решени да сменят режима в Сирия и администрацията на Обама продължава това. САЩ няма да вкарат войници в Сирия по начина, по който го направиха в Афганистан и Ирак, но те финансират пари в Сирия, подкрепяйки силите, стремящи си да свалят Асад“. Миршаймер допълва: „Проблемът от гледна точка на американците е, че когато руснаците влязоха в Сирия през септември 2015 г., това фактически се превърна в загуба за САЩ.[8] Когато руснаците се намесиха в плановете за премахването на правителството на Асад, за САЩ това стана практически невъзможно. Нали именно свалянето на Асад беше основна цел от самото начало, ето защо американците по нелеп начин останаха без работа“.[9]

В хода на интервю с бившия началник на канцеларията на държавния серетар Колин Пауъл и асоцииран професор в Колежа на Уилям и Мери (College of William & Mary) полковник Лорънс Уилкерсън, главният редактор на The Real News Network, Пол Джей (Paul Jay) изказва мнение, че „със сигурност ролята на Америка в Сирия е… по-скоро противоречива, твърдейки, че се бори за демокрация и искайки да свали  диктатора Асад, при положениче, че твоят най-голям съюзник в цялата тази авантюра е Саудитска Арабия, един от най-потисническите диктатури на планетата“. В телеграма от посолството на САЩ в Рияд до Вашингтон, чието съдържание е публикувано от WikiLeaks, по думите на Лорънс Уилкерсън, се казва, че „Саудитците участваха много активно в подкрепа на тероризма, особено Лашкар-е-Тайба (Lashkar-e-Taiba) в Пакистан, Ал-Кайда и други“. Полковникът продължава: „Така че съгласен съм с теб, че е двулично, когато сме в съюз (със Саудитска Арабия – бел. авт.) и слушаме саудитците относно действията, които предприемаме в Сирия… Това е изключително лицемерно… като се опитваме да свалим една диктатура в Сирия, по-конкретно Башар Асад. Мисля, че лицемерието е очевидно“.

По отношение на президента Асад, Уилкерсон е категоричен: „Асад представлява законното правителство на Сирия… ние можем да го мразим… можем да го намираме неприемлив, но Русия е права, когато казва, че те са поканени там, а ние се намесихме… Ние имахме посолство там и ние работихме с него само допреди няколко години или допреди месеци… От моя гледна точка, намирам  изключително лицемерно това, че ние не само подкрепяме диктатори, които харесваме и воюваще срещу диктатори, които не харесваме, а харесването или омразата са базирани на нещо различно от стратегическата цел (борбата срещу ислямския тероризъм – бел. авт.). Намирам също за абсурдно, че ние изтъкваме тези аргументи за места като Сирия, където ние трябва да приоритизираме нашите проблеми, нашите врагове… и да решаваме по-малките проблеми след това“.

Да, на пръв поглед, действията на САЩ изглеждат абсурдни, но ако се гледа само на повърхността.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Най-голямата сила в Сирия, която реално воюва срещу ислямския тероризъм, са правителствените войски, които притежават огромен боен опит. Ето защо ударите на САЩ и коалицията срещу правителствени сили и инфраструктурата единствено благоприятстват джихадистите в Сирия.

Второто освобождаване на древната Палмира от сирийските правителствени войски и руски военни части, 2 март 2017. На заден план – спасеният римски Амфитеатър (2 век)

В своята реч на юбилейното 70-то заседание на Общото събрание на ООН в Ню Йорк, произнесена два дни преди началото на военанта операция на Русия, Владимир Путин подчертава, че „освен правителствените войски на Президента Асад, а също така и кюрдското опълчение, в Сирия с „Ислямска държава” и с другите терористични организации никой не се бори“. Ако главните цели на САЩ се заключават в унищожаването на тероризма, възстановяването на суверенитета на Сирия, стабилизирането на Близкия Изток, реално гарантиране на безопасност за съюзниците им в Европа, то по-добър ситуативен/времемен съюзник от Асад не съществува. Онези, които настояват за отстраняването на законните власти, целят точно обратното – огромен пожар в Близкия Изток, на основата на сблъсък между шиити и сунити (Епизод II, част трета), който пожар да се прехвърли в ЕС, Средна Азия, Русия и Китай. При такова развитие на събитията единственият печеливш ще са САЩ, така, както беше след края на двете световни войни.

Години наред борбата на САЩ и водената от тях коалиция срещу джихадистите в Сирия е pro forma. По-скоро става дума за общ фронт срещу Сирия. Джихадистките организации, както в миналото, така и сега, са необходими на САЩ, а днес Сирия е поредното бойно поле.

Очевидно крайната геостратегическа цел за САЩ обаче е друга. Отстраняването на Асад е стъпката към превръщането на Сирия в провалена държава. В случай на успех за САЩ, чрез елиминирането на Сирия, официален Техеран се лишава от най-важния си стратегически съюзник, като в същото време територията на Сирия ще се превърне в плацдарм за удар срещу Иран – отдавна планирана цел за поразяване (Епизод II, част първа & Епизод II, част трета на тази монография).

Персеполис (гръцкото име на древния персийски град Парса) е една от древните столици на Персийската империя. Дарий I започва строителството на града през 515 пр.н.е

Още в хода на своята предизборна кампания Доналд Тръмп осъжда споразумението, което САЩ сключват с Иран (Iran deal). С избора на Тръмп откритата конфронтация с Иран единствено ще се задълбочава. Ето защо, вероятността от евентуален (въздушен) удар срещу Иран от страна на Израел и/или САЩ тепърва ще нараства.

На 14 октомври 2016 журналистката Даря Асламова итервюира сирийския президент Башар Асад. На въпроса на водещата „Защо именно Сирия“, Асад отговаря:[10]

„Сирия има добри отношения с Иран, а Саудитска Арабия иска да унищожи напълно Иран във всеки смисъл, поради различни причини. Поради това, те искат Сирия да обърне гръб на Иран. Защото унищожаването на Сирия ще се отрази на Иран отрицателно… Наблюдавайки дългогодишното сътрудничество между Русия и Сирия, Западът залага на това, че унищожаването на Сирия също ще оказа негативно влияние и върху Русия.

Но има и нещо друго: историческата роля на Сирия. В продължение на векове Сирия е била източник на геополитическите динамики в Близкия изток. Ето защо, контролът над Сирия от времето на фараоните – още преди Христа – е бил от решаващо значение. Свикнали са да воюват за Сирия – и фараони, и хети. Това е историческа база, тъй като Сирия е благоприятно разположена на Средиземно море и е разделителната линия между различните култури. Ето защо контролът над Сирия е важен за контрола над целия регион.

…Сирия е независима държава, а Западът никога няма да се смири с независимостта на която и да е държава, без значение дали е малка Сирия или велика Русия… Какъв е техният проблем с Русия? Тъй като тя защитава своето право да казва „да“ или „не“. Западът иска от вас постоянно да се съгласявате. Същият е и проблемът на Сирия със Запада“.

Башар Асад и Даря Асламова

Тук е мястото да обърна внимание на някои специфични особености във външната политика на Вашингтон: в случай, че САЩ не упражняват контрол над дадена държава (регион) извън англосаксонския кръг, то те нанасят срещу нея удар – директен, индиректен или комбиниран.

I. ДИРЕКТНИЯТ УДАР се заключава в пълномащабна военна операция (инвазия с последващо окупиране и/или унищожаване на инфраструктурата чрез изстрелването на стотици крилати ракети и използване на ВВС (в наше време – Югославия, Ирак, Афганистан).

II. ИНДИРЕКТНИЯТ УДАР включва в менюто си пет основни ястия: ембарго, санкции, (цветна) революция, гражданска война, преврат. Всеки един от тези пет неконвенционални методи са компоненти на хибридната война. Те могат 1) да присъстват самостоятелно, 2) да възникнат като последица, 3) да предизвикат или да създадат условия за останалите. Няма последователност, нито хронологичен порядък. Налагането на ембарго/санкции е наказателна мярка, както с цел предизвикване на революция или преврат, така и вследствие на революция, преврат или военни действия срещу трета страна.

За организиране и провеждане на „цветна“ революция е необходимо наличие на социално недоволство сред населението на дадена страна. Като правило, видимата част на революцията започва с мирни протести. Ескалацията винаги бива провокирана, тя никога не е спонтанна, както на пръв поглед изглежда. За детонатор се използват предварително вербувани, платени, обучени и въоръжени от външни сили контингенти, които най-лесно се поддават на радикализация, манипулация и въздействие: националистически формации, ултраси, етнически и религиозни малцинствени общности, криминални банди, престъпни групировки. Именно тези елементи се явяват компонентът, който трансформира или изражда един мирен граждански протест в „цветна“ революция. Много често „цветната“ революция преминава в гражданска война. Това се случва, когато една част от населението подкрепя статуквото, а друга част е срещу него – особено при нарушаване на интересите, ограничаване на правата и свободите на отделни религиозни, етнически и други групи.

Накратко, всяка „цветна“ революция има за цел не просто рестарт на системата, а смяна на хардуера, на модела, т.е. ликвидирането на status quo.   

Киевският Майдан

В хода на една „цветна“ революция (преврат, гражданска война) се наблюдават 4 основни групи стейкхолдъри (ключови/причастни/заинтересовани страни), които са взаимосвързани и взаимозависими:

1.Официалните власти в дадена държава
2. Антиправителствени сили
3. Население:
– подкрепящо статуквото, т.е., подкрепящо държавните власти
– против статуквото, т.е., против държавните власти
4. Външни играчи:
– държавни актьори – правителствени организация
– недържавни актьори – неправителствени организации, средства за масова информация, терористични организации, наемници, международна общественост;
– международни организации (ООН, НАТО, ЕС, БРИКС, ОССЕ, ОДКБ)
– външни играчи, подкрепящи статуквото;
– външни играчи, които са против статуквото;

Чисто математически са налице множество независими променливи (например правителство и антиправителствени сили) и зависими променливи (например броят население, подкрепящо правителството и броят население, подкрепящо антиправителствените сили), между които съществува корелация. От степента на активност, въздействие и манипулация, от силата (политическа, военна, икономическа), от размера на влиянието в дадените процеси (революция, гражданска война, преврат) от страна на всеки един от отделните стейкхолдъри, се определя и крайният резултат.

Уважаемият читател може сам да направи разбор на която и да е революция, гражданска война и преврат в световната история, уверявайки се в универсалността на модела.

Ето защо, твърдението на западните „елити“ и средства за масова дезинформация, че Арабската пролет е спонтанно движение, организирано по социалните мрежи, е равносилно по абсурд на твърденията, че Земята е плоска, НАТО е отбранителен съюз, а ЕС е организация от равнопоставени държави. 

По думите на Лорънс Уилкерсън, полковник и бивш началник на щаба на държавния секретар на САЩ Колин Пауъл, САЩ са институционизирали тайните операции като стандартен политически и военен инструмент за отстраняване на правителства, враждебно настроени към американските интереси, като само за периода на управлението на Роналд Рейгън, ЦРУ провежда 58 тайни операции.[11] Тайните операция включват: преврати, политически убийства, революции, граждански войни.

III. КОМБИНИРАНИЯТ УДАР включва елементи както от директния, така и от индиректния удар. Типичен пример е Либия: индиректен удар (чрез революция/гражданска война) и директен (чрез използване на крилати ракети и ВВС). Съдбата на Сирия следваше да е същата, но решителността на Русия демонстрира превъзходство над намеренията на САЩ.

Директният удар се прилага в случаите, когато държавата, отказваща да признае васалитета си по отношение на САЩ, е слаба като противник и не е в стратегически съюз с други държави, т.е. тя е лишена от оказване на военна подкрепа от трета страна в конфликта. Индиректният удар се прилага срещу държави като Русия и Китай или срещу държави, които са във военен съюз със силна държава.

Като илюстрация, ще приведа случая със Сирия, когато през 2013, въпреки множество предупреждения и заплахи по адрес на режима на Асад, Вашингтон така и не се решава да нанесе въздушен удар срещу Сирия.

Тогава САЩ разполагат в източното Средиземноморие с пет разрушителя[12] –  USS Barry (DDG-52), USS Gravely (DDG-107), USS Mahan (DDG-72), USS Ramage (DDG-61), и USS Stout (DDG-55), като общият брой на крилати ракети към онзи момент възлиза на около около 200 „Томахоук“, въпреки че всеки разрушител може да има до 90 крилати ракети. В допълнение, американският флот в региона разполага с две авионосни групи, водени  от USS Truman (CVN-75) и USS Nimitz (CVN-68) на борда на които се намират общо до 180 самолета. USS Truman следва да смени USS Nimitz в Арабско море, но заради вероятност от нанасяне на удар по Сирия, USS Nimitz се позиционира в Червено море. Освен това, амфибийният кораб USS San Antonio (LPD-17),  носещ на борда си 6 хеликоптера и 300 морски пехотинци, също се намира в региона.  Подводният флот на САЩ е представен от две до три подводници. Така общият брой на крилатите ракети достига в рамките на 500-600 броя.

USS San Antonio (LPD-17)

От своя страна, Сирия разполага с най-съвременния руски брегови ракетен комплекс 3К55 «Бастион» (НАТО: SSC-5 «Stooge»), чийто радиус на действие е 350 километра. В западната преса тогава се твърди, че заедно с С-300 в Сирия са пристигнали и руски военни съветници, обучаващи сирийските оператори на тези комплекси.[13]

С какво разполага Русия в региона? Флагман на руския флот в Средиземно море е ракетният крайцер Москва, който е в непосредствена близост до сирийските брегове. Корабът е оборудван с 16 ракети (обсег 700 – 1000 км), чиито бойни глави, освен конвенционални, могат да бъдат ядрени с мощност 500 килотона (за сравнение, сумарната мощ на двете атомни бомби, хвърлени над Япония, е под 50 килотона). Москва разполага с 8 пускови установки ПВО C-300Ф (НАТО: SA-N-6 Grumble) по 8 ракети (боекомплект от 64 ракети).

Допълнително, в района са два разрушителя за борба с подводници, една фрегата и осем големи десантни кораби, всеки от които може да превозва 20 танка или 50 бронетранспортьора, бронирани превозни средства, плюс батальон морска пехота.

Край бреговете на Сирия е и ССВ-201 Приазовье – разузнавателен кораб, снабден с пасивни и активни радари, способни да определят точното местоположение на корабите на САЩ. ССВ-201 Приазовье  е способен да засече всяка изстреляна крилата ракета от ВМС на САЩ, осигурявайки ранно предупреждение за ПВО на Сирия, увеличавайки тяхната ефективност. На базата на информацията от открити източници през последните няколко години, може да се заключи, че подводният флот на Русия е представен с две до три подводници в района.

В допълнение, ВМС на Русия разполагат с торпеда, оборудвани с ядрени бойни глави. Едно торпедо е напълно достатъчно да ликвидира самолетоносач, а няколко – да унищожат авионосна група, включваща дузина надводни и подводни съдове. Военната доктрина на Русия позволява използване на тактическо ядрено оръжие в конвенционален военен конфликт.

Крайцерът Москва

На 3 септември 2013 г., САЩ и Израел провеждат тест в Средиземно море на израелската система за противоракетна отбрана. Руската радарна станция за ранно предупреждение в Армавир засича в централната част на Средиземно море старт на два балистични „oбектa“ с направления източната част на морето. Първоначално САЩ и Израел отричат, но по-късно признават. За Запада вече няма съмнения, че всяка една изстреляна ракета се прихваща от Русия.

Съществува вероятност ударът срещу Иран да бъде комбиниран: 

– чрез задействане на етническите и религиозните малцинства. Само 61% от населението на страната са персийци, като двете най-големи малцинствени групи за азерите (16%) и кюрдите (10%). Не е тайна, че кюрдите в Иран също имат планове за създаване на държава, обединяваща кюрдите в Ирак, Сирия и Турция. Същевременно, отношенията на Иран с Армения са далеч по-топли от тези на Иран с Азербайджан.

– 84% от населението на Иран изповядва ислям. От тях, между 90-95% са шиити, съответно между 5-10% са сунити. Незначителният на пръв поглед процент сунити е напълно достатъчен да послужи като катализатор за евентуална „Персийска пролет“. Предвид факта, че населението на Иран наброява 83 милиона души, става въпрос за между 4-8 милиона сунити.

– посредством ситуативните съюзници-джихадисти на САЩ, активно подпомагани от Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Израел.

През 2007, американският журналист и носител на Пулицър Сиймор Хърш публикува в New Yorker статия, в която пише: „За да подкопае преобладаващо шиитски Иран, администрацията на Буш беше действително решила да преконфигурира приоритетите си в Близкия изток. В Ливан администрацията си сътрудничеше със сунитското правителството на Саудитска Арабия в тайни операции, целящи да отслабят шиитската организация Хизбула, подкрепяна от Иран. Освен това, САЩ са участвали в тайни операции, насочени към Иран и неговия съюзник Сирия“.[14]

– масиран удар с крилати ракети, ракетно-бомбени удари, включително с използването на стратегически бомбардировачи.

За САЩ, във времето непосредствено след 9/11, беше единствената възможност да нанесат удар срещу Иран, понасяйки възможно най-малко загуби. Днес фигурите на геополитическата шахматна дъска са позиционирани твърде различно. И докато някои имат само пешки, други разполагат с топове.

Към днешна дата са налице поне три основни фактора, които със сигурност оказват сдържащ ефект върху Вашингтон (Белия дом, Капитолия и Пентагона), и по-скоро върху разумното, трезвомислещо малцинство сред океана от патологични русофоби (Тед Круз, Джон Макейн, Марко Рубио и десетки подобни), служещи не на собствения си народ, а на онези, които за да поробват и ограбват човечеството, се нуждаят от войни – американските транснационални корпорации. „В нашите избори… не става дума за гласуване. Нашите избори се решават не от броя на гласовете, а от броя на доларите… Ако разполагаш с повече пари от другите, твоите шансове за победа са по-големи от тези на останалите. Смятам, че това е много, много голяма слабост в нашата избирателна система“, казва през 2012 Збигнев Бжежински, гостувайки на Центъра за стратегически и международни изследвания (Center for Strategic & International Studies) по случай представянето на своята книга Strategic Vision: America and the Crisis of Global Power.[15]

И така:

Петъчната джамия в Язд, Иран, с най-високите минарета в страната. Градът е център на древния зороастризъм

В Епизод II, част първа написах:

„И ако военната интервенция срещу Иран не се състоя, то това е защото огромната част от генералите в САЩ са способни да разсъждават трезво и обективно, за да отчетат решаващите фактори като територия (4 пъти по-голяма от тази на Ирак), население (2.5 пъти по-многобройно), икономика, технологии, многообразен терен, подготовка и въоръжение на иранските сили за сигурност, ресурси на страната за продължителна война, както и разбира се, нагласите на населението. Всичко това свидетелства, че в случай на военна интервенция срещу Иран, загубите за САЩ ще превишават ползите. Що се касае до опитите на Иран да се превърне в ядрена сила, то те са в резултат на инстинкта му за самосъхранение и осъзнаването за липсата на ефективни международни инструменти, които да въздействат на САЩ и НАТО, в случай че решат да нападнат една или друга суверенна държава. Иран се отказа от своята ядрена програма, когато получи гаранции за защита от страна на Русия и Китай“.

От възникването си през 1776 насам, САЩ не са воювали срещу толкова добре въоръжен, огромен по мащаби и ресурси противник. И още нещо – Иран е първата държава в света, която внедри стратегията за водене на бойни действия swarming (роячене). Типичен пример за това са способностите на ВМС на Иран да атакуват крупни цели, включително самолетоносач чрез няколко десетки скоростни ракетни катери или катери-камикадзета с тонове експлозиви на борда. Пример за swarming е синхронизирана, едновременна и изненадваща атака (от няколко направления, по възможност от 360°) от стотици квадрокоптери (или друг тип дронове), снабдени със съответно количество експлозив (от 200 грама до няколко килограма TNT), което гарантирано унищожава бойната авиация на страната-агресор, разположена, например, на летище в Саудитска Арабия или Катар. Съществуващите ПВО-системи са все още неефикасни срещу сравнително новата стратегия на swarming.  

Swarming – войната между Иран и Ирак 1980-1988

Иран ще прибегне и до асиметрични отговори, като се съюзи с талибаните, снабдявайки ги с ПЗРК. Освен това, официален Техеран не веднъж е заявявал, че в случай на война ще отвърне с терористични атаки на територията на страните-агресорки, като обекти на терора ще са основно граждански обекти и мирно население: по примера на стратегията (deliberate terror bombing) която САЩ и Великобритания прилагат по отношение на мирното население на Хамбург (юли 1943 загиват 40 000 души) и Дрезден (февруари 1945 загиват 25 000 души) по време на Втората световна война, а през 1999 – и по отношение на мирно население в Сърбия.

Няма да бъде неочаквано, ако Русия и Китай заявят открито, че военна агресия срещу Иран ще се счита за нападение срещу тях. Ясната червена линия, на фона на нарастващата на световната геополитическа сцена репутация на Русия и Китай, ще бъде възприета сериозно от геополитическите противници на Москва и Пекин, като нито САЩ или НАТО, още по-малко Израел, биха предприели атака срещу Иран.

САЩ и НАТО ще воюват индиректно срещу Русия и/или Китай. При такива обстоятелства Каспийско море ще се превърне в коридор за непрекъснатите конвои от руски кораби, снабдяващи Иран с оръжие.

Русия ще предостави на Иран три основни вида оръжейни (кинетични и електронни) системи:

– на първо място, това ще са противовъздушни (ПВО) системи, включващи стотици преносими зенитно-ракетни комплекси (ПЗРК) от типа 9К38 Игла (НАТО: SA-18 Grouse), зенити ракетно-оръдейни комплекси (ЗРОК) Панцир-С1 (НАТО: SA-22 Greyhound), C-300B4 (NATO: SA-10 Grumble) и С-400 (NATO: SA-21 Growler) с руски екипажи;

– на второ място, в случай на пълномащабна сухопътна операция срещу Иран, Русия ще достави стотици противотанкови ракетни комплекси (ПТРК) от типа 9К135 Корнет, (НАТО: AT-14 Spriggan) способни да унищожат абсолютно всеки танк на противника. САЩ (в Ирак), Израел (в Ливан) и Саудитска Арабия (в Йемен) вече се увериха във възможностите на конкретния комплекс.

– на трето място, Русия ще разположи системи за радиоелетронна борба (РЕБ или EW) от типа на Красуха. Компексът е способен да подави всички съвременни радиолокационни станции, сателити за разузнаване, наземни радарни установки, авиационните системи за ранно предупреждение и контрол (Airborne Early Warning and Control – AEW&C), както и радиоуправлението на безпилотните летателни апарати в радиус между 150-300 километра. Имайки предвид факта, че данните за руските системи умишлено биват занижавани, какъвто бе и примерът с крилатите ракети Калибър, за които се предполагаше, че имат радиус на действие в рамките на 300-450 км, то може да се допусне, че поне в радиус от 500 км около комплекса противникът ще бъде „сляп“. По такъв начин, САЩ ще бъдат лишени от основното си преимущество, с което разполагат – самолетоносачите.

Съвременните възможности на Русия позволяват да превърне Иран в така наречената Anti-Access/Area Denial (A2/AD) зона, което бързо би отказало САЩ от военна авантюра срещу Техеран. По признания на американски висши военни, бойната авиация на САЩ няма опит във водене на бойни действия в такъв тип среда, още повече, отново според американски генерали, способностите на Русия в областта на електронната борба превъзхождат тези на САЩ в пъти, без преувеличение. Достатъчно е да си спомним за инцидента на 10 април 2014, когато ескадреният миноносец USS Donald Cook (DDG-75), въоръжен с десетки крилати ракети Tomahawk, навлиза в неутралните води на Черно море. Тогава, самолет Су-24 на ВКС на Русия, без въоръжение, но оборудван с авиационния комплес за радиоелектронно противодействие Л-175В Хибини, е изпратен да посрещне неканения гост. Докато приближава, радарите на кораба прихващат самолета, но навлизайки в радиуса на действие на Хибини, съвременната американска система Иджис (Aegis Combat System) изключва. Су-24 прелита над палубата на USS Donald Cook  и имитира ракетна атака. В рамките на 90 минути, самолетът извършва маневрата 12 пъти. След края на инцидента, американският кораб акостира в пристанище в Румъния, като 27 военнослужещи подават рапорт за уволнение. Пентагонът заявява, че действията на руския самолет деморализирали екипажа на USS Donald Cook.

Дори и да не участва пряко в конфликта, ВМС на Русия ще изпрати своя групировка, включваща както бойни, така и кораби за разузнаване и електронна борба в Арабско море. Така Иран ще може да разчита на ранно предупреждение за всеки излетял самолет и за всяка изстреляна крилата ракета от страна на САЩ/НАТО, което ще даде ценно предимство на иранските системи за ПВО, значително повишавайки коефициент на успеваемост на поразяване. Даже и при такива обстоятелства флотът на САЩ/НАТО в региона няма да се реши на удар срещу руската надводна и подводна групировка по няколко причини: 1) присъствие на ядрения крайцер-ракетоносец Петър Велики (проект 1144 Орлан), или на ракетни крайцери от проекта 1164 Атлант – Москва, или Маршал Устинов, специално проектирани за унищожение на авионосните групировки на вероятния противник 2) Каспийската флотилия, способна да изстреля десетки крилати ракети за броени минути, 3) стратегическите ракетоносци на ВКС, способни да изстрелят своите крилати ракети и поразят целите, при това без да е необходимо да напускат територията на Русия.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

В Близкия Изток, в случай на разрушаването на Сирия, Иран би останал последната крепост, последното препятствие преди осъществяването на заветната вековна крайна цел на англосакси и хазари – подпалването на Руския мир или Православната цивилизация, която, според Самюъл Хънтингтън (Samuel P. Huntington), включва и държавите от Средна Азия, които исторически са били част от Руската империя, а впоследствие и от Съветския съюз.

Карта на деветте цивилизации според Хънтингтън

Ударът срещу Русия ще бъде proxy поради обективни причини: 1) Русия притежава най-модерния и най-мощен ядрен арсенал, 2) към днешна дата Русия и Китай са стратегически съюзници, а това означава, че при конвенционална война САЩ и НАТО отстъпват по количество личен състав, логистични ресурси и бойни възможности.

Едновременно с Русия ще бъде дестабилизиран и Китай. Населението на Китай е около 1.4 милиарда. Официално признати са 56 етнически групи, като най-многобройна е Хан (около 92%). Изповядващите ислям в Китай съставляват 1.7% от населението, т.е. около 24 милиона (официални данни). Най-многобройната етническа група, изповядваща (сунитски) ислям е уйгурската, която представлява 0.755% или около 10.6 милиона души. Уйгурите са съсредоточени в богатия на природни ресурси и жизнено важен за икономическото развитие на страната Синдзян-уйгурски автономен регион, разположен в западната част на Китай, в историческата област Източен Туркестан (Уйгуристан). Населението на региона към 2016 е около 24 милиона души, 44% от които са уйгурите. Площта на региона е около 1.665 милиона км²,т.е., малко повече от територията на Иран (1.648 милиона км²) или 17% от територията на самия Китай (9.597 милиона км²). Освен с Русия, Монголия и Тибетския автономен регион, Синдзян граничи с Казахстан (малко над 18 милиона население, от които 70.5% изповядват сунитски ислям, 24.4% православие), Киргизстан (6 милиона население, от които 80% изповядват сунитски ислям и 17% православие), Таджикистан (8.6 милиона население, от които около 97% изповядват преобладаващо сунитски ислям), Афганистан (33.3 милиона население, от които 84.7% изповядват сунитски ислям и 15.3% шиитски ислям) и Пакистан (202 милиона население, от които 96.4% изповядват ислям, 4/5 от които сунитска версия).

Свързаната с Ал-Каида и бореща се за независимост на областта терористична организация Ислямското движение на Източен Туркестан (ИДИТ, основана 1993) от години вербува и радикализира уйгури. По-рано те воюваха и се обучаваха в Афганистан, а към днешна дата – в Сирия и Ирак. След обучението и придобиване на боен опит, радикалните елементи се завръщат в Китай и провеждат терористични актове, включително и в Пекин. Важно е да се отбележи, че в редиците на организацията членуват не само уйгури, а пакистанци и афганистанци, които служат като наемници.

Някои от най-кръвопролитните инциденти/терористични актове:

– през юли 2009 в Урумчи, столица на региона Синдзян, в резултат на междуетнически сблъсък (уйгури срещу хан) загиват 200 души.
– на 28 октомври 2013 уйгури преминават с автомобил, който запалват през пешеходците на Тянанмън в Пекин. Загиват 5, а ранените са 40 души.
– през март 2014 град Кунмин, Южен Китай, уйгури убиват с ножове 31 души и раняват 140;
– през май 2014 в резултат на терористична атака в Урумчи загиват 31 души, а 94 са ранени;
– през юли 2014 терористичен акт отнема живота на 37 и ранява 13 граждани.

Полицаи патрулират в пълно бойно снаряжение по улиците на Урумчи, столицата на размирния Синзцян-Уйгурски автономен район, 1 юли 2013

Гореспоменатите вече държави от Средна Азия – Казахстан, Таджикистан и Киргистан – са част от така наречения Руски мир.

В Киргистан живеят около 50 хиляди уйгури, а в Казахстан – около 260 хиляди, като сред тях също съществуват сепаратистки настроения за създаване на независима държава заедно с уйгурите в Китай. Официалните власти на Казахстан също разглеждат уйгурите като потенциална заплаха за националната сигурност на страната, предвид податливостта им на радикализиране.

Една съществена разлика по отношение на индиректния удар – докато главните спонсори на ислямизма в лицето на Саудитска Арабия, Катар и Кувейт още от времето на военната интервенция на СССР в Афганистан открито оказват финансова и логистична поддръжка на джихадистите в Русия, като много от наемниците, както в Афганистан тогава, така и по време на конфликта в Чечня са от арабски произход, то посочените три арабски страни отказват сътрудничество с ИДИТ, поради чисто икономически съображения – Русия е конкурент, а Китай е един от основните вносители на нефт.

На 26 януари 2017, в интервю за полската медия Kresy.pl известният американски активист и бивш агент на ЦРУ Робърт Стийл (Robert David Steele) открито заявява, че ЦРУ е обучавало чеченски и уйгурски терористи за провеждане на терористични актове на територията на Русия и Китай.[16]

В излъчено на 25 юни 2007 интервю[17] на водещия на Antiwar Radio Скот Хортън (Scott Horton) американският писател и журналист Ерик Марголис (Eric Margolis) –  един от най-добрите западни репортери относно Централна Азия –  твърди, че ЦРУ използва трета страна, чрез която да обучава уйгурите:[18]

„Когато САЩ нахлуват в Афганистан през 2001, твърдят, че е имало над двадесет „терористични тренировъчни лагери“, като те ги наричат, всички те обучаващи терористи, които да атакуват Америка. Е, това е абсолютна лъжа. Една от многото.

Повечето от тренировъчните лагери, 90% от хората… бяха… кашмири, обучавани от пакистанската разузнавателна служба ISI (Междуведомствено разузнаване на Пакистан – Inter-Services Intelligence, бел. авт.) с пълното знание на САЩ, да се бият срещу идийското управление в Кашмир… Втората по големина група бяха от Централна Азия, главно Узбекистан, Казахстан и Таджикистан, които  бяха организирани и обучени да воюват срещу тези страшни комунистическите режими в Централна Азия, отново с пълно американско знаниe.

И най-накрая имаше една група от уйгури – китайски мюсюлмани от провинция Синдзян в Западен Китай, които бяха обучавани от бин Ладен, за да воюват срещу китайците-комунисти в Синдзян, и това беше не само със знанието, но с подкрепата на ЦРУ, защото смятаха, че те могат да ги използват, ако избухне война срещу Китай“. [19] Говорейки за китайските мюсюлмани в провинция Синцзян, Марголис твърди, че „тези хора бяха платени от ЦРУ, те бяха въоръжени от САЩ. Те (ЦРУ – бел.авт.) са знаели какво прави Бин Ладен, и те са го насърчава чрез трети лица, вероятно саудитците“.

Според Марголис, ЦРУ е смятало да наеме талибаните да свалят режимите в Централна Азия, „и дори да атакуват Китай“, но след 9/11 „тази малка мръсна тайна беше покрита“.[20]  И още: „Афганистан не беше разсадник на тероризма, това бяха групи от командоси, партизански групи, които бяха обучавани за конкретни цели в Централна Азия“ [21]

През 2008 в интервю на Люк Райланд (Luke Ryland) бившата сътрудничка[22] на ФБР (FBI) и основател на световноизвестната Коалиция на разобличителите от националната сигурност (National Security Whistleblowers Coalition) Сибел Едмъндс (Sibel Edmonds) споделя:[23]

„Трябва да погледнете голямата картина. След разпадането на Съветския съюз, суперсилите започнаха да се воюват за контрола над Централна Азия, особено за изобилието на нефт и газ, както и за стратегическото значение на региона.

Като се има предвид историята и недоверието към Запада, САЩ осъзнаха, че не биха могли да получат пряк контрол. Ето защо, за да получат бърз и ефективен контрол, щеше да им се наложи да използват прокси. Турция беше перфектният прокси: съюзник на НАТО и марионетен режим. Турция споделя същото културно наследство, същата раса като на цялото население на Централна Азия, същия език (тюркски), същата религия (сунитски ислям), и разбира се, стратегическото местоположение и близост.

Това даде началото на продължила повече от десетилетие незаконна, тайна операция в Централна Азия от малка група в САЩ с намеренията да подпомогнат развитието на петролната индустрия и военнопромишления комплекс, използвайки турски агенти, саудитски партньори и пакистански съюзници, промотирайки тази цел в името на исляма (САЩ използват същата стратегия срещу СССР в Афганистан, внушавайки на местните, че руснаците имат за цел изкореняването на исляма и натрапването на християнството на територията на страната – това дава началото на муджахидините, като борци-защитници на исляма – бел. авт.).

Ето защо съм казвала многократно, че тези незаконни тайни операции на турски и някои американски лица датират от 1996 и това включва терористични дейности, наркотици, контрабанда на оръжие и пране на пари, свързани със същите операции и с участието на същите актьори. И искам да подчертая, че това е незаконно, защото повечето, ако не всичките средства за финансирането на тези операции (терористичните дейности – бел. авт.) не са одобрени от Конгреса, а идват от незаконни дейности (наркотици, контрабанда на оръжие и пране на пари – бел. авт.)“.[24]

С политиката си в Сирия и региона Русия демонстрира на Запада своята решителност да отстоява националните си интереси така, както САЩ го правят от 200, а Великобритания от 500 години насам. От 2011 г. Москва многократно подчертава, че не защитава Башар Асад, а законните власти в страната, без значение кои са те, защото тяхното отстраняване ще доведе до властови вакуум (power vacuum), зает от джихадисти, които след Сирия щяха да насочат усилията си в други направления – Средна Азия, Кавказ, Русия. Последиците за Европейския съюз, който се  превърна в заложник на САЩ и жертва на собствената си късогледа и самоубийствена политика, са като бомба със закъснител. Чрез Сирия САЩ виждат поредната възможност да воюват с Русия, лишавайки я от още една приятелска страна.

Ще си позволя да цитирам основателя на STRATFOR Джордж Фридман (George Friedman), считан за абсолютен авторитет на Запад в областта на геостратегическите анализи и прогнози. Въпреки че доста често му се налага да коригира прогнозите си, то неговите думи могат да бъдат възприемани като  неофициални изявления на Държавния департамент на САЩ.

На 4 февруари 2015 Фридман е гост на Chicago Council on Global Affairs, където изнася своя лекция. На въпрос „дали ислямският екстремизъм наистина сериозна заплаха за Съединените щати, и ще умре ли от само себе си или ще продължи да се разраства“,[25] създателят на STRATFOR отговаря: “Това е проблем за Съединените щати, но не е екзистенциална заплаха. Той трябва да се третира, но пропорционално“.

Възниква въпросът беше ли употребена пропорционална сила срещу Югославия през 1999 г., когато НАТО използваше 1031 летателни средства за нанасяне на удари предимно по гражданската инфраструктура на Сърбия. Силите на НАТО имаха смазващо превъзходство. И в това няма нищо необичайно, а напротив: при война противостоящите страни се стараят да постигнат превес една над друга, използвайки своите способности – количествено и/или качествено надмощие. – Колкото по-продължителен е един въоръжен конфликт, толкова повече ресурси биват изразходвани – материални и човешки.

Думите на Фридман относно пропорционалното третиране на ИД означават, че САЩ не се стремят към възможно най-бързото унищожаване на джихадистите и последващо стабилизиране на региона, а напротив, в неговото преднамерено дестабилизиране, освен ако не успеят да наложат марионетни режими.

„Ние имаме други външнополитически интереси – продължава Фридман –  Така че първичният интерес на Съединените щати е взаимоотношението между Германия и Русия, защото обединени, те са единствената сила, която може да ни заплаши, поради което воюваме повече от век в Първата, Втората и Студената война, за да сме сигурни, че това няма да се случи“.[26]

И някак си съвсем спонтанно изникват в съзнанието ми думите на сенатора и бъдещ президент на САЩ Хари Труман, които The New York Times цитира на 24 юни 19141: „Ако видим, че Германия побеждава, ние трябва да помогнем на Русия и ако Русия побеждава, ние трябва да помогнем на Германия, и по този начин да ги оставим да се избиват колкото е възможно повече…“.[27]

През 2007 генерал Уесли Кларк споменава[28] за среща с Пол Улфовиц (Paul Wolfowitz) през 1991, когато той е секретар по отбранителните политики (Under Secretary of Defense for Policy) – третата по важност позиция в Пентагона. В хода на разговора между двамата относно операция Пустинна буря в Ирак Улфовиц казва, че въпреки победата не е доволен, „защото истината е, че трябваше да се отървем от Саддам Хюсеин, а ние не го направихме… Но едно нещо, което научихме е, че можем да използваме нашите военни в региона – в Близкия Изток – и руснаците няма да ни спрат. Имаме около 5 или 10 години, за да изчистим тези стари просъветски режими – Сирия, Иран, Ирак – преди следващата велика суперсила да дойде и ни предизвика’“.[29]

САЩ почти успяха. Почти. През 2003 Русия не успя да спаси Ирак, но тя със сигурност ще воюва за Сирия и Иран. Защото воювайки за тях, тя воюва за самата себе си.

Ирански военноморски командоси на военния парад по повод 34-ата годишнина от нахлуването на Ирак в Иран (22 септември 1980 г.), довело до осемгодишна война. Хиляди войници и специални части маршируват пред президента Хасан Рухани. Техеран, 22 септември 2014

На 23 февруари 2017, в Деня на защитника на Отечеството, в своя поздравителен адрес президентът Путин заявява, че главните задачи на Русия в Сирия са съхраняването на териториалната цялост на страната, запазване на легитимната власт и унищожаването на тероризма в Сирия, представляващ екзистенциална заплаха за Русия. Путин констатира, че „за съжаление, на територията на Сирия са се съсредоточили огромен брой екстремисти… до около четири хиляди души от Русия и пет хиляди от републиките на бившия Съветски съюз. Предвид факта, че имаме безвизов режим между почти всички страни от бившия Съветски съюз, разбираме каква огромна опасност дебне в този разсадник на тероризма на територията на Сирия за нас, за Русия. И изпълнявайки бойните задачи далеч от нашите границите, вие пряко способствате за обезпечаването на сигурността на Руската федерация“.

В хода на последвалата дискусия Путин дава ясно да се разбере каква е позицията на Русия относно Сирия:

„Ние изхождаме преди всичко от това, че Сирия трябва да съхрани своята териториална цялост. Въпреки че виждаме, че не всички мислят така. Особено съм загрижен за конфесионалното разграничаване, т.е., когато представителите на една религиозна група се преместват и концентрират в определени региони на страната, представители на друга религиозна групи се придвижват и концентрират в други части на страната. И това, разбира се, е предпоставка за възможни негативни последствия за страната.

Ние знаем Сирия като многонационална и многоконфесионална светска държава. Тя беше такава много дълго време. И това беше гаранция за териториалната цялост на страната. Ние ще изхождаме от тези задачи, но в крайна сметка това е работа на самите сирийци. Необходимо е да се направи всичко, за да не се допусне намеса отвън при решаването на този ключов въпрос, запазването на териториалната цялост на страната… Ситуацията там е  е сложна. Но колкото по-скоро страната премине към политическо решение, толкова повече има шансове за международната общност и за нас с вас да сложим край на терористичната зараза на територията на Сирия, в което ние сме пряко (рус. кровно – бел. авт.) заинтересовани.

Ние не си поставяме за задача да се намесваме във вътрешните работи на Сирия. Нашата задача е единствено да се стабилизира легитимното правителство на страната и да се нанесе решителен удар по международния тероризъм. Ето от това ще изхождаме. Така и ще формулираме нашите цели“.

Следва продължение…

*Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на автора чрез запитване до изданието Memoria de Futuro.

The post След Сирия: следващата цел е Иран appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Разговор на Христина Христова и Цеца Христова с Костадин Костадинов – председател на „Движение Възраждане“ – в интервю за Мемория

– И така, на избори като на избори. Как върви кампанията за вас?

– Върви нормално. Срещаме се с хора всеки ден, говорим с хора всеки ден. Пишем си със хора всеки ден. И като цяло установяваме, че една голяма част от българския народ мисли като нас. Друг е въпросът дали тази голяма част от българския народ ще гласува така, както говори и се възмущава. Защото, за съжаление, голяма част от нашите сънародници се възмущават, но не вярват, че нещо може да се промени. Ето това е голямото предизвикателство, което ние, от „Възраждане“, имаме – да ги накараме да повярват. Най-вече във себе си – че от тях зависи нещо, защото на всички нас ни се обяснява вече повече от четвърт век, че от нас нищо не зависи, че каквото и да правим, нищо не може да се промени. И на второ място, да гласуват доверие на хора, които през годините са доказали какво могат и какво правят, а не на тези, които сега тепърва обещават. Защото аз, като един човек, на който две трети от живота му е минал в обещания, искам да задам един много простичък въпрос: Ако вие сега обещавате, че ще направите нещо, защо не сте го свършили досега и какво ви пречеше досега да го направите? Искам да задам и простичкия въпрос с какво е различна нашата страна днес от вчера, защото до вчера обясняваха как, примерно, заплатите и пенсиите не могат да се увеличават, а в един момент се оказа, че всички са единодушни, че това не е никакъв проблем.  И питаме: кое точно се промени? С какво ситуацията в страната – икономическа, политическа, е по-различна от тази вчера или онзи ден? Друг е въпросът дали ще получим отговор.

– Каква е реалната и каква е реалистичната цел пред Движение Възраждане на предстоящите парламентарни избори? Двете цели могат ли да съвпаднат помежду си, както и да съвпаднат с твоите очаквания?

– Ние имаме една цел и тя е да възродим България като свободна, независима и просперираща държава. Не знам дали след 1944 г. България е била едно от тези трите неща, или трите наведнъж, но съм сигурен, че в момента не е нито едно от тях. Това е нашата цел. Дали на тези избори или на следващите това нещо се случи не мога да кажа – това зависи единствено от избирателите, от българските граждани. Но в крайна сметка ние излизаме на тези избори със следната идея: когато видиш, че има някакъв проблем, ти трябва да предложиш решение. Така мислим ние. Ние сме млади и активни хора, които не разчитат на държавни постове или на държавни заплати. Всеки един от нас се оправя сам, със собствените си професии, със собствените си възможности. Нито един от нас не се занимава професионално с политика и не се издържаме от политическа дейност. Това, което смятаме, че трябва да се направи, го показваме и се надяваме, че нашият личен пример ще увлече и останалите хора. Защото вариантите пред всеки един от нас като граждани, като хора и българи какви са? Имаме три варианта. Единият: примиряваме се, навеждаме главата и остава единствено и само пасивна съпротива пред телевизора, когато гледаме новините, псуваме, недоволстваме и дотам! Вторият вариант е: отчайваме се, че нещо може да се промени и емигрираме. Третият – мъчим се да променим нещата и се борим. Ние сме избрали третия вариант. И в крайна сметка смятаме, че когато има проблем, той трябва да се решава. Посочваме проблема, посочваме решението и ако българските избиратели ни дадат тази възможност, ще решим проблемите на страната. Това е, простичко казано.

– Хайде да те попитам директно – на фона на емиграцията и безусловната демографска катастрофа в България, считаш ли, че останаха достатъчно мотивирани и образовани хора, притежаващи експертиза, които да обърнат посоката на държавата към Възраждане? (Хр. Хр.)

– Разбира се! Тая мантра, че в България едва ли не е останал само лош материал, че хората не ставали, че били смачкани, че били продажни, робски души, и прочее неща, които вече 20 години слушаме и ни ги набиват ката ден, трябва да престане да се повтаря. Аз познавам страшно много такива хора. Не смятам, че ние сме нещо изключително и при нас е събран цветът на нацията. Напротив, има много качествени хора, има хиляди, десетки хиляди по-качествени хора от нас. Големият проблем е, че качествените хора не искат да се занимават с политика. Защо? Защото в политиката са се настанили хора, които са я превърнали в занимание за една затворена, възпроизвеждаща се каста. Каста, която както виждаме сега, на тези избори, вече започва да репродуцира свои наследници не само в идеологически, но и в чисто физически смисъл. Децата и внуците на тези, които управляваха преди, и които управляват и днес, вече са на ред да застъпят на мястото на своите бащи, майки, баби и дядовци. Което показва, че България вече се е изродила от демократична в една олигархо-псевдодемократична феодална държава, ако въобще можем да наречем тази наша остатъчна форма на държавност държава.

България не е държава в момента, тя е територия, тя даже не е и колония. И точно поради тази причина мислещите хора, хората които имат някакъв бизнес и се занимават с производство, тези, които не зависят от т.нар. български политически елит, бягат като дявол от тамян само като чуят споменаването на думата „политика“. Те са наясно, че в България всеки един бизнес и всеки един нормален и самостоятелен човек може да бъде смачкан за отрицателно време от организираната престъпна група, наречена „българска държава“. Защото това, което в момента имаме като държава, не е държава, а организирана престъпна група, която от време на време сменя своя Capo di tutti capi  (Бос на босовете, ит., бел.ред.) Но изпълнителите на средно ниво са едни и същи. И точно поради тази причина у нас се създава впечатлението, че няма качествени хора. Напротив, има! Просто те няма как да бъдат допуснати в управлението на страната. И така се затваря кръгът на отчаянието и безизходицата. Хората – тези, от които реално зависи, защото те са избирателите, казват: „от нас нищо не зависи“ и навеждат глава,  а тези пък, които могат да ги поведат, казват: „ама ние и да тръгнем напред, няма никой да ни последва, защото хората не вярват в нищо“. И накрая какво се получава? Остават мафиотите.

– А народът? Има ли той сили и желание за това? Стотици хиляди отново ще гласуват за ГЕРБ. Защо го правят според теб?

– Какво значи „народът“? Няма как да сложим всички българи под един общ знаменател. И аз съм народът, и вие сте народът, и избирателят на ГЕРБ е народът, и избирателят на БСП. За Бога, дори и избирателят на Веселин Марешки (човек, който има няколко дела, но това не се споменава в медиите) е народът. Има българи и българи.  Има българи, които действително ще гласуват за тези политически партии, но има и хора, които ще търсят надежда. Слава Богу, те не са малко.

Неслучайно има една поговорка, че е най-тъмно преди зазоряване. Точно когато се случи така, че хората са най-отчаяни и когато очакванията им са до такава степен минимизирани, те са готови да се заловят като удавник за сламка. Дори и най-малкото, което се покаже, дори и най-малката надежда, която проблещука на хоризонта, може да даде начало на пожар, на истинска революция, ако щете.

Ние, от „Възраждане“, започнахме да говорим за участие в изборите в началото на януари. Често казано, влязохме в кампанията с идеята, че сме длъжни да го направим заради това, което ни е събрало, заради нашата кауза – идеята, че България трябва да продължи да съществува като държава. Защото ако тя продължава да се развива така, след 10 години може да я няма на картата. Бяхме наясно с това, че ще бъде изключително трудно, че трудно ще успеем да съберем 2 500 подписа, необходими за регистрацията. Допускахме, че ще имаме спънки, че може би ще се опитат ЦИК да не ни регистрира, защото имаме доста врагове. Нямахме пари и продължаваме да нямаме пари, а трябваше да се плати депозит от 2 500 лева, което не е малка сума. Бяхме наясно с това, че няма да бъдем допуснати до медии, защото нямаме пари да си платим. Бяхме наясно, че дори и да искат някъде да ни видят хора, например в Петрич, няма как да отидем, защото това коства пари, които нямаме. С много неща бяхме наясно. В крайна сметка си казахме, че, добре, ние сме създали една организация, застанали сме с имената, лицата и делата си и сме длъжни да поемем своята отговорност, пък после каквото сабя покаже.

Какво се получи, обаче, за наша голяма изненада. Ние буквално ден след ден растем. Когато започнахме кампанията за подписите, беше събота, написах едно изречение във Фейсбук, че събираме подписи за регистрация на Възраждане. И знаете ли какво се получи? След три-четири часа, когато пак си отворих компютъра, имах повече от 150 съобщения от хора, които искаха да им изпратим бланки. В следващите два дни ми писаха стотици хора,  за седмица получих подписи от хора от цяла България и от целия свят. Получихме подписи от Аржентина, от Казахстан. Един човек ми беше пратил собствения си подпис от Санкт Гален, Швейцария. Беше платил огромна сума в швейцарски франкове за експресна куриерска поръчка, за да може подписът му да пристигне в рамките на 2-3 дни. Беше написал едно трогателно писмо, в което разказваше, че от 2 години живее извън България, че родината му липсва, и понеже не желае гласът му да отиде напразно, иска поне да ни помогне със своя подпис. Събрахме над 5 хиляди подписа и повече от половината дойдоха при нас по този начин – по пощата. Хората си плащаха, за да ни ги изпратят. Когато видях това нещо, аз самият започнах да вярвам, че на тези избори може да се случи нещо действително много, много изненадващо за българската политическа олигархия.

Това, което продължава да се случва оттогава, показва, че ние очевидно ще имаме сериозен резултат на тези избори. Първо, във всички онлайн-анкети, в които се споменава „Възраждане“ (защото в повечето са наредени само 4-5 партии), ние сме или на първо, или на второ, или най-много на трето място. Всекидневно ни пишат хора от всички краища на страната и от чужбина. Очевидно е, че те припознават в нас нещо различно, напук на всички клишета, че когато човек направи нещо добро, то не се вижда, че хората са неблагодарни и непризнателни. Не е така. Има и добри хора, и хора, които не са изгубили надежда, и хора, които ще направят всичко възможно, за да дадат своя принос за началото на една революция в България. Защото такава революция очевидно на нас ни е изключително необходима, ако искаме България да продължи да съществува. Дали ще е мирна – на тези избори, или ще е друга, това зависи само и единствено от българските избиратели.

– Как се прави партия без пари?

– Мога да разкажа как се направи „Възраждане“. През 2014 година бяхме създали един неформален кръг от съмишленици, събирахме се всяка седмица и коментирахме случващото се в страната, от време на време правехме някоя културно-просветна инициатива, изнасяхме лекции по училища, почиствахме български военни паметници. Един ден стигнахме до въпроса – добре, всичко това е много хубаво, но с какво променяме ситуацията в страната? Решихме да направим среща на съмишленици от цялата страна в Плиска. Така се получи, и то съвсем случайно, че срещата беше на 15 юни – Видовден. В читалището в Плиска бяхме повече от 100 човека, коментирахме надълго и нашироко цял ден и всички стигнахме до решението, че има два варианта – да направим гражданска организация или политическа партия. В интерес на истината, аз бях против да правим партия, именно защото нямаме пари и възможности. На практика ние сме хора, които се занимават с обществена дейност в свободното си време, всеки един от нас и има своята професия и лични ангажименти. Не сме богати хора, но не сме и хора, които лежат на социални помощи. Но тогава ми казаха: добре де, ако само хленчим и правим това, което правят всички останали, с какво се различаваме от тях? Аз им отговорих с друг въпрос: съгласен съм, а какво правим, когато опитаме и видим, че не можем? Защото е много страшно, когато някой те разочарова, но е хиляда пъти по-страшно, когато се разочароваш от самия себе си. Когато видиш, че не си успял да направиш това, което си вярвал, че можеш да направиш. Толкова много българи минаха по нашия път и бяха буквално смачкани. Те бяха или изхвърлени от държавата, или физически ликвидирани за последните 27 години. С 2 милиона българи сме по-малко. Тези, които живеят в България, изнемогват. Те нямат усещането за справедливост.

Представяне обновения войнишки паметник в с. Крумово, 31 юли 2016

Взехме решение да учредим организация по Закона за политическите партии. На 2 август същата година, Илинден – друга знакова дата – отново в Плиска, направихме учредителен конгрес. Адвокатите в нашата организация и ръководството поеха всички разноски по регистрацията, направиха всичко доброволно, всеки един си плащаше сам пътя до Плиска и обратно. На практика цялото създаване на политическата организация не ни костваше и една стотинка. Така стават нещата, когато се правят според учебниците по политология, а не с мощна рекламна кампания от самото начало в някой столичен МОЛ или когато те дават всеки Божи ден по телевизията и буквално течеш от телевизора. Ние направихме нещата по правилата, очевидно е, че можем. Въпросът е докъде ще стигнем, това вече зависи само и единствено от българския избирател. Съдбата на България е в ръцете на самите българи, няма какво да се лъжем. Въпреки че България не е независима държава, ако ние пожелаем, можем да станем такава. От нас зависи. От нас!

– Значи не е нужно да те питам дали си наивник?  Защото от едната страна сте вие, от другата са олигарсите и техните партии. Медиите също са техни. На практика ти излизаш с един учебник по Родинознание срещу целия информационен мейнстрийм. (Ц. Хр.)

– Да, обаче какво се оказа? Като излязох с учебника по Родинознание, за който въобще не очаквах, че ще предизвика такъв резултат, само за малко повече от месец беше изтеглен над 400 хиляди пъти само от моя блог. И сигурно има още няколкостотин хиляди тегления от най-различни места в интернет, където е качен – аз съм го дал за свободно теглене. На практика почти няма човек в България, който да не е чувал за този учебник, което мен ме изненада страшно много. А това не е станало със съдействието на големите национални медии, даже напротив, въпреки тях и въпреки тяхното оглушително мълчание.

На следващо място, искам да дам един любим пример от историята. Преди малко споменах, че най-тъмно е преди зазоряване. През 1761 г., по време на Седемгодишната война, руските войски за първи път превземат Берлин. Малко известен факт е, но руснаците са превземали Берлин не само по време на Втората световна война. Пруският крал тогава – един от най-големите военачалници и просветени монарси в Европа – Фридрих Втори, остава с една много малка военна част и по-малко от 5 хиляди души войници. Окъсани, одрипавели и гладни, те са преследвани от руската армия, която на практика завзема цяла Прусия. Фридрих бяга от руските войски, преследван като диво животно – тогава руската императрица Елисавета е поръчала на нейния военачалник Фермор да й докара Фридрих в клетка. Фридрих обаче отказва да се предаде и тогава тя му пише едно писмо, в което казва любезно: „Ваше Величество, вие изгубихте войната, нима не сте го разбрал? Време е да прекратите безсмисленото кръвопролитие и да се предадете“. Той й отвръща в същия любезен стил: „Ваше Величество, разбира се, че съм загубил войната, и точно поради тази причина няма да се предам“.

Ние в момента се намираме в абсолютно същата ситуация. Нашата страна е загубена, България не е независима държава, не я управляваме ние, виждаме, че вотът на хората непрекъснато се подменя. Какво можем да направим? Да вдигнем ръце и да кажем „Предаваме се!“? Не, няма да го направим! Знаете ли как свършва историята на Фридрих? Няколко седмици след като си разменят тази любезна епистоларна кореспонденция, императрица Елисавета внезапно умира, на нейно място идва племенникът й Петър Трети, който е изключителен германофил. Той веднага дава заповед за изтегляне на руските войски от Прусия, извинява се на Фридрих, дори му плаща контрибуция и Фридрих на практика получава държавата и столицата си, без да е спечелил войната.

Така че, в крайна сметка човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му, това е стара истина. Същото нещо важи и за държавите. Няма големи и малки държави, има големи и малки държавници. Ние, от „Възраждане“, мечтаем България да е независима, просперираща и свободна държава. Мечтаем ние, българите, да решаваме съдбата си – не американското посолство, не Брюксел, не Вашингтон. 45 години бяхме сателит на Съветския съюз, сега не искаме да сме сателит на Европейския съюз. Искаме равноправно отношение, партньорство, а не подчинение.

– Кое те отличава от казионните партии, наричащи себе си „патриоти‘?

– Тях „патриоти“ ги наричат думите, нас – делата. Те могат да се нарекат и космонавти, и водолази, и ако хората им вярват, че са  такива, действително ще бъдат възприемани като такива. Дали обаче са такива, говорят не думите, а делата. Защото те управляваха 2 години и половина заедно с ГЕРБ, АБВ и Реформаторския блок, част от който беше партията на Касим Дал и Корман Исмаилов,  сега ръководена от Орхан Исмаилов, който пък беше зам.-министър на отбраната кабинет до кабинет с зам.-министъра от квотата на т.нар.Патриотичен фронт Димитър Кюмюрджиев. Ето това е разликата. Не е достатъчно да се биеш в гърдите и да казваш, че си патриот, нужно е и да го докажеш. Това се доказва всеки Божи ден, това е дело, а не състояние на духа.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

– Много ми е интересно какво мислиш за Корнелия Нинова. Не може да й се отрече, че тя е различният лидер на левицата – борбена е, артикулира радикално най-горещите проблеми, за които другите мълчат, привлече хора с висок обществен рейтинг. Мислиш ли, че БСП с новия си лидер може да бъде реален генератор на промяна? (Хр. Хр.)

– Не, не смятам. Защото в отгледания, охранения български политически елит няма как да се роди революционер отвътре. Няма такъв случай. Не само в България, а и в световната практика. Защото радикалната иновация винаги идва отвън, не отвътре. Революцията винаги се получава отвън, не отвътре. Дори, ако щете, и нашата национална революция е дошла, след като българските революционери от Гюргевския комитет се събират във Влашко навръх Коледа през 1875 година и след това идват в България. За наше голямо съжаление, тъй като се оказва, че вътре на територията на страната много трудно може да се подбуди революция.

За мен няма разлика между БСП и ГЕРБ. И със съжаление виждам, че действията на президента Радев, който беше излъчен с подкрепата на БСП, въпреки голямата надежда, която много българи му възложиха за някаква голяма, кардинална промяна в поведението, външния облик на българската държавност и политика, не се оправдават.

– Може още да не е „загрял“.

– Всъщност, Радев имаше много бърза проверка – веднага след като влезе в своите правомощия, той назначи кабинет. Видяхме какви хора сложи в този кабинет – една част от тях са започнали своята политическа кариера и са назначавани в правителство на Плевнелиев. Е, каква е разликата? Да не говорим за старите кадри на НДСВ. И това нещо го казвам с тъга и разочарование, защото все пак Радев е човек извън политическия елит. Но май се оказва, че нищо случайно няма у нас. Дори и тези, които приемаме като външни, май се оказва, че просто са държани в сянка като някакъв резерв, докато дойде моментът да бъдат активирани.

– Този въпрос за Корнелия Нинова не ти го зададох случайно, мисля за времето след изборите, защото е почти сигурно, че или БСП, или ГЕРБ ще правят коалиционен кабинет, или поне ще се опитат да направят.

– Само че ние заявяваме категорично, че ако влезем в парламента, коалиции няма да правим с никого. С никого!  Ще направим всичко необходимо, за да можем да управляваме държавата сами. Влезем ли в парламента, това, което мога да ви кажа е, че след това ще спечелим следващите избори. Не защото ние сме нещо изключително, уникално и неповторимо – има много българи като нас, слава Богу! Простичката причина е в това, че никога в парламента не е имало такова присъствие и ако българите ни гласуват това доверие, те много бързо ще го видят. В крайна сметка ние не можем да си позволим да ги лъжем. Единственото нещо, което имаме като наш актив, е доброто ни име и делата, които сме свършили досега. Ние нямаме клиентела от фирми, не разполагаме с богати спонсори и просто по тази причина не можем да си позволим да лъжем избирателите си, защото разочарованието ще бъде огромно и шамарът върху нас ще бъде страшен.

Откриване на ремонтираната Братската Могила до с. Паскалево, 11 април 2016

– Поемате по най-трудния път.

– Това не е най-трудният път, това е класическият път. Това е пътят на сблъсък на идеи и личности, а не сблъсък на портфейли и сенчести мафиотски кръгове, на медии, платени от други олигарси. Неслучайно избягват дебат с нас. Дори и там, където присъстваме под някаква форма – основно в БНТ, тъй като държавната телевизия все пак има някакви задължения към непарламентарните партии – ние участваме с други непарламентарни партии, които, да кажем, имат доста голям дефицит на идеи, програми и платформи. Така че основният сблъсък липсва. Но, спокойно, ако избирателите ни дадат тази възможност, много бързо ще се види кой кой е.

– Ще имате ли наблюдатели в секциите?

– Ще имаме, където можем да упълномощим наши доброволци, защото пари не можем да плащаме на никого. Който от нашите симпатизанти пожелае, може да бъде наш застъпник и наблюдател, но на доброволни начала. Може би ще имаме в няколко хиляди секции. Между другото, засипани сме от обаждания. Всеки ден ни пишат хора, включително и от Западна Европа.

– Очакваш ли да има опити за фалшификации на изборите?

– Защо опити? Те ще бъдат фалшифицирани, аз нямам никакво съмнение за това. Защо в последния момент отпадна машинното гласуване? Въпросът е само в мащаба на тези фалшификации. Да видим докъде ще стигнат.

– Как ще коментираш скандала с турския социален министър, който агитира за ДОСТ и участието на турския посланик Гьокче в предизборен клип на партията на Местан?

– Ние вече го коментирахме – смятаме, че турският посланик трябва да бъде обявен са персона нон грата, а коалиция ДОСТ трябва да бъде извадена от участие в изборите.

Винаги Турция се е месила в българските избори, това е общоизвестна, публична тайна. Но за първи път го прави толкова явно и демонстративно. Какво показва това? Показва, че времето ни изтича. Показва, че Турция не ни уважава, че вече няма дори и елементарна „кумова срама“. То е ясно, че ние сме турски сателит, ясно е, че България се държи като турски вилает, а не като самостоятелна държава. Щом турският президент може да звънне на българския премиер посреднощ и той да стане да му козирува и да му отговаря, коментирайки въпрос, който даже не е вътрешнополитически, а, забележете – вътрешнопартийна свада! Откъде-накъде? Е как ще ни уважават и как няма да се намесват?

Когато бях на 18 години, влязох в една организация, която си мислех, че е патриотична. За съжаление се оказа, че не е патриотична, малко късно го разбрах. Мислех си и се надявах един ден България да се обедини с Македония, после с течение на времето започнах да имам малко по-реалистични мечти – поне България да си запази настоящите граници. Сега вече мечтите ми са поне да запазим държавата под някаква форма, разбирате ли за каква деградация говорим? Поне да запазим нещо от държавата, защото тя изчезва пред очите ни!

Много пъти съм си задавал въпроса – добре, през 14в. българите не са ли виждали какво се случва, как може да допуснат такова нещо? Турците, които тогава се не повече от 80-100 хиляди души народ, само че половината от тях са въоръжена сила, как могат да пречупят една държава, която е на 700 години по онова време и която е населявана от 3-4 милиона души – една от най-гъсто населените държави в Европа е покорена от няколко десетки хиляди анадолски пришълци! Как тогава българите не са го видели? Ами ето, сега задавам същия въпрос – не виждаме ли какво се случва сега? И тогава не са вярвали, че нещо такова ще се случи. Ама как така ще падне България? Глупости, няма да стане това нещо! Накрая свикват, почват да си казват другото – ние нищо не можем да променим, турците са Божие наказание. И какво се случва – вместо голяма въоръжена съпротива, се появява исихазмът. Едно движение, което е религиозно, насочено към самовглъбяване. Мъжете масово започват да бягат към манастирите. Вместо да се бият с нашествениците, те отиват да се изолират в килии, откъсват се от реалността, даже отказват да разговарят с хора и се вглъбяват в себе си. И какво става накрая? Турците ги изколват всичките.

Нещо подобно се случва и сега с нас. Вече минахме през фазата „ама това няма как да стане“. Ако си говорехме преди 10-15 години, че ще я докараме дотук, всеки щеше да каже – това няма как да стане! Да върнем още малко лентата назад – 89-та година на 9 ноември, ако някой беше тръгнал да обяснява как Тодор Живков ще падне,  пак щяха да кажат – глупости, няма как да стане! Съветският съюз ще се разпадне – тая държава, от която трепери целият свят, ще изчезне от картата – няма как да стане, абсурд! В Югославия ще избухне война и ще се колят брат брата и съсед със съседа, и то години наред, в тази държава, която беше най-проспериращата на Балканския полуостров – не, не, няма как да стане, абсурд! Американците ще бомбардират Белград – няма как да стане това! Ще обесят Саддам Хюсеин – разбира се, че няма как да стане, това са пълни глупости!

Историята се случва, докато ние си говорим как тя няма да се случи. Същото нещо се случва и в момента. Аз и ние от „Възраждане“ казваме: България умира. Ако не се случи нещо радикално, до 10 години нас няма да ни има на картата. И сега лека-полека вече влизаме в следващата фаза, която е последната предсмъртна фаза от агонията – „каквото и да направим, нищо не може да се промени“! Ама то нищо не може да се промени, ама то от нас нищо не зависи. Кой каза, бе? Казва го човекът, от който всичко зависи! Ако така мислите – да, така ще стане. Но ако не мислите така, ще стане точно обратното. Ето това е голямото предизвикателство, което ние трябва да преодолеем. Ние във „Възраждане“ имахме тази вътрешна дискусия и вътрешна дилема. И аз съм я имал, и е нормално. В крайна сметка ние не сме наивници, виждаме срещу какво се изправяме. Ние сме Давид срещу Голиат. Прашка срещу тежка картечница. Обаче какво да правим? Другият вариант е да седим вкъщи. И рано или късно пак ще дойде нашият ред.

Има една друга приказка, от времето на Илинденското въстание. Знаете ли какво пише във възванието на въстаниците накрая – „…и хиляди пъти по-добре, братя, ужасен край, отколкото ужаси без край!“. Ние трябва да направим необходимото, пък да става каквото ще. Един ден може България да я загубим. Аз обаче, моите съмишленици, ще можем да застанем пред децата си с гордо вдигнати глави и да кажем – мъчихме се, борихме се, бихме се, набиха ни, но поне сме се борили. Не сме седели в къщи, не сме хленчили, не сме се оплаквали, не сме подсмърчали и не сме чакали някой друг да дойде да ни спаси. Това е положението.

– Относно геополитическата ситуация, която пряко ни касае – онзи ден четирима европейски лидери начело с Меркел си признаха, че ЕС се движи на различни скорости и легитимираха официално този курс. Ще ти призная, че за мен това беше изявление на четири политически трупа. Но какво мислиш ти за връзката България-ЕС и как виждаш самата Европа – все пак тя не е само ЕС. Време й ли е за Възраждане? И способни ли са на това европейските народи?(Хр. Хр.)

Първо, ние от „Възраждане“ гледаме на Европа като на цивилизация и култура, а не като на политическа организация. Когато някой започне да говори как сме влезли в Европа, много се дразня, защото ние никога не сме излизали от там. На практика ние създадохме европейската цивилизация, защото тя има два клона и източният й клон, славяновизантийският, както го нарича Арнолд Тойнби – един от бащите на световната медиавистика и културология, е създаден от нас. Да не забравяме, че двама български светци, заедно с един ирландски светец, са съпокровители на цяла Европа! Така че Европа е цивилизация, към която ние принадлежим и която е наша! Която ние сме създавали! Тя е и наше дете, и наше творчество! Поради тази причина не трябва да се гледа толкова тесногръдо, като отъждествяването на Европа с тази или онази политическа организация.

Наскоро ми попаднаха едни вестници от лятото на 1941-ва година. Знаете ли какви са заглавията? „Армиите на Обединена Европа маршируват към Москва!“ Този израз Обединена Европа не е нещо ново, много пъти се е случвало. Обединена Европа и друг път е марширувала към Москва – през 1812-та година. И резултатът беше същият, като през1941-ва.

Ние смятаме, че нашето членство в Европейския съюз към настоящия момент, под тази форма на нашето членство и на ЕС, е абсолютно вредна за страната. Защото България не е равноправен член – на книга е, но на практика не е, а и това неравноправие, както казахте, официално се формализира. Второ, ние не възприемаме ЕС като място, където да ставаме донори. Ако ние нямаме интерес от членство в тази организация, трябва да я напуснем. И ние задаваме този въпрос – защо, когато влязохме в ЕС, както и в НАТО, не беше проведен референдум за това, както би било редно? Във всяка една европейска държава това беше направено. Има европейски държави, в които два пъти са се провеждали референдуми за членство и съответно два пъти народът казва „Не!“. Няма значение резултатът, дори и да е с 99 процента „за“, поне тогава знаем, че сме си взели решението самостоятелно, а не някой друг вместо нас. Не някой министър със странна фамилия, който плаче, когато се вдига флага на България в някаква военна централа в Брюксел, да обяснява после, че ние сме си изпълнили националния идеал, като сме влезли в НАТО и ЕС. Не! Това е само средство за постигане на националния идеал. Ако това средство не ни върши работа, захвърляме го и продължаваме напред. Че ние допреди 27 години бяхме в друга икономическа и в друга военна организация. Не ни свършиха работа – отидохме в друга. Ако и тази не ни свърши – продължаваме напред. Над всичко трябва да е българският национален интерес. Какво пише на сградата на британския парламент, на парламента на държавата, която напусна Европейския съюз? „Британските интереси – над всичко. Нямаме вечни приятели, имаме вечни интереси“. Това е. И е очевидно, че британските интереси в един момент изискваха страната да напусне ЕС и те го направиха. Но те не са единствените, които го говорят. Ако Марин льо Пен спечели във Франция, за което ние се надяваме да стане, бъдете сигурни, че и Франция ще напусне. Какво правим тогава? Нали знаете този виц – че накрая в ЕС ще остане само България, защото няма да можем да покрием критериите за излизане.

Така че смятаме за необходимо и наложително реформирането на Европейския съюз, ако иска да продължи да съществува. Задължително да се свика референдум в България, защото пък може хората да мислят нещо друго. В крайна сметка ние трябва да дадем глас на народа, както го направиха всички европейски държави. Това е европейската практика, нали много се кълнем в тази мантра?

И на последно място, трябва да направим необходимото, за да спасим Европа като култура и като цивилизация, защото тя загива пред очите ни. Процесът в България не е изолирано явление, за съжаление. Виждаме какво се случва в държави, които някога бяха стожера на европейската цивилизация, а в момента приличат на някакви бедни покрайнини на Мала Азия или на Близкия Изток. Германия, Франция, Испания, Италия – деградацията е пълна. И неслучайно там партии, които говорят като нас, вървят напред. Защото и техните народи очевидно имат нужда от Възраждане, и техните държави имат нужда от свобода. В крайна сметка, както казва един съвременен политолог, напълно независими държави в света като цяло няма. Всички са зависими в една или друга степен от световния глобален капитал.

– Кажи позицията си за Македония. Свидетели сме на безпрецедентен натиск от страна на Запада и в частност на ЕС за вграждане на проалбански партии в правителството. Нашите политици мълчат и се снишават, както винаги.

И за това имаме позиция, която изразихме, но никой не я отрази. Това, което мислим, е че този натиск е недопустим. Между другото,  тези така наречени европейски държави (защото в случая те не защитават европейския интерес), по никакъв начин не са си променили политиката от времето, да кажем, на Априлското въстание. Какво се случва тогава, да върнем малко лентата 141 години назад. През 1876 година в Цариград се свиква Цариградската посланическа конференция, която трябва да уреди статута на България след Априлското въстание. Какво се случва там? Взема се решение да се създаде автономна българска държава. Но тъй като българите са много, територията е голяма, се казва – не, няма да е една, ще бъдат две. И няма да ги наречем държави, а вилаети. В проекта на решение от Цариградската конференция се създават два автономни вилаета – източен и западен. Обаче дори и това се вижда много на възвишените европейци и казват така: „Ще дадем право на населението във всеки един кантон, което има над 20 процента на местна почва, да ползва своя собствен език като официален“. Сега да превъртим лентата напред и да видим какво пише в Охридското споразумение от 2001 г., с което се сложи край на войната в Македония, която нашите братя спечелиха, но европейците ги накараха да подпишат договор, все едно са я загубили. Абсолютно същото нещо пише – кантонизация и в общините, в които има повече от 20 процента друго население (албанци, сърби, турци), техният език да стане официален. Нищо не се е променило! Тези хора имам чувството, че само сменят датите по документите.

Същото нещо е и сега. Ние смятаме категорично, че не трябва да се допуска чуждо вмешателство в Македония. Защото официализирането на присъствието на албански партии е много сериозен прецедент. Знаете ли какво следва всъщност от това нещо? Представете си следното: утре същите тези държави, само че посланиците им в София, идват и казват – ами вижте сега, демографските реалности са такива, трябва да имате минимум една турска и една циганска партия в управлението на страната, за да има мир. Това нещо ще ни се случи и на нас! Даже, ако погледнем реално, на практика го има вече от 93-та година, когато за първи път ДПС започна да управлява страната с мандат на Любен Беров, след това 97-ма година, когато в служебния кабинет на Софиянски за първи път получиха и участие в правителството – имаха зам.-министър на земеделието Хасан Али, после първата коалиция с НДСВ през 2001-ва година, след това Тройната коалиция 2005-2009 година, след това 2009 – 2013 г. – първият кабинет на ГЕРБ, който беше с изключително големи реверанси към ДПС – всички техни активисти бяха оставени по места, тоест, неформална коалиция. После отново Орешарски – коалиция БСП-ДПС, след него вторият кабинет на ГЕРБ, който включи друга турска партия в управлението – партията на Касим Дал. Сега предстои да видим какво ще стане, но истината е, че от години сме в такъв режим. Само дето не е толкова официализиран като в Македония.

Така че ние сме абсолютно против. В Македония живеят милион и половина българи. Да не забравяме, че Македония е още по-деградирала държава от нас. Какво ще се случи при един разпад на Македония? Албанските части ще отидат към Албания, добре, а останалите? Ще дойдат към България ли? Друг път! Ще отидат към Сърбия. Защото сърбите са другият враг на албанците. И те, водени от стария си юго-инстинкт и юго-рефлекс, който се култивира вече 27 години и при тях (защото сърбите не са изпускали юздите там нито за минута), просто ще се върнат обратно там, без да имат нищо общо със сърбите. Ще се върнат обратно при тези, които ги откъснаха от българската нация, докато нашата държава междувременно спи. Не, тя не спи, тя престъпно бездейства.

Затова искаме съд и наказание за държавните престъпници, които ни управляваха през последните 27 години. И не само ние, много хора искат народен съд.

– Костадине, искрено желаем успех на Движение „Възрждане“! Предполагаме, че същото ти пожелават и голяма част от читателите на Мемория. Обещаваме си едно интервю след изборите, независимо какъв е резултатът.

– И аз ви благодаря.

The post Историята се случва, докато ние си говорим как тя няма да се случи appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

от Анастас Добрев

Идеята за Обединена Европа умря, а няма кой да извика истината. По ирония на съдбата това се случва навръх 60-ия й юбилей. Погребалната церемония се състоя сред пищния декор на Версай на 7 март, където се срещнаха лидерите на Германия, Франция, Испания и Италия – Меркел, Оланд, Рахой и Джентилоне. Четиримата подпечатаха идеята за „Европа на няколко скорости“, която само доскоро звучеше кощунствено. Новата парадигма рискува да противопостави Запада на Изтока. „Цивилизационният избор“ ще бъде заменен от цивилизован развод. Великобритания вече постави началото.

Призракът на многоскоростния ЕС отдавна броди из Европа

Довчерашното табу днес е официален аргумент за реформа на закъсалата общност. Прегърна го, парадоксално, и Германия, която доскоро ревностно бдеше за единството на обединения континент, станало възможно след падането на Берлинската стена през 1989 г. Тъкмо това единство утвърди централното географско място на Германия и позволи на германските предприятия да просперират на територията на източните й съседи.

Единството обаче се пропука окончателно, когато страните от Централна Европа отказаха да следват сляпо принципа на солидарността, след като Меркел безразсъдно отвори портите на Европа пред миграционното цунами. Това задейства инстинкти за самосъхранение и доведе до издигането на нови стени. Не сполучи опитът на Германия да си достави желаното количество евтина работна ръка за бизнеса, а излишъците да разпредели на принципа на „солидарността“. И ето че днес, под напора на обстоятелствата – Брекзит, засилващият се американски протекционизъм, надигащият се в Европа национализъм и заплахата от ислямски тероризъм – Ангела Меркел е принудена да се откаже от основополагащи принципи на ЕС и да прегърне споделяната от Франция и страните от Бенелюкс идея за „Европа на различни скорости“.

Колко точно ще са скоростите, предстои да разберем. Но България със сигурност ще остане в периферията. По много причини – географски, икономически, политически. Отсега е ясно, че ще ни бъде отредена ролята на погранична полоса.

Приетият по милост Европу не е драг

Реакцията на европейските лидери е паническа – като при потъване на кораб. Спешно трябва да се изхвърли баластът. Разбирай, източноевропейският баласт. Но не докрай – на „бавноразвиващите се“ ще им се отнеме решаващото право на глас, но ще останат част от общия пазар. Зер, транснационалният бизнес има нужда от потребление.

Засега въпросите около „реформата“ на ЕС са повече от отговорите. Ако силовите играчи се обособят в отделна общност, решенията им ще важат ли и за останалите, както бе досега? Ако не – това вече не е ЕС. Ако ли да – намирисва на диктат.

Впрочем „Европа на няколко скорости“ не е новина. И то не защото ние сме изостанали, а те – напреднали. Не и заради корупцията и съдебната реформа, както ще го интерпретират някои. Дискриминационният подход е заложен в самия фундамент на Обединена Европа. Първо в Европейската общност за въглища и стомана, която обединява избрани икономически играчи. А после и в производния й Европейски икономически съюз, който има за цел да улесни транснационалната търговия.

Версай просто сложи край на едно продължило 60 години лицемерие

Още със създаването на първообраза на днешния ЕС акцентът пада върху икономиката. Политическите измерения са вторични – доколкото представляват гаранция за постигане на основната цел. Демокрацията, пазарната икономика и правовата държава улесняват бизнеса. Разширяването на Съюза също бе подчинено на икономическа логика. Ядрото трябваше да разшири пазарите за своите стоки, а периферията – да потребява. В този дух бяха и проведените в България „реформи“, имащи за цел да разчистят терена за чуждите капитали. Още в началото на прехода стана безпощадно ясно, че Европа няма намерение да ни дава, а да взима. Тоталната приватизация, извършена под натиска на международните финансови институции, приключила с ликвидация на голям брой работещи предприятия, деиндустриализира страната. Просперитетът стана функция на чуждото благоволение. В главно условие за приемането ни в ЕС се превърна закриването на ядрени мощности – рекет, който отслаби допълнително икономиката и вкара енергетиката в задънена улица. На опразнения терен се настаниха хищни инвеститори в „зелени“ енергии, които влязоха в престъпен сговор с властта срещу интересите на обществото. Ценните природни ресурси бяха концесионирани, обществените услуги – приватизирани. В резултат на четвъртвековни „реформи“ България бе превърната в терен за парцелиране между влиятелни икономически играчи. Печалбите се изнасят навън – щетите остават за обикновените граждани. Всичко това бе извършено под знамената на „новия либерален ред“ и глобализацията – теоретични конструкти, оправдаващи грабежа.

С разсипана икономика и корумпиран политически елит

България бе сведена до унизителното състояние на послушник,

напълно лишена от способността да отстоява националния си суверенитет.

И когато днес един френски посланик си позволява да ни нарича страна с „манталитет на периферия“, е съвършено прав. Да, България беше превърната в периферия на Европа, не без съучастието и на собствената му страна. Тъй че поведението ни, в този смисъл, е напълно адекватно.

Мнозина ще възразят: ами евросредствата? Парите от европейските оперативни програми са малка компенсация за нанесените щети. Те само умножиха неравенството и мизерията – малцина богати станаха още по-богати, немалък брой тарикати изсмукаха ресурси с фалшиви проекти, без реално да създадат блага, а малките икономически играчи бяха изхвърлени от пазара.

И днес, когато „пияният кораб“ на ЕС търси спасение, бягайки пред бурята, на него ще останат само силните икономически играчи. България не е сред тях.

На този фон призивите за влизането ни в еврозоната звучат налудно, ако не бяха добре премислена операция на банкерското лоби. Това ще е банкерски пир по време на европейска чума. То няма да ни качи в първа класа, но шепа хора ще спечелят за сметка на тоталното обнищяване на населението.

Когато парите вземат връх, ценностите погиват

Така се случи и с прословутите „европейски ценности“ – абстракният хуманизъм на понятия като „солидарност“ и „единство“ е на път да отстъпи пред суровата икономическа реалност. На европейските срещи на върха чиновниците по инерция продължават да нижат заучените си проповеди за „ценности“ и „общ път“, но с все по-гаснещ ентусиазъм. Вижда се, че илюзията е загубила своята сила. Всичко това издава слабост.

На дневен ред отново излиза въпросът: А колко дивизии има ЕС?

Европа е умаломощена, неадекватна, уплашена и първият, който го разбра е Ердоган. В момента Турция тества съпротивителните сили на ЕС. Първите агресивни набези показват, че крепостта може да падне. Без солидарна реакция срещу провокациите, Европа става лесна плячка. Този път четата предаде Франция, която прие гостоприемно турския външен министър, дошъл да провежда предизборната си агитация, за разлика от острия демарш на Швеция, Холандия и Германия срещу турското самоуправство на тяхна територия. Нещо повече – под благосклонния поглед на френските власти Давут Чавушоглу си позволи да отправя заплахи към нейните европейски съюзнички.

България е важен участник в този процес като съседка на все по-агресивната Турция и обект на засилен интерес от страна на турските експанзионисти. Без солидарна подкрепа от ЕС, с немощна армия и слаба икономика, страната ни трудно може да се противопостави на мощен съперник като Турция. Здравият захват за Европа също не й гарантира нищо. Гаранция-Франция!

Кметът на Ротердам Ахмед Абуталеб обяви извънредно положение на 12 март 2017 в опит да спре протурския протест пред турското консулство в града

Източник: Трансмедия

The post А няма кой да извика, че ЕС умря appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Политическо послание на почетния председател на ДПС Ахмед Доган, публикувано на сайта на партията на 16 март 2017.

Раждането на обединителния патриотизъм на българска земя в демократични условия е уникален културно-исторически и политически феномен.

Правя дълбок поклон пред паметта на Апостола на Свободата – Васил Левски, защото това, което искам да кажа са кълнове от семената, които той е посял в почвата на общата ни душевност.

Този Обединителен патриотизъм съществено се отличава от европейски и регионални национализми по това, че не издига етнонацията като самоцел или като основополагащо условие за консолидиращите процеси в обществото. Върху тази основа са възникнали класическите национални държави.

Българският Обединяващ патриотизъм в днешното актуално политическо време се базира предимно на необходимостта от Заедност на различието, а не на елиминиране или на унифициране на другостта и различието в „нароченото гърне“ на етнонацията и на монолитната национална държава.

И за този политически процесинг са налице външни и вътрешни обстоятелства и фактори:

Външният свят, от който сме част и ние, е динамичен и нестабилен. Свидетели сме на геополитическо разместване на традиционни пластове на властовата система в планетарен мащаб. Това състояние на глобалното политическо време създава чувство на несигурност и тревожност.

Обстоятелствата и мотивиращите фактори във вътрешния ни свят са свързани с надградени проблеми във връзка с продължителният труден Преход, който излишно партизира и парцелизира публичното политическо пространство. Липсата на консенсус по основните приоритети на страната и хаотичната смяна на елитите е една от основните причини сега да плащаме висока социалната цена с нисък стандарт, бедност и шантав популизъм.

Развитието на общественото съзнание и самосъзнание, и в частност на националното самосъзнание, не беше проектирано върху динамиката на националните интереси. Опцията на визията за бъдещето на България имаше за хоризонт включването ни в НАТО и в ЕС. Разбира се, това беше правилната стратегия и тя беше реализирана.

Но свръхочакванията за полагаема ефективност се отразиха негативно върху ценностния фундамент и дейностния мотив на Националното Самосъзнание.

В ежедневна консумация понятийното словосъчетание „ Национално Самосъзнание“ е абстрактно клише, използвано предимно за комерсиални политически цели на част от елита на страната.

В тази щекотлива тематизация понятийно-категориалният терен е много хлъзгав. За това аз изхождам от разбирането, че дълбинният носител на гражданското съзнание и самосъзнание е „работещо“ Национално Самосъзнание. Защото е защитен механизъм на Цялото при кризи и критични ситуации за страната. С други думи, е политическа методология за опредметяване на гражданското самосъзнание в живота от позицията на националните интереси.

Затова стратегическото проектиране на матрицата на Националното Самосъзнание е предназначено да направлява възприятието, мисленето и оценъчно-избирателната ни способност да избираме какво е добро или зло за обществото и държавата не само от гледна точка на настоящето, но и в историческа перспектива.

Това е по-сложен и трудоемък подход, защото предполага: визия за развитието на света и на региона, както и поливариантно моделиране на различните геополитически таргети от позицията на устойчивото развитие на българските национални интереси.

През последните няколко десетилетия често съм си задавал въпроса: Защо пронационалистичните формации нямат прецизно дефинирано понятие за най-важният им инструмент за „събуждане“, „въздействие“ и „насочване“ на обединителната национална енергия във формулата „Национално Самосъзнание“?!

Дори в първите години на прехода лансирах идеята за необходимостта от “умерен и интелигентен български национализъм“, който фактически е част от тъканта на националното самосъзнание на всички европейски страни. За голямо съжаление не бях разбран… А сега Съдбата чука на вратата…

Европейските и регионалните национализми се основават на пикови ситуации в Историята, т.е. в миналото, и са кодирани за допомпване на архетипната памет за възход, или на травми от историческо снижаване, или падение.

И едното и другото водят до разделение, противопоставяне и търсене на исторически реванш, особено на Балканите.

Това, което наблюдавам в предизборните профили на различните политически партии, меко казано, ме озадачава, смущава и притеснява.

В ЕС трудно може да се намери обособена или значима територия, която да не е „бивша“ на близки или на по-далечни съседи. За Балканите да не говорим…

Тогава за какво става въпрос? За правото на първия, или за правото на последния?

Или за правото на временно пребивавал на определена територия, съобразно политическите катаклизми, или на капризите на историческото време? Ако това изчанчено разбиране се превърне във водещ политически принцип за възстановяване на „бившите владения“, със сигурност световният ред отива към пълен разпад.

Българската държавност започва от хан Аспарух. А правото на последния е модерната българска държава, член на ЕС. Аз съм гражданин на тази държава и изборът ми е категоричен, защото е дълбоко мотивиран. И всеки опит за назидание, или за претенция към моята държава – като „бивша територия“, засяга моето национално самосъзнание и визията ми за бъдещето.

Никой не може да си припише права за подобно мислене и поведение!!!

Ако подобна претенция е право на по-силния, историята ни учи, че ранглистата не е константна величина. Защото тя самата поражда собственото си отрицание в лицето на стената на плача, но впоследствие и на Заедността като противодействие на причината…

В конкретния случай на всеки би трябвало да му е ясно, че натискът, рекетът, принудата и заплахите целят възстановяване и „демократично“ легитимиране на неоосманизма. Играта е ва банк!!! За мен няма да е изненада ако има трансфер на конфликтност и конфронтация на Балканите и в Европа. Защото на 16.04.2017 в съседна Турция имат референдум за преобразуване на Кемалистка Република Турция в Султанат. Безумие. Но е факт…

И сега Ние – и християни, и мюсюлмани, и всички етноси, сме в състояние да дадем исторически урок на всички, които си въобразяват, че имат историческото право да ни надзирават и направляват.

Всеки от нас трябва да се определи, като направи своя вътрешен избор. Всеки от нас трябва да преживее своя исторически катарзис. Иначе за състоянието „ разкрачен стоеж“ се плаща много висока екзистенциална цена, и то поколения наред…

В това виждам силата на раждането на Обединяващият патриотизъм. Рядък феномен е, защото се събужда само когато има обща опасност за Цялото!

Няма как да се преборим с бедността, ниският жизнен стандарт и отсъствието на готовност за взаимно доверие, ако в душите ни бушуват разрушителните енергии на разединението, противопоставянето и омразата!

Една Земя ни е родила, една Земя ни храни, утешава и развива. Една Земя ни създава проблеми, ако не я обгрижваме Заедно. Нека да й се доверим! Земята ни е по-древна и по-мъдра от всички нас, които използваме благата й. И точно в това е жилавостта на Националното самосъзнание във времето.

Съзнавайки, че времето е в Нас, нека да покажем на света, че и Ние сме във Времето!

С обич и загриженост:

Ахмед Доган

Източник: Официален сайт на ДПС

The post А. Доган: Играта е ва банк! Възможен е трансфер на конфронтация на Балканите и в Европа appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Интервю на Христина Христова с Боян Чуков за Мемория

– Г-н Чуков, в последно време прецизните ви геополитически анализи се изпълват с все повече екзистенциално съдържание. Всъщност, последното винаги съм го усещала между редовете на вашите коментари и съм го приемала като следствие на един особен, пронизващ в Същината поглед. Но ето че сега го изкарвате все по-често на дневна светлина. Защо?

– Светът е навлязъл в период, когато все по-очевидно старият начин на мислене и действие не ни дава перспектива, надежда да излезем от дълбоката пропаст, в която сме попаднали като държава и народ. Всяка държава се управлява и строи от водещия слой, от живия положителен подбор на управляващите сили. Винаги и навсякъде управлява малцинството. Включително и в най-пълната и най-последователна демокрация. Мнозинството не управлява. То само селекционира своя „елит“ и по време на предизборните кампании и четиригодишния мандат дава най-общи сигнали, най-общи насочващи указания. Съдбата на държавата се определя от качеството на водещия слой. Успехите или провалите на държавата са успехи или провали на избрания „елит“. Такава е съдбата на всички народи: те плащат с унижения и страдания недостатъците, продажността, неграмотността, безволието, безидейността, несъстоятелността на своя „елит“. Вече близо 27 години българите гласуват за „елит“, който води България към затихване на българската държава във всички нейни измерения. За радост обаче все повече българи „проглеждат“. Българите не са забравили да обичат своята Родина. Те все по-масово се научават да виждат злото и злобата, да ценят своята история. Вярвам, че не е далеч моментът, когато българите ще достигнат до волеви решения и действия. Ще се преборят с очевидната лъжа, пошлост и насилие, жестокост и експлоатация.

– Способни ли са нашият елит и нашият народ на екзистенциален, качествено нов скок? А самата Европа способна ли е – тази едновременно уморена и лицемерна Европа, от която днес неусетно станахме толкова зависими?

– Що се касае до нашия „елит“ на статуквото, то ситуацията е трагична. „Елитът“ на статуквото е в резултат на дългогодишна антиселекция. Погледнете го особено в период на предизборна кампания. Набиват се на очи политическото доносничество, което най-често е очевидно лъжливо. Наблюдаваме лицемерие и лъжа, загуба на чувство за собствено достойнство. Мислене с чужди мисли, вечен страх и угодническо роболепие. Сегашният „елит“ в повечето случаи е лишен от трудова и жизнена кариера. Той няма качествен жизнен път. Преходът към демокрация в България бе катастрофа. Абсолютно безумие и измама. През 1989 г. „елитът“ бе назначен и той се самовъзпроизвежда и до днес. „Демократичният“ преход и приватизацията са една огромна измама. Редица фигури от сегашния български „елит“ са част от него като награда за извършена политическа или приватизационна услуга на бившата комунистическа номенлатура по време на прехода към „демокрация“. В епохата на червено-синята мъгла. Имаше и такъв израз преди години. Не ви ли прави впечатление, че сегашният български политически „елит“ е категорично против една честна политическа равносметка на прехода през 90-те на миналия век. Естествено, той не е заинтерован от един одит на „приватизацията“ (откровен грабеж), защото се е облагодетелствал. Защото е рожба на червено-синята мъгла.   

Необходима е радикална кадрова подмяна на българския елит. Необходимо е да настъпи време на честно и мъжко самосъзнание, пречистващо покаяние, нови навици за независимост и самостоятелност. И основното – нова система за национално духовно възпитание. Необходимо е естествено да разбираме какво става в душата на човека, който отива към избирателните урни. В много случаи той не е компетентен по повечето въпроси, за които ще гласува. Не разбира какво точно е полезно или вредно за народа и държавата. Гласува случайно или подменя ползата за държавата със своята лична изгода. Подменя държавата със своята „класа“ или „професия“. За това именно е изключително важно националното духовно възпитание на нацията.

Западна Европа никога не ни е разбирала. Не е полагала усилия да ни разбере. На Западна Европа й е чужда православната религиозност, нашия цивилизационен код – а те ни съхраниха петстотин години като народ през османското иго. На Западна Европа е чуждо православното съзерцание на света, природата и човека. Западноевропейците се движат от волята и разсъдъка. Православният живее преди всичко със своето сърце и въображение. Чак след тях идват волята и ума. Православният очаква от човека преди всичко доброта, съвест и искреност.

– Ако в последните 27 години имахме силни и мъдри управници, можехме ли да избегнем това, което се случи – настоящата национална катастрофа, която повечето наши сънародници се правят, че не виждат? Европа ли се оказа мащеха за нас, или ние пропаднахме твърде ниско в националните си фиксации, сервилност и неспособност да се изградим като общество?

– Генезисът на българския „елит“ е от времето на „кръглата маса“ след свалянето от власт на Тодор Живков. Тогава „елитът“ бе създаден in vitro. Той трябваше да обслужи политически и икономически бившата комунистическа номенклатура. И „сини“, и „червени“ през 90-те работеха активно и обслужваха интересите на висшата комунистическа номенклатура. Просто народът бе измамен. Разделен бе на две и насъскан един срещу друг. Конците ги дърпаха от едно и също място. Това е причината определени личности да имат първоначална „синя“ кариера, а после „червена“. Както и обратното. Спомням си едно посещение на бившия член на политбюро на ЦК на БКП Чудомир Александров в Испания през 1991 г. Изключително скромен, почтен и честен човек беше до края на своя живот. Тогава той ми разказа, че след като „вкараха“ Андрей Луканов в ареста, той започнал да му се жалва. Чудомир Александров му казал: „Защо се оплакваш, бе Андрей? Нали ти направи всичко това!“ Никога няма да забравя тези думи. Ако нещо не се е получило, не е станало, провалило се е, то вината винаги има лично и фамилно име. А не по принцип някакви абстрактни категории като „комунистите“, „демократите“, „агентите на ДС“, „соросоидите“, „рубладжиите“ и други.

„Кръглата маса“, януари-май 1990, Зала 6 на НДК

– Защо обичаме Русия и Америка повече от България? Каква е тази ужасна, потискаща национална особеност?! В същата връзка се сещам – наскоро в свое интервю за Мемория Костадин Костадинов от Движение „Възраждане“ каза – „Няма малки и големи държави, има малки и големи държавници.“ Прав ли е? Или това е утопия? Можехме ли, ако бяхме по-умни, да завоюваме по-достойно място в Европейския съюз, или просто нямаше да ни го позволят?

– Демокрацията има изисквания към всеки един народ в зависимост от размерите на неговата държава. Норвежецът може и да преживее без този кръгозор, който е необходим на британеца. Гражданинът на Монако не се нуждае от кръгозора на руснака. Народ, който не разбира своите исторически и държавни задачи, създава жалка карикатура на демокрацията. Погубва себе си и своята култура. Демокрацията изисква от народа и известен обем знания и самостоятелно мислене. При определена степен на народно невежество, демокрацията служи само за подигравка над самата нея. Народ, който не познава своята история, своята география, няма как да се види, да се оцени. Неговото гласуване ще бъде безсмислено. Народ, който не познава своето стопанство, ще бъде измамен от всяка една политическа шайка демагози. Народ, който не е способен да мисли самостоятелно за своята съдба и за своята държава, ще тръгне след всякакви фалшиви лозунги и ще се затича зад всякакви предатели, които го венцеславят.

Световната конюнктура е сложно понятие. То променя постоянно своето съдържание. Световната конюнктура има дипломатическа, стратегическа, икономическа, национална и религиозна проекция. Историческият път, изминат от българския народ, очертава ясно неговите цивилизационни константи. Смешно е да се говори за някакъв избор. Ако това бе възможно, щяха на базата на „евроатлантическите ценности“ да ни приемат в Британската общност. Във франкофонската така и не успяхме да се интегрираме. В света един народ просперира само ако плътно се интегрира в рамките на своето цивилизационно семейство.

Иван Вазов е формулирал художествено в своите произведения душевността на българския народ, неговите стремежи и нагласи. В творчеството на партиарха на българската литература има ярки страници от историята на нашия народ и неговата цивилизационна същност. Той ги е показал художествено, така, че да ги разбере всеки. Ако някой иска да се задълбочи в тази насока, може да прочете Арнолд Тойнби, Николай Данилевски, че даже Ричард Куденхов-Калерги, идеолог на Европейския Съюз. Всички те по академичен начин доказват основни тези от произведенията на Иван Вазов, описващи историята и цивилизационното семейство на българите.

Кажете един пример, в който народ, отдалечил се от своите исторически корени, да е преуспял? Само един? За каква демокрация и мислещ гласоподавател можем да говорим при условие, че той не познава другите народи, техния живот, интереси, претенции, планове и намерения? Той е политически сляп и дипломатически глух, във финансовите въпроси е като безпомощно дете, в науката и културата е некомпетентен, в стратегията и войната безпомощен. Колко струва вотът на такъв гласоподавател? Той ли ще избере истинския политически елит на държавата? Неговият глас винаги ще бъде „купен“. Демокрация може да се осъществи само там, където народът притежава сила на личния си характер. Какво да направи със своя „глас“ човек, който е лишен от собствено достойнство? Той ще го продаде за 50-100 лева на всеки, който му предложи пари.

България има своите неприятели. Не е необходимо да ги казваме по имена. Ние ги знаем и те знаят, че ние ги знаем. На нашите неприятели им е необходима слаба и изнемогваща България. Страна с отрицателен демографски тренд. България без воля, потопена в безкрайни партийни боричкания в рамките на съществуващото статукво. Страна, която вечно е в постоянни разногласия и разнопосочни амбиции, неспособна да оздрави своите финанси; страна, която да няма военен бюджет и силна армия. На нашите неприятели им е необходима България, затънала в лъжливо „свободолюбие“, съгласна даже да се лиши от част от своята територия. Да си спомним, че в началото на 90-те един известен български „демократ“ заяви преди парламентарни избори, че неговата партия трябва да победи на всяка цена, даже и ако…границата премине през Ихтиман. Забравихте за това, нали? Обединена България е абсолютно ненужна на нашите неприятели.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

– А виждате ли някакви признаци в България да се родят големи държавници? Има ли почва и кълнове за това? Ето, след няколко дни ни предстоят поредните парламентарни избори. Съзирате ли някаква алтернатива на хоризонта български, има ли възможност от българските недра да се роди нещо читаво, което да бъде контрапункт на политическата простащина и престъпната безотговорност?

– Преди броени дни президентът Румен Радев съобщи съдържанието на „траурната жалейка“ за псевдоелита на статуквото в България. Той информира българската общественост, че вече в ЕС не се говори за „кохезионни фондове“. Това по-ясно казано означава Bulexit. Спиране на парите, с които се поддържа псевдоелитът на статуквото в България. Натирване на нашата страна от Брюксел. След което очевидно ще следва във времето брутална промяна на сегашните партийни ръководства – тези, поддържащи 27 години статуквото, което докара България до това плачевно състояние. Първите признаци са налице. Ярко изразените до този момент либерални глобалисти от ляво и дясно започнаха да придобиват в предизборната кампания креслива и разноцветна „патриотична“ перушина. „Патриотичната“ сцена се превърна в основна на мимикриращите леви и десни либерални глобалисти. Те се трансформираха в хамелеони само и само да оцелеят. Няма да се получи. Те са обречени във времето. Инстинктът им за самосъхранение е примитивен, полуграмотен и вече буди насмешка в голяма част от по-интелигентните български гласоподаватели.

Президентът Румен Радев в интервюто си за Пнорама по БНТ наблегна на въпраса за кохезионните фондове / 17 Март 2017

За съжаление все още са много хората, които вярват на своя слух и не ползват своя разум. Естествено, ако го имат в наличност. Погледнете коалициите. Те са съставени от хора, чиито политически убеждения се разминават драстично. Същият феномен го наблюдаваме и в листите на партиите на статуквото. Либералните глобалисти в ръководствата на политическите формации на статуквото се опитват да прикрият своите „срамотии“ в избирателните листи с непартийни личности, имащи очевидна патриотична проекция. На тези парламентарни избори най-вероятно пак ще победи псевдоелитът на статуквото. Но нищо няма да се промени. Ще претърпим поредното разочарование. Вярвам, че това няма да е за дълго време. Българският гласоподавател все още не е готов да гласува със своя разум за партия, която не принадлежи на статуквото. Все още преобладават партийните пристрастия, които поддържат България в състояние на кома. А уж всички се стремим да излезем от това положение! Изумен съм как може да има хора, гласуващи за личности, които са носители на всичко, срещу което те самите се борят години наред. Не само те, а и техните родители, баби и дядовци. Ако това не е малоумие, здраве му кажи!

– Все си мисля обаче, че същественото ще се случва тепърва след изборите… Виждам тези избори като някакъв разлом, прелом, граница, рестарт. Мисля си, че интересното тепърва предстои и сега то само дава импулсите за своето съществуване – сякаш тук-там нещо се пробужда. Въобразявам ли си?

– За съжаление моята прогноза за след изборите не е оптимистична. След изборите всички ще установим, че „копанката“, от която се храни българският псевдоелит, ще бъде празна. И ще остане празна, докато въпросните „лидери“ на статуквото не бъдат пометени от ръководствата на партиите. Оптимистичното е, че във всички български партии, без изключение, съществуват много интелигентни и читави хора. И в левицата, и в десницата. Просто в сегашната обстановка те никога не могат да се доберат до позиция, която ще им даде право да решават бъдещето на своите партии, а след време и бъдещето на България. Но тяхното време идва. Не мога да бъда оптимист сега, защото политическият „елит“ на статуквото превърна нарушаването на законите в политическа професия. Как един закононарушител може да строи новия живот? Годините на прехода у нас превърнаха много бандити в държавни служители. Политиката се просмука с престъпност, а престъпността се одържави.

– На 14 февруари създадохте Родолюбиво движение „Иван Вазов“ и сте негов председател. Рано ли е да ви попитам за целите на движението, или ще открехнете леко завесата? За себе си тълкувам това не просто като интересна, а като интригуваща стъпка. Защо „Иван Вазов“? Не бих приела банално обяснение ;)

– Мисля, че частично по-горе отговорих на вашия въпрос. Патриархът на българската литература Иван Вазов със своето творчество е показал всичко хубаво, което го има в българския народ. Показал е релефно и неговите слабости. Посочил е магистралния и правилен път на развитието на една силна България. Иван Вазов е разкрил своеобразието на българския народ, неговата драгоценна самобитност. Неговата култура, неговото държавно „задание“ и неговите приятели и неприятели.

Няма да скрия, че името на Родолюбивото движение бе подсказано от моите съмишленици. Това ме зарадва много. Преди много години моят дядо Богдан Чуков е седял на една пейка в София до катедралата „Александър Невски“. Предстояло му да отиде в казармата. Покрай него минал и се спрял генерал Георги Вазов. Бил умислен и седнал на пейката до моя дядо. Разприказвали се. Попитал го откъде е. След като дядо ми Богдан отговорил, генерал Георги Вазов му казал: „Ааа, ти си лелин Генин Генков син“. Казал му на следващия ден да се яви в неговия кабинет и го пратил да служи в Скопие. Капитан I-ви ранг Панайот Хлебаров, който бе първи братовчед на баща ми, през целия си живот се гордееше, че прилича много на Иван Вазов. Наистина физическата прилика е поразителна. Много бих искал в епохата на възраждането на националните държави като неправителствена организация да обединим тези българи, които искат и са готови да работят искрено за възраждането на българската държава. Които обичат България и искат да работят за просперитета на родината ни така, както го е правила фамилията Вазов. Родолюбието е любов към историческия облик и творческия акт на собствения народ, в цялото негово етническо и конфесионално разнообразие. Родолюбието е вяра в инстинктивната и духовна сила на собствения народ, вяра в неговото духовно призвание. Родолюбието е система от постъпки, произтичащи от тази любов, от тази вяра, от тази воля. Този, който обича България, трябва зорко да наблюдава, предметно да мисли и да прави изводи. Само тогава горчивите уроци, които ни приподнася животът, няма да отидат напразно.

– Еволюция или революция е нужна на България? Ще се превърне ли националната имплозия в национална ескплозия?

– Искрено вярвам, че повече няма да има революции в нашата страна. Всичко може да стане по спокоен и мирен еволюционен път. Не са необходими повече псевдодемократични реформи, обслужващи чужди интереси. България се нуждае от възраждане. От нов истински политически елит, който след време да поеме ръководството на страната. В противен случай ще се наложи да закрием българската държава и да дадем ключовете от нея на съседите, за да я стопанисват. И тогава не съм убеден, че ще дочакаме с вас момента, когато някоя друга държава, подобно на Русия, ще възстанови отново българската държавност. Време е да престанем да слушаме „нашепвания“ от чужбина и сами да се заемем с „пресушаването на блатото“ както казва Доналд Тръмп.

– Ще си позволя и един по-дълъг въпрос-разсъждение. Виждаме нещо като „революция“ и „експлозия“ в БСП, на фона на поредното щуране и роене вдясно. С уговорката за цялата относителност на „лявото“ и „дясното“ в глобален и национален мащаб, има ли шанс за единение на определящите себе си като леви и десни хора на изборите на 26 март? Ще се „омешат“ ли те още повече, както това се случи на президентските избори? Тогава много десни хора гласуваха за предложения от левицата Румен Радев. Парламентарните избори обаче са „малко“ по-различни от президентските. А и според мен БСП трудно може да бъде обединяващ фактор, особено в ситуацията на огромни вътрешни противоречия и борби. Наскоро в наш неформален разговор на кафе един от уважаваните от мен политолози ми отговори така на въпроса дали БСП може да бъде дъската, за която да се „хванем“ в опита си да изплуваме от водовъртежа, в който ни натикаха политическите „елити“. Та той ми каза – „Имай предвид, че в тази дъска, за която говориш, единственият пирон, който я държи цяла, е Корнелия.“ Друг мой приятел от бизнес средите пък я нарече „домакиня в един мъжки клуб по интереси“. Какво е Корнелия Нинова – пирон, който все още удържа дъската цяла, или домакиня на един мъжки клуб, имащ по-други, олигархични интереси? Можем ли да й се доверим?

– Не мисля, че в БСП има „революция“ или „експлозия“. Има мимикрия, която има за цел пределекторално излъскване и изваждане на тезгяха на политическата формация. „Промените“ се правят, за да не се промени нищо. Либералното глобалистично ядро в ръководството на БСП е непокътнато. Аз съм скептично настроен относно бъдещето на Корнелия Нинова като лидер на БСП. Според мен тя е „последният мохикан“ от котилото на мимикриращите днес български либерални глобалисти. Корнелия Нинова се опитва да внуши, че е нова вълна в българската политика, че е с патриотични разбирания, но за мен всичко това е PR кампания. Нищо повече. Комичният фарс с избирането на Корнелия Нинова за зам.-председател на Социнтерна бе една много глуповата PR-акция. Оглавяването на БСП от Корнелия Нинова и редица признаци показаха през последните месеци, че става въпрос за една успешна комбинация на бившия глобален хегемон преди избирането на Доналд Тръмп за президент. По-скоро виждам в нея един алчен стремеж за овладяване на БСП и елиминиране на конкуренцията по върховете на партията. Изхвърлени са от ръководството на „Позитано-20“ всички носители на новата консервативно-националистична вълна, зараждаща се по света . Корнелия Нинова все още не е посочила своите заместници в ИБ на БСП. Страхува се от конкуренция.

Аз съм работил с Корнелия Нинова близо четири години. Тя е изключителен изпълнител, почти перфектен. Точен и пунктуален. Но при нея липсва визионерство, стратегическа мисъл. Реакциите й са ситуативни и на моменти силно емоционални. Хаотични. Това е гаранция за допускане на груби политически грешки. Считам за непростима политическа грешка и агресивния език, с който тя си служи в пререканията с Бойко Борисов, както и в нейния диалог с евробюрокрацията в Брюксел. Така не може да говори един бъдещ министър-председател. Както каза преди време един бивш фен на Бойко Борисов: „И БСП си намери своя „ляв“ Бойко в рокля!“

През последните години БСП бе силно деинтелектуализирана. Беше видно как се подготвя соц. „двойникът“ на Николай Ненчев за военен министър. Специалист по ръгби зае на „Позитано“-20 поста председател на Съвета по национална сигурност и външна политика. И започна да се представя като новия военен министър. Процесът на деинтелектуализация на партията при Корнелия Нинова се задълбочи. Бяха изхвърлени по брутален и безпардонен начин хора с опит като Янаки Стоилов, Михаил Миков, Константин Паскалев, Явор Гечев и други.  Много млади и интелигентни хора напуснаха БСП. Наблюдаваме един „странен“ почти симетричен процес при ГЕРБ и БСП. ГЕРБ печели изборите, а правителството е наводнено от министри на РБ, чиято електорална тежест е почти символична. От друга страна, БСП печели президентските избори, а служебната изпълнителна власт е наводнена от кадри на НДСВ, което почти не съществува като политическа формация. Възниква естествения въпрос: Къде е „дистанционното управление“ и кой натиска копчетата? Очевидно това не са лидерите!

– А коя би била алтернативата пред хората с консервативни убеждения? Някои от тях се наричат десни, други изповядват патриотични виждания. Как да разграничат те партиите на патриотите от партиите на лъжепатриотите? Всъщност, има ли чисти патриоти в България?

– Да водиш своя народ не е привилегия, а задължение на най-качествените хора. Необходимо е да се изкорени създадения престъпен навик за лично обогатяване при заемането на публична длъжност. Управляващият елит е призован да води, а не да гони, не да заплашва, не да поробва хората. Най-добрият начин да водиш е личния жив пример. Я се огледайте! Ще Ви стане тъжно. Все още сме в период, когато „патриотизмът“ е последното убежище на либералните глобалисти. В България има достатъчно патриоти. Но е създадена отлично работеща система, която ги елиминира по пътя им към властта. За патриоти се представят одиозни фигури с красноречиви прякори като Бандеровеца, Натото или Уестингхауза. Докато те се мотаят в НС и изпълнителната власт, реални промени в България няма да има. Това е.

– И последният ми въпрос е свързан с времето след изборите. Имаме ли потенциала и смелостта да изградим ново визионерско ядро и нов политически елит в България?

– Всеки народ отговаря за своето правителство. Ако българинът е със „здрав разум и силна памет“. Ако е избрал своето правителство свободно. То тогава може да очакваме ново визионерско ядро. Все още властовият потенциал и финансовите ресурси на левите и десните либерални глобалисти е много голям. Последният животоспасяващ техен ход е голяма коалиция след парламентарните избори. Всичко зависи от вота на 26 март. Има възможност да се гласува за партии, които не са от статуквото. Все някога трябва да се сложи край на този омагьосан кръг.

The post Псевдоелитът на статуквото ще победи и на тези избори, но не за дълго appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Всички партии обясняват с най-различни историко-математически еквилибристики, че са спечелили тези избори. Трогателни са тези, които възкликват при очевидна загуба, че техните резултати са „чиста победа“. Цифрите показват категорично, че ГЕРБ е победител. Но на изборите загубиха всички партии. Победата на ГЕРБ е Пирова победа. Както написа тази сутрин френският вестник „Монд“: „Ако има нещо, което може да прави добре г-н Борисов, е да печели избори. В електоралната надпревара той плува в свои води, за разлика от умението му да управлява“. Кратко и ясно.

ГЕРБ забави временно своя негативен електорален тренд. БСП в последните две-три седмици „успя“ да превърне своя възходящ електорален тренд в негативен. Статуквото победи, защото нямаше реална несистемна алтернатива. Новото е, че в изборната вечер либералното глобалистко статукво контраатакува със своята дългогодишно отгледана и добре охранена „информационно-аналитична“ логистика в медиите. Все по-открито нарича своите противници „фашисти“, „нацисти“, „националсоциалисти“ и други подобни. В една редица бяха поставени и заклеймени Доналд Тръмп, Владимир Путин, Виктор Орбан, Ярослав Качински и т.н. По медиите ярко се открояваха соросоидната и германската „оптика“ за изследване и анализ на последните български парламентарни избори.

На тези избори има само един победител. Българската държава. Мнозинството български мюсюлмани още веднъж доказаха, че са лоялни граждани на България. Поклон. ДОСТ не получи парламентарно представителство, въпреки мощната подкрепа от Анкара и множащите се политически и медиини Кириак Стефчовци. Това е голям успех. Засега. А иначе… „No Money, No Funny!“

The post Статуквото победи, защото нямаше реална несистемна алтернатива appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

The post Новите болшевики appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Това е едно писмо до всички пострадали и посърнали след резултатите от последните парламентарни избори в родината. А резултатите са – победа за корупцията, мафията, простотията, тарикатлъка, егоизма, посттоталитаризма и мутрофилията. Съответно свирепа загуба за можещия, работещия, моралния, създаващия и изобщо всички потиснати разумни същества, населяващи заченатата ни в беззаконие демокрация.

С една дума – след четвъртвековни усилия се сдобихме с парламент, който може да ни доведе до пълен национален разпад, вечно олигархично управление, систематичен грабеж и оскотяване, превръщащо ни в неолитно общество.

Въобразявате си, че сте достойни и трудолюбиви, малко нещастни, но с блещукаща надежда. Въобразявате си, че все пак има някаква държавност, че сте почтен гражданин. Осъзнавате нещастието едва тогава, когато сте окраден, когато разберете, че съдът не дарява справедливост, когато детето ви изчезне, когато очаквате да бъдете лекуван или образован. Длъжен съм да ви предупредя, че оптимизмът и доверието са вредни за вашето здраве.

В случай, че спазвате традициите на националното примиренчество, имате шанс за оцеляване. Ако сте на години – събирайте клечки в гората, изправяйте стари капачки за буркани, превръщайте полските джанки в ракия. Ако сте млад, спестявайте за чартърен полет. Търсят се берачи на краставици в Бавария, свинари в Андалузия, боклукджии в Калабрия, бояджии в Южен Уелс и винаги ще имате късмет да продадете първородната си рожба в слънчева Гърция.

А ако сте нормален, ако желаете да имате нормален живот там, където сте роден, ако обичате дома си, ако обичате близките си, ако …Всъщност имате възможност за бъдеще, но ако го пожелаете. Но вие мразите политиката и политиците, те също ви мразят. Няма да гласувате, разочарован сте.

А те са очаровани и с помощта на „гласувалите“ ще бъдете обран и отново нещастен.

Харесвате жълти и дебели прасешки вестници, живеете в света на техните конспирации и модни тенденции, даже вярвате в техните метеорологически прогнози. Симпатични са ви физиономиите на криминални бандити, заченати с тиквено семе и аптекарски аспирин.

Харесвате леля, която ви припомни, че демокрацията ви е отнела Трабанта, а тя самата е била принудена да изпрати детето си в Америка. Мразите чужденците, защото се славим като гостоприемни, а чужденците предпочитат да са германци, но не и някога българи. Мечтите се въртят в социалните утопии на комуноподобните, азиатски, политически религии. Желаете ли бъдещето, което заслужавате ?

Всъщност, място за отчаяние няма. Надеждите не са невъзможни, напротив сега е моментът за революция на разума. Нещастието на мислещите може да разруши трагедията от реалността. Въпросът е единствено в желанието за единение на масата от почтени люде, останали в сиротата на своя интелект. Тук няма нищо невъзможно. Забравете разправиите, забравете омразата. Да, има личности, които вече не понасяме, ще ги помолим да останат настрана. Партии, които внезапно или постепенно намразихме, ще ги забравим. Безплодни политически въжеиграчи, ще се присмеем. Претенциозни сиви кардинали ще погребем в забвение. Или казано ясно – сега, веднага, точно в този момент е необходимо ясно политическо обединение на всички достойни в нещастието си. На всички осъзнали парадоксалното и криминално политическо статукво. На всички пожелали бъдеще.
Това е напълно възможно.

Ако го пожелаете.

Ако превърнете омерзението в съзидание.

Ако пожелаете тържеството на разума.

Ако ви има.

The post Ако ви има appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

На 25 март в италианската столица Рим държавните глави на страните-членки на ЕС отбелязаха шейсетгодишнината от подписването на Римските договори през 1957 г., с които се полагат основите на Европейската икономическа общност и Европейската общност за атомна енергия. Това събиране трябваше да изиграе ролята на „подновяване на обетите“ и преосмисляне на грешките между оставащите 27 държави, след като през юни 2016 г. Европейският съюз бе разтърсен от решението на Великобритания да напусне съюза, а мигрантската криза активизира евроскептичните партии и движения.

Непосредствените събития, предхождащи, а и последващи срещата в Рим, са още по-важни. Изборите в Холандия от този месец дадоха второ място на крайнодясната Партия на свободата на Герт Вилдерс, затвърждавайки провала на управляващите европейски елити да овладеят кризите и да защитят националните си държави. Програмният текст на Юнкер за развитие на ЕС на различни скорости хвърли в смут източноевропейските страни-членки, страхуващи се, че ще бъдат изоставени от центъра в Брюксел. Само преди няколко дни нов атентат разтърси Лондон, оставяйки четирима души убити и десетки ранени, и то точно година след атентатите в Брюксел. Предстоящите избори във Франция, където Националният фронт на Марин Льо Пен продължава да набира скорост, застрашават да хвърлят ЕС на бунището на историята, ако Льо Пен поеме кормилото в Париж. Все по-малко вероятно изглежда и фрау Меркел да запази канцлерската си позиция през есента, особено след като начело на Германската социалдемократична партия застана доскорошният шеф на Европейския парламент – Мартин Шулц.

В този контекст гражданите на ЕС очакваха от лидерите в Рим признание за грешките на елитите, поучаване от тях, ясна позиция за спиране на мигрантските потоци от Близкия Изток и Северна Африка, стратегия срещу „домашния“ тероризъм, нов план за развитие на ЕС, където националните държави не са принудени да жертват етническите, културните и религиозните си традиции в името на мултикултурализма и неолиберализма. В замяна на това те получиха автобуси, пълни с хора за про-ЕС митинг, един анти-ЕС митинг на десни италиански формации, блокиран Римски форум, хиляди разочаровани туристи, една открадната писалка и Римската декларация, в която не се декларира нищо по-различно, освен познатото: „ние сме най-добрите и най-готините и или сте с
нас, или сте против нас“. В декларацията от три страници са повторени четири пъти думата „единство“ и три пъти думата „сигурност“, като единственото изречение, което дава представа как ЕС би станал по-силен и по-стабилен, е
позната универсална формула на общото говорене за единство и солидарност, този път повдигнато на квадрат: „С още повече единство и солидарност помежду ни и със спазване на общите правила ще направим Европейския съюз по-силен и по-устойчив.“

Декларацията от Рим поставя и програма от четири точки за следващите десет години, които говорят за 1. Безопасна и сигурна Европа, 2. Просперираща и устойчива Европа, 3. Социална Европа, 4. По-силна Европа на световната сцена.

Наистина едва ли има човек, на когото тази програма да не му харесва. Критиката в случая е, че това не е програма. Това са шаблонни изречения, които могат да се намерят във всеки един документ на ЕС, формулирани по сходен начин. Именно
така се създаде огромното разминаване между реалната ситуация в европейските страни и шаблонната реалност на европейските елити. Разминаване, което Декларацията от Рим пропусна историческия си шанс да намали.

Междувременно лятото наближава и мигрантските потоци застрашават да потекат с нова сила. Демократичната дига в Турция, която спираше една огромна част от тези потоци, по всичко изглежда, че е скъсана от диктаторските намерения на Ердоган. Тероризмът в Европа чака следващите си жертви, докато Жан-Клод Юнкер краде писалката за декларацията и прави шеговити коментари към усмихнатите журналисти. Така след срещата в Рим бъдещето на Европейския съюз вместо да изглежда по-светло и добро, е още по-неопределено и изпълнено с въпросителни.

The post Декларацията от Рим и пропуснатият шанс appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.

Зова смъртта. На този свят съм сит:
достойнствата – родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гавра със човешкото доверие,

и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал.

Уилям Шекспир*

Трудно е да се пише в момент, когато Отливът е факт.

Отговорността пред бягащите въпроси е огромна. Тягата на мисълта е с посока навътре и е по-силна от инстинкта за твърда земя. Самата земя се превръща в подвижни пясъци, които повличат съзнанието надолу. Поредното разочарование от неосъщественото обръщане на посоката в Колелото надвива останалите чувства. А Меланхолията, тази мамеща с песента си сирена, усмихваща се от всяко ъгълче на подсъзнанието, излиза властно на осветената сцена, танцувайки вечния си, хипнотичен танц.

Така се чувстват мнозина българи след поредните парламентарни избори.

През това време дърветата са отрупани с цвят. Мартеници се усмихват в клоните им. Влюбените вървят под слънцето ръка за ръка. Толкова е красиво в първия ден на април! Животът се ражда неудържимо в пролетния копнеж. А София наистина е невероятна в този цъфнал, сияещ ден! Златните кубета на „Александър Невски“ блестят като небесни замъци, блестят заслепяващо!

Прекрасна, любима София. Прекрасна, скъпа на сърцето България.

Именно затова е адски нелепо. Големият всъпрос на пръв поглед изглежда без отговор. Или почти. Защото със сигурност отговор има. Но ние явно не сме го намерили, а сме поискали прибързано да продължим напред без него. Е, не става така… За пореден път е ясно, че не става. „Това е въпросът“, беше заключил героят на Шекспир. В българския си вариант въпросът гласи: Как е възможно отново и отново да оставяме прекрасната си страна в ръцете на най-некадърната, морално най-деградиралата част от нашето така и неслучило се общество?! И да изберем за пореден път същата смайващо некомпетентна и дори примитивна прослойка за свой представителен и управленски „елит“?!

Това наистина е смайващо.

Няма българин, който да не знае, да не вижда и да не разбира прекрасно, че с методична последователност поверяваме съдбата си, съдбата на своите деца и на цялата държава в ръцете на една шайка, съставена не просто от крадци на материални блага. А от крадци на животи. В напълно буквалния смисъл.

Журналистът, а днес началник на кабинета на президента Радев, Иво Христов, беше сравнил това безумие в поведението на населението ни с поведението на китовете-самоубийци. Тоест – това е мистерия, която няма реално обяснение. Дали е така?

Убедена съм, че преди да си отговорим на този въпрос, няма как да продължим и стъпка напред като народ, като общество и като държава. Подобно на една малка част от вас, и аз съм мислила много и дълго за този феномен. Наблюдавала съм внимателно импулсите в колективното движение. Чела съм книгите на великите умове. Взирала съм се в пластовете на колективното несъзнавано – и от дистанция, и като негов носител. Понякога съм се докосвала, а друг път съм се оказвала фронтално срещу отговорите на този значим, почти метафизичен въпрос. Но, рано или късно… отговорите се менят. Никой от тях не върши работа за дълго време, въпреки категоричното наличие на закономерност. Защото междувременно се случват нови неща. Идват нови обстоятелства. Процесът определено е сложен и никак не е прост. Отговорите също са сложни. Те са елементи от огромния пъзел, който всички заедно редим във време-пространството. И така създаваме своята История и своята Съдба.

Но да се върнем на китовете-самоубийци.

Безспорно, възпроизвеждането на криминалното политическо статукво в държавата ни е зашеметяващ парадокс. Електоратът в състояние на негласен консенсус продължава да дава отново и отново властта на тези, които десетилетия наред разрушаваха и продължават да разрушават остатъците от българската държава, подлагайки огромна част от населението на безпощаден геноцид и предизвиквайки небивала демографска катастрофа. Същото това население, сякаш безвъзвратно оглупяло, като в ступор поддържа своите екзекутори и не е в състояние да каже „Не! Стига вече!“ Не е в състояние да изрази елементарна съпротива. Как е възможно това?!

Искам да споделя с вас няколко свои отговори. Те нямат претенцията да бъдат меродавни. Но моите отговори са част от съзнателните процеси, протичащи в колективното тяло, следователно са важни. Те са продължение на мисълта на някой друг. В същото време моите отговори за някои от вас са отправна точка, която ще роди собствените ви отговори. Всичко това представлява колективният процес, който се плете като плитка от съзнаващите и съзнателните участници в пътя ни през историческото и цивилизационното време.

Считам, че с днешна дата една от най-съществените вътрешни причини за българското неслучване е страхът и отказът от приемането на реалността. А реалността е очевидна. Не, тя е очевАдна. И точно поради това – абсурдна и невъзможна за приемане. Реалността е звучният шамар по самочувствието ни като общество и нация. Защото е твърде срамна, твърде неудобна и унизителна за нас. Всички ние сме съучастници в тази реалност – в неспособността ни да се състоим като общество, легитимирайки почти три десетилетия кликите, съставени от мошеници и от слуги на чужди интереси, и бетонирайки ги здраво във властта. Отговорността е първо персонална, а след това е колективна. Но така или иначе касае всеки един от нас. Нима има нормален човек, който би отрекъл безпрецедентната разруха, която заедно допуснахме да се случи в България?! Икономика, образование, здравеопазване, жизнен стандарт, демография, отбрана и сигурност, национален суверенитет – целият фундамент на българската държавност е в руини. Извън София и няколко по-големи градове – в страната цари пълен погром.

Ако сте от десетте процента българи, които живеят горе-долу добре (хич и не мисля да включвам в това число единият процент от вас, който владее държавата) и поради това ще обявите моето твърдение за преувеличено, моля ви идете в което и да е българско село или градче и влезте в десет произволни къщи (без пустеещите и разрушените). И попитайте хората как успяват да живеят. Можете да се разходите и в някои квартали на столицата или в областните градове – ей така за разнообразие след поредния ви бал в Шератон или Кемпински (или както там са новите им имена), на който сте излъскали егото си. И тогава ми кажете отново, че преувеличавам.

Но да не изброявам това, което прекрасно знаем, а да обобщя – ние позволихме на самопровъзгласилия се „елит“ да яхне глупостта ни до невиждани висоти. Колкото по-нагли ставаха те, толкова повече ние изглупявахме. За да не признаем собствената си глупост, се превърнахме в абсолютни глупаци. За да неглижираме собствената си несъстоятелност, приехме захаросания официален наратив за някакви си ценности, в името на които сме длъжни да унищожим собствената си държава из основи, заедно с всички достижения от времето на соца. И понеже всички искахме публично да се отречем от идеологията на соца, взехме, че затрихме заедно с него и цялата си държава.

Тази истина не може да бъде преглътната от мнозина. Тя е толкова срамна и грозна, че ние като общество така и не се осмелихме да си я признаем. Възпроизвеждането на статуквото е част от собственото ни самозалъгване, че не е възможно всичко да е толкова сбъркано, до абсурдно. Не е ли по-поносимо да си зяпаме политкоректната „Панорама“ и пошлите сутрешни блокове в телевизора, с техния лъскав официален наратив, който ни ласкае и оневинява? Не е ли по-лесно да преглътнем розовото бонбонче, което за миг потиска горчивината от очевадния и безусловен провал на гръмко наречения „преход към демокрация“? Демокрация?! Вие сериозно ли?! Стигнахте дотам да бъдете превърнати в стадо добичета, които доброволно чакат на редичката, за да дадат покорно пръстовите си отпечатъци срещу подхвърленото им по милост „здраве“. Това го нямаше дори и в соца!

Истината е твърде срамна, за да бъде призната за истина. Тя ни унижава. Не признавайки я, ние се чувстваме успокоени (макар и измамно), самозаблуждаваме се на съзнателно ниво, че всичко е точно така, както трябва да бъде, щом го казват по телевизора. Ние не сме отговорни за живота, който ни се случва. Ние нямаме вина, или в най-лошия случай сме просто жертви. Така на практика сами възпроизвеждаме и подхранванеме статуквото, легитимирайки разказа на мейнстрийма, защото гмуркането в истината е твърде болезнено начинание и изисква огромна вътрешна енергия, за да бъде назована груповата ни вина и да бъде произведена някаква съпротива. А всяка съпротива е жертване в различна степен на личното ни благополучие и сигурност или просто на личното ни оцеляване в името на  благополучието и оцеляването на общността.

Много малко от нас са готови на тази жертва. Това е съзнаващата и съзнателната част от колективния корпус, която се отнася отговорно към живота и оцеляването на общността. Или пък това са тези от нас, които са изгубили всичко и вече нямат нищо за жертване, като последният им шанс е изправяне срещу Системата.

За мен това е първият и най-важният отговор.

Този отговор съдържа в себе си и следващия. А именно – клиентелската пирамида, изградена от политическото статуквото на всички нива – от държавната и общинската администрация до последния портиер, оцеляващ с 200-300 лв месечно. Стотици хиляди служители, пазещи държавната си служба, заедно със своите семейства, плюс подсигурения корпоративен вот, гарантират в голяма степен възпроизвеждането на статуквото по принципа на зависимостта. Добавете стотиците хиляди напълно контролирани цигански гласове и няма нужда да се учудвате защо машината за избори работи и до днес напълно безпогрешно. Като се добави и фактът, че два милиона българи (или повече, кой ли знае техния брой?), фигуриращи в избирателните списъци, но живеещи в чужбина, нямат практическата възможност да гласуват, картинката на българската изборна реалност е въпрос на проста аритметика.

Пробив във функционирането на Системата беше президентският вот – поради своята мажоритарна същност (особено фрапантен беше контрастът в личните характеристики и достойнства на двамата кандидати, достигнали до балотажа на последните избори) и поради факта, че горните зависимости нямат толкова непосредствено отношение към избора на държавен глава. Но все пак – самият пробив на кандидат, стоящ извън официалното статукво, показа, че при наличието на силна обществена мотивация и мобилизация на вътрешните енергии в колективното тяло, промяната в представителството на властта е възможна.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Но – надеждите за промяна на политическото статукво бяха попарени на 26 март. Както се казва, дори ще си имаме още повече от същото. ГЕРБ отново ще се бетонира във властта с новата си патерица – т.нар. патриоти. Така поради изброените по-горе причини българите си преизбраха същото статукво.

И тук иде ред на третия отговор. В България няма достатъчно изявена и надеждна алтернатива на Системата. Самите „патриоти“ са нейна функция и продължение, а традиционното им антисистемно говорене (между другото, лишено от ерудиция) в последната година видимо спихна. Жалко за хилядите им измамени фенове. Голяма част от тях са именно онези българи, които са изгубили всичко и заради това са твърде радикални в своите очаквания. В този свой радикализъм най-малкото, което те си представят, е лидерите им да бъдат крепители на омразното статукво.

БСП не успя да направи успешен коктейл с антисистемните си послания и системното си минало. Корнелия Нинова рискува отново, както на президентските избори, но този път не съумя да консолидира протестния вот извън левицата. За тази кауза не успяха да помогнат дори възприеманите като антисистемни играчи – представителите на гражданската квота проф. Иво Христов, Елена Йончева, Тома Томов. Въпреки настойчивия призив на Богомил Бонев (който може би не беше лишен от основания), че само БСП може да унищожи чудовището, което сама е създадала (ГЕРБ), изборите доказаха, че партия от политическото статукво не може да бъде припозната като алтернатива, защото тя е едно от олицетворенията на същото това статукво. Всъщност, на 26 март БСП достигна своя електорален максимум. Все пак, това беше успех за Нинова.

Дясното се разрои отново и претърпя пълно фиаско. Така или иначе, неговите апологети останаха твърде малко – изживяващите себе си като градска аристокрация, наследствени демократи или дисиденти от времето на комунизма – залепени като пощенски марки за близкото минало и все още неразбрали, че комунизмът си замина. Техният проблем, който никога няма да осъзнаят, се състои в това, че те припознават себе си като елит, но на принципа за своето превъзходство, а не на принципа за дълга си към общността. Няма лошо, че политическите аристократи останаха навън. Най-големите поразии в предишното правителство (а и за 27-те години) ги сътвориха именно те. Но дори и при това положение те ще продължат да обитават въздушните си кули и никога няма да разберат, че дедите на всички ни са носили цървули.

Аптекаря го оставям настрана. Тук има доста съмнителни неща. Времето много скоро ще покаже дали е новият Бареков и какво точно е.

Пробивът, който направи малката партия на Костадин Костадинов – „Възраждане“, е сигнал за сформирането на антисистемни ядра извън границите на политическия център. Доколко тези ядра биха сублимирали в нов обществен и политически център, ще покаже бъдещето. Но за това ще стане дума отново след малко.

Четвъртият отговор се намира извън пределите на нашата страна и е изцяло геополитически. За това се писа много в последните една-две години, включително и в Мемория. Светът влезе във фаза на планетарен катаклизъм, който се изявява в периодични имплозии и радикални промени на различни места по земното кълбо. Брекзит, победата на Доналд Тръмп в САЩ, засилването на патриотичното говорене в Европа, компрометирането на неолибералния и бюрократичен Европейски съюз, съпротивата срещу мигрантската политика на Берлин и Брюксел – тази поредица от процеси и събития е израз на пробив в системата на глобализма и в господството на наднационалната олигархия. Подводните енергии в световното блато се раздвижиха и освен мехурчета от гниенето (по проф. Иво Христов), бликнаха и извори с чиста вода. Разбира се, както се очакваше, съпротивата на световното статукво срещу новите процеси е огромна, дори истерична. Доналд Тръмп донякъде успя в определени начинания, в други случаи се оказа в изолация и притиснат като в омагьосан кръг. Могъщи световни сили влязоха в нова битка помежду си и започна нова партия шах на Голямата дъска. Способността на досегашния световен хегемон САЩ да предизвиква и да контролира събитията в планетарен мащаб се изчерпва и това неминуемо ражда нови геополитически силови центрове. Отношенията по оста САЩ – Великобритания – Китай – Русия – (и дори) Иран, преначертават нови зони и сфери на влияние. Турция също се опитва да бъде активен играч в новата фаза на световната Игра. Европейското статукво все още се прави, че не вижда какво се случва, но рано или късно ще бъде принудено да се коригира радикално, ако иска Европа да оцелее.

А Европа със сигурност ще поиска да оцелее. Рано или късно гласът на европейските народи ще бъде чут и ще става все по-настоятелен.

В последните един-два месеца балансът на силите в Европа и в света е във временно затишие. Но тази относителна статичност на външното движение е само в повърхностния пласт на събитията. Всъщност, основните геополитически играчи днес са в етап на стратегическо прегрупиране. И точно сега това се случва много тихо и много внимателно. Войната на невидимия фронт никога не е спирала и няма да спре. Временният отлив понякога е начин за събиране на сили и за стратегическо планиране. Така или иначе, светът се променя, а с него и ние, обитателите на малката България, която за някои от нас е все още родина, а за други сънародници, подобно на чуждите им ментори и началници – просто част от територията на Балканския полуостров със стратегическо значение.

В този смисъл е сигурно едно – нашето родно 27-годишно политическо статукво няма нито едно съществено действие в посока на запазване, а след това – и на възстановяване на държавния ни суверенитет, или в посока подобряване на живота на българите. Точно обратното. Сегашното политическо статукво работи в продължение на 27 години, при това със завидна методичност и последователност, в посока обслужване на интересите на великите сили, което е обратно пропорционално на интересите на българския народ и на българската държава. Като следствие от тези действия България е в най-срамното, бедно и подчинено положение сред всички страни в Европейския съюз и няма никакви изгледи това да се промени чрез внезапен морален катарзис или чрез просветление свише, което да осени нашата абсолютно продажна и некомпетентна политическа класа.

Тази истина е твърде грозна, за да бъде призната за истина. Тя касае изборите, които всички ние направихме в последните 27 години.

Ако има някаква утеха във всичко това, тя е, че това не се случва само у нас и не се случва от вчера. Просто се върнете на мотото в началото на този текст и ще се убедите за пореден път, че всичко се случва по този начин от векове насам. Същото е като по времето и като в родината на Шекспир – „…нищожества, придаващи си вид,/ и гавра със човешкото доверие,/ и с чест удостоени подлеци,/ и с девственост търгуваща нечестност,/ и силата в ръцете на скопци,/ и съвършенство в мрак и неизвестност…“

Това е.

Тук идва последният въпрос и последният отговор, до който съм стигнала аз относно българския кит-самоубиец и относно тези, които го наблюдават от брега и отказват да се самоубят с него.

Какво да се прави?

В синхрон със световните и европейските процеси, България има нужда от нов политически елит – необременен от криминалния „преход“ и неучаствал в разграбването, продаването и унищожаването на българската държава. България е раждала и все още ражда съзнаващи и съзнателни хора, които имат силата да понесат и да приемат истината като контрапункт на „пост-истината“. По естествен път в периферията на националното пространство се оформят нови ядра. Някои от тях са спонтанно-болезнен израз на отчаянието и изгубената надежда и не носят конструктивен заряд. Други от тях все още чакат с детинска наивност Русия на Путин да дойде и да ни освободи за трети път. Трети фиксирано са впили поглед във величавото минало, не откривайки опорни точки в настоящето. Четвърти проклинат ЕС и НАТО и зоват незабавно да ги напуснем, след което да се оправим като с магическа пръчка. Пети са потънали в измамните сенки на конспирациите, в които зрънцето истина е увито в люспите на лъжата.

В случая нямам предвид всички тях. Да, те са стотици хиляди уморени от настоящето българи, които са готови с патриотичен плам и жар да изкачат връх Шипка на 3 март или да облекат народните кукерски носии на фестивала „Сурва“ в Перник, но не са в състояние да излязат в същия състав на жълтите павета, за да поискат отнетите си права и свободи. Те се прекланят пред подвига на загиналите за свободата на България, но не знаят как да бъдат свободни. Те псуват и се карат във Фейсбук, но приемат безропотно да бъдат третирани като бели роби и връщат отново и отново властта в ръцете на статуквото, което се подиграва с тях, погубвайки не само техния живот, но и живота на децата им. Всички тези уморени от „прехода“ българи гледат тъпо в телевизора поредното шоково увеличение на природния газ, водата, тока, парното – но те нямат вътрешната сила да видят грозната истина, че с мълчаливото си съгласие са съучастници в разрухата на България и в провала на своя живот.

Говоря за другите българи. За съзнаващите какво всъщност се случи в България през последните 27 години. Част от тях се евакуираха навън, други останаха на поста си тук. Но и едните, и другите имат силата да погледнат напред и да повярват в по-доброто бъдеще на нашата родина. Те знаят, че съдбата ни зависи и от самите нас. Не от Русия, не от Америка, не от Европа. А преди всичко – от нас, хората на България.

Не, Русия и Америка не могат да ни освободят от самите нас. Не е разумно просто ей така да напускаме Европейския съюз, мерейки се с Кралството (!). Безумие е да си въобразяваме, че можем да се освободим лесно (и скоро) от контрола на НАТО. Още не е дошло времето. Спомнете си Югославия и Сирия и замълчете завинаги по тази тема. Това са приказки за деца и хобити, а не за разумни и зрели хора. В историята нищо не се връща както е било. Загубеното вече е загубено. Единственият път е напред. Със стратегическо мислене, с дългосрочна визия за бъдещето, с хитрост и дипломация, с твърдо и последователно отстояване на националния интерес. Този е нашият инструментариум. Когато врагът не може да бъде победен, той може да бъде надхитрен. Като Орбан. Твърде сме малки, твърде сме слаби за повече от това. Но то, повярвайте, никак, никак не е малко. И е напълно достатъчно.

Наскоро мой приятел ми написа: „Органичният растеж на мислещите и действащите е основният двигател на общото развитие. Ядрото, ако е узряло, само ще изплува на повърхността. Конспиративните ядра ни връщат обратно към същото, в което сме сега.“

Да, ядрото, ако е узряло, само ще изплува на повърхността. Убедена съм в това. Колективното сбъдване е органичен и общ процес. Всеки един от нас е участник в него. И най-вече съзнаващите и будните. Плитката се плете от тях, а другите ги следват с инстинкта си. Историята не се пише от масите, а от тези, които имат ума и силата да ги поведат. И да бъдат истински национален елит.

Този процес е започнал в българските недра. Изворите с чиста вода избликват и в българското блато. Имаме невероятни умове, имаме читави, можещи и знаещи личности. Имаме силата да преобърнем посоката в Колелото.

Как ли?

По два начина.

Първо, да не се уморяваме да просвещаваме и да поднасяме алтернативния поглед към случващото се у нас и по света. Това е и мисията на Мемория – колкото можем, го правим. Понякога често, понякога по-рядко – според силите и възможностите ни и според вашата подкрепа. Не повече от здравословното взаимодействие помежду ни, защото другият път води до изтощение и изгубване на ясния поглед.

Второ, необходими са реални действия за консолидиране на мислещите и можещите хора на България, имащи визионерски заряд и способни на действие – твърдо, уверено и без меланхолия.

Но за това ще стане дума скоро, не в този текст.

Засега – ако сте в София, разходете се в първия слънчев ден и погледнете как блестят кубетата на „Александър Невски“ – блестят като небесни замъци, блестят заслепяващо! Ако не сте в София, погледнете най-старата или най-красивата сграда във вашия град или село. Вижте времето в нея, вижте копнежа и любовта, които ръцете на майсторите са оставили в нея за вас.

А после останете под първото цъфнало дърво и вдишайте аромата му. Вижте мартеничките, които ви се усмихват в клоните му – надеждите на някой като вас, който е минал под това дърво. Ето под това дърво застанах аз в прекрасния първи ден на април :)

Почувствайте пролетта. Почувствайте живота.

И си простете. Сами си простете за всичко, което изгубихме заедно. Ако има Бог и богове, и те ще ви простят – но само след вас.

А после с чистата памет за Mиналото погледнете смело напред в Бъдещето! За да си сбъднем и ние онази победа, чиста като сълза.**

The post Българският кит appeared first on Memoria de futuro - Памет за бъдещето.